Право на двубой

15. Долината на Звънтящите ручеи

В планините есента винаги идва по-рано. В низините още е топло и зелено, но наближаващите студове вече позлатяват по склоновете листака на храсти и дървета. Единствено Тлеещата пещ не спираше да грее своите обитатели, без да се трогва от смяната на сезоните. Зиме снегът тук рядко се залежаваше, но даже ако земята биваше скована от силен мраз, от недрата на планината не секваха кипящите извори. Умелите шани не ги бе домързяло да отклонят горещите потоци през глинени тръби направо в жилищата си, където през канелка си пускаха топла вода, когато си пожелаеха. Бе хубаво за живеене място. Само дето на западния склон смрадно клокочеха катранени езера, а по туловището на планината тук-там изригваха като гнойни циреи дълбоки ями, пълни с изпепеляваща жарава. През годините огнените язви полека-лека се промъкваха все по-близо към селището, но, по думите на Раг, шаните не се тревожеха кой знае колко от това. Първо, селото се разполагаше върху непоклатима скална плоча, неподатлива даже на земетръси, да не говорим пък за огъня, който прогаряше само меката земя. А второ, в пъклената клопка би могъл да попадне само някой квор или пришълец от низините, който понятие си няма от нрава на планините и не умее да се погажда с тях. Своите чеда Пещта винаги предупреждаваше за предстояща опасност. Над зараждащ се огнен трап изсъхваха и умираха растения. Или снегът се топеше по-бързо, ако бе зима. Ала и бедата се научиха да впрягат на работа шанските майстори — в огнените ями грънчарите опичаха съдовете си, спускайки ги в траповете с железни клетки. Чашите и гърнетата, сами по себе си привлекателни по форма, придобиваха след престоя в трапа забележителен блясък и звънтяха, като че правени от кристал или дори сребро — чак до Тин-Вилена ги караха на пазара за продан, без да се срамуват от иначе бедните им шарки.

Вълкодав видя кованите клетки, видя как ги спускат в разжарените недра на планината, окачени на дълги вериги. Клетките му се сториха достатъчно големи, човек би могъл да бъде натикан в такава… кое наистина в приказките за взаимните жестокости на двете племена беше истина и кое измислица? След спасяването на осъдената да умре чрез изтезания бременна жена вянинът на нищо вече не се учудваше…

Нима, мислеше той, и на Задоблачния рид ще се повтори същото, което някога се е разиграло в Засечния? Ще обезлюдеят прекрасните планини, ще им се понесе зла слава на нечисти места, негодни за обитаване?… Нима хората никак не са поумнели подир Последната война?…

След като се наспа хубаво, той си хареса слънчева полянка недалеч от селото и се зае да изпълнява упражненията на воинското правило, без което не е пълен изживяният ден. Въпреки дългия сън, все още усещаше някаква умора. Ако в поселището на „истинните“ му тегнеше каменният свод над главата, то тук го тревожеше нещо друго, и това нещо излизаше от земните недра. Каквото и да му говореха за непоклатимата скала под селото, държаща жилищата като в сигурна длан, от дълбините изтичаше нищо, дразнещо сетивата му, по-недоловимо от миризма, ала Вълкодав бе сигурен в едно — ако бе негова воля, би се махнал оттук начаса. Начаса.

За съжаление, никой не го питаше, нито му даваше да го направи. Шаните вдигнаха приветствен пир по случай завръщането на Раг. Вече бяха изоставили надеждите си да я зърнат жива, а това, несъмнено, бе знамение от Бащата Небе, който обещаваше на племето победа над омразните врагове — кворите. Старейшините и вождът Лагим не се притесниха даже от това, че Раг бе нарушила повелята да роди сама, без чужда помощ, в строго усамотение, а е позволила чужд мъж да поеме плода на лоното й. Хората веднага си припомниха подобна случка отпреди сто години, по време на изхода им от вековния плен. Тогава се появил на бял свят велик вожд, извел народа си от робство. Как можеше да не предположат, че чудесното майчинство на Раг също вещае на шаните радостни промени! Че и онзи мъртъв Бог, досега незнаен за хората, но със сигурност благ!… Е, най-удобното в цялото тълкуване бе това, че на шан-итигулите се даваше възможност да разгромят съперниците си. А предстоеше и екзекуция на пленници, които без малко да бъдат удавени за отмъщение в кипящия катран от без малко овдовелия съпруг на Раг…

Вълкодав съжаляваше тези два народа, които не можеха да си поделят грамадния Задоблачен рид, но не му приличаше да се намесва в чуждия живот. Особено след като самият той още не беше се оправил със себе си. Мрачно предвиждаше, че до смъртта си ще бъде посещаван от спомените за селото на квар-итигулите. По-точно — за народа утавегу, който делеше един дом с хората. И за страшното изкушение, на което едва не се поддаде. Паметта за всичко това го пареше отвътре. Ето, няколко денонощия минаха след бягството и даже при най-силното желание нищо не можеше да се промени, а той продължаваше да се съмнява правилно ли бе постъпил. Е, не се колебаеше дали спасяването на бременната жена е било правилно… но не спираше да съжалява, задето не остана при белите песове.

Вътрешното разединение му пречеше да се съсредоточи, дървеният меч никак не се превръщаше в продължение на тялото. Чужд предмет, неведомо как озовал се в ръката му… А можеше сега да тича заедно с белоснежните си събратя, да се наслаждава на пиршество от звуци и миризми, недостъпни за човек!… Можеше, да. Би могъл. А вместо това, неизвестно защо стои клекнал, с вдигнати и събрани пети, цялата тежест се пада на възглавничките под пръстите и размахва като луд тежка тояга, мъчейки се да запази равновесие… И за какво? Защо? От къде на къде?…

Прилепчо, кацнал на дърво в края на поляната, се миеше с езиче. Листата на това дръвце бяха още зелени, но повечето сгърчени и жилави. Дали защото шумата не ставаше за ядене, но крилатото зверче не харесваше мястото си. То кихна и се намръщи, като че от неприятна смрад. Напусна клончето и прехвръкна към канарите, които пазеха завет на поляната от студения вятър от планините. Закръжи над камъните, като вряскаше недоволно.

Вълкодав отдавна бе забелязал двамата млади шани, които уж скришом го наблюдаваха оттам. Дори познаваше единия — петнайсетгодишния Тхалет, беше го оставил да си „почива“ недълго преди срещата с воините на Елдаг. Другият, Мааюн, бе по-големият брат на хлапака. Вянинът не обръщаше внимание на зрителите. Щом толкова им е интересно — да зяпат колкото им душа иска. И без това не правеше нещо, което Майка Кендарат не даваше да се показва на непосветени люде…

Момчетата разбраха, че са открити, и престанаха да се крият. Изправиха се и приближиха.

