Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

2.

Извърших последното си убийство преди четиринайсет години. През 1985 г. Беше в „Нанибрук Хаус“ и името й бе Бъншоп. Мисис Етел Бъншоп, по баща Букок. Още го надушвам — парливия, изгарящ носа парфюм на горяща плът. И го чувам. Свистенето, писъкът и цвъртенето. Отвратителна дърта кранта.

Премахването й попада в групата убийства, на които мога да припиша съвсем конкретен мотив. Понякога ми се е случвало да убивам по съвсем неубедителни причини; друг път съм го правил, без изобщо да искам да отнемам живот.

В случая с Етел Бъншоп, по баща Букок, имах цял кош основателни причини. Например навикът й да пърди нощем. И онези отвратителни провиснали гърди, и начинът, по който казваше „Шери, мистър Финикс?“, сякаш ми предлагаше сексуална услуга вместо чаша хладко амонтилядо. Гадна стара кофа във всяко едно отношение и жертвоприношението й ми донесе дълбоко и трайно удовлетворение.

Въпреки всичко това, дори при толкова много основателни причини да я разкарам, смъртта й по никакъв начин не може да се нарече предварително замислена. Изобщо не я планирах, нито бях правил някакви приготовления. Беше внезапно, интуитивно, напълно спонтанно деяние, случайно стечение на обстоятелствата, което изненада извършителя (т.е. мен) не по-малко от жертвата (т.е. дъртия прилеп).

Същото се отнася и за много други мои убийства. Някои мога да оправдая за себе си, други не, но всички, може би с изключение на мис Уоспли, се бяха случили съвсем ненадейно, без никакво намерение от моя страна. Не съм, така да се каже, мислещ убиец. А по-скоро инстинктивен. Роден убиец, ако ви се харесва. Да, точно така. Роден убиец.

Емили ме заведе в „Нанибрук“. Уреди всичко, попълни регистрационните формуляри и плати сметките за деветте години, които прекарах там. Или поне приех, че ги е плащала. Тя така и не спомена за това, а и аз не попитах. Не мога да се сетя кой друг би го направил. Тя е единственият ми приятел.

Бог знае как ме откри — вонящ пиян скитник, облегнат в опикан вход насред Лондон. Бог знае как изобщо ме откриваше. Но го направи, хвана ме и ми помогна да се изправя на несигурните си крака.

— Хайде, Рафаел — рече тя. — Не можеш да живееш така. Ела с мен. Аз ще се погрижа за теб.

И така се качихме в черно лондонско такси със свалени прозорци, защото след пет години в канавките вонях ужасяващо, и поехме в пролетната утрин към Нанибрук Хаус. А там сякаш ни очакваха, защото бях посрещнат на прага от пуфтящ зачервен доктор, качен горе, изкъпан, избръснат, прегледан, облечен и настанен в просторна светла стая с изглед към отрупаната с рози градина в задния двор. И останах там девет години.

„Нанибрук“ е старчески дом. През петдесетте се радвал на известна популярност, когато директорът му решил да противодейства на процеса на стареене, като всеки ден провесва с главата надолу обитателите в специално адаптиран парник. Лечението „Нанибрук“, както стана известно, се прослави по цял свят и предизвика истински фурор сред поколението над седемдесет. Последвалите проучвания обаче показаха, че провесването далеч не удължава живота на старците, а само влошава разширените им вени и когато постъпих в заведението, експериментът отдавна беше изоставен. През деветгодишния ми престой там не се случи абсолютно нищо интересно, освен когато спирачките на стола на мистър Гутлиб отказаха и той изхвърча през портала и попадна под колелата на микробуса с прането. „Нанибрук“ беше, на първо място, много спокойно място, където човек може да прекара последните си години.

Намираше се в голяма овехтяла сграда от епохата на крал Едуард в горния край на Пътни Хил, към която през годините са били добавяни различни пристройки, разширения, зимни градини и рампи за инвалидни столове, така че като цяло приличаше на творение на бавноразвиващо се дете, на което са дали „Лего“. Сградата си имаше огромен червен главен вход, ветропоказател, който дори при най-силните ветрове сочеше само на юг, и бе отделена от останалия свят от висока каменна стена, в горния край на която бяха циментирани натрошени бутилки; така и не разбрах дали целта им е да обезкуражават вандалите да влизат вътре, или да не позволяват на обитателите да се измъкват навън. Освен това сградата беше опасана от покрита веранда и отзад имаше просторни градини, сред които занемарена овощна, няколко лехи с рози и голям парцел за зеленчуци, на който страдащи от ревматоиден артрит обитатели отглеждаха странно ревматоидни тиквички.

Стаята ми се намираше на втория етаж в задната част на сградата. Имах легло, което ми оправяха всяка сутрин и което с помощта на различни лостове и макари можеше да се издига, спуска, накланя или завърта, в зависимост от това как ти харесва да спиш; имах си също така бюро, лампа, кресло и отделна баня със специални дръжки до тоалетната, за да не падна, докато сера. Имах си собствен телефон, подобно на всички други обитатели на „Нанибрук“, макар че никога не го използвах, защото нямаше на кого да се обадя; на стратегически места из стаята, подобно на пъпки върху болен от шарка, имаше червени копчета, които да натисна, ако сметна, че е време да ме прегледа лекар. За осем години нито веднъж не ми хрумна за лекари, но това не ми пречеше да натискам копчетата, за да досаждам на екипа.

В единия ъгъл на стаята имаше и голям вграден шкаф, в който криех най-безценните си съкровища — Снимката и Хапчето. През скитническите си години пазех последното залепено с тиксо на лявата ми подмишница. След пристигането ми в „Нанибрук“ можех да му осигуря по-изтънчено местенце — увивах го в зелена копринена кърпичка и го криех всяка нощ в шкафа зад една вадеща се тухла, сутрин го вземах и го пъхах в джоба на панталоните, които носех през деня. Едва ли е нужно да казвам, че никой не знаеше за съществуването му, и едва ли е нужно да казвам, че не споделих с никого. Директорът на „Нанибрук“ проявяваше нетърпимост и към пушенето; ако откриеше, че на територията на заведението му има гран и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран сол на хидроцианидна киселина и половин гран стрит корен на ипекакуана, със сигурност щеше да получи апоплектичен удар. (Между другото, не става дума за директора, въвел Лечението „Нанибрук“ през петдесетте. Всички разправят, че той емигрирал в Южна Америка, за да продължи проучванията си в един боливийски затвор.)

Мисля, че бях един от петдесетината души, обитаващи „Нанибрук“, макар да бе трудно да посочиш точния им брой — старите обитатели непрекъснато умираха, на местата им идваха нови и така населението на „Нанибрук“ беше в състояние на непрекъснати и доста объркващи промени. Например само за една седмица целият отбор по бридж на заведението си замина (подозирам, че в резултат от стреса от предстоящата им среща с отбора на един старчески дом в Кройдън). При подобно високо текучество точното преброяване е невъзможно. Обитателите биха могли да са 30 или 70; използвах числото 50 просто защото толкова се появиха да приветстват Ерик Моркамб3, когато дойде да открие новия кабинет по физиотерапия.

