Право на двубой

10. Хилядният ден

Когато Вълкодав се върна в къщата, Виона се беше оттеглила, навярно в покоите си да се преоблече, а майстор Улойхо заключваше вратичката на „Ковчежето“.

— Синът ни се събуди — каза с тиха радост ювелирът. — Виона го кърми…

Телохранителят кимна и понечи да излезе в градината, но Улойхо го спря.

— Нали няма да ми се разсърдиш, ако ти призная, че те наблюдавах скришом? — попита сакатият майстор. — Разбираш, че хората се държат различно, когато попадат в тази стая за първи път. Виона, например, веднага ми посочи парчето синкав гранит и каза, че точно същия имало в родината й… поиска да го погали. Именно тогава си рекох, че не съм сбъркал с женитбата, че съм случил на съпруга… — Майсторът се усмихна. — Други хора пък изпитват желание да отмъкнат нещичко от скъпоценните камъни, вградени в стените. Тайничко ги чоплят, чупят нокти до кръв… ала още не бях виждал някого, дето да остане като… прости ме, но ти сякаш призрак видя. Аз твърде малко знам за твоето племе, вянино. Всички ли сте такива?

— Че откъде би познавал народа ми — бавно промълви Вълкодав. — У нас не добиват ни злато, ни сребро… а от камъните — само речни перли.

— Чакай! — изуми се дребният гърбав ювелир. — Нима твърдиш, че не разбираш от скъпоценни камъни? Не може да бъде в родината ти никога да не сте ги виждали!

Този сегванин, гостът ти, не прилича на лъжец, мислено отвърна Вълкодав. Значи него са го измамили. Под Големия зъб няма сини топази, там са жълтите. Небесносини и съвсем бистри се намират под Средния, в южните галерии. И под Големия зъб никога не е имало четирийсет и трето минно ниво. Преди десет зими там стигнаха до трийсет и второ, като в най-долните тунели хората почнаха да гинат заради бликащите подземни мечове, а после галериите съвсем се наводниха. Е, може оттогава да са стигнали по-дълбоко, не знам, само че неми се вярва. Ала — нейсе! Може и да бъркам. Може дори да е кривнала синята топазова жила изпод Средния зъб към Големия. И тук навярно греша. Но даже да е така, майстор Армар твоите камъни не ги е работил. Защото той почина тъкмо в годината на наводнението…

На глас обаче вянинът каза друго:

— Тук, в Кондар, сега имам един приятел, учен арантянин. Пътешестваме заедно. Той е посещавал родината на почитаемата ти съпруга и би могъл да я разведри с беседа, ако пожелаеш.

Майстор Улойхо помълча, взирайки се в лицето на телохранителя отдолу нагоре.

— Да я попитаме — каза сетне.

Денят преваляше, наближи вечерта. И колкото по-ниско слизаше слънцето по небесната си пътека, толкова по-тиха и плашлива ставаше Виона. Вълкодав вече не се удивляваше на тази й промяна, която я сполиташе по залез, но не можеше да свикне. Сутрин жената на ювелира бе безгрижно младо момиче, чуруликащо като птица на клонче. Здрачът я превръщаше в наплашено същество, сякаш преследвано от вълци сърне. Стряскаше се от всеки шум, примираше от всяка сянка. Вянинът много бързо се убеди, че страховете на Виона не са причинени само от лоши спомени в главата й, нито от смущения в сърцето и душата. Не, не бяха каприз, Вълкодав го разбра още първата си вечер като неин пазач. Когато една млада майка изведнъж грабва младенеца си от люлката и, ужасявайки слугините, хуква сама, без да знае накъде, все едно бяга от неминуема смъртна заплаха — това все нещо значи. Първия път той я пресрещна незабавно, прегърна я по братски и не я пусна, докато тя не спря да трепери, докато не секнаха риданията й, преминаващи в леки гърчове, а очите й не си върнаха смисления израз.

— Какво те уплаши, момиче? — попита той, надявайки се да разбере най-после причината за страховете й.

Ала Виона само заби нос в гърдите му и пак заплака, като промърмори същото, което той неведнъж вече бе чувал от нея:

— Не зная… Стори ми се, че… привидя ми се нещо лошо.

Тя се успокои напълно едва когато не на шега притесненият й съпруг дотича от работилницата си и телохранителят му я предаде в неговите ръце — трепереща, обляна в сълзи, но цяла и невредима.

Трудно се опазва човек, който всеки миг очаква да го ударят, без да знае откъде иде опасността. Вълкодав направо заяви това на работодателя си, в усилие да изясни кому е могла да мине път безобидната млада танцьорка. Майстор Улойхо в отговор му разказа, че Виона е израснала в забравено от Боговете селце в Западен Мономатан, което било опустошено след жестока свада със съседите — обичайно дело в безкрайната верига междуособици, които разтърсваха онзи край, тамошните племена не спираха да враждуват вече дълги лета. Виона оцеляла като по чудо по време на набега и почти година се криела сам-самичка в планинските гори, боейки се да се покаже на хората. Когато насетне се решила, намерила подслон в храма на Вездесъщата Богиня, чиито жреци оценили красотата на сирачето и започнали да я обучават на молитвените танци на своята вяра. Така минали още три години. После, преди самото й посвещение в жречески сан, Виона избягала…

— Защо? — прекъсна в този момент разказа Вълкодав.

— Неволно подслушала какво си говорят посветените — отговори майстор Улойхо. — И разбрала, че службата й на жрица ще бъде прекалено ужасна. Това ми сподели.

Вълкодав отначало си помисли, че Виона е била отвратена от ролята на жриците, която изисквала от тях да бъдат зрими въплъщения на Богините при „свещените бракове“, сключвани между Небесните Владетелки с идващи на поклонение богомолци и със самия върховен жрец. Имаше жени, които горещо пожелаваха подобна участ. Имаше и други.

Словата на ювелира накараха вянина да потръпне:

— Тя е трябвало да танцува пред хора, посочени й от висшите жреци. Първо с танците си да разпали в тях любовна страст. А после да ги избави от бремето на битието.

Вълкодав се замисли, косо поглеждайки майстора. Имаше подозрения, ала твърде общи, макар и достатъчно зловещи. По същия начин в мините той понякога чувстваше готова да се разрази беда — срутване например. И дваж бе избягвал неминуема смърт, като бе измъквал и безногия си другар. По-късно Тилорн му предложи свое обяснение. Според учения острият слух на вянина долавял пукането на свода, но то е прекомерно слабо за разумно осъзнаване, затова само буди неясно тревожно чувство. „А нищо чудно да не е пукане — добави звездният скиталец. — Вероятно е достатъчно и самото напрежение на слоевете… Нашата наука предполага, че човек възприема света значително по-фино, отколкото сме свикнали да мислим. Необходимо е единствено да се научим да слушаме себе си…“

Вянинът го разбра така, че следва да уважава гласа на Песа, хранителя-праотец, който понякога чуваше в себе си. Песът има безпогрешни сетива и гласът му досега никога не бе го лъгал.

— Има ли име Вездесъщата Богиня? — запита той ювелира. — Как я наричат?

Майстор Улойхо поклати глава. Виждаше, че чудноватият вянин не желае напразно да яде хляба си, затова се стараеше да му отговаря честно, без да таи нищо, та нали ставаше дума за неговата любима съпруга. Ала дори да искаше, просто нямаше нищо за премълчаване.

— Виона не казва. Даже надали самата тя знае…

Вълкодав подхвана от другия край:

— А как наричат… враговете на Богинята? Онези, против които пращат обучените жрици?

— Ами… — обърка се гърбавият. — Доколкото схванах, те са били най-обикновени злодеи, заслужили отмереното им наказание. Само че Виона… тя не е искала да отнема ничий живот. Дори живота на злосторник. Тя помни гибелта на селото си и е решила… да не прекъсва живота, а да го продължава — Майсторът смутено се усмихна. — Като роди много деца… Тя…

Вълкодав си помисли колко рядко се отразява върху мъжките лица подобна срамежлива нежност. Понякога му се бе случвало с удивление да забележи същата върху мутри на върли наемници, когато се каят един пред друг в премълчани грехове, обикновено преди безнадеждна схватка, тогава те изведнъж си припомнят уж отдавна и напълно забравените си жени и приятелки. И въпреки близкия до тайнство миг, той все пак прекъсна сакатия стопанин:

— Не е ли изтървала Виона дума като „Покусители“? Вдигнали ръка?…

Той повтори прякора на всички известни му езици.

