Право на двубой

5. Малкият брат

Вълкодав очакваше потеря. Предполагаше, че изчезването на Летмал, тръгнал да търси жена си, надали е останало незабелязано. Синът на старейшината ще бъде открит още преди изгрев, открит безпомощен като изхвърлена на брега медуза. И ще си рекат, че е осакатен непоправимо. Жажда за мъст ще ги хвърли в преследване. Пък и Летмал, когато се свести, такива ще им ги надрънка…

Вянинът се надяваше да е сплашил младия нарлак за цял живот. Вероятно се надценяваше. Някои хора не усвояват и най-суровите уроци.

А ти какво мислиш, Майко Кендарат? — мълком се питаше Вълкодав, крачейки през тъмата на крайречната пътека. — Пак ли ще ме упрекваш, че не съм седнал да вразумявам люде, без Истина живущи? Пак ще кажеш, че съм си начесал крастата с юмруци и съм си тръгнал, избирайки лесния път?… Хубаво. Да речем, че бих останал да оправям нещата со кротце и со благо. И кой, моля ти се, ще донесе на Тилорн онова, от което толкова се нуждае? Еврих?… Сигурно ще твърдиш, че не е било редно да се застъпя за момичето? Обясни ми, Майко Кендарат…

Пътеката лъкатушеше по заливани при пълноводие ливади, заобикаляше редки ниски храсти. Вълкодав вървеше начело, следваха го жените, последен крачеше Еврих. Отначало вянинът реши да остане отзад, за да прикрива, ако се наложи, бягството им. Не се получи. Освен него, ако не броим Прилепчо, който се стрелкаше над главите им, никой друг не виждаше в мрака. Оставаше надеждата, че хвъркатото зверче навреме ще усети преследвачите и ще предупреди приятелите си.

Вълкодав не изпитваше страх. В Бяла вода, след като се пооправи от раните си, той си измисли следния начин да провери доколко тялото му е възвърнало готовността си за действие. Събра съседските хлапета, даде им метли и ги молеше да се опитат да го ударят с тях, или поне да го докоснат. Сетне затваряше очи… Момчетата, които знаеха колко мъчно бе преборил смъртта, отначало бяха предпазливи. После, като ги натъркаля по снега, престанаха да го щадят.

Възрастните мъже в нарлакското селце бяха всичко на всичко осем души. Щом толкова им е мерак, нека си тичат с брадви, с вили — с каквото им щукне. Ала после да се сърдят на себе си. Само че много ли радост има в това за сетен път да се убедиш, че хората нямат акъл?…

Господарката на Съдбите се разпореди посвоему. Бегълците така и не научиха дали е имало потеря, или не. Около полунощ Прилепчо се умори да хвърчи насам-натам. Мъничкият ловец наежено кацна на рамото на Вълкодав, а после направо се завря в пазвата му, на топло. Мина още известно време и Лудата Сигина докосна вянина по лакътя:

— Да се махнем, синко, от реката… Да идем на друма.

Еврих тутакси попита:

— Защо?

Той нямаше дарбата да предчувства промяната във времето. Знаеше само, че не са поели по големия път, понеже именно там биха тръгнали да ги дебнат ядосаните селяни. Сигина се обърна към него и каза:

— Смерч идва откъм морето. Реката заран ще побеснее…

— Но откъде си сигурна, почитаема? — удиви се Еврих.

Сигина разпери ръце:

— Ами… ще стане… така знам.

Вълкодав огледа небето. Звездите гаснеха една след друга. Облаци ги потулваха, настъпвайки бързо от запад. Скоро щяха да скрият и щърбата луна.

Друмът се точеше покрай брега на Ренна, беше нависоко, разливът никога не го беше достигал. От самата река го пазеше и ивица добър елшак. Вълкодав кривна от меката ливада под сенките на дърветата. Навикналите му боси нозе не се бояха нито от иглички, нито от шишарки.

В северен Нарлак смерчове бушуваха всяка година по няколко пъти. Древният Змей с рев и грохот се извиваше от морето, събаряйки и поглъщайки в ненаситния си вихър всичко по пътя си… та накрая отново да претърпи провал, като се разбие в планинските склонове и, победен, да се върне назад в морската стихия по вечния си път — по руслото на сприхавата Ренна. Упорит бе Змеят, упорит като никой друг. Мъчеше се да превземе брега и изскачаше на сушата веднъж тук, после там, в търсене на сполучлива пътека да прерипне непристъпните ридове. Хората отдавна са забелязали широката два дни плаване с кораб територия, в която вилнееше вихреното чудовище. В тази ивица никой не строеше рибарски селища, а навътре от брега, до самите планини, се точеше като белег от изгорено следата на множеството смерчове, върлували по този край от векове. Пътешественици и търговци, минаващи от север на юг и обратно, не се притесняваха да пресичат Змейската диря. Не се страхуваха да го правят и мореходците със своите кораби. Те просто бързаха да пресекат опасната ивица — едни въртяха камшици, други не жалеха шпори, трети вдигаха повече платна и дори слагаха хора на весла. Змеят, нека му отдадем дължимото, донякъде бе благо същество — винаги предварително огласяваше появата си, също като сега. Така че не е кой знае колко трудно да се махнеш от пътя му. Още едно благо — вярно, съмнително според мнозина, — беше самородното злато, влачено от реките на Змейската диря. Всеки нов смерч префучаваше през долините като орда земекопи с лопати, неизменно оголвайки нови и нови находища. Вълкодав не виждаше в това нищо удивително. У дома му също всички знаеха, че Змеят е лаком за съкровища, носи ги под крилете си. Понякога ги дарява на хората. Често заедно с гибел.

Кондарският друм, по който тръгнаха двамата мъже и двете жени, се намираше на почтително разстояние от Змейската диря. Въпреки това скоро заръмя и се забелязаха синкавите пламъчета, святкащи над морето. Никой смерч, помнеха хората, не вървеше без гръмотевици и мълнии. Вълкодав би могъл да обясни и това — Богът на Бурята зорко следи старинния Си враг, пъди го с удари на пламтящата Си секира, не го допуска да изкачи светлите небеса…

Дъждът накара бегълците отново да се върнат в гората, където мъжете опънаха кожения навес. Той бе просторен, имаше място за всички. Настаниха се на завет, край не много висок, но стръмен хълм. Песъчливият откос гостоприемно надвисна над тях, без да ги заплашва да се свлече, защото бе укрепен от жилави корени. Бяха избрали хубаво място за отдих.

Рейтамира вървеше сама почти от самото начало, което учуди мъжете. Мислеха, че след жестокия побой, нанесен й от мъжа й, ще им се наложи да я носят.

— Как си? — няколко пъти я питаше грижовният Еврих. И неизменно чуваше отговора:

— Благодаря, добри ми човече, добре съм…

Докато укрепваха навеса, тя усърдно трупаше под него суха хвойна. И се намести чак когато там се настани Сигина. И щом седна, силите я напуснаха. Даже не седна, а се свлече. Омекна и притихна, сякаш заспала мъртвешки сън, напълно изтощена.

Еврих със закъснение съобрази, че Рейтамира по-скоро би паднала и умряла по пътя, отколкото да посмее да се оплаче дори с въздишка. Тя твърде много се страхуваше да не я помислят за бреме. Той коленичи до нея, измъкна трескаво от торбата си топло вълнено одеяло и я уви с него. Младата жена изненадващо се разсъни, отвори очи и се опита да каже нещо…

— Лежи, лежи — ласкаво й прошепна на ухо граматикът. Помилва я по косата, за да я ободри. — Почакай, не заспивай, първо ще се нахраним. Всичко е наред…

Тя заплака. Забрадката й на омъжена беше останала да лежи до землянката. Нима вече е… свободна?