По онова време бях в долния край на възрастовата скала на „Нанибрук“ (на 76 при пристигането си и на 85, когато видях сметката на мисис Бъншоп). Повечето обитатели бяха прехвърлили деветдесетте, а неколцина бяха на повече от сто. Една жена, имаща нещастието да се нарича мисис Юрин4, отпразнува сто и шестия си рожден ден по време на престоя ми там, макар че по ирония на съдбата умря в разгара на празненството. Просто се килна напред и заби лице в тортата, докато се опитваше да духне свещите. 88-годишната й дъщеря, също обитател на заведението, беше неутешима, не на последно място и защото четири дни се бе мъчила да покрие с глазура проклетия сладкиш.

Макар че не бях най-младият в „Нанибрук“ (мистър Чъдли беше само на 71, а мис Клисолд — на 26, но преждевременно състарена, ако се вярва на слуховете), определено приличах на такъв. Всъщност, съдейки само по външния вид, изобщо не трябваше да съм там — всички гънки, бръчки, дупки и петна, така характерни за другите обитатели, забележително отсъстваха от моето издължено бледо лице.

Разбира се, след половин десетилетие тежък живот изглеждах доста опърпано и определено не бях така пъргав като на младини. Предвид възрастта ми обаче бях изключително добре запазен. Гърбът ми си оставаше изправен, зрението беше все така добро, мускулите бяха еластични и пъргави. Една от добрите страни на убийствата е, че определено те поддържат във форма.

Другите обитатели бяха, бих казал, доста прилична група, макар че не се сближих почти с никого. Бърни Мтембе, единственият чернокож обитател на „Нанибрук“, винаги беше готов за игра на табла, а когато мисис Гошен, която имаше родилен белег с формата на Австралия насред лицето си, пийнеше повечко вермут, резултатите можеха да бъдат доста весели. Разбира се, поддържах добри запаси вермут в стаята си и редовно й подправях следобедния чай. Накрая тя падна по стълбите и си счупи шията, след като блузата й с панделка на врата, вдъхновена от стила на Маргарет Тачър, се оплете в парапета; този ден не бях сипвал вермут в чая й, така че съвестта ми е чиста.

Мисля, че бях доста популярен, макар и по малко дистанциран начин. Хората ме поздравяваха и завързваха смутено любезни разговори, които се опитвах да поддържам с толкова интерес, колкото успявах да изстискам от себе си. Винаги получавах по няколко картички за Деня на свети Валентин (подозирам, че повечето бяха от възрастна дама с алцхаймер) и никога не ме забравяха за Коледа или за рождения ми ден. На 1 януари 1983 г. ми подариха прекрасна позлатена автоматична писалка с надпис „R. I. P., от всички в Нанибрук Хаус“. В моя чест организираха малко чаено парти, на което произнесох доста остроумна реч и бях артритно аплодиран от всички с техните изкривени и сбръчкани ръце, които се пляскаха една в друга като доволни делфини.

Единственият ми истински приятел в „Нанибрук“, ако може да се нарече така, бе Арчи Богосян — дребно старче с изпито лице, което навремето — зависи в какво настроение го намираш и колко „Гинес“ е изпил — е било контрабандист на диаманти, ловец в Африка, търговец на оръжие, астронавт, наемник, състезател по автомобилизъм и бодигард на шаха на Иран.

— Да си го кажа направо, Финикс — прошепваше ми той и се навеждаше към мен, докато седяхме долу в дневната. — Убивал съм хора и нямам нищо против да си го призная.

— Аз също — въздъхвах и го потупвах по ръката.

— Добре, добре — изкискваше се той. — Ние сме професионалисти, а не като онези хвалипръцковци. Живели сме, за бога! Правили сме неща. Хора като нас трябва да се държат един за друг. Помня как през войната ме спуснаха с парашут в Берлин… това казвал ли съм ти го?

— Не — лъжех аз.

— Ами беше нощен скок, всичко строго секретно, по пряка заповед на Чърчил…

И следваше някаква чудесно екзотична история как е бил пратен да убие Хитлер или да изпълни друга също толкова невъзможна мисия, за която го наградили със същинска плодова салата от ордени и медали. По-късно научих от сестра му, че не е можел да се бие на фронта, защото имал спастични черва. Изпълнил дълга си като пожарникар доброволец и прекарал остатъка от живота си в работа за голяма компания за дамско бельо в Суиндън. Не че имаше някакво значение. Беше живял фантастичен живот, било то и само във въображението си, и аз уважавах това. Поне не се вайкаше за подагри и пенсии, което беше редовна тема за разговор на всички останали.

Подушили се като крастави магарета, двамата с Арчи се превърнахме в шегаджиите на „Нанибрук“ — задача, за която бях особено подходящ след годините ми в Световната лига за свобода.

Не вършехме нищо безобразно, само по някой малък номер, когато ни се отвори възможност. Например натискахме алармата в асансьора и гледахме злорадо от ъгъла как сестрите се втурват с кислородни маски и стетоскопи. Или оставяхме на таблото за обяви кратки бележки от рода на „На директора в дирника“ и „Искате свирка? Обърнете се към мисис Юрин-младша, стая 10“. Накрая станахме толкова усърдни и цинични, че таблото беше преместено в канцеларията, където се държеше под непрекъснато наблюдение. Продължихме да пишем гадните си послания по стените на тоалетната на партера.

В крайна сметка малката ни революция предизвика известно раздвижване, защото „Нанибрук“ по принцип беше спокойно място. Чувал съм, че някои заведения от този род се управляват по правилата на Гулаг и с обитателите се държат като с опасни политически престъпници, но „Нанибрук“, поне докато бях там, не беше сред тях. Разбира се, имаше организация, стига да ви пука за нея, и беше повече от лесно да прекараш целия залез на живота си в строг режим на физически упражнения, състезания по крибидж, курсове по ръчно боядисване на плат с восък и екскурзии до невероятни природни забележителности. Но ако тези мероприятия не представляват интерес за вас — както не представляваха за мен — можете просто да правите каквото си искате.

Лично аз не правех каквото и да било. Гледах телевизия (бях голям почитател на Майк Ярууд и „Двамата Рони“5) и отглеждах странния закърнял градински боб в градината на „Нанибрук“. Прекарвах дълги часове на верандата, където пушех и се взирах в Снимката, решавах по някоя и друга кръстословица и допълвах мизерната си пенсия, като редовно пердашех Бърни Мтембе на табла („Пак ме спука от бой, човече! — виеше той. — Трябва да спра проклетата табла. Направо ме разори!“).

През повечето дни обаче просто се скитах — излизах веднага след закуска и се връщах късно следобед, уморен и потен, точно за чая. Екскурзиите ми изобщо не се нравеха на директора на „Нанибрук“, който не одобряваше обитателите да излизат сами, тъй като мнозина от тях се губеха или попадаха под колелата на някой автомобил. Но тъй като беше ясно, че съм напълно с ума си и в добро физическо състояние, нямаше как да ми забрани и излизах необезпокояван.

