Право на двубой

16. Върнатите дългове

Все пак надали скоро ще престанат да се гледат накриво — разсъждаваше Еврих. — То така не става, след вековна вражда изведнъж да се заобичат за един ден… Ти само си помисли, зад всеки от тях се точи толкова дълга кървава опашка, че чак страх да те хване! Когото и да вземеш — има убит баща или сам е видял сметката на нечий баща, скърби за погубен син, пък и сам е отнел живота на нечие дете… Нима такива неща се прощават лесно? Обаче — ей ги на, канят се да строят общо село…

Нозете на арантянина бяха дълги, а магаренцето под него — нисичко, макар и издръжливо. Затова сандалите на Еврих, които той веднага щом слязоха в низините, тържествено обу, захвърляйки потурите и ботушите, оставяха следи по слегналата се прах по пътя.

— Надеждата е в това, че мястото там наистина е особено — продължаваше граматикът. — Аз така смятам. Ако не беше там Майката на Боговете, те и нас щяха да пречукат, и един друг щяха да се изтребят до крак…

Кой знае защо езикът му не се обръщаше да Я назове направо с името, под което двамата с Вълкодав Я познаваха в Нарлак. Внезапно възникнала мисъл накара Еврих да разпери ръце в красноречив жест и да се обърне към вянина, който крачеше редом:

— Ето, приятелю мой, и още един въпрос, будещ интереса на увенчаните с истинска мъдрост. А именно — защо, проявете милост и кажете, защо най-великите откровения и чудеса се явяват не в светилищата на учеността и не пред онези, които поставят живота си върху олтара на познанието? Защо Създалите Нас предпочитат да беседват с диви племена, надали способни да осмислят пратената им вест? Нима са в състояние да я постигнат?…

Обръщайки се към Вълкодав, Еврих всъщност питаше себе си. Както му обясняваха в непомръкващия Силион, по-лесно е да се натъкнеш на смислена идея, когато произнасяш на глас онова, което заема ума ти и ти се струва неразрешимо. Той до такава степен бе свикнал, че вянинът обикновено си трае или, в най-добрия случай, отронва по някоя дума, че даже се учуди, когато Вълкодав изведнъж му отговори с нещо повече:

— Та те си разбраха посланието… че Бащата Небе, Комуто се покланят, е огорчен от враждата им. Какво друго има за разбиране?

Еврих отново разпери ръце:

— Е, как да ти обясня… — рече и тутакси се уплаши да не засегне докачливия си спътник, който можеше неправилно да изтълкува казаното. — Не става дума за тях, а за нас с теб… Имам предвид, защо не слязохме от Засечния рид по някоя друга пътека? И нататък… всичко вървеше някак много… хм… нагласено. Конникът… по-малкият Близнак, Непогребаният… Кой от нас знаеше, че е Бог! Можехме и да го оставим в леда…

— Но не го оставихме — изсумтя Вълкодав. И неочаквано се усмихна: — Значи, викаш, чудесата се сипят само върху диви племена, а? А учени като теб, колкото и да се кахърят, все са подминавани, а?…

Еврих премига и се засмя, но после отново потъна в размисъл. Лесно се разсъждава колко лош късмет е имал Почитаемият Салегрин, да речем, който не напусна Горен Аланиол през целия си живот. Та той не е видял с очите си нищо от това, което после бе записал в мъдрата си и достоверна книга. А пък ето, самият Еврих комай имаше късмет. Видя света и, без да е искал нарочно… е, надяваше се, нагледа се на чудеса. Хубаво де, ама как да се справи човек с толкова късмет накуп?…

— Знаеш ли — поде той отново, — жреците на Боговете-Близнаци, ако разберат… тогава… целия Задоблачен рид ще обсебят. Онези в Кондар, сега го разбирам, веднага се досетиха коя е нашата Сигина, че не е такава… хм… каквато изглежда. Та ако стигнем Тин-Вилена, а тамошните жреци също са надушили каква е работата — и за древния храм, и за Малкия Брат…

— Ще видим — каза Вълкодав.

— Аз за всеки случай — втренчен в прострения към далечината път, проговори Еврих, — никому нищо няма да кажа. Нали помниш колко хора се молеха на Близнаците, пък пъдеха Сигина? Така че нека храма да намират онези, които сами…

Дощя му се да каже „които сами я чуват със сърцата си“, но неочаквано се притесни от твърде красивия израз, който някак не се връзваше с простото величие на случилото се. Вълкодав го разбра и мълком кимна.

Итигулите ги бяха изпратили до малко гранично селце, където обикновено наемаха коне и мулета на път за пазара в Тин-Вилена. Тази есен нямаха какво да карат за продан и размяна. Двете племена бяха останали голи като соколи на прага на зимата, та най-важното сега бе да оцелеят с благословията на Бащата Небе, а не да гонят печалби!…

Жителите на селото, след като научиха, че тази година няма да има търговски кервани, се ядосаха и решиха да съдерат кожите на двамата пътешественици, като им поискаха такива пари, че те веднага се отказаха от мисълта за коне. Поискаха магарета, ала селяните, зли като оси заради пропуснатата изгода, не се побояха от Боговете пак да вдигнат заплащането до небесата. Итигулите обикновено даваха на селяните капаро, а остатъка — след като се връщаха от пазара. Еврих и Вълкодав бяха нови хора и честността им бе неведома за жителите на селото, затова изискваха пълната сума. Кой ги знае тия скитници дали няма да излапат по пътя магаретата, взети на половин цена, вместо да ги оставят в уговорената странноприемница в Тин-Вилена? Или ще ги продадат, а парите ще вземат за себе си?…

„Да вземем едно магаре — каза тогава Вълкодав. — За теб. Аз пеш обичам.“

Граматикът се възмути и започна да настоява, че имат достатъчно средства — първо, а второ, той, Еврих, също обича пеш да ходи и го може не по-зле от варварина, а трето — изобщо не му трябват привилегии. Разбира се, спорът с Вълкодав, както винаги, завърши… пак както винаги. Препирнята с варварина бе занятие напълно безсмислено. Вянинът бе по-упорит от магаре и оставяше доводите на младия учен да тресат въздуха — и толкоз. Накрая правеше както си беше наумил. Направо идеален спътник за далечно пътешествие!… Еврих се успокои чак когато се убеди лично в предимството да седи в самара на гърба на издръжливото магаренце, отколкото да меси с подметки прахта по пътя. След като свикнеш, може дори и книга да четеш, докато животното си върви ли върви… дори с помощта на безотказния Тилорнов самописец и бележки можеш да нахвърляш — благодат! А пътят си остава зад теб, светът е хубав и приятен. Ако не всичко това — събирай нови впечатления и подбирай слова за тяхното описание — така даже е още по-добре, защото разумът не е замъглен от умора. Пък Вълкодав, щом му е толкова мерак, нека си протрива босите пети. Еврих също не бе на себе си след Глор-килм Айсах. И знаеше на свой гръб какво е да се отречеш от живота си. Ето, вчера вянинът бе готов на подвиг и смърт, а днес се прави на хлапак. Ами — нека му.

Пътеките, които се стичаха като поточета от планините, наближавайки Тин-Вилена се сливаха в широк, плътно отъпкан друм. Пътят следваше извивките на брега и градът, разположен над прикрит от малък полуостров залив, постепенно изникваше пред погледа.

Когато основават ново селище, хората искат съвет от Боговете и Ги молят да им покажат добро място, където ще се погаждат със Силите небесни и земни. И винаги се получава така, че най-доброто и праведно място неизменно се оказва и най-красивото. Тин-Вилена също стоеше така, че радваше окото, съзерцавайки я отдалеч. Загледан напред, Еврих наум съжаляваше, че не се приближават към града откъм морето на бързоходна косатка, сиреч нямаше да има в „Допълненията“ описание как над седефените утринни вълни бавно изникват планините, как изгревът шества към долината от върховете им и как накрая на гребена на издигащите се скали става различима крепостта-храм, построена от жреците от остров Толми… Дали е голяма загуба всъщност?…

Между другото, насрещна процесия от жреци, „дочули със сърцето“ благата за тях вест, нещо засега не се задаваше.

— Я чуй къде ще пристигнем — каза Еврих. Развърза торбата си и измъкна поизтъркана книга с напоена с восък кожена подвързия, след което самохвално рече: — Това тук е препис от свитъка на Салегрин, нарочно изпълнен с най-дребни букви, за да не тежи на пътешественика… — Отвори познатата страница и зачете: — „Заливчето, харесано от първите заселници, има форма на подкова. Несъвършените вярвания на жителите на този край са породили предание, повествуващо за шо-ситайнския Бог на Конете, чийто жребец уж ударил тук земята с копито. Островните сегвани пък, които оттогава в немалък брой са се настанили в Тин-Вилена, никаква подкова в облика на залива не съзират. Според тях той повече напомня на леко скъсен силует на кораб…“

Вълкодав мълчаливо слушаше.

— Мисля си… — рече той, когато Еврих реши да прескочи интересните, но не особено полезни във всекидневния живот сведения и зашумоля със страниците напред, за да стигне до същността. — Мисля си за косатката на Астамер… Те пътуваха към Тин-Вилена, за да се поклонят на жреците и да се запишат в наемния отряд. Защото тук уж обучавали на воинско изкуство…

Еврих избухна в смях, без да се откъсва от книгата:

— О, Вълкодав, само не ми казвай, че имаш намерение да се обучаваш!… То остана ли нещо да не знаеш! Бих искал да видя боец, който се бие по-добре от теб!…

Вянинът го погледна без усмивка и промълви:

— Може и да видиш.

Еврих съобрази, че твърде обидчивият варварин може пак да се затвори в себе си, и, зарязал веселието, притвори „Описанията“, поставяйки пръст между страниците. Изобрази на лицето си готовност да чуе спътника си.

— Когато се бих с насилниците на Засечния рид — каза Вълкодав, — един от тях се опита да ми приложи хватка от кан-киро, но го стори погрешно. И после в Кондар забелязах туй-онуй в същия дух… Гарахар да речем. Боравят с изкуството така, сякаш са посхванали нещичко, при това от някой, който не разбира същността му. А в Тин-Вилена, има, така излиза, Наставник… Лош учител. Зъл.

В очите на Еврих слънчевото утро внезапно помръкна.

— Приятелю мой — проговори той много тихо. — Моля те само за едно, не забравяй, че възнамерявахме по това време вече да пътуваме назад. Вече е почти есен, а ни предстои плаване… като не се знае дали ще можем да наемем кораб още тук, или ще се наложи да идем първо до Островите…

Вълкодав премълча.

Зад поредния завой на пътя се появиха първите къщи. Странниците спряха, за да се измият на ручея и да се приведат в спретнат вид. Защото, което е уместно на друма, не е такова по градска улица, това се знае от всички пътешественици.

Тин-Вилена не допадна на Вълкодав. Твърде скупчено бе всичко, а според дълбокото убеждение на вянина, не беше редно толкова хора да се трупат на едно място. Да, в посещаван град е по-лесно да живеят занаятчии и дори учени, препитаващи се от заниманията си, без да държат ниви и градини. Но, от друга страна, в толкова големи селища се множат не само благи познания и умения, но и най-черните пороци. Сигурно заради това, мислеше си Вълкодав, всички известни му майстори и учени рано или късно напускат суетящите се човешки мравуняци и едва в глухи кътчета на спокойствие достигат окончателно съвършенство.

Преди години, когато за първи път се озова в голям град, вянинът с отвращение се оглеждаше наоколо и все не проумяваше, защо хората край него не разбират това, което бе очевидно за него самия, и не се преселят от задушното гъмжило на воля, където можеш без припряност да общуваш с Небето и Земята?… После попорасна и разбра много неща. А именно: което бе добро за него, хич не бе по нрава на останалите. Тези люде явно не можеха да живеят без онова, от което Вълкодав би избягал начаса и без да се озърта. И бяха прави посвоему…

Но въпреки че стигна до тези изводи, така и не заобича градовете, като тази неприязън комай беше взаимна. Поредното потвърждение, способно да отрови посещението му на най-прекрасната столица, изникна още преди градските порти. Странноприемницата, където трябваше да заведат магарето и да получат обратно част от парите си, се наричаше „При Ретил“ — по името на стопанина си. И този Ретил, дори без да погледне измитото и спретнато като никога в живота си добиче, категорично отказа да повярва, че са платили за дългоушкото пълната сума, а не само капарото. Не му направи впечатление дори дървената пръчка с резки и хитри белязки с нажежен пирон, дадена им от граничното село. Нарлакът с важна осанка на велможа само погали черната метла на брадата си и заяви на Еврих:

— Виж какво, любезни. Или веднага ми плащаш още четвърт овца в сребро, или викам стражата — пък на тях им доказвай, че магарето не е крадено, а рабошът — подправен.

Двамина здравеняци, всеки по Вълкодав и половина, се хилеха зад гърба му.

