Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

17.

Най-сетне всичко си идва на мястото! След всички травми, спънки и преебавки от началото на седмицата смъртта ми най-сетне се движи с пълна скорост. Чувствам се добре. Наистина добре. По-добре, отколкото съм се чувствал от години. Както би се изразил Кийт, „Яко, човече! Адски яко!“.

Иииха!

Отчасти причината за приповдигнатото ми настроение е, че проклетото чукане май най-сетне спря. През цялата седмица ставаше все по-силно, настоятелно и често, а в сряда през нощта бе толкова свирепо, че наистина си помислих, че натрапникът ще разбие вратата на замъка ми и ще нахълта вътре.

Опитвах се да хвана извършителя, но напразно и накрая оставих на прага си писмо, с което го умолявах да си върви, придружено с 20 паунда подкуп. Беше отчаяна постъпка и нямах особени надежди, че ще проработи. Но за моя голяма изненада подейства. Или поне засега. Рано сутринта в четвъртък, тоест вчера, чукането спря и оттогава не се е повтаряло. И карфица да падне някъде в замъка, ще я чуя. Вчера вечерта се промъкнах долу, открехнах леко вратата и видях, че писмото и парите са изчезнали. Ако знаех, че натрапникът иска само пари, отдавна да съм решил проблема. Проклетото чукане наистина ме побъркваше.

Все пак се чувствам малко унизен, че се наложи да си купувам тишината и спокойствието. Смятам, че подобни неща са в правото на един мъж (че и жена). Но тъй като ми остава по-малко от един ден живот, разходите не ме притесняват особено. Щом ми осигуряват време и спокойствие да завърша писмото си, значи си заслужават. Само се надявам да не съм направил нещо като прецедент. Не са ми останали много пари и трябва да запазя част от тях, за да платя на доктор Банън, когато дойде по-късно следобед.

Странно, но блъскането в гърба ми, в областта на крилете, също като че ли се е успокоило. Все още го има, туп-туп-туп, но е по-леко и — което е по-важно — сякаш е влязло в ритъм, подобно на ударите на сърцето. Най-смущаващото преди бе, че започваше и спираше съвсем неочаквано, без да ми дава възможност да свикна с него, да асимилирам усещането. В един момент го има, в следващия е изчезнало и после пак се появява, за да развали концентрацията ми, сякаш съм някаква кукла на конци.

Сега усещането е за меки, равномерни, ритмични удари и макар да ми се иска да ги нямаше, поне мога да се настроя към ритъма им. Блъскането вече не смущава работата ми. Превръща се в част от телесните ми процеси. Ако си остане такова през следващите двайсетина часа, ще бъда щастлив човек. Долу, криле! Долу!

И тъй, чувствам се щастлив, защото блъскането по вратата е спряло, защото блъскането в гърба е отслабнало и защото съм доста доволен от начина, по който описах историята на принц Гуми. Но най-вече съм щастлив, защото намерих решение на тормозещия въпрос какво да правя с мястото над входовете. При това великолепно решение!

Сигурно си спомняте, че в сряда вечерта внезапно реших, че не ми харесва да оставям празно пространство над всеки вход. Оттогава непрекъснато се тормозех какво да правя с досадните правоъгълници увиснала белота. Наред с другите възможности обмислях:

И тогава, към шест часа снощи, когато първите звезди замигаха студено през мръсните прозорци на горната галерия, отговорът изведнъж ме връхлетя.

— Разбира се! — извиках аз. — Толкова е очевидно. Ще запълня пространството с имена! Всеки вход води към убийство, така че над него ще стои името на жертвата. Нещо като заглавие на глава от книга.

Решението наистина беше очевидно и се почувствах доста глупаво, че не съм се сетил по-рано.

— Аранжиране на цветя, как ли не! — сгълчах сам себе си. — Ти си глупак, Рафаел. Глупак си бил и глупак ще си останеш! Кръгъл глупак!

Останах възхитен от новата си идея и незабавно се заех за работа; зарязах Гуми насред повествованието, пренесох стълбата долу във фоайето и я нагласих пред първото помещение на партера. Качих се и с големи пурпурни букви (хубав цвят, хваща окото) изписах Мисис Етел Бъншоп над входа, подчертах името и го оградих с гирлянда от завъртулки. Слязох да се насладя на резултата, после ми хрумна още нещо. Качих се отново и нарисувах схематична фигура с пламнала коса в горния десен ъгъл.

Ефектът от тези малки добавки беше стряскащ. Преди си мислех, че писмото ми изглежда добре, но сега, благодарение на изписаното име и детинската рисунка, то сякаш оживя пред очите ми. Докато преди изглеждаше доста еднообразно и двумерно, сега направо изскача от стените и настоява да бъде прочетено. Усещаше се по-пищно и удовлетворяващо, както морският пейзаж е по-удовлетворяващ, когато някое платно или остров нарушават безкрайната разтеглена монотонност на водата.