Вълкодав изкатери върха на хълма, скри се от дъжда под гъст, разкривен, но як бор и загледа на юг. Мъртвешките искри на далечните светкавици вече пламтяха безспирно, като открояваха гигантска черна сянка, която бавно се движеше. Вятърът донесе яростен гръмотевичен тътен, прекъсван от време на време от чудовищен рев. Вихърът, Змеят, в прастари векове прокуден от Гръмовержеца вън от пределите на земята, настъпваше, домогваше се до дневния свят, напипваше с вихрената си опашка пътя към Железните планини с отдавнашната си надежда да съкруши неприкосновените крепежи, за да пусне от дългото заточение господарите на смъртта и студа, Тъмните Богове…

Вянинът втренчено следеше разигралата се вселенска битка, която бушуваше на много преходи разстояние. Не си позволи дори да помисли какво би се случило, ако на Змея изведнъж му щукне да кривне от вековния си път и да се втурне право към мястото на бивака им. Лошите мисли привличат лоши неща, дърпат бедата за опашката, затова Вълкодав старателно ги гонеше далеч от ума си. Не напусна хълма, докато бурята не се дотъркаля до планините, опря в снагата им и заседна, както винаги. Нейде там сега от страшните удари на Змея се напукваха гранитни скали, кървяха с потоци натрошен камък, изсипваха се като лавини, бляскави от светлината на мълниите, сякаш порой скъпоценности. А особено силните светкавични избухвания понякога озаряваха в натрупаните облачни стръмнини я крилати коне, я летяща колесница, я безпощадно замахваща огнена секира…

Вълкодав внезапно си представи, как един такъв буреносен облак… не, къде ти! По-голям облак трябва! — та този гигант захлупва като с шепа облечените в снегове гърбици на Скъпоценните планини… разразява се невиждан от времето на Великата Тъма ураган… страховити рогати мълнии бият от висините по върховете… Удрят, удрят, удрят. Цепят ледници, топят черни канари, обръщат наопаки проядените от пещери земни недра…

Сивият пес неведнъж и не дваж бе отправял молитви това да се случи, докато беше окован във вериги на заточеник. И ако тогава бе се намерил някой Бог, съгласен да откликне на молбата, да разпердушини Скъпоценните планини на пепел и прах, но и за самия вянин да предрече смърт под страшното срутване, — затворникът с радост би приел тази участ. Би се съгласил да умре като роб, което значеше и в следващия си живот да е обречен на неволя. И, загивайки под лавината, с упоение би прегърнал смъртните мъки. Стига да му бе дадено в последните мигове от съществуването да почувства как до корените си треперят Скъпоценните планини… как се рушат, изгарят под потока небесен пламък… продънват се неизвестно къде… завинаги се заличават от снагата на земята, която толкова дълго са осквернявали…

Девойката седеше на сгънато с козината навън кожено наметало. Прегръщаше с ръце коленете си и се взираше в далечината. Ярко светеше луна, озаряваше с неживо сребро хребетите, станали за две години и половина толкова привични. Денем по поляните кипеше живот — треви поемаха сокове, над цветята се трудеха пчели и пеперуди, ненаплашени елени излизаха на паша. Но ето, падна нощта и ясно пролича колко е нетраен този пъстър шаващ живот, мимолетен като искрица на светулка, а истинският лик на планините остава неизменен, вечен и мъртъв. Замрели под луната ридове дишат тежък мраз и тревата по тях е като сноп стрели от чупливо сребро. Ще премине хилядолетие, не ще остане даже прах от ярките цветя и претичалото покрай тях сърне, а планините пак ще се издигат към черния, отрупан със студени звезди небосвод, ще леденеят под месечината, ще мълчат — равнодушни, всезнаещи… самотни.

Редом с девойката се разшава мека бяла пряспа, заискри като скреж гъста блестяща козина. Огромният котарак сладко се прозя, показвайки на света кинжални зъби, и заби чело под лакътя на стопанката си, като просеше милувка с едва чуто мъркане. Хищната му памет не пазеше спомен за плетената кошница, в която планинците-ичендари го доставиха през пропастта Препона, за да поднесат котенцето за подарък на един млад велможа, Страж на Северните врати. Котаракът доста смътно се сещаше единствено за огнището и затоплените килими, човешки миризми и ласкавата силна ръка, която държеше биберона с мляко. А после, когато започна да става възрастен мъжкар, неизвестно защо го занесоха в планинската гора и го тупнаха по тила — тичай! Откъде можеше да знае младият звяр, че кунс Винитар, загубил годеницата си, не смята, че има правото на благосклонния дар на ичендарите, и бе решил да пусне хищника на свобода?… Котаракът не разбираше какво е свобода и изобщо не изпитваше стремеж към нея. Той искаше да хапва вкусно, да играе с парцалчета рунтава кожа и да спи край огнището… защо ли го изпъдиха от хубавото място? Два дни броди през чуждата му гора, преди, гладен и мръсен, да попадне на човешка следа. Тогава хукна по дирята с все сили, като жално и гръмогласно мяукаше, докато не настигна сегашната си стопанка. И отново всичко стана хубаво — отново се чувстваше обичан. Скиташе накъдето му скимне, дори постепенно взе да се отдалечава нависоко в планината, ала винаги се връщаше.

„Твоята годеница не е достигнала още зряла възраст — предадоха на предишния му господар ичендарите. — Трябвало е да я пази някой — баща или съпруг. Защо стана така, че само старата й бавачка, дъщеря на нашето племе, можа да изпълни дълга си пред своята господарка? Ти, който не съумя да посрещнеш скъпоценната гостенка както подобава, не смей дума да обелиш повече тя да се върне преди срока. И срокът е — докато тя не навърши двайсет и една години! Чакай дотогава. Щом денят дойде, тя сама ще вземе решение“.

Девойката, някога наричана кнесиня Еленя, наследница на престолния Галирад, се премести и притисна към топлия хълбок на котарака. Загледа се на запад. Там, много далеч — невъобразимо далеч, както е възможно единствено сред планини, — трепкаше зарево от мълнии. Гръмотевиците не успяваха да се преборят с разстоянието, утихваха по пътя, ала отблясъците достигаха може би до края на света. Мълчаливи, пепеляви, неистински, сякаш сънувани. Сякаш бяха спомени, едно време ярки като слънчево пладне, невероятно скъпи, ала постепенно помръкнали и покрили се с мъглата на изтеклите дни.

Вълкодав гледаше далечните ледени върхари, призрачно припламващи, отразявайки светкавиците, и много му се искаше да попита Бога на Бурите — Ей, Господи, как търпиш неправдите?… Защо не надробиш на чакъл Скъпоценните планини, защо не погребеш завинаги това място на мъки?…

Искаше да Го попита. Но не питаше. Вяните обичат да отправят молитви, когато бушува гръмотевична буря, тогава Богът е най-близо, по-сигурно ще ги чуе. Само че бурите биват различни. Лесно е да се молиш през син ден, докато в небесата ехти весела и светла сватба, а тътените са като победни викове на любов. Ала когато властва черна нощ, тогаз зад облаците се вихри двубой. Не бива да разсейваш воин, който се бие с лют враг.

Вянинът напусна темето на хълма, след като се убеди, че Змеят отново е отблъснат, низвергнат и не ще долети да притесни спящите под навеса пътници. Слизаше по склона, когато внезапно се сети за старинното сказание, което разправяше как била свършила Великата Тъма. Богът на Бурята я разсеял, ала за да го стори, му помогнал човек. Гръмовникът бил окован със седемдесет и седем вериги в ледената си тъмница. И дошъл човек, първият Ковач, който освободил Бога. Няма вянин, който да не сочи за родоначалник на рода си същия този Ковач.

Да не би и сега… Ами ако срещу злото на Скъпоценните планини Светлите Богове пак се нуждаят от смъртна подкрепа…?

Бурята стихваше в далечината. Ала в мига, в който тази неочаквана мисъл посети разсъдъка на Вълкодав, ярка мълния, може би последната, избухна и освети околностите, направи нощта по-светла от деня, сцепи небесната твърд… Вянинът успя да различи всяка иглица по боровото клонче, което отместваше с ръка от лицето си. Видя дори мъничко паяче, спотаено между иглите… Минаха няколко удара на сърцето и тътенът на светкавицата долетя, удари като тежка морска вълна. Бе толкова мощен, че Вълкодав, при все че го очакваше, трепна заедно с целия свят. И разбра, че Богът, когото не посмя да безпокои с молитва, все пак го е чул. И това бе Неговият отговор.

Еврих бе на стража — блещеше очи в мократа тъма, борейки се с прозявките. Като познаваше нрава на граматика, Вълкодав очакваше от него незабавно и разпалено обсъждане на необикновената по сила последна мълния. Арантянинът обаче премълча.

