Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

14.

Отплавах за Америка през лятото на 1919 г. поради една-единствена причина — защото Емили беше казала, че ще бъде на кораба.

— Днес отплавам от Саутхемптън — каза ми тя на сутринта след катапултирането на принц Гуми. — Защо не дойдеш и ти? Сигурна съм, че ще си прекараме чудесно.

Нямах нужда от повече увещания.

— Ще се видим на борда! — извиках аз, бързайки в утринната мъгла. — Ако стигнеш първа, поръчай ми розов джин!

Пет часа по-късно, определено позеленял, стоях на палубата на „Аквитания“, докато тя излизаше в неспокойните води на Солент на път за Ню Йорк през Шербур. Вече бях обиколил веднъж кораба в търсене на Емили и през следващите седем дни щях да го направя поне още 50 пъти, проверявайки всеки квадратен сантиметър от съда, в това число машинното отделение и каютите на огнярите. И всичко това напразно. Прескъпата Емили, моята любов, моят живот, я нямаше никаква.

— Спокойно, момко — утешаваше ме огнярят Алф, с когото се бях сприятелил по време на безплодните ми издирвания. — Корабът е голям. Рано или късно тя ще се появи.

И тя наистина се появи. Само че 12 години по-късно на съвсем различен кораб, плаващ в обратната посока. Точно сега беше изчезнала и когато „Аквитания“ най-сетне се плъзна под доброжелателния поглед на Статуята на свободата и влезе в пристанището на Ню Йорк, бях не само блед, изпит, изтощен и съсипан след седмица непрекъснато повръщане и морска болест, но и ужасно сам. Разполагах с Хапчето (в малка сребърна кутийка за енфие в джоба ми), Снимката и малко пари, откраднати от последната ми жертва. Иначе бях оставен изцяло на произвола на съдбата. Силуетът на Манхатън се издигаше над мен като някаква вкаменена гора и си спомням, че изпитах доста силен страх. За първи път се озовавах в друга страна.

Няма да се спирам на първите си осем години в Съединените щати. Не защото бяха лишени от събития. Тъкмо обратното. Имаше прекалено много събития. Толкова неща се случиха, толкова приятелства завързах, толкова дела извърших и толкова места посетих, че ще ми трябват най-малко четири стаи да ги опиша, при това ако намаля буквите до размерите на главичка на топлийка.

За мен Америка бе откровение. Беше толкова огромна, бърза, шумна и нахакана. Толкова невероятно отворена, сякаш вратата на живота ми досега е била само леко открехната, а сега можех да я бутна и да се втурна в света от другата страна. Всичко беше много по-голямо, отколкото в Англия — хората, сградите, улиците, храната — и сякаш се случваше на двойно по-висока скорост и два пъти по-интензивно. От мига на пристигането си бях опиянен от тази страна. Направо опиянен.

Слязох в Ню Йорк с достатъчно пари за един месец, стига да не се изхвърлям. Случи се обаче така, че си взех стая в един доста приятен хотел с изглед към Сентръл Парк, всеки ден вечерях в ресторант и седмица по-късно останах без пукната пара. Наложи се да започна работа — нещо, което до този момент не бях правил.

Първата ми работа беше като сервитьор в „Биски Кошер“ в Долен Ийстсайд. По цял ден от сутрин до вечер тичах напред-назад през пара от пилешка супа, сервирах солено говеждо, картофени палачинки, кълцан черен дроб и корнишони на предимно имигрантска клиентела, лицето ми бе покрито с мазна пот, ушите ми звъняха от викове като „Пилешки кнедли с двоен кисел сос и кравайче на четвърта! Гефилте със сос и сода на осма!“, идващи от постоянната пара и пикантния ад на кухнята. Собственикът Соли Биски произнасяше името ми „Пиникс“ и беше категоричен, че съм най-лошият сервитьор, когото е имал нещастието да наеме — оценка, която едва ли е била много далеч от истината, като се има предвид количеството изпотрошени чинии и объркани поръчки от моя страна.

Останах при Биски шест месеца, като живеех в стая, гледаща към шумна линия на метрото, докато той ме хвана да оправям дъщеря му зад каца корнишони в склада на ресторанта и ме изхвърли. Намерих си нова работа като продавач на хладилници в Бруклин. Оказах се толкова негоден, колкото и като сервитьор, и скоро се отказах, за да започна в отдела за легла в „Блумингдейл“. И там не се задържах дълго — бях изхвърлен, защото буквално заспах на работното си място. След това бях портиер в никелодеон на Бродуей, пиколо в „Уолдорф“, продавач на хотдог в Сентръл Парк и доставчик на цветя в Манхатън, като между другото се наслаждавах на интимни връзки с повечето жени, които обслужвах. Накрая напуснах Ню Йорк и отидох на юг в слънчевия Маями, където започнах да работя като спасител на плажа. През шестте месеца седене по бански на паянтовата дървена кула нито веднъж не се наложи да спасявам някого, което беше идеално, тъй като така и не се научих да плувам.

От Маями отидох в Ню Орлиънс и станах крупие. Именно там най-сетне ме застигна вестта за смъртта на баща ми, почти година след като се случи. После заминах на север в Мемфис да работя като търговец на автомобили; още по̀ на север до Джърси Сити, където имах кратка кариера на журналист (и по една случайност отразих легендарната среща за световната титла по бокс тежка категория между Демпси и Карпентие); след това се озовах в Чикаго, където известно време въртях незаконна търговия с алкохол.

От Чикаго продължих на запад към Скалистите планини и цял сезон се изживявах като златотърсач, без да намеря нищо; на юг към Денвър, където продавах фалшиви баронски титли на лековерни милионери; на север, юг, изток и запад като пътуващ търговец на „Тоник за коса и скалп на капитан Маккейб“; после до Солт Лейк Сити, Сиатъл, Портланд, Сан Франциско, Финикс (моят град!), отново Сан Франциско и много места, които съм забравил — и т.н., напред и назад, настрани, нагоре и надолу. През тези осем години сигурно съм работил всяка възможна работа, посетих всяко градче и отседнах във всеки хотел на Америка от двайсетте.

Толкова много имена и лица от онова време изникват в паметта ми. Уоли Дингъл от Маями например, колега спасител, който бе толкова некадърен, че най-често се налагаше да бъде спасяван от плувците, които трябваше да спасява. Винс Маклъски, водещ криминален репортер в „Джърси Сити Инкуайърър“, който пушеше по 300 цигари на ден („Намалих ги!“) и по-късно беше арестуван за извършването на повечето престъпления, които бе отразявал. Преподобният Паркс от Чикаго, който проповядваше в защита на сухия режим, а през свободното време си докарваше прилични доходи от контрабанда на пиячка от Канада. Не бих могъл да забравя и скъпата стара госпожа Клуни, осемдесетгодишна вдовица на мултимилионер от Балтимор, която ми плащаше по 50 долара на ден да позирам гол, докато шофьорът й Пъркинс ме снимаше.