— Да, като че ли… — сви рамене Улойхо. — Като че ли… май имаше нещо подобно, макар че не помня добре…

Зловещото пукане, едва уловимо на слух, се превърна в отчетлив страховит бумтеж.

— Кажи ми още нещо… — неволно привеждайки се напред, попита Вълкодав. — Откога Виона е обзета от страх?

— След като роди… Три месеца излиза.

— А кога е избягала от храма? Преди година? Две, три?…

Майсторът се намръщи, сбръчка чело, мислеше. Бе усетил безпокойството на телохранителя, затова искаше да е възможно най-точен.

— Около две години и половина — пресметна той. — Или малко отгоре. Тя, според мен, сама не е наясно… Но защо разпитваш за това, Вълкодав? Знаеш ли нещо?…

Говореха в градината и майсторът не можа да не забележи, че от един момент, продължавайки беседата, вянинът бе намерил с очи Виона и вече не я изпускаше от поглед. Сякаш в готовност с един скок да се озове до нея.

— Не съм сигурен — каза Вълкодав. — Но искам жена ти колкото може по-малко време да прекарва сама. Когато ляга да спи, нека до нея има бодър човек. И не позволявай никой чужд да я доближава, ако не съм наблизо! Никой. Ни човек, ни звяр, ни птица… Дори да й подарят коте… или кос в кафез — не бива да й се дава да ги докосва.

Лицето на Улойхо стана още по-бяло. Личеше колко е стреснат от тези слова. „Капризът“ на родилката, обясняван от приятелите на Кей-Сонмор с това, че жената е луднала от собственото си мляко в кръвта, се оказа нещо далеч по-страшно. Нещо, способно да отнеме от майстора като по чудо придобитото щастие. Непоносимо му бе даже да мисли за това. По-добре да умреш, преди да го преживееш…

— Още нещо — додаде вянинът. — Няма да напускам дома ти нощем.

И усети тънките пръсти на дребния ювелир върху китката си. Бяха изненадващо силни, резки и опасни.

— Вълкодав!… — прошепна сподавено майсторът. — Кажи ми направо, кой заплашва моята Виона?!

— Богинята Смърт — каза вянинът. — Ако не съм се подвел по хорските приказки и сам не бъркам, Онази, на Която съпругата ти не е пожелала да служи, у нас наричаме Морана. Смърт. И не друг, а Тя ще дойде за Виона на хилядния ден след бягството от храма.

Изтощителната работа и гладът бързо убиват в мъжете плътското влечение към женската хубост, станала недосегаема като слънчевата светлина. Остава само една глуха печал, тягостна мъка, сходна със сърбежа и болките в липсващите крака на сакатия халисунец. Именно той разказва на другаря си по окови за един храм, скрит от света всред задушливата зеленина на южните гори. Само дето нарича страховитата Богиня малко другояче — Всеприсъщата, а домът й, според него, стои не е западния край на Мономатан, а е дебрите на сакаремските блата.

„Този храм е издигнат от арантяните… — дрезгаво дишайки, говори халисунецът. — У тях нищо не е като при хората. Името на тяхната Богиня на Любовта никога не се изрича гласно, толкова е велика и ужасна. Арантите и викат Най-прекрасната или Всеприсъщата. Нейните служители събират по цялата земя хубавки момичета… съвсем младички, дето още не си цапат полите…“

Двамата каторжници лежат в непрогледната тъма, плътно притиснати един към друг в тясна пукнатина под тежка канара. По-точно лежи халисунецът, а вянинът е надвесен над него на четири крака с болезнено килната глава. Веригата от нашийника му се губи под канарата, в срутената маса натрошен камънак.

„Жреците от храма на Богинята владеят стари, забравени в днешния свят изкуства — продължава безногият. — Говори се, че самата Най-прекрасна ги научила. Какво и що, аз не мога да ти кажа, но те вземат момичетата и довеждат красотата им до немислимо съвършенство. После девойките стават жрици. И тогава Богинята им дава способността да причиняват смърт. Много е строга тази арантска Най-прекрасна. Ревнива. Не понася да й се нарушават заветите, а наказва само по един начин…“

„Що за Богиня на Любовта е тогава…“ — сумти Сивият пес. Чуждата вяра рядко предизвиква у него одобрение. Освен това никак не може да забрави, че ако падналите от свода камъни помръднат още мъничко, ако сипеят се свлече още, измятащият се нашийник ще му строши врата. Ще остане да лежи тук мъртъв. Мисълта за това прави малцина по-разговорливи и добри.

„Ти ще слушаш ли, или ще ме прекъсваш на всяка дума?!…“ — възмущава се халисунецът.

Сивият пес мълчи. Отдавна вече не усеща нито лактите си, нито коленете. Изтръпнали са до безчувственост. Другарят му обидено стиска устни, не продумва. Само хърка, мъчейки се да си поеме дъх. В мрака другият шум иде от слягащите се дребни каменни трошици.

„Е, ще слушаш ли умните хора, или пак ще ръмжиш?“ — осведомява се халисунецът.

„Добре, хайде…“ — сумти вянинът. Струва му се, че притисналата го отгоре канара бавно, но сигурно го размазва, приближава го към пода.

„Хайде!… Горска душа безпросветна си ти… Добре, от мен да мине, не ти се сърдя. И така, идват в храма поклонници и мнозина от тях желаят да изпитат вярата си, искайки благоразположението на Богинята. Усамотяват се с прекрасните жрици, които ги възнасят към висините на блаженството… — Сакатият с въздишка роши с осакатена длан сплъстената си брада. — Но онези, които са разгневили Богинята, гинат направо в ложето!“

„От какво? От блаженство? — недоверчиво пита вянинът. — Така не става. Будалкаш ме…“

„От блаженство!… Ха!… От страшни мъки!… Защото прекрасните жрици имат скрити зъби между бедрата си и захапват грешните мъже за… хъм… — Млъква за малко, въздиша. — Може и да си прав. Избудалкали са ме навярно“.

Сивият пес опитва да помръдне глава. Дебелата верига скърца и разбутва дребните камъчета.

„Но може и да е истина! Ти откъде би могъл да знаеш? — изхърква халисунецът. — Много ти разбира тиквата…“

Сивият пес не отговаря. Според вярата на народа му споровете не са угодни на Боговете. В спор лесно се изричат обидни слова, а с това се умножава неправдата по света. А и може би халисунецът има право. Какво, наистина, разбира той, дето не е целувал момичета, откъде може да знае нещичко за любовта?…

„Чул съм — продължава другарят му, — че гибелта на грешните мъже е нищо работа. По-сурова е Най-прекрасната с онези жрици, дръзнали да откажат да й служат. Ако някоя девойка избяга от храма, Богинята отмерва хиляда дни. А насетне праща подир бегълката Безименната Смърт…“

„Какво ще рече това — Безименна?“ — пита младият вянин. Диша се все по-трудно и тежко, по лицето тече миризлива пот, смесена с мръсотия. Трябва да устои. Рано или късно ще ги изровят. Не защото някому ще домилее за затрупаните затворници. Твърде добра жила има тук, нея няма да искат да загубят.

