Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

15.

Предсмъртното ми писмо започва да прилича на цветна леха. Онова, което започна като достолепна процесия на скръбни черни букви, сега изглежда като нещо, излязло от цветарското изложение в Челси. Лутър умира сред крещящо оранжево и розово, гротеската на убийството му се подронва от красотата на цветовете, които го описват. Чувствам се малко виновен, че краят му трябва да се развие в такива весели, стоплящи сърцето тонове — изглежда ми някак неуважително — но на този етап вече няма какво да направя по въпроса. Пък и не изглежда чак толкова зле, все едно смъртта му е взета от детско блокче за рисуване.

В момента е четвъртък, около седем сутринта, и отново съм на площадката на първия етаж, на около три четвърти от разстоянието между входа на банята и горната галерия. Все още пиша в розово и макар че будувах цяла нощ, не се чувствам твърде уморен — а това е добре, защото нямам време за спане, дори и да исках.

Писането за Лутър Декстръс беше мъчна задача и здравата се потрудих, за да го побера в банята. Може и да беше най-дребната ми жертва, но историята му продължаваше и продължаваше. Не ми помагаше и фактът, че вече бях използвал част от стената на банята, за да опиша невероятните събития от вчера, а голяма част от останалото място бе неизползваемо заради широката вана, умивалника, тоалетната, медния бойлер и бидето, което е най-шантавата добавка към иначе спартанското оборудване на замъка.

Резултатът от всичко това бе, че дори след като започнах да пиша с букви колкото леща и запълвах ниши и ъгли, които иначе бих пропуснал (зад тоалетната чиния и под умивалника), историята зае цялото помещение и подобно на избухващо от бутилката шампанско, се разплиска по стената на площадката. След като бях побрал идеално мистър Попълтуейт в неговата стая, останах малко разочарован, но не чак толкова. Мисля, че се придържам твърде буквално към замисъла „едно убийство — една стая“. Важното е основната част от убийството да се побира в стаята.

Започнах да разказвам за Лутър вчера след два часа следобед и оттогава работех здравата, с изключение на една по-продължителна пауза за пушене. Това са 17 часа, малко по-малко от времето, за което описах убийството на близнаците албиноси в мазето. След краткото съживяване в кабинета предсмъртното ми писмо като че ли забавя темпото си.

Няма очевидна причина за това. В края на краищата, стените на банята не са нито неравни, нито влажни като онези в мазето, нито пък ми се налагаше да местя вехтории по пода. Разбира се, бях длъжен да пиша дребно, а това винаги забавя малко работата, докато на места като зад бойлера и покрай бидето нещата ставаха доста пипкави. Като цяло обаче банята не представляваше по-голямо предизвикателство от кухнята долу, а нея изписах за по-малко от 13 часа. Защо тогава е това голямо забавяне?

Най-вече поради два фактора. Първият е гърбът ми. Странното гъделичкане, което усещам през последните няколко дни, се е засилило и вече сериозно ме разсейва. Отначало имах чувството, че под кожата ми лазят мравки. После мравките се смениха с щъкащи гризачи. От вчера следобед ми се струва, че на мястото на гризачите се е настанил гоблин — всъщност няколко малки гоблина, които блъскат от вътрешната страна на гърба ми, сякаш тропат на врата и настояват да бъдат пуснати навън. Ако затворя очи и се съсредоточа, мога дори да си представя гласовете им:

— Хей, ти! Отваряй! Пусни ни! Тук е тъмно. Не можем да дишаме!

Това всъщност не ми причинява някаква болка. Тъкмо обратното — усещането е смътно приятно, все едно ти правят особено енергичен масаж, само че отвътре навън. То обаче съсипва концентрацията ми, най-вече защото идва на случайни интервали, а не е постоянно. В един момент си пиша съвсем спокойно, а в следващия усещането се появява отново — тряс! Бам!