Жените спяха кротко под навеса, притиснати една до друга за по-топло. Вянинът потърси с поглед Прилепчо. Зверчето висеше по обичая си с главица надолу от дървения прът на платнището. И също спеше, завил се в крилцата си. Никой не бе обърнал дължимото внимание на небесното знамение.

— Лягай си — каза Вълкодав на Еврих. — Аз ще пазя.

И си рече наум — дали тази светкавица не бе пратена да блесне само в моите очи?…

Еврих се промъкна под платнището, понечи да се настани до дълбоко унесената Рейтамира, но се притесни, измъкна се обратно, запълзя на четири крака и легна до Сигина, с гръб към нея. Вълкодав с насмешка го наблюдаваше. Самият той неизвестно защо не искаше да спи. Вече предусещаше, че тази нощ отново ще го сполети нещо, което не се беше случвало през двете му години в Бяла вода. Необяснимо ще се изострят сетивата, сетне сякаш и съзнанието ще се раздвои… и той, оставайки си седнал пред навеса, без да губи зорката бдителност на пазач, ще се почувства в козината на голямо сиво куче… Ще хукне през поля и гори… ще извършва постъпки, които ще му се струват не по-малко истински от сторените в човешка кожа…

И то стана. Събудената животинска половина пое в тръс покрай друма, а останалата до другарите му част от Вълкодав погледна в тъмнината към дланите си. Вянинът понякога се опасяваше, че и по тях ще вземе да поникне един ден кучешка козина. Засега обаче Боговете бяха милостиви към него.

Преди зазоряване до слуха му долетя нисък, зловещ и тътнещ рев. По-различен от онзи, съпровождал пришествието на Змея. Това бе ревът на търкалящата канари и изкоренени дървета, сякаш бяха камъчета и клонки, забучала и изгубила разума си река…

По видело бегълците продължиха нататък по пътя. Над мократа земя висеше неуютно сиво небе, ала без дъждовна завеса. С напредването на деня грохотът откъм Ренна стана по-тих. Предната бурна вълна, поела донесената от смерча вода, бе успяла да отмине, прекопавайки руслото и затрупвайки с кал тревата по ниските ливади. Водният вал навярно сега тормозеше крайбрежието и стражата на кондарските подстъпи не без трепет наблюдаваше страховито зрелище — в разтревоженото от снощното минаване на Змея жълтеникавозелено море се влива яростна и бърза кална струя…

— Защо бързаме? — учуди се по едно време Еврих на припряната крачка на спътника си. — Едва ли вече някой ни преследва…

Вянинът не отвърна веднага. Тоест отначало изобщо възнамеряваше да премълчи, въпреки че заради това надали би предизвикал добри чувства у граматика. Но какво да прави, щом Боговете са забравили да му дадат поне шепичка красноречие?… Той не се надяваше да смогне да обясни на младия наперен учен даже малък дял от случилото се нощес. Особено това, че този път кучешката му половина не бързаше да се върне обратно, като оставяше човешката част на съзнанието самичка като сираче. В родината на Еврих не почитаха животните-предци. Арантянинът не би повярвал. Ще вземе да се присмива, ще подхвърли с важен глас нещо за варварските суеверия. Той не е като Тилорн. От Еврих, ако не внимаваш, чакай заяждане всеки миг…

Почти решил нищо да не споделя, Вълкодав ненадейно улови погледа на Сигина, която носеше котлето. Поглед, спокоен и дълбок като небе. Нея май никак не я учудваше бързата му крачка. Лудата просто знаеше най-главното — и за Вълкодав, и за целия останал свят. Вянинът се озърна към Рейтамира. Младата жена също го гледаше, ала щом се обърна към нея, срамежливо скри очи. Вълкодав пак се взря в Сигина и за първи път му хрумна, че навярно Еврих също се чувства засегнат от навика на другаря си да не отговаря на питанията му. И затова изсумтя:

— Заради реката… Може разливът да е застигнал някого, кой знае. Ще помогнем.

Граматикът кимна, съображението му се стори уместно.

Друмът бе почти изсъхнал в средата, но доста кален отстрани, и Вълкодав едва ли не тутакси забеляза онова, от което се страхуваше и за което същото време копнееше. В размекнатата глина тъмнееше дълбока следа от едра лапа. Да, страшничко е. Ала ако дирята липсваше, вянинът би преживял горчиво разочарование, че двойникът Пес съществува единствено във въображението му. Но не. Следата не му се привиждаше, имаше я. И Вълкодав, разглеждайки я, изпита онова особено чувство, което изниква, докато виждаш собствените си следи по земята. Частица от самия теб. Вянинът въздъхна. Все пак не му се разделяше с човешкия облик, стига това да не бе предначертаната му свише съдба, разбира се…

Тръсна глава. Стига умувания. Дирята е истинска. Значи и всичко направено през тази нощ също е истинско, а не сън.

Тънък, отчаян вик в тъмнината, заглушаван от неистовото боботене на реката. Момчешки пръсти със счупени нокти напразно се опитват да се вкопчат в хлъзгавия хълбок на нащърбена канара. Тъмнокоса глава изниква от пяната и отново изчезва под водата. Конят е повлечен от ревящи вълни… мимолетни искри, изсечени от камъка в предсмъртен къч с подковата… И пак — слаб вопъл отдалеко…

Плуващ пес. Дълги два пръста хищни зъби се сключват около яката на подгизналата куртка със спретнати шевици. Изнемощелите ръце се мъчат да прегърнат мократа космата шия на кучето, закачат се за кожения нашийник. Мощни лапи се запъват в камъните, опълчват се на стихията, песът аха да измъкне човека на сухо, ала тежестта не му е по силите. Бесният поток неистово шиба и двамата в стремеж да ги катурне, зашемети, удави. Песът глухо ръмжи от инат и ярост, стиска зъби и държи, държи, държи…

Ако Вълкодав беше сам, би се втурнал на бегом. Ала не беше. Пак добре, че не взеха да го разпитват още, не настояваха да им обясни защо толкова уверено си пробива път към брега на Ренна през боровата гора. А после излязоха към реката…

Тук Ренна се беше разляла на два полета на стрелата широчина. В други дни водата на това място съвсем се къташе сред напластени бабуни чакъл, дори и сега над сякаш кипналата повърхност тук-там се подаваха просъхнали островчета. Течението вече не влачеше непосилни и за сто юнаци канари. Човек би могъл да мине на отсрещния бряг, прескачайки от една островна плешивина към друга.

На една такава лежаха няколко големи камъка. И между тях стоеше и гледаше към хората огромно куче.

Сърцето на вянина все едно хлъцна, удари по-силно, умът забрави защо е довел тялото тук… Грамадният пес се обърна и скок след скок се отдалечи, прелитайки с лекота над клокочещите бързеи. Вълкодав не го изпрати с поглед. Гледаше си под нозете. С отдалечаването на песа усещаше как постепенно нещо вътре в него се отпуска, разхлабва прангите на вцепенението.

Така и не разбра дали спътниците му са видели същото, което видя той.

Прилепчо изведнъж заврещя, стрелна се от рамото му и като черна стрела се втурна над руслото.

— Там! — викна Еврих, сочейки с изпъната ръка. Вянинът присви очи и парлив срам го ужили отвътре. Ето какво става, когато се разсее ненавреме. Край единия от камъните, в изровена от течението падинка лежеше човек. Като че ли момче, никой не бе сигурен заради разстоянието. Мътната вода и наслоеният чакъл позволяваха да се види само тъмнокосата глава и раменете, върху тях — везана подплатена куртка и безволно разперени ръце. На пясъка му е все едно какво ще затрупва — живо топло тяло или догниващ пън…

Четиримата пътешественици дружно побързаха на помощ. Пред един по-широк проток жените, разбира се, се запънаха, не се решаваха да прескачат бързея, широк навярно повече от разтег. Мъжете, без да се замислят, скочиха над препятствието.

Момчето не беше на себе си. Дочу скърцане на чакъл и близки гласове, но нито обърна глава, нито отвори очи.