Еврих не за първи път попадаше на подобно нагло користолюбие, каращо някои люде да обиждат странниците, зад които не стои подкрепата на благородни лица или силна рода — а такава подкрепа хората от соя на Ретил усещаха незнайно как, но всякога безпогрешно. Младият учен всеки път в сходни обстоятелства се чувстваше като полят с помия. И винаги си измисляше десетина остроумни начина да постави безочливия нахалник на мястото му. Ала сетне пак се сблъскваше със същите мръсници, вероятно така Боговете на Небесната планина го изпитваха, и граматикът оставаше без дар слово пред тъпи безсъвестни кръвопийци — стреснат и беззащитен… Навярно Ретил би повярвал и на най-пропадналия итигул без много излишни приказки. Защото планинецът няма много да се помайва — ще извади кинжала си и… А кой ще се застъпи за самотния странник, явно не брат и не сват на тукашните арантски търговци?…

Еврих закономерно се сети за Вълкодав, който стоеше редом, и успя да се уплаши. Вянинът не бе кой знае колко по-различен от свирепите планински жители — ей сега ще се юрне да раздава справедливост! Граматикът даже се озърна към спътника си, трескаво премисляйки как да го възпре от намеса, но не се наложи. От самото начало на пътешествието бяха се уговорили по непознати места да се преструват на господар и телохранител. Вълкодав безмълвно играеше ролята си, като уморено гледаше напукана, отдавна немита дъска от дюшемето под нозете си. Или се правеше, че затрудненията на „господаря“ не го засягат, или си даваше сметка, че хич не им трябват излишни неприятности в този чужд град. По-добре да се разделят с парите…

И само Прилепчо, който беше изостанал, за да ловува мухи пред вратата, влетя със съскане, кацна на рамото на вянина, заръмжа, защрака със зъбки, изпъчи се войнствено и разпери крилца.

В края на краищата Еврих с въздишка реши, че ще си отмъсти на Ретил, като го изобрази още същата вечер в толкова черни краски в книгата си, че никой четящ пътник не ще отседне в коптора му. Донякъде утешен от тази си мисъл, той отброи поисканото от нарлака сребро и подаде монетите на дебелоокия стопанин:

— Така става ли, добри човече? Да не кажеш, че не познаваш тия пари! Пристигам от Кондар и мога да свидетелствам, че там няма крадци като теб!

Стопанинът само се ухили, свикнал да се чувства силен.

— А за крадеца — каза той, изсипвайки среброто в кесия на пояса си, — ще ми платиш отделно. Хайде, момчета…

„Момчетата“, всяко такова, че не през всяка врата би минало, радостно се озъбиха и направиха крачка напред. Еврих съобрази, че сега ще яде бой, затова попиля жизненоважния миг за безплодни колебания — дали сам да се брани, или да остави Вълкодав да се оправи. Само няколко мига по-късно не можа да си спомни до какво решение беше стигнал. Запомни единствено коравите пръсти на вянина, сграбчили го за врата, след което се озова зад гърба на спътника си, като по чудо без да се просне на пода — донякъде чудото се дължеше на усвоените първични уроци по кан-киро. Вълкодав пък изобщо не се подвоуми. Той не посегна към меча или ножа, не се зае да чупи челюстите на двамата биячи, макар че това последното сигурно никак не би го затруднило. Той просто пристъпи насреща им, може би пръст или два. Но го стори така, че първата им крачка се оказа последна — от само себе си. „Момчетата“ бяха изпечени побойници — силните им тела замръзнаха, преди умовете им да изтрият от лицата глупавите усмивки. Вълкодав също им се ухили, показвайки щърбавината от избития някога зъб. После ги загърби и изтика Еврих към вратата. Само глупак би се изкушил да го нападне отзад. Костотрошачите на Ретил се оказаха достатъчно умни, за да се въздържат.

Вече прекрачвайки прага, Еврих не се стърпя.

— Не плюскай като за две гърла наведнъж, Ретил! — подвикна той. — Да не се задавиш!

Вълкодав се намръщи и вече малко по-рязко избута младия учен навън.

На градската порта пак ги оскубаха. Навсякъде другаде обмитяваха товара на идващите, а в Тин-Вилена, смешна работа, искаха пари от онези, които нищо не караха за продан. Правело се, по думите на облечения в ризница десетник на стражата, по волята на мъдрите старейшини, за да привличат повече търговци в града. Еврих неволно се възхити на тази мярка, въпреки че заради нея кесията им олекна още повече, а Вълкодав си отбеляза наум, че не поискаха да запечатат меча му в ножницата.

На пристанищните градове рядко е присъщо да приличат само и изключително на страната, на чийто бряг се намират. Защото по такива места отсядат и пускат корени родени в най-различни краища люде, което украсява града с още едно творение на досега неведом народ — сгради, език, храм на още една вяра. Относно последното — като изключим посветените на Близнаците Домове, — Тин-Вилена не би могъл да се похвали с множество другоземски светилища. У дома си жителите можеха да отправят молитви комуто си щат, но публичните поклонения не се одобряваха. Предприемчивите хора бързо бяха съобразили как да извличат изгода от тази забрана, от която уж би трябвало да произтичат само неудобства. Съдържателите на ханове и странноприемници живо се бяха споразумели помежду си и сега всеки гост на града можеше да намери приют, населен с едноверци, и поне мъничък параклис с позната обстановка вътре.

Ханове и гостилници, които даваха под наем стаи, още на първата улица направо гъмжаха — за всякакъв вкус и нрав. Подир случката с Ретил граматикът и вянинът обаче доста дълго подминаваха намиращите се отляво и отдясно странноприемници. Слугите и стопаните на тези домове, които ги приветстваха от праговете си с поклони, до един им се струваха измамници и те дори не изпитваха желание да надникнат в някоя гостилница по пътя. Така скитаха из града, блуждаеха по улиците, оглеждайки се и ослушвайки се чак до пладне. Накрая, окончателно изгладнели, купиха от улична сергия кошничка ябълки и по питка със сирене, каквито изпичаха направо на място върху малка преносима пещ. И почти решиха да се отбият до пристанището, за да видят и там какво става, когато Еврих изведнъж забеляза, че Вълкодав изобщо не го слуша. Вянинът напрегнато разглеждаше нещо напред по улицата. Граматикът проследи взора му, но не видя нищо особено.

— Какво има?… — леко разтревожен попита той.

Вянинът кимна и посочи с брада:

— Табелка.

Няколко къщи нататък над суетящата се улица висеше табела: едър бял кон, теглещ натоварена шейна.

— Е, и? — равнодушно попита Еврих. Резбованото дървено изображение не му говореше нищо.

— Тази табела — рече Вълкодав, — я боядисах преди три години.

— Стига бе!… — изуми се Еврих. — В името на къдриците на Най-прекрасната… нима си идвал тук преди три години?… Защо нищо не зная за това?

Вянинът сви рамене:

— Не съм идвал. Табелата стоеше другаде. В солвенската страна.

— Брей че работа!… — възхити се Еврих, но веднага се настрои делово: — И как смяташ, свестен ли е съдържателят на тази гостилница?…

— Онзи път му останах длъжен — каза вянинът най-добрата си похвала за един кръчмар. — Ако насам е дошла не само табелата, редно е да му се издължа.

Първият помисъл на Еврих при тези слова бе съвсем недостоен. Пак разходи!… — застена той вътрешно. Ала веднага се сепна и гневно изкорени лошата мисъл от ума си. Хвана вянина за лакътя и сам го помъкна към гостилницата, бърборейки:

— Непременно трябва!… Може твоят познат да се е преселил тук!… И, щом казваш, че не е някакъв кучи син… ох, извинявай!… ако не е смрадлив пръч, като оня Ретил, дано още утре се разори!… Тогава сигурно ще е добре да се отбием, нали?…

Когато се приближиха и се вгледаха в табелата, Вълкодав забеляза нещо, изплъзнало му се поради одевешната почуда. Край шейната, дали като пазач, дали просто като придружител тичаше голям сив пес.

Зад тезгяха вътре завариха никак не състарения Айр-Дон, който бършеше измитите глинени канчета с везан пешкир. На главата му се мъдреше все същата бродирана кърпа с пъстър зелен орнамент, толкова любим всред източните велхи. Стопанинът вдигна очи към скръцналата врата — опитен кръчмар ще долови този звук даже ако наоколо пеят пиянски песни и тропат с лъжици по масите, само и само да не изпусне нов гостенин.

— Благо тебе, добри стопанино, благо под стряхата на този дом! — гръмко каза Вълкодав на езика на велхите, крачейки към тезгяха и неизвестно защо силно притеснен. — Добро ли е пивото в бъчвите ти?…

Айр-Дон май отдавна не бе чувал велхска реч от посетител, престъпил прага му. Посегна да стори защитен от уроки жест, докосвайки дъбовия плот на тезгяха — за всеки случай, — и отвърна:

— Благодарен съм на Трирогия, ала в дома ми всичко е както преди добре и, по волята Му, пивото не е свършило… ТИ?! — кресна изведнъж, разпознал госта. — Ти!… О, хвала на Богинята на Конете, не съм очаквал тъкмо теб зад цяло море… Ти ли си наистина, вянино?

Той дори изскочи иззад тезгяха и сграбчи Вълкодав за лактите. Вянинът, леко смутен от такова посрещане, изсумтя в брадата си:

— Сега вече виждаш, че вяните наистина не забравяме кому сме длъжни и даже прекосяваме морета, за да си върнем борчовете…

— Какви борчове, приятелю!… — замаха с ръце Айр-Дон. — Та аз се замогнах благодарение на теб! Сигурно видя, че добавих нещичко към табелата, а? Надявах се поне малко да ти се отплатя по този начин… но сега виждам още по-добър!

Мястото на стопанина през това време се зае от пъргав юноша, доста напомнящ на Айр-Дон на младини. А съдържателят вече мъкнеше скъпия гостенин през страничната врата към уютна стая, каквито има в уважаваните кръчми и гостилници и които са предназначени за по-важни люде. Или за такива, които искат да си платят за усамотението. Случва се да искат среща с някого, но така, че да не се набиват на очи. Стаичката на Айр-Дон имаше дори задна вратичка за скришно излизане от гостилницата, както и капак на пода — вход в мазето. Пак за всеки случай. Стените бяха от трупи, но съдържателят беше превърнал помещението в същинско велхско обиталище, провесвайки върху трупите от тавана до пода завеси, извезани с чуден двустранен орнамент, каквито умееше да прави само неговото племе.

Кръчмарят все косеше взор към непознатия спътник на Вълкодав, затова вянинът го представи:

— Мой отдавнашен приятел, учен арантянин, наречен Еврих… — Подсмихна се. — Ще вземе да те разпитва за това и онова, само да не речеш, че ти мисли лошо или е пратен да разузнава твои тайни. Граматик е, пише книга за пътешествията ни и за това какви хора е срещнал. Иска да я постави после… в такова място, където има много други книги и където хората отиват, за да четат…

— В библиотека — поясни Еврих, сядайки на пейка до масата. — Ако странството ни завърши благополучно, добри стопанино, аз наистина се надявам да видя скромния си труд в библиотеката на бляскавия Силион.

Бе решил, че неспирно преследващите ги беди поне временно са прекратени, затова си позволи да се похвали, съвсем невинно. Бе сигурен, че Айр-Дон няма понятие къде и какво е Силион, нито що е то библиотека, но велхът неочаквано прояви интерес:

— Хората, значи, там сядат и четат? Все едно сърбат чорба в гостилница като моята?

— О, да! — разпалено потвърди Еврих. Лошото му настроение, предизвикано от сутрешната случка, се изпари без следа. — Аз, преди да тръгна на път, препрочетох множество различни трудове, а някои поръчах на преписван, за да ги нося със себе си и да имам възможност да освежа паметта си, пристигайки в една или друга страна…

Велхът тържествено кимна:

— Ще да е по-доходно да се държи библиотека — рече той дълбокомислено. — Защото там чорбата и пивото не свършват, както у мен, а една книга се чете от доста люде… Питай ме за каквото пожелаеш, любимецо на Боговете на Небесната планина. Всичко ще ти кажа, без нищо да премълча!

Еврих се усети за какво намеква кръчмарят и избухна в смях:

— О, уважаеми, непременно ще спомена в книгата си за теб, за щедрия ти дом и за кухнята ти, от която се носят ухайни аромати на превъзходни гозби!… Така всички, заситили ума си в библиотеката, ще пожелаят да заситят и тялото си в твоята гостилница!…

Слугините, на които Айр-Дон намигна пътьом, вече застилаха масата с просторна покривка, украсена не по-зле от омайните ярки завеси по стените. Подобни покривки не се вадят от сандъците току-така. Вълкодав не седна да чака нареждането на трапезата, разкопча кесията на пояса и постави на масата пет кондарски сребърника пред Айр-Дон:

— Приеми ги с благодарност, че този дълг повече не тегне на съвестта ми.

— Приемам и свидетелствам, че борчът ти е уреден напълно — отговори с достойнство Айр-Дон и една по една взе монетите от покривката. — Макар че, ако си говорим открито, вянино, длъжен съм да ти отстъпя половината от „Белия кон“, защото дължа сегашното си благополучие на теб. Когато замина с Фитела, съвсем те забравих… а после знаеш ли какво се случи у нас в Голямото гостилище? Куц вянин да мине — при мен ще отседне! Ами галирадците!… Да си срещал в Галирад майстора-оръжейник Коприва и стъкларя Остей?