— Радваме се, чуждоземецо, че вкусихме с теб от един хляб — каза Мааюн. — Ти добре постъпи, като спаси нашата Раг.

Нали трябваше да каже нещо учтиво, за да започне разговор с госта.

По-младият комай не се чувстваше обвързан с подобни предразсъдъци.

— Само дето воин от теб никакъв не става! — заяви той направо. Мааюн го сбута, ала повече от приличие, Тхалет даже не трепна. — Ти и тогава, и сега не би ни открил, ако не беше твоята летяща твар, дето за малко да ни се изсере по главите! Ще ми се да разбера колко струваш в открит честен двубой!

Вянинът би могъл да запита в отговор нахалния младок как си усеща врата, но не го стори. Не беше на годините на тия двамата, та всеки намек за недостатъчно майсторство да го пали за разправия.

— Може и нищо да не струвам — изсумтя безразлично.

— Истински воин на твое място би оставил труповете ни на лешоядите, а ти не ни уби! Сигурно си страхливец и никога не си виждал кръв! — не се укроти младият главорез. — Ти дори нямаш оръжие на свободен човек. Дългите мечове са добри за полумъжлета от низините и предпланините, защото ги е шубе да се приближат до врага си. А с тоя нож, дето го носиш на пояса, сигурно само хлебец с масълце знаеш да мажеш. Изобщо не ща да приказвам за тая глупава тояга, която въртиш, все едно си момченце! И на нашите паленца желязо не им даваме, за да не се порежат…

В този миг Вълкодав забеляза онова, което Еврих навярно би разпознал от пръв поглед. А именно — че двамата младежи едва сдържат смеха си. Вянинът закъсняло съобрази, че просто го изпитват. Разговорът, несъвместим с обичаите за гостоприемство, в действителност бе шега. Вълкодав разбираше от шега. Понякога. Да отговаря подобаващо обаче, така и не се беше научил.

Мааюн се издаде пръв. Ухили се широко, после се закикоти, чак се преви, но бързо се овладя. Бе възрастен според традициите на народа си. Възрастният мъж е сдържан.

— Ти наистина си велик воин, чуждоземни брате — каза той тържествено. — Не обръщаш внимание на хлапаци с кинжали на бедрото и прекомерно дълги езици. Ние с Тхалет сме приемните деца на Раг. Още не сме ти благодарили както трябва, задето върна към огнището на шаните и мащехата ни, и малката ни сестричка…

— Но пак си зле без истинско мъжко оръжие — нетърпеливо се намеси Тхалет. — Ще те заведем при нашия ковач, чичо Шенай. Направил е много кинжали! Той ще ти избере такъв, че да ти пасне на ръката. Чичо Шенай топи желязо в самороден огън, затова нашите остриета нямат равни!

Вълкодав сви рамене:

— Става. Само ми покажи как се биете с тях…

Имаше предвид да го научат на новото изкуство, когато му подарят обещания кинжал. Отдавна бе усвоил да не се гнуси и пренебрегва нови умения, това никога не е излишно. Ала братята го разбраха твърде посвоему. Големият кимна на младия:

— Покажи му.

Тхалет щастливо се ухили, при което строгото му, като на воин лице пак стана момчешко — на хаймана и хитрец. Момъкът изви по котешки гръб, отскочи назад, дясната му ръка се стрелна към бедрото и се плъзна, изваждайки кинжала от канията. Движението стана омагьосващо красиво. Възелчето от тънка копринена тъкан, учудило преди Вълкодав, се разгъна в голяма, яркомалинова кърпа. Вянинът не би отказал да узнае как Тхалет толкова бързо развърза здраво стегнатия плат. Но пък веднага съобрази какво е предназначението му. Младият воин се хвърляше напред и стремително отстъпваше, прелиташе надясно и наляво, въртеше се като фарфалак, огъваше се, сякаш в снагата му липсваха кости. Ярката свилена опашка при това плющеше право в лицето на въображаемия противник, като не позволяваше да се проследят движенията на въоръжената ръка и маховете на страховитото острие. А то пърхаше в дланта на младежа, сочейки ту нагоре, ту надолу, криеше се и изникваше между пръстите и понякога чиренът се запъваше в основата на китката, така че кинжалът бе готов за пронизващ тласък…

— Това се нарича „див планински котарак излиза от пещерата“… — полугласно поясняваше Мааюн. — А това беше „тревата шех посреща полъх на сутрешен вятър“. А сега… сега е „малък камък на дъното на прозрачно езерце“…

Майсторството на Тхалет без съмнение бе голямо. Отначало Вълкодав просто се любуваше на стегнатия боен танц, седейки в поза на почитание. После у него се събуди едно противоречиво чувство и вянинът се опита да го разнищи, защото навяваше безпокойство. В Бяла вода също бе срещал майстори на воински изкуства, и то какви!… Но онзи свят бе надраснал човекоубийствата, затова там тези изкуства служеха не да отнемат живот, а да усъвършенстват духа и тялото. И наставленията на учителите винаги започваха по един и същ начин. Някога преди, обясняваха те, грешка в движението означавала бърза гибел. Затова и сега си представете смъртна опасност и правете всичко така, като че от това зависи животът ви… Учениците опитваха да си представят подобна ситуация. Някои по-добросъвестно, други не толкова. И е било забелязано, че онези, които най-добре привиквали да събират в едно разума и волята, така че да ги устремят напред заедно с меча, ставали добри архитекти, калиграфи, готвачи…

Но върху техните остриета никога нямало кръв.

А върху кинжала на Тхалет имаше. И онова, от което през беловодските дни ликуваше душата на Вълкодав, тук, на тази полянка, сега изглеждаше като изящна, без капка добра мисъл отровна змия. Която не осъзнава нито собственото си великолепие, нито самото убийство като такова, а кошмарното съвършенство на убиеца е извращение на същността на хубостта.

И още нещо… Вълкодав твърде добре се помнеше като деветнайсетгодишен. Току-що излязъл от каторжните мини. Обсебен от една-единствена мисъл — да стане майстор на воинското изкуство, за да убие Людоеда. Тхалет бе по-млад от него тогава, но вянинът сякаш се поглеждаше в огледало. И това, което видя в това огледало на миналото, го стресна.

