Вкъщи, братчета, от небесата,
няма да измолим чудесата.
Ден след ден не знаят чет
като грънци върху плет.
Вкъщи — скука и сумрак,
нас ни тегли по-нататък.
Чудесата е известно,
че живеят зад морето…
И народът там е друг,
тръгнеш ли веднъж на път!
Кой ли чудото преново
ще намери наготово?
Зад морето — пир велик,
всеки момък е герой,
а девойка всяка в миг
дави те в очи-порой.
Тъй си жалим в глухи степи,
но прислушани в душата,
туй, което сме дочули,
тегли ни подир следата.
И подема ни и ни носи
на съдбата вихър нов
на омръзналия дом
шепнем вяло „сбогом“.
Но излиза, че и гдето
корени да пуснеш ти,
хляб корав е, все горчи
с чуждата ръка изпечен.
Не във бащината пещ,
не от дядовата свещ,
не от родната земя,
пили са тез семена.
Там герои кат навред —
кат елмази сред бразди.
Вместо прелестни моми —
само глупави жени.
Чудото на чудесата
се оказва пък… земляка,
във задморски край отнесен
е и той от вихър бесен.
И във теб ще легне мрак,
там назад ще тегли пак,
като вълк ще виеш сам
сред гъмжащия площад.
Чак тогава осъзнаваш,
че туй, дето си оставил,
е в света широк бездруго —
най-пресветлото му чудо.
Към дома те тегли пак…
но си врастнал вече чак
в чуждата земя и тръпнеш
как тоз корен да изтръгнеш.
Как кое е в роден край
и за младост отлетяла —
ти на внуците комай
до смъртта си ще разказваш.
Те обаче ще растат,
все назад ще се озъртат,
към оня стар забравен път
пак краката ще ги дърпат…