Обикалях къде ли не. До Уимбълдън Комън, Ричмънд Парк или чак до Кингс Роуд, покрай мястото на убийството на Рик и до самия център на Лондон, където прекарвах деня в Британския музей, в парка „Сейнт Джеймс“ или в гребане по Серпентината. Понякога отивах на Бейкър Стрийт и се взирах в стария дом на Емили, превърнат в офис сграда, или до Риджънт Парк, за да погледам Уайт Лодж, мястото на моето раждане и първото ми убийство, вече разрушено и заменено с различни паркови постройки за развлечение и отдих. Никога не се застоявах там. Обземаше ме непоносима меланхолия, когато виждах миналото си напълно заличено.

Понякога Арчи Богосян ми правеше компания при тези разходки, макар че се уморяваше по-лесно от мен и предпочиташе да се заседява дълго в пъбове и кафенета на фъстъци и „Гинес“, докато си възстанови силите. Там ме забавляваше със заплетените си приключения, след което предлагаше да отскочим набързо до Сохо „да раздвижим кръвта в крайниците“. Потегляхме, Арчи бързаше напред като бигъл по следа и накрая спирахме пред някое мухлясало подземно кино за порнофилми, на чийто плесенясал екран се прожектираха сцени, спиращи дъха с откровението си. Гледахме около час с широко отворени очи и увиснали ченета, след което си тръгвахме; Арчи не пропускаше да отиде на касата и любезно да попита продавачката дали следващата седмица няма да дават „Звукът на музиката“.

Освен всичко това имаше две други неща, с които запълвах времето си в „Нанибрук“.

Едното бяха салонните танци. Всеки петък следобед обитателите, или поне онези от нас, които още бяха в състояние да ходят, се събираха в трапезарията, където мистър Мингела, спретнато дребно безполово същество с боядисана в синьо коса и червено кадифено сако, ни запознаваше с объркващите стъпки на фокстрот, полка, валс, румба, танго, кадрил и разтърсваща бедрата боса нова, отмервайки такта, като почукваше по ламперията със стара щека за билярд и сръчно управляваше един чудовищен грамофон, който специално донасяше от стаята си.

През тези петъчни следобеди жените винаги бяха повече от мъжете и затова се налагаше възрастните дами да танцуват по двойки, вкопчили се една в друга като злочести любовници. Това доставяше особено удоволствие на Арчи Богосян, който обикаляше с валсови стъпки салона и шепнеше „Без целувки, мръсни дърти лесбийки такива!“ на всяка женска двойка, изпречила се на пътя му.

Не ходех всеки петък и любезно отказвах да участвам в състезанията за седемдесетгодишни, организирани така трескаво от мистър Мингела, но танците ми доставяха несъмнено удоволствие по свой собствен начин. Упражнявах стъпките сам в стаята си с възглавница и след като подправях щедро следобедния чай на мисис Гошен, изпусках парата с мексиканска салса. Но когато пристигна мисис Бъншоп, спрях танците завинаги. Честно казано, да я видиш как танцува на джаз или диско беше една от най-отблъскващите гледки, на които съм бил свидетел през целия си живот.

Освен това — и предсмъртното ми писмо нямаше да е пълно без подобно признание — правех секс. Не с обитателите, разбира се (ама че ужасна мисъл!), и може би не толкова, колкото ми се искаше, но предвид обстоятелствата си мисля, че се справях доста добре. Определено по-добре, отколкото ми се полагаше на тази възраст.

Сексуалният ми живот винаги е бил цикличен, от бурни приливи до потискащи отливи и обратното. Например, когато бях филмова звезда, правех ужасно много секс; още повече беше, когато свирех в рок група. В Кеймбридж сексът беше добре, а годините в Ливърпул не бяха чак толкова наситени, но и не оставах на сухо. От друга страна, в затворническия лагер нямаше никакъв секс, а двайсет и четирите години в Трипали Хол бяха почти целомъдрени, ако не се брои жената на местния пекар. Нездравословното половин десетилетие преди пристигането ми в „Нанибрук“ беше абсолютно лишено от секс и затова сега смятах, че трябва да си наваксам.

Започнах около седмица след пристигането си с една пищна ирландска сестра на име Мадлин, която носеше колосана памучна униформа и имаше малка бенка на лявата буза.

— Изглеждате много млад за възрастта си, мистър Финикс! — каза една вечер тя, докато стоеше до леглото ми с чаша какао и три бисквити с пълнеж в чинийка. — Аз самата бих си паднала по вас.

— Нима? — отвърнах и повдигнах дяволито вежда. Тя се изчерви като залязващо слънце.

— Мистър Финикс, ама че въпрос!

— Защото аз си падам по вас — казах аз.

— Майко божия, та аз работя тук!

Премълчах.

— Работя тук! — повтори тя.

Пак премълчах.

— И дума да не става. Та вие сте на седемдесет и шест.

Плъзнах нежно длан по бедрото и хълбока й, след което се пресегнах и изгасих лампата. Когато приключих, какаото ми беше съвсем изстинало.

След Мадлин беше Пам, която работеше в кухнята, физиотерапевтката мис Кръкс, градинарката Синди, две други сестри и дори неомъжената сестра на директора. Правех секс в стаята си, в техните стаи, на задните седалки на коли, в Пътни Хийт и дори веднъж в тоалетната на партера; ознаменувах случая със специални графити:

Наслаждавах се на секса — както винаги — и се надявам, че същото се отнасяше и за партньорките ми. (Неомъжената сестра на директора явно си прекарваше добре, ако можеше да се съди по възклицанията й „Господи, откога не ми се е случвало!“.) Гледах обаче да стоя далеч от всякакво емоционално обвързване. Като не броим очевидната му непрактичност, нямах нито желанието, нито способността да даря онези, с които спях, с каквото и да било освен с най-повърхностна проява на близост. Стане ли дума за чувства, в сърцето ми имаше място единствено за Емили.

И това в общи линии изчерпва целия ми живот в „Нанибрук“. Разходки, четене, табла, телевизия, градински боб, танци и секс. Малко пуританско за моите стандарти, но после минах осемдесетте и си наваксах с мисис Бъншоп. Не че някой разбра какво съм направил с нея, разбира се. Всички си помислиха, че се опитвам да я спася. Това е шантавото в убийствата. Толкова са открити за погрешна интерпретация.

Бях в „Нанибрук“ вече осем години, когато мисис Бъншоп се нанесе в стаята до моята — отляво, ако гледаш от коридора.