Ето какъв ме вижда от време на време Еврих. Ето защо се разминаха пътищата ни с Майка Кендарат…

А доста хора се опитваха да му го посочат. Само че той не проумяваше какво не е наред, не разбираше какво му говорят. И чак сега, докато съзерцаваше това момче — му просветна. Тхалет още не умееше да прави нищо друго от това, което се полага да правят мъжете, освен едно — да убива. О, Богове, рече си Вълкодав, не бих искал никой от моята кръв да прилича на този момък… и аз не искам да приличам повече на него…

Брат от негова кръв навярно вече се е преродил в някое друго семейство, защото батко му бе отмъстил за него.

Йара. Доверчивият и добър Йара, толкова разумно говореше за избора. И го направи — като се присъедини към подигравките над Раг. Аз не искам Йара да стане като Тхалет. Не искам. Гръмовен Господарю, ако още ме чуваш, направи така, че това никога да не се случи!… Какво трябва да сторя за това, Господарю мой? Вразуми ме! Ще платя всякаква цена, само ми дай знамение, Господи, покажи ми волята Си…

— „Орел подлага дясно крило на слънцето“ — продължаваше да обяснява Мааюн. — „Планинска ливада дреме по пладне“… Чуждоземни брате, ти не гледаш ли вече?

Вълкодав не успя да отговори. Тъкмо в този миг откъм дома на вожда зарева рог. Беше древен рог, прадедите на сегашните шан-итигули го изковали от камбаногласна мед веднага след завръщането си от робството. Ниският зов напомни на Вълкодав есенните ревове на зубрите в родината му и също като тях ехтеше по цялата Тлееща пещ. Много рядко надуваха този рог — само когато се налагаше да свикват народа за защита на селото.

— Кворите! — зло каза Мааюн. — Идват да мъстят, задето не погубиха мащехата ни! Скоро ще ги издавим в катранените езера по западния склон и тогава ще проклинат звездата, под която са ги зачевали, ще съжаляват, че изобщо са обърнали нечестивите си очи към палатката й!…

Вълкодав премълча.

— Аиии! — извика Тхалет. Кинжалът се откъсна от дланта му и, оставяйки във въздуха трептяща малинова следа, извънредно точно порази изсъхнало дръвце в края на полянката. Тхалет едва ли не на хлапашки подскоци се втурна да вземе оръжието си. Момчето сияеше — хем горд от прекрасния завършек на бойния танц, хем сгрят от предстоящата битка. Велика битка, съвсем като онези, за които разказваха старците. Когато кинжалът пие от живата плът кръвта й — това е далеч по-забавно и от най-вдъхновено изпълненото правило, при което острието пронизва пустота. Хлапакът познаваше това усещане и се радваше, че отново ще го изпита… ще го вкуси.

Тхалет изтръгна кинжала от мъртвата дървесина. От сгърчените клони се отрониха задържали се листенца, едва до вчера зелени. Под корените на дървото зрееше огнена яма. Нямаше други толкова близо до селото. Ако младокът не бе толкова заслепен от предстоящото кръвопролитие, навярно би се учудил от смъртта на растенията, навярно дори би се уплашил от признаците за поява на жар-цирей. Ала и той като всички знаеше — тук се простира твърдата сигурна скала. Никакви трапове тук не биха могли да възникнат.

„Знаеш ли защо Людоеда ме държеше в клетка?“ — попита Тилорн.

„Не — отвърна Вълкодав. Помисли и добави: — Веднъж вече те питах, но ти не пожела да…“

„Не че не исках… — смути се мъдрецът. — Преди твърде дълго отбягвах всички приказки за причините на моя плен, затова и въпросът ти ме свари неподготвен…“

Вълкодав чакаше мълчаливо.

„Разбираш ли — продължи Тилорн, — случайността ме запрати във владенията на кунса тъкмо когато той бе започнал да строи замъка си. Видях как се мъчеха робите, които копаеха каменистата почва, и жалостта ме тласна да извърша непоправима глупост. Потърсих Винитарий, представих се за чуждоземен учен и му предложих друг начин да изгради твърдината си… предложих му барут. На моя език се нарича «прах»… Навярно предците ми са кръстили този състав толкова скромно, именно защото са осъзнавали страховитата му сила…“

„Какво е то?“

„Смес от селитра, сяра и дървени въглища, получени от дървета на определена възраст и порода… но не това е важното… Барутът има свойството да изгаря стремително, освобождавайки нажежения въздух, който се получава при горенето, като така помита всичко, що пречи да се разсейва с гръм и вятър… ето защо с барут лесно се трошат скали, изравят се големи дупки в земята… Исках да облекча труда на неволниците, за което Винитарий ме възнагради щедро и ме назначи за главен строител на замъка. А аз се зарадвах на възможността да приложа своите знания, както и да ги споделям с него… той толкова внимателно ме слушаше. Мислех си, че кунсът е ученик, за когото си струва да хабиш сили и време. Но после…“

„После е поискал твоят барут да съкрушава и противниковите ратници така, както троши скалите.“

„Откъде… как се досети?“

„Просто се досетих…“

„Видя ли. Досетил си се… А аз за нищо не се досещах, докато не стана прекалено късно. И щом си дадох сметка, че съм на път да въоръжа завоевател, по-лош от Гурцат, с когото у вас до ден-днешен плашат децата, се опитах да избягам. Хванаха ме. И си припомних, че в моя свят барутът е изобретяван няколко пъти — първооткривателите му са разбирали ужасните последици от прилагането на барута от недостойни ръце и унищожавали записките си, за да не им тежи на съвестта. Аз понечих да последвам примера им и да не допусна разрастването и разпространението на злото… дори с цената на живота си!“

Вълкодав се замисли как самият той би постъпил при подобни обстоятелства. Оказа се трудно да си го представи. Знаеше, че да се сражава за тези, които обича, е добро. Но да жертва живота си, за да не могат чужди му хора да убиват други, също чужди му хора… защо?

