Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

18.

Макар че погледнато строго хронологически, Дороти Уоспли е вторият човек, когото убих, тя всъщност е първата ми истинска жертва в смисъл, че смъртта й беше предварително замислена и предизвикана. По-щедрите от вас могат дори да я приемат за единствената ми истинска жертва — в нито един друг случай не съм убивал така преднамерено, както в случая с драконоволиката гувернантка на Емили. Премахването й — о, сладка експлозия! — е неразривно свързано с детството ми и началото на познанството ми с Емили и е някак подобаващо, че сега, в самия край на живота ми, дойде време да върна както себе, така и вас от финала към самото начало.

Времето и свободното място на стената ме притискат (тепърва ми предстои да ви разкажа какво стана с Емили онази нощ) и затова няма да губя нито едното, нито другото за подробно описание на най-ранните ми години.

Роден съм малко след полунощ в студените тъмни ранни часове на 1 януари 1900 г. и ако може да се вярва на фотографиите, съм бил чудесно здраво бебе с огромна беззъба усмивка и буйна, проблясваща руса коса. Баща ми плакал, когато ме видял за първи път.

Появих се на този свят в Уайт Лодж, нашия вехт варосан дом в Риджънт Парк, и именно там прекарах ранната част от живота си и извърших първото си убийство.

Майка ми я нямаше, разбира се, а баща ми прекарваше повечето си време уединен в работилницата си, като се появяваше само да се разправя с по-гласовитите си кредитори и когато инцидентите с химикали налагаха евакуация от помещението поради съображения за сигурност. Като изключим това и факта, че хората винаги коментираха неестествено сините ми очи, съществуването ми си беше напълно нормално.

Играех си с оловни войници, лагерувах на тавана, изследвах света чрез малък телескоп, подарък от леля ми, излизах на дълги разходки в парка с милата стара мисис Егс, като винаги вземах торбичка трохи, за да храним патиците в езерото. Пиех огромни количества мляко, не понасях грис (и още не го понасям) и на около тригодишна възраст развих вкус към мокриците, които улавях под камъните и ядях сурови. Май помня, че коленете ми вечно бяха разранени, а любимите ми книги бяха илюстрирано издание на „Приказките на братя Грим“ и „Вълшебният замък“, но не помня кой беше авторът на втората.

Горе-долу по същото време започнах да посещавам малка детска градина недалеч от дома ни и там намерих много приятели, сред които и едно бледо дете на име Джинджър. Една година двамата с Джинджър бяхме неразделни, докато той не открадна цигарената ми картичка с У. Г. Грейс20 — тогава го фраснах в носа и повече не си проговорихме.

Сред спомените ми от онези ранни години е едноседмичната почивка в Маргейт, където яздех магаре и страшно ми призля, след като изядох пет пръчки карамел; тежката дребна шарка, от която на моменти не беше ясно дали ще се възстановя; строгото мъмрене от полицай, след като стрелях с прашката си по минаваща двуколка, от което конете се изправиха на задни крака; и един коледен концерт, когато голяма свещ падна от свещника и подпали бебето Иисус в яслите долу. Но като изключим тези неща и някои по-незначителни случки, с мен не се случи нищо особено до следобеда на шестия ми рожден ден, на 1 януари 1906 г. Тогава стана нещо изключително важно. Срещнах Емили. И с нея започва истинският ми живот.

Чух я, преди да я видя, и я видях, преди тя да види мен. Беше студен ясен следобед и си играех в градината, когато от другата страна на стената около къщата ни чух най-омагьосващия глас.

— Хайде, мис Уоспли! Хвърлете я високо.

Отговори й далеч не така омагьосващ глас („Няма да я хвърля високо, млада госпожице! Особено щом се обръщате към мен с такъв неприличен тон!“) и първият глас прозвуча отново, този път по-настоятелно:

— Ще я хвърлите, мис Уоспли! Казах, че ще я хвърлите.

Захвърлих дървения меч, с който си играех, забързах към стената на градината, покатерих се на една стара слива (старата слива, от чиито клони татко береше монети) и погледнах към парка. На десетина метра от мен с разперени в очакване ръце стоеше малко момиче с руса коса и изключително зелени очи. Беше облечено в дебело синьо палто и стоеше срещу висока, строго изглеждаща жена, която с гневно разширените си ноздри, изцъклените си очи и огромната си брадичка поразително приличаше на дракон.

— Хайде, мис Уоспли — извика момичето и очите му блеснаха на бледата зимна светлина на слънцето. — Хвърлете ми я!

— Не и преди да съм чула думата! — отвърна жената. — Най-важната дума в речника.

Момичето въздъхна и повдигна раздразнено вежди. Явно не за първи път попадаше в тази ситуация.

— Хайде, млада госпожице. Да ви чуя! Думата, която Бог обича да чува от всички деца. Да я чуя или се връщаме у дома за два часа математика.

— Моля — с неохота измърмори момичето. — Моля, побързайте и хвърлете топката, мис Уоспли. Моля, моля, моля, моля, моля.