— Кученце… — промълви на нарлакски, когато Вълкодав се наведе над него, отмести косите от детското лице и погали хлътналата буза, загрозена от дълбоки следи на ожулване. — Кученце, не си отивай…

— Дръж се, малчо, с теб сме — коленичи до него Еврих. Бързешком смъкна торбата и я развърза. Някъде вътре имаше нечуплива стъкленица със силно вино. Намери я, шарейки трескаво из торбата, изтръгна със зъби тапата и повдигна момчето, за да поднесе към устните му гладкото прозрачно гърло на стъкленицата: — Пий! Отпий, малчо, ще ти стане по-добре…

Хлапето опита, задави се и започна да кашля мъчително. После отвори очи. Бяха сини като утринно небе. Чуплива тъмна коса, нежна смугла кожа, че и такива очи… Нарлакският народ открай време е прочут с красивите си юноши и мъже. Ето от такива пораснали момчета навярно е тръгнала тази слава.

Вълкодав загребваше с шепи наносите мокър пясък и чакъл, предпазливо откопавайки затиснатите нозе на хлапето. Никак не му хареса как лежи многопудовият камък. По него личаха кървави пръски, а момчешките длани бяха разранени от усилията да се покатери отгоре, далеч от дърпащата го обратно вода. Цяла нощ е продължила борбата, цяла нощ е викал за помощ и е ловял глътките въздух… Вълкодав се докопа до неподвижните колене, опипа ги през гиздавите някога, а сега изподрани потури и се убеди в най-лошото — нозете бяха затиснати от канарата.

Змеят ли, оттегляйки се след поредното си поражение по речното корито, в безсилна злоба е метнал гранитния къс, заклещвайки като в капан тялото на клетника? Или хлапето, мъчейки се да издрапа от потока, само е срутило върху себе си подровеното от водата парче скала?…

— Сега ще те измъкнем — каза Еврих. — Само потрай още мъничко.

— Не се тревожете, добри люде, не ме боли — учудващо спокойно отговори момчето. — Изобщо не ме боли. Само… само дето ми е тежко…

Вълкодав се надигна, обиколи камъка, опря гръб в него и запъна стъпала в земята, пробвайки накъде ще поддаде канарата. Горкото хлапе сигурно наистина не изпитваше болка, макар че краката му вероятно щяха да се окажат смазани. Вянинът по себе си знаеше, че именно така става. Разумът не допуска болката, а заедно с нея често пъди до време и смъртта. Също както набоден с много стрели воин отблъсква враговете, спасява се и бяга, а чак после, след като сражението е далеч зад гърба му, безсилно стене и се гърчи, вадейки окървавените жила от плътта си…

— Почакай, първо ще го превържа… — каза Еврих. Извади въжетата на платнището и здраво пристегна краката на момчето малко над коленете. — Давай сега, ако има рана, няма да кърви чак толкова…

През това време жените слязоха надолу по течението поне на сто крачки и там най-сетне намериха достатъчно тесен проток, който да прекосят, съвсем малко мокрейки нозе. После бързо пристигнаха при мъжете. Момчето слабо се усмихна. След страшната нощ пак светеше слънце, край него имаше хора. Значи наистина всичко щеше да се нареди.

— Мамо? — радостно се учуди то, щом зърна Лудата. — Мамо, как ме намери?…

— Как мога да не те намеря, миличък — отзова се Сигина, като седна до него и веднага се зае да му подпъхне торбата си под главата за по-удобно. — Чух те да викаш и веднага дотичах насам!

Спътниците й потиснаха желанието да уточнят какво общо може да има между богато облечено момче, почти юноша, и селската просякиня, която можеше да му е по-скоро баба. Няма начин наистина да й е син! Или?…

— Ти не плачи — рече момчето на Рейтамира, която бършеше сълзи. — Сега мъжете ще ме измъкнат и после ще идем у дома. Мамо, нали ще ги поканим всички да дойдат?

— Разбира се, миличък — незабавно разреши Сигина.

— Тогава каня всички! — зарадва се хлапакът. — Няма да откажете да ни бъдете гости, нали?…

Прилепчо, който клечеше на злощастния камък, изведнъж се стрелна над водата, по която танцуваха преливащи се ослепителни слънчеви отражения. Вянинът присви силно очи, за да види какво е привлякло дребния хвъркат ловец, и скоро различи стърчащ над повърхността неподвижен конски крак. Е, това можеше и да се отложи за после… Вълкодав скоси поглед към Еврих, опрял гръб в канарата редом с него.

— Благодаря ви, добри люде — неочаквано ясно проговори невръстният нарлак. — Не се бойте… ако не сполучите…

— Ние ли да не сполучим?! — ядоса се Еврих, поглеждайки Вълкодав. — Че кога нещо ни се е опъвало!

Кимнаха си, поеха дълбоко дъх и напънаха с все сили гранитния отломък. Босите нозе на вянина потънаха до глезените в калта и чакъла, чак мускулите и жилите му запращяха, когато му се стори, че камъкът мръдна, поддаде…

— Дърпайте го!… — изхърка той на Сигина и Рейтамира. С ъгъла на окото си виждаше лицето на Еврих, изкривено от напрежение, с дебели издути вени по челото и на слепоочията. Навярно и той самият изглеждаше така.

— Търпи, синко — каза Лудата. Пъхна ръце под приповдигнатата канара и трескаво заизгребва пясък и камъни. Рейтамира прегърна момчето и го задърпа. И в този момент до клетника се докопа закъснялата жестока болка, той се загърчи, неразумно мъчейки се да се освободи от ръцете й и запищя пронизително. И внезапно млъкна, а главата му клюмна безжизнено настрани. Показаха се неестествено извъртени прасци в кожени ловджийски ботуши, омекналите ходила издълбаха браздички…

— Готово! — викна Сигина и мъжете изпуснаха канарата. Тя рухна с глух плясък на предишното си място и пръски измокриха и петимата.

— Как си тръгнал толкова младичък сам на път… — отрони Сигина, галейки бледото лице на изгубилото свяст момче.

Вечерта беше студена и пътешествениците накладоха голям огън, без да ги е грижа за възможните преследвачи.

„Нека само дойдат!“ — зло каза Вълкодав.

Вече знаеха, че пострадалото момче се казва Инори, че е трети син на търговеца Кавтин Стоте друма. Всъщност Инори не помнеше добре баща си, който беше починал преди десет години.

Кавтин, повтори си наум Вълкодав. Името му се стори не толкова чуждо, имаше свързан с него спомен, при това не много хубав. Ала не успя да се сети какво точно.

Узнаха още, че въпреки младите си години Инори вече бил станал добър майстор в изкуството на шевиците. Заради това го взел в свитата си велможа, наследник на самия владетел конис, господин Алпин. И преди няколко дни на момчето била оказана нечувана чест — наследникът му позволил да го съпровожда в Обиколката на границите, предприемана всяка година. Щели да стигнат чак до Бялата стена!

— Толкова младички момчета не бива да пътуват самички! — укори неизвестно кого Сигина. — Как така стана, че твоят господар те е отпратил назад без придружител?

На островчето сред реката Еврих даде воля на лечителските си умения. Той потопи измъченото момче в дълбок сън, за да му спести страданието, докато го пренасяха на брега, после го съблякоха, наместиха костите и стегнаха счупените крака в корави ликови превръзки. Докато лекуваше, младият арантянин силно се вълнуваше и почти всяка втора дума, насочена към Вълкодав, беше „варварино!“, от което вянинът, за разлика от обикновено, не се обиди никак. Когато приключи с онова, което зависеше от него, Еврих разреши на Инори да се пробуди, макар и да го остави полусънен — колкото да поема вода и храна, да отговаря на въпроси, но без да изпитва болка. Вълкодав пък се върна в реката, доплува до мъртвата кобила и донесе на брега дисагите. Инори бе казал истината за себе си, не бе избълнувал своите блянове, смятайки ги в болезненото си състояние за действителност. В кожените торби имаше кълба разноцветна коприна и тънки игли, хванали ръжда от влагата. Вълкодав си отбеляза, че кобилката беше дребно животно с разкошна приживе грива, на ръст сигурно малко по-висока от теле. Тъкмо по мярка на ездача.

Грижовен е бил господарят на невръстния майстор по шевиците.

— Не бях сам! — с обоснована гордост обясни момчето. Вече не наричаше Сигина „мамо“, ала личеше, че копнее да е до него, изглеждаше по-спокоен, когато тя бе наблизо. — Господин Алпин ме цени и обича. Даде ми своя телохранител Сенгар. Сенгар е истински герой!

