Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

21.

Така сметката ми завършва. Десет десетилетия, десет убийства (единайсет, ако броите близнаците албиноси за две). И сега историята ми е на края си. Както и животът ми. Трябва набързо да оправя замъка, да се приведа в по-приличен вид, може би да си сготвя за последно (пушено филе от скумрия с топено сирене… мммм!). И после да отида горе в купола и да умра. Искам да погледам фойерверките, преди да си ида. Винаги съм харесвал фойерверки. Като мечти в небето са.

Преди всичко това обаче трябва да ви кажа какво стана онази нощ с Емили. Нощта преди да започна писмото. Нощта, заради която започнах писмото. Разбирате ли, тя е ключът към цялото начинание. Ако Емили не беше направила онова, което направи, това нямаше да се случи. Още щях да искам да живея. Хапчето щеше да си остане в джоба ми. Подобно на толкова много неща в живота ми, подобно на всяко нещо в живота ми, всичко опира до Емили.

Преди единайсет нощи в понеделник, 20 декември, седях горе в купола и се взирах в мрака, както правех всяка нощ без изключение, откакто пристигнах в замъка 13 години по-рано. Беше студено, във въздуха се долавяше дъх на мраз и бях наметнал дебело одеяло на раменете си, подобно на шал. Небето бе ясно и пълно със звезди. Пушех тринайсета или четиринайсета цигара за деня.

Отначало не чух чукането, защото се бях изгубил в здрачния свят на празни мисли и спомени. Постепенно обаче, в рамките на няколко минути, започнах да осъзнавам блъскането по вратата. Потрябва още време осъзнаването да премине в действие. Изправих се сковано и се затътрих по покрива към западните бойници (колко по-стар бях преди няма и две седмици!).

— Да — изграчих към мрака долу. — Кой е?

— Рафаел? — прозвуча познат глас. — Рафаел, горе ли си?

— Емили? Ти ли си?

— Разбира се, че съм аз. Слез и ми отвори. Навън е студено.

Наведох се над бойниците да я погледна, но освен намека за златна коса не различих нищо в сумрака. Старото ми сърце се разтуптя от вълнение и се затътрих надолу, включих осветлението и отворих вратата на замъка. Тя стоеше на прага, увита в голямо палто с качулка със стърчащ вестник от джоба, прекрасна и млада както винаги. Забелязах, че носът й се е зачервил от студа, и незабавно я въведох вътре.

— Каква чудесна изненада — казах, докато я водех към кухнята. — Какво те води в този затънтен край?

— А, просто минавах.

— Никой не минава просто така оттук, Емили. Няма покрай какво да се минава. Насред нищото сме.

— Е, реших, че ще е хубаво да те видя. Доста време мина.

— Наистина доста — казах, докато й наливах чаша червено вино. — Винаги минава много време. Вземи, това трябва да пропъди студа.

— Предпочитам чаша чай, ако имаш — рече тя.

— Разбира се, разбира се. Сега ще сложа водата да кипне.

Взех чашата и я пресуших, след което включих електрическия чайник.

— Изглеждаш добре — отбелязах, докато търсех пакетчета чай в шкафа. — Както всеки друг път. Винаги ме изумяваш. Повечето хора се променят поне мъничко, ако не си ги виждал петнайсет години. А ти си все същата. Винаги си изглеждала все същата. Никога не се променяш. Това е невероятно. Някаква магия ли използваш?

Тя се разсмя.

— И да има магия, не ми е известна. По-скоро животът май е мил с мен. Ти също изглеждаш добре, Рафаел.

— Не бъди снизходителна, Емили — казах аз, като продължавах да търся пакетчетата. — Нито изглеждам, нито се чувствам добре и ти чудесно го знаеш. Остарях през последните няколко години. Много остарях. Ставите ме болят, зрението ми отслабна и едва успявам да стана от леглото сутрин. Виж всички тези страшни бръчки. Все едно се напуквам. Къде съм дянал чая, по дяволите? Сигурен съм, че е някъде тук.

Тя пристъпи до мен, пресегна се над рамото ми и свали кутията „Ърл Грей“ от рафта точно пред мен.

— Виждаш какво имам предвид — въздъхнах аз. — Започвам да изкуфявам.

— Да направя ли аз чая? — попита тя, поставяйки ръка върху моята.

— Мисля, че ще е най-добре. Млякото е в хладилника. Не се безпокой за мен. Ще продължа на вино. Господи, така се радвам да те видя. Ужасно ми липсваше. Чувствам се жив само когато съм с теб.

Тя ме целуна по бузата и си приготви напитката. В кухнята беше студено, така че се качихме горе в спалнята ми, където включихме старата печка и седнахме пред нея един до друг на ръба на леглото. Отпих от виното си и запалих цигара. Емили свали палтото с вестника и извади от някакъв друг джоб пакет с панделка.

