Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

9.

Боже мой, изпуснах Хапчето в тоалетната! Наведох се напред и то просто се изтърколи от горния джоб на пижамата ми в чинията. Отиде си! Завинаги си отиде! Цопна във водата, засъска като аспирин и се разтвори. Беше ми отнето като някакво мъничко бяло лайно. След всички тези години. Моето Хапче! Скъпото ми Хапче!

Майтап. Съжалявам, не се сдържах. Коледа е и се чувствам по-палав от обичайното. Духът ми е невероятно приповдигнат. Едва сдържам еуфорията си. Танцувам из кухнята от зазоряване, пляскам с ръце, все едно изпълнявам фламенко, и пея с пълно гърло весели коледни песни. Изпях „Зеленика и бръшлян“ двайсет пъти и „Над смълчаните полета“ поне двайсет. Не помня думите и затова си ги съчинявам в движение:

Нямам ни най-малка представа каква е причината за този внезапен прилив на радостна възбуда. Ако доктор Банън не го беше споменал вчера, изобщо нямаше да се сетя, че днес е Коледа. Празникът щеше да си отмине незабелязан, както беше отминавал след нанасянето ми в замъка. Цели 15 години не гръмнах нито една конфета, през главата ми не е минавала нито една празнична мисъл, не окачих нито една клонка имел. Коледните празници и всички вървящи с тях джунджурии бяха опаковани и забравени, подобно на развалени лампички за украса.

А ето че сега, само няколко дни преди самоубийството си, без коледна елха или печена пуйка (когато бях малък, посрещахме Коледа с печена патица, приготвена съвършено от скъпата стара мисис Егс), изведнъж съм обхванат от празнично веселие. Не зная как да го обясня. Сякаш някой е поел контрол над емоциите ми. Сякаш те сами се налагат върху мен, без да се съобразяват с обстановката. Сякаш си дават сметка, че ако не вземат инициативата в свои ръце, може би никога няма да имат шанс да бъдат изпитани отново.

„Това е последната ти Коледа — сякаш ми казват те. — И независимо дали искаш или не, ще я отпразнуваш.“

И аз празнувам. Прекарвам си страхотно. В гърдите ми напира нова коледна песничка:

Писането на писмото върви великолепно. Много по-добре, отколкото си мислех вчера следобед, когато онова проклето камъче ме улучи по задника. След онзи малък инцидент се страхувах, че ще бъда твърде разсеян, за да работя. Твърде нервиран. Твърде изпълнен със съмнения кой ми погажда тези номера и защо.

Но след като продължих с писмото, тревогите ми отшумяха. Изгубих се в историята, държах разказа си като щит срещу външния свят, отбивах го, държах го на разстояние.

Цялата изминала нощ писах като обсебен от бесове, флумастерът ми летеше по мазилката като птица над заснежено поле (или може би като шейна по леден склон — Коледа е все пак). Кухнята е вече готова, както и цялото фоайе без една тясна ивица; в момента пиша надолу към мазето, входът към което е от лявата страна на стълбите (виж плана). Тук долу е много тъмно дори при запалена лампа и се налага да закрепя втора свещ на челото си, за да си осигуря достатъчно светлина. Чувствам се като Орфей, слизащ в царството на Хадес.

В кухнята не се случи нищо значително — мрачно, гледащо на юг помещение с напукана емайлирана мивка под прозореца, огънат бюфет покрай едната стена с ръждива печка и хладилник от двете му страни — повтарям, нищо значително, като се изключи това, че още в началото реших да увелича размера на буквите. Причината е, че кухнята е голяма и ако бях продължил да пиша дребно (с букви колкото стафиди), историята за гибелта на лорд Слагсби щеше да заеме само половината налично пространство и така да съсипе замисъла ми „едно помещение — едно убийство“. Затова надух стафидите до лешници и разказът се вмести перфектно. Най-перфектно от всички описани дотук убийства, което несъмнено би доставило удоволствие на жертвата, която винаги държеше всичко да е спретнато и подредено.

Сега буквите са отново колкото стафиди, макар че по-късно може да се наложи промяна, особено в мазето, което е също доста обширно. Харесва ми идеята писмото да се разширява и свива в движение. Така ми напомня на биещо сърце.