— Знам ги — потвърди Вълкодав.

— Та те същата година забогатяха изведнъж и взеха да пращат свои кираджии, дето предлагат по-светли от сребро лъжици, или пък стъклени гърнета, в които се вижда какво ври! И те също при мен идваха… Така станах в цялото Гостилище пръв чорбаджия!

— А защо тогава си дошъл насам, почитаеми? Кой вятър те довя от толкова далеч, за наш късмет? — попита Еврих. — Прекосяването на морето не е като да се преместиш на друга улица!

— Аз съм лек в нозете — усмихна се Айр-Дон. — Роден съм в каруца, докато баща ми пътувал от страната на предците на запад, при солвените. Затова и не ме свърта дълго на едно място. Наследил съм съдбата му, така излиза. И не виждам нищо чудно в това. Нито осъдително. Лани у мен зимуваха двамина търговци от Тин-Вилена. И толкова ми хвалеха града си, че си рекох — я да се пробвам?… Пък и голямата дъщеря мъж доведе, много разбрано момче… Оставих им стопанството си в Гостилището, взех сина с мен, две готвачки със семействата им, наех кораб от Галирад — и ето ме тук. Купих тая къщурка, оправям се полека-лека.

Очевидно последното бе произнесено от скромност. „Къщурката“ бе хубава просторна къща, дърво връз камък, зад градските стени и на добра улица, а не нейде из катуните около града като Ретиловия двор. И пак при същия наглец бе празно като в сиромашки хамбар, а при Айр-Дон народът седеше лакът до лакът по пейките, че и още толкова стърчаха с канчета и паници около прага отвън, там също пейките покрай стените не достигаха за всички гости! Някои сядаха направо на земята. И стана ясно защо толкова се натискаха хората да се гощават у велха — веднага щом слугините донесоха гозбите. Айр-Дон готвеше според обичаите на племето си, сиреч умопомрачително вкусно и в количества, от които човек преяжда. Над малката решетка над жарта в огнището ухайна пара изпускаха свински шишчета, нанизани заедно със сладък пипер и лук, а в глинени похлупци златееше местен зеленчук, който тук заместваше любимата на всички велхи тиквичка. Зеленчукът мязаше на тлъста грамадна краставица, беше нарязан по дължина, изчистен от семките и напълнен с натрошено сирене с масло, яйца и подправки, пак съединен с дървени пръчици, използвани и за шишчетата, и така опечен до хрускава коричка отвън. А още — варено цвекло, пухкав ръжен хляб, кисело зеле, пресен и маринован чесън… Стомахът на Еврих, само разхленчил се от питката и ябълките, издаде лакомо ръмжене, и той неволно преглътна слюнка. Храната бе като за показ, но в същото време се отгатваше, че е сготвена от продукти, каквито всеки може да си купи — ще му излезе на същата цена. Ала нямаше да е същата — в това бе целият майсторлък на готвачките.

— Помня, че имаше ябълка на двора — рече изведнъж Вълкодав. — Щеше да я сечеш…

— Щях. Защото не раждаше плод — отвърна Айр-Дон, наливайки в стъклени чаши скъпо сакаремско вино. — Помниш ли как синът ми строши един клон на дръвцето? Ти после замаза отчупеното с вар… Ти го видя моето момче, зае мястото ми одеве… порасна, наследникът! А пък ябълката от онази година като тръгна да ражда — всяка есен в чудо се виждам, толкова ябълки къде да ги дявам!?

Велхът небрежно отчупи залък хляб и, говорейки, го топна в мас, почерпи с него Прилепчо, който веднага скочи от рамото на вянина и протегна муцунка към лакомството. Взе залчето и го загриза, като го придържаше със сгъвките на крилете си като с лапи. Вълкодав премести зверчето от покривката върху дървена дъска, за да не цапа.

На следващата сутрин Еврих се събуди късно и с тежка като буца глина глава. Сакаремското вино се оказа по-коварно, отколкото го помнеше… Умивайки се над дървената кофа, арантянинът смътно си припомни как снощи едва ли не в стихотворна форма излагаше пред добрия домакин пищни описания на пътешествието им с вянина. Тогава му се струваше, че говори необичайно леко и красиво, а словата все идваха такива, че направо да ги записваш и представяш на годишното състезание на поетите, творящи в старинен слог. Ала сега напразно насилваше паметта си за тези бисери, нито една свързана фраза не поиска да изскочи. Само повече го заболя глава. Еврих унило си направи извода, че навярно нищо свястно не е изричал. Бърборил е същите врели-некипели, както всички, прекалили с вино. И надали е изглеждал като изтънчен ценител на прекрасното, а си е мязал на най-обикновен пияница. Все пак нещо изскочи от спомените — неодобрителния поглед на Вълкодав, който май изпи само една чаша. Еврих изсумтя и веднага се намръщи от гнусното усещане на пустота между ушите. Ох, понякога варваринът Вълкодав наистина бива непоносим. Не да се повесели както е редно, от душа! Все на телохранител се прави…

Вянинът впрочем не беше в стаята, която наеха заедно. Бе оставил спретнато оправено легло. Еврих отвори тясната капандурка и погледна навън през прозорчето, примижавайки от ярката светлина — търсеше с поглед вянина, който сигурно подскачаше с дървения си меч из двора, плашейки ратаи и гости… Но Вълкодав го нямаше навън.

Нямаше го и в гостилницата долу, когато след известно време слезе, като криво-ляво се нагласи да изглежда прилично. Общото помещение бе почти празно. Пекарите и метачите на улиците, които се отбиваха да закусят още преди разсъмване, вече се трудеха с пот по челото, а до пладне имаше още време, когато щяха да налетят като скорци на лозе изгладнели млади занаятчии. Айр-Дон, удивително свеж и бодър, стоеше на мястото си зад тезгяха и приказваше с кльощав жилест сегванин, наглед — мореход от Островите. Кръчмарят погледна Еврих, тутакси оцени състоянието му, разбиращо се усмихна и дръпна шнур, който отиваше през дупка право в кухнята. Докато нещастният учен докрета с несигурна стъпка до тезгяха, иззад завесата на кухнята се появи синът на велха и постави пред Еврих дълбока паница с ароматна кехлибарена чорба и отделна паничка варено месо. Еврих подуши гозбата. Миришеше на шкембе и дреболии, на пипер и чесън.

— Яж, яж — засмя се Айр-Дон. — Шерхът не се гледа, а се гълта бързо. Ще ти олекне веднага.

Чорбата „шерх“, както по-късно научи Еврих, беше сакаремско изобретение. Ако се вярва на хронистите, сакаремците първи се научили да правят вино, а значи и първи изпитали мъките на махмурлука. Еврих предпазливо пое паницата, отпи глътка от гъстата течност… беше като огън, по тялото се разпростря пареща топлина, която съвземаше ума, сякаш целебна билка. Челото му се покри с капки пот и той веднага посегна към мръвките. Усети как светът наоколо се избистря по удивителен начин, без повече да се разпада на болезнени късове. Когато паничката бе наполовина празна, младата слугиня, която търкаше масите, се видя на Еврих необикновено привлекателна дама.

Сегванинът наблюдаваше граматика с тънка, съчувствена усмивка. Навярно и той неведнъж бе пъдил главобол по същия начин.

— Айр-Дон ми разказа за теб — обърна се той към Еврих на добър арантски, веднага щом забеляза, че ученият горе-долу се е свестил и е способен пак да разбира разумни речи. — Ти, значи, си отплувал от страната на нарлаките с изчезналата ладия на Астамер?

Миг-два Еврих трескаво премисляше какво да отвърне, като преценяващо оглеждаше морехода и търсеше в него възможна прилика със собственика на потъналата косатка. Не намери такава, поне очевидна, ала кой знае? Случва се и родни братя да имат съвсем различни лица… Очевидно бе само едно — снощи бе приказвал твърде много. И за срещата с Конника. Де да можеше да се сети какво именно е плямпал, вдъхновен от сакаремското вино, проклето да е… Да бе тук Вълкодав, да го избави от неудобното положение, подхвърляйки вярна дума, но вянинът продължаваше да липсва. И къде ли се бе дянал?…

Еврих се опита да потули объркването си, като доста сполучливо се престори, че се е задавил с хрускава кисело-солена краставичка. Опитният кръчмар правилно изтълкува неговото проточило се мълчание:

— Пред теб е славният Ратхар Буревестника, владелец на три кораба, хвърлили котва в нашето пристанище. Моят и неговите братя оставиха костите си в битката при Трите хълма, сражавайки се един срещу друг, но въпреки това аз и Ратхар сме като братя отдавна. Навестих го тази сутрин и му казах как сте пристигнали тук.

— Надявам се, че не се сърдиш, задето веднага подхващам разговор по работа, макар това и да е против обичаите — леко се поклони Ратхар. Лицето му беше с цвят на изпечена глина, очите пък — светли, сиво-сини, с малки зеници, зорки и грабливи. — Отплувам вдругиден по изгрев — продължи той, — така че просто няма време, сам разбираш, за дълги беседи. Ще се отбия до острова на Печалната бреза. Там съм роден, но пак там живее и семейството на Астамер. Бих искал да науча как е загинал, за да разкажа за това на роднините му. Ти нали знаеш какво е сполетяло ладията му?

За размисъл не остана нито миг и Еврих кимна:

— Да, зная… Виж, случи ни се да разберем на собствен гръб, че легендата за блуждаещата скала, наричана Конника, за нещастие хич не е измислица…

Ратхар вдигна вежди. След кратко мълчание вдигна рязко ръка:

— Стопанино, налей ни вино! Това трябва да се чуе на добра трапеза и без бързане!…

Еврих отказа виното, защото само от вида на стомната му се догади. Затова пък стомахът, разбуден от шерха, властно искаше закуска, по възможност — царска. Айр-Дон ги настани на масата в ъгъла, постави дебела свещ по средата и сложи любимата сегванска храна — добре опържена риба с горски ягоди, варени с мед. Подобно съчетание отначало предизвика у Еврих трепет, но, след като опита гозбата, се убеди, че на Островите знаят какво да ядат.

Там, на трапезата, младият учен обстоятелно изложи пред Ратхар цялата първа част от плаването, като не забрави да спомене и любимата крава на Астамер, и покровителственото държане на мореходите към клетия сирак, когото граматикът и неговия спътник бяха обещали да съпроводят до родното му място. Мореплавателят от време на време се усмихваше скришно в брадата си и кимаше, сякаш разпознавайки хората в разказа, та дори ги и виждаше в ароматния тънък пушек на свещта. Ала щом Еврих стигна до описанието на съдбоносната буря и страховитата скала, летяща към кораба през пронизания от мълниите мрака, сегванинът се втренчи в граматика — внимателно и подозрително.

— Рядко бях срещал мъже, по-доблестни от Астамер — вдъхновено лъжеше Еврих. — Когато сетната вълна сграбчи косатката, той само ругаеше и споменаваше косматите прасци на Тунворн и заплашваше Самия Храмн, че ще му оскубе брадата, ако Онзи забрави да приготви топъл обор за любимката му там, на небесата… Той до последно здраво държеше руля, защото не забрави дълга си на кормчия и не опетни честта си на морски вожд. А хората му надянаха ризници, туриха си шлемове и запяха бойна песен, като усърдно почнаха да гребат право срещу Конника… не знам дали за да свърши всичко по-бърже, или защото се уповаваха да сплашат Призрака с храбростта си… Гребяха и пееха! Точно както прилича на истински воини…

Словата се лееха досущ описваната песен, Еврих даже сам си вярваше, че е било точно така — доблестни герои в летяща по вълните ладия, сякаш въплътена сегванска легенда. Дори му се стори, че самият той е по вълните на снощното си пияно вдъхновение, което толкова се силеше да си припомни, щом се събуди тази заран.

Скръцна врата и арантянинът стрелна натам очи: Вълкодав?… Влезе човек с тъмно наметало и плъстена шапка, засенчваща лицето му. Айр-Дон побърза да посрещне посетителя, но онзи поклати глава и седна на празната маса до изхода, загърбвайки кръчмаря. Велхът сви рамене и се върна на мястото си. Няма смисъл да досажда, уморил се е човекът, седнал е да си почине — защо да го пъди… може и да намисли да поръча нещо!

— Ами ти? — неочаквано попита Ратхар. — Ти и твоят другар и сирачето? Как стана така, че видяхте гибелта на ладията, пък оцеляхте?

— Ами… — заекна Еврих. — В онзи миг ние вече не бяхме на борда на косатката. Плувахме… самостоятелно…

— Искаш да кажеш, че благородният Астамер ви даде лодка, за да се опитате да се спасите? — пак кимна Ратхар. — Прилича му, беше щедър. Ала и ти заслужаваш похвала. След нас, сегваните, твоят народ са най-добрите мореходи. Съумял си да отбегнеш Конника, да запазиш лодката си всред щорм, че и да стигнеш до брега от средата на морето!… Не е като да преплуваш тесен пролив.