Бих искал да посветя повече място на тези хора и на този период, защото това бе триумфално и жизнеутвърждаващо време, а съм на мнение, че едно предсмъртно писмо задължително трябва да бъде жизнеутвърждаващо. До смъртта ми обаче остават три дни, мястото по стените е ограничено и затова нямам друг избор, освен да загърбя онези години и подобно на дете, играещо на прескочикобила, да прескоча първите две трети от живота си в Америка и да се приземя в началото на 1927 г., когато пристигнах на Юниън Стейшън в Лос Анджелис и когато започва това убийство. Време е да се захвана с кино. Време е да стана звезда!

Не отидох в Лос Анджелис да се захващам с кино. Никак даже. По онова време продавах нов модел верижки за тоалетни (новото беше това, че като дръпнеш верижката, тя свири мелодии) и се надявах, че поради факта, че в Лос Анджелис има повече тоалетни с течаща вода на квадратен метър, отколкото във всеки друг град в Америка, бизнесът ми ще потръгне.

И наистина потръгна. Търговията беше добра. Толкова добра, че след седмица реших да променя плановете и да удължа престоя си, вместо да продължа на юг към Сан Диего.

Сякаш всеки в Лос Анджелис искаше музикална тоалетна верижка. Никога не съм предлагал друга стока, която да се търси толкова много. Тоникът за коса и скалп на капитан Маккейб беше популярен, но не можеше да се сравнява с новите ми верижки. Едва пуснах реклама във вестниците и от „Уорнър Брадърс“ ми се обадиха и поръчаха 200 верижки за екипа на наскоро завършения им филм „Джазовият певец“. След това тоалетните надлъж и нашир се използваха под успокояващите звуци на „Мамо!“ на Ал Джолсън, а рекламата ми се сдоби с драматичен надпис „Да пуснем водата със звездите!“

Продавах верижки на някои от най-прочутите имена на онова време. Борис Карлоф купи 20 като подаръци за приятели, вестникарският магнат Уилям Рандолф Хърст инсталира три в имението си в Сан Симеон, а Грета Гарбо ме покани у дома си да й направя демонстрация, макар че когато пристигнах, нея я нямаше. Дори Чарли Чаплин си е купил една по-късно, ако може да се вярва на слуховете, като я използвал в един епизод от „Модерни времена“ (за жалост епизодът бил изрязан при окончателния монтаж).

В края на 1927 г. бях всепризнат крал на тоалетните верижки по Западното крайбрежие. Поръчките валяха като порой и предлагането едва успяваше да отговори на търсенето. Не вярвах, че нещата могат да потръгнат по-добре, и когато бях извикан с мострите си в дома на Лутър Дж. Декстръс в Бевърли Хилс, разбрах, че съм достигнал върха в професията си. В края на краищата, поръчка от господин Декстръс беше холивудският еквивалент на знака „С кралско одобрение“ пред магазина ти. Не можеше да има по-добро потвърждение на качеството на стоката ти.

Макар че днес не се помни така като Сам Голдуин и Луис Б. Майер, през 20-те Лутър Декстръс (с истинско име Лемуел Дресковиц) беше магнатът на филмовата индустрия. Немият му шедьовър „Америка“ от 1922 г. беше най-успешният филм на всички времена до излизането на „Отнесени от вихъра“, а популярността на „Рапирата на съдбата“ от 1926 г. бе толкова голяма, че се наложи да се построят нови кина за огромните тълпи, които се събираха да го гледат: „Чудовището от блатата на Мисисипи“ пък беше първият американски филм, прожектиран в Япония.

Въпреки че тези филми се радваха на широка популярност, истинският успех на Лутър беше в седмичните приключенски сериали. Те се прожектираха в кината преди основния филм и излизаха от студиото му „Декстръсскрийн“ редовно като от поточна линия, носейки огромни печалби. Например „Най-бързият стрелец на Запада“, смятан от мнозина критици за първия истински уестърн сериал, донесе на Лутър повече приходи, отколкото тези на всички други големи продуценти, взети заедно. Много доходоносен се оказа и сериалът „Малките детективи“, разказващ за подрастващи следователи, които наред с всичко бяха и сирачета. Същото може да се каже за „Приключенията на Аладин“ и „Гангстерът Джо“; при последния всяка серия завършваше с престрелка, в която всички герои умираха, за да възкръснат на следващата седмица.

Тези сериали не само се правеха изключително бързо, но и изключително евтино. Девизът на Лутър бе „Не плащай за нещо, което не ти трябва“ и той го прилагаше на практика, като използваше вълшебното килимче на Аладин като чергило за коня от „Най-бързият стрелец на Запада“, който се казваше Уинчестър и чиято конюшня пък служеше и като спално помещение на сиропиталището, в което спяха малките детективи. Имаше ли начин да се орежат разходите и да се спестят пари, Лутър режеше и спестяваше. Не че това имаше някакво значение за успеха му. Когато се запознах с него през 1927 г., студиото му правеше по десет милиона годишно и той бе деветнайсетият най-богат мъж в Америка. Нищо чудно, че се вълнувах, че ще се срещна с него. Нямаше по-голям от Лутър Дж. Декстръс.

В посочения от него ден и час надлежно се явих в огромното му имение в Бевърли Хилс, носейки мостри на най-добрите ми тоалетни верижки, една от които бях настроил да свири мелодия от последния му блокбъстър „Престрелка в Додж Сити“ (с участието на неизвестния тогава Кларк Гейбъл). Бях доста нервен. Говореше се, че Декстръс хрупал такива като мен на закуска.

По онова време Холивуд не беше обсебен от мисли за собствената си безопасност и успях да мина безпрепятствено по алеята и да стигна чак до внушителната предна врата. Вратата (изключително тежка дървена конструкция с чукче колкото атлетически диск и редици метални нитове) ми се стори позната — и наистина, след като се вгледах по-добре, осъзнах, че съм я виждал като вратата на замъка от „Дивите викинги“ от 1919 г. До нея имаше звънец, който натиснах.

Очаквах да ме оставят да чакам поне две минути — в края на краищата, това бе град, в който могъществото бе синоним на неспазване на времето — и се изненадах, когато вратата се отвори веднага. Още повече се изненадах, когато видях пред себе си малко, много грозно дете в голф панталони и с нещо като голяма кафява палка в ръка.

— Да! — изписука грозното момче с много тънък носов глас.

— Дойдох да се видя с мистър Декстръс — казах аз, като се наведох и го потупах по главата. — Би ли отишъл да го извикаш, синко?

Детето страшно почервеня и грозното му лице заприлича на червен лист, смачкан на топка.

— Аз съм Лутър Декстръс! — изрева то и ме смушка с пръст в корема. — А ти кой си, по дяволите?