Еврих само с поглед попита Вълкодав има ли такова нещо и онзи мрачно кимна. Инори не видя това. Вянинът наистина откри дири, които свидетелстваха и за втори ездач. Неговият кон благополучно беше достигнал брега. Вълкодав ги огледа, след като взе дисагите на момчето. Следите говореха за едър сегвански жребец, който е носел човек в седлото си. При това не какъв да е човек, ами як млад мъж.

— Защо този герой не се е погрижил за теб? — намръщено запита Вълкодав. Знаеше какви телохранители обичат да наемат нарлакските благородни люде. Канарата, която двамата с Еврих едва помръднаха заедно, не би се опънала на този Сенгар. Че и конят му, преборил се с потока, без да си скъса жилите, би измъкнал дребната кобилка…

— Водата ме заля… не знам… сигурно ме е изгубил… — стъписано сви рамене Инори. После се усмихна. — Сенгар непременно ще ме намери, просто вие го изпреварихте. Той е много смел… и ужасно силен… Обичам го. Прилича на големия ми брат, Канаон…

Еврих и Вълкодав зяпнаха един друг над главата на момчето.

Канаон. Син на Кавтин…

… Канаон все дебнеше Вълкодав и вянинът се досещаше какво чака. Чака го да се подхлъзне.

И Вълкодав се подхлъзна. Изгуби равновесие, неловко замахна със здравата ръка и полетя да пада по гръб. Нарлакският наемник мигновено вдигна меч и с тържествуващ рев скочи да довърши жертвата. Острието политна в дъга надолу, но тогава Вълкодав изведнъж изстреля нагоре свитите си нозе, извивайки тялото си така, че само плещите и шията му докосваха земята, а стъпалата в мокри, облепени със сняг чизми се забиха в плаващите ребра на Канаон. Страшен удар. Ако не бяха кованите доспехи, нарлакът би издъхнал на място със смазан гръден кош. Бронята му даде малка отсрочка. Беше почти два пъти по-тежък от вянина, но двойният ритник го издигна във въздуха над пътеката и преметна зад ръба на урвата. А колко време след това мечът на Вълкодав преряза въжето, стегнато около пояса, само вянинът си знаеше…

Това село го нямаше на картата, ала по думите на Рейтамира то се казваше Четирите дъба. След като поразмисли върху названието, Вълкодав реши, без да го споделя, че иде реч по-скоро за гостилище5. Някой конис от предишни времена обикалял владенията си, вземайки дан и броейки поданиците си, та харесал и равното поле под стръмния хълм, увенчан с четири древни дъба. Рекъл си този конис и занапред тук да се спира, да гостува. Добро място — тъкмо да посреща поданици и да беседва с местните родови старейшини, да приема годишните дарове, праведен съд да съди, Богове да призовава, тоест да върши всичко, което върши един вожд на страната си.

Вълкодав заслуша обясненията на Рейтамира и те потвърдиха догадката му. Четирите дъба действително представляваха гостилище. В голямото и богато селище намираха място не един, ами два хана за търговски люде, които идваха тук за панаира. Нямаше много умуване в названията на хановете — Близък хан, Далечен хан и толкоз. Близостта им се мереше, то се подразбира, от разстоянието до Кондар. Имаше и къща, обитавана от наместника на кониса. Само едно липсваше — укрепен градец с воинска дружина в него, както се полага в крайграничните гостилища. Тих и спокоен, изглежда, беше този край, не се плашеха тук от врази и разбойници…

— А ти идвала ли си насам, Рейтамира? — попита Еврих. С Вълкодав мъкнеха измайсторена от дрянови пръти носилка, в която спеше момчето и Прилепчо, настанил се удобно на корема му. От време на време Инори се разсънваше и се усмихваше едва на животинчето, като мърдаше пръст, а хвъркаткото престорено го нападаше. При сериозна атака би могъл да отхапе пръста на момчето, ала Прилепчо разбираше от игра и само лекичко стискаше плътта със зъбки, което по-скоро гъделичкаше, отколкото болеше. Инори предпазливо издърпваше пръста си, удивен от извитите и остри зъбки, подобни на игли за кърпене на килими. Играта приключваше с погалване, приглаждане на наежената черна козинка на Прилепчо, после хлапето се усмихваше на свирепия ловец на птички, озърташе се докъде са стигнали… и отново заспиваше.

Сигина и Рейтамира често сменяха някой от мъжете, хващаха по един от прътовете на носилката. В нозете на Инори лежеше мях с гореща вода. Щом изстинеше, всички спираха, палеха огън, топлеха нова, почиваха си малко и продължаваха нататък. Раните на момчето кой знае защо не се възпалиха и не предизвикаха опасна треска, от каквато Еврих силно се боеше. Ученият обаче бе заинтригуван кое възпира неизбежното в такива случаи загнояване и наум неуморно благодареше на Боговете от Небесната планина. Защото друго обяснение, освен намесата на могъща и блага Сила, не можеше да намери.

— Била съм тук… преди две години, когато пастрокът ми бе дошъл за панаира… — отвърна Рейтамира.

От Вълкодав не убягна, че тя, споменавайки настойника си, не добави обичайната благословия и не призова Свещения огън да стопли приемния й родител. Вянинът беше отпред и не видя израза на лицето на младата жена, но добре си го представи. И, ненадейно, се разсея по самия й образ. Особено заради дългите, гъсти кестеняви коси със златист отблясък. След като захвърли съпружеската забрадка заедно с миналото си на насила обвързана с немил й човек, Рейтамира държеше косата си както бе прието у нарлакските девойки и безмъжни жени, надяващи се на ново сватосване — грижливо сресана и пусната почти свободно по гърба, само връхчетата сплете в къса плитка. Вълкодав я харесваше. Радост бе да гледаш как се плъзгат по крехките рамене преливащи се вълни, прилични на тежко сърменосвилено наметало. Просто си проси милувка с нежна длан. Косите на вянските момичета, разбира се, бяха по-красиви. Но и нарлаките разбираха от моминска хубост.

— И какво продаваше или купуваше почитаемият ти приемен баща? — продължи Еврих, без да обърне внимание на дреболията с непроизнесената благословия.

— Той е мелничар — отговори Рейтамира. — Има воденица на Брезовия ручей. Тогава купи крава. И още взе накити за щерките си. Аз ги гледах, докато не пораснаха…

Първите дни подир бягството от селото Рейтамира предпочиташе да мълчи, не смееше да изрече и дума в повече пред неочакваните си застъпници, само плахо се опитваше да им слугува. Ала пред Сигина се съживяваше, даже се смееше. А един ден внезапно запя и стана ясно, че има прелестен глас и добра памет за старовремски балади. Инори я слушаше с пламнали очи, съвсем забравяше за премазаните си крака. На Еврих тя очевидно допадаше и той непрекъснато се опитваше да я разприказва, да я отпусне, в което скоро успя. Затова пък с Вълкодав досега не си бе казала и една дума. Избягваше да го поглежда в очите. Вянинът знаеше защо. Рейтамира достатъчно е видяла какво може — и в селото, и после сред пущинака. Тя не забравяше, че той накара четирима любители на побои да се съобразят с него, при това на коне и с оръжие. А сетне като на шега даде доста жесток урок на мъжа й Летмал. Летмал, чиято безжалостна сила тя твърде добре познаваше… Как да не се свиваш пред толкова страховит мъж!?

Вянинът обаче се чувстваше засегнат. Хубаво де, Летмал бая й е взел страха. Ала нима всеки мъж е Летмал?… От Еврих не се бои… А и нему се искаше да я поразпита за това и онова. За това кой е Сонмор, да речем. Накрая придума Еврих да я попита, но се оказа, че за загадъчния Сонмор младата жена има доста мъглява представа. Жалко.

Вълкодав се замисли над последните й слова. За воденичаря, който купил накити да гизди дъщерите си, а от доведеничето, щом вече станало ненужно да се грижи за тях, мигом се отървал. Дал съобразителна и хубава девойка на малоумник, на когото, хайде, може да се прости скудоумието, но липсата на съвест — това вече не!

Какво ли друго можеше да се очаква от мелничари. Те, според дълбокото убеждение на вянина, всички бяха един дол дренки…

— Рейтамира! — повика младата жена събудилият се Инори. — Разкажи нещо красиво, моля!