— Действа! — възкликнах възбудено, докато стоях в другия край на полутъмното фоайе и гледах резултата като художник, взрян в току-що завършения портрет. — Господи, действа! Само виж колко много перспектива се добави. Колко много дълбочина!

Няколко минути се взирах гордо в шедьовъра си, като се местех и гледах под различни ъгли (изглеждаше особено добре от югоизточния ъгъл на замъка, до входа на кухнята), след което се заех да изпиша имената на останалите ми жертви. Над следващия вход написах Мисис Бъншоп, продължение (ако помните, тя зае две помещения) и отново добавих схематичната фигурка, този път обхваната в пламъци от главата до петите. Преместих стълбата при входа на долната галерия, над който написах Уолтър Х. & Кийт Крийм (съответно с рисунки на балон и тиква), след което продължих с кухнята {Лорд Слагсби и сметанов сладкиш), мазето {Близнаците албиноси и две плюшени мечета), кабинета (Мистър Попълтуейт и голям сейф), банята {Лутър Декстръс и алигатор) и накрая горната галерия {Принц Гумен молар & мис Дороти Уоспли, с катапулт и експлодираща вана). Още не съм решил какво да сложа над вратата на спалнята, но тъй като ще стигна до нея едва през късния следобед, няма причина да бързам. Имам предостатъчно време да помисля.

(Може би трябва да отбележа, че макар да запълвах пространства отвън, оставях вътрешните празни. Освен че искам да спестя време, вътрешните празнини не ме притесняват чак толкова, тъй като не можеш да ги видиш, докато не влезеш в стаята. Далеч от очите, далеч от ума, както се казва.)

Нужни ми бяха почти пет часа да завърша всички входове в замъка (бавен съм като художник) и после прахосах още половин час в мотаене и възхитено съзерцаване на творенията ми, така че наближаваше полунощ, когато се върнах към самото писмо. След това нещата продължиха сравнително равномерно и към 3:30 сутринта, последния такъв час в живота ми, най-сетне сложих точка на историята за Гуми. Той заема северната половина на горната галерия, започва от лявата страна на вратата и завършва отляво на прозорците; както при Уолтър долу, аз го отделих, като оставих дълбока и доста неугледна черта по прашния дървен под. Смъртта му се развива в две колони, червена и светлозелена като водорасло, със средни по големина букви. Може би малко по-дребни от средното.

В момента пиша между гледащите на изток прозорци на галерията, по-близо до дясната страна, и се чувствам уверен и във форма, ако не се брои постоянното туптене в гърба ми. Зрението ми като че ли е много по-остро и фокусирано, отколкото когато и да било, сякаш смъртта ми е нещо като точило, изострящо погледа ми до съвършенство. Вчера следобед забелязах за първи път, че на единия от островите на изток има малка постройка на подветрената страна. Досега нямах представа, че там живеят хора.

Вече би трябвало да продължа със следващото си убийство. Нощта мина добре, но времето още е от значение. Аз обаче ще се сдържа, докато не мина десния прозорец на галерията — така ще побера мис Уоспли точно в пространството между него и входа. Иначе казано, имам около две и половина колони място. Нямам какво още да кажа за писмото, за здравословното си състояние или за прекрасните заглавия над входовете, така че реших да увелича размера на буквите до зряло зърно цариградско грозде и да ви разкажа за един епизод от детството ми, когато отидох на пикник в Гринич с баща ми, Емили и мисис Егс.

Мисис Егс винаги водеше двама ни с Емили на пикник. Устройвахме си ги в Риджънт Парк, в Хайд Парк, в Ричмънд Парк, в градината и дори горе в детската, когато времето беше лошо и навън бе твърде мокро, за да излизаме.

Баща ми обаче никога не идваше на тези екскурзии. Беше прекалено зает с изобретенията си.

— Хайде де, татко — умолявах го аз. — Приготвили сме тарталети, сандвичи с конфитюр и лимонада. Емили също ще дойде. Ще си прекараме най-чудесно на целия свят.

— Ох, де да можех — въздишаше той. — Де да можех. Експериментите ми обаче са в критичен стадий, разбери. Не мога просто да ги зарежа. Ти бягай и се забавлявай. Ще се видим, когато се прибереш. Хайде, бягай!

И така ние отивахме в Риджънт Парк, в Хайд Парк, в Ричмънд Парк, в градината или горе в детската с тарталетите, сандвичите с конфитюр и лимонадата, но винаги без татко.

До деня, когато за изненада на всички, включително и за негова собствена, той обяви, че като никога експериментите му не са в критичен стадий и също идва с нас.

— Татко ти идва на пикника! — изкрещя мисис Егс, която направо бе изпаднала в истерия от тази мисъл. — Ще ни трябват и сандвичи с краставици. Само сандвичите с краставици ще свършат работа. Но откъде да намеря толкова бързо краставици! Ще получа инфаркт!