Еврих скромно сведе очи:

— Никаква заслуга нямам за това. Искаш — вярвай, искаш — недей, но Конникът ни пощади. Струва ми се, защото малкият сирак се оказа Негов съплеменник. Вълна ни остави върху стремето Му, преживяхме страшна нощ… видяхме как се разби косатката… а сутринта съзряхме съвсем близо брега… Щом се върне, другарят ми ще потвърди моите думи! Не си измислям!

— Какво има да измисляш… — Ратхар Буревестник сдъвка парче риба и наклони глава, сякаш криейки от граматика очите си. Мореплавателят не бе в първа младост, косите му бяха вече прошарени и оредяваха откъм челото, а сивата опашка на тила приличаше на фъндък козина от шугава лисица. — Изцяло вярвам — продължи той, — че Конникът, ако пожелае, и такива ще ги спретне. Много дивни неща стават по света с волята на Храмн, чиято премъдрост е съизмерима само с дължината на брадата Му… Склонен съм да приема, че тук не излъга. Ала за това, как Астамер уж се е държал преди смъртта си, прощавай, но не ти вярвам дори ей толкова…

Ратхар заби пръст в оглозган рибешки скелет и отмери с нокът тънко ребърце.

Еврих отвори уста за възражение, ала сегванинът го превари:

— Стига детски приказки, момко. Аз съм два пъти по-стар от теб и много добре зная що за стока беше Астамер. Воини, викаш?… Герои! Абе, ще заложа на бас всичките си гемии, че прошлякът с кравата пак е бил събрал в Кондар паплач от кол и въже, тръгнали да се наемат на служба при жреците! Няма що, герои… улични главорези. И съм сигурен, че щом са съзрели Конника, цялата шайка начело с Астамер са решили да Го умилостивят с жертва. То се знае, избрали са вас, чужденците. Изхвърлили са ви зад борда, ето така е било. Бъркам ли?

— Не беше съвсем така — тихо проговори Еврих. Гледаше в паницата си и ушите му пламтяха. — Когато гребците рекоха да предложат на Конника кръвта ни, моят спътник ми каза да спасявам момчето и ние сами скочихме, а той остана да се бие на кораба, за да ни даде преднина, после и той скочи… сам…

Ратхар щракна с пръсти, граматикът неволно вдигна лице и срещна очите на събеседника си — остри, пронизващи.

— А накъде гребяха тия нехранимайковци, преди да станат на трески и рибя храна? — поинтересува се той безпощадно. — Съмнявам се, че право така геройски към Конника. Навярно са се опитвали да бягат, да спечелят още миг живот, нали?

Еврих премълча. Нямаше смисъл повече да лъже.

— Трябвам ли ти още да питаш друго? — попита той след малко. Мъчително му се искаше да се скрие, за да не го пари срама за други, вече мъртви хора.

Сегванинът взе от блюдото ново парче риба, топна го в меда с боровинки и го сдъвка заедно с костите, хрускайки.

— Трябваш ми — каза равно. — Айр-Дон спомена, че ти и другарят ти… видях го май вчера, снажен вянски момък, той е, нали? Та кръчмарят ми рече, че уж искате да стигнете до някакъв си остров край Западния бряг. И търсите кораб за натам. Вярно ли е?

Еврих кимна.

— Искам да кажа — продължи Ратхар, — че ако ви взема, ще бия два пъти повече път през вълните, отколкото до Печалната бреза, но съм навит да ви закарам. Само че с едно условие. Казах ти, че съм земляк на Астамер и добре познавам семейството му. Особено него, той все се шматкаше по чужбината и почти не зимуваше у дома, както прилича на един мъж. Ако те заведа при неговите старци, ще можеш ли и на тях да им наприказваш същите красиви лъжи, с които се опита да ме забаламосаш? Нека си мислят, че той наистина е загинал достойно. Все някаква утеха… Кому ще стане добре, ако всички узнаят, че Хег вече го гони по плитчините на студената река?…

Арантянинът не бързаше да отговаря и криеше очите си. Ратхар невярно изтълкува неговите колебания и додаде:

— Не предлагам само дотам да ви закарам, но и обратно. Скоро ще завилнеят есените бури, ама мен, да знаеш, неслучайно са ме кръстили Буревестника…

— Друго ме тревожи — прекъсна го Еврих. — Няма други свидетели на крушението, освен мен и Вълкодав… и момчето. Още никому не сме разказвали за Конника… освен на кръчмаря и на теб. Ала сам знаеш, истината понякога пътешества по неведоми пътеки. Няма ли да се почувстват оскърбени роднините на Астамер, ако някой ден научат какво точно се е случило?

На ума му беше преди всичко описанието на онази нощ в неговата собствена книга. В „Допълненията“ граматикът не бе посмял да лъже. А книгата някой ден кой знае що за хора ще прочетат и от тях ще се разчуе истината за последните часове на морехода Астамер… Истината си е истина, но не ранява ли твърде болезнено безсърдечно добросъвестното излагане на случки, постъпки, факти… Граматикът дори мимоходом обмисли идеята да пренапише съответната глава, да изтъкне нещо възвишено… пък и най-важното в този раздел от книгата бяха сведенията за Конника и за чудесното спасение на тримата корабокрушенци… Кого ще е грижа за шепата страхливци или, ако излъже, за отряда храбреци?…

Ратхар се усмихна криво:

— Бащата и майката на Астамер са много стари и надали ще преживеят още две-три зими. Нека им бъде утеха да мислят, че синът им може лошо да е живял, но поне е срещнал смъртта славно. Колкото до другите роднини… Аз на тяхно място бих благодарил за такава лъжа!

Еврих постави длани на масата:

— Добре. Ще изпълня това, което искаш от мен, като разчитам и ти да държиш на думата си. Кога да дойдем на кораба ти?…

А може, помисли си междувременно, просто да съкратя някои места в главата за корабокрушението, така че хем да не излъжа, хем да не посочвам кой какво поведение е показал пред лицето на опасността? Нещо като: „… и тогава ние се озовахме във водата“. Хм… сигурно точно така се появяват записи, над които напразно умуват поколения учени мъже. Не става ясно сами ли сме скочили, изхвърлили са ни, или пък корабът се е разпаднал под нозете ни — иди че тълкувай след време!…

Човекът с тъмното наметало изведнъж стана и си тръгна, без да бърза, без да обели нито дума. Почти веднага откъм улицата се дочу тежък тропот на конски копита. Неизвестно защо Еврих потръпна.

Според Айр-Дон Вълкодав бе излязъл да „разузнае“ нещо в града и бе казал, че ще се върне привечер. Еврих веднага си припомни какво вълнуваше спътника му по пътя насам и усещането, че нещата се нареждат по най-благоприятен начин, мигновено помръкна. Смени го предчувствие за неприятности. Изчезна желанието веднага да се втурне да събира багажа, като че с това щеше да приближи мига на отплуването, съвсем по детски. Няма да го бъде това отплуване. Никога.

Младият учен вцепенено си помисли, че би могъл да се качи в стаята, както си мечтаеше по пътя, да се заеме с любимото занимание с книгата, а дори и тук, в кръчмата, бе достатъчно удобно да дописва труда си. Та нали за такава обстановка все въздишаше край лагерни огньове и под стрехи на незнаещи грамота племена… Но така и не помръдна от мястото си, мисълта за писане не че му внушаваше отвращение, просто му се стори лишена от капка смисъл. Донякъде това се дължеше на вчерашното напиване, което все пак бе преодолимо с малко повече воля… както казваше Тилорн, цитирайки изречение на отдавна починал мъдрец от своя свят — „И това ще мине“. Да, унинието и отпадналостта минават. Даже да им се наложи да се задържат в Тин-Вилена чак до пролетта, арантът би оползотворил принудителното бездействие, като сложи в ред ръкописите си…

Но защо тогава го наляга такова отчаяние, сякаш душата е готова да падне в бездна? И се разкъсва сега между подтика да хукне да търси Вълкодав и по-осмисленото хрумване да помогне на слугите да нацепят дърва за печката, от която излизат толкова вкусни гозби?… И докато местеше поглед от едната врата към другата, в кръчмата заприиждаха обедните посетители — стражници, майстори, търговци. Когато вече не останаха много свободни места в помещението, Еврих видя Вълкодав да влиза. Гостите на Айр-Дон се озъртаха подире му. Вянин в града, сигурно си мислеха хората. Добре да е само един, ама и тоя стига… я какъв звяр е кацнал на рамото му!…

Еврих все още си седеше на същата маса пред мъждукащата ароматна свещ и блюдо с пържена риба, която им се опря на двамата с Ратхар — много беше, наистина. Вярно, бе изстинала, но продължаваше да буди апетит и с вид, и с вкус, и с миризма. Вълкодав се настани срещу него, позволи на Прилепчо да си грабне късче от златистото лакомство и постави лакти на масата. Нищо не каза.

— Какво стана? Разузна ли, което искаше? — с разтуптяно сърце наруши мълчанието Еврих. Вълкодав кимна бавно. Към тях припряно се приближи запъхтяна слугиня и вянинът я помоли:

— Донеси ми, мила, хляб и мляко. И празна паничка за моето рошаво приятелче…

Прилепчо вирна муцунка, облиза се и издаде дълъг писък, сякаш се представяше, че именно той е „приятелчето“. Получи се забавно — младата велхиня се изкикоти и се отдалечи весело. Вълкодав я изпрати с поглед. Беше замислен.

— Май трябваше да си остана и да прекопавам градината на Варох — рече той неочаквано. — А ти щеше сам да се оправиш. Пак по-добре щеше да стане…

— Но какво ти е? Какво стана?…

— Нищо.

Девойчето донесе хляб и кана мляко, постави паничка за Прилепчо. Личеше й колко й се иска да помилва зверчето, ала не се реши, а Вълкодав не забеляза блясъка в момичешките очи, съсредоточен върху мислите си. Слугинята се врътна и отиде при другите гости, а вянинът надроби попарка на Прилепчо. През това време черният крилатко нетърпеливо подрипваше отстрани с щръкнали уши и влажен нос, който поемаше апетитната миризма. Еврих разбра, че вянинът няма скоро да заговори, затова се обади:

— Тук дойде един мореход, Айр-Дон му има доверие… Ратхар Буревестника се казва. Теб те нямаше, та аз за двамата се разбрах с него да отплуваме вдругиден призори…

Развълнуван и сякаш позабравил да говори гладко и изящно, граматикът осведоми Вълкодав за разговора с морехода. Не скри нищо. Докато признаваше опашатите си лъжи, отново усети лицето си горещо.

— Добре си сторил — каза Вълкодав. Не порица спътника си за направената без него уговорка със сегванина, даже и не се възмути за условието да лъже пред родителите на Астамер, за да изкара мъртвия кормчия по-бял от снеговете. Дори май го одобри. Та не стори ли същото пред Гелвина, майката на Канаон?…

Еврих обаче се стресна от липсата на упрек, че на своя глава е наел кораб. Какво се бе случило, че вянинът изостави навиците си, също както граматикът — влечението към своите скъпи „Допълнения“?

Събра кураж и запита направо:

— Нещо си научил за Наставника по воинско изкуство, нали?

Масичката им уж се намираше сред останалите гости, но някак си далече от неуместно любопитни очи и уши. Айр-Дон наистина си знаеше интереса и бе предвидлив.

— Да — отрони Вълкодав.

Еврих почака продължение и потропа по масата с пръсти.

— И?

— Това е Майка Кендарат.

— К-ка-какво?! Да не си се припознал? Да си се объркал? Защото, нали, не може…

— Може. Тя е. Подмамили са я да дойде в крепостта. И сега я насилват да обучава бойците от армията на Боговете-Близнаци. Ако откаже, всеки ден ще убиват пред очите й по един човек. Ще го горят жив.

Гласът на вянина бе равен, дори равнодушен, по-скоро безизразен. И смътното чувство за предстояща беда, мъчило Еврих още от сутринта, придоби плът и очертания. Наистина бяха попаднали в беда. Проклета да е тази Тин-Вилена, по-малката сестра на престолния Тар-Айван! Проклета да е в името на всички Богове на Небесната планина! Проклет да е онзи ден и час, в който бяха решили да тръгнат към този град и се качиха на трижди не благословения Астамеров кораб…

— Тук има още един човек, който ни познава — каза Вълкодав. — Брат Хономер. Сега е първи ученик на Кан-Кендарат и вече сам наставлява другите. Така че… по-добре си седи в гостилницата при Айр-Дон и не си подавай носа навън преди отплаването.

Еврих едва не викна „Ами ти?!“, но вместо това глупаво попита:

— Тежко ти бе да научиш такива неща, нали?…

Вълкодав ненадейно се ухили:

— Кое му е толкова тежкото… Дебна подходящ човек от крепостта, сетне го напивам до припадане в най-близката кръчма… Кое му е тежкото? Няма да избирам дебелак я!

Еврих объркано се втренчи в другаря си. Нито веднъж не бе виждал Вълкодав поне мъничко пиян, а сега изведнъж подуши, че спътникът му вони на бъчва с джибри. Вярно, очите му бяха напълно трезви. И походката, и приказката… Вълкодав въздъхна, не се беше надявал да обясни всичко разбираемо.