Като оставим настрана размера на буквите, единственият истински проблем са тръбите. Кухнята си имаше предостатъчно от тях — бог знае кой е проектирал водопровода и канализацията на замъка, но явно бе оплескал нещата — и беше доста трудно да пиша над, под и около тях. Например на източната стена проклетите тръби са направо като спагети — големи, малки, пластмасови, медни, прави, извити — и трябваше някак да прокарам текста си ясно сред тях, без да съсипя формата и посоката му. Беше като някаква изключително сложна игра на дама, всяко изречение трябваше внимателно да се постави в наличното пространство като стъпало между пукнатините в паважа. Справих се, но успехът ми струваше много усилия и концентрация и когато приключих, бял плувнал в пот, сякаш съм обезвреждал голяма бомба.

Дори с тръбите обаче — големите, малките, пластмасовите, медните и т.н. — успях да завърша кухнята за рекордно време. Влязох в нея към седем часа снощи и излязох към осем тази сутрин — най-доброто ми постижение дотук. Миналото ми сякаш върви все по-бързо и по-бързо, лети из замъка като някакъв влак беглец. Ако наистина се мобилизирам, сигурно ще успея да запълня едно помещение за по-малко от десет часа.

Но достатъчно по този въпрос. В момента е около девет и коледната утрин е ясна и свежа като мечта. Чувствам се свеж, радостен и пълен с енергия и след почти четири дни и нощи здраво писане съм решил да си взема почивен ден. Убеден съм, че ще завърша предсмъртното си писмо в определеното за целта време, и затова смятам да се поглезя с малко вино, цигари и сливовия пудинг на мисис Банън — ще се кача горе в купола, ще се разположа в червения си плетен стол и ще прахосам часовете в напиване и зяпане на неподвижното зелено море. Не мога да измисля по-добър начин да прекарам Коледа. Освен може би с Емили. Емили обаче я няма, така че май ще ми се наложи да се задоволя с пудинга.

Весела Коледа на всички!

Спуснал съм се само на няколко сантиметра по стената, но е десет часа по-късно. По-късно от възклицателния знак горе. Седем вечерта е и съм малко вбесен. Изпих четири бутилки вино, две червено и две бяло, и почеркът ми е драстично разкривен. Лично аз стоварвам вината върху стъпалата към мазето. Много са неравни. Изкарват ме от равновесие.

Бях прекарал отличен ден. Много напоителен, много спокоен, много отпускащ. Идеалната стотна Коледа.

— Весела Коледа, Рафаел! — казвах на самия себе си.

— О, благодаря — отговарях си сам. — Весела Коледа и на теб!

Както бях замислил, качих се на покрива с пудинга, напитките и цигарите. Въпреки свежия въздух не беше непоносимо студено и щом пристигнах, отворих купола максимално — заоблените му плочи се плъзнаха със скърцане назад като бузите на дебел ухилен човек. После седнах в стария си плетен стол и си налях голяма чаша вино.

— До дъно! — вдигнах наздравица аз. — До последната капка.

Сливовият пудинг на мисис Банън ухаеше възхитително — плътен плодов аромат, примесен с едва доловимия парфюм на бренди — и след като пресуших още две чаши вино и изпуших цигара-две, махнах муселиновата кърпа и забих жадно пръсти в лепкавия мек десерт — няма смисъл да се безпокоиш за маниерите си, щом само след седмица ще се самоубиеш! Загребах огромно парче и го напъхах в устата си, сумтейки от удоволствие. Вкусът направо ме просълзи.

— Господи, чудесен е — измънках с пълна уста, пръскайки трохи по пижамата си. — Направо превъзходен. Никога не съм опитвал нещо толкова вкусно. Господи!

Загребах нова шепа, после още една и още една, тъпчех сладкиша в устата си, докато след двайсетина минути купата не остана съвсем празна. Облизах пръстите си като котарак, оригнах се и запалих цигара.

— За мисис Банън! — вдигнах наздравица аз с поредната чаша червено. — Кралица сред докторските съпруги!

С надут от пудинга корем, сякаш съм забременял, аз се настаних удобно на стола, вдигнах крака на задвижващия механизъм на купола и се загледах доволно към морето.

Точно на изток от замъка има малка група острови като смътни петънца по безпогрешно правата линия на хоризонта и често се забавлявах да откривам форми в неясните им очертания по същия начин, по който някои търсят форми в пухестите бели облаци. Един остров например винаги ми е приличал на подаващо се от водата чело с подобно на зелка ухо от едната страна, докато друг беше кораб, гледан в профил, с остър нос и смачкан комин в средата. Днес за първи път забелязах, че най-големият остров, отляво на веригата, страшно много прилича на подлога. От онези картонените, за еднократна употреба, които могат да се видят в старческите домове и лудниците. Колкото повече се взирах в него, толкова по-ясни ставаха очертанията й; накрая почти се убедих, че мога да стана и да се изпикая в нея. Не можех, разбира се, така че се наложи да използвам тоалетната на замъка.