„Това и ще рече — Безименна! Човекът, дето ми разказа това, знае само за две дръзнали да избягат. Те, ясна работа, веднага си намерили покровители, знатни, богати… при тяхната хубост никак не е трудно! И, какво мислиш, че станало накрая? На хилядния ден на първата девойка някой й разкъсал гърлото и тя се задавила с кръвта си. А на втората къщата й изгоряла, също хиляда дни след като избягала, жената загинала в пламъците. Хората разправяли, че и двамата велможи доста злато прахосали, за да издирят злосторниците, но никого не заловили. Даже следи не открили. А ти викаш — будалкане…“

„Лоши неща се творят в името на тази Богиня… — пресипнало съска Сивият пес. — Аз не бих се молил на такава…“

„Ти си глупав и нищо не схващаш! — сърди се халисунецът. — Молитви се отправят не само от обич, но и от страх!“

Прав е. Отново е прав. По времето на Великата Тъма сред вяните също се пръкнаха почитатели на Морана, които се надяваха да измолят снизхождението й. Някои дори я величаеха като Майка Велика и Наказваща. Ала Тъмата се разсея не заради поклоните им. Разпръснаха я онези, които с боен чук и с меч последваха пътя на Светлите Богове…

Момъкът, когото още не скоро ще почнат да зоват Вълкодав, пак отбягва спора. В тъмнината пред очите трептят и се разширяват цветни петна. Ако срутването не бъде бързо разчистено, Онази, Която споменаха одеве, ще се появи, за да грабне душите им. Да, така може да стане. Ще стане. Ала пак не ще прошепне молитва от страх, нищо не ще го накара да стори такава жертва. И нека онези Богове, на които им се услажда човешката боязън, ме наказват както поискат. Няма да пълзя пред тях само заради това, че са по-могъщи от мен! Няма! Няма…

Халисунецът говори ли говори, а после млъква и само хлипа. Ридае тихо и попържа другаря си, защото вянинът вече не му отвръща, а пипнешком сакатият не може да разпознае жив ли е още Сивият пес…

Все пак ще ги изровят накрая. Живи. Ще мине време и вянинът ще се запознае с истински арантянин от Арантиада. И той, волнодумен столичен учител, след като изслуша кошмарната легенда за тайния храм с прекрасните жрици, ще се присмее на невежия варварин. Най-прекрасната, ще каже той, съвсем не е сурова. Във всеки смисъл. И никого не наказва. Най-много да те лиши от мимолетното си благоразположение, ще го подари другиму. И толкоз. А Нейните храмове не се таят в глухи гъсти гори, издигнати са на людни места, където винаги цари веселие и празник. И никой не се опасява нито за мъжеството си, ни за женствеността, а тъкмо обратното. Защото Най-прекрасната учи хората на хиляда начина да отразяват ликуването на духа в радостите на плътта. Ето на какво учи. Как щастливо да подаряваме живот. А не как да се отнема този свещен дар. Убийството изобщо е ужасен грях пред лика й…

Така мълви светлокосият арантянин, седнал върху гредата на рударския скрипец, въртян за двама от злия и издръжлив вянин. Често арантянинът се превива на три от кашлица. Тогава бившият учител притиска ръце към гърдите си и сърдито извръща глава, скришом бърше изплюта кръв от брадата си.

„А ти подарил ли си някому живот?“ — попита го веднъж Сивият пес.

„Любов съм давал — отвърна арантянинът. И добави с крива насмешка: — И всеки път се пазех да не зачена дете… Глупак бях. Защото сега, като си помисля, че там някъде можеше щерка или син вече да тича, играе… би ми се стоплило сърцето. Все пак… продължение…“

От онзи ден в дома на ювелира Улойхо тръгна една безспирна странна седянка. Всеки ден идваха гости. И майсторът, съвсем против навика си, зарязваше инструментите и работата си. Дойде Кей-Сонмор, дойде почитаемият му баща, съпроводен от мълчаливия Икташ, който, щом видя Вълкодав, му кимна като на стар приятел, а насетне цяла вечер не се отдели от Виона. Сонмор подкачи Вълкодав, като го попита оздравял ли е вече („От какво си болен?…“ — веднага се стресна Улойхо).

Луга пък доведе Рейтамира, явно превърнала се в негова любимка, и тя пееше и свиреше за радост на гостите и стопаните.

Друг път се отби Еврих. Той наистина успя да разведри господарката, с която си говореха за Мономатан, където граматикът бе ходил още осемнайсетгодишен и не бе забравил езика. След дълга беседа те с Виона решиха, че той може и да я е срещал случайно, докато е странствал по горските реки с лодка. Тя, разбира се, изобщо не помнеше да е зървала светлокож чуждоземец, нито той се сещаше за синеоко голичко детенце, но нима това бе важно?… Важното бе, че увлечени в разговори и край богата трапеза никой не забеляза как се изтърколи нощта, още една нощ, толкова страшна преди за Виона. На разсъмване Еврих си тръгна, като обеща да дойде пак — стопанката не го пусна, преди да го стори.

Но, разбира се, най-честите посетители бяха съвсем непознати на Вълкодав. Той отлично виждаше, че втренченият му, напрегнат и дебнещ взор им е неприятен, бодеше ги дори в гръб. Ала какво да стори?… Вълкодав би предпочел да се срази с дузина улични главорези, отколкото да има работа с един-единствен убиец, възпитан от поклонниците на Смъртта. Защото такъв човек не се бои от гибел, такава мисъл изобщо не съществува за него, което го прави извънредно опасен противник. Той не се брани и не пази живота си. Той е изцяло устремен към задачата си да убие. И как можеш да го различиш, откъде да знаеш каква маска ще надене, за да проникне в къщата на майстора?… Ще се престори на стар познат, многократно гостувал и дори преспивал в дома ти? На любим и проверен слуга? На млада робиня, уж случайно купена на търг?…

Вълкодав не за първи път се сблъскваше с почитателите на Морана. И си даваше ясна сметка, че не познава даже забележима част от всичките им уловки и хитрини. Защото не е дадено на един воин да узнае всичко това, след като произхожда от народ, свикнал да нарича смъртта Неканена гостенка… а не Вездесъща или Желана… Как ще разпознаеш един отровител, да речем, след като той с лекота, че и с радост ще вкуси от собствената си отрова, само и само да лиши пазачите от бдителност?…

Някога вянинът се питаше защо все пак никой не харесва особено телохранителите. Уж честен и почтен занаят, живота господарски да браниш, пък за всички отстрани тази служба е неприятна… Сигурно, реши Вълкодав, тъкмо заради тая подозрителност вечна, която струи през очите на пазача. Няма що, голяма радост е всеки ден да виждаш край себе си намръщен и застанал нащрек мъжага, подобен на голямо настръхнало куче! Не мило животно, с което да си поиграеш, да поговориш, да го погалиш… Я посегни — ще ти заръмжи, зъби ще покаже. Не ми пречи, ще значи това ръмжене, не ми пречи да те опазя!…

— Гледам, че си по-спокоен, когато сам подбираш гостите — каза му майстор Улойхо. Вянинът отвърна сухо:

— Нека бъде така, както е по-добре за госпожата.

Заедно със сакатия стопанин обаче той все пак разпита подробно Виона. Младата господарка чак заплака горчиво, но вянинът настоя и тя, като зарида още по-безутешно, призна, че наистина очаква смъртта си. Скорошна, неотвратима и страшна. Виона падна на колене пред мъжа си и замоли за прошка, задето толкова рано го напуска. Улойхо с треперещи ръце я вдигна и прегърна силно, едва сдържайки своите сълзи, а тя протегна длан и се вкопчи в лакътя на Вълкодав като захлипа:

— Мен няма да спасиш, но защити сина ни!… Вездесъщата… ако Нейната прокоба се стовари и върху него…

Тя се отскубна от съпруга си, грабна младенеца и се опита да го тикне в ръцете на вянина. Вълкодав мъчно губеше външното си спокойствие. И не под натиска на риданията на жената, която му бе поверено да брани. Без да му трепне нищо по лицето, той невъзмутимо я погледна в очите и каза:

— Нека първо минат през мен, момиче. Знаеш ли колко пъти съм убиван? Никой досега не е успял да ме довърши.

— Не мисли за мен… — пелтечеше, без да го слуша Виона. — Сина… сина ми опази…

— Не се погребвай сама, преди да ти е дошло времето — каза вянинът. — Пожали мъжа си, виж го, плаче вече.

Лошото беше, че и тя точно не знаеше кога настъпва прокълнатият хиляден ден.