И тя с готовност се отзова на молбата му:

— В тъмна доба, когато не се виждат дори звезди, а в тревите шуми сирашки вятър, тази легенда я разправят край пастирските огньове, предават я от уста на уста… — заразказва Рейтамира. — А моряците, тръгващи на плаване, творят предпазни знаци и гледат да измолят прошка и за най-мъничкия грях, който са извършили, ако някой им припомни за Конника… Това е сказание за човека, призовал Боговете да му помогнат да отмъсти… И Боговете направили това, което той поискал!

— Къде е станало това? — попита Инори.

— О, било е толкова отдавна, че никой не помни къде именно се е случило. Рядко се сещат вече за тази легенда, защото Конникът понякога броди сред хората, появява се там, където говорят за него…

— Аха! — каза Еврих. — Ето какво значел онзи странен белег по брега на Шо-Ситайн!… Все се питах защо рибари и мореходци ще рисуват кон всред морето? Рейтамира, нали ще ми повториш насетне сказанието, за да го запиша дума по дума за книгата си?

Тя ласкаво кимна. И подхвана полугласно следната песен:

Завидна съдба, помисли си Вълкодав. Да пазиш родните места!… За такова нещо си струва да се превърнеш в камък. И си помисли още, че трябва непременно да купи лютня за момичето, докато Еврих потрепна, защото му се счу тежък конски тропот иззад дърветата…

Вече излизаха към крайната къща на гостилището, когато посред друма, вече преминаващ в главната улица на селището, съзряха следа от конски подкови. Ах, да бяха минаващите хора затъпкали тези дири в прахта! Или поне Вълкодав да бе зареял поглед другаде, да не бе видял следата! Сякаш си нямаше достатъчно грижи с малкия брат на някогашния си противник… Да, ама не. Не бяха заличени следите, не се зарея взорът на вянина. Той ги видя по силата на отдавнашен навик, неведнъж отървавал му кожата. Видя дирята и я разпозна. Копито на едър жребец бе запечатало подковата си тук. Едър жребец воинска сегванска порода. Леко накуцваше с предния десен крак след двубоя с бясната Ренна…

Вълкодав въздъхна, взе нарочно да се вглежда и немалко се зарадва, когато откри, че следите не кривнаха към първия хан, падаше се Далечния, а продължаваха нататък през селото към другата странноприемница. Портите й, както бе обичайно за гостилници, бяха подканващо широко разтворени. Двамата мъже и двете жени влязоха в двора с товара си, а ратаите, щом забелязаха носилката, веднага забързаха насреща.

— Аз съм странстващ учен от благословената Арантиада! — представи се Еврих на излезлия на прага ханджия. — Тези хора са с мен. Носим ранен младеж от свитата на благородния господин по име Алпин от Кондар. Момчето пострада при наводнението на реката.

Стопанинът на гостилницата беше родом от Южен Нарлак, неведомо от кой вятър запратен в този северен край. Южняците лесно се разпознаваха по светлите, прави и твърди като слама коси. Вълкодав разсъди, че сигурно предците на ханджията са били южняци, а не той самият. Тамошният народ имаше силна кръв. Хем живееха редом с мургави халисунци и на воля раждаха общи деца — ала всички русокоси!

А ханджията, слушайки арантянина, видимо се успокояваше, светлите му вежди престанаха да се блъскат над носа, изгладиха се угрижените бръчки по челото. Защото едно е да ти довлекат заразноболен, а съвсем друго — ранен. На всичко отгоре момче от благородна свита, храненик на важен господин, който е наследник на самия конис! Немалка чест е да приемеш такъв гостенин. Други засега нямаше много и ханджията поведе доволен новопристигналите да им покаже стаите. Стълбището, както обичаха да строят в Нарлак, беше вито и много тясно, досущ като в бойна крепостна кула. Наложи се да зарежат носилката и Вълкодав внимателно пое Инори на ръце. Момчето спеше, тоест пребиваваше в блажен несвяст, в който го държеше граматикът от опасение, че ще страда. Когато вянинът го понесе нагоре по стъпалата, момчето в просъница го прегърна за шията и го погали по набраздената от белег буза.

— Канаон… — промълви малкият майстор на шевици и сладко се усмихна.

Вълкодав потисна въздишката си и продължи.

Озоваха се в помещението за наематели и там Вълкодав потвърди едно свое предишно подозрение, че нарлаките комай се падат далечни роднини на велхите. Иначе откъде би се появил обичаят им да настаняват всички странници в една огромна стая, а край прага да оставят шарени тъкани завеси — вие, гости желани, ще обитавате тук, разделяйте си стаята, както ви е удобно. Няма що, много удобно… Вяните живееха далеч по-разумно. Някои родове даже не строяха отделно жилище за всяко малко семейство, а ги настаняваха в големия общинен дом. Ала под общата стряха си имаше отделни стаички според броя на семейните жени. И според броя на старците, желаещи усамотение. Така бе правилно и хубаво. А тук — пфу! Срамота. Ами какво друго да чакаш от беззаконно племе…

Криво-ляво заеха един кът, опънаха завеси, Еврих бръкна в кесията и отиде да се пазари с готвачките за обед за пет гърла. Вълкодав не седна да чака храндта.

— Ще се разходя — кратко поясни на жените, след като се изправи. Рейтамира само кимна плахо, но Сигина го стрелна с хитър и малко дяволит поглед. Прозорлив поглед. Сякаш Лудата виждаше всяко негово тайно намерение. И одобряваше какво е намислил. Странно.

А той никому не спомена за следите по друма. Че и какво имаше да каже за тях? Още не е сигурно, че дирята е оставена от жребеца на Сенгар. И наистина да са негови, навярно вече си е тръгнал. Защо да си чеше напразно езика?

„Близкият“ хан силно приличаше на „Далечния“, а двете странноприемници напомняха за всички останали гостилници, които бе виждал в различни времена из Нарлак. И тъкмо влезе през портата, когато в конюшнята звънко изцвили кон. На глас досущ като Серк, останал да скучае в Бяла вода, сърцето на вянина чак подскочи. Сетне Вълкодав си кимна мислено. Конят е тук. Значи и стопанинът му трябва да я някъде наблизо. Вянинът прекоси двора, качи се на верандата и отмести с ръка завесата от зебло, служеща да не пуща вътре мухи.

След слънцето навън общата стая му се стори сумрачна, но очите скоро привикнаха. Стая като стая. С камина в отсрещната стена. Не бе хубаво да се мисли неуважително за едно домашно огнище, ала Вълкодав смяташе камината за глупаво устройство, ненаситно поглъщащо дърва. Не ги правят, за да отопляват, а за да се любуваш на пламъците. И за да опечеш пред взора на капризния гост месото за вечеря… Освен това тук смърдеше. Даже преди да са се събрали всички посетители. Привечер пък въздухът ще стане като остър сос, направо да си топиш в него питката. На някои им харесва. Засега обаче миришеше на бира, пролята нейде в ъгъла и неизбърсана от мързелив слуга, откъм кухнята дъхаше на сапун, с който търкаха котлите, както и на отчасти гранясала, отчасти прегоряла мазнина по тиганите.

По това време между четири стени би останал само онзи, комуто поради някаква причина е противен слънчевият ден, празнуващ свежестта си отвън. Точно трима такива любители на сумрака се намираха в помещението. Двамина вероятно бяха местни, отдавна и здраво загърбили други радости и утехи, освен пиенето. Седяха един срещу друг в края на дълга маса, вяло местейки насам-натам нащърбени глинени чаши по изтърканите с грапав парцал дъски, докато се наливаха с изветряло, ако се съдеше по аромата му, ябълково вино. Водеха и нещо като разговор, полугласно препирайки се за дреболии.

Третият изобщо не приличаше на тях…

— С какво ще позволиш да ти услужа, доблестни вянино? — попита ханджията. Вълкодав леко се учуди — нима толкова често идват насам негови съплеменници, че този нарлак е навикнал да ги различава? Ала нищо не попита. Хановете затова са ханове, за да отсядат в тях най-различни хора. Сред тях и пътници от вянския народ, разбира се.