Пийнах още вино, изпуших още цигари, подремнах, донесох и изядох единия от пакетите бисквити с пълнеж, донесени от доктор Банън (самоубийството те кара да не даваш и пет пари, че ядеш сладко), след което, макар и да не зная по кое време точно, започнах да мисля за смъртта.

Беше интересно, че пиша предсмъртното си писмо вече близо пет дни и през цялото време нито веднъж не се замислих за смъртта си. Оповестих я, писах за нея, планирах я и я приех, но нито веднъж не се замислих сериозно какво всъщност ще представлява. Бях като машинописка, която бързо преписва някакъв документ, без изобщо да вниква в съдържанието му.

— Ще умра! — ахнах аз, сякаш някой току-що ми беше съобщил факта. — Ще убия себе си, по дяволите!

Първата минала през главата ми мисъл бе дали ще бъде болезнено. Надявах се да не е. В края на краищата, основната причина да нося Хапчето толкова дълго е убеждението, че ако и когато най-сетне пукна, то ще си свърши работата моментално. Ами ако не го направи? Ами ако е нужно време, а през това време боли? Вярно, Емили ми каза, че убивало за секунди, но това беше преди почти сто години. Силата му може да е намаляла. Да е изветряла през десетилетията.

Трябва да призная, че малко се разтревожих. Да бъдем откровени, никой няма да тръгне да се самоубива болезнено. Помислих си, че може би ще е по-добре в крайна сметка да не ползвам Хапчето. Или може би да го глътна и веднага да скоча от бойниците на замъка, като по този начин гарантирам, че ако ме заболи коремът, това няма да продължи твърде дълго и ще се разплескам в скалите на сто метра под мен.

Страховете ми обаче бяха само моментни. Вярвам на своето хапче. През годините сме изградили чудесно разбирателство и съм сигурен, че то няма да ми причини болка, както и аз не бих причинил на него. Разбира се, няма да бъда сигурен, докато не го погълна, но съм убеден, доколкото може да бъде убеден човек без доказателства, че когато моментът настъпи, Хапчето ще си свърши работата бързо, спретнато и с минимум суетене.

— Вярвам ти безрезервно, старо момче — казах аз, вдигайки малкия бял диск нагоре към бледата слънчева светлина. — Ще го направим заедно и ще го направим безболезнено. Екипна работа. Това е най-важното.

— Напълно съгласен — каза Хапчето.

Щом успокоих страховете си, започнах да си мисля какво ли ще бъде, след като умра.

Странно е да си мислиш за собствената си смърт. Да правиш връзка между себе си и края е трудно. Всеки път, когато си се представяме, това става в жив контекст — как тичаме по летни поляни, чукаме красиви жени, извършваме героични деяния — като активни, дишащи, мислещи, чувстващи същества с течаща във вените кръв, бръмчащи нерви и туптящи тъкани. Трудно е да си се представиш като труп, лишен от онези жизнени елементи, които заедно образуват личността ти. Все едно да се опитваш да нарисуваш автопортрет на напълно непознат.

В идеалния случай бих искал да съм привлекателен труп. Благороден, седящ изправен в червения плетен стол, със спокойно изражение, може би с все още отворени очи — човек, отишъл си достойно от този свят. Нещо, на което хората да могат да се възхитят. Нещо, което ми позволява да запазя известно самоуважение.

Само че нямам представа дали ще се получи така. Като едното нищо мога да падна на пода в локва повръщано. Или с посиняло лице. Или със сополи на носа и пяна на устата. Мога да бъда нелеп труп. Или отвратителен. Мога дори да се размириша. (Помня как видях един труп във Франция през войната — ужасна гледка, с изхвърчали от орбитите очи и изтичаща от устата струйка кръв. Подобни неща убиват апетита мигновено.)

Предполагам, че в крайна сметка няма никакво значение как ще изглеждам, както няма никакво значение какво ще стане с къщата, след като си се изнесъл от нея. Тялото ми ще бъде просто изоставена обвивка, нито повече, нито по-малко; нещо, което някога е било част от мен, но сега съм го захвърлил, както змията захвърля старата си кожа. Надявам се обаче да не се насера, особено в бялата ми пижама. Това ще бъде просто унизително.