„Моят свят твърде скъпо плати да прекрати войните — промълви Тилорн. — Вие имате друга история. Но след като станах част от нея… Хората не бива да убиват други хора, приятелю. Не можех да постъпя другояче… даже да платя за това с живота си.“

От селището на квар-итигулите в селото на шан-итигулите можеше да се стигне по няколко пътеки. Най-пряката, избрана преди няколко дни от бегълците, минаваше покрай Харан Киир, ала тя не бе никак удобна за по-многобройна войска — имаше доста теснини, през които минаваше само по един човек, но не и сам. Имаше и широк път, за цяло стадо овци. Той пресичаше Глор-килм Айсах — Долината на Звънтящите ручеи. Доколкото Еврих бе разбрал от прекалено пестеливите обяснения на планинците, нямаше по-приветливо и по-красиво място в целия Задоблачен рид. Научи и защо благодатният кът е останал незаселен. Твърде просторно и открито било, казаха му. Лошо място за онези, които всеки миг чакат нападение. Затова и кварите, и шаните предпочитаха да живеят трудно, ала всеки в своето орлово гнездо, като първите постоянно се бореха с каменопади, а другите бавно се изпичаха върху горещия хълбок на Тлеещата пещ. Виж, ако някой от двата народа внезапно нарасне двойно, пък враждебното племе изчезне някъде…

И още нещо. Според Лагим двата итигулски рода досега не си бяха прерязали гърлата в открито сражение единствено защото на много дни път околовръст не разполагаха с достатъчно обширна ливада, където биха могли да се срещнат на свещено бойно поле две войски от по петдесетина бойци.

— А защо тогава — не се стърпя Еврих, — не сте направили това в Долината на ручеите, щом там било толкова просторно, както казваш?

— Защото долината — отвърна невъзмутимо вождът Лагим, — е неприкосновено място. Никой не стъпва там въоръжен, нито ние, нито презрените квори, отхвърлили заветите на предците.

— А защо е свещено?…

— Оттам има прекрасен изглед към Харан Киир — обителта на предците ни.

— Но защо сега и двата народа са поели към Долината на Звънтящите ручеи, за да вършат кръвопролитие? Та така нарушавате собствените си закони!

Лагим печално и строго погледна учения.

— Все някога щеше да се случи, чуждоземецо. Вие заедно със сестра ми се върнахте живи и невредими от Харан Киир. И това е било знамение — нещо се е променило в основите на света. Сестра ми роди на склона на свещената планина, и не бе сама при това, както учи нашата вяра, а с двама чужди на племето ни мъже. И въпреки това не бе наказана, нечистите сили подминаха както Раг, така и детето й… а и вас двамата. Това не биваше да става, но стана. Ти забеляза, че приехме сестра ми, без да я подлагаме на обичайния ритуал за пречистване, задължителен за всяка родилка. Така е, защото разбрахме, че Бащата Небе ни е известил за промени, а би било богохулно да не се вслушаме в поличбата Му. Освен това има и други знамения — погребването на неведом Бог, както и чудодейната буря, за която ни разказахте! На какво се учудваш след всичко това, чуждоземни брате? Наистина, настъпи часът да научим кой от двата рода е по-любезен на Бащата Небе… И къде е най-достойното място да се извърши Божият съд, ако не в неприкосновената долина, пред светия Му трон и мястото, където ликуват душите на нашите предци! — Лагим помълча, сетне очите му блеснаха: — Но надали ще сгреша, Събирачо на мъдрост, ако кажа, че много скоро ти ще запишеш в своите свитъци как ще вият и ще се гърчат кворите, когато ги хвърлим заедно с проклетите им псета в катранените езера и спуснем в железните клетки право в зейналата паст на огнените ями! Защото всички чудеса, явили ни се през тези дни, бяха добри поличби, съвсем ясно гласящи за справедливостта на Небето!…

След тази реч на вожда Еврих хукна да търси Вълкодав, усещайки гаденето и замайването на човек, воден към ешафода. Сякаш бе попаднал в кошмарен сън, когато нито можеш да се спасиш, нито да се събудиш, защото не си сигурен дали сънуваш, или всичко е наяве… А после отваряш очи и бършеш лепкавата пот от челото си, радваш се, че е било само сън… но въпреки това ръцете треперят, а стомахът е свит…

Еврих се озърташе, погледът му обхождаше планинските върхове, издигащи се от всички страни като гребени по гърбове на заспали дракони, а зад тях имаше още и още зъбери, а чистата далечина не бързаше да се потапя в обичайната тук мъгла… Малката армия на шаните вървеше към смъртта си през удивително красиви места. И какъв е смисълът на тази хубост, мислеше Еврих. Кого ще възпре тя? Кого са спрели красотите на Засечния рид?…

Воините на обреченото племе през това време се шегуваха и веселяха, което бе още по-зле и от онази черна нощ, когато неумолимите вълни тласкаха тримата плувци право под копитата на мрачния Конник. Тогава се случи чудо. Ами днес? Днес чудо няма да има. Конникът ги пощади. Тези хора тук не знаят пощада.

Ето го и краят на всичките ти „Допълнения“, скръбно си рече младият учен. За какво мечтаеше? Да видиш книгата си на библиотечния рафт редом с трудовете на Салегрин?… А колко люде, по-добри и по-мъдри от теб, са били проснати в кал и кръв, колко безценни книги са били разкъсани, а пергаментът им — използван за торбички за резервни остриета на стрели?…

Вълкодав вървеше до планинците, но в същото време по неуловим начин бе сам. Еврих, който не бе свикнал да оставя удивителните неща необяснени, даже се отвлече от преживяванията си и неволно се опита да определи причината. И скоро съобрази — младите шани се движеха в тясна тълпа, но не се доближаваха до Вълкодав на по-малко от две крачки. Не че го отбягваха преднамерено. Ставаше някак естествено, сякаш вянинът бе обграден от невидима стена. Точно така крачеше по кондарските улици суровият Икташ. Вълкодав вървеше много спокойно, гледаше в далечината… и решеше развързаната си коса с костен гребен.

Еврих мигом се отказа да го пита каквото и да било, дори си рече, че вянинът се намира в състояние, което отблъсква от него всяка живо същество. Наистина, дори Прилепчо необичайно кротко седеше на клуп, пришит към ножницата на меча, и не дръзваше да безпокои приятеля си.

Отрядът навлезе в тясна клисура, която отначало се стори на арантянина задънена. Отново се наложи да се катерят сред накамарени скални късове, досущ като по склона на Харан Киир при пещерата на мъртвия Бог. Еврих бе принуден да гледа къде стъпва, а когато най-сетне вдигна лице, видя, че са пристигнали в Глор-килм Айсах.

Разпозна долината по описанието на шаните, макар никога да не беше идвал тук. Теснината изведе малката войска на южния склон на рида, върху широка плоска тераса, обрасла с най-разкошната трева, която младият учен бе зървал. Хребетът от север пазеше завет от студените ветрове. Даже неотдавнашната буря, гонила снежни смерчове из целия Рид, не бе натрупала преспи тук. А дори да е валял сняг над долината, ласкавото слънце го бе разтопило без остатък. Терасата се ширеше на повече от верста и завършваше с внезапна стръмна пропаст, по дъното на която бучеше бърза река. Към урвата се стичаха многобройни ручеи — от съвсем тесни жилки до пълноводни потоци. Извираха от склона и весело прескачаха камъните, звънтейки на хиляда гласа, а над мънички водопади трептяха седмоцветни дъги.