За момент онемях, толкова бях изумен от ръста на мъжа пред мен. Разбира се, бях чувал, че е дребен, но изобщо не бях подготвен за нещо толкова дребно. Думата всъщност не подхожда за физиката му. Беше миниатюрен дори по детски стандарти. Достатъчно беше да му сложиш рокля и боне и щеше да прилича на кукла, макар и изключително непривлекателна.

— Попитах кой си ти, по дяволите! — повтори той и напъха кафявата палка в устата си. Едва тогава осъзнах, че това е пура.

— Ужасно съжалявам — запелтечих аз. — Непростима грешка. Не очаквах, че лично ще отворите… така де, предположих, че ще го направи иконом или нещо такова.

— За какво ми е иконом? — озъби се той. — Чиста загуба на пари! Ако ми потрябва прислуга, наемам си за деня. За трети и последен път, кой си ти и какво искаш?

— Аз съм мистър Финикс — отвърнах, подавайки му визитката си. — Дойдох за тоалетните верижки.

— Тоалетни верижки ли?

— Да, музикалните тоалетни казанчета.

— Това някаква нескопосана шега ли е? Защото ти казвам, господинчо, че не обичам шегаджиите.

— В никакъв случай — уверих го аз. — Вие ми писахте. Имаме уговорена среща.

Извадих писмото от джоба на сакото си и му го показах.

— Хм — промърмори той. — Добре, влизай. И си дръж шибаните ръце по-далеч от главата ми!

— Да, господин Декстръс. Наистина ужасно съжалявам за това.

— Още повече ще съжаляваш, ако го направиш отново — изръмжа той. — Ще наредя да ти счупят краката.

Пусна ме да вляза, затвори вратата с оглушителен трясък и тръгна по разкошния мраморен коридор. От двете страни имаше стаи и успях да зърна през прозорците просторните, грижливо оформени градини зад къщата. Стори ми се, че чувам глухото тупване на топка за тенис и писклив женски смях, но не бях сигурен.

— Имате прекрасна къща, мистър Декстръс.

— Заслужил съм си я — озъби се той.

Изкачихме се по широко извито стълбище, минахме през галерия на първия етаж, през една спалня и се озовахме в помещение, което взех за личната му баня, доминирана от вана с размерите на малък плувен басейн. По-късно открих, че наистина беше плувен басейн и че когато навън е твърде студено за основния, Декстръс пренася надуваемия си дюшек в банята, за да се плацика часове наред, като преглежда сценарии и пуши неизменните си пури.

— Клозетът е там — каза той и посочи с палец светлорозовата чиния, поставена на малък подиум до отсрещната стена, до която имаше снимка в рамка на Декстръс, ръкуващ се с Рудолф Валентино.

— Впечатлен ли си? — подигравателно попита той, когато забеляза, че съм зяпнал снимката.

— Да, господин Декстръс. Много впечатлен.

— Аз пък не съм — изръмжа той. — Не се впечатлявам от никого. Другите се впечатляват от мен. Затова съм тук и днес. А сега ми покажи какво имаш. И действай по-бързо, нямам на разположение цялата сутрин.

— Мога ли да попитам каква точно търсите? Предлагаме много широк избор. Само дръжките са повече от четиресет и пет модела.

— Нямам никаква представа — сряза ме той. — Ти си търговецът. Покажи ми мострите.

— Добре — казах аз, оставих куфарчето си на пода, отворих го и извадих първата попаднала ми верижка. — Да започнем с „Музикална верижка модел II на Финиган“ с порцеланова дръжка.

Подрънках предизвикателно верижката пред лицето му, отстъпих назад и я завъртях над главата си. Харесва ми да си мисля, че по този начин внасям малко драма и вълнение в света на търговията с тоалетни верижки.

— Както виждате — продължих аз, — „Модел II“ има рисувана на ръка порцеланова дръжка, проектирана специално за по-лесно хващане.

Поднесох му дръжката и Декстръс я хвана.

— Да, да — промърмори той. — Страхотно.

— Самата верижка е позлатена и разбира се, напълно неподатлива на ръжда. Опитите показаха, че е в състояние да издържи до сто и осемдесет килограма мъртво тегло, което я прави достатъчно здрава дори за най-едрите посетители на тоалетната.

Завъртях отново верижката над главата си, подскочих като балетист на чинията и я закрепих за казанчето.

— Както виждате — обясних аз, — инсталацията е лесна и верижката може да бъде свалена без проблеми, ако пожелаете да смените мелодията или да увеличите или намалите силата на звука. Самият механизъм се намира в тази малка и дискретна кутийка — чукнах с пръст малката дискретна кутийка — и работи на същия принцип като пианолата. Ако ми позволите да демонстрирам…

Слязох от чинията и с триумфален жест дръпнах верижката. Чу се звук на течаща вода, съпровождан от основната тема от „Престрелка в Додж Сити“.

— Може би ще познаете мелодията — казах аз с угодническа усмивка.

Той обаче не коментира, а продължи да се взира в мен с обезпокоителна настойчивост, така че свалих „Модел II“ и продължих с „Импириъл“, „Делукс“ и „Модел III“ с допълнителна възможност да почистват ръцете. Показах му верижки с прикрепени ароматизатори, светещи в тъмното верижки, лесни за дърпане верижки за възрастни и верижки с мелодии от „Полетът на валкириите“ до „Дълъг е пътят до Типерари“. Демонстрирах дълги верижки, къси верижки, големи верижки, малки верижки, икономични верижки, сватбени верижки и дори верижка за опечалени, която осигуряваше дълго, бавно, мрачно пускане на вода под скръбните звуци на „Погребален марш“ (в до диез минор) на Шопен. Макар аз да го казвам, направих сигурно най-пълната презентация, виждана някога в областта на музикалните тоалетни верижки, и в края на демонстрацията бях сигурен, че дори такъв инат като Лутър Дж. Декстръс няма да устои на изкушението на стоките ми.

— И тъй — казах аз, кацнал върху светлорозовата чиния, докато последните акорди на Шопен затихваха, — нещо привлече ли интереса ви?

Отговорът му не беше такъв, какъвто очаквах.

— Някога да си играл? — поинтересува се той.

— Играл ли?

— Да, играл.

— Ами веднъж играх малка роля в училищно представление.

Той кимна бавно и потърка брадичка.

— Искаш ли да се снимаш във филми?

— Никога не съм се замислял за подобно нещо — признах аз. — Но предполагам, че не бих имал нищо против.

— Добре — изръмжа той. — Ето как стоят нещата. Правя кастинг за нов сериал и търся свежо лице за главния герой. Става въпрос за рицари, турнири и разни такива работи, действието се развива в средновековна Англия. Филмите ще са озвучени, така че ми трябва човек с британски акцент. Въртенето ме накара да се замисля.

— Въртенето ли?