На каторгата понякога надзирателите за забава нарочно пояха неволниците с евтино гадно вино, а после ги преследваха с бичове, за да се натикат в най-опасните пещери, където зееха пукнатини и провали, а от тавана се срутваха камъни. Когато за първи път бе сполетяно от същото, опърничавото кутре на Сивия пес даде свирепа клетва, че ще издържи. Че ще запази ясен разсъдък и ще оцелее. И някой ден пазачите ще видят дебелия край…

— Нося доста — простичко рече Вълкодав. — Е, това не е важно.

— И… какво ще правиш сега? — прошепна кой знае защо Еврих. Вянинът излови от блюдото хрускава рибка за опашката и каза, сякаш бе окончателно решено:

— Ще избавя госпожата от плен.

„И ще успееш! Може би…“ — едва не избъбри арантянинът, живо представяйки си как Вълкодав се катери нощем по отвесната стена, стига крепостните зъбци… След бягството от итигулската твърдина изобщо не се съмняваше, че би сполучил. Не може да не сполучи!

И все пак…

— Жреците разполагат с отлични воини — сякаш в отговор на подслушаните мисли отрони вянинът. — И държат госпожата под зорко око. Ти, знаеш ли какво… дали не би могъл утре да се скъташ край градската порта и да посрещнеш Майка Кендарат, ако тя вземе, че излезе? Сигурно ще можеш да се погрижиш за нея…

Еврих почти легна по корем върху масата, доближи лице до лицето на другаря си и яростно изсъска:

— Как така — вземе, че излезе?… Говори свързано, варварино! Какво си наумил?!

— Утре ще я предизвикам — все тъй безизразно промълви Вълкодав. — Ще отида там и ще я предизвикам на двубой. Те ще видят, че съм по-добър боец и съм по-достоен да им бъда Наставник. Ще вземат мен. А нея ще пуснат да си върви. Само да посмеят да не я пуснат.

— Тилорн! — със зло отчаяние излая Еврих. — Тилорн ни чака, за да прати вест до своя свят! Колко години не е стъпвал в родината си?… А ти, какво излиза, искаш да погребеш надеждата му за завръщане? Искаш да зарежеш всичко?! Забрави, че му обеща!…

Вълкодав се усмихна. Преди така се усмихваше единствено когато на Прилепчо скимнеше да се умилква на приятеля си, гъделичкайки го с крилцата си по шията. Или когато Ниилит го викаше заедно да четат сакаремската книжка… или, съвсем рядко, когато гледаше как си играе със светлината мънистото, зашито към вплетен в косите му ремък.

— Нали ти казах, по-добре да беше тръгнал сам да търсиш звездния кораб… Може и да е за хубаво, че без мен ще пътуваш с Ратхар.

Ученият побесня. Мътна вълна заля разсъдъка му — нещо, което той наивно смяташе за невъзможно. Дощя му се да запрати блюдото с рибата, да обърне масата и да се нахвърли срещу Вълкодав, да го наложи с юмруци! Беше на косъм да постъпи така, с което би огорчил силно стопанина на гостилницата, ала в този миг външната врата се отвори със замах, тресна, удряйки се в стената, и всички посетители обърнаха погледи към нея. Стража!… Идват за нас!… — тозчас премина през главата на Еврих необичайно отрезвяваща мисъл, и яростта му угасна от ледения полъх на страха като свещ на вятър. На фона на ранния здрач по улицата застанаха две фигури на яки младежи, ала не приличаха на стражници, защото бяха гологлави. Изобщо нямаха намерение да прибират някого, напротив, влачеха със себе си висок пълен мъж с черна брада, в когото с усилие се разпознаваше нахалния и самонадеян Ретил. Той хленчеше и се опитваше да се свие на кравайче, притискайки нещо към гърдите си. Младежите го изтикаха навътре в кръчмата. Носеха кожени елечета като всички нарлаки. Подгониха с ритници Ретил между масите — право към Еврих и Вълкодав. Отблизо пролича, че ханджията е изял щедра порция пердах — разбити устни, кръв под носа, подуто и насинено око. Нещастникът конвулсивно стискаше с две ръце велурена торбичка, вързана с пъстра лента. Торбичката подрънкваше на сребро.

— Този изтърсак на пършива овца погази справедливостта — каза единият младеж. — Ние го накарахме да поправи стореното.

— Така че на такива като него боклуци и през ум да не минава да дерат по три кожи за нещо, което вече им е било платено! — добави другият. Погледна към Айр-Дон и зъбато му се ухили: — Де да бяха и в покрайнините всички кръчми като твоята, велхе!… Защо не вземеш да отвориш още една гостилница — при нас? Хайде, помисли си!…

Еврих започна да се досеща какво става. Нарлаки. Силни, мускулести, въоръжени момци. Като Тормар. Като онези тримата, размазани от Вълкодав по стените в глухата кондарска уличка…

Първият нарлак сграбчи Ретил за яката и го просна по очи пред масата, като го ритна по опашната кост:

— Плащай, гнидо, дълга си към добрите хора! Беззаконник!

Клетият ханджия, бършейки сополи, сълзи и кръв, протегна тресяща се ръка и изтърва кесията пред нозете на Еврих. Несъмнено, вътре бяха взетите най-безсъвестно пари за магаренцето. Младият нарлак се наведе, вдигна торбичката, изтръска я от прахта и я постави на масата пред арантянина. Докато се изправяше, намигна на учения и прошепна тихичко:

— Приятелите на великия Сонмор са и наши приятели…

После двамата хванаха плачещия Ретил под мишниците и безжалостно го повлякоха навън. Еврих чак съжали ханджията. Да, обидно му беше, когато същият този мизерник го обираше, но какви пари струва да понесеш такова унижение… Озърна се към Вълкодав. Вянинът наблюдаваше възстановяването на справедливостта напълно равнодушно. Сякаш суетата на този свят вече не го занимаваше. После Вълкодав премести поглед върху димящата свещ. И внезапно направи някакво движение само с раменете си. Еврих съвсем ясно видя, че спътникът му не вдигна ръце и изобщо не докосна свещта. Въпреки това тя отхвръкна, пометена от мощен рязък тласък. Блъсна се в стената и угасна, падайки на пода…

Крепостта се намираше встрани от града, където като вкаменени вълни се издигаха крайните гърбици на скалистия Задоблачен рид. Пътят вървеше по нагорнище и Еврих току поглеждаше през рамо към гъмжащия мравуняк на тин-виленските улици и кейове, превзели и изпълнили бреговете на извития залив. Нататък се простираше морето. Планинският хребет продължаваше навътре, превръщаше се във верига острови, все по-малки и ниски, докато не секваше като потопена шипеста опашка на спящ дракон. По късчетата суша зеленееха дървета, като тук-там вече бяха се обагрили в есенни цветове, а под отвесните им брегове сновяха дребни гемии и чевръсти лодки. Рибари. Уловът там, както казваха, бил пребогат, и то не само на риба, но и раци, морска трева, миди — благодат! Само преди два дни Еврих с пълни гърди би пил морския въздух, би превъзнасял суровата красота на тукашните места, дар от Боговете, и би подбирал достойни думи за нейното описание. Днес обаче гледаше с недоумение — защо е всичко това?… Хубав, трудолюбив и заможен град, всяка негова улица води към пристанище… утринно море и благодатни острови — защо?…

Вълкодав безмълвно крачеше до него, силно прошарените му, пуснати на воля коси метяха плещите му. Над рамото му стърчеше дръжката на Слънчев пламък и още два чирена — тежките дървени мечове за тренировки. Прилепчо седеше на другото рамо и току издаваше жаловит писък, притискайки се към шията на вянина. Подминаха прочутите ябълкови градини, където хищният хвъркатко със сигурност би се отбил да види множество интересни за него неща, но любопитното иначе зверче предпочете да остане с приятеля си. Вълкодав носеше торба с най-необходимите си вещи — риза за смяна, плетен пуловер без ръкави, паница с лъжица, канче, калъп сапун, гребен и Зелхатовия трактат… какво друго му трябва на човек като Вълкодав? Всичко друго, също така оскъдно, бе поверено за съхраняване на Айр-Дон. Да си го вземе като се върне. Сиреч — ако се върне.

Предишната вечер Еврих изразходва цялото си красноречие, за да разубеди вянина. Преди зазоряване, тъкмо щом граматикът, спейки на пресекулки, изнамери съвсем необорими доводи и се измъкна изпод усуканото одеяло, Вълкодав вече бе излязъл. Еврих едва го свари в кухнята на гостилницата. Вянинът, току-що изкъпан, сушеше косите си край огъня и пред него, съвсем не неочаквано стоеше паница шерх. Колкото и да носи някой на пиене, махмурлукът всекиго посещава, затова и трябва да се лекува. Еврих улови неподвижния поглед на спътника си и щателно приготвената му реч умря неродена. Вянинът бе решил окончателно.

Крепостта — въплътена в камък песен за прослава на Близнаците — бе изградена съвестно и здраво. Създателите й явно не са били впечатлени, че Тин-Вилена, управлявана от Съвет на старейшини, няма от кого да се плаши, и то не само защото наоколо не живееха алчни и войнствени народи, а и заради строгия ред в процъфтяващия град. Замъкът въпреки това бе изграден от надарени архитекти по всички правила на военното изкуство, способен да устои на щурм и обсада. Явно не бяха пестени пари за строежа. Твърдината, посветена на Братята, беше кацнала на стръмен скалист хълм, сякаш израстваше от естествените канари, устремена към небето с кули и зъбци по стените си. Младият учен ги измери на око и направо му домъчня. Само луд би разчитал да проникне скришом в подобно място.

Пустинният път междувременно се добра до последния завой. Зорките стражи по стените навярно бяха следили двамата пътници, идващи от града. Надали още различаваха лицата им, но след стотина крачки щяха да успеят, затова Вълкодав спря:

— Край, дотук си.

Еврих не продума, само хапеше устни, ала сигурно всичко, което му бе на ума и на сърцето, се изписа по челото, както се казваше в една вянска поговорка. Вълкодав малко гузно разпери ръце:

— Ти… прости ме. Не мога да я зарежа.

Ученият бързо пристъпи към него и го прегърна силно, забождайки нос в рамото му.

— Братко… — промълви задъхано.

Искаше да добави още нещо, нелепо, глупаво и съвършено ненужно, нещо от рода на „пази се“ или „обещай да оцелееш“… ала гърлото му се стегна и го предпази от излишни приказки. Вместо това Вълкодав му рече:

— Чух само добри неща за този Ратхар, но ти все пак си имай едно наум, нали? И се пази. Вие, граматиците, все се забърквате в неприятности…

Еврих някак се откъсна от другаря си, вдигна овлажнели очи. По-високият Вълкодав го гледаше отгоре надолу. Наистина като брат брата. Може би се дължеше на навика да са заедно, умножен по скорошната раздяла и страха на Еврих да продължи пътуването самичък… Пък и този полуобразован варварин, мълчалив и сприхав, с дивашки разбирания за чест и справедливост, тъкмо този човек се струваше на младия учен по-близък от роднина. Повече от батко. Мъдър опекун и защитник на младия умник, който може само да се изтъква колко книжки е прочел, пък едва се оправя в реалния свят…

Пред вътрешния взор на арантянина се появи усмивката на Сигина и той си спомни Засечния рид и тогавашния си страх да не загуби Вълкодав. И защо ли хората се вглеждат истински в ближните си и започват истински да ги ценят чак когато съдбата се кани да им ги отнеме навеки! Защо чак пред края се сещаме за всичко недоизказано, сепваме се, че е трябвало да проявим повече добрина и съчувствие, които сме отказвали преди, докато е имало време в излишък за същото?… А ако бедата вземе, че все пак ни се размине, тутакси забравяме собствените си горещи клетви и продължаваме да се държим както и преди, сякаш не сме съжалявали за поведението си одеве, когато бяхме на ръба?! Мисълта за раздялата, вероятно окончателна, бе непоносима. Еврих отново прегърна спътника си и с усилие изтръгна от пресъхналото си гърло:

— Прости ме, Вълкодав…

— За какво? — учуди се вянинът. — Аз трябва да те моля да не ми се сърдиш… все те дразнех по пътя, а сега те изоставям.

Лицето му бе застинало и безизразно, ала в погледа му Еврих сякаш съзря отражението на всичко, преминало току-що през собственото му съзнание. Замръзна. Мигът отлетя.

Вълкодав се озърна към крепостта и свали длани от раменете на арантянина:

— Не искам да ни видят онези там… Ти върви… братко.

Мъжката раздяла е бърза. Не се вкопчват ръце в ръце, не се отлага неизбежното. Въпреки това на Еврих му се наложи да направи голямо усилие, за да загърби своя брат варварин и да поеме обратно по пътя. Вървеше и не виждаше накъде върви. Дишаше трудно, обръч стягаше гърдите, отляво под ребрата си усещаше тежест. Неочаквано пред него запърха с криле Прилепчо, увисна пред лицето му и, още по-неочаквано, протегна главица и го лизна по носа. Заврещя и се стрелна стръмно нагоре, изчезна като сянка.

Вече съм сам, помисли си Еврих. И затътри нозе нататък.