— Едва не забравих — рече тя. — Донесох ти подарък. За Коледа и Нова година. Надявам се да ти хареса.

Оставих чашата си и с несигурни ръце махнах опаковката. Вътре имаше пурпурна копринена риза, която проблясваше на алената светлина на реотаните.

— Пурпурна риза — казах аз. — Благодаря ти. Винаги съм искал такава.

— Няма ли да я пробваш?

— Не сега. — Закашлях се, сгънах подаръка и го поставих на възглавницата си. — Не ми е до преобличане. Може би по-късно.

Емили взе старата ми съсухрена ръка в своята и се загледа в очите ми.

— Добре ли си в замъка, Рафаел? — попита тя. — Може би идеята да дойдеш тук не беше много добра. Изглеждаш ми износен.

— Не е от замъка — въздъхнах аз. — И между другото, благодаря, че ме настани тук. Не, Емили, от мен е. Нали ти казах, че остарявам. Годините най-сетне ме настигат. Рано или късно трябваше да се случи. Ако не беше тук, щеше да е някъде другаде. Не можеш да продължиш вечно. Мисля, че краят ми наближава.

Тя помълча за момент, после каза:

— Е, поне лицето ти изглежда по-добре. При последната ни среща беше целият бинтован.

— Да — съгласих се аз. — Поне лицето ми е по-добре.

Отпивахме от питиетата си, топлехме краката си на печката и след още малко общи приказки започнахме, както винаги, да си припомняме старите времена. В известен смисъл събиранията ми с Емили винаги бяха стъпка в миналото и тази нощ не беше изключение. Спомнихме си за стария дракон Уоспли, градината на Уайт Лодж, времето, което прекарахме заедно на „Скития“ („Как се казваше онази възрастна американска двойка? — попита тя. — С която играхме куойтс?“ „Флъмстийн“ — отвърнах аз), както и куп други общи спомени, като се движехме назад във времето, докато около нас времето се движеше напред под тихото тиктакане на часовника ми. Палех цигара от цигара и скоро в стаята стана доста задимено.

Не знам колко време разговаряхме, макар че сигурно е било доста, защото привършвах втората си бутилка вино, когато Емили внезапно ме попита без никакъв повод:

— Помниш ли онова старо хапче, Рафаел? Отровното хапче, което сменихме с ментов бонбон?

Нямаше да ме изненада повече дори ако махнеше дрехите си и застанеше на челна стойка пред мен (ама че мисъл!). Откакто го откраднахме преди толкова много години, двамата никога не бяхме споменавали Хапчето. Нямаше дори намек. Емили беше толкова мълчалива по въпроса, та бях убедил сам себе си, че темата е табу, и изобщо не я повдигах. Това, че ме попита за хапчето сега, така неочаквано и след толкова много време, наистина ме свари неподготвен. И в същото време ме зарадва. В края на краищата, Хапчето беше част от общите ни преживявания.

— Е? — отново попита тя. — Помниш ли го?

— Разбира се, че го помня — казах аз. — Дори още е у мен. Виж.

Бръкнах в джоба на пижамата си, извадих Хапчето и го оставих да лежи в дланта ми. Изглеждаше точно като в деня, когато го видях за първи път в шкафа с отровите в аптеката на мистър Емили, в самото начало на века. Както тогава, така и сега то сякаш едва доловимо бръмчеше. Сякаш се радваше да види Емили.

— Какво те накара да го споменеш точно сега? — попитах аз. — След всички тези години?

— Просто ми беше любопитно — усмихна се тя. — Странно, че си го пазил през цялото време. Мога ли да го подържа?

— Разбира се, че можеш. — Пуснах Хапчето в протегнатата й длан. — Мислех си, че си го забравила. Или че не искаш да говориш за него. Реших, че си се почувствала виновна, че го откраднахме. Това е едно от малкото неща, които пазя от онова време. Никога не го изпускам от очи.

Емили претегли Хапчето в дланта си. Забелязах, че цветът му е почти същият като цвета на кожата й и че изглеждаше като част от нея, като някаква малка бяла пъпчица.

— Не е ли странно? — рече тя. — Седим и си говорим за миналото, а внезапно се появява и част от това минало. Мъничко мехурче от младостта ни. Защо си го пазил през цялото това време?

— Трудно ми е да обясня — въздъхнах аз, запалих поредната цигара и пуснах облаче дим над златокосата глава на приятелката ми. — Всъщност аз самият не разбирам. Кара ме да се чувствам… сигурно. Нещо, за което да се хвана. Да се задържа.

— Колко си ексцентричен, Рафаел — разсмя се тя и стана. — Ти и твоите приумици. Винаги правиш това, което си решил.