Ханджията междувременно хич не хареса посетителя. Не защото влезе бос като някакъв просяк, нито заради черната дребна твар на рамото му. Дребна общо взето, но за прилеп дори едра. Абе, нека, ако ще, и крастава жаба да си държи в пазвата, щом толкова му допада. Друго не се понрави на ханджията. Снажният жилест момък, успял да преживее толкова, че косата му обилно се е прошарила, твърде силно, ох, колко силно мязаше на мълчалив пес, уверено вървящ по прясна следа. Крив от старо счупване нос, хищни очи… и меч в ножница на гърба. Ох, не за хвалба мъкне тоя това желязо, не за хвалба… Кой ли е? Ловец на избягали роби? Наемен убиец или нещо още по-лошо?… Ох, защо ли довеждат Боговете в тихия благоприличен двор все такива люде, от които ти настръхва кожата по врата! Ще тръгне на хана лоша слава… ето там един подобен юнак, дето е седнал, е напълно достатъчен…

Вянинът пристъпи напред и напълно оправда очакванията на ханджията. Приближи се до тезгяха и постави ръце на него. Стопанинът на гостилницата видя по китките широки белези, каквито оставят робските окови. Прилепът пък скочи от рамото — и право към блюдото със солени ръжени сухарчета, покрити с везан пешкир да не ги кацат мухите. Брей че лакома твар… Добре поне, че вянинът се усети, улови гадинката и я върна обратно на рамото си. После заговори. Имаше нисък и леко пресипнал глас:

— Благодаря ти, почитаеми, нека не гасне Свещеният огън в огнището ти. Само минавам и не искам гощавка. Желая да поговоря с един човек, който, струва ми се, е гост на хана ти.

Ханджията унило си рече, че комай е време да се развика да дойдат яките ратаи, които в момента се задяваха с младите готвачки. Човек търсел, моля ви се. Ясно за какво го търси. И хич не го е грижа, че гостът е под защитата на древната Правда. Стопанинът може да загине, ала гостенина си няма да предаде, иначе ще е по-добре сам да си изкопае гроб пред гнева на Боговете… В следващия миг нарлакът погледна вянина още веднъж и реши, че е рано да надава вопли към ратаите. Още нищо лошо не е станало. Нека си кютат ратаите в кухнята. По-добре. Ох, много по-добре…

— Ако търсиш съплеменника си — каза ханджията, след като се прокашля, — изтървал си го. Замина преди шест дни, не сподели накъде. Може би Гарнал Петнистата грива ще ти помогне? Твоят съплеменник купи кон от него. Сигурно знае повече от мен и…

Вянинът поклати глава. После се подсмихна. Липсваше му един преден зъб и усмивката се получи доста неприятна според ханджията.

— Не, почитаеми. Доколкото виждам, нужният ми човек пие пиво ето там, в онзи ъгъл. Още не съм напълно сигурен дали него търся. Ала дори да не бъркам, не мисли най-лошото. Няма да ти се наложи да браниш Правдата и да защитаваш своя гостенин. Под твоята стряха аз само ще говоря с него. Нищо повече.

По-късно Вълкодав горчиво съжаляваше, че така и не разпита ханджията по-подробно за съплеменника си…

Нарлакът пък даже се зарадва, след като си изясни намеренията на посетителя. Момъкът, когото бе посочил с кимване вянинът, живееше в странноприемницата вече трети ден, много неохотно си плащаше и през цялото време пиеше в мрачно усамотение, без да си подава носа навън. Ако ханджията все още разбираше от хора, якият момък, търсен от вянина, се намираше на кръстопът в живота си и мъчително се чудеше как да я кара нататък.

Ами нека тогава вянинът му помогне да реши. Само първо да се изнесат от хана, чак на улицата, каквото и да става — да не е в двора.

Вълкодав вече приближаваше ъгловата маса, където даваше във вино неведомата за ханджията мъка (но напълно известна за вянина) огромен на ръст млад воин с гъста шапка черни къдрици, отдавна неусещали гребен. На бедрото му висеше дълъг меч. Навик на телохранителя, отбеляза си наум Вълкодав. И наистина малко прилича на Канаон…

— Ти ли си Сенгар, воин от свитата на благородния Алпин? — попита той човека, комуто, според нерушимата вянска убеденост, трябваше първо да отсече краката, после ръцете, а накрая и главата. И цялата леш сетне да изхвърли в ямата на нужника.

Нарлакът рязко вдигна глава. Сигурно днес не бе пил много. Или такъв юначага трудно го тръшваше виното. Във всеки случай мязаше на трезвен.

— А ти кой си бе, мутро дамгосана, че да ти отговарям!? — кресна той раздразнен.

Вянинът разбра — точно този човек търсеше. Няма грешка. Отвърна с равен глас:

— Ако не си Сенгар, нямам работа с теб.

— Абе каква работа можеш да имаш с мен ти, бе! — поморавя Сенгар и се заизправя. Гузен негонен бяга, казваха в такива случаи вяните. Прилепчо войнствено се наежи и кръвожадно засъска. Ала приятелят му остана спокоен и дори уморено въздъхна. И зверчето се укроти, реши, че няма нужда от неговата намеса, затова подхвръкна и се закачи на дебелата таванска греда, за да наблюдава какво ще стане. Горе имаше напластявани от цяла година сажди, но Прилепчо безцеремонно ги разчисти като запърха с крилца. Черни парцали поръсиха главата на телохранителя, покриха и паницата с някаква гозба в нея.

— Идвам при теб — каза Вълкодав, — за да ти предам поздрави от майстор Инори, син на търговеца Кавтин по прякор…

Нарлакът не му даде да довърши, плисна в лицето му недопитото вино от пръстената чаша. Вянинът навреме отдръпна глава и се ухили невесело:

— Ти не само че си некадърен телохранител, Сенгар, а си бил и невъзпитан.

Сенгар издаде несвързано ръмжене, в което яростта се смесваше с отчаяние и страх. Вълкодав не се учуди на този страх. Вярно, не знаеше да чете мисли, ала му беше ясно какво става в душата на зарязалия службата си телохранител. Беше изоставил на произвола на съдбата, почти на сигурна смърт човек, когото се е клел да пази, без да щади живота си!… Има и по-лоши престъпления, но не са много такива, дето са по-черни от неговото. Ето затова на Сенгар му се струваше, че челото му вече пари от дамгата, с която в Нарлак „награждават“ осъдени престъпници. И всеки срещнат вижда белега от нажеженото желязо, всеки го сочи с пръст, а които не смеят да сочат, се обръщат подире и бодат с погледи гърба му: „Ето го ОНЗИ Сенгар! ОНЗИ СЪЩИЯТ!…“

След време щеше да разбере, че е било по-добре за него да се удави в Ренна, отколкото цял живот насетне да бяга от самия себе си. Само че в този момент още се намираше далеч от това разбиране. Засега имаше едно-единствено решение — да премахне от пътя си проклетия изобличител, а после всичко ще се нареди… някак.

Беше опитен, дресиран като добро бойно куче. Тръгна да става уж тромаво, пък с едно движение изскочи на открито, без да помръдне пейката и да удари с коляно масата… и незабавно нанесе удар — ритник отстрани, малко над глезена, със същия крак настъпва противника — и юмрук в слепоочието — край с проснатия нахалник! Направи всичко бързо и безпогрешно. Железният пестник летеше към целта, лекичко извъртайки се по пътя, когато Сенгар проумя, че… не му стига дължината на ръката, за да пукне черепа на натрапника! Ама… как така?… Това не може да бъде… Но беше. Изумен, в устрема си той залитна напред… за да види длан с разперени пръсти, заплашително изникнала пред лицето му. Отърва го воинският опит. Сенгар успя да извие гръб назад и да се предпази с лявата ръка, спасявайки очите си. Нямаше време да се погрижи за десницата си, която от само себе си се плъзна встрани и после се надигна…

Когато махна лявата длан от лицето си, вянинът бе изчезнал. Сенгар понечи да се огледа, но не успя. Нещо стана с пръстите му. Превърнаха се в болка. Сенгар не съумяваше да изтръгне ръка от желязната хватка на вянина, без да му остави за спомен поне три пръста, които Вълкодав щеше просто да откъсне от китката му. Не можеше и да извика, понеже засега болката трепкаше на ръба на търпимостта, а пък викът би означавал унижение. И още нещо — Сенгар не владееше напълно тялото си, не му позволяваха да се движи, накъдето поиска, а само накъдето го насочеше волята и хватката на противника. А посоката бе навън — в задния двор. Ханджията мълком проследи с поглед гостенина си, станал от гневно червен измъчено блед. Вянинът спазваше обещанието си. Досега не бе наранил гостенина, поне телесно. Не го убиваше с оръжие, не го млатеше с юмруци, нито омотаваше с въже. Вървяха си почти кротко и приятелски, ръка за ръка — право към вратата. А пък какво ще се случи вън от двора, не е наша грижа, разсъди ханджията. Ако се меси човек във всяка свада, току-виж почнала да го боли глава.