— И едно моля е достатъчно — каза мис Уоспли. — И бъдете така добра да не я забравяте в бъдеще. Защото знаем, че онези, която я забравят, боледуват от детски паралич и трябва да прекарат целия си живот в инвалиден стол.

И с шумолене на сивите поли, под които вероятно се криеха изключително кокалести колене, тя хвърли голяма червена топка във въздуха, която описа грациозна парабола и се озова в ръцете на момичето. То извика радостно, замахна с две ръце през главата си и хвърли топката обратно към гувернантката с огромната брадичка.

— Дръжте, мис Уоспли!

Мис Уоспли обаче — към която само през няколкото секунди, откакто научих за съществуването й, развих неприязън, граничеща с омраза — изобщо не помръдна, а остана като закована. Топката падна на две стъпки вдясно от нея.

— Не я хванахте, мис Уоспли!

— Правилно. И ще продължа да не я хващам, докато не се научите да я хвърляте цивилизовано. А не да замахвате като някаква маймуна!

Тя сковано направи крачка надясно, взе топката, изцъка с език, сякаш казваше „Какви неща трябва да търпя, за да си изкарам хляба!“ и я хвърли отново на момичето, което я улови с двете си ръце и я притисна към гърдите си.

— Мис Уоспли, ако не я хванете, повече няма да я хвърлям.

— В такъв случай, малка госпожице, ще се върнем у дома и ще прекарате остатъка от следобеда в рецитиране на таблицата за умножение.

Момичето се намръщи раздразнено, след като го бяха надхитрили, замахна с двете си ръце и запрати с все сила топката към гувернантката. Тя обаче прелетя над главата на мис Уоспли, прехвърли стената и падна в двора, където заподскача по поляната и цопна в декоративното езерце.

— Ууупс! — изкиска се момичето. — Извинете, мис Уоспли.

Мис Уоспли сложи ръце зад гърба си, а кокалчетата й побеляха от неодобрение.

— Можем да почукаме на вратата и да помолим да ни я върнат — предложи момичето.

— В никакъв случай! — рязко заяви гувернантката и ноздрите й се разшириха. — Да чукаме на вратите на непознати, как ли пък не!

— Тогава ще прескоча и ще я взема. Не е много високо и мога да се покатеря по бръшляна. Като стълба е.

— Не! — извика ужасената мис Уоспли. — Ще съсипете дрехите си! Шокирана съм, че изобщо ви хрумва подобно нещо.

Момичето се умълча и заби поглед в краката си. Отначало си помислих, че ще се разплаче, и останах изненадан като мис Уоспли, когато то най-неочаквано се втурна към стената, заобиколи спътницата си и се хвърли към дебелите пипала на бръшляна, които висяха по тухлите. За момент не можа да намери опора, после се хвана здраво и полетя нагоре като моряк по корабен такелаж, оставяйки гувернантката си зяпнала долу.

— Видяхте ли, мис Уоспли — извика то, когато стигна върха и възседна оградата като кон. — Лесно е!

— Слизайте! Слизайте, казах! Ох, погледнете само роклята!

— Оттук виждам на километри наоколо, мис Уоспли. Виждам даже зоопарка.

— Слизайте или няма да отговарям за последиците!

— И не е нужно да отговаряте! — разсмя се момичето с изненадваща за възрастта си зрялост. — Мога и сама да отговарям, благодаря. О!

Това „О!“ беше възклицание на изненада, предизвикано от факта, че точно тогава кихнах силно, както си бях кацнал на клона на около метър от нея.

— О! — повтори тя.

Не казах нищо, само избърсах носа си с ръкав и продължих да я зяпам като хипнотизиран. Отблизо очите й бяха още по-зелени, отколкото изглеждаха от разстояние. Реших, че трябва да е принцеса или ангел.

— Здравей — каза тя.

— Здравей — повторих аз. И след малко добавих: — Днес имам рожден ден.

— Така ли? И на колко стана?

— На шест.

— И аз съм на шест, но рожденият ми ден е през юли, така че съм по-голяма от теб с половин година.

Замълчах, докато смилах информацията и се питах как ли това се отразява на динамиката на отношенията ни, започнали преди двайсетина секунди.

— Какво става там горе? — изрева гувернантката. — С кого разговаряте?

— Тук горе има едно момче, мис Уоспли. Днес е рожденик. На една и съща възраст сме.

— Това не е ваша работа! Слизайте веднага!

— Това е Осата Уоспли — прошепна момичето. — Тя ми е гувернантка.

— Прилича на дракон — отбелязах аз. — Гаден стар дракон.

Момичето се разкиска.

— Мис Уоспли, момчето казва, че приличате на дракон.

Мис Уоспли отстъпи назад, вдигна висящото на врата си пенсне и ме изгледа изпепеляващо през лещите му.

— Ако някои майки възпитават децата си като диваци, това е тяхно право — със суха ирония заяви тя. — Ние обаче не сме длъжни да се забъркваме с тях и трябва да избягваме да го правим, за да не прихванем от противното им държане.

