Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

20.

Нямам много спомени за първото ми убийство, извършено в ранните часове на понеделник, 1 януари 1900 г. Всъщност нямам никакви спомени за него и затова изцяло разчитам на разкази втора ръка.

Убил съм майка си, при това с главата си, която заела много неестествена позиция спрямо входа на утробата й. Колкото повече се мъчела да ме изхвърли от себе си, толкова повече поражения съм й причинявал, разкъсвайки деликатните й вътрешности на парчета. Накрая са ме извадили след Цезарово сечение, но тя вече си била отишла. Научих, че баща ми плакал цяла седмица.

Съобщения за смъртта й се появили в „Таймс“, „Инвентърс Ривю“ и на девета страница на февруарския брой на Патънтс Мегъзин, до статия за патентованата пневматична пружина за обувки на мистър Хардкасъл. Навремето имах всички тези издания, но през годините те бяха изгубени или унищожени.

Все още обаче имам нейна снимка — оръфана, избеляла, смачкана вехтория, която нося винаги със себе си. Снимката. На нея тя е облечена в бяла рокля с висока яка и се усмихва суетно на обектива. Татко ми беше прав. Била е прекрасна. Като не броя Емили, тя е единственият човек, когото съм обичал истински някога, макар да не я познавах.

Погребана е в запустял край на гробището Хайгейт, в гроб с каменен ангел. Често я посещавах като малък, но не съм стъпвал там от години. При последното ми посещение ангелът бе покрит с дебело покривало от бръшлян и едно от разперените му криле се беше отчупило.

Това е, което мога да ви кажа. Още от първия си миг на този свят съм започнал да убивам. Както казах още в началото на предсмъртното си писмо, аз съм роден убиец. Винаги съм бил и винаги ще бъда. Човек не може да избяга от съдбата си.