Остана за момент неподвижна, разглеждайки Хапчето, след което внезапно тръсна коса, изкиска се, извика: „Хвани ме, ако можеш!“, и изхвърча от спалнята на площадката.

— Какво правиш, Емили? — извиках след нея. — Къде отиваш?

Отговор не последва, само едно призрачно „Ууу-уу!“ и шляпане на стъпки по стълбите.

— Емили, престани! — извиках. — Аз съм стар човек! Искам си Хапчето.

С мъка се изправих на крака и излязох на площадката. Замъкът бе много тъмен и много смълчан.

— Емили? Емили?

Никакъв отговор.

Отидох до стълбите.

— Емили?

— Ууууу! — изплака призрак някъде отдолу. — Ууууу!

Бях раздразнен, че си играе така с мен — та аз съм почти на сто, за бога! — и в същото време не се сдържах и се усмихнах. Предизвикателството, отдалечаващите се стъпки, глупавите шумове, ловът — всичко това ме връщаше в дните на младостта ми, когато двамата с Емили се гонехме часове наред в тъмните прашни кътчета на Уайт Лодж. За момент отново се почувствах като дете. И усетих възбудата на играта.

— Ще те пипна! — тихо изгуках аз. — Няма да ми избягаш!

Промъкнах се по стълбите до фоайето и започнах да претърсвам стая след стая, дебнейки жертвата си.

— Излез, където и да си — пропях. — Ще те намеря!

Чух някакво шумолене в кухнята и се втурнах натам, но Емили успя да се измъкне зад мен и забърза обратно нагоре.

— Много си бавен — присмя ми се тя. — Много си бавен, старче!

Последвах я горе и после долу, после пак горе и пак долу, из целия замък. Винаги успяваше да бъде на една крачка пред мен, като се смееше и ме прилъгваше, след което се измъкваше в тъмното. Накрая се отказах от гонитбата, приклекнах в сенките при стълбището към покрива и останах там напълно мълчалив, докато тя предпазливо се промъкна отново в спалнята. Изскочих с тържествуващ рев, сграбчих я и я повалих на леглото, като се проснах до нея. Двамата се смяхме, докато лицата ни не се зачервиха.

— Пипнах те! — извиках аз. — Пипнах те!

— Не беше честно!

— Защо да не е било честно?

— Заложи ми капан, хитрец такъв!

— Капаните са си честни! Никое правило не казва, че трябва да те гоня през цялото време.

— Измамник — каза тя и ме ощипа по ръката.

— А теб не те бива да губиш — отвърнах аз и също я ощипах. — Къде ми е Хапчето?

— Май го изпуснах някъде долу.

— Емили!

Тя се разсмя и разтвори длан. Хапчето беше там.

— Ще внимаваш с него, нали, Рафаел? — каза тя, като ми го връщаше. — Нали помниш как баща ми каза, че е много опасно?

— Гран и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран сол на хидроцианидна киселина и половин гран стрит корен на ипекакуана — казах аз и прибрах с усмивка Хапчето в джоба на пижамата си. — Как бих могъл да забравя?

— О, Рафаел, ама че си глупчо.

Умълчахме се. Не си спомням да е била по-прекрасна, отколкото в този момент. Винаги е била прекрасна, разбира се, но тогава, на светлината на реотановата печка, с леко зачервено от смеха лице, съвършенството й достигаше върха си. (Въпрос: Може ли съвършенството да достигне върха си, или по дефиниция си е там?) Протегнах съсухрената си стара ръка, погалих златната й коса, погъделичках нежното й ухо, после се наведох напред да я целуна по устните. Емили обаче вдигна пръст и докосна брадичката ми.

— Свърши се, Рафаел — нежно рече тя.

Леко се дръпнах назад.

— Какво е свършило?

— Време е да вървя.

Надигнах се, намерих пипнешком цигарите и запалих една.

— Кога ще те видя отново?

Тя се надигна до мен.

— Не мисля, че ще се видим отново.

— Виж, Емили, съжалявам, ако съм те засегнал. Не го исках. Наистина. Знам, че не биваше да се опитвам да те целувам. Просто не се сдържах. Толкова много те обичам.

Тя взе немощната ми ръка в своята. Между съвършените й бели длани тя изглеждаше като някакво парче месо от отдавна изоставен недояден обяд.

— Не е заради целувката, глупчо — рече тя. — Просто е време. Много отдавна е време. Време да ме пуснеш.

— Какви ги говориш, Емили? — казах аз, леко повишавайки тон. — Не те разбирам.

— Наистина ли, Рафаел?

— Наистина. Изобщо не разбирам.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Защо винаги си толкова… толкова… загадъчна, Емили? Какво искаш да кажеш с това, че е време да те пусна? Все пак ти си онази, която винаги идва да ме търси. Аз никога не съм те търсил. Никога не съм имал никаква представа къде си, по дяволите. Как мога да пусна нещо, което по принцип не успява да се задържи, а? Кажи ми!