При нормални обстоятелства подобна реч сигурно щеше да ме сплаши, особено ако е съпроводена с яростния поглед, с който ме гледаше мис Уоспли. Кацнал на сливата обаче, в компанията на прекрасно момиче до мен, аз се почувствах странно силен и вместо да затреперя под погледа й, само й се изплезих и се обърнах към новата си приятелка.

— Топката ти е в двора ни — казах аз.

— Знам. Без да искам я хвърлих там.

— Не знаех, че момичета могат да хвърлят толкова високо топка.

Тя се усмихна, поласкана от комплимента.

— Да ти я донеса ли? — попитах аз.

— Да, моля. Ако нямаш нищо против.

Обърнах се към мис Уоспли, кръстосах очи, което бе много неучтиво според мисис Егс и без нито дума повече скочих от сливата и изтичах при топката.

— Гледай! — извиках наперено, извадих я от водата и я изритах с все сили към стената. Вместо да прелети над нея, каквото бе намерението ми, топката улучи тухлите и отскочи право в лицето ми и ме събори. Свих се на земята и се разревах.

— Мис Уоспли! — загрижено извика момичето. — Момчето се нарани!

— Не съм изненадана — отвърна гувернантката и в гласа й ясно зазвуча доволна нотка. — На лошите хора неизбежно им се случват лоши неща. Няма да ви моля отново, млада госпожице. Слизайте от стената.

— Но аз не мога да го оставя, мис Уоспли! Той ми помагаше за топката.

— И ще му бъдем благодарни, сигурна съм. Положението му обаче не е наша работа. А сега бъдете така добра да престанете с това упорство и слезте от стената!

Последва кратко мълчание, после пукане на бръшлянени клонки и шумолене на листа, докато момичето слизаше. Предположих, че ме оставя облян в сълзи, което само ги удвои, и останах изненадан (и много доволен), когато чух тупване от моята страна на стената, последвано от приближаващи стъпки. Мис Уоспли закрещя и задърпа бръшляна, като сипеше най-ужасни закани заради поведението на момичето, но обектът на заплахите не й обърна никакво внимание.

— Не се безпокой за Осата Уоспли — каза тя, когато дойде при мен. — Тя е старо бръмчило. Удари ли се?

— Главата ми! — изплаках аз. — Главата ме боли.

Усетих я как коленичи и чух шумолене на хартия.

— Искаш ли шоколадов бонбон? — попита. — Много са вкусни.

Вдигнах глава, моментално забравил за шока от злополуката.

— И освен това са във формата на животни — продължи тя. — Има слон, змия, маймуна, пингвин и нещо, което не знам какво е. Изядох всички тигри.

Избрах си пингвин, който всъщност бе папагал, и го метнах в устата си.

— Много са хубави — казах аз.

— Белгийски — обясни момичето.

Изядох три папагала и две от онези, които Емили не знаеше какви са (мечки, предполагам), след което желанието ми за рев се смени с желание за приказване.

— Казвам се Рафаел Игнейшъс Финикс — казах аз. — И живея в тази къща с татко ми и мисис Егс. Ти как се казваш?

— Емили — отвърна момичето, и отхапа крайчето на шоколадов слон. — Емили Емили.

— Емили Емили ли?

— Не, Емили Емилии. Последното „и“ е дълго.

Явно съм изглеждал объркан, защото тя продължи:

— Малкото ми име е като фамилията, нали разбираш. С една съвсем малка разлика. Лесно се запомня.

— Емили Емили! — разсмях се аз! — Емили Емили! Ама че смешно!

— Така ли? — попита тя и се намръщи. — Защо да е смешно?

— Защото името ти се върти в кръг, разбира се. Отново и отново, като куче, което си гони опашката. Емили Емили! Бау-бау! Емили Емили!

Изправих се на крака и заподскачах из градината, като виках с пълно гърло: „Емили Емили!“. Момичето ме зяпна за момент, после също се разсмя, стана, прибра торбичката с бонбони в джоба си и също заподскача и се разкрещя: „Феникс птичката! Феникс птичката!“. Бяхме така погълнати в подскачането и викането, омагьосани от силата на гласовете си, че млъкнахме едва когато се извиси друг глас, подобно на котка, нахвърлила се върху гълъбчета:

— Ето го! Това е похитителят!

Гласът идваше от другата страна на поляната, където неизвестно как се бяха появили мисис Егс, татко, един полицай и мис Уоспли, която ме сочеше обвинително с дългия си, подобен на шиш пръст.

— Това е похитителят! — повтори тя. — Арестувайте го незабавно. Настоявам да бъде обвинен!