— Да. На верижките. Приличат на онези оръжия, които са използвали рицарите. Как ги наричаха?

— Боздугани?

— Да, точно така. Боздугани. Въртеше верижката както рицар върти боздуган. Искам да се явиш на пробни снимки. Ако се получат, ще те използваме. Ако ли не, ще продължиш да продаваш кенефи или каквото там правиш. Ела утре в студиото в седем сутринта. Ще ги предупредя. А сега събирай тези боклуци и се разкарай.

И с тези думи той излезе от банята. Прибрах си мострите и забързах след него.

— Ами верижките? — извиках аз, докато тичах надолу по стълбите. — Ами „Модел III“?

— Майната му на „Модел III“ — извика той през рамо. — Ще те направя звезда!

Някои хора влизат в киноиндустрията през главния вход, други през задния. Доколкото знам, аз съм единственият, който е влизал през тоалетната.

Както бях инструктиран, на следващия ден се явих в „Декстръсскрийн“ (все така въоръжен с мострите си), където от мен поискаха да се облека като средновековен рицар, да чета сценарий, да позирам пред камерата и да атакувам един стол с голям широк меч. Имаше още двама кандидати — висок атлетичен мъж на име Кари Грант и спокоен, тих сценичен актьор на име Лесли Хауърд — но поради някаква причина бях определен за най-подходящ и ролята се падна на мен. Същия следобед подписах седемгодишен договор и получих ключ за собствена гримьорна, в която трябваше да се явя в 5:30 на следващата сутрин за премерване на костюм. Някъде в цялата суматоха изгубих тоалетните си верижки; странно, но това ме депресира повече, отколкото ме бяха въодушевили новопридобитата слава и богатство.

Сериалът се казваше „Белия рицар от Бозуърт“ и имах съмнителната чест да играя главната роля. Съмнителна, защото скоро открих, че макар да бях героят на шоуто и да вършех изключителни и невъзможни доблестни дела във всяка серия, играех надянал тромав железен шлем. Като се изключат двете неадекватни дупки за очите и тънкият процеп, през който си казвах репликите, шлемът напълно скриваше лицето, ми и тъй като го носех във всеки епизод, за четирите години като актьор сигурно станах най-неразпознаваемата звезда в цялата история на Холивуд.

— Той е загадъчен — обясни Лутър, докато пафкаше огромната си пура. — Сражава се със злото и спасява пачаври от дракони, но никой не знае кой е, по дяволите. Това е привличащото в него. Той е герой без лице.

— Тогава защо ви трябваше ново лице, което да го играе? — поинтересувах се аз.

— Защото новите лица са евтини — отвърна той. — Независимо дали ги виждаш или не.

Типичен отговор за Лутър. Ако не друго, беше поне откровен.

Като качество „Белия рицар от Бозуърт“ беше може би най-лошият сериал, правен някога. В сравнение с него „Най-бързият стрелец на Запада“ беше същински шедьовър. Играта, в това число и моята собствена, беше ужасяваща, декорите бяха толкова евтини, че бяха на границата със сюрреализма, а костюмите така явно бяха ушити от стари завеси и армейски запаси, че щяхме да постигнем по-голяма историческа правдоподобност, ако се бяхме снимали голи. Ако цензурата позволеше, сигурно щяхме да се снимаме голи, тъй като костюмите струват пари, а парите, както не пропускаше да отбележи Лутър, „са нещо, с което разполагам в изобилие, и смятам нещата да си останат по този начин“.

Всеки разход, който можеше да се спести, се спестяваше. Железният ми шлем всъщност беше преправена кофа, а бюджетът никога не позволи включването на повече от един кон на епизод, обикновено крастав, което водеше до заснемането на доста интересни рицарски турнири.

В интерес на истината, Лутър плати за услугите на професионален сценарист, който написа сценария за първия епизод. Този сценарий обаче беше използван за всички останали 216 серии, като единствената разлика бе, че имената са сменени и че всяка седмица лошият е различен. Понякога беше зъл барон, понякога магьосник, понякога чудовище, а понякога, ако Лутър се чувстваше предразположен към нещо екстравагантно, и трите неща едновременно. Драконът на смъртта се появи в цели 103 епизода, което създаде почти непреодолим проблем за правдоподобността на историята, тъй като го убиваха в края на всяка серия.

Сюжетът беше клиширан до степен на кататония. Красива девица, чиято роля през всичките четири години на сериала се играеше от две жени, редуващи се през седмица и с различни перуки, беше тормозена от някой от споменатите по-горе лоши. Белия рицар неизменно пристигаше да защити честта й и да се превърне в обект на абсолютното й обожание. В кулминацията на всеки епизод девицата беше отвличана, връзвана и заплашвана със смърт. В последния миг обаче се появявах аз, убивах лошия и я спасявах. Следваше кратко целуване, по време на което не свалях железния си шлем, и накрая препусках към залеза, докато неизменният глас казваше: „Никой не знае откъде дойде той и накъде замина, но за пореден път Белия рицар извърши добро“.

— Това е пълен боклук — казах на режисьора, след като гледахме пилотната прожекция на първия епизод. — Кой ще си направи труда да го гледа? Никога не съм попадал на по-долнопробна гадост.

— Не се безпокой — отвърна той и ме потупа по гърба. — Господин Декстръс знае какво прави. Само гледай. На хората ще им хареса.

И за мое изумление хората наистина го харесваха. Още преди десетия си епизод „Белия рицар от Бозуърт“ надмина по популярност дори „Най-бързият стрелец на Запада“. Не мога да намеря нито обяснение, нито извинение за успеха му, но откакто се появи на националните (а после и на световните) екрани, той се превърна в монументален хит.

— Нали ти казах — весело рече режисьорът. — Господин Декстръс знае много добре какво прави. Докосването му е като докосването на цар Мидас — всичко се превръща в злато.

В резултат на успеха на филма буквално за една нощ се превърнах в голяма звезда и не след дълго получавах повече писма на почитатели, отколкото Глория Суонсън и Ричард Бартелмес, взети заедно. Ходех на премиери, тържества и благотворителни събития с участие на куп звезди, навсякъде ме преследваха тълпи почитатели и дори се срещнах с президента Хувър, който доста прозаично ми каза, че съм велика сила на доброто в този обхванат от депресия свят.

Снимката ми се появи на афиши из цялата страна, дейно участвах в Националната кампания за здрави зъби („Белия рицар казва: измий си зъбите преди лягане!“) и си докарах спазми в ръката от даване на автографи. Според списание „Върайъти“ бях „най-вълнуващият герой, появявал се на нашите екрани от дните на Малкия скитник на Чарли“.

Всичко това имаше един малък недостатък — според една забутана клауза в договора ми всичките ми публични изявления трябваше да са с костюм. Както не се уморяваше да ми повтаря Лутър, Белия рицар беше „загадка, а за да бъде една загадка ефективна, тя трябва да си остане загадъчна“.