Може да е просто мускулен спазъм, нервен тик или неразположение след падането миналата събота. Подозирам обаче, че е свързано с крилете ми. Което си е доста иронично. Деветдесет и девет години ги чакам да се разгънат и сега те като че ли го правят, но точно когато не го искам. Не и ако ще ми причинят толкова много мъка. Тряс! Бам! Иска ми се изобщо да не съм се раждал с проклетите криле.

Това е едната причина убийството на Лутър да се проточи толкова. Другата, която в известен смисъл е огледало на смута в гърба ми, е чукането на вратата. Това придобива епидемични пропорции до такава степен, че вече дори не си правя труда да броя колко пъти се случва. Чукането продължи целия следобед и вечерта, а също и през нощта — бум-бум-бум, цялата сграда трепереше, разсейваше ме от работата ми, правеше концентрацията ми на пух и прах, одираше ме. Силата на ударите остави дълбоки вдлъбнатини по вратата ми, олющи боята и сега под нея се вижда голо дърво. Ако не ми предстоеше да умра толкова скоро, щях да се обадя на полицията. Имам чувството, че съм обсаден в собствения си дом.

Опитах се да спипам натрапника, но той се оказа обезсърчаващо ловък. На няколко пъти заемах позиция във фоайето срещу вратата и рязко отварях още при първото почукване, но не намирах никого. Веднъж късно вечерта зърнах някаква дребна фигура да изчезва в папратите, но още не мога да я спипам. Направя ли го, ще я разкъсам на парчета.

Вече няколко часа никой не чука, но още съм на тръни. Прекалено ще бъде да се надявам, че всичко е свършило. Мисля дали да не се измъкна навън, да се скрия в папратите и да изненадам натрапника от засада, но не ми се вярва, че ще се получи. Твърде е коварен, за да се върже на нещо подобно. Вместо това оставих писмо на прага с молба да ме остави на мира и добавих банкнота от 20 паунда със забележката, че може да я задържи само ако си иде и престане да ме тормози. Засега като че ли действа, но както вече казах, не съм изпълнен с надежда. Мисля, че някой е решил твърдо да ме унищожи.

Трябва обаче да се възползвам от тишината, била тя и само временна, и да продължа работата си. Утрото наближава и през прозореца на галерията виждам как на източния хоризонт бавно се разпълзява сиво-зелено петно. Изписах стената на площадката и сега съм от лявата страна на входа на галерията и скоро ще прекрача прага й. Нямам време за почивка, освен може би за бърза чаша вино и кратко протягане на покрива. Все още изоставам с графика и всяка минута е безценна.

Трябва обаче да отбележа още нещо, преди да продължа, и то е свързано с входовете. Или по-точно с мястото над тях. Досега го оставях празно, правоъгълен оазис от белота сред морето от букви. Стените около входа на банята например са плътно изписани, но над него няма нищо.

Причината за това е съвсем практична. Ако пиша над всеки вход и от двете му страни, няма как да покажа, че писмото продължава от другата страна. Все едно продължавам по една и съща равнина. С оставянето на празно пространство обаче става ясно, че колоната отляво на входа няма нищо общо с онази отдясно. По този начин се избягва възможното объркване.

Но ето че сега, най-неочаквано и без видима причина тези бели петна не ми харесват. Хрумна ми късно снощи, докато затварях вратата след поредния неуспешен опит да спипам неуловимия натрапник. Докато вървях през фоайето, включих осветлението, за да погледна творението си, и веднага ми направи впечатление колко странно изглеждат празните правоъгълници, увиснали насред разказа ми. Не зная дали ефектът се дължеше на евтината 40-ватова крушка (на дневна светлина не забелязвах никакви проблеми), или преценката ми се е повлияла от тормозещото чукане по вратата, но далеч не останах доволен и сега също не съм, докато пиша това. Изглежда ми непълно и непрофесионално и трябва да направя нещо по въпроса. Не знам обаче какво точно. Ще ви държа в течение.

А сега наистина трябва да продължа. Розовият ми флумастер почти е свършил и в края на този абзац ще го изхвърля и ще взема първия от двата червени. Червеното би трябвало да изглежда много ефектно, особено на белия фон на стената.

И тъй, напред.