Зад пропастта се извисяваше заоблена планина с удивително меки очертания спрямо околните начупени каменни зъбери. Леки облачета, пронизани от слънчевата светлина, гъделичкаха плещите й. А зад нея стърчеше двуглавият гигант, облечен във вечни ледници — Харан Киир. Слънцето висеше точно над свещения връх и пръскаше по червеникавите скали нежносини ледени отражения. Планинците веднага замлъкнаха, секнаха разговори и шеги, а Еврих почувства, че очите му неволно се насълзяват. Сякаш откъм стръмнините се изливаше и пълнеше душата безмълвна музика, твърде грандиозна, за да бъде изразена в звуци.

И тук, на това място, тия луди искаха да се колят един друг? Да решават с кръв правата си да съзерцават тази чудна красота? Да спорят чии деца ще благоговеят и ще се молят, ще славят Боговете, подарили на земния свят приказната долина Глор-килм Айсах?…

Шаните около Еврих взеха да коленичат, покланяйки се на Харан Киир, и той побърза да последва примера им. В другия край на ливадата забеляза квар-итигулите, които правеха същото. И също молеха Бащата Небе да благослови убийствата, които възнамеряваха да извършат… О, те го наричат победа!…

След малко, след като отдадат дължимото на Висшите, те ще се изправят. И ще престанат да се преструват, че не се забелязват…

— Носиш ли книгата, която пишеш? — прошепна изведнъж Вълкодав право в ухото на граматика. Той едва не подскочи — вянинът се беше приближил неусетно. Говореше на езика на Тилорн, езика, роден отвъд звездите, затова и разбираем само за тях двамата.

Еврих наистина носеше в малка торба „Допълненията“ заедно с писмените принадлежности. Винаги е добре да са под ръка, пък и най-скъпите съкровища по-добре да не се оставят. Еврих изстина от лошо предчувствие. Кимна, обърна се и съвсем отблизо видя сиво-зелените очи на вянина. Бяха много внимателни, пронизващи.

— Дръж се най-отзад — пак така тихо продължи Вълкодав. — Ако не сполуча — веднага бягай. Не се озъртай и не се опитвай да ми помагаш. Длъжен си да намериш кораба на Тилорн.

— Какво може да не сполучиш?… — уплашено попита Еврих, досещайки се закъсняло, че развързаните коси на Вълкодав не вещаят нищо добро. Какво ли бе намислил?…

Не успя да изясни, защото вождът Лагим простря напред ръка и шаните тръгнаха срещу врага. Бавно, заплашително мълчаливи. Предстоеше им не обикновен бой, а съдбовно сражение пред взора на Боговете, битка за окончателно решаване на старинната вражда…

Еврих не посмя да не послуша Вълкодав. Вянинът много повече разбираше от война. Арантянинът се възползва от старата като света уловка на страхливеца, който се мъчи да отложи неизбежното — престори се, че стяга връзките на ботушите си, и даде на воините да го заобиколят, така че да се озове зад гърбовете им. Никой не го погледна дори. Не им бе до някакъв си чужденец в мига, когато Бащата Небе претегля на дланта Си кое племе е по-достойно да живее.

Когато между двата отряда остана междина, преодолявана от нормален по сила глас, противниците спряха. Вождовете трябваше да оградят и осветят полето на схватката, за да могат бойците да влязат в очертаното пространство. Едните щяха да го напуснат победители. Другите никога нямаше да престъпят обратно. Белобради плещести дядовци, мъже в разцвета си, момчета с мъх вместо мустаци. Еврих различи Елдаг. Зърна и Йара, по правото на роднина следващ вожда си.

Сред квар-итигулите се мяркаха белоснежните гърбове на утавегу, примерно половината кучешка глутница. Еврих вцепенено си рече, че песовете дават предимство в битката. Ако бе видял как владее кинжала си хлапак като Тхалет, навярно би променил мнението си.

Младите воини вече подаваха на своите предводители нарязани стебла от тревата шех, когато благоговейната тишина неочаквано се разпра от всеобщ ропот. От войската на шаните излезе един човек, който спокойно тръгна напред, за да застане по средата на избраното за бой поле.

Вълкодав.

Утавегу веднага вирнаха муцуни и започнаха да вият горестно, после заедно с Най-старата се втурнаха към Водача си. Вероятно само заради това вянинът не беше нападнат и от двата отряда. Квар-итигулите замръзнаха, изумени от поведението на песовете. Шан-итигулите пък, опънали тетивите — смърт на предателя!… — навреме съобразиха, че „белите духове“ не ще им простят нито една отклонила се стрела и ще се хвърлят в атака, зъбите им ще защракат, късайки плът, а тогава светостта на сражението ще бъде непоправимо осквернена.

Утавегу обкръжиха Вълкодав и жално заскимтяха, като се озъртаха ту към него, ту към досегашните си стопани, ту към враговете, за които от поколения наред знаеха само едно — че са плячка за убиване. Те и сега с радост биха тръгнали да се подчинят на тази проста наука, ала заповедта на Водача ги държеше по-здраво от каквато и да е верига. Най-старата пък поглеждаше и към склона от другата страна на урвата. Вълкодав също усещаше смътна тревога, по неразбираем начин свързана със заоблената планина. Ала нямаше време да разнищва това си чувство. Само в едно бе сигурен — за никакви земни блага не би тръгнал да катери този приветлив наглед хълбок — дори да нямаше пропаст и да го гонеше освирепяла потеря.

Върху му се кръстосваха десетки погледи. Вянинът спокойно и бавно разкопча катарамата на ремъка през гърдите си и взе Слънчев пламък, както бе в ножницата.

„Даже да платя за това с живота си…“

— Вожде Лагим! — каза Вълкодав. — Ти ме настани до огнището си и сподели с мен хляба си. Нарече ме кръвен брат с племето на шан-итигулите. Аз се гордея с това!

Лагим нищо не отвърна, но воините му засрамени взеха да прибират стрелите в колчаните си. Яростният им изблик бе отминал, започваха да си дават сметка, че са опънали лъковете си срещу доказано свой човек. Бе страшно нередно и недостойно.

Недостойно за мъже.

— Вожде Елдаг! — обърна лице към другата редица Вълкодав. — Ти ме прие в дома си и ми даде да ям от хляба си, нарече ме кръвен брат на племето квар-итигули. Аз се гордея с това!