Еврих обичаше да идва у ювелира, зажадняла му бе душата за разнообразие. Беседите с двуцветните жреци по същия начин го развличаха и даваха храна за ума му, да не споменаваме щастливата възможност да блесне с вещина пред разбиращ събеседник. Никила, а особено белокосият му Наставник, бяха доста над полуграмотния варварин, който отваря уста два-три пъти дневно… а като си я отвори, то е за да изтърси нещо, което Еврих би предпочел да си спести…

След като се сдуши с Учениците на Близнаците, младият арантянин започна често да си почива от писарските занимания в „Сегванска зъбатка“, като отиваше в Дома на жреците. Още повече, че Лудата Сигина окончателно се пресели в лечебницата, напускайки „Нардарски лаур“, за да се грижи заедно с жреците за болните, при това Учениците оказваха на селската смахната необяснима почит.

Познанството с майстор Улойхо пък обещаваше забележителна глава в пътните записки на граматика в качеството му на Събирач на мъдрост. Когато ювелирът го покани да дойде пак на гости, Еврих прие с радост. Белята стана, защото бе загубил предпазливост. Докато си приказваше с Учениците, той с гордост спомена за поканата и изрази задоволството си, че ще прекара приятна вечер с Улойхо и неговата съпруга. Наказанието последва незабавно.

— Ще дойда с теб — безметежно заяви Сигина. — Ще има какво да разказвам на синовете си, когато те най-сетне се завърнат при мен.

Цял ден Еврих се чудеше как да се отърве от малоумната старица. Не желаеше да обижда Сигина, а без да го стори, не би успял да й откаже. Ученият, чиято книга бе удостоена с честта да се съхранява в Силионската библиотека, скоро изчерпа красноречието си и се убеди, че всякакви слова отиват безполезни на вятъра. Щом стана ясно, че Сигина или не схваща напълно прозрачни намеци, или се прави, че не ги разбира, като предпочита те да минават покрай ушите й, Еврих мислено махна с ръка. В името на мустаците на Морския господар, които присъхнали към скалите на брега, докато Той гледал как се къпе Най-прекрасната!… — плю той наум. — Нека да става каквото ще! Може пък да е съдба…

Вълкодав никога не бе помислял, че един ден ще завиди на безсемеен и бездетен човек. А виж ти — и такова нещо доживя. Икташ седеше в отсрещния ъгъл на „ковчежето“, мъждукащите лампи хвърляха трепкави сенки върху лицето му, а Вълкодав му завиждаше. Мургавият нарлак изобщо не приличаше на телохранител. Още повече телохранител на толкова важен човек като Сонмор. Никой не му се мръщеше заради неприятното втренчване, присъщо на другите пазачи. Защото той не се втренчваше. Винаги спокойно и ведро усмихнат, досущ учтив слушател от обикновените гости, той гледаше Еврих, който увлечено споделяше впечатления от своите пътешествия. И въпреки това вянинът бе сигурен, че Икташ подмолно наглежда всеки присъстващ в стаята. И доста зорко при това. Наблюдаваше своя приятел и господар Сонмор. Следеше Еврих, който по навик твърде енергично описваше разни свои преживелици и току подскачаше, размахваше ръце, крачеше напред-назад с наметало, прехвърлено през ръката. Наблюдаваше и стопаните на къщата. Не изпускаше от вниманието си Сигина, която кротко си плетеше нещо в ъгъла зад масата. Дебнеше и самия Вълкодав. Ако незнайният убиец едва-едва се издаде, разсеяният наглед Икташ ще го забележи — сигурно пръв от всички.

Някой на мястото на Вълкодав навярно би усетил ревност, все пак той е на служба тук. Вянинът обаче бе благодарен. И се стараеше да си вземе поука от този забележителен мъж.

— … и се разпространява този нисък на ръст народ наистина подобно на горски пожар или като пълчища мравки, които не щадят по пътя си ни цвете, ни птица в гнездо… — говореше вдъхновено през това време Еврих. Въпреки че влагаше чувства в разказа си, той говореше полугласно, за да не стряска спящото в люлката дете. Виона не искаше да се разделя с младенеца за нищо на света и майстор Улойхо се утешаваше с мисълта, че диханието на благородните камъни би трябвало да е полезно за сина му.

Внезапно вратата се отвори и на прага застана слугиня, която се поклони и зачака безмълвно.

— Какво има, мила? — попита я Улойхо, а Еврих замлъкна, като използва момента да се пресегне към бокала си с вино.

— Някаква просякиня седи пред портата, господарю — отново се поклони девойката. — С малко детенце е. Съвсем премръзнала седи, я каква мъгла излезе!… Седи и плаче…

— Просията след заник не е угодна на Свещения огън — измърмори сърдито Сонмор. — Нека си седи. Или да върви нататък.

— Ама тя не просеше, господарю — изплаши се слугинята. — Просто плаче. И аз нищо не съм й давала!

Девойчето дори заотстъпва заднешком. Личеше й колко съжалява, че е обезпокоила гостите и господарите си, ругаеше наум портиера. Ама и той е един!… Да не изпъди веднага просякинята, нека лее сълзи пред чужди порти!…

— Почакай — каза ювелирът. Гледаше жена си. А Виона не откъсваше взор от люлката, в която под копринено одеялце сънливо и сладко мляскаше с устнички наследникът й. Пред великия Сонмор младата майка не смееше дори да заекне за нарушаване на старината повеля. Но мисълта за това колко беззащитно е човешкото щастие, а особено майчиното, отново я бе посетила. И й се стори непоносима…

— Почакай — повтори Улойхо. — Ако някой изхвърли къшей хляб през оградата, без скитницата да го е искала, значи не е милостиня, а случайно намерена храна, на което Свещеният огън надали би се разсърдил. Кого го е грижа какво ще намери бездомната жена по паважа?

Виона рязко вдигна глава и от Вълкодав не убягна блясъкът в очите. Велика милост ще проявят Боговете към него, ако някой ден точно така го погледне любимата жена.

Икташ, който седеше с кръстосани крака, с лекота се изправи. Човек, водещ безгрижен живот, никога не би съумял да повтори такова движение, затова пък Вълкодав научи много от него. На един воин му стига да види как друг боец държи лъжицата, за да реши струва ли си да застава насреща му.

— Аз ще уредя нещата — каза Икташ на Вълкодав. И последва слугинята.

Вече наближаваше заран. Обикновено по тази доба гостите започваха да се разотиват. Очите на Виона бяха червени, изглеждаше изтощена. Вълкодав се запита дали си заслужаваше да карат младата майка да будува до зори и да я изморяват още повече. Но пък, от друга страна, сега тя ще си легне едва щом допре възглавницата с буза. Няма да има време да се бои и да трепери, прислушвайки се към случайно шумолене в мрака…

Дойката, здрава пълна жена, отгледала не една дузина дечица, вдигна люлката и Вълкодав я съпроводи с Виона до покоите. Беззаконността на нарлакското племе се състоеше и в това, че богатите майки не желаеха да губят хубостта си, като кърмят сами, затова наемаха дойки. А за да не ги тревожат младенците с рев посред нощ, дори имаха отделни детски стаички. Е, какво добро може да се чака от народ, който от раждането си е привикнал така да се държат с него?!… Мономатанката Виона бе по-различна, за щастие. У нея и мисъл не възникна да се отдели от детето или да го лиши от млякото в гърдите си. Затова люлката се поставяше в родителската спалня. Съпругът й я поощряваше. Когато у тях се появи Вълкодав, те престанаха да залостват вратите в дома, защото заключеното само пречи на телохранителя да си върши работата.

