Право на двубой

От първия ни писък

до сетното „прости“

живота си ний пишем

на листи от мечти.

Лицата чужди ето

всеки ред притискат,

с ръка уж твърда ние

книгата ще листим.

И весели, и прави,

все напред препускаме,

В пространните глави

ни дума не изпускаме.

И ако нещо сбъркаме

и страницата омърсим —

не ще се спрем да го изтъркаме,

по-лесно е да го подминем.

Ще можем да се върнем,

на конете ще дръпнем юздите,

едната страница какво е…

тъй много са във книгата на дните.

Кое е годно и кое не е

и кой кому длъжник е?…

По-късно, някой ден,

ще пренапишем черновите.

Но, мили, вече ще е късно —

не ще намериш мост назад,

за тебе ще е страховито

да видиш тоз изписан лист.

Хората, които си обидил,

и дългове, които си забравил,

на миналото редовете криви

не могат просто тъй да се поправят.

И някому сме обещали нещо,

тъй смело, лъжейки без срам,

но тръгват си, не казват „сбогом“

навеки се разделят с нас.

И някой грубо сме отблъснали,

нали невежи сме били…

Но разкривените по редовете букви

напразно ти недей краси.

Тъй нашият роман препуска

и неусетно бърза към финала,

накрая сетен лист изписан

ще се затвори в тежък том.

А също тъй е твърде късно

да бършеш сълзи на очи

и както помним дни предишни,

тъй нас ще помни някой друг.