Еврих чак ахна, съобразил какво си е наумил спътникът му. Братът на моя брат е и мой брат. Двата итигулски рода, разделени преди двеста години от жестока война, сега имаха общ близък роднина. Не бе важно дали е природен или наречен. Побратимяването се тачи в планините. Да вдигнеш ръка на побратим — значи да изгубиш честта си…

— Вие, двамата вождове, сте мои велики братя — продължи Вълкодав. — Щом сте тръгнали да се убивате един друг — първо убийте мен. Няма да се браня. И другите ми братя не ще ви попречат…

Утавегу, стенейки и скимтейки, отстъпиха зад гърба му. В кучешките души бушуваше мъка без изход — ще загине Водачът и животът ще изгуби смисъла си. И те нищо не можеха да сторят за Него — освен да бъдат послушни, както Той ги помоли.

Вълкодав обърна лице към Харан Киир, коленичи и замря с оставен отляво меч. Еврих знаеше, че вянинът умее да върти оръжие и с лявата си ръка, сякаш е роден левичар, ала жестът бе очевиден. Пък и надали ще грабне Слънчев пламък, с ужас прозря младият учен. Няма да се възползва от умението си!… Той… той наистина…

— Убийте тогава и мен! — викна арантянинът, изненадан от собствения си глас. Викът му изкънтя сред потресаваща тишина. Все едно бяха замлъкнали дори хилядите поточета в долината. Всички се озърнаха към граматика, който трескаво притискаше торбата с книгата към гърдите си. Погледите го повлякоха да тръгне напред, през шанския строй към празното пространство между противниците.

— Елдаг! — викна отново той. — Ние ти върнахме племенника! Детето на нещастния ти брат, загинал отвъд морето! Преодоляхме страшни изпитания, за да дарим на дома ти още един мъж!… Забрави тази услуга, вожде, щом толкова се боиш да не се напука тюркоазът по дръжката на прочутия ти кинжал!… А на теб, Лагим, ние върнахме сестрата. И малката ти племенница! За да го сторим, не се уплашихме нито от хора, нито от Богове, само и само край огнището ти да засияе двойно съкровище!… Ела, Лагим, ела и ме убий, но помни, че Раг и дъщеря й стоят до мен!…

Еврих се задъха при последните думи и усети, че сълзи се стичат по страните му.

„Даже да платя за това с живота си…“

Двамата пътешественици стояха заедно в средата на широката ливада между настръхналите въоръжени хора, дошли тук да се колят до последния човек. Учен, стиснал с побелели пръсти най-скъпото си — торба с недописана книга. И воин, доброволно положил меча си на земята. Всеки, който познаваше Вълкодав преди три години, на ръба на друга урва, която се казваше Препона, би оценил това.

Бе тихо.

Мина миг, още един… и още, и още. Никой не помръдваше. После утавегу изведнъж скочиха като един, заотстъпваха наежени, в хор залаяха и завиха. Вълкодав вдигна очи и погледна натам, накъдето гледаха четирикраките му братя. Натам, откъдето през цялото време лъхаше на неясно, но остро осезаемо предупреждение.

Планинците, които до този миг се бояха да откъснат очи от неприятеля, се заозъртаха. Нещо ставаше зад пропастта на южния склон. Какво именно — известно време бе трудно да се разбере. После видяха.

Там се раздвижи нещо толкова огромно, че разумът отначало отказа да го възприеме. Както по-късно обясни Еврих, небивалата буря, напоила с толкова много вода отсрещната планина, колкото тукашната земя не бе поемала от стотици години. Проникналата влага няколко денонощия бе размеквала слоя глина, докато той не станал хлъзгав като сапун. И така се случи, че гигантският къс земя и камъни изведнъж взе и се свлече тихо точно пред очите на хората.

Тихо бе само отначало. В урвата се срути половината планина, а такова нещо никога не става безшумно. Трепна ливадата под нозете, разплискаха се в коритата си ручеите, от сърцето на свлачището се разнесе дълбок стон. Първо се усети с тялото, чак после нисък чудовищен грохот перна хората по ушите.

На онзи бряг се късаха сплетените корени, отронваха се от вековните си гнезда огромни канари, притиснати от страшна тежест недра бълваха фонтани вода, смесена с камъни и глина. Издигаха се чак до тромавите облачета, увисваха сред грохота като нови планински върхове… и после бавно, но неумолимо падаха надолу, надолу, надолу…

Планинците, свикнали с лавини и свлачища, не се поддадоха на ужаса. Просто сегашното разрушение бе по-значително от предишните. Все още не бе повод да хукнат като обезумели, накъдето им видят очите. Опитът на много поколения им подсказа, че северният бряг е вън от опасност. И въпреки това човек не може да не потръпне при вида на случващото се, колкото и да е наясно какво става. Хора и животни се скупчиха в трепет пред страховитите Сили, които прекрояваха познатите им места с един замах. Сами не забелязаха как се смесиха шан-итигули, квар-итигули и утавегу, като образуваха малка шепа крехък живот, пред който показваха мощта си природните стихии… а даже и не показваха нищо — нима ги е грижа Силите за дребните мравки и техните разпри…

Впоследствие Еврих щеше да си направи извода, че не е минало току-така без намесата на висша Воля, тласнала двете племена към съединение. Вълкодав щеше да изслуша доводите на учения и щеше да се съгласи с предположението за милосърден Божи промисъл. Защото кой друг, ако не вянинът, знаеше как са готови хората да си гризат гърлата даже на ръба на неизбежна гибел. Така че, щом се размина без клане… Ала всичко още предстоеше. А засега „истинните“ итигули и итигулите-изгнаници заедно гледаха великанското свлачище и вековната вражда им се стори нещо незначително пред тази гледка. И всеки от тях, явно или неосъзнато, бе посетен от мисълта, че под Небето няма вечни неща и някой ден Боговете, ядосани от дребните дрязги на недостойните същества, ей така, с гръм и трясък ще заличат досадните побойници, заедно с целия им свят. Свят, в който можеха да се обичат, да се ревнуват, да търсят щастие и да танцуват с кинжали, за дръжката на които са вързани алени кърпи от свила…

— Дано не прегради реката! — викна вождът Елдаг Бързото острие. — Жалко ще е, ако светата долина се наводни!

— Няма страшно!… — също така с пълно гърло му отвърна вождът Лагим. — На млади години съм слизал до реката! Течението там търкаля канари, дъното е съвсем гладко! Ще си пробие нов път в свлеченото!…

Елдаг се усъмни и двамата се приближиха до ръба на урвата. Итигулите гледаха как предводителите им мирно спорят, сочейки с ръце реката долу.