Арчи Богосян беше проявил известна пророческа дарба, когато кръсти с хихикане стаята „Моргата“, защото в нея бяха умрели повече хора, отколкото където и да било другаде в заведението — шестима само докато аз бях там, двама от които в рамките на две седмици. „Още един за моргата! — обявяваше той, когато в стаята настаняваха нов обитател. — Пригответе формалина!“

Смъртността при съседите ми по стая всъщност беше толкова висока, редовна и честа, че започнах да се питам дали не ги убивам само с близостта си до тях, без изобщо да помръдна пръст. Споменах идеята на Арчи, който след това започна да настоява да насочвам своите лъчи на смъртта към директора на „Нанибрук“. Последният обаче си оставаше решително и разочароващо жив и накрая приятелят ми приписа всичките случаи на големия метален прожектор, монтиран точно под прозореца на Моргата.

— Твърде много електричество — обясни той. — Замърсява въздуха. По-лошо е и от радиация.

Моргата пустееше почти от месец, когато пристигна мисис Бъншоп — предишният й обитател бе умрял от инфаркт, докато се занимавал с йога в банята. Аз седях на предната веранда, когато тя пристигна с малка жълта кола, шофирана, както разбрах по-късно, от сина й Саймън.

Първата ми среща с мисис Бъншоп остави у мен образ, с който ще я свързвам винаги. Синът й отвори вратата и тя се обърна да слезе; полата й се набра почти до кръста, а краката й се разтвориха крещящо към мен. Вдигнах глава и я видях да ме гледа право в сините ми като сапфири очи. Махна ми, намигна и изобщо не направи опит да затвори или прикрие краката си — остана си разкрачена на вратата доста по-дълго, отколкото беше необходимо за едно слизане от кола.

— Куку! — изкряка тя и ми кимна весело.

— Господи — промърморих аз.

Вечерта лежах в леглото си, пушех цигара и нахвърлях стихчета за клозета на партера, когато на вратата ми леко се почука.

Помислих си, че е Арчи за приказка преди сън, Бърни Мтембе с парите от таблата или пък някоя сестра с чаша какао (надеждата никога не умира!), така че изгасих цигарата, облякох халата и отворих. На прага ми стоеше мисис Бъншоп.

— Изненада! — изрева тя и вдигна две пластмасови чаши и бутилка „Харвис Бристол Крийм“, най-противното ми питие на всички времена. — Време е за запознанства!

— В момента пиша — казах аз с надеждата, че ще схване намека и ще ме остави на мира. Оказах се прекален оптимист.

— Пишете! — възхитено извика тя. — Още щом ви видях разбрах, че сте интелектуалец. Очите ви са изпълнени с мъдрост. Да не сте били професор?

— Не — отвърнах аз. — Нищо такова.

— Е, какво пък — изкиска се тя. — Приличате на такъв. Като някой гений. Аз съм новата ви съседка.

Беше облечена в дебел вълнен халат и розови чехли с високи токчета. Устните й бяха омазани с дебел слой ярко червило, а над тях се кипреше гъст черен мустак. Лъхаше на лавандулов парфюм с едва доловима нотка на формалдехид и носеше под мишница подвързан в червена кожа фотоалбум със зловещи размери.

— Видях ви през прозореца, когато пристигнах — каза тя, извивайки изкуствените си вежди по най-многозначителен начин. — Зяпахте ме, докато слизах от колата.

Отрекох да съм правил подобни неща и понечих да я отпратя. Мисис Бъншоп обаче нямаше никакво намерение да се маха и без да чува протестите ми, нахълта в стаята и ми наля конска доза сладко шери.

— Наздраве — каза тя и се пльосна на края на леглото ми. — До дъно, както се казва.

Въздъхнах, взех си питието и се дръпнах колкото се може по-далеч от нея.

— Настанихте ли се вече? — попитах, колкото да поддържам разговор.

— О, да — каза тя. — Много удобно. Макар че бих предпочела да си остана у дома. Той обаче не ме иска там, нали разбирате. Искаше да се махна, за да не виждам гръцките момчета. Оправя ги, нали се сещате.

— Той?

— Саймън, разбира се. Синът ми. Изкара нещата така, сякаш ми прави огромна услуга, че ме настанява тук. А всъщност иска да се отърве от мен. За да не виждам гърчетата. Мъкне ги у дома, откакто Тед си отиде. Тед не би търпял гърци в къщата. Не би търпял никакви чужденци.

— Разбирам.

— Гледах ги през ключалката. Ужасна работа. А му осигурихме толкова добро образование. Веднъж дори спечели училищното надбягване с яйце в лъжица.

Мисис Бъншоп изгълта шерито си и си наля отново.

— Пийте — нареди тя, сочейки недокоснатата ми чаша. — Не се сдържайте заради мен. Между другото, аз съм Етел. Етел Бъншоп, по баща Букок.

— Финикс — казах аз. — Рафаел Финикс.

Тя избухна в смях.

— Финикс! Феникс! Какво е това? Някаква птица ли беше? Птица, която се подпалва.

— В известен смисъл.

— Надявам се да не се подпалите, докато съм тук.

— Ще направя всичко по силите си да не го допусна — обещах аз.

— На седемдесет и четири, а все още съм запазила всичките си зъби — гордо обяви тя. — Саймън няма да има зъби на моята възраст. Не и с онези неща, които прави с гърците.

Изгълта и втората си чаша шери и леко се оригна.

— Тук тръбите са доста шумни — каза тя и избърса уста, размазвайки кървавочервено червило чак до ухото си. — Вие сте красив мъж, а? Красив и интелигентен. Обзалагам се, че се радвате на вниманието на дамите. Тайни срещи в малките часове. Задъхано опипване в тесни шкафове. Виждам, че си имате шкаф.

— Живея доста тих живот — уверих я. — Много тих.

— Женен ли сте?

— Не, и никога не съм бил.

— Ерген! Надявам се, че няма да ме изнасилите.

— И през ум не може да ми мине — твърдо заявих аз.

— О.

Мисис Бъншоп като че ли доста се разочарова и замълча, като потропваше с крака по пода. Накрая си наля още едно шери.

— Никога не съм си помисляла, че ще свърша така — рече тя след известно време. — В старчески дом. Човек никога не предполага подобно нещо, нали? Винаги има такива големи надежди. Такива мечти. А после мечтите избледняват.

Каза го толкова унило, че неволно изпитах съчувствие към дъртата кранта. Отпих глътка шери, за да изглеждам приятелски настроен, усмихнах се насила и й казах, че в „Нанибрук“ всъщност не е чак толкова зле и че съм сигурен, че всичко ще бъде наред. Явно се престарах, защото вместо само да се оживи, тя направо скочи от леглото, показвайки значителна подвижност за възрастта си, и ме прегърна (достигна до нивото на кръста ми и ми лепна начервена целувка някъде около пъпа).

— Благодаря! — извика тя. — О, благодаря ви. Толкова се безпокоях. Но вече не. Ще се справим заедно.

Опитах се да се освободя, но мисис Бъншоп се беше вкопчила в мен с упоритостта на коала, хванала се за ствола на дърво.

— Да, да — прошепна тя. — Ще се справим заедно. Мисля да пийна още едно шери и после да разгледаме снимките. Аз съм само на петдесет и осем, между другото.