Последва суматоха, в която гувернантката на Емили се завтече с викове към новата ми приятелка, мисис Егс се хвърли към мен и закрещя на гувернантката, полицаят закрещя на двете, а баща ми, който явно изгаряше от нетърпение да се върне към работата си върху задвижвания от вятър грамофон или каквото там изобретяваше в момента, седна на една обърната ръчна количка и мърмореше: „Моля ви, дами! Моля ви!“, докато попиваше потта от челото си с голяма зелена кърпа. Врявата продължи известно време и утихна едва след като се извиних за това, че нарекох мис Уоспли дракон, а Емили се извини, че е влязла неканена в двора ни. Полицаят обяви въпроса за приключен и ескортира Емили и гувернантката й през къщата навън. В объркването те почти забравиха червената си топка, но аз я взех и се втурнах след тях.

— Топката! — извиках, докато те бързаха по улицата. Гувернантката държеше здраво Емили за ръката. — Топката!

— Къш! — извика мис Уоспли. — Къш, мръсно момче!

— Пази ми я — извика Емили през рамо и едва не се препъна, докато се мъчеше да ме погледне. — Ще се върна за нея. Ще се видим отново. Обещавам. Нищо не може да ни раздели.

Не мисля, че дори тя осъзнаваше колко верни се оказаха думите й.

Обикнах я от самото начало. Буквално от първата й дума, която чух — „хайде“. Обичах я, желаех я, имах нужда от нея, останах завинаги пленник на магията й. Не мога да обясня защо, както не мога да обясня и защо убивам хора. Това е просто едно от онези моментални, изникнали ей така неща. Една от онези божествени загадки. Една от онези радости.

Разбира се, тя бе прекрасна и забавна, а и имаше голяма торба вкусни белгийски шоколадови бонбони, което беше огромен плюс. Освен това бяхме на една и съща възраст, което тогава ми се стори съвпадение с направо мистични пропорции. От самото начало си въобразявах, че двамата сме съдбовно свързани.

Нещата обаче са по-дълбоки. В начина, по който гласът й отекваше от отсрещната стена, сякаш от някакъв друг свят, в начина, по който лицето й сияеше така съвършено на зимното слънце, в блясъка на ангелските й очи — във всичко това имаше нещо, което ме плени като пеперуда в мрежата на лепидоптерист. Плени ме и ме затвори завинаги в шкафа на нейното съвършенство. От самото начало знаех, че винаги ще сме заедно, хванати за ръце, без да се пуснем нито за миг, неразделни, свързани. Бяхме предназначени един за друг. Знаех го от първата ни среща. От първия миг. Но не мога да го обясня. Думите просто го опошляват. Мълчанието е за предпочитане. Непрестанното, вечно тананикане на тишината — именно там пее любовта ми към Емили. Моята скъпа, мила Емили. Моят живот.

Когато тя обеща, че ще се видим отново, нито за момент не се усъмних в думите й и тази вяра бе възнаградена три дни след съдбовната ни среща, когато получих покана за неделен чай в дома й.

По-късно открих, че поканата е била пратена след сериозен размисъл от страна на родителите й. Мис Уоспли била категорично против идеята и фактът, че я нарекох дракон и й се изплезих, не беше в моя полза. Емили обаче била изключително настоятелна, избухвала в сълзи и при най-малкия намек, че не бива да стъпвам в дома им, и заплашвала да се удави, ако не бъда поканен на кифлички и кейк. Но дори това можело да се окаже недостатъчно да осигури поканата ми, ако не била една много любопитна случайност. Една от трите задвижвани с пара отварачки на бутилки, продадени от баща ми в началото на века, била купена не от друг, а от бащата на Емили. Той я намирал за великолепен уред и тъй като сметнал, че синът на изобретателя на такава интересна джаджа не може да бъде чак толкова лош, изпратил поканата.

Семейство Емили имаше триетажна къща на Бейкър Стрийт, чиито горни етажи се използваха за живеене, а партерът се заемаше от аптеката на мистър Емили („Емили на Бейкър Стрийт, придворен аптекар“). От едната страна на сградата (колко добре помня само!) имаше цветарница, а от другата — тясна почерняла от сажди алея, която никой не използваше.

Поканата ми за чай бе за три и половина следобед и бях доведен в уречения час от мисис Егс, която бе прекарала по-голямата част от деня в търкане на лицето ми и лъскане на обувките ми за случая. Бях посрещнат от прислужницата Еди, която ме поведе нагоре. Мисис Егс обеща да се върне за мен в пет и половина.

— Рафаел! — извика Емили, когато ме въведоха в приемната. — Това е той, мамо! Момчето, което спаси топката ми.

Мистър и мисис Емили, които изобщо не приличаха на дъщеря си (мисис Емили бе ниска и тантуреста, а съпругът й още по-нисък и плешив), седяха един до друг на жълт шезлонг, а мис Уоспли стоеше заплашително зад тях. Приличаше още повече на дракон, отколкото на първата ни среща, и ме гледаше с направо убийствена неприязън. Нервно пристъпих от крак на крак.

— Надявам се, че главата ти е по-добре — каза мисис Емили.

— Да, благодаря, мадам — отвърнах аз.

— „Вълшебният лек на Бел“ — обяви съпругът й. — Това е нужно при болна глава. Безотказно е.