Завоят скри твърдината зад високи гъсти храсти и право насреща се издигнаха двама яки млади мъже. Със сигурност причакваха граматика, чиято сълзлива скръб мигом пропадна вдън земя. Той веднага зае отбранителна стойка, посегна към меча си и устните му се разтегнаха в зловеща зъбата усмивка. О, Богове, успя да си каже наум, Вълкодав навярно още и до портата не е стигнал, пък аз вече загазих без него…

Единият млад здравеняк вдигна примирително длани:

— Не сме тук да те нападнем, почитаеми!…

— Кои сте тогава? — запита невярващо арантянинът с ръка на меча.

— Принадлежим към по-младшия клан от семейството на великия Сонмор — представи се здравенякът, — и сме тук, за да предложим подкрепа на Сонморовите приятели, пристигнали иззад морето. Позволи ни да ти послужим, като те съпроводим и опазим от ненужното внимание на твърде любопитни люде…

От стените на крепостта добре видяха как двама души се сбогуваха на завоя. После единият тръгна обратно, спъвайки се, докато другият решително продължи към твърдината. Стигна до портата, стисна тежкото клепало от бронз и три пъти удари с него по дъбовите дъски — сякаш глуха камбана заби.

Веднага заскърцаха големите панти на портата и едното й крило се открехна, тъй като единият от заветите на Близнаците гласи: „Ако тропат на вратата ти — отвори!“. И тази повеля винаги се спазва — поне когато дошлият е самотен и не представлява заплаха за цялата крепост, пълна с воини.

— Свети са Близнаците, почитани в три свята — каза Вълкодав и влезе вътре, прекрасно разбирайки какво прави и че може би прави последните си свободни крачки по този свят.

— Свят е и Отецът Им, Предвечния и Неродения — отвърна стражникът, облечен в ризница и с шлем на главата. Беше млад и навярно отскоро се намираше тук, заради което все още възприемаше службата си като почетен дълг, а не като досадно задължение. Шлемът бе лъснат грижливо, движенията — стегнати, наперени. — Какво те води в Дома на Близнаците, добри човече?

Стражникът се чудеше на каква възраст е посетителят. Някога руси, а сега доста побелели коси, обезобразено от белег лице, счупен нос, сива брада… и много спокойни сиво-зелени очи, в които не се забелязваше нито намек за вълнение, страх или любопитство.

Мяза на наемен убиец, я с колко железа се е окичил — реши стражникът. Ясно що за птица е, рече си младият воин, доста такива прииждат напоследък… вярно, че мечът му е хубав и скъп… пък и не всеки идва с прилеп на рамото… Какво пък толкова? Пак си е наемник.

— Дочух — каза Вълкодав, — че Прославените в три свята пратили в този свой Дом учител, който прави воините непобедими…

— Аха… — разбиращо кимна стражникът. Обърна се и подвикна на другаря си, който стоеше на пост от другата страна на дебелата стена: — Търсят Избрания ученик!… Сега ще дойде брат Хономер, Избраният ученик — поясни той за Вълкодав. — Е, ако вече е привършил с новобранците… Той ще те види и ще реши дали ставаш. Засега минавай, почини си, навярно ще се наложи да почакаш.

Вълкодав кимна и влезе в предния двор на замъка. Огледа се. Помисли си, че е очевидно защо крепостите, първоначално градени да бранят от врагове, с времето се превръщат в затвори. Вече се чувстваше като заточеник. Усещането бе ужасяващо. Защо изобщо са издигнали този замък? От какви врагове се боят? Или е с мисъл за бъдещето, когато такива се появят?…

— А ние си рекохме, че си се запътил за храмовата библиотека — посрещна го с шега стражникът в двора. Тъкмо дошлите здравеняци от въоръжената смяна дружно избухнаха в смях.

— Голяма ли е библиотеката? — без да се засегне, попита Вълкодав. Момъкът не очакваше такава реакция и се стъписа, понеже нямаше готов остроумен отговор. Измърмори само:

— Цял живот има да четеш и пак ще остане… — Сетне млъкна начумерен.

Над вътрешната порта се кипреха резбовани от веща ръка ликовете на Близнаците. Прегърнали се през рамо, божествените Братя ласкаво посрещаха с усмивка всеки влизащ отвън. По-големият, облечен в червено, изглеждаше по-суров и сякаш бе готов да пази Младия, който носеше нежнозелени дрехи. Прекрасни, достойни млади лица, златисто сияние, излизащо от ръцете и главите им… Вълкодав втренчено се вглеждаше в лика на Младшия брат, търсейки в него чертите на изгореното под Харан Киир тяло. Стори му се, че нещо липсва в цялата дървена картина. След минута съобрази какво именно. Разбира се. Между Близнаците, прегръщайки и Двамата и сама в обятията Им, трябваше да стои Майка Им. Селската смахната женица, Лудата Сигина, навсякъде търсела Синовете си и накрая най-сетне намерила и в надзвездните небеса… Докато Братята са разделени…

Приседнал на слънце край затоплената стена, Вълкодав се замисли. Как така се случи, че на двама ни с Еврих се падна да Я съпровождаме? Та ние дори не отправяме молитви към Тях! Защо на наше място не бяха истински последователи на Близнаците? И как така моят Господар на Гръмотевиците дойде в планината да ме подкрепи, след като вече е знаел, че аз, без да подозирам, правя добро за един Бог от чужда вяра?… Нима ние, хората от различни племена, се покланяме на Едни и същи Сили, само че Ги назоваваме с различни имена? Дали Създателите се явяват пред народите с такъв облик и с такава Правда, каквито са разбираеми за тези народи? И тогава Сигина, Майката на Близнаците, в действителност е и нашата Велика Майка Жива, Вечно Съществуваща Извън?… Ала тогава излиза, че няма лъжлива или истинна вяра, а има само добро и зло в самия човек? Има ги и Висшите, обкръжени от благите души на живелите преди нас… Те сигурно се усмихват на прозвищата, които тук, на земята, сме Им дали. И горчиво скърбят, когато разпалваме войни, със сила доказвайки чия вяра е по-права… Дали е така, както си го мисля сега, Прадядо Слънце? Или бъркам жестоко, заради което Ти ще престанеш да светиш, отвратен от грешните ми помисли?…

Слънцето му се усмихна от задоблачни висини. Изобщо не губеше желание да свети и грее.

Брат Хономер не се забави чак толкова много. Когато жрецът излезе през вътрешните порти, вянинът го видя не в обичайните му двуцветни одежди, стигащи до петите, а по къса червено-зелена риза и груби износени панталони. Жрецът сякаш бе изпотен и току-що е поливал главата си с вода. Вълкодав лесно се досети какво толкова го бе уморило.

— Свети са… — поде брат Хономер, но веднага се сепна: — Познат ми се струваш, езичнико…

Гласът му бе същият — красив и звучен, предназначен да кънти под сводове на храмови зали или да се носи над многолюдни площади. Глас, с какъвто да провъзгласяваш небесните истини.

— Преди три години ти проповядваше в Галирад — отвърна Вълкодав. — Бях там тогава.

— Да, сега си припомних… — бавно изрече Хономер, като се приближи и спря. В очите му се появи лека насмешка. — По онова време уж те биваше с меча… в което се убедихме, за наше съжаление. Нима сега си решил да се научиш на друго воинско изкуство? Искаш да си вещ в безоръжен бой? И идваш в Дома на Близнаците, Които по-преди хулеше?

— Моля се на своите си Богове и не хуля чужди — повтори Вълкодав. — Още тогава не съм казал нищо лошо против Братята, нито сега имам такова намерение. И пристигнах не да се обучавам. Дойдох, за да изпъдя този ваш Наставник, защото зле ви учи, и да заема мястото му.

Произнесе тези слова високо, бавно, тежко — така че да го чуят всички. Рядко повишаваше глас, ала когато се налагаше, го можеше добре. Беше подготвен какво ще последва, затова не трепна от екналия от всички страни смях. Със сигурност в крепостта не бе останал нито един мъж, неизпитал страховитата ръка на Кан-Кендарат или нейните най-добри ученици. Прилепчо обаче не прояви толкова сдържаност. Обиден за приятеля си, той злобно засъска и дори се накани да се стрелне срещу най-близкия веселяк, ала Вълкодав лекичко тръсна глава и малкият хищник притихна на рамото му.

— Преди три години ти беше един много нахален младок, езичнико! — рече все още през смях брат Хономер. — Оттогава си побелял, но нахалството ти е цяло-целеничко. Малко са те тупали, вянино. Такива като теб нямат място в нашата обител! Тук сме радостни да посрещнем смирени и скромни хора, които обичат учението в прослава на Близнаците, а не самохвалковци, които кряскат още от прага, че били най-добри от всички! Махай се!

— Ей, езичнико, изходът е тук — подкани го младият стражник. Воините и жреците в двора спряха да видят как ще приключи всичко. Повечето жреци бяха млади, силни и облечени като брат Хономер. Ученици…

Вянинът не помръдна.

— Отговарям за думите си и мога да ги докажа… късодрешко — рече той глухо.

— Не желая никакви доказателства — пренебрежително махна с ръка Избраният ученик. — Изхвърлете го оттук, нека послужи за пример как постъпваме с такива горделивци!

Вълкодав остана неподвижен, усещаше как се ускорява кръвта в жилите му. По снагата му се разля онова светло вдъхновение преди боя, което бе почувствал край Препона, само че сега то бе по-чисто и по-извисено. Нещо като възторг, при който земята под нозете и небето над главата стават част от теб самия. Трябваше да спечели тази схватка. И щеше да я спечели. Няма значение, че може да се окаже последната. Прадядото Слънце го гледаше от пронизителносинята бездна отгоре. И виждаше, че има право.

Вянинът дори не се озърна към двамата стражници, протегнали към гърба му свободните си от копия ръце. Още не бе изпитвал толкова ярко прозрение. Намеренията им му се видяха като два езика червеникав пламък, много мудно устремили се към врата и рамото му…

Страничните наблюдатели само съзряха как Прилепчо излетя нагоре със сърдит крясък и в следващия миг яките воини зад гърба на натрапника изведнъж се прегърнаха и се търкулнаха настрани с преплетени ръце и крака като кукли от слама. Шлемовете им издрънчаха по каменните плочи на двора. А Вълкодав все така си стоеше, където бе стоял. Само обучено око можеше да долови светкавичната му стъпка напред, настрани и обратно.

— Е? — подхвърли вянинът без подигравка, без да откъсва очи от Хономер. — Още ли не желаеш да говориш с мен?

Само от едно се боеше — че гордостта на Избрания ученик ще натежи повече от разума и Хономер ще насъска останалата стража. И тогава ще се наложи да оголи Слънчев пламък и… песента на смъртта вече отдавна е изпята, какво има да губи…

Боговете, наглеждащи земните дела на Своите чеда, не позволиха ума на брат Хономер да се помрачи. Очите на Ученика бяха достатъчно опитни, за да видят това, което трябваше да видят.

— Виж ти… — късо изрече жрецът, докато стражите се окопитваха, несигурни как да постъпят, та предпочетоха да чакат нови заповеди. — Май си прав, езичнико, имаме за какво да беседваме… Въпреки че тия двамата не са обучени, така че не се надявай на толкова лесна победа отново. В името на Засиялите през вековете, приятелю, сега ще те изпитам сам какво толкова умееш!

Прилепчо изкряска неспокойно и се закачи за гредата на близкия навес, който покриваше вход към долните подземни катове на крепостта. Застина там като черна рошава топка и святкаше с очички. На двора излязоха още хора, по дървените чардаци, прилепени към вътрешната стена на два човешки боя височина, се появиха жреци и воини. Всички бяха усетили, че самонадеяният новак е нещо повече от обикновен самохвалко. Заслужаваше си да видят схватката му с Избрания ученик.

Съперниците бавно се дебнеха, жрецът описваше кръгове около почти неподвижния Вълкодав. Вянинът знаеше какво ще последва — тялото му го знаеше, докато разумът присъстваше на двубоя безмълвно и безучастно, досущ зрителите отстрани. Не обичаше да напада пръв, ала навярно все някой ден следваше да заобича изпреварващите атаки. Нямаше никаква представа от силните и слаби страни на противника си, но това не го тревожеше ни най-малко. Тръгна в кръг за сближаване с жреца. На разстояние около разтег преди удобна за удар позиция се плъзна напред. Покри този разтег с една стъпка. Пръстите му се сплетоха около здравата китка на жреца. На негово място Вълкодав отдавна би се отместил настрани със завъртане, така че да не позволи съперникът да се вкопчи удобно и да открие слабо място, но Хономер не успя да го стори и загуби. Според Вълкодав двубоят бе на привършване. Можеше да строши ръката на жреца, стига да поискаше. Или направо да я изтръгне от лакътя. Или да запрати Хономер към стената, след сблъсъка с която и самият велик лечител Зелхат не би го изправил на крака.