Остана три часа, през които довърши бутилката, изпуши ми 18 цигари („Само още една, колкото да ви правя компания!“) и ме разходи мъчително бавно през отворените страници на огромния си червен албум („Девет лели, и всички без една омъжени за свещеници!“). Едва когато големият часовник в коридора удари един, мисис Бъншоп с неохота затвори грамадния том и се затътри към вратата.

— Задържахте ме доста след обичайния ми час за лягане. Ще го доразгледаме на някоя друга среща — изгука тя, като галеше с въздебели пръсти гръбчето на албума. — Палаво момче.

— Съжалявам — отсечено отвърнах аз, като отворих вратата и я изведох в коридора. — Уверявам ви, че няма да се повтори.

— Нямам нищо против! — изчурулика мисис Бъншоп. — Приятно ми беше да поговорим. За запознанството — каза тя и сграбчи ръката ми. — Лека нощ, скъпи мистър Финикс!

Намигна ми многозначително и се запрепъва към стаята си.

През следващите седмици и месеци Етел Бъншоп, по баща Букок, се превърна в проклятието на битието ми. Не бях предполагал, че човек може да бъде толкова досаден. Че може да направи живота ми чак толкова неприятен. Тя обаче успя. И още как. Ужасна жена.

Всяка сутрин точно в осем се спотайваше в коридора като някакъв злонамерен дух и ме чакаше да слезе с мен на закуска. Започнах да излизам от стаята си все по-рано и по-рано с надеждата да я избегна, но тя винаги ме хващаше. Веднъж се измъкнах в 5:30, а тя вече беше там, облегната на ламперията като някаква набръчкана куртизанка.

— Спите ли изобщо, мисис Бъншоп? — попитах я гневно.

— Стори ми се, че чух някакъв шум — обясни тя. — И излязох да проверя.

— Е, няма нищо, така че можете да си лягате.

— О, но аз вече се разсъних. По-скоро ще сляза долу с вас.

— Аз не слизам долу — излъгах.

— Тогава къде отивате?

— Никъде. Връщам се в стаята си.

— Тогава защо изобщо излязохте?

— Излязох, мисис Бъншоп, за да мога да се върна. За да мога да спра в коридора и да изпитам невъобразимото удоволствие от това да прекрача прага на стаята си и да затръшна вратата след себе си.

Което и направих с трясък и ръмжене.

— Нещо нередно ли казах? — загрижено попита тя от другата страна.

— Не! — извиках аз. — Абсолютно нищо.

Легнах си и потънах в неспокойна дрямка, докато не бях събуден точно в осем от леко почукване по вратата.

— Закуска, мистър Финикс. Кроасани и конфитюр, точно като влюбените на „Шанз-Елизе“!

— Дрън-дрън — промърморих аз.

Вечерите бяха също толкова лоши — с тази разлика, че ако сутринта се страхувах да изляза, вечер се боях да вляза. Тя отново винаги беше там, чакаше, мотаеше се, кръжеше като някаква ужасна съсухрена оса, готова да ми се нахвърли с поредната серия снимки и бутилка отвратително сладко шери.

— Я, радвам се да ви видя, мистър Финикс — казваше тя, когато стъпвах на площадката, цялата изненада и невинност, сякаш изобщо не ме е чакала и срещата ни е някаква невероятна случайност. — Тъкмо смятах да забърша праха в стаята си, но щом се появихте, можем да пийнем по чашка шери.

— Не, благодаря, мисис Бъншоп. Много съм уморен.

— Тъкмо ще ви помогне да заспите. Това е „Харвис“ все пак. По-добро от приспивателно.

— Предпочитам да се въздържа — отвръщах аз, като се промъквах към вратата си с ключ в ръка. — Много мило от ваша страна, но цял ден вървях и предпочитам да взема една приятна и дълга вана. Така че ако нямате нищо против… — В същото време скришом пъхах ключа в ключалката, отключвах и се готвех да се втурна вътре. Устните на дъртата чанта обаче бяха по-бързи. Господи, тя беше много по-бърза. Тъкмо влизах и понечвах да затворя вратата, когато шибаният й албум се напъхваше в процепа като някакъв огромен кожен клин.

— Фринтън, всяка година — извикваше тя. — Хотел „Морски изглед“. Пета стая. Всяка година. Аз, майка, татко и леля Доти. Знам, че някъде тук имам снимки.

И това беше. Нямаше мърдане. Аз от едната страна на вратата, тя от другата и фотоалбумът по средата. Уловен във Фринтън като муха в паяжина.

Започнах да се прибирам в стаята си все по-късно и по-късно, както ставах все по-рано и по-рано сутрин. Оставах в библиотеката много след като всички си лягаха и накрая се връщах на пръсти по малките часове, със затаен дъх, преценявайки всяка крачка, отчаяно надявайки се тя да е заспала, да мога да се вмъкна с наслада под юргана си, без да слушам за Фринтън, за леля Доти или за Саймън и нощните му изпълнения с културисти от Леванта. Тя обаче ме хващаше. Изхвърчаше от стаята си с вик „Мистър Финикс, мога ли само да ви попитам…“ и започваше някакъв мъчителен разговор, след който оставах изпит и замаян. По-ужасно плямпало не бях срещал никога.

И дори когато успявах да се отърва от нея, да я натикам обратно в стаята й, тя продължаваше да ме тормози. Гасях лампата, свивах се изтощен в леглото си, стиснал Снимката, поемах дълбоко дъх и започвах да се отпускам. И тогава започваха шумовете.

Не силни шумове. Не блъскане, дрънчене или писъци. Не от онези шумове, за които можеш да подадеш оплакване. Не, тези бяха тихи шумове. Потайни шумове, каквито правят гризачите, когато щъкат по тавана. Постепенно се унасях, когато чувах тихо драскане от другата страна на стената. Заслушвах се, драскането спираше, затварях очи и тогава започваше отново — драс-драс-драс. Ставах с опънати нерви и долепях ухо до стената. Тишина. Една минута. Две. Лягах си и започваше отново — драс-драс-драс. Понякога съпроводено със стон, сякаш някой сънува кошмар, или уплашено квичене, или безкрайно повтаряща се серия въздишки, а понякога пръдня, от която сигурно падаше мазилката. Накрая не издържах, скачах от леглото си и започвах да удрям яростно по стената.

— Млъквай, ужасна дърта вещице! Млъквай, казах!

Избухването ми се възнаграждаваше с момент на блажена тишина, последвана от почукване по вратата.

— Добре ли сте, мистър Финикс? Имате ли нужда от лекарска помощ?

Започнах да спя на пода в стаята на Арчи Богосян, на стол в зимната градина, а една гореща нощ прекарах и навън в градината, използвайки за възглавница чувалче с торф. Дори попитах директора дали не мога да се преместя в друга част на сградата, но според закона за всеобщата гадост точно тогава беше един от редките периоди, в които всички обитатели на „Нанибрук“ бяха в цветущо здраве и никой не проявяваше признаци на умиране и освобождаване на стаята си.