Накрая след много лутане тя успя да намери една краставица (както винаги ги наричаше Емили), без да получи сърдечен удар, и след като сандвичите бяха направени и прибрани в голяма кошница, всички се качихме на влака за Гринич; двамата с Емили бяхме залепили носове за прозореца, баща ми пушеше лула, а мисис Егс се притесняваше, че не е приготвила достатъчно храна — нещо, което правеше винаги, въпреки че всеки път запасите и бяха достатъчни за изхранването на малка армия.

Беше чудесен топъл летен ден. Влязохме в парка на Гринич и постлахме одеяло на тревата до Кралската обсерватория.

— Е, много е приятно — каза баща ми, загледан към Темза и пускащ облачета дим от лулата си. — Определено трябва да правя това по-често.

— Можеш да идваш всеки път, когато поискаш — казах аз.

— Сигурна съм, че храната няма да стигне — изстена мисис Егс, докато се мъчеше да отвори кошницата за пикник, която бе толкова тежка, че двамата трябваше заедно да я мъкнем нагоре по хълма. — Ще умрем от глад!

Все пак не умряхме и след като погълнахме планини от сандвичи; тарталети, бисквити и сладкиши и изпихме цял вир лимонада, двамата с Емили се втурнахме да играем на криеница между дърветата, изтощената мисис Егс потъна в дрямка, а баща ми седна да чете месечния брой на „Инвентърс Ривю“. От време на време поглеждах към него — с ореол от дим над главата му и лека усмивка на лицето, само за да се уверя, че още е там и че присъствието му на пикника не е просто някакъв сън. Той наистина беше там и помня, че се почувствах най-щастливото момче на света.

— Ще те надбягам до онова дърво! — извика Емили.

— Добре — казах аз. — Падналият е женчо. Чакай! Още не съм казал „старт“!

По-късно татко се включи в поредната игра на криеница и на прескочикобила. Продължихме с игра на детективи, но бързо ми омръзна, защото нещата, които си набелязваше баща ми, бяха невъзможни за отгатване.

— Не — каза той, след като половин час се опитвахме да познаем какво е нещото, започващо с „а“. Не е автомобилът, нито астрономическата обсерватория, а човекът с ампутираната ръка на онази пейка. Деца, не виждате ли, че е само с една ръка?

По-късно мисис Егс ни разказа приказка за принц, превърнат в крастава жаба. Татко осигури крякането на жабата, а двамата с Емили се затъркаляхме по земята от смях.

Останахме в парка, докато слънцето не започна да се спуска към хоризонта от другата страна на реката, после си събрахме нещата и бавно поехме надолу по хълма. Татко купи на всички ни сладолед и спряхме за малко, за да хвърлим клечките във водата. Във влака на връщане се разплаках.

— Защо не идваш на всеки пикник, татко? — захленчих аз. — Прекарахме си толкова хубаво.

— Отсега нататък ще идвам — заяви той и ме потупа по главата. — Всеки път.

Но така и не го направи. Пикникът със сандвичите с краставици в Гринич беше единственият, на който дойде. Може би затова си го спомням с такова умиление. Затова заема такова място в музея на спомените ми. Затова дори сега, повече от деветдесет години по-късно, отново се ухилвам до уши всеки път, щом си помисля за него. Сандвичи с краставици, лимонада и криеница — наистина най-голямото забавление на света.

Всичко това ме доведе до перваза на дюшемето отляво на втория прозорец в галерията. Почеркът ми отново е с нормален размер (с букви колкото стафиди) и все още използвам флумастера с цвят на водорасло. Почти пет часът сутринта е, петък, 31 декември 1999 г., последният ден на хилядолетието, последният цял ден от живота ми, и доктор Банън ще дойде след десетина часа. Зная, че дотогава мога да убия мис Уоспли. Зная, че мога. Просто трябва… Какво става, по дяволите! Някой току-що ме прати на майната си през отвора за писма! Прати ме на майната си с пълно гърло! И сега… О, не, не, не! Проклетото чукане започна отново! Бум, бум, бум, мамка му! ЩЕ ОТКЪСНА НЕЧИИ ШИБАНИ РЪЦЕ!

Двайсет минути по-късно. Не го хванах, разбира се — натрапника, псуващия, лайното. Явно иска още пари, ама няма да получи. Дойде ми до гуша. Застанах на прага и изкрещях с пълно гърло: „Майната ти! Няма да видиш повече пари от мен!“. Така че вече знае.

Напрежението отново засили туптенето в гърба ми. Туп-туп-туп. Блъскане отвътре. Чукане отвън. Цяло чудо е, че успявам да запазя разсъдъка си. И ето че съм минал от другата страна на втория прозорец. По дяволите!

Хайде, Рафаел!