Вълкодав не направи нищо подобно — бе дошъл тук за друго. Затова изчака Хономер да се опомни и да тръгне доста ловко да отвърне на захвата му с хватката „счупено весло“. Вянинът се вписа в движението на противника си и отведе ръката му нагоре. За него кан-киро, рече си Вълкодав, е също толкова недоразбрано изкуство, колкото и за онзи злощастен наемник от Засечния рид. Би свършило работа срещу не кой знае колко опитен човек. Против Вълкодав обаче… Хономер се отдръпна стреснато от изникналата пред лицето му длан и Вълкодав се гмурна под лакътя му, без да се закачи в снагата му с мечовете или багажа си. Принуди жреца да затанцува на пръсти, като след миг го остави да рухне на колене и да се свлече на паважа. После отстъпи, без да пуска ръката му. Хономер сякаш агонизираше, опитвайки се да се зарови в плочите. Не можеше да спре да се тресе и да жули лице в паважа — пронизваща болка властваше в тялото му, болка от смачканите пръсти, която все едно нажежена игла изтезаваше китката и се стрелкаше по костта към лакътя и нататък към гръбнака…

Вълкодав преброи наум до три и пусна жреца. Не желаеше да проверява дали Хономер ще почне да вие за пощада. Нямаше и намерение да го осакатява. Нямаше нужда чак толкова да доказва победата си.

— Ставай — каза му. — Искаше да ме пробваш — пробвай!

Избраният ученик мигновено се търкулна далеч от съперника си. Важно правило на кан-киро — никога не се изправяй близо до противника! Жрецът го спази. Скочи на крака — добре. Пъргаво, красиво. Но вянинът на негово място не би постъпил точно така. При подобен пружинен скок можеш направо да посрещнеш с брадичката или слепоочието си юмрука на съперника. Което и стана. Хономер, биваше си го, се изхитри да се огъне назад в кръста, като успя да опази лицето си, дори падна пак по гръб, готов да раздава ритници. Вълкодав отстъпи. Би могъл да пресрещне ритника и да усуче крака на жреца, но защо?… Младият свещеник бързо си направи верните изводи и този път не се изправи така несполучливо. Преметна се през глава назад и веднага нападна с пестник към носа на вянина.

Сигурно си мислеше, че е бърз. Вълкодав успя да разгледа червените петна по скулите му, докато онзи подготвяше удара си. Ясно, Хономер е ядосан. Имаше от какво да беснее — той, Избраният ученик, се въргаля в прахта като кученце пред погледите на всички в това крило на замъка! Пред очите на същите хора, които бяха свикнали да ловят всяка негова дума и да получават от него наставления за изкуството на боя, предназначено да умножи силата на Войнстващите братя! Ядът изгаряше душата му, лишавайки снагата от ловкост и истинска бързина. А истинското кан-киро не се поддава на подобни чувства. То е над вражди и гняв. То е като водно огледало, отразяващо пълна месечина. Тръгнат ли по него вълнички на сприхави чувства — край на ясното изображение, край на ясното възприемане. Юмрукът на Хономер летя към целта си цяла вечност. Вълкодав не посегна да отбива или да отклонява удара — люшна се напред на половин стъпка, вля тялото си в движението на Ученика, по неволя хлътнал в празнотата подир вянина, и, изправяйки се, с не много силен тласък повали противника си. Този път Хономер падна не толкова ловко. Изпъна ръка назад, досущ непохватен пияница, подхлъзнал се на заледена локва… Срещата й с паважа отекна в ключицата. Хономер се сви и се отпусна, взрян във Вълкодав, който бе застинал в заплашителна поза над него. Червените петна по лицето на младия жрец избледняха, кожата му стана пепелява. Злобата, обидата и гневът му се смръзнаха под студения повей на страха. Времето спря стремителния си вечен бяг. На Хономер изведнъж му стана все едно какво ще кажат за подготовката му старшите жреци на Храма. Нямаше значение и как ще го гледат отсега нататък онези, които обучаваше. На крачка от него стоеше един дивак, който бе самата смърт, и единствено този факт имаше значение в цялата вселена…

Вълкодав стоеше неподвижно, не замахна, нито дори погледна поваления, ала присъствието му бе всичко за сетивата на жреца. И доскорошният Ученик проумя, с цялото си същество, че вянинът може да стори с него каквото си поиска и никой не ще го спре. Даже цялата крепостна стража, колебливо надигаща в този миг заредени самострели. Защото дивакът-езичник бе нещо, с което Братството досега не се беше сблъсквало.

После вянинът отстъпи и кошмарното усещане за обреченост също се отдръпна. Времето потече отново и Хономер се надигна от земята, държейки се за тръпнещото си рамо. Все пак не току-така бе заслужил да го наричат Избран ученик. Трийсетте и две години бе прекарал не в тишината на книжни лавици и неведнъж бе готов да жертва живота си в името на Прославените в трите свята и Отеца Им, Предвечния и Неродения. И сега, едва осъзнавайки, че е оцелял, вече се насилваше да разбере какво се е случило. Познаваше възможностите си като боец. Забавляваше се да тръшва грамадни наемници, които идваха да бъдат приети за ученици. С цялата си душа бе отдаден на делото и даже си бе въобразил в греховна горделивост, че Небесните Братя са го дарили с особен талант и са пожелали да го направят Свой възлюблен воин… До днес. До този час. И какво стана преди малко? Да признае, че е бил победен от този вянин, значеше нищо да не каже. Защото в неговото присъствие майсторството му просто не съществуваше. Той, Избраният ученик, бе помлян като есенно листо и също като отронено листенце бе жалък, безпомощен и безсилен. При все че вянинът със сигурност не бе употребил и четвърт от способностите си…

— Е? — тихо каза Вълкодав. — Изкарай най-добрите си бойци, няма значение колцина са. Вържи ми очите, а на тях им дай по меч. И нека се опитат поне да ме докоснат…

Слънцето гледаше отгоре любимия си внук и намеренията на всеки човек в двора бяха очевидни и за зрящи, и за незрящи. Прилепчо се откъсна от навеса и кацна на рамото на вянина.

— Радвам се, че дойде при нас като Приятел — склони глава в знак на уважение и се усмихна почти без усилие над себе си Избраният ученик. Бе взел решение. — Аз бях несправедлив с теб, проявих високомерие. Ти ми напомни колко още имам да уча, преди да постигна съвършенство. Също както онзи път, когато мечът ти подсказа колко погрешно е да изобличаваме ереста пред езичници, още непознали Светлината. Мога само да ти благодаря. Ела с мен! В Храма има кой да оцени изкуството ти по достойнство…

Гладко приказваш, жрецо, рече си Вълкодав. Умееш да губиш. Умееш да извлечеш изгода от поражението и да спечелиш на своя страна одевешния противник. А кой обеща на Майка Кендарат всеки ден да изгаря пред прозореца й по един клетник?… Не си ли бил ти този палач?…

Той мълком последва свещеника през вътрешната порта. Зад нея се намираше по-широк двор, който не бе павиран изцяло — в средата от отъпканата земя дори се подаваха стръкчета трева. Тук, на самия връх на скалистия хълм, по приумица на Боговете извираше студена вода, която пълнеше кладенеца. До каменното корито се миеха и се смееха не по-малко от дузина млади мъже. А встрани от тях, върху малко килимче седеше със склонена бяла глава суха дребна старица.

Вълкодав знаеше какви са намеренията на Избрания ученик. Наистина да върже очите му, а на младежите да раздаде оръжие. А когато се уморят да тичат около вянина, ще предложи да премери сили с жрицата. И така Вълкодав ще се изправи срещу Майка Кендарат, пред която винаги е бил по-безпомощен и от Хономер пред него самия. Двубой с нея е като битка срещу Земята и Небето… И тя няма да отстъпи, защото не ще поиска да го обрече на тягостно служене на Храма. Най-малко него би желала да види като роб на войнстващото Братство. Защото смята, че чете някогашния си питомник като отворена книга и прочетеното не й допада кой знае колко. Вълкодав вървеше напред. Нито гняв, нито жал, нито скръб. Настъпил бе часът да си откаже глезотията да има чувства, които да нарушават спокойствието на духа. Бе дошло време да престане да бъде човек, за да извърши достойна човешка постъпка. Вдъхновение струеше по жилите, изпълвайки с музика целия свят, а тази музика сякаш извираше от подножието на самия Божи Престол. Тържествено гърмеше гръмотевица, нейде далеч замлъкна Смъртната песен. Вече я нямаше. Няма победа, няма поражение. Нито живот, нито смърт. В името на Богинята, нека Любовта управлява света…

Кан-Кендарат уморено обърна лице, за да види кого са й довели.

Дъжд шумолеше по брезовия покрив на колибката, капеше от стрехата и се оттичаше по дълбани жлебове в голяма вкопана бъчва. Отвън догаряше мокър сив ден, но вътре ярко светеха борини, искри и въгленчета се отронваха от тях в поставено коритце. Тринайсетгодишно девойче седеше с майка си на ниска пейка. Връзваха поизсъхнал чесън в дълги плитки, като за по-голяма здравина месеха всред шумкавите бели опашки конопена връв. До следващата реколта да висят тези плитки по стените, ухаейки славно и пъдейки злобни болежки, винаги дебнещи всичко живо.

„Щом и зелето сложим за кисело — проговори майката, — ще сме готови за празника…“

Каза го и скоси поглед към дъщеря си, ала момичето премълча. Ловките, вече не съвсем детски ръце чевръсто подхващаха оребрените от скилидки главици. Девойчето упорито не вдигаше очи.

Под общинния дом на Петнистите елени имаше няколко погреба за общо ползване. Ако закъсаш — вземай си гъбки сушени, краставици кисели, сметана и зеле за чорба, ябълки за сладокусните дечица… вземай, наздраве! Само че, то се знае, общото мазе всеки го пълни колкото може, без да се стиска. Някой цяло лято е търсил хралупи на диви пчели и се е катерил по дърветата за меда им, без да обижда дребните работнички. Някой е натрупал повече от останалите свинска сланина, седем пъти се е препотил, колейки прасета. А някой, като Борсучката да речем, любовно отглеждал за цялата рода лук и чесън…

„Добра домакиня ще станеш — любувайки се на умелите движения на момичето, каза майката. — Умница си ми ти, дъще!“

Еленушка разбра накъде бие майка й и още по-ниско сведе глава.

„Много хубави момчета пораснаха у съседите — продължи жената. — Надеждни, работливи. След пет години истински и грижовни мъже ще станат. Да не го е срам човек да приеме някой от тях в дома си…“

Момичето извърна лице, като с глуха мъка се взря в стената от сълзящи на смола трупи, вече до половината обкичена с готови чеснови плитки. Знаеше какво ще последва. Както винаги — мама първо ще я придумва, после ще укорява, накрая ще заплаче, ще завика и ще призовава Стария елен да й каже за какви грехове я наказва с толкова опърничава щерка — резил за цялото семейство! А понякога направо грабваше пръчката…

„Знам за кого все си мислиш — неочаквано спокойно и тъжно промълви майката. — Все за оня Сив пес бленуваш, който отмъсти за всички на Людоеда. Той, разбира се, е от юнаците… за хора като него песни се пеят… ала мислила ли си как се живее с такъв мъж?“

Еленушка бавно вдигна глава. Чак толкова далеч мечтите й не стигаха. Как, как… както си живеят заедно хората, ето как. Дом, ябълки цъфнали, клоните им розови опират топла брезова стряха… едро рошаво куче дреме на прага под лъчите на залезното слънце… пътечка между къпинови храсти, отъпкана от босите крачета на децата… Снажен мъж се прибира вкъщи, отърсвайки уханни стърготини от дланите си. Той е хубав, защото тя го обича…

Тихият мамин глас подплаши видението:

„Ти поне се опитай да си го представиш у нас, в семейството. Какво ще прави той тук? Та той навярно е пръв ратник, пък и нашите могат да се бият, сами да се бранят и своите да защитават, а повече накъде да са воини? Та ще поседи малко с нас сред тишината, а после ще го подмамят чужди далечни страни… сама ще останеш. Мъка е сама. А такива като него да се женят — все едно сокол в клетка да залостиш, миличка…“

Еленушка си припомни погледа и плахата усмивка, с които Сивия пес прие мънистото й. Взе дара й така, сякаш приемаше обещание за нещо неосъществимо добро и несънувано красиво. Нещо, каквото той в този си живот вече не се надява да получи…

Да го предаде ли? Да му отнеме ли надеждата?…

Ала и в мамините думи има своя правота. Откъде да знае, ами ако привидното й предателство се окаже за него благо велико? Звяр волен горски е той, бивали нашийник с верига да му окачи…

„Мислиш, че не знам как се канеше лятос да бягаш от вкъщи? — внезапно изрече мама. — Всичко знам. И ти благодаря, дъще, че се опомни и от срам ни отърва. Спести ми сълзи горчиви…“

Еленушка погледна майка си в очите. Срещна обич и ласкава загриженост, без назидание, без укор. Мъдрост съзря, мъдрост от самия живот, който върши всекидневно великата си Правда и дарява хората с друго щастие, не онова от примамливите мечти. Несбъдващите се мечти…

Момичето изхълца, заплака. Скочи от пейката и се хвърли в майчината прегръдка, където зарида още по-силно, отчаяно, с глас, като усещаше по тила си меките ръце на мама да я милват утешително — поплачи, детенце, ще ти олекне, не си самичка, тук те обичаме и ще ти простим… че всичко ти е простено предварително, още щом си се родила! Всичко са ти простили родителите, всичко, което някога ще им сториш… Това е то щастието. Какво друго желаеш? Майчина и бащина ласка, топлината на познатия дом — нищо не ти се отказва.