Известно време намирах утеха в секса.

— Поне не може да ме спре да чукам — изкисках се тихо една нощ, докато се качвах към стаята си след трепетно търкаляне на лунна светлина сред окапалите ябълки в овощната градина на „Нанибрук“. — Вонящата дърта жаба не може да развали поне това.

Оказа се, че съм се изказал прибързано — две седмици по-късно гадината ме хвана заедно със сестра Бъчър на задната седалка на нейния „Хилмън Хънтър“.

— Извинете! — извика тя, почуквайки любезно на запотеното стъкло. — На безоловен ли сте?

След това не можех да получа ерекция, без в главата ми да изникне образът на ужасната ми съседка. Накрая си направих услуга и изобщо престанах да получавам ерекции. Половият ми живот изсъхна като цвете в пустинята.

Единственото ми избавление беше в ежедневните ми разходки. Тя имаше болки в бедрената става и макар че на няколко пъти опита, не успяваше да поддържа темпото ми. Излапвах кроасана с конфитюр и се втурвах по алеята, а дъртата вещица се впускаше да ме преследва.

— Мистър Финикс! — жално викаше тя. — Мистър Финикс! Трябва спешно да обсъдя нещо с вас! Моля ви, изчакайте за момент. — Аз обаче се преструвах, че не я чувам, и изхвърчах през портата на свободата, докато тя куцукаше жалко далеч зад мен. — Моля ви, мистър Финикс. Много бързо ходите. Бедрото ме боли!

Скачах на №14 към центъра и се изгубвах в навалицата, възхитен от огромната й шумна анонимност. Обикалях Британския музей, когато изведнъж ме сполетяваше мисълта, че в един момент ще се наложи да се върна. Да се върна в „Нанибрук“, където тя ще ме чака с бедра, устни и всичко останало, подобно на някакъв гаден дебнещ паяк.

— Мътните да я вземат Бъншоп — изстенвах, свличайки се на някоя пейка под мраморите на Елджин6. — Мътните да я вземат дано.

Спрях гребането на Серпентината, защото все си я представях как се спотайва в дълбините под мен като някаква злонамерена сепия — мисъл, от която неизменно изпусках греблата и едва не преобръщах лодката. Престанах да гледам порно с Арчи от страх, макар и ирационален, че изведнъж тя може да цъфне на екрана. Започнах да избягвам дори стария си дом Уайт Лодж, след като видях някаква възрастна жена с ръста и телосложението на мисис Бъншоп, скрила лицето си с кариран шал, да храни катериците. Самата мисъл за нея беше достатъчна да помрачи и най-слънчевия ден.

И въпреки това така и не помислях да убивам дъртата мишка. Мразех я, ужасявах се от нея, губех огромно количество време да я проклинам, но никога не съм възнамерявал да я паля. Просто така се случи. Никой не беше по-изненадан от мен, когато тя избухна в пламъци. Разбира се, никой освен самата мисис Бъншоп. Тя беше много изненадана.

Денят, в който убих мисис Бъншоп, през лятото на 1985 година по нищо не се различаваше от всеки друг ден. Станах в шест и половина след безсънна нощ и се измъкнах в коридора. Естествено, тя вече се мотаеше там като някакво гадно мрачно привидение. Наругах я под нос и вместо да чакам закуската, реших да тръгна направо към спирката на автобуса.

— Мистър Финикс! — извика тя, докато ме гонеше по стълбите. — Скъпи мистър Финикс, мога ли да се посъветвам с вас по един наложителен въпрос?

— Не, не можете — рязко отвърнах аз, като вземах по две стъпала наведнъж. — Оставете ме на мира.

— Разбирам играта ви! — изчурулика тя, като куцукаше артритно след мен. — Правите се на недостъпен, палаво момче такова.

— Мисис Бъншоп — извиках аз от края на стълбите, — майната ви.

И забързах по коридора, бутнах огромната червена врата и закрачих по алеята.

— Ще се върнете! — извика тя, докато излизах. — Няма да успеете да се сдържите!

Прекарах деня, седнал нещастно на една пейка на брега на Темза. Останах там до смрачаване, след което се замъкнах на Лестър Скуеър да гледам филм. Прожекцията свърши след единайсет, след което се помотах още около час във вечерната тълпа, преди да хвана обратния автобус до Пътни. Когато стигнах „Нанибрук“, наближаваше един след полунощ.

Влязох, взех си няколко бисквити с пълнеж и чаша мляко от кухнята и уморено се промъкнах горе, нащрек за неизбежната атака на мисис Бъншоп. Добрах се до първия етаж без инцидент, после до втория, после до стаята си и преди да се усетя, бях затворил вратата, а от напористата ми съседка нямаше и следа. За първи път от цяла година успявах да се прибера, без да надуша и намек за „Харвис Бристол Крийм“.

„Може да си е легнала рано — помислих си. — Или пък е умряла. Господи, дано да е умряла!“

Скрих Хапчето и Снимката в шкафа и се свих в леглото в очакване на нощните шумове. Въздишките, драскането, хъркането и оригването. Нищо. Абсолютно нищичко. Всичко тънеше в тишина. Зловеща тишина.

— Тук има нещо — промърморих си аз. — Замислила е някакъв номер. Усещам го. Противна дърта крава.

Останах да лежа около половин час, като палех цигара от цигара и нервно чаках да открия какъв номер ми е приготвила мисис Бъншоп. Тишината обаче продължаваше. Накрая не издържах и станах, облякох халата си и предпазливо отворих вратата.

Всичко бе тихо с изключение на далечното хъркане на старата мисис Хибърт, която беше четири стаи по-нататък.

— Ехо! — прошепнах, взирайки се в сенките.

Отговор не последва.

— Ехо?

Мълчание.

Подадох глава в притихналия коридор и се огледах. Нищо не помръдваше.

„Може пък наистина да е умряла — помислих си аз, макар че почти не смеех да си представя подобна щастлива и най-неочаквана развръзка. — Или са я преместили. Може пък кошмарът да е свършил!“

Събрах смелост и се обадих на доста висок глас:

— Етел Бъншоп, там ли сте?

Пак не последва отговор. Единственият звук продължаваше да е хъркането на мисис Хибърт. Вече убеден, че наистина й се е случило нещо, аз излязох в коридора и тръгнах към стаята й. С изненада установих, че вратата й е открехната. Лепнах се за стената с разтуптяно сърце и надникнах през отвора.

Вратата беше отворена само петнайсетина сантиметра, така че не успях да видя много. Стаята беше осветена от призрачно бледо сияние — вероятно от телевизор с изключен звук. На трептящата светлина успях да различа края на леглото й и чифт мъхнати ботуши с цип отпред, оставени до отсрещната стена. Цареше пълна тишина.

Останах така няколко минути, след което със затаен дъх побутнах вратата. Вече виждах телевизионния екран, на който течеше някакъв черно-бял филм; на фотьойла пред него лежеше отворен ужасният фотоалбум, сякаш са го зарязали в бързината.