Тя ме погали по главата и се усмихна.

— Горкият Рафаел.

— Не ме съжалявай. Искам да знам за какво говориш. Защо няма да те видя никога повече?

Тя поклати глава.

— Виж вестника, Рафаел. Там се обяснява всичко.

За момент не разбрах какво иска да каже. После си спомних вестника, стърчащ от джоба на палтото й. Пресегнах се и го взех. „Таймс“.

— И какво трябва да науча от него? — попитах, докато преглеждах страниците. — Железопътна катастрофа в Шотландия. Размирици в Русия. Бунтове в Делхи. Не виждам каква е връзката.

Тя не каза нищо, само повдигна леко вежди и наклони глава настрани, сякаш ме подканваше да продължа да търся.

Прелистих целия вестник от първата до последната страница и най-сетне го открих, макар че сигурно дълбоко в себе си знаех какво е през цялото време и просто се опитвах да отложа момента, също като в столовата в училище, когато винаги оставях за последно в чинията си онова, което харесвах най-малко. Съобщението бе дълго само три-четири реда, ако имаше и толкова, и беше забутано сред дългия списък имена в колонка със заглавие „Починали“, между Колгейт (Присила) от Шефилд Парк, Съсекс, и Хъни (Едуард) от Бристол.

Вестникът беше от 8 януари 1910 г.

Дълго останах да се взирам в думите, а цигарата догаряше между пръстите ми. Когато най-сетне се обърнах към нея, тя вече беше започнала да избледнява.

— О, Емили — промълвих през сълзи. — О, Емили.

Мина около час, преди да си отиде напълно — кожата й ставаше все по-прозрачна, косата й все по-светла, очите й блестяха все по-слабо, докато накрая остана едва видима сянка на човек. Дори не и сянка. Само намек за човек. Едва доловимо раздвижване на въздуха. Усещане. Държах ръката й до края, шепнех името й, казвах й колко много я обичам и колко по-добър е бил животът ми благодарение на нея. Повтарях й непрекъснато, че е моят ангел. И накрая, с прошепнато „Сбогом, Рафаел“, тя изчезна напълно и ме остави сам. Така ужасно сам. Винаги съм бил така ужасно сам.

Заспах много скоро след това. Когато на следващата сутрин се събудих, знаех със сигурност, че е време да умра.

И тъй, това е краят. След като увеличих леко размера на буквите (до големината на малък оловен войник), най-сетне завърших писмото си — след толкова много помещения, толкова много флумастери, толкова много белота, след всички стотици метри стена от входната врата до стълбите към покрива. И не само това, успях да го завърша с пурпурния флумастер, макар че със сигурност виждате по избледняващите думи, че е на път да свърши и той. Фактът, че писмото ми завърши точно на нужното място и с нужния цвят, като че ли потвърждава правотата на решението ми да продължа със самоубийството си. Това е знак! Знак!

Записването на горното ми отне повече време от очакваното. Много повече. Открих, че се бавя с Емили, че изписвам бавно всяка дума, че задържам момента, когато най-сетне трябва да я пусна. Вече наближава полунощ и нямам време да подреждам замъка и да приготвям пушеното филе от скумрия с топено сирене. Честно казано, не ми пука. Единственото, което искам, е да умра.

Фойерверките долу в селото започнаха, така че явно е минало полунощ. Започнал е нов век. Ново хилядолетие. Нов живот. Ново време, към което вече не принадлежа. Моят свят вече е твърдо в миналото. Трябва да тръгвам.

Блъскането по вратата е по-яростно и настойчиво от всеки друг път. Също като блъскането в гърба ми. Бум-бум-бум. Цялото ми същество потръпва от ударите. Преди няколко минути чух как един от прозорците долу се пръсна. Вече изобщо не ми пука.

След малко ще обуя чисти панталони и новата си пурпурна риза (нищо не пречи пурпурното да продължи до самия край) и ще се кача в купола да глътна Хапчето. Но преди това ще ви кажа какво написах над входа на спалнята.

Както помните, над всеки вход в замъка вече има заглавие. Например над кухнята ще откриете думите Лорд Слагсби и рисунка на сметанов сладкиш; над банята — Лутър Декстръс и крокодил, и т.н. Не съм ви казал обаче какво написах над входа на последната стая от писмото си.

Решението бе трудно и от доста време мислех върху него. Едва не написах Първо убийство, последен ден, ново хилядолетие, но накрая се спрях върху нещо не така многословно. Ще го видите, ако излезете на площадката. Този път няма рисунка, а само една проста дума: Край. Което си е точно така, тъй като флумастерът и мястото ми свършват. Та-та.