— Да, скъпи — каза мисис Емили и постави ръка върху неговата.

— За мен е голяма чест да съм тук, мадам — казах аз, повтаряйки фразата, която мисис Егс ми бе набивала в главата през последните два дни. — Благодаря за поканата.

— Мис Уоспли! — възкликна мисис Емили. — Та това момче е очарователно. Направо очарователно.

Мис Уоспли се намръщи.

— Интересуваш ли се от лекове? — попита мистър Емили. — Съставки, очистителни, патентовани лекарства и прочее?

— Да, сър — излъгах аз. — Много се интересувам.

— Ха! — с видимо задоволство изсумтя фармацевтът. — Нали ви казах, че момчето ще е съвсем наред. Баща му е страшно умен човек. Искаш ли да видиш аптеката?

— С най-голямо удоволствие, сър!

— Скъпи — сгълча го съпругата му. — Момчето тъкмо дойде. Остави го поне да пийне чай. Мис Уоспли, заведете децата горе в детската, ако обичате. Рафаел, за нас е голямо удоволствие, че ни гостуваш.

Тя протегна ръка и тъй като не знаех какво да правя, пристъпих напред и я целунах.

— Колко мило! — разсмя се мисис Емили. — Колко очарователно.

— Казах ви, че ще го харесате — рече Емили. — Нали ви казах?

— Каза ни, скъпа. А сега бягайте с мис Уоспли. И не прекалявайте с яденето, че ще ви стане тежко.

— „Лечебният сироп на сестра Сийгъл“ — каза мистър Емили, докато излизахме. — Това е нужно на човек при лошо храносмилане. А ако симптомите са упорити, една добра доза „Магнезий на Динфорд“.

Пихме чая в стаята на Емили. Мис Уоспли седна помежду ни и с ужасно кисела физиономия поднесе сандвичи с рибен пастет, като през цялото време прекъсваше разговора ни с хокане да си бършем устите, да не ядем прекалено бързо, да седим неподвижно, да не сърбаме, да не сме лакоми — иначе казано, да не правим нищо, което би могло да подсили усещането за приятно прекаран следобед. Когато гувернантката неволно поля ръката ми с врял чай, погледът й подсказа, че може би инцидентът не е бил толкова случаен.

— Много се извинявам — измърка тя. — Надявам се да не боли прекалено много.

— Не — през зъби отвърнах аз. — Изобщо не го усетих.

За мое най-голямо облекчение след чая мис Уоспли отиде в стаята си да пише писма на сестрите си (имаше цели девет, всички омъжени за чиновници из цяла Англия) и двамата с Емили останахме сами. Тя ми представи куклите си — поради някаква причина всяка носеше името на месец от годината — и ме заведе в спалнята на родителите си да ми покаже гигантското им легло с балдахин, което ми заприлича на кораб. Порисувахме, известно време се мъчехме да уловим една голяма синя муха, която бе влетяла през прозореца, след това се заехме да правим настойки. Оказа се мърлява работа, включваща сол, боя, захар, талк и няколко чаши вода. Когато най-сетне се върна, мис Уоспли завари две страшно омазани деца и още по-омазан под на детската стая.

— Казах, че не бива да те канят — изсъска тя и ме хвана за ухото. — Виж каква кочина, мръсно момче такова! Мистър Емили ще ти каже!

И мистър Емили каза, макар далеч не онова, което се искаше на мис Уоспли. Вместо да се ядоса на цялата цапаница, той остана много доволен от нея, потупа ни по главите и ни нарече „моите млади аптекари“, след което ни предложи да ни разведе из аптеката си.

— Ами детската? — възрази мис Уоспли. — Вижте само в какво състояние е!

— Да, да. После ще оправим това — изпухтя мистър Емили. — Това е фармацевтика, скъпа мис Уоспли. А фармацевтиката винаги е на първо място.

И тъй, за огромно неудоволствие на мис Уоспли и за наша огромна радост, двамата с Емили прекарахме остатъка от деня долу в аптеката на баща й и стояхме хванати за ръце, докато той разказваше надълго и нашироко за чудодейния слабителен ефект на рибеното масло на доктор Брукс и невероятните качества на препарата против затлъстяване на Ръсел.

— Мазнината направо се стапя — възторжено каза той. — Свлича се като кожа.

Мистър Емили ни позволи да надникнем в някои от шкафчетата от палисандрово дърво зад тезгяха (трябваше да се качваме по стара паянтова стълба, за да стигнем до най-горните), след което ни заведе в лабораторията си, където извади и ни показа патентованата газова шпатула на Богет, каквото и да означаваше това. После се върнахме обратно в аптеката, за да видим разграфените стъклени мензури.

— А това — каза той в самия край на обиколката, когато спряхме пред малък шкаф със стъклена врата, който се намираше в края на тезгяха — е шкафът с отрови, в който се пазят всички опасни неща. Виждате ли, че стъклениците имат специално релефно стъкло? Това означава, че съдържанието им може да навреди.

Повдигнах се на пръсти и залепих нос за стъклото.