… Далеч, далеч в подгизналата гора глухо и печално се разнесе вой на куче…

Разсъмваше се. Прозрачна пепелява зора се разтичаше по крепостния двор, зиморничава, негрееща, намръщена в очакване на слънцето. Така гледа внезапно срещнат човек, още нестоплен от разпознаването, несъживен с усмивка.

Вълкодав стоеше в средата на вътрешния двор. Бос, без риза. Деветима млади мъже, всички снажни и юначни, пъргави, силни, с умни искри в очите, пристъпваха от крак на крак и разглеждаха намусения вянин с уважение. Своя нов Наставник.

Той ги построи в редица и без да бърза се запознаваше с всеки от тях. Гледаше го внимателно, слушаше какво му говори. Учениците се вълнуваха, търсеха слова. Не беше много по-стар от тях, но всеки искаше да му се хареса. Като момчета, срещнали възрастен воин. Всеки помнеше потреса от нереалността на всичко случило се, когато бяха взели бойните мечове и със смутени усмивки го обкръжиха, а той бе ослепен от плътната превръзка през лицето… имаха задачата само да го докоснат, не да го осакатят или убият. А какво стана? Едва не се посякоха един друг! Щом някой замахнеше — вянинът изчезваше от плътния им кръг, мяркаше се като сянка, помиташе нападателя, отхвърляйки го срещу останалите… сетне се връщаше обратно в средата… След третия или четвъртия навярно му омръзна да ги щади и току тръгна да се разхожда из двора, като всеки срещнат от него хвърчеше настрани като парцален, изтървайки меча и губейки кураж… Ставаше после замаяно, оглеждаше се с трепет — цял ли е, жив ли е… Повече не успяха нито да го доближат, нито отново да го затворят в пръстена от остриета. И след това вянинът се би с предишната им Наставница… Не беше двубой, а песен. Песен в прослава на нещо по-велико и грамадно от обикновена победа — ето какво беше! И никой не можа после да се похвали, че е запомнил или разбрал словата от тази песен…

— Ти?… — посочи Вълкодав млад шо-ситайнец с тесни ледени топазови очи върху бакърено лице. Момъкът почеса рошаво ленено теме и се досети, че новият Наставник няма да приеме за отговор дежурната фраза, че е „съзрял Светлината и е решил да служи на Близнаците“. Затова каза честно:

— Моят род две поколения враждува с Канюките. Когато започна помирението ни в името на Конския Бог, старейшините рекоха, че мир ще има само ако някои мъже напуснат страната. Подчиних се. Сега никой не го е грижа къде съм и какво правя…

— Ти? — обърна се към следващия Вълкодав. Сливовочеренният мономатанец от Висивабави светна с бели зъби:

— Отдавна съм наемник. Никъде не са ми плащали толкова добре като тук.

Вянинът задържа взор върху мономатанеца. Аз няма да ви уча така, както го правеше Майка Кендарат. Няма да крия от вас хитростите и съкровения смисъл на хватките. Всичко ще ви дам, ала тогава сами ще проумеете, че кан-киро е Любов… Горко на оногова, който не го разбере.

— Ти? — Вълкодав вече гледаше третия. Беше вянин. Сигурно заради това недоволно замърмори, когато Хономер нареди да нападат невъоръжен човек. Беше рус момък, с гладки плитки без мъниста, още момче, деветнайсетгодишен, с чиста и нежна, почти моминска кожа, ала под нея се сплитаха и мърдаха ремъци на мъжки мускули.

И имаше на лявата си буза две малки бенки.

— Странствам в изпълнение на обета, който съм дал пред майка си! — отвърна младият Вълк. — Заклех се да намеря батко си, изчезнал преди много години, или поне да науча каква участ го е сполетяла. Една стара мила жена още в Нарлак ми каза, че ще намеря следи от брата си тук, в Тин-Вилена. Жената беше малко… чалната, затова отначало не й повярвах много, ала тя ми предрече неща, които после се случиха, затова…

Наистина приличаше на батко си. Вълкодав би го познал и без бенките. Също като на брат му, който не стана надзирател и преживя само деветнайсет години на този свят. Вянинът подмина съплеменника си и заби поглед в следващия ученик:

— Ти?…

Разсъмваше се. Прозрачна пепелява светлина се разливаше над морето, от което то изглеждаше също толкова сърдито сиво както небето. Скоро ще изгрее слънцето и първо ще оцвети света с розов бисер, а после ще му подари златистата синева на хубав есенен ден.

Трите кораба на Ратхар Буревестника, хищна бойна „косатка“ и две „морски крави“ с издути хълбоци, натъпкани със стока, на весла прекосиха широкия полумесец на залива и сега вдигаха платна. Ратхар, опитен търговец и славен воин, собственоръчно държеше кормилното весло, давайки нареждания на екипажа. Бе прочут като ненадминат мореплавател. Далечният и опасният заради есенния сезон преход до Островите не го плашеше, а напротив — караше го да ликува. Така се радва човек на схватка със стар неприятел, на усещането за собствена сила, срещнала достойно приложение. Какво значение имат получените при тази мечешка прегръдка синини и натъртвания!

Мореходът предложи на Еврих да се настани далеч по-удобно на едната от търговските ладии, но арантянинът предпочете да избере гребните пейки на косатката. И седеше на най-задната, обикновено празна, увил се в топло наметало с подплата, като унило гледаше към брега. Над сивите крайбрежни хълмове се извисяваше сива крепост. Вчера след пладне, когато той и нарлаките от задморското Сонморово семейство вече се измъчиха от очакване, а граматикът дори задряма под храста, изтощен от напрежение, тежките порти все пак се отвориха. Оттам излезе, тропайки с копитца малко магаренце. На самара, с безучастно обронена глава, седеше побеляла жена в сиви като козината на животното вълнени шалвари и синьо плъстено елече. Щом я видя, Еврих заплака.

Тя не държеше юздата, и магаренцето, свикнало с дълги преходи, бавно я понесе по тин-виленския друм. Право към учения и неговите ненадейни защитници.

— Нима това е Наставницата, обучавала непобедимите бойци?… — полугласно се учуди единият от телохранителите на Еврих. — Не е за вярване…

— Навярно просто е измършавяла от глад? — предположи другарят му. — Не са й давали храна… затова изглежда като старица… Ама май наистина е старичка! Нищо чудно да имаш право — не е за вярване…

Еврих яростно издуха носа си и посъветва здравеняците:

— По-добре повярвайте! И се дръжте с нея по-учтиво. Струва повече от десетима такива като вас и трийсетина като мен при бой! А може би и повече…

Кан-Кендарат се приближи и граматикът излезе насреща.

— Госпожо…

Тя го погледна едва след като той погали бозавото магаренце по муцуната и взе повода. Жената изглеждаше много уморена, ала това не бе умора на плътта. Еврих изведнъж разбра — тя не би използвала страховитото си умение даже ако я бяха нападнали злодеи, вместо да я посрещнат един книжен човек и двамина почтителни здравеняци.

— Госпожо, ние сме ти приятели… — повтори Еврих. — Аз съм приятел на Вълкодав.

— Да, познавам те — бавно отвърна тя. — Провалих се пред Богинята. Не можах да го спра…

Мургави набръчкани китки лежаха върху дъгата на самара. Гледайки неподвижните й ръце, Еврих изпита моментно прозрение какво всъщност му рече току-що жрицата. Воини, достигнали висините на изкуството като Майка Кендарат и най-добрия й ученик, рядко излизат на двубой. Защото отдавна са издигнати над суетата да изясняват кой е по-силен. Такива хора виждат Небето — а Небето стига за всички.

Ала ако се случи съдбата да ги сблъска, побеждава онзи, чийто дух е по-безметежен. Онзи, на чиято страна е Истината на Боговете. Провалът на Кан-Кендарат пред Богинята не се състоеше в това, че жрицата не бе смогнала да възпре неразумния, дошъл да заеме мястото й на Наставник. Тя изгуби от ученик, поел Изкуството от нейните ръце. Значи нещо бе смутило покоя на духа й. Неправда в служенето, за каквато тя досега не бе подозирала…

— Нека умножи Свещеният огън твоите дни, майко на благородни мъже… — несмело се приближиха двамата разбойници. — Окажи ни милостта да те изпратим до града, където да се наспиш и да си починеш… пък нататък ще видим…

Кан-Кендарат погледна гърба на спящия дракон, наречен от хората Задоблачен рид. Постепенно разтваряйки се в небесата, синееха върховете, над тях се рееше двуглавата шапка на свещения Харан Киир, видима отдалеч.

— Ще замина в планините — каза жрицата. — Там, струва ми се, има място, където да помисля…

Еврих все пак я придума да отседне за известно време в града. Съблазни я с обещанието цяла нощ да й разказва за пътешествието им с Вълкодав.

Привечер от твърдината в гостилницата на Айр-Дон дойде конник, донесе кесия с пари. Според него, наетият за Наставник вянин щял редовно да плаща на почитаемия велх за престоя на старицата, както и за съхранението на вещите му. Засега не му трябвали, и без туй не му било позволено да напуска крепостта. Вестоносецът си тръгна и почти веднага след това през комина в кръчмата проникна Прилепчо. Той издаде самодоволен мъркащ звук, като погаси с мах на крилете си свещта между Еврих и Кан-Кендарат. Арантянинът веднага пое зверчето, зарови пръсти в козинката — не носи ли писъмце?… Жрицата се усмихна пестеливо:

— Ти го видя съвсем скоро… А ние с него вече всичко сме си… казали…

Бележка Прилепчо не носеше, но пък около лапичката му бе омотана тъничка сребърна верижка. Еврих не разбираше много-много от накити, но веднага позна работата на майстор Улойхо. На верижката бе нанизан медальон — две сребърни женски длани, каквито би могло да има едно безкрайно мъдро и добро същество, преизпълнено с обич, протягаха едва докоснат от синева диамант, подобен на прозрачна капка роса… Диамант? Еврих се затрудни да каже. Бе като вкаменена сълза. Какво значеше — шепа вода, от която да отпие със зажаднели устни?…

Граматикът мълчаливо предаде верижката на жрицата. Кан-Кендарат я пое и ръката й затрепери. Тя притисна свещения за нея медальон към челото си и остана така, докато младият учен палеше отново свещта. Очите й бяха влажни, когато после вдигна глава.

… Колкото и топло наметало да имаш, изстудяващият морски вятър ще се добере до костите ти, особено ако седиш неподвижно. Еврих сърдито се размърда, стегна наметалото около себе си с лакти, без да откъсва взор от отдалечаващия се град. Опита се да се утеши, като си представи, че Вълкодав стои на някоя крепостна кула и изпраща с поглед корабите… Слаба утеха. Нищо не променяше тя. Ладиите отнасяха граматика надалеч, а вянинът оставаше на брега — уж като уважаван Учител, пък в действителност — пленник…

Без Вълкодав бе пусто. И студено. Еврих твърдо си каза, че няма право да се размеква. Сега от него зависеха твърде много неща. За да се разсее, той взе да търси думи за описване на чудесата и красотите на пристанищния град, в който всеки гост без много усилие намира свои земляци. Припомни си и обещанието към велха.

„Особено следва да отбележим гостоприемството и всичките други достойнства на гостилницата на Айр-Дон, славен син на своето племе, преселил се в Тин-Вилена от солвенската страна. Пътникът лесно ще открие тази гостилница, ако съзре табелата й: могъщ бял кон и сив пес, тичащ редом с шейната. Гостите на уважаемия собственик от народа велхи се угощават с…“

Еврих изведнъж потръпна силно, с цялата си снага. Остро му се прииска да запрати „Допълненията“ зад борда. Бе изписал вече две трети от запасите си пергамент, а какво имаше в тях? За изчезналите племена на Засечния рид. За дойната крава на сегванския мореход, за опасностите на Змейската диря, за най-спокойната улица в Кондар, която се нарича „Скъсано въже“…

О, Богове на Небесната планина! По-добре през цялото това време да бях изписвал табелки с имена на свине!… Защо толкова подробно нанесох в книгата всички легенди, споделени ми от Рейтамира, без да разкажа за самата нея? Защо изложих поклонението пред Близнаците, пък спестих мастило да опиша селската луда, неуморно очакваща синовете си?… Защо се навих да преинача историята с Конника, за да угодя на роднините на Астамер, а не намерих място за… О, Вълкодав! Приятелю мой и брат! Как стана така, че за теб има съвсем-съвсем малко в проклетия ми труд! О, Вълкодав…

Мигновението на слабост и отвращение трая малко. Пръстите на граматика напипаха торбичката с принадлежностите за писане, в ръката се появи познатият сърбеж, мислите потекоха ясни, разделени на красиво изписани думи. Сега! Още веднага! Има толкова много работа за вършене!

Сутрешният вятър щедро издуваше просторното карирано платно. Оставяйки отляво островите, косатката пъргаво прелиташе от вълна на вълна — право към изгряващото слънце. Водата съскаше под кила и изоставаше зад кърмата.

1 ноември 1995—22 октомври 1996