Поради това името ми никога не се появи във финалните надписи, винаги ме снимаха с шлем на главата и нямах право да разкривам никакви подробности за себе си пред журналистите, които и без това не проявяваха интерес към самоличността ми. Те искаха Белия рицар, а не някакъв бивш търговец на тоалетни верижки с наклонности да убива.

— Хората не дават пет пари за Рафаел Финикс — обясняваше Лутър Декстръс, докато бълваше зловонен пушек в лицето ми. — Като личност ти си никой. Нищо. Нула. Но като рицар си шибана национална икона. Така че да оставим нещата такива.

Необходимостта да запазя анонимността си доведе до някои много шантави ситуации през четирите години. Например на срещата ми с президента Хувър се появих на боен кон (без краста), в компанията на двама оръженосци и с брадва. Рекламният отдел на „Декстръсскрийн“ измисли витиевата лъжа, която ме изкарваше отдавна изгубеният син на Ричард Лъвското сърце, и на интервютата най-сериозно обяснявах, че съм роден в Шеруудската гора и на младини съм участвал в кръстоносен поход срещу сарацините. Станах толкова убедителен в тези представления, че почти започнах сам да си вярвам.

— Започвам да губя представа кой съм — оплаках се веднъж на гримьора Норман. — Вече нямам никаква самоличност.

— Разбира се, че имаш, скъпи — сгълча ме той, докато добавяше малко лак на шлема ми. — Просто трябва да начертаеш ясна линия между публичния и личния си живот.

— Но как мога да го направя, когато по-голямата част от личния ми живот е измислена? — изстенах аз. — Представи си само, миналата седмица прекарах една нощ с жена, която настояваше да я чукам с шлем на главата. Това е нелепо. Хората сякаш не разбират, че всичко е само измислица.

— Това са то филмите, скъпи — въздъхна Норман. — Те позволяват на хората да вярват. А сега седни, докато ти излъскам нагръдника.

Ако трябва да съм честен, след утихването на първоначалната възбуда и след като свикнах с живота си на филмова звезда, всичко това започна доста да ме дразни. Нещата сигурно щяха да са различни, ако работех с добър сценарий или по проект, който ме ентусиазира, но тъй като при „Белия рицар от Бозуърт“ положението не беше такова, почти веднага ме обхвана разочарование.

Всяка сутрин трябваше да ставам в четири, за да се явя в студиото в пет. През следващите 12 до 14 часа изпълнявах екстравагантни и дръзки дела, нахлупил преправената кофа (пълен ад под силната светлина на прожекторите в студиото), след което вземах бърз душ и поемах, отново в костюма си, за някоя бляскава премиера или префърцунено благотворително тържество. Рядко се връщах у дома преди полунощ, обикновено много по-късно, и успявах да поспя няколко часа, преди да започна всичко отначало. И така беше шест дни в седмицата, 52 седмици в годината, четири години. Без никакво колебание посочвам кариерата си на филмова звезда като най-уморителната работа, която съм имал някога.

Това не означаваше, че нямаше и плюсове. Макар че по стандартите на другите големи студиа „Декстръсскрийн“ плащаше жалки трохи, парите бяха цяло състояние в сравнение с онова, което изкарваха повечето хора. Купих първата си кола (доста подхождащ ми „Форд Т“ от 1926 г., жълто-кафяв като феникс) и платих първата вноска за къща на Тропикал Авеню. Освен това се сдобих с крещящ златен пръстен, чиято предна част се развиваше, разкривайки тайник, в който държах Хапчето. През следващите няколко години смъртта беше буквално на върха на пръстите ми.

Присъствах на най-добрите партита, макар и винаги костюмиран, и станах близък приятел с хора като Гари Купър, Роналд Колман и Мабел Норманд. Имах своя маса в ресторант „Браун Дерби“, играех тенис с Чарли Чаплин и станах редовен гост на У. Р. Хърст в огромното му имение в неокласически стил в Сан Симеон. Дори плувах гол с Грета Гарбо, която ми се извини, че ми е вързала тенекия, когато я бях посетил да й демонстрирам музикалните тоалетни верижки.

А най-хубавото бе, че половият ми живот тръгна на шеметни обороти. Харесва ми да мисля, че дори без костюм съм доста привлекателен мъж. А с наметало на кръстоносец, фалшива ризница и бойни ръкавици бях направо неустоим. Някои от най-прекрасните жени на онова време минаха през спалнята ми и през повечето други стаи на къщата ми на Тропикал Авеню и беше достатъчно да размахам меча си, за да накарам момичетата да ми падат в краката. Няма да се разпростирам по темата, за да не излезе, че се фукам, но ще кажа само, че Теда Бара имаше най-фантастичните цици, а Джоан Крофърд най-чувствените устни, които съм виждал.

Да, да бъдеш звезда си имаше своята забавна страна с нейните малки привилегии и свободи. Като цяло обаче беше трудно, отегчително и потискащо занимание — безкрайна поредица от лоши сценарии, лоши сюжети, лоши публични изяви и поне за мен, все по-лошо настроение. Започнах да пия здравата — тройни уискита в шест сутринта — и ставах все по-зависим и по-зависим от разтворимия кокаин, предписан ми от доктора на студиото. Отначало леко се дразнех от феномена Белия рицар, но по-късно започнах да го приемам с неприязън и накрая го ненавиждах с всяка клетка на тялото си, така че сутрин ставах и отивах в студиото със същия ентусиазъм, с който бих се изправил и пред наказателен взвод. Ненавиждах костюма си, ненавиждах нелепите реплики, които трябваше да изричам, ненавиждах себе си, че продължавам с цялата глупост. Най-вече обаче ненавиждах Лутър Декстръс, задето ме накара да играя тази роля. Всяка седмица влизах в кабинета му и го умолявах да ме освободи от договора. И всяка седмица Лутър отказваше.

— Докарваш ми големи пари, синко — весело казваше той, пафкайки огромните си пури. — А големите пари са единственото, за което ми пука.

— Лутър, вече не издържам — молех се аз. — Мразя проклетия Бял рицар. Можеш да използваш вместо мен някой друг, за бога.

— Не искам никой друг — отговаряше той и ме потупваше по гърба. Ти си Белия рицар. Никой не може да бъде добър като теб. Ролята е част от теб.

— Ами ако откажа да работя?

— Ще те съдя.

— Ще напусна страната.

— Ще пратя хора да те намерят. Подписал си договор, по дяволите. Повечето хора биха дали мило и драго да са на твоето място. Повечето хора биха ми целували задника, за да са на твоето място. Шибани неблагодарни англичани! А сега се връщай на площадката и прави онова, за което ти плащам.

Към август 1931 г. бях стигнал до края на търпението си и в по-пияно състояние сериозно се замислях дали да не развия златния си пръстен и да метна Хапчето в устата си. И точно тогава най-неочаквано бях извикан в кабинета на Лутър.