— Какво е това? — попитах и посочих нещо на средния рафт, между бутилки хлорен етер и азотна киселина. — Онова хапче.

— А! — усмихна се мистър Емили. — Това, млади човече, е много опасно отровно хапче.

В хапчето — Хапчето — нямаше нищо особено привлекателно, както имаше в стъклениците с високи гърла на витрината или в блестящите сребристи четки за коса, подредени под стъклото на тезгяха. Беше просто малко, кръгло бяло хапче с едва видима резка по края му и без други отличителни знаци. Въпреки това бях неустоимо привлечен от него.

— Да, много опасно, наистина — продължи мистър Емили. — Сам го направих. Гран и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран… ъъъ, да, точно така, половин гран сол на хидроцианидна киселина и половин гран стрит корен на ипекакуана. Знаеш ли какво е гран? Мярка за тегло, около една петхилядна от паунда. Смесваш всичко с малко сироп от течна глюкоза, оформяш и готово! Много е опасно. Убива за секунди, определено!

Изслушах внимателно речта му и отново погледнах Хапчето, положено в стъклената си паничка в средата на витрината. То сякаш туптеше под погледа ми и като че ли издаваше едва доловим бръмчащ звук, макар че сигурно си въобразявах. Това наистина бе най-съблазнителното нещо, което съм виждал през живота си. Без да броим Емили, разбира се.

— Харесва ми — казах аз.

— Виж ти, виж ти — разсмя се мистър Емили и сложи ръце на раменете ни. — Какви млади аптекари сте само!

По-късно, докато се връщах у дома през парка с мисис Егс, повтарях отново и отново формулата на Хапчето. Когато стигнахме Уайт Лодж, вече я знаех наизуст и никога не я забравих.

От онзи ден нататък двамата с Емили бяхме неразделни. Всяка сутрин мисис Егс ме водеше на Бейкър Стрийт или Емили идваше в Уайт Лодж, водена от мис Уоспли, която упорито отказваше да прекрачи прага ни, сякаш се боеше да не пипне някаква неизлечима зараза. Прекарвахме часове наред в занимания, които възрастните намираха за нелогични и неразбираеми, но които са от най-огромно значение за децата.

Строяхме укрепления от възглавници и стари чаршафи и ги отбранявахме от орди въображаеми нашественици. Предприемахме експедиции до най-далечните кътчета на не много голямата ни градина, пишехме и изпълнявахме пиеси пред куклите на Емили, които винаги отвръщаха с бурни овации. Рисувахме, забърквахме настойки, звъняхме на звънеца на съседите на Емили и се криехме в алеята, която разделяше къщите. Понякога гледахме мистър Емили в аптеката или татко ми в работилницата си. При всеки възможен случай поглеждах с копнеж към Хапчето.

Водеха ни по музеи, галерии и паркове, а веднъж и в катедралата „Сейнт Пол“, където се качихме чак до огромния купол и гласовете ни отекваха в него. Посетихме Музея на мадам Тюсо, организирахме си пикници в Кю Гардънс и ходехме на Хиподрума да гледаме австралийските дървосекачи, които можеха да срежат дърво за по-малко от три минути. А любимата ни разходка беше през Риджънт Парк до зоологическата градина, където плащахме входната такса и цял ден зяпахме жирафите, влечугите и лъвовете и умолявахме мис Уоспли да ни позволи да се качим на огромния сбръчкан слон, който возеше посетители.

— Категорично не! — озъбваше се тя. — А сега се дръпнете, че ще ви стъпче.

— Иска ми се да стъпче теб — промърморвах аз.

— Какво беше това? Какво каза, ужасно момче?

— Нищо, мис Уоспли. Просто говорех на себе си!

— Ха! Отвратително дете!

През септември 1906 г. въпреки сълзите и протестите ми бях изпратен да продължа обучението си в един малък интернат в Кент. Вместо да намали привързаността ми към Емили, тази наложена раздяла само я увеличи, също както някои растения, когато са лишени от светлина, израстват много по-високо от онези, които растат на светло. Лишени от физическото присъствие на другия, ние просто започнахме да общуваме по друг начин — пишехме си поне по четири пъти на ден, съставяхме дълги, зле римувани елегии за приятелство, шоколад, австралийски дървосекачи и други теми от взаимен интерес. Вместо да уча латинските конюнктиви, таблицата за умножение и важните дати от британската история, умствената ми енергия беше насочена изцяло към Емили, което до голяма степен обяснява ужасните ми оценки от онова време.

През ваканциите се връщах у дома и продължавахме точно от мястото, до което бяхме стигнали, сякаш дните на раздяла изобщо не съществуваха, а са били сън и сега сме се събудили в компанията на другия. Понякога си мислех, че може би целият ми живот е бил само сън, прекъсван от отделни моменти на събуждане, когато Емили се появяваше да ме върне в реалността.