Запитах се кой ли ще открие тялото ми (най-вероятно доктор Банън и находката несъмнено ще предизвика особено силен пристъп на кашляне и задух), какво ще стане със замъка и с различните неща в него. Запитах се дали ще ме погребат или кремират и как ще подейства предсмъртното ми писмо на онези, които го прочетат. Запитах се също дали ще ме споменат във вестниците.

Най-вече се запитах онова, което несъмнено се пита всеки, който се готви да умре — какво точно ме очаква от другата страна на смъртта. Разбира се, ако изобщо има друга страна и цялото това нещо не е просто огромна, всепоглъщаща пустота. Нещо като вечна точка, на която есето на живота ми ще налети като влак в стена.

Емили например вярва, или поне вярваше, когато ми обясни всичко на шестгодишна възраст, че когато умреш, ти ставаш не друго, а ветрец, който безкрайно се носи из света, съзнателен и неосезаем, разум без тяло и форма. Понякога няколко ветреца се събират заедно и образуват вятър, а ураганът е просто голямо и донякъде бурно събиране на мъртвите.

— Прекрасно е — каза тя. — Можеш да идеш където си поискаш и да правиш каквото си поискаш. Можеш да полетиш право на горе, да събаряш шапките на дамите. Голяма забава.

Лично аз никога не съм бил напълно убеден в това, макар че неволно се питам дали няма нещо отвъд онзи финален момент. Не толкова живот след смъртта — никога не съм си падал по идеите за рай и ад — колкото нов живот. Различен живот. Може би смъртта ще бъде само една от многото точки в есе, което няма край. Може би ще завърша една глава от този живот и направо ще продължа със следващата. Може би просто продължаваме нататък, като се дезинтегрираме и образуваме отново, като се разпадаме и формираме през епохите — и така до безкрайност.

Опитах се да си представя какво би могло да е след смъртта. Например, ако има продължаване, дали то ще бъде в този свят, който познавам, или в някакъв напълно различен? Дали ще отида нагоре, надолу, напред, назад, настрани или в някаква напълно различна посока, която физиците, или които там се занимават с тези неща, още не са открили? Може би ще се появя в миналото или в далечното бъдеще. Може да изживея отново абсолютно същия живот или същия, но с недоловими разлики, или пък някакъв съвсем различен, който в един момент се пресича с този, който скоро ще приключи. Може би ще се върна като някоя от собствените си жертви, сякаш времето е въртележка, на която се въртим вечно и при всяка обиколка сме яхнали различно конче. Може би ще се върна като Кийт, Уолтър или, да не дава господ, мисис Бъншоп. Може би във вечността ние сме всички, които сме познавали някога.

Борех се с тези и други подобни мисли през остатъка от деня и преди да се усетя, слънцето вече залязваше зад хълмовете на запад, първите звезди започнаха да примигват на изток, а аз потръпнах от вечерния хлад.

— Как само лети времето, когато се каниш да се самоубиеш — изкисках се.

Допих четвъртата бутилка вино и слязох от купола на бетонната повърхност на покрива. Докато го правех, залитнах и паднах назад върху задвижващия механизъм на купола, като ударих горната част на гръбнака си в металната дръжка. Ако бях трезвен, сигурно щеше адски да ме заболи. За щастие не бях и просто се изправих, изсмях се на непохватността си и слязох долу да продължа с писмото.

— Весела Коледа, звезди! — извиках, докато се спусках в спалнята си.

През целия ден никой не почука на вратата и не ме замеря с камъни.

Изгубих повече време и пространство, отколкото възнамерявах за описването на днешния следобед (ако процесите на мисълта могат да се нарекат събития), и вече съм доста напреднал по първата стена на мазето. Тук долу е студено и влажно и ако не друго, това ми помага да изтрезнея. Наложи се да навлека блуза върху пижамата си. Слава богу, почеркът ми е много по-равен, отколкото беше преди час.

Изпитвам особено усещане в гърба на мястото, където се ударих. Не е остра или тъпа болка, а по-скоро гъделичкане, сякаш от горната част на гръбнака ми изскачат слаби електрически искри. Усещането обхваща района на крилете ми и малко се тревожа, че съм ги повредил. Все пак не е изцяло неприятно, така че не съм загрижен чак толкова. Предполагам, че ако паднете на моята възраст, подобни ефекти следва да се очакват.

С проблеми в гърба или без тях, трябва да продължа. Времето тече, а ми предстои да извърша още куп убийства. Свещите горят, флумастерът пише, а Хапчето се е настанило удобно в джоба на пижамата. Последната ми Коледа почти е приключила. Чувствам се малко тъжен. Още една коледна песничка, за из път:

А сега нататък.