Друг безполезен и даже вреден нарлакски навик повеляваше на зидарите да осакатяват стените с прозорци. На какво прилича такова нещо, чудеше се Вълкодав, ей така да рушат целостта на предпазната граница, отваряйки път на всякаква мерзост, от която мухите и комарите са най-безобидните твари!… Ако бе негова воля, той при цялата си нелюбов към каменните градежи би наредил да се зазида прозорчето на спалнята, и то възможно най-скоро. Една утеха — отвън в градината, току под перваза, стоят на стража двама от юнаците на Кей-Сонмор. Даже да се окажат калпави бойци, пак надали някой би могъл да мине през тях без шум, а вдигне ли се врява — Вълкодав веднага ще чуе…

Сигина все така уютно седеше зад масичката, настанена в кръга светлина от маслената лампа, плетеше старателно и замислено се усмихваше… Вянинът отново се улови, че подозрително се взира в Лудата. Тю, опазили ме Боговете… Изобщо не му се искаше да допуска крамолни хрумвания за старицата, ала навикът на телохранителя често е по-силен от сърцето… Той се противеше на подозренията си — нали трябва да има нещо свято на тази земя…

Ала твърде много пъти се беше убеждавал в каква беда може да се превърне подобна доверчивост. Отдавна, още като момче, той за първи път видя как извършват предателство люде, току-що вкусили от една пита хляб. Добре усвои горчивия урок — вече нямаше вяра никому.

Майстор Улойхо малко се забави в „ковчежето“, за да поговори с Еврих и Сонмор. Виона се прибра заедно с дойката в спалнята. И тогава се върна младата слугиня. Вълкодав я пусна да влезе при госпожата, но остави вратата открехната, за да вижда и чува какво става вътре.

— Оставих зад портичката, с твоето позволение, господарке, хляб със сирене и малко сушени ябълки — каза девойката. — Жената взе вързопчето и веднага си тръгна, като въздаваше хвала към Небесата. Тя силно куцаше. Болна е навярно…

— Свещеният огън не всекиму дава толкова хубав дом като на мен и на теб — отзова се Виона. — Надникни в кухнята, мила. Нека сутринта на нашия господар му сготвят каша с колбас, много я обича.

Слугинята се поклони и се обърна към вратата, но на прага се сети за нещо и рече:

— Просякинята, госпожо, ти благодари. Пожела да се продължат дните ти и да бъде безмерно щастлив всеки един от тях. Каза да бъде благословено лоното ти за много потомци, защото… как го рече, само да се сетя… А, да! „Защото мирната участ е радост за избрани“. Именно така каза, господарке, и много ме помоли да ти го предам точно, за да бъде в сила благословията, така ми заръча.

— Мирна участ… — повтори Виона, като сведе очи и слаба усмивка се плъзна по устните й. — Да… радост за избрани… Мирна участ…

Слугинята излезе и Вълкодав затвори вратата, оставайки в коридора. И тъкмо отдръпваше ръка, когато от стаята се донесе тихо възклицание на уплаха, изтръгнало се от гърлото на дойката. Вълкодав не се подвоуми. Не тръгна да размишлява какво би могло да предизвика уплаха у една слугиня, която помага на младата майка. Може детето да е направило беля върху скъпото копринено одеяло. Или нощна пеперуда е влетяла, натъкнала се е на пламъка на светилника, търкулнала се е по пода като още живо, потрепващо въгленче… Вянинът предпочиташе да обмисля тази неща, след като нахлуе и след като се изясни, че не е имало нужда да бърза на помощ.

Вратата с трясък се удари в стената, Вълкодав веднага се озова в средата на помещението.

Виона държеше кинжала си. Същия, с който боравеше не по-зле от жената-воин Ертан. Ала не го стискаше за отбрана, не се гласеше да го хвърли по появил се враг, нито да го намушка. Защото нямаше враг. Мономатанката стоеше със сключени върху украсената дръжка длани и гледаше с безжизнени и неподвижни очи някъде в неизвестното. И ръцете й тъкмо довършваха засилването на острието право в сърцето й.

Вълкодав веднага разбра, че не ще успее да я спре. Но не като мисъл проблесна това разбиране, а като усет, мярнал се на ръба на съзнанието и изчезнал. Тялото му, вън от зависимостта от разума, вече летеше над пода в късащ жилите, невъзможен скок. Слугинята изтърва кана с вода, съдината бавно взе да пада, преобръщайки се и изливайки течността лениво, сякаш бе пълна с гъст мед… а и самата потъваше в лека смола… пръските отразиха пламъчето на лампата. Вълкодав видя как върхът на кинжала пробива синята дреха на гърдите, плътта поддава, отстъпвайки пред замаха на стоманата. Вянинът пък се протягаше с все сили към бляскавото острие, неотвратимо порязващото нежната кожа, а лепкавата стена от въздух с нежелание му отстъпваше път, ала все по-мъчно, сякаш магията на Богинята Смърт незримо висеше между него и Виона, за да му попречи да достигне и задържи над пропастта залитналия към бездната живот на младата господарка…

През очите на слугинята всичко изглеждаше съвсем различно. Тя изведнъж видя как госпожата й замахва с кинжала, а после вратата се откачи от едната си панта, килна се, а телохранителят изникна посред спалнята, перна господарката през ръцете и заедно с нея се търкулна по пода. Кинжалът, избит от дланта на Виона, отлетя в ъгъла. Господарката рипна първа и се помъчи да го докопа. Дрехата й бе разпрана на гърдите и оголваше бакърената й кожа с косо начертана кървава резка от сърцето към дясната мишница. Телохранителят се изви както лежеше, досущ пъргав хищник, вкопчи пръсти в глезена на госпожата и пак я повали. Виона се съпротивляваше като бясна невестулка, безумието беше превърнало гъвкавата й снага на танцьорка в остра и стегната пружина, поела неистова сила.

Прилепчо се мяташе над тях, после с отчаян писък се стрелна вън от стаята. Вълкодав чу разтревожени гласове, затропаха бързи стъпки. Той не можеше сигурно да улови Виона така, че да не й навреди. Тя обаче не се пазеше и бе готова да си счупи ръцете и краката, само и само да се освободи от захвата му. Накрая вянинът съумя да я притисне към пода… и тогава Виона престана да диша. Вълкодав за миг се поколеба, сетне я удари с юмрук по ребрата — и тя, като заръмжа сякаш бе дива котка, отново започна да се гърчи, опитвайки се да го ухапе.

В спалнята нахълта Икташ, след него се сбутаха на прага Сонмор, синът му и майстор Улойхо.

— Виона, скъпа моя!… — хвърли се напред ювелирът. — Какво правиш, Вълкодав, пусни я!…

И тази, която одеве бе неговата ласкава приятелка, отвърна със съскане на звяр, със звук, какъвто не може да издаде човешко гърло. Заповедта на Богинята — УМРИ! — предадена чрез тайното изречение на неведомата просякиня, бе прекършила волята й и бе повела цялото й същество в див устрем към самоубийството. Променената, омагьосаната Виона бе решена да прекъсне живота си и само със сила не можеше да бъде спряна. Пожар в степта не се гаси с вода или с пръст. Огънят се укротява с огън — като ги сблъскаш…

Вълкодав знаеше какво може да се противопостави даже на волята на Боговете. Всеки вянин знаеше това още от пелени.

Майчината любов.

Икташ, оказа се, също го знаеше.

Той не понечи да помогне на Вълкодав. Скочи встрани и във вдигнатата му ръка пронизително запищя изтръгнатият от люлката младенец.

— Сега ще му размажа главата! — страшно кресна Икташ. По-късно, припомняйки си тези кошмарни мигове, Вълкодав призна пред себе си, че малцина биха съумели толкова добре да се престорят на безпощадни убийци на деца. Повечето хора, в това число и той самият, навярно биха се издали с някаква дреболия, трепване на лицето, вдървена поза или нещо друго, което би опровергавало заявеното намерение. Икташ не се издаде с нищо. Какъв ли живот трябва да изживееш, за да можеш да сториш това, какви сенки трябва да си погребал в дъното на душата си?…

А обезумелият ювелир, изгубил представа какво става пред очите му, се хвърли да спасява детето си. Хилавият наглед гърбушко прояви неочаквана пъргавина, но бащата и синът Сонмор го хванаха навреме и задържаха на място. Те разбираха какво крои Икташ, на тях любовта и страхът не им попречиха да проумеят замисъла на мургавия им съратник.