Така приятелството ни (ама че нелепа думичка за такова огромно изживяване) растеше и се развиваше през годините. През 1907 г. заминах със семейство Емили на лятна ваканция в Шотландия и само увеличих омразата на мис Уоспли към мен, като сложих рак в леглото й. През 1909 г. Емили дойде с мисис Егс да гледа представянето ми в спортния ден на училището (участвах в четири състезания и излязох последен на всички). Продължавахме да строим укрепления и да играем пиеси, макар и не толкова често, и минахме през дълъг период в игра на медицински сестри и пациенти, през който прекарвах по цели дни увит в бинтове като мумия, докато Емили се суетеше наоколо и се грижеше за всяка моя нужда. В неделя, 1 януари 1910 г., в следобеда на десетия си рожден ден, ние откраднахме Хапчето. И с това светът ми беше завършен.

И тогава, най-внезапно, най-неочаквано, след четири години блаженство, най-прекрасните четири години в живота ми, годините, върху които са изградени всичките ми други години, моята скъпа Емили ми беше отнета. И стоварвам цялата вина върху оная нацупена, навъсена кикимора — гувернантката й.

Разбира се, бях решил да убия мис Уоспли известно време преди заминаването на Емили. Беше началото на коледните празници през 1909 г. и си бях легнал както обикновено, изпратен в леглото с влажна целувка от мисис Егс. Събудих се по изгрев слънце, решен да убивам.

„Ще я убия — казах си, заслушан в пеещата на перваза ми червеношийка. — Време е да съсека дракона.“

Винаги съм мразел мис Уоспли. Мразех я от мига, в който я видях. Мразех грамадната й, подобна на лопата брадичка, мразех я заради начина, по който кастреше Емили, мразех я за това как използва всяка възможност, за да ме нарани, унизи и принизи. Мразех всичко свързано с нея до степен да изпитвам смътна неприязън и към столовете, на които сядаше, чиниите и приборите, които използваше, и дрехите, които носеше (а те бяха винаги сиви, лъскави и много тесни, подобно на някаква плетена ризница).

Мразех мис Уоспли, а на свой ред мис Уоспли мразеше мен. Не мисля, че преди или след това съм срещал някого, който да ме е мразил със същата сила и дълбочина като старата Оса Уоспли. Очите й тлееха отровно всеки път, когато бях наблизо, тялото й се сковаваше, гърдите й се надигаха, сякаш ще се задуши. Гълчеше ме, мъмреше ме, обиждаше ме и ми се зъбеше, сякаш самото ми съществуване беше някаква лична обида за нея, и макар да няма извинение за онова, което й сторих, все пак искрено вярвам, че ако не бях действал пръв, гувернантката на Емили щеше да убие мен, а не аз нея — толкова силна бе омразата й.

— Гадно момче! — изсъскваше тя и при най-малката провокация. — Нищо добро не те чака, помни ми думите! Ще свършиш зле.

И ако трябва да съм честен, не се оказа далеч от истината.

Прехвърлях различни сценарии за премахването й — да я застрелям, да я отровя, да я наръгам, да я пребия до смърт с гигантската Библия, която държеше до леглото си, или дори да я отвлека, да я упоя, да я съблека гола, да я омажа с мед и да я хвърля върху голям пчелин — ако всичко минеше по план, обитателите му щяха да й се нахвърлят и да я жилят до смърт.

После се сетих за малкото буре барут в мазето и реших да използвам него.

Баща ми беше набавил барута няколко месеца по-рано, за да го използва в серията си опити да изпрати мишки на луната, като ги закрепва за големи домашно изработени ракети. Оглушителните гръмове, свистене и ужасено цвъртене на мишките обаче никак не се харесаха на съседите ни и след същинска лавина от оплаквания опитите бяха зарязани, малкото оцелели гризачи бяха пуснати в парка, а полупразното буре бе прибрано в един самотен ъгъл в мазето. Отидох да проверя дали още си е там (беше) и съдържанието му не се е навлажнило (не беше).

„Идеално! — доволно си казах аз, докато бърках с пръст в бурето. — Направо идеално!“

Започнах още същия ден, като тайно пренесох две малки пълни с барут хартиени торбички в дома на Емили, промъкнах се горе в късния следобед по време на игра на криеница и ги скрих в сенките под ваната на мис Уоспли (тя си имаше своя лична баня до спалнята в най-горната част на къщата, гледаща към почернялата от сажди алея долу).

Повторих упражнението на следващия ден, на по-следващия ден и още три дни след това, докато Емили не започна да се чуди откъде е този внезапен интерес към криеницата от моя страна. Междувременно бях навлязъл в някакъв убийствен транс. Докато другите около мен се тъпчеха с коледни вкусотии, моята енергия бе съсредоточена върху взривяването на мис Уоспли. Сякаш бях попаднал в грижливо подготвен танц, в който една стъпка неизменно води към следващата, после към следващата и така нататък. Изгубих се в ритъма на убийството. Танцувах барутно танго. Всичко беше така очевидно и лесно. Така поглъщащо. А през цялото време нищо неподозиращата мис Уоспли сапунисваше вечер подмишниците си върху малка, но растяща купчина експлозив.