— Влизай, влизай! — с необичайно дружески тон извика той. — Сядай. Вземи си пура. Вдигни си краката на бюрото. Отпусни се.

— Какво има, Лутър? — уморено попитах аз. — Какво искаш сега? Ако е поредната рекламна кампания на паста за зъби, не проявявам интерес.

— Нищо подобно — разсмя се той. — Имам добра новина!

— О, ясно. И каква е тя? Нов шлем ли ще получа? Или втори кон за снимките.

Той се изкиска.

— Типичен английски хумор. Много смешно. Не, искам да ти кажа, че свалям „Белия рицар от Бозуърт“. Край на сериала.

— Какво?

— Край. Финито. Дотук с Белия рицар. Махни се, докато си пръв, така знам аз.

— О, Лутър! — извиках аз и буквално паднах в краката му. — Това е най-чудесната новина, която съм чувал! Благодаря! Благодаря!

— И става още по-добре — изписука той. — Започвам нов сериал и ти ще бъдеш звездата в него!

Престанах да правя метани и погледнах нагоре към него — или по-точно напред към него, защото бях на колене и горе-долу се изравнявахме.

— О, да.

— Действието се развива в Древния Рим — ентусиазирано започна да обяснява той. — С колесници, роби, девици весталки и всички онези глупости. Ще бъде нещо грандиозно.

Сърцето ми се сви.

— Как се нарича, Лутър? — изстенах.

— Страшно ще ти хареса — изкиска се той. — Нарича се „Маскираният гладиатор“. И познай кой ще играе гладиатора?

Две седмици по-късно свикахме пресконференция по случай началото на новия сериал.

Пресконференциите на Лутър бяха легендарни. Ако беше изразходвал за продукциите си поне частица от усилията, мисълта, времето и парите, които хвърляше за пресконференциите, несъмнено щеше да се прослави като продуцента с най-екстравагантно въображение на Холивуд за всички времена.

— Не е важна стоката, а как я продаваш — обясняваше той. — Хората са готови да ядат и лайна, стига да ги оформиш достатъчно добре.

Истина, която се потвърждаваше отново и отново от успеха на продукциите му. Създаването на един епизод от „Белия рицар“ струваше някъде от порядъка на 2500 долара. Десет пъти по-висока сума се харчеше редовно за реклама и публични изяви, които да привличат зрители. Веднъж плати на Градския съвет на Лос Анджелис 60 000 долара, за да затвори Сънсет за един ден и да проведе рекламен рицарски турнир. Номерът действаше. Приходите от прожекциите скочиха с почти 17% и той възвърна парите си за броени дни.

За Лутър Декстръс рекламата беше всичко и той никога не пестеше усилия да я получи. Използваше всичките си връзки и всяко клише в опитите да вдигне шум около продукцията на студиото си. Пускането на „Малките детективи“ беше отбелязано с раздаването на шоколади на всички сирачета в Америка, без значение дали искат или не, а зрителите на премиерата на „Америка“ от 1922 г. бяха получили миниатюрна позлатена Статуя на свободата с шампоан за вана в нея. „Белия рицар“ започна със средновековно шествие, в сравнение с което продукциите на Сесил Б. Демил изглеждаха невзрачни.

За пресконференцията си по случай началото на „Маскираният гладиатор“ обаче Лутър надмина дори собствените си стандарти. Голяма част от задната част на „Декстръсскрийн“ беше отделена и на нея бе построено копие на Колизеума в реални размери. Отзад изглеждаше като куп дървени панели, поддържани от скеле. Ако минеш от другата страна обаче, ефектът беше зашеметяващ с местата за зрители, украсената със сатен императорска ложа и два тъмни тунела от двете й страни, от които се появяваха гладиаторите. Разбира се, всичко това по-късно щеше да се използва при заснемането на самите серии, но изобилието на детайлите и здравината на конструкцията се дължаха изцяло на факта, че Лутър иска да проведе там пресконференцията си.

Той лично щеше да говори от императорската ложа. Тя се намираше в самия център на постройката, на около три метра над нивото на арената, покрита с пурпурен балдахин и цяла батарея микрофони, подредени по парапета отпред. Отляво и отдясно бяха настанени над 500 костюмирани статисти (специално наети за долар на ден да реват, крещят и да създават атмосферата на Древния Рим), а от двете страни на подиума на нивото на земята се намираха тунелите, от които в разгара на събитието щях да се появя аз заедно с още един гладиатор и двамата щяхме да изпълним грижливо подготвен двубой с мечове за удоволствие на пресата. Представителите й щяха да бъдат настанени на самата арена и да гледат нагоре и на петнайсетина метра назад към Лутър.

Най-поразителната атракция на цялото начинание обаче представляваше голямо оградено пространство в подножието на императорската ложа, между отворите на тунелите. Тази донякъде необичайна добавка имаше малко езерце в средата и беше заобиколена от висока метър и половина телена ограда — необходима предпазна мярка, тъй като ограденото място бе пълно с живи алигатори. Идеята беше, докато се бием, двамата с другия гладиатор да се блъснем в оградата, да раздразним влечугите и така да засилим драмата на сблъсъка.

— Исках да използвам и лъвове — заяви Лутър и разочаровано дръпна от остатъка от пурата си, — но се оказа, че алигаторите щели да ги изядат. Лъвовете нямали шанс да оцелеят.

— Мисля, че е по-добре само алигатори — уверих го аз.

— Дано да е по-добре — озъби се той. — Особено след сумата, която платих за докарването им от Флорида. Знаеш ли колко струва билет за влак за един алигатор?

Не беше съвсем ясно защо Лутър се беше спрял точно на алигатори за пресконференцията си. Ефективността им обаче не можеше да се отрече. Гадините се мятаха, щракаха с челюсти и фиксираха заплашително всеки, който се осмеляваше да ги погледне, а когато събралите се репортери започнаха да им хвърлят парчетата месо, които им бяха раздадени при пристигането в студиото, влечугите направо полудяха.

Такава беше невероятната сцена, в която се озовах в онази задушаващо гореща лятна сутрин на 1931 г. Двамата с колегата ми гладиатор бяхме настанени в една импровизирана стая под императорската ложа, готови да се втурнем през тунелите си и да се бием за радост на пресата. Точно над главите ни стоеше Лутър Декстръс, чиято облечена в кариран костюм фигура се различаваше лесно през пролуките между дъските. Статистите ревяха, а недалеч можеше да се чуе пляскането и хлъзгането на алигаторите, които явно бяха подразнени от шума и вниманието към себе си.

— Дами и господа — изписука Лутър отгоре. — Или по-скоро дами и господа, граждани на Рим!

Статистите нададоха разтърсващ, добре репетиран рев.

— След колко време е нашият ред? — попита колегата ми.

— След десетина минути — отвърнах аз.