Виона с нова сила се задърпа от Вълкодав и отчаяно завика. Вянинът не би предположил допреди мигове, че с радост и облекчение ще чуе вопъл, пълен с болка и ужас!… Но ето че слушаше, и то със задоволство, защото това бе човешки вик, а не рев на побесняло животно. И в него звучеше съвсем човешко чувство. Разсъдъкът на майката, изплашена за бебето си, беше се прояснил и бе надвил за известно време чудовищния стремеж към гибелта…

— Еврих!… — изкрещя Вълкодав, забелязал арантянина. — Бързо насам!… Разбий магията!…

С две думи, както можа, той обясни на младия лечител какво се е случило. И с цялата си кожа усети несигурността и страха на спътника си. Така млад воин, привикнал само с тренировъчни схватки, за пръв път се сблъсква с истински противник в истински кървав двубой… и тогава изведнъж разбира, че момчешките игри са свършили, а не остава време да събере кураж — трябва да грабва оръжие и да убива, инак след миг самият той ще бъде убит. Еврих, естествено, не бе голобрадо момче, тепърва тръгнало да върши подвизи. Случвало му се е вече и да лекува полумъртви хора, и да се справя с жестоки врагове, бранейки себе си и другите. Ала на съдбата й беше угодно да го изправя пред нови и нови изпитания. Да се опълчи на Богиня!… И то не коя да е! Не, не бе мечтал за подобно единоборство. Наистина. И кой демон го подхлъзна да последва неистовия варварин в този прокълнат от Небесата дом, където и луд не би пожелал да се озове!…

А докато граматикът се колебаеше, Виона пак взе да се превръща в диво животно. Повелението на Богинята будеше у нея нечовешкото, което напираше навън като крилато насекомо, късащо обвивката на какавидата си. Само дето на бял свят щеше да излезе не пленително обагрена пеперуда или изящно водно конче, а същински, съвсем не безобиден дявол…

И тогава иззад гърба на Еврих изникна Сигина, съвсем забравена в разразилата се суматоха. Побърканата старица отново изглеждаше безгрижна и ведра, ала толкова решително и бързо прекоси стаята, че никой не сколаса да й попречи. Малките й меки длани легнаха върху слепоочията на мятащата се като тигрица в ловна мрежа и невнятно ръмжаща Виона… и с ненадейна сила обърнаха главата й, като я накараха да погледне Лудата в очите. Вълкодав се стегна, напъна се да овладее неочакваната намеса… и мярна как се изопна лицето на подивялата стопанка. Сетне Виона внезапно омекна, безволно увисна в ръцете му и вянинът усети мраз в стомаха си — край, умря!… Ужасът му изтрая миг, а после той разбра, че клетницата още диша, макар неравно и слабо. Устните й помръднаха, прошушнаха нещо. Вълкодав едва различи думата: „Мамо…“

Сигурно бясната борба я беше изцедила докрай. Колкото и могъщо да е едно заклинание, то не може да изиска от човешкото тяло неща над предела на възможностите му, въпреки че на много е способна плътта, да — на много… Ала ето — стигна до ръба си. Слава на Светлите Богове!…

Вянинът много грижливо и предпазливо положи Виона на ложето й, но продължи да я придържа, готов да стегне хватка, ако се наложи. Майстор Улойхо се отскубна от Сонмор и наследника му, за да падне на колене край постелята. Той плачеше и викаше името на любимата си, милваше я по разпиляната коса и посивялото лице, които така и не успя да нагизди с диадема от чудесните топази. Икташ предаде детето на дойката. С появата на Сигина в стаята младенецът беше престанал да се къса от рев, но никой нямаше сили да обръща внимание на тези подробности.

— Ето, сега снеми от нея магията! — каза Лудата на Еврих. И тя държеше младата жена, стискаше китките й здраво. И добави нещо съвсем странно: — Заедно с теб сме по-силни, синко.

По-силни от една Богиня?… — усъмни се наум Вълкодав. — И то от ТАЗИ? Хубаво, да отклониш гибел, носена от Нейните следовници във вид на отровна стрела или болестна зараза — това да. Ала да преодолееш Нейната изречена воля…

Еврих обаче, за разлика от него, варварина, някак веднага спря да се двоуми. Наведе се над Виона, съсредоточено стисна клепачи и постави длани на темето й. Съвсем като Тилорн.

— А ти, сине — каза Сигина на Вълкодав, — пусни момичето. Тя няма повече да се дърпа, няма да й позволим.

И вянинът… повярва. Кой знае защо. Може би заради гласа на Лудата. В него звучеше нещо необоримо убедително. Така би могла да мълви самата Майка Земя, стига на човек да бе дадено да чува речите й. И Вълкодав, бдителният телохранител, веднага и окончателно се успокои за Виона. Но пък веднага се замисли за просякинята. По-точно — за онази, която в облика на бездомна нещастница беше измамила състрадателната си жертва. Бе безполезно да споделя с майстор Улойхо, затова подхвърли на Сонмор:

— Отивам да хвана оная… пачавра.

Вождът на разбойниците тутакси схвана за кого иде реч и кимна:

— Върви. Икташ ще наглежда тук.

Лицето на Еврих стана отнесено, устните нещо зашепнаха с едва забележима усмивка.

— Идвам с теб! — тръгна подир вянина Луга. — Всички момци на крак ще вдигна, ще заловим мръсницата, на кол ще я набучим!

Вълкодав и Кей-Сонмор изскочиха на улицата. Вълкодав живо се огледа, но не откри никаква следа, която да подскаже поне накъде е тръгнала пратеницата на Вездесъщата. Каменният паваж блестеше в мъждивата светлина на факлата от полепналите по него капки мъгла. Вянинът вдиша студения влажен въздух и си помисли, че хората на Кей-Сонмор сигурно наистина ще обърнат цял Кондар като пазарска кошница. И ще заловят поне дузина просякини, поне донякъде приличащи на онази, виновната. И всички тях ще убият по най-жесток начин, може би още докато ги разпитват. Сонмор Младши обича побратима си и пред нищо не ще се спре, отмъщавайки за ужаса, преживян от любимата на майстора. Ала кой ще се закълне, че сред наказаните ще бъде онази, истинската злодейка? Защото твърде хитроумни са вестителите на Смъртта и малцина са им равни в умението да се изплъзват от преследване…

Вянинът още веднъж огледа улицата. Упорито му се струваше, че дирята на виновната още не е заличена. И нещо в него вече знаеше как да проследи врага, досещането обаче плуваше в чувствата му, без да е изскочило на повърхността на съзнанието. Трябваше да се напъне, да направи усилие — и ще проумее за какво става дума. Миризма?… Не, няма да стане — кучетата, пуснати от Луга, още щом взеха да душат паветата, се разкихаха неудържимо, а после подвиха опашки и избягаха обратно в двора. Кое тогава е по-фино от миризмата, но в същото време е по-силно… Вълкодав приклекна, втренчено взирайки се в камъните, изисквайки верния отговор от тях…

И внезапно разбра. И видя следа, вплетена в мъглата също толкова ясно, както застаналият до него Кей-Сонмор можеше да различи отпечатък на крак в мека пръст. Така и вянинът напипа с вътрешното си око отглас на нечии мисли и чувства, задържали се в смачканата празнота на нощта. И даже се учуди как едно толкова простичко нещо не му хрумна веднага. Сега оставаше само да се възползва от това знание. Добре, че духовните отпечатъци на хората се различаваха толкова силно, колкото и миризмите на телата. Вълкодав само за миг отдели нужния му всред останалите.

Вдигна глава, за да сподели с Кей-Сонмор откритието си, но видя, че Луга отстъпва от него, гледайки го с ужас, все едно бе съзрял врата към отвъдното. Държеше факлата така, сякаш се защитаваше с нея, ръката му я стискаше като в конвулсия. Пламъкът димеше, трещеше и плюваше пръски от искри, пораждайки огнен харман в мъгливата завеса… Вълкодав се изуми на уплахата на Кей-Сонмор, ала нямаше време да пита какво се е случило. Злосторницата и без това имаше голяма преднина и продължаваше да се отдалечава, опитвайки да се скрие в пристанището. Е, корабите рядко вдигат котва нощем, но кой знае…

Вянинът бързо пое по дирята, само се озърна към Луга и въоръжените слуги, изсипали се на улицата. Неизвестно защо никой не го последва. Всички стояха на място като заковани и го гледаха така, сякаш за първи път виждаха телохранителя на Виона. Вълкодав мислено плю встрани, махна с ръка и се устреми в преследване сам.