След дни на трескави приготовления се промъкнах за последен път в банята. Клекнах до ваната, пъхнах единия край на импровизирания фитил (канап, накиснат в денатуриран спирт) в кутия кибрит и прокарах другия зад една тръба, през отдушника в стената и надолу до алеята. Приготовленията ми едва не отидоха по дяволите на този финален етап, когато набелязаната ми жертва най-неочаквано се качи горе. За щастие тя бе така заета да ми извива ухото и да ми обяснява колко противен, крадлив дребен никаквец съм, задето съм нарушил светостта на личната й баня, че така и не забеляза тънкия фитил, излизащ от отдушника високо в стената.

— Гадно момченце — изсъска, докато ме мъкнеше надолу по стълбите. — Ако беше мое, хубаво щях да те напляскам!

— Съжалявам, мис Уоспли — смирено рекох аз. — Обещавам, че няма повече да правя така. Наистина обещавам.

Вече разполагах с чудесно средство да се отърва от дъртата кранта, но се сдържах и не запалих фитила при първа възможност. Още не бях споделил с Емили убийствените си намерения и ме гризеше чувството, че тя няма да одобри.

Едва около седмица по-късно, когато коледните празници бяха към края си, бях готов да осъществя плана си.

Въпросната вечер си легнах с дрехите и се завих през глава, за да не види мисис Егс, че съм облечен, когато дойде да ми даде целувка за лека нощ. Престорих се, че заспивам, после станах, промъкнах се долу, тихомълком излязох от къщата и забързах към Бейкър Стрийт. Огледах се и се вмъкнах в покритата със сажди алея до къщата на Емили. Намерих висящия фитил. Извадих кутия кибрит. Поех дълбоко дъх. Накрая погледнах нагоре — знаех, че в момента мис Уоспли се плацика във ваната си, както прави всяка вечер по това време, с точността на часовник. От прозореца излизаше пара и чувах приглушено пеене.

Мина ми през ума, че съм сложил прекалено малко (или прекалено много) барут, но вече нямаше връщане назад. Без да се помайвам, сякаш бях достигнал до кулминационния момент на някаква особено енергична полка, драснах клечка и я поднесох към фитила; наложи се да се вдигна на пръсти, защото краят му се клатеше на две стъпки над главата ми. Тънко синьо-оранжево пламъче се понесе нагоре в нощта, мина със съскане през отдушника и изчезна в банята.

Последната дума изчезна в оглушителния гръм. Алеята за миг се освети в пъклени оттенъци на червеното, юмрук от пушек и отломки блъсна прозореца на банята и в същия миг, подобно на коркова тапа от шампанско, ваната с мис Уоспли в нея изхвърча през покрива на къщата и се понесе в нощното небе, издигайки се на около шест метра над комините, преди да се стовари с трясък върху покрива на съседната къща.

Недалновидността ми — и тогава, и през целия ми живот — бе такава, че и през ум не ми мина да се замисля какво ще стане след убийството на гувернантката на Емили. Въобразявах си, че животът ще си продължи нормално или най-малкото Емили ще ми пише. Което, разбира се, тя не направи. Всеки ден очаквах писмо, но такова не идваше и накрая престанах да очаквам. При липсата на друго, което да ме разсее от болката, започнах да наблягам здраво на уроците.

„Забележително подобрение — пишеше в бележника ми в края на първия срок след заминаването на Емили. — Младият Финикс сякаш е станал съвсем друг човек.“

До долния край на стената остават около 75 см и смятам да ги запълня (като уголемя малко буквите) не толкова със случка, колкото със снимка на момент от миналото ми.

Юни 1919 г. е — 13 юни, ако трябва да съм точен. Току-що видях баща си за последен път и го оставих в работилницата му с цедката на главата. Трябва да хвана влака до Хампшър за вечерята с Мийти, но имам около половин час за убиване, преди да се кача, и затова решавам да направя кратка обиколка на градината в Уайт Лодж. Някъде дълбоко в себе си подозирам, че я виждам за последен път, и искам да събера малко спомени от нея, които да ме подкрепят през живота ми.

Прокарвам длан по стената — тухлите са неравни, гъстият като брада бръшлян е почти целият мъртъв — и заради доброто старо време се покатервам на сливата. Нагазвам в храсталака, където двамата с Емили строяхме укрепления, хвърлям камъчета в жабунясалото езерце. Поемам дълбоко дъх, коленича да помириша тревата и си спомням всички щастливи дни, които съм прекарал тук.

Правя всичко това и се обръщам да вляза обратно в къщата. Но докато го правя, нещо привлича вниманието ми — в самия край на двора, полускрито във високата трева покрай стената. Отивам до него и го вдигам. Стара спукана червена топка, с която явно никой не е играл цели десет години. Завъртам я няколко пъти в ръце и спокойно, съсредоточено, без суетене я ритам през стената в парка оттатък. Усмихвам се и потеглям да убия принц Гумен молар.