— Мисис Бъншоп? — прошепнах аз. — Мисис Бъншоп?

Отново не получих отговор, така че бутнах вратата и влязох.

— Здрасти, здрасти! — казах аз, този път малко по-високо и почти уверен, че — слава на небесата! — съм се отървал от старата гъска.

Тишина.

Ускорих крачка, като наполовина очаквах — всъщност надявах се — да я открия паднала от другата страна на леглото. От бързане да потвърдя края й обаче и в полутъмната стая се спънах в облегалката на фотьойла и си ударих пищяла в острия ръб на отворения албум. Обемистият том се задържа на ръба за няколко секунди и тупна на земята, гръбчето му се скъса и по пода се разпиляха черно-бели снимки.

Въпреки безкрайните часове, през които мисис Бъншоп ме беше преследвала с албума, никога не бях обръщал особено внимание на съдържанието му. Докато тя плещеше за почивки на морето и за безбройните си лели, умът ми беше изключен. Непрекъснато тикаше под носа ми безброй снимки, но така и си останах в пълно неведение относно фамилното й дърво. Сега, докато се навеждах и забързано събирах снимките в разпадналия се албум, внезапно сърцето ми спря от поразителната прилика.

Ето я там. Взираше се в мен. На снимката тя стоеше до една пухкава петгодишна Етел, която се хилеше малоумно в обектива, хванала края на дантелената си рокля. Въпреки трептящата светлина от телевизора и размазания образ издължената брадичка и безформеното туловище не можеха да се сбъркат. Бавно обърнах снимката и прочетох потвърждението, което вече знаех, изписано с детския почерк на Етел: „С леля Доти, Фринтън, Великден 1907 г.“

За Етел може да е била любимата леля Доти, но за мен тя винаги е била ужасната мис Дороти Уоспли.

— Знаех, че няма да ме изоставите, мистър Финикс — изведнъж произнесе нечий глас и моментално ме върна обратно в 1985 година. — Знаех си, че ще се върнете.

Етел Бъншоп си беше — в този момент — съвсем жива. Стоеше от лявата ми страна, пред отворения прозорец, облечена в набрана нощница, която изглеждаше сребриста на трептящата светлина на телевизора. Миришеше силно на шери и лавандула и стоеше с гръб към мен, загледана в обсипаното със звезди небе.

— Не можехте да се сдържите — съблазнително рече тя. — Някои копнежи са неустоими. Абсолютно неустоими.

Не знам дали заради снимката, или заради споменаването на неустоими копнежи, но изведнъж бях обхванат от желание да действам. Без да си дам сметка какво правя, аз се хвърлих напред, сграбчих съсухрените глезени на мисис Бъншоп и подобно на градинар, изхвърлящ количка с тор, я бутнах през отворения прозорец. Просто така. Без никакво замисляне. Без суетене. Без предварителен замисъл. Просто нагоре и навън. Зърнах за миг набръчканите й бедра, след което тя изчезна. Не я чух да тупва на земята, но пък и до нея имаше девет метра.

— Прав ти път — казах под нос. — Сега може и да се наспя като хората.

Останах за момент неподвижно, на известно разстояние от прозореца, като дишах дълбоко, обхванат от възторг, изненада и мъничко разтревожен от действията си. Накрая се наведох навън да разгледам по-добре смазания й труп. И пред очите ми се разкри изумителна гледка.

На около метър под корниза имаше голям прожектор, завинтен за външната стена. Беше насочен към цветята долу и се включваше нощем, за да осветява розите и да обезкуражава „неканените гости“ да се разхождат на територията на „Нанибрук“. Според Арчи Богосян именно този прожектор беше причина за високата смъртност в стаята над него. „Твърде много електричество — обясняваше той. — Замърсява въздуха. По-лошо е и от радиация.“

Точно тази нощ обаче прожекторът беше спасил живот, вместо да го отнеме. От ръждивата му рамка с главата надолу висеше мисис Бъншоп, чиято нощница се беше закачила за някакъв остър ръб. Нощни пеперуди и други насекоми се носеха около лицето й и в смахната имитация на движенията им тя размаха ръце в опит да се освободи.

— Бутнахте ме през прозореца, мистър Финикс! — изписка тя. — Усетих ви как ме хванахте и ме изхвърлихте.

Моментално се дръпнах назад и се огледах трескаво. Бастунът й с гумен накрайник беше в ъгъла. Втурнах се към него, сграбчих го, изтичах обратно до прозореца и се помъчих да избутам ужасното дърто чудовище от мястото, на което се беше курдисало. Муш, муш, муш.

— Ъх! — изстена тя. — Ъх!

За момент ми се стори, че успявам и мисис Бъншоп започна да се плъзга, но после прояви смайващата ловкост на цирков акробат и успя да сграбчи бастуна с двете си ръце и да се набере на него нагоре към мен.

— Умри, дъртофелницо! — изсъсках аз, като тръсках яростно бастуна. Не успях да я накарам да се пусне и със сила, която смятах невъзможна за жена на нейната възраст, Бъншоп се набра от висяща позиция, докато не яхна прожектора. Лъчите му светеха през нощницата й и тя засия подобно на някаква сбръчкана тиква от нощта на Вси светии. До ноздрите ми достигна странно парлива миризма като от горящо сено.

— О, мистър Финикс! — драматично извика тя, пресегна се и сграбчи ръцете ми като в менгеме. — Нима ще ме убиете!

— И още как! — отвърнах аз. Бях обаче надвесен през перваза, тя се бе вкопчила в мен с упоритостта на раковина и не можех да направя почти нищо. Бавно, както го беше направила с бастуна, тя започна да се набира нагоре като маймуна, докато не ме хвана за раменете и лицето й не се изравни с моето. И тогава за моя най-голяма изненада заби чело в носа ми. Изправих я и се чу трясък, когато краката на мисис Бъншоп строшиха предпазното стъкло на прожектора. В същото време видях гъст пушек да се вие нагоре от края на нощницата й там, където се беше допрял до крушката.

— Винаги съм знаела, че си от лошо семе! — изсъска тя.

Отново ме фрасна в носа, този път по-силно. Залитнах назад в стаята, като я повлякох със себе си, увила ръце и крака около раменете и кръста ми. Целият долен край на нощницата й вече пушеше и докато се блъсках в стената, материята изведнъж се подпали и из стаята затанцуваха пъклени сенки. Мисис Бъншоп нададе пронизителен писък, долових сладникава миризма като от печено пиле и в следващия миг цялата й нощница пламна. Като фойерверк. Всичко стана в пламъци.

Опитах се да я пусна, но мисис Бъншоп нямаше намерението да ми го позволява.

— Като влюбените на „Шанз-Елизе“! — извика тя и се вкопчи още по-силно, с ръце около врата ми и крака около кръста ми. Въртях се и се гърчех, но не можех да се освободя от хватката й. Пламъците лумнаха в лицето ми, косата ми се подпали, пижамата също. Закрещях с пълно гърло. Болката надвишаваше всичко, което бих могъл да опиша. Замятах се из стаята със залепената за гърдите ми мисис Бъншоп, блъсках се в мебелите, удрях се в стените, обвит в изгарящи пламъци и задушлив дим, докато не останах без сили и рухнах на пода.