А междувременно грандиозното бедствие се укротяваше. Свлачището бе помело всичко зле вкопчено и така от само себе си секна. Гъстата кал спря да избликва, вятър изчисти въздуха. Спря грохотът и бученето, само отделни канари изпращяваха, търсейки си по-удобно и сигурно ново ложе… Погледите жадно зашариха по оголените недра — какво се е криело там? Вход към удивителни подземия? Или скъпоценна жила за радост на жителите на планината?…

Това, което видяха, ги потресе повече от самата картина на рухващата половина на планината. Веднага стана ясно защо Глор-килм Айсах се наричаше неприкосновена долина. Тхалет навярно пръв осъзна какво съзира и падна на колене, като пусна скимтящия и подвил опашка утавегу, когото, без да се усети, беше прегърнал, докато траеше лавината. В разлома на планината имаше статуя. Седяща жена. Незнайно кога издялана в червеникавите камъни. Развалините наоколо й служеха за трон, а зад гърба й величаво се издигаше към небесата Харан Киир, именно оттук, от долината на звънтящите ручеи, най-много подобен на небесен престол.

Буци кал падаха от изваянието, сякаш каменното чудо само се отърсваше, съвсем по-женски опитвайки се да изчисти дрехите си. Ето ме, дечица, я да видя какво сте правили без мен, какви бели сте надробили…

Усещането за ням упрек бе толкова силно, че възрастните, побеляващи и покрити с белези мъже наистина се чувстваха като напакостили хлапета.

— Мамо, аз… честна дума… аз… — промърмори Мааюн. — Прости ми… не исках…

— Прилича на мащехата ни Раг — прошепна на брат си Тхалет и двамата млъкнаха.

Еврих извърна лице от каменната жена. И у него напираше усещането за вина, сълзите на отчаяние се лееха вече като сълзи на разкаяние… за какво? Що за усет е водел резеца на древния скулптор, изхитрил се да придаде на творението си чертите на майката на Еврих?… Дори израза й… винаги го посрещаше с такъв, когато той идваше у дома след поредното си пътешествие…

Срамежливо и припряно младият учен избърса с ръкав очи и погледна Вълкодав. Вянинът седеше с вдървен гръб, стиснал клепачи и свил до болка юмруци. Устните му нещо шепнеха и… и той също плачеше — по бузите му имаше две мокри пътечки.

Арантянинът се стъписа. Варваринът не би стигнал лесно до подобно състояние. Иска се нещо повече от зрелището на две родствени племена, готови да се вкопчат на смърт едно в друго. И нещо повече от заплахата за неговия живот, ако не успее да ги разтърве… какво тогава?

— Мамо… — изведнъж дочу от устата на вянина Еврих и се огледа шашнат. Коленичилите итигули, брадати и голобради, имаха същата дума на устата си и същото изражение. О, не може да бъде… — блесна мисъл в главата му на учен. Всеки тук вижда нещо свое.

— Храмът на древните Богове!… — възкликна той сподавено.

Каменното лице му се усмихна от другия бряг на станалата доста по-плитка урва, след което видението се разсея. Чертите на жената се размиха за кратко, може би облак премина пред нея, а после застинаха променени отново. И Еврих пак я разпозна. Древната статуя имаше лицето на Сигина. Лудата Сигина. Селската смахната от безименното селище в глух кът на Северен Нарлак, откъдето случайно мина пътят им с Вълкодав…

Граматикът вече се съмняваше, че е било случайно.

Но пък си обясняваше странните почести, оказани на Лудата от жреците на Близнаците. Станаха му ясни приказките й… Нейните разкази, по-точно, за двамата й сина… двамата й Сина, изгубени неизвестно къде. Вече разбираше коя именно Богиня се бе притекла на помощ на клетата Виона.

Проумя и кой е бил Онзи, Замръзналият, когото погребаха с огън и който не им остави дори частица от плътта Си в пепелта… Не бе загадка и защо изваянието на Майката, скрило се от хорските очи подир изгубването на Синовете, именно днес се появи пред племена, които се гласяха да осквернят с кръвопролитие подножието на храма…

На Еврих му се прииска незабавно да сподели с планинците чудесната си догадка и да им каже колко неуместно и светотатствено е това — да се бият пред очите на Майката на двата народа… Ала Съдбата — или Сигина? — се разпореди всичко да стане без неговото участие.

Изглежда невероятното свличане, открило Статуята на слънцето, се оказа само една брънка от веригата на съдбоносни разрушения, които потресоха в този ден Задоблачния рид. От теснината, през която лъкатушеше пътеката към шанското село, се появи тичащо момче. Носеше се така, сякаш го преследваха, махаше с ръце и викаше. Това бе най-малкият приемен син на Раг, още неудостоен с честта да носи кинжал.

— Тлеещата пещ се срути!… — прегракнало кресна задъхващото се хлапе, когато стигна по-близо. — Ковачът Шенай каза, че дъждовната вода е проникнала в червото на планината и се бие с подземния огън!… Селото пропадна, едва се спасихме, изоставяйки домовете си!…

Шан-итигулите, свикнали точно да определят вярната посока всред планинските хребети, веднага обърнаха глави към мястото на селището си. Над близките върхари се издуваше облак с необичайна форма, увенчан с белоснежна пухкава шапка, и във всички страни се стрелкаха, бягайки от него, ята ужасени птици. Сигурно намиращите се в Долината на Звънтящите ручеи трябваше да чуят грохот и могъщо съскане на парата, изригнала към небето, ала тътенът на свлачището бе погребал всички странични звуци.

Шаните отчаяни се скупчиха около момчето, всеки го заразпитва за близките си. Хлапето отговаряше, без да слуша, че са оцелели всички, дори немощните старци и безпомощните пеленачета:

— И сега идват насам, за да помогнат в битката с кворите… или да загинат заедно с вас, защото вече нямаме дом…

Неговите слова напомниха на мъжете защо се намират тук. Еврих забеляза как воините на двата рода започнаха да се отместват един от друг, движенията им ставаха дебнещи, хищни… И тъкмо тогава невръстният вестоносец на лошата новина съзря отсрещния склон на долината, забеляза Статуята и изумено пристъпи напред:

— Мамо?…

От пролома между канарите, откъдето бе дотичал, и откъдето преди не толкова отдавна се беше появила войската на шан-итигулите, се появиха жени, старци, деца и няколкото мъже, оставени да пазят селото. Сред първите бе Раг, която носеше новородената си дъщеря, а още половин дузина дечица се притискаха към нея като уплашени котета.