— Добре — каза той и остави мрежата и тризъбеца си, с които бе въоръжен. — Отивам да пусна една вода.

— И с тези думи излезе през задната врата, оставяйки ме сам.

Меко казано, не бях в най-доброто си настроение. Като оставим настрани факта, че не исках да имам нищо общо с „Маскираният гладиатор“, от мен се искаше да нося най-неудобното нещо за глава, измисляно някога. Кръстоска между маска за фехтовка и гигантска мида, проклетото чудо обгръщаше черепа ми като тенекиена паст и имаше толкова много ремъци и закопчалки, че бяха нужни цели петнайсет минути да го сложиш и свалиш. Освен че беше изгърбващо тежка, маската държеше и ужасно горещо, особено когато навън е 38 градуса. Реки от пот се стичаха по голия ми торс и се губеха в гънките на късата ми препаска през бедрата.

— Да ти го начукам, Лутър Декстръс! — мърморех аз, докато крачех напред-назад под него. — Да ти го начукам, да ти го начукам, да ти го начукам.

— С филми като „Америка“ — долиташе гласът му отгоре, — който между другото е най-печелившият филм на всички времена, както и със сериали като „Най-бързият стрелец на Запада“, „Малките детективи“ и „Белия рицар от Бозуърт“, „Декстръсскрийн“ стана едно от най-успешните, ако не и най-успешното студио на света.

Тълпата отново изрева. Блеснаха светкавици. От кошарата на алигаторите се чу хлъзгане и тракане на челюсти.

— Днес имам удоволствието да ви представя нашия най-голям и най-амбициозен проект до този момент. Рев, бляс, хлъз, щрак.

Погледнах нагоре. Лутър беше почти точно над мен, подметките на скъпите му кожени обувки бяха на около метър и двайсет над темето ми. От време на време между дъските се ръсеше фина пепел. Забелязах, че една от пролуките е доста по-широка от другите. Лутър беше застанал точно над нея, предоставяйки ми идеален изглед към чатала си.

— „Маскираният гладиатор“ ще беше епичен сериал, чието действие ще се развива в Древен Рим — казваше той. — Ще има вълнения, тръпки и пролята кръв, каквито не сте виждали никога досега…

Просто за да убия времето, взех зарязания тризъбец на другаря си — двуметров прът с три метални остриета с гумени предпазители върху тях — и го вдигнах към пролуката. Отворът се оказа широк точно колкото оръжието да мине през него. Сръчках левия крак на Лутър.

— Ще има надбягвания с колесници, ръкопашни схватки с диви животни и сцени, за каквито не сте и помисляли… — ентусиазирано обясняваше той на редиците журналисти.

Сръчках крака му отново. Той леко го повдигна, разтърси го и го спусна. Пак го сръчках и той пак реагира по същия начин, като този път го спусна малко по-наляво, осигурявайки ми още по-ясен изглед към областта между краката си.

— „Маскираният гладиатор“ ще бъде история за борбата на един мъж срещу силите на злото!

Бутнах тризъбеца право нагоре към чатала му. Никой не можеше да го види, тъй като паянтовият дървен парапет, зад който стоеше Лутър, беше покрит с коприна, която скриваше всичко от кръста му надолу. Леко опрях единия връх на тризъбеца в задника му.

— Най-великият боец на Рим, маскираният гладиатор… — Той спря насред изречението и махна с ръка към тризъбеца. — Извинете, приятели. Проклети мухи. Както казвах, маскираният гладиатор е най-великият боец…

Смушках задника му малко по-силно и ръката му отново плесна гневно надолу.

— … познат на Рим. И макар че е роб…

Ново смушкване, ново замахване.

— … той се превръща в символ на свобода за бедните и онеправданите.

И тогава просто го направих. Не го бях обмислял. Не ми беше минавало през ума. Целият гняв и раздразнение от последните години просто изригнаха навън. Свих колене, поех дълбоко дъх и с всички сили забих тризъбеца в чатала на Лутър. Силата на удара вдигна дребното му тяло във въздуха и го отхвърли напред към микрофоните, които нададоха протестиращ електрически писък. Чух го как изкрещя: „Някаква гадина ме ухапа!“; последва силен трясък, когато паянтовите дъски пред подиума му се сцепиха, запращайки врещящия дребосък с лице напред в езерцето на алигаторите. Тълпата ахна, чу се плясък и плющене на опашки.

— Помощ! — изплака Лутър. — За бога, помогнете!

Захвърлих тризъбеца и се залепих за една пролука между дъските на предната стена на подиума. Кошарата на алигаторите беше точно пред мен, измокреният и кален Лутър клечеше в другия край на езерцето, до кръста във водата. Алигаторите пълзяха бавно към него от всички страни и масивните им челюсти тракаха похотливо.

— Моля ви! — запищя окаяното джудже. — Махнете ме оттук. Някой да ме извади оттук!

Никой не помръдна. Деветдесет репортери и петстотин статисти стояха като заковани, докато алигаторите наближаваха. Лутър се взираше с ужас във влечугите, после отчаяно се хвърли напред, измъкна се от езерцето и се втурна към оградата. Алигаторите обаче се оказаха твърде бързи. Нападнаха и под смразяващите писъци на жертвата си буквално я разкъсаха на парчета. Късчета кариран плат се разхвърчаха като конфети, а водата в езерцето придоби противен червен оттенък. Един як репортер припадна, когато откъснато стъпало полетя във въздуха и се приземи в скута му.

— Боже мой — изскимтя някаква жена. — Те ядат Лутър Декстръс.

Още докато алигаторите щракаха с челюсти към опърпаните останки на дребния ми работодател, в главата ми имаше една-единствена мисъл — да се махна от костюма си, от филмовата индустрия, от Америка и да се върна обратно в Англия (четири мисли всъщност).

„У дома — въздъхнах мислено аз. — Там искам да бъда. Обратно в добрата стара Англия. Твърде дълго ме нямаше.“

Докато двама работници от студиото се опитваха да измъкнат парчета от Лутър от кошарата на алигаторите, а тълпата спореше защо изобщо е паднал там („Препънал се е в кабелите на микрофоните“ — предположи някой. „Не, не, ужили го оса или нещо такова“ — твърдеше друг), аз се измъкнах тихомълком в гримьорната си, където свалих шлема и облякох нормални дрехи. Половин час по-късно, с Хапчето на пръста и Снимката в джоба, пътувах с такси към Юниън Стейшън; час по-късно се носех на изток със „Санта Фе Чийф“; три дни по-късно се настанявах във второкласна каюта на борда на „Скития“ с еднопосочен билет до Ливърпул. Нямам представа какво е станало с къщата, колата, банковата ми сметка и договора ми със студиото — така бързах да се махна от Америка, че оставих делата си там неуредени. Напълно възможно е все още да ме очакват. По онова време изобщо не ми пукаше. Просто се радвах, че се връщам у дома.