Което беше и положението, в което бяхме открити. И то не от друг, а от старата мисис Хибърт, която потуши пламъците с юрган. Мисис Бъншоп бе мъртва. Овъглена като препечена царевица на керемида. Аз бях жив, но на косъм. Дойдох на себе си за момент в линейката, но по-нататък следва пълна забрава.

Докато лежах в болницата, Емили дойде да ме види.

От онзи ден преди девет години, когато ме подбра от канавката и ме остави на прага на „Нанибрук“, нито я бях виждал, нито чувал. Разходите за престоя ми се плащаха — на шест месеца, с пощенски превод, без излишни въпроси — и отнякъде получавах малка джобна сума, която заедно с пенсията и печалбите от таблата ми осигуряваше повече от комфортно съществуване. От самата Емили обаче нямах никаква вест.

И изведнъж тя се появи до леглото ми с куп нарциси и огромна кошница южноафриканско грозде без семки, което не можех да ям, защото цялото ми лице беше бинтовано. Типично за Емили.

— Здравей, Рафаел — каза тя, седна и пое ръката ми (бинтована) в своята. — Как се чувстваш?

— Хргх — изхъхрих аз през превръзките. — Хргх.

— По-добре не говори, Рафаел. Докторът каза, че не е добре за теб. Просто си лежи и остави бъбренето на мен.

— Хргх — съгласих се аз, като я гледах с обожание с дясното си око, което беше единственият ми орган, за който бяха сметнали, че може да мине и без бинт. — Хргх, хргх, хргх!

Моята любима изглеждаше млада, свежа и жизнена както винаги, с блестяща руса коса и очи като ослепителни изумруди. Което беше странно, защото тя наближаваше средата на осемдесетте, също като мен. Не на последно място от многото странни неща около Емили беше фактът, че поради някаква причина тя сякаш не старееше. Почти не се бе променила от дните, когато и двамата бяхме млади. На осемдесет и няколко изглеждаше точно както беше изглеждала на двайсет и няколко, а тогава изглеждаше точно така, както беше изглеждала като дете. Старостта, или по-скоро възрастта изобщо, сякаш успяваше напълно да я подмине.

Не мога да предложа подходящо обяснение на това. Неведнъж ми е минавала мисълта, че тя в крайна сметка остарява, но аз просто отказвам да приема този факт. Че младостта й съществува изцяло в очите на наблюдателя, така да се каже. Не мисля обаче, че случаят е такъв, пък и начинът, по който я поглеждаше младият лекар, когато идваше да премери кръвното ми (нещо, което направи осем пъти по време на свиждането), като че ли потвърждаваше, че не съм единственият, който вижда нейната изключителна и невероятно дълговечна красота.

Каквато и да беше истината, точно в този момент лежах и се взирах в пленителното й бледо лице, в устните, извити както винаги в нежна усмивка, и ми се искаше бинтовете ми да бяха малко по-хлабави, за да мога да се надигна и да я прегърна.

— Хргх, хргх! — казах аз, мъчейки се да изразя колко съм щастлив да я видя и как ми е липсвала през последните девет години.

— Стига, Рафаел, не бива да говориш. Лекарско нареждане. Права ли съм? — Въпросът й беше насочен към младия доктор, който току-що беше влязъл отново с апарата за мерене на кръвно.

— На… напълно — запелтечи той, като помпаше ръката ми, докато не ме заболя. — Напълно.

Емили остана с мен около два часа, през които изяде половината грозде и бъбреше като дете за нищо особено. Не че имах нещо против. Беше чудесно, че просто мога да бъда с нея след всички тези години. Отношенията ми с Емили винаги се развиваха на едно по-дълбоко ниво, отколкото мога да изразя словесно. Думите са просто яхти, които плават напред-назад през един невъобразимо дълбок океан.

И все пак тя дойде с интересна информация. Оказа се, че вместо да съм заподозрян в убийството на мисис Бъншоп, аз съм бил провъзгласен за герой заради опита ми да я спася. Полицията провела сериозно разследване на случая и стигнала до съвсем погрешно заключение, както винаги може да се очаква от нея в подобни ситуации. В окончателния доклад на патолога се казвало, че поради някакви известни само на мисис Бъншоп причини тя излязла сама през прозореца си и се подпалила, когато стъпила върху прожектора. Нещастен случай с фатален край. Изхъхрих с огромно облекчение. Емили стисна ръката ми.

Накрая — и то прекалено рано — тя стана да си върви. Винаги го прави. Появява се най-неочаквано от нищото, подобно на сън наяве, след което също така внезапно изчезва в нищото. Никога не можеш да я задържиш за по-дълго.

— Има едно нещо — каза тя, докато се навеждаше и галеше бинтованото ми чело (проклети бинтове!). — Не знам дали ще представлява някакъв интерес за теб, но има един стар замък край морето. Принадлежи на фамилията ми от години. Много е уединен. Самата аз никога не съм стъпвала по онези места, но ако искаш да се възстановиш на тихо и спокойно място, си повече от добре дошъл. Можеш да останеш колкото си искаш. Съобщих подробностите на директора на „Нанибрук“. Довиждане, скъпи Рафаел. Моят герой!

И с тези думи Емили ме целуна по мумифицираната буза, махна за сбогом и изчезна.

— Хргх, хргх, хргх! — захъхрих след нея.

След това не се видяхме цели петнайсет години.

Няма какво повече да се каже.

Останах в болницата шест месеца. Всички очакваха да съм ужасно обезобразен от огъня, но останаха смаяни, когато махнаха бинтовете и се оказа, че съм абсолютно непокътнат.

— Невероятно — мърмореха докторите. — Противно на всички закони на природата. Невероятно.

Върнах се в „Нанибрук“, където ми пазеха стаята, но нещата вече не бяха същите. Не ме свърташе на едно място. Исках да продължа напред. Дори историите на Арчи Богосян бяха изгубили тръпката си.

Около седмица след завръщането ми си спомних за замъка на Емили. Попитах директора и той прилежно ми връчи голям жълт плик с ключове и обяснения. Беше като покана за път. Потеглих два дни по-късно.

И така започна животът, на който скоро ще сложа край. Открих замъка. Харесах го. Нанесох се в него със Снимката, куфар с дрехи, някои мебели и разбира се, Хапчето. Гран и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран сол на хидроцианидна киселина… но сигурно вече сте научили съставките.

Мислех си, че по случай преместването си ще получа поздравителна картичка от Емили, но такава така и не дойде. Вместо това след месец престой в замъка получих писмо от стария ми приятел, директора на „Нанибрук“.

Отклоних поканата. При тези обстоятелства приемането й би било проява на изключително лош вкус. Салон на Рафаел Финикс, как ли пък не. Възмутително!