Бившият телохранител пристъпяше като срамежлива мома — ситно, скромно и на пръсти. Другояче не смогваше поне мъничко да утоли жарта на страданието в извитите си пръсти. Вълкодав помъкна пленника си през задния двор, сетне го избута и през портичката. Оттук обикновено изнасяха помия и боклуци. Прилепчо излетя след тях и се настани на плета, до окачени на щръкналите колци съхнещи гърнета.

Ако Инори бе починал от раните и изтощението на нощната борба, Вълкодав никога не би заприказвал Сенгар, инак би се лишил безвъзвратно от удоволствието да удави пишман телохранителя в нужника. Да, точно това би сторил. Без да му мигне окото. Пък насетне да мърморят за него кой каквото му скимне, в това число и Майка Кендарат. Ала невръстният майстор по шевиците, макар и не без намеса на Боговете, оцеля. И Еврих, на чието лекарско изкуство Вълкодав се доверяваше безпрекословно, се закле в чистата белота на Небесната планина, че не ще позволи момчето да остане сакато. Е, ще понакуцва, нозете ще го болят в дъждовен есенен ден, голямо чудо! За неговия занаят това хич не е пречка!… А освен всичко останало… малкият е привързан към Сенгар. Обича го като свой батко. С толкова жар разправя на своите спасители за юначния воин, чистите очи сияят… Ех, момче, да можеше да видиш своя герой сега!…

… Тъкмо докато слушаше Инори, Вълкодав за първи път си помисли, че веднъж вече е убил един скъп на това чуждо му хлапе човек. Помисли го и се учуди на мекосърдечната си мисъл. Рядко го спохождаха подобни угризения! И въпреки това все пак реши, че като хване Сенгар, ще го пощади. Живота му ще пощади, не кокалите. Тях ще преброи така, че цяла година юнакът от одъра да не стане. И до края на дните си да не забрави…

А ето че сега му се отщя да бие Сенгар. Пусна китката на нарлака и силно го смушка с крак в хълбока — не съвсем ритник, но достатъчно онзи да отхвърчи на няколко крачки. И, както залитна странично, преплете нозе и тупна, като едва не събори читавия плет. Задрънчаха гърнета, Прилепчо подпърхна и обидено заплю недостойния телохранител. А Сенгар хвана в шепа болната ръка и с неизразимо учудване откри, че пръстите му са цели-целенички и дори вече послушни.

— Тази куртка Инори ли ти бродира? — мрачно запита Вълкодав. Вместо отговор Сенгар рипна на крака и измъкна меча вече в скока си напред. Хвърли се в белята. Вянинът очакваше от него подобна глупост. Острието изсвистя, посичайки празния въздух, противникът вече го нямаше на мястото на удара. Чевръстият Сенгар мярна движение и насочи падащия меч в преследване по ниска дъга. Целеше да докопа противника, да му резне глезените и непременно би го направил, ако Вълкодав бе заспал прав. Но вянинът не спеше, а държеше воина отзад за яката и за въоръжената ръка, мъчно преодолявайки изкушението да забие лакът между плещите, трошейки гръбнака. Успя, не се поддаде на тази „лесна“ съблазън. Вместо това засили приведения Сенгар в кръг около себе си и го пусна. Нарлакът литна в същата посока, от която беше нападнал. Във въздуха се преметна през глава, като по чудо без да изтърве меча. Не случи на място за приземяване. Провисналият при одевешната им среща плет с трясък пое познатото му тежко тяло и изтърва от колците си няколко гърнета. Прилепчо запротестира, не понесе това безобразие, премести се на клон на суха офика.

— Ти си глупак — каза Вълкодав. — Защо се набута в реката, когато водата вече се вдигаше? Рече си, че имаш силен жребец?… А за кобилката на момчето сети ли се?

За Сенгар тези слова бяха по-люти от сол в рана. Вълкодав видя как очите на якия нарлак станаха диви и това го убеди, че за проваления телохранител той се е превърнал във въплъщение на сполетялото го нещастие. Сенгар окончателно разбра, че е отървал кожата, но връщане към предишния живот вече няма. Момчето е оживяло и никоя убедителна лъжа не ще замаже позора. Нарлакът си даде най-сетне сметка, че има само един път — да стане беглец, скитник без подслон, може би дори преследван като бясна лисица…

Бягство, само бягство е спасението.

Ала преди това би било добре да отсече дългокосата тиква на проклетия вянин, пръкнал се неизвестно откъде да притиска в ъгъла и без това изтерзаната душица на вече наистина бившия телохранител…

Надали Сенгар разсъждаваше толкова подредено. Той поначало нямаше навика да рови в себе си и да разнищва постъпките си, за да търси причините за това или онова. Стореното — сторено! Счупеното не се лепи, пролятото не се връща, така че защо да гадае как би могъл да избегне бедата… Сенгар просто скочи и отново се втурна срещу Вълкодав, мечът засвири над главата му. Беше отчаяно нападение. Сякаш, ако убиеше вянина, всичко щеше да стане постарому, времето ще се върне назад, службата ще продължи…

Този път вянинът се приплъзна напред от другата страна, прихвана дръжката на меча и Сенгаровата дясна китка. Нататък… какво стана нататък бившият страж така и не смогна да проумее впоследствие. Оръжието му внезапно се сдоби със собствена воля и като продължи да чертае святкаща дъга, за малко да посече собственика си през коленете. Сенгар стреснато стисна още по-силно увития с ремъчета чирен, мъчейки се да спре, задържи, овладее… Все едно бе тръгнал да лови вятъра. Би се радвал да се закачи за нещо като опора, ала нямаше такава. А вянинът мръдна още, много ловко и леко, спокойно и чак отегчено, без да скърца със зъби и да се напъва… и Сенгар изохка детински, отчаяно изви снага, шарейки безредно с ръце да направи нещо с тях, неудобно и насила надигнати над раменете. С ужас осъзна, че е напълно безпомощен. Пръстите, и те го предадоха, разхлабиха се, без да го питат, неспособни нищо да задържат. Оставаше последно средство — бързичко да се свлече на земята, да се изтърколи встрани, спасявайки се от собствения си меч, рекъл ненадейно да смени господаря си. Така понечи да направи. Падна, но тутакси видя пред лицето си блестящото жило на оръжието. Връхчето не трепваше, Вълкодав държеше меча като копие, опрял плоската страна на острието в дланта си. Нарлакските мечове, за разлика от вянските, ги ковяха островърхи. Да ти е драго да набучиш повален враг с такъв. Сенгар изхърка и застина, отлично разбирайки, че няма спасение.

Удар не последва.

— Хайде! — изръмжа след малко нарлакът. — Довърши ме!

И сочно изруга, след като се досети, че смахнатият вянин от самото начало можеше да прави с него каквото си поиска. Защо се гавреше тогава?…

— Да-да, ще се цапам!… — изхъмка Вълкодав. — Я ме чуй с двете уши, ти, срам за рода си. Оставаш жив, за което благодари на Инори. Той много те обича, говедо, мисли те за герой. Затова се махай веднага. Назови се с друго име, мръснико, изчезни, никога не се връщай в тази страна.

Леко отмести острието и Сенгар се изправи на колене, понечи да каже нещо. Вълкодав нямаше желание да слуша нито оправдания, нито още оскърбления. Затова добави тихо, с безизразен отегчен глас:

— Млък, или ще ти отрежа езика.

Сенгар затвори рязко уста още преди да е проумял напълно заплахата. Стана и смъкна богато украсения колан с ножницата, тук ги носеха през рамо, и мълком ги хвърли на земята, понеже му бе ясно, че вянинът няма намерение да му върне оръжието. Обърна се и тръгна назад към хана. Гърбът му беше вдървен, напрегнат.

Дали не трябваше, помисли си Вълкодав, да го заведа при Инори все пак? Сега вече би го пазил наистина като зеницата на очите си. Пък и хлапето би се зарадвало…

Но дали Сенгар, гузен от греха си, би се превърнал във вярно куче? Кой ще се закълне, че няма да стане наопаки?…

Нямаше отговор.