— За Лутър! — казах аз и вдигнах чаша шампанско, докато напускахме пристанището на Манхатън. — Нека храносмилането му да бъде дълго и спокойно.

Пътуването до Великобритания продължи осем дни и прекарах първите три от тях в сън в каютата си. Мисля, че това беше първата ми нормална почивка от четири години. След това обикалях кораба, без, слава богу, да страдам от морската болест, която опропасти пътуването ми до Америка, хранех се в ресторанта, разхождах се по палубата, пиех много уиски и от време на време играех на куойтс17 с другите пътници.

И ето че по време на една такава игра в предпоследния следобед на пътуването се случи нещо необичайно. Трябваше да играя на двойки с възрастните господин и госпожа Флъмстийн от Уисконсин, но партньорът ми не дойде и тръгнах да му търся заместник. На един шезлонг в другия край на палубата седеше жена с бляскави червени обувки, чието лице бе скрито зад списание. Отидох при нея и я попитах дали й се играе.

— С удоволствие — отвърна тя и свали списанието.

Беше Емили.

— Емили! Боже мой! Откога си на борда?

— Откакто отплавахме от Америка, разбира се. Не съм паднала от небето.

— Не съм те виждал досега. Къде се криеше?

— Никъде не съм се крила. Явно просто сме се разминавали.

— Това е истинско чудо, Емили! Чудо. Ела, ще те черпя едно питие.

— Мислех си, че ще играем на куойтс.

— Куойтс! — извиках аз. — Говняни куойтс!

Обърнах се към възрастната двойка от Уисконсин.

— Говняни куойтс!

— Не бъди така груб, Рафаел — изкиска се тя и ме тупна леко по ръката. — Пък и на мен ми се играе. Хайде.

Тя стана, отиде при противниците ни и обясни с невинна усмивка, че всъщност съм казал „гумени куойтс“, тъй като в Англия играем с гумени халки, а не с направени от корабно въже, както беше на борда на „Скития“. Семейство Флъмстийн намери обяснението за напълно приемливо и прекарахме следващия час в мятане на халки на палубата, докато корабът се люлееше по вълните на Атлантика.

— Какво стана с „Аквитания“? — попитах аз, като приклекнах и хвърлих халката си към пръчката. Пропуснах с повече от педя. — При последната ни среща каза, че ще бъдеш на борда.

— И бях — отвърна тя. — Ти обаче не беше. Претърсих целия кораб.

— Аз също, и теб определено те нямаше.

— Там бях! Имах чудесна каюта. Всеки ден носеха свежи цветя. Беше забавно пътуване, нали?

— Никак даже не беше забавно. През целия път ме мъчеше морска болест. Ох, какъв пропуск, госпожо Флъмстийн! На косъм бяхте!

— Горкият Рафаел!

— Никога не бих се качил на проклетото корито, ако не беше казала, че ще бъдеш на него. И не те намерих. Никога не си там, където казваш, че ще бъдеш. Адски дразнещо е. Хайде, твой ред е.

Партньорката ми се прицели, докато вятърът развяваше русата й коса. Халката й улучи право в целта.

— Добро хвърляне — с неохота признах аз.

— Забавно е! — извика Емили.

— Ваш ред е, господин Флъмстийн. И какво правеше през последните… колко време мина?

— Дванайсет години?

— Дванайсет години! Господи, как лети времето. Направо не го усещаш. Спокойно, господин Флъмстийн. За никъде не бързаме. Е, разказвай. Какво правеше?

— Нищо особено — въздъхна тя. — Майка умря.

— Много съжалявам. Баща ми също.

— Съжалявам.

— Той те харесваше, между другото.

— И аз го харесвах. Беше много интересен човек.

— Сигурно. Никога не съм се замислял. Така е с тези неща. Оценяваш истински хората едва след като си отидат. Животът замъглява преценката ти. На косъм, господин Флъмстийн! Наистина на косъм!

Продължихме да играем и след като бихме съкрушително Флъмстийн (най-вече защото госпожа Флъмстийн все мяташе халките си през борда), се оттеглихме в бара, където с повече от десетилетие закъснение си поръчах розов джин.

— По-добре късно, отколкото никога — въздъхнах аз.

— Наздраве!

— Наздраве! — отвърна Емили. — Не е ли вълнуващо!

Прекарахме остатъка от деня заедно, разхождахме се из палубата, хванати за ръце, играхме тенис на маса (Емили ме разгроми — сервисът й е неотразим) и дори вечеряхме на масата на капитана — приятелката ми осигури местата, като се усмихна по най-подкупващия начин на домакина. След вечеря танцувахме до малките часове, а когато оркестърът вече бе твърде уморен, за да продължи да свири, излязохме навън и се загледахме в звездното небе.

— Звездите са прекрасни, нали? — въздъхна Емили.

— Да. Беше чудесна нощ. Иска ми се да продължи вечно.

Тя ме хвана под ръка.

— По кое време ще стигнем в Ливърпул?

— Мисля, че рано сутринта. Някъде към осем.

— И какво ще правиш, след като се върнеш в Англия?

— Нямам представа, честно казано. Сигурно ще се върна в Лондон.

— Рафаел, направо си безнадежден случай. Никога не съм срещала по-неорганизиран човек. Наистина трябва да поемеш живота си в свои ръце.

Явно съм изглеждал доста оклюмал, защото тя стисна ръката ми и ме целуна по бузата.

— Виж какво. Утре сутринта трябва да събера багажа си, а на слизане ще бъде голяма навалица, така че защо да не се срещнем на изхода от пристанището? Ще закусим заедно, а междувременно ще измисля нещо.

— Благодаря, Емили — казах аз и я прегърнах. — Не бих могъл да се оправя без теб.

Оказа се обаче, че се налага да се оправям — както вече разказах, двамата се разминахме на пристанището и Емили отново изчезна, този път за девет години. Така и не разбрах какво беше измислила. Вместо това навлязох в банковия свят, където сигурно ме очакваше светло бъдеще, ако не бях убил работодателя си. Колко светли бъднини съм съсипал чрез убийства? И от друга страна, колко светли бъднини съм разкрил чрез същите тези действия?

Остават ми трийсетина сантиметра стена в тази стая и ще я запълня с разказ за едно невероятно съвпадение. Сигурно помните, че докато описвах запалването на мисис Бъншоп в стаята й в „Нанибрук“ шест помещения по-рано, споменах, че телевизорът й беше включен. Нещо повече, споменах, че даваха някакъв стар черно-бял филм без звук. Тогава не споменах заглавието на филма, макар че го познах веднага. Сега ще поправя пропуска си. Филмът се казваше „Америка“ и бе продуциран от някой си Лутър Дж. Декстръс. Сякаш убийствата ми се зоват едно друго през годините подобно на лаещи в пустошта кучета.