За шан-итигулите бяха пристигнали онези, които следваше да бранят до последен дъх, чието присъствие властно прогонваше самата мисъл за възможно поражение. Колкото до квар-итигулите — те видяха пред себе си плячка. Някои присвиваха очи и плъзваха ръце към кинжалите си…

Вълкодав пръв забеляза бялото куче, което на дълги скокове се носеше към хората от другия край на долината.

— Твоят пес идва, вожде Елдаг — каза той на старейшината на кварите.

Песът отдаваше всичките си сили в стремителния бяг. Дългата му козина се развяваше, от димящата паст се люлееше мокър червен език. Утавегу се развълнуваха от пристигането на събрата си и с вой се устремиха да го пресрещнат. Във воя им отчетливо се разпознаваше тъга.

Песът се хвърли на гърдите на Елдаг, при което едва не повали вожда върху отъпканата трева, и започна трескаво да лиже господаря си по лицето и вдигнатите инстинктивно ръце. Давеше се с плачещ лай, сякаш искаше нещо да каже. Елдаг тревожно се намръщи, не разбираше. Утавегу го заряза и скочи към Вълкодав, отчаяно се притисна към коленете му. Вянинът пак клекна и прегърна изтощения пес.

— И с твоя дом се е случило нещастие, Елдаг — проговори той бавно, взирайки се във вожда. — Моят брат каза, че дъждовните потоци са подкопали основите на пещерата ви… таванът е рухнал. За късмет оставените в селото утавегу навреме усетили бедата и изкарали с лай хората навън, като дори влачели най-безпомощните. И твоят народ сега идва насам, за да сподели участта на воините. Добри песове имаш, вожде…

Нещо в гласа на вянина се бе променило, той приказваше с кучешко ръмжене и сякаш всеки миг щеше да залае… навярно заради това Елдаг му повярва веднага. Без да се замисли.

Ето какво било, рече си Еврих. Ето какво било… Пакостливите и склонни към побои деца трябва да бъдат наказани… за да им дойде ума в главата… Ето какво било.

И двата отряда бяха примерно равностойни, ала вече нямаше смисъл да се нападат един друг. Мъжете са мъже, ала зад всеки стои жена, готова да хапе и да драска, ако не докопа оръжие… Ала тя може да загине в битката, да остави сираци… наистина, кое е по-важното — да убиеш чуждото семейство или да опазиш своето?… Воините се заозъртаха назад, откъдето чакаха да се покажат бежанците. Онези, за които бяха тръгнали да се бият. Онези, които сега трябваше да са под защитата на непристъпната стена и свирепите песове.

А воинът не бива да се оглежда назад. Преди бой — не бива. Инак — краят му е дошъл. Както и краят на онези, които е тръгнал да пази от беда.

Еврих местеше поглед от единия отряд към другия — отново бяха обособени, ала вече само на няколко крачки едни от други. Гледаше наежените вождове и виждаше, че те двамата с Вълкодав повече нищо не могат да сторят. Жертвата, която предложиха, за да прекратят братоубийствената вражда на двете племена, остана непотребна и комай вече забравена. И даже Майка Сигина, надникнала всекиму в душата, не съумя да погаси в тези души черния пламък на омразата. Нима майчин укор ще спре ръката на един воин, посегнал с оръжие към врага, след като този воин може тутакси да изброи десетима свои близки и приятели, убити или изтезавани до смърт от онези, с които някакви чужденци искаха да ги помирят?…

Той със замръзнало сърце очакваше клането да се разрази всеки момент. И тогава забеляза Йара. Кондарското сираче плахо, странешком се плъзна покрай Елдаг — вождът не понечи да го спре, навярно не разбрал намерението на приемния си син, — и неочаквано право към мрачните шански воини, затулили с гърбовете семействата си. Златистият тен на кожата му го караше да изглежда бледолик сред тъмнобакърените съплеменници, но пък и в момента Йара наистина бе твърде блед. Ала за няколкото крачки, които направи, раменете му успяха да се изправят и походката му стана по-уверена. Така се върви на смърт или към слава, презираща смъртта. А до младия планинец крачеше млад утавегу — още не възрастен пес, но не и кутре, — верен спътник, подарен му онзи ден на свещения пир, свързал животите им. Йара докосна с длан белия врат на кучето, и то доверчиво вдигна глава, готово да послуша своя господар-приятел и, ако трябва, да го защити.

Момчето премина през рехавия строй воини и се насочи право към Раг. Спря. Отстрани към жената пристъпи съпругът й, но не успя да я закрие с тялото си.

Защото невръстният квар-итигул звънко рече с възвърнатия си след безсловесната песен глас:

— Госпожо Раг!… Аз, Йара, синът на Йаран Гущера, днес наречен младши брат на синовете на вожда, ти се подигравах и те хулех, когато ти стоеше вързана в общия дом на моето племе!

Жената не отвърна веднага. Първо спря с ръка мъжа си. Гушна по-здраво бебето. И пристъпи напред.

— Помня те — полугласно отвърна тя с глух глас.

Йара пребледня още повече. После смъкна ризата си, оставайки гол до кръста. Наоколо прелетя шепот — хората, познати с обичаите, разбраха какво си беше наумило хлапето, което още нямаше кинжал, защото не беше убивало враг, а само ловджийско ножче… Тъкмо с това ножче Йара без трепет прекара три дълбоки резки по гърдите си — те веднага обраснаха с ресни от капки кръв, — след което постави върху раните лявата си длан, размаза кръвта и протегна ръката си към жената:

— Госпожо Раг!… Не е моя заслугата, че си жива и даде живот на онази, която растеше в теб. Бащата Небе ти прати на помощ други люде, много по-смели и благородни от мен. Госпожо Раг!… — Гърлото го подведе, гласът му се прекърши, ала момчето упорито продължи да грачи. — За да няма повече такива неща между нашите племена… моля те, госпожо… нека стана след време съпруг на дъщеря ти. Докато не порасне, ще я пазя и ще се грижа за нея с обич, за да можем един ден да застанем с нея пред лика на Бащата Небе и се обявим за свързани в семейство за радост на предците, ликуващи над върха на свещения Харан Киир!…

От дланта му обилно капеше кръв. Колкото по-дълбоко се порязва искащият разрешение да стане годеник, толкова по-искрени са намеренията му — гласеше поверието на итигулите.

Раг не помръдваше, навярно потресена от постъпката на момчето. После бавно, много бавно разпови пелените на дъщеричката си, извади мъничката й ръчичка и я постави в протегнатата насреща длан на момчето, сякаш подпечата сключен договор.