Скок. Скок. Отново. Нозете го носеха плавно и мощно напред. Паважът летеше назад, а отстрани — боядисаните спретнати огради. Вянинът уверено и някак отстранено си каза — ще успея. Ще я хвана, преди да е стигнала кея и чакащата я там лодка, която стои още от вечерта. Злосторницата тича бързо, има пъргави и здрави крака, много й се иска да се спаси. Но навярно има едно наум, че е обречена, затова съм по-бърз от мръсницата. Аз знам, че ще я пресрещна. Ще я хвана. И с един замах ще й строша врата. Знам го.

Съзря мимоходом купчина парцали в сточния жлеб под стената на къща. Приличаха на повито бебе, ала от тях не се долавяше и най-слаб признак на живот. Ето, значи, какво дете е люлеела пред гърдите си, седейки пред портата. А какво друго може да се очаква? Нима имат деца онези, които повече милеят за Смъртта, отколкото за Живота?…

Миризма. Миризмата се засилва…

Вълкодав разпозна тази миризма. И усети как на тила му се изправя остра четина, как устните оголват дълги кинжални зъби.

Закъснял, а може би прекомерно подранил минувач, тръгнал по най-безопасната улица в града, в ужас се лепна за близката ограда. А после, без да гледа накъде върви, хукна презглава далеч, далеч, далеч от проклетото място…

Именно така трябва да се бяга, когато ненадейно покрай теб префучи неописуемо кошмарен звяр — огромен настръхнал пес с човешки очи, които горят в бясно зелено. А над главата му с писък кръжи голям черен прилеп.

Мярнаха се и пропаднаха в мъглата и сега само отекваха отчаяните неравни и припрени стъпки на нещастния минувач, преплетени с хъркащото му дишане.

Пещера. Дим и сажди от факли. Крилати сенки се стрелкат под свода. Кръв е опръскала стените и пода.

Висок момък, кожа и кости, лежи по очи. Ръцете и краката му са стегнати в пранги. Каменни пранги, излъскани до блясък от телата на безброй безименни и безлики роби.

Жена. Много млада, прекрасна, румена и весела. Отмята на гръб коси, лепнещи към шията и влажното чело. Тя се озърта към надзирателя по прякор Вълк, който одобрително й кима, като широко се усмихва. Няколко косъмчета са останали по бузата й, влезли са в устата. Тя ги маха с пръст и по бузата остава червена ивичка. В другата си ръка стиска бич. Тежък, не по силите на една девойка, дълъг, стегнато сплетен колан. Опитните надзиратели с такива бичове правят чудеса и се хвалят един пред друг какво са сторили на този или онзи неволник, при това с един-единствен удар. Младата хубавица засега няма с какво да се хвали, но ще се научи, за да може насетне и тя да има какво да разправя. Много ще се постарае в обучението.

И после, дали от Вълка, или от друг, ще има младенец, когото ще изхвърли в кладенец на мината…

Ще бъде изхвърлен също като този навит парцал, който си е свършил работата и вече е ненужен.

Вълкодав разбра, че ще настигне бегълката няколко мига преди това да се случи. Неосезаемата й с обикновени сетива следа, разтворена в мъглата, минаваше между странноприемниците в долния край на улицата на Скъсаното въже, току преди широкия прибрежен площад. Денем тук винаги кипеше забързан суетлив живот — край северния пристан рибари продаваха на домакини пресния си улов; край южния, където бе дълбоко даже при отлив, хамали товареха или разтоварваха търговски гемии, а навред стояха палатки и сергии, от които оправни и гласовити продавачи хвалеха стоката си. И цял Кондар знаеше, че тук е много по-евтино, отколкото на тържището в Средната махала…

Нощем същият площад тънеше в почти гробовна тишина. Нарлаките смятат за нечисти всякакви дела, извършвани в добата между залеза и изгрева, тъй като през нощта праведните огнепоклонници следва да седят край свещеното си огнище. Кой знае защо тази повеля преди всичко важеше за търговците. Може би заради родовата номадска памет, която изначално не храни голямо доверие към търговското съсловие, като дори се съмнява в принадлежността им към човешката раса. Както и да е, но след заник-слънце пристаните ставаха лошо място в очите на кондарци, по-злокобно от запустяло гробище. Мълва се мълвеше, че уж нощем покрай кейовете плувал необикновен тюлен, поставен да следи колко благочестиви са тукашните люде. И ако този тюлен забележел някой да се скита в лош час по площада, започвал толкова горчиво да плаче за хорската неправда, че човек не издържал скръбта му и се хвърлял във водата. Ето защо в кондарското пристанище толкова често сутрин вадят удавници. А че по някои от тях личали рани от нож, това нямало никакво значение и никого не засягало. Разправяли също, че уж тюленът вълшебен щадял единствено млади девойки, които бързат на любовна среща — ала само тях!

Вълкодав се беше наслушал на кондарски поверия от един каторжник още в Скъпоценните планини. И по друго време сигурно би се съобразил с тях, за да му е мирна главата… ала не и сега. Въпреки че и неговото собствено племе също смяташе за неправедно деяние преследването на враг, а още повече отнемане на живота му всред нощната тъма. Вълкодав на свой гръб бе узнал каква е разплатата за подобна постъпка. Само че би изтърпял същото още веднъж, без да се разкайва за тогавашното.

Поредният скок го изнесе зад ъгъла на обширен като крепост хамбар и Вълкодав се озова на ръба на площада. Тъмнината на лятната нощ не пречеше на взора му, затрудняваше го само мъглата, но Сивият пес и нея едва забелязваше. Дирята най-сетне придоби плът — ушите му доловиха как преследваната се задъхва, носът му трепна, подушил потта и страха на бегълката, която беше разбрала, че е разкрита и че я настигат. Има си хас да не разбере. Стремителното чаткане на твърдите нокти по паважа и бойният вик на Прилепчо ехтяха в безмълвието, трудно би било да се изтълкуват превратно. Вълкодав я чу да се обръща в движение, окончателно губейки ритъма на дишане. Откъм северните пристани блесна и тутакси угасна слабо огънче. То обещаваше спасение, затова жената хукна натам, вкопчвайки се в живота. Вълкодав тръгна да й пресече пътя, неотвратимо и мълчаливо, досущ както правят вянските песове, настигайки люти вълчици.

— Ти би ли могъл да убиеш жена, Вълкодав? — попита кнесиня Еленя.

Той отвърна, без да се замисли, съвършено спокойно:

— Бих могъл, госпожо.

Мъглата, пълзяща от морето, се разливаше по градските улици, като се сгъстяваше до непрогледно сиво мляко, но тук, край самия бряг, се стелеше на плътни валма, още не успели да се размесят. Затова в снагата на мъглата се появяваха разреждания и Вълкодав неочаквано попадаше в чисти места, преди да се гмурне в нова призрачна стена. И след поредния скок, озовал се отново в джоб от чист въздух, вянинът видя под звездното небе онази, която тъй безмилостно преследваше. Тя тъкмо се озърташе, качулката й се смъкна от главата, обляното в пот лице се изкриви от страх, но същата пот изми кожата от изкусно налепената грозна маска на сбръчкана просякиня… и Вълкодав се убеди, че жената е останала все така прекрасна, каквато е била преди седем години, когато за последен път я видя. Само дето тогава все още имаше в нея останки от невинното момиче, похитено от дома си и продадено за забава на надзирателите в четвърта мина. Сега обаче хубостта й бе красота на върла хищница, досега не узнала що е провал.

И хищницата забеляза светещ поглед по петите си, дълги кучешки зъби — съзря неминуемата връхлитаща я смърт и закъсняло, трескаво се запита — къде сбърках, какво става!? Отдавна спотаен в нея страх внезапно се измъкна на свобода и властно скова тялото й, отсече й пътя към избавлението!…

Вече в дъгата на предпоследния си скок, Вълкодав дочу отстрани изумено и уплашено възклицание — женски глас, към който се присъедини и мъжки. Сториха му се познати, ала той не им обърна внимание. Те нямаха значение в този миг на разплата. Нищо друго нямаше значение. Дори и това с какво ще свърши кратката му схватка с вълчицата, посегнала срещу него с тясно стоманено острие. Важното бе само едно — тази зла душа пред него повече никому не ще навреди. А после — то е после…

Жената вълчица отстъпваше заднешком, без да откъсва сякаш омагьосан поглед от противника си и бавно, твърде бавно навиваше на лявата си ръка широкото дрипаво наметало. В дясната си ръка, насочена напред, стискаше кинжал с върха нагоре, надявайки се с него да разпори корема на връхлитащия я звяр. Вълкодав скочи, без да се двоуми и колебае, знаейки, че острието не ще го засегне. Мускулите му още изстрелваха тялото в последния скок, когато право в лицето на жената се заби черна рошава мълния, която свирепо изврещя, преди да прониже с нокти омразната плът. И посланицата на Вездесъщата трепна — кинжалът й произволно отиде нагоре, а тя като че ли изпищя.

Всичко останало се случи в един миг. Вълкодав видя съвсем близо очите й, невероятно изцъклени, пълни даже не със страх — бе поглед на същество, външно живо, но вече осъзнало се отвъд границата на смъртта. По същия начин се държи някой човек, политнал в пропаст, уж все още усеща с нозете си ръба, но вече е изгубил равновесие, няма как да се вкопчи в камъните, невъзможно е да се задържи, а тогава плътта му, усетила властта на земното привличане, още преди разума вече знае — падането е неизбежно. Със страничното си зрение Вълкодав улови движение отдясно, откъдето се бяха донесли смътно познатите гласове. Право към него летеше нож, пронизвайки ленивите влакна на мъглата. Вълкодав не се отклони, за да не пропусне главната си цел и пое метнатото острие с хълбока си. Усети го като тъп удар, стори му се не особено силен. Туловището му помете жената — крехко храстче, премазано от търкулнала се по склона канара. Отхвръкна и звънна в тъмния паваж безполезният кинжал. Вълкодав почувства как се пречупи гръбнакът й.

Нощта бе тиха. Мигащото огънче при северните пристани изчезна, но се чу плясък от весла. Съучастниците на злодейката комай се бяха досетили, че няма смисъл да чакат, освен ако не искат да си навлекат беля.

Към Вълкодав през валмата мъгла се приближаваха две припрени сенки. Скоро те се превърнаха в Дикерон и Пеещо цвете. Вянинът ги посрещна на колене, редом с проснатото безжизнено тяло. Той развързваше ремъчетата в косите си, за да сплете плитки, прилягащи на убиец.

— Къде е кучето? — вслушвайки се в мрака, попита мономатанецът.

Вълкодав мълком погледна чернокожия и неговата спътница. Не беше сигурен, че ще успее да им отговори ясно.

— Чухме викове — поясни танцьорката. — Стори ни се, че бясно куче напада жена!…

Тя държеше малко моряшко фенерче — маслена лампа, похлупена с издута стъкленица, укрепена с метални нишки. Такива светилници носят хора, които обичат нощните разходки. Навярно тези двамата така си почиваха от хорското любопитство и суета.

— Не ни се стори, така си беше! — изсумтя Дикерон. — Къде е ножът ми? Не съм пропуснал.

— Разбира се, че не си — покорно се съгласи Пеещо цвете. — Ти никога не пропускаш. Сигурно кучето е избягало и е отнесло ножа. Сега ще потърся следи от кръв…

Вълкодав неволно скоси очи към хълбока си, който леко тръпнеше като след здрав ритник в ребрата. Точно там от скъсаната риза висеше влажно парче плат, но влагата по него бе само от пот.

— Не е могло да офейка току-така! — заинати се Дикерон. — Метнах ножа на месо! Псето даже не изквича! Бих го чул да бяга!… А как е жената? — сепна се той.

— Не успя да я спасиш — въздъхна Пеещо цвете. — Вратът й е счупен.

Вълкодав с немалко усилие надви тегнещата в тялото му умора. Почти непреодолимо му се искаше да се свие на кълбо и да спи, да спи, да спи… Надигна се, направи няколко крачки встрани и вдигна ножа на мономатанеца. Той не блестеше само защото се намираше в сянка, хвърляна от пламъка на морското фенерче на девойката. Вянинът си даде сметка, че по време на преследването не е гледал света от височината на обикновения си ръст. Върна се и подаде ножа на слепеца:

— Ето го, вземи…

Членоразделната реч го затрудни.

— Ти?… — изуми се Дикерон. — Откъде се взе тук?…

Вълкодав се замисли как да обясни, но чернокожият не чакаше отговор, защото друго бе изместило вниманието му. Той опипваше острието, дори го пробва с езика си, помириса върха. Не остана доволен и връчи ножа на спътничката си:

— Или съм изкукал окончателно, или по острието наистина няма кръв… Има ли?

Пеещо цвете кой знае защо погледна Вълкодав и, явно страдайки, каза истината:

— Съжалявам, Дикерон… ножът е чист…

Чернокожият заплашително се извърна към вянина:

— Да си го избърсвал?

— Ти улучи — тежко изрече Вълкодав.

— Знаех си!

— Мен — добави вянинът. Чернокожият замръзна с отворена уста, сетне издиша като вик:

— Теб?! Но аз чух куче!…

Вълкодав си спомни ужасените очи на Кей-Сонмор и неговите юнаци. Беше безсмислено да се отмята, затова каза:

— Ами аз понякога… се превръщам в куче.

За негово облекчение Дикерон възприе признанието съвсем не така, както би реагирал някой нарлак, отдавна откъснал се от вярата на предците си и забравил родовото си име. Мономатанецът не се отдръпна стреснато, нито побягна, нито направи предпазни магически жестове. Овладя почудата си, сетне кимна и с уважение забеляза:

— Разбирам защо ножът ми не те е одраскал дори. Сигурно си знаменит вожд или магьосник. У нас се смята, че Прародителят дарява с облика Си единствено най-великия от рода!

— Не съм най-великият — изсумтя Вълкодав. — Просто съм последният.

Чудна работа, рече си той, нима не ми е безразлично какво мнение има за мен този сляп хвърляч на ножове? Нима държа да ме запомни с добро?…

Мъртвата прислужница на Смъртта лежеше възнак, с разперени ръце, от ъгъла на устата и от лявата й ноздра се бяха стекли гъсти тъмночервени струйки. Празните помътнели очи гледаха неподвижно нагоре, където зад мъглата се криеше Звездният мост, недосегаем за черни души. На Вълкодав му се стори, че над площада се надвеси гигантска непрогледна сянка — и веднага изчезна. Вянинът забеляза как трепна зиморничаво Пеещо цвете, как успокоилият се Прилепчо за кратко отново наежи козинка… Само Дикерон все едно нищо не почувства. Мономатанецът прибра ножа в канията, окачена на колан през рамо под ризата, след което деловито се осведоми:

— Излиза, че ти си извил врата на тази женичка? Дано да е имало защо…

Откъм улицата на Скъсаната връв по площада плъзнаха мътнорижави петна светлина — бяха факли, превърнати от мъглата в призрачни огнени облачета. Беше Луга със съратниците си, най-сетне престрашили се да се присъединят към невижданото преследване, или поне да разберат как е свършило всичко.

От заранта цял ден в Кондар само за две неща се приказваше сред народа — за това колко гръмко е плакал вълшебният тюлен нощес, както и за поредния страшен улов на подранилите рибари, натъкнали се край подпорите на кея на труп — млада жена със зверски строшена шия. Смъртта беше изтрила от лицето й нечовешките ярост и ужас, а водата бе отмила боята и кръвта, поради което на най-жалостивите люде им се струваше, че красавицата ей сегичка ще си поеме дъх и ще отвори очи. За какъв ли грях чудесният тюлен-блюстител бе погубил такава хубост? — питаха се хората. Не може ей така, за нищо да убиеш подобно същество!… Жената носела дрипи като просякиня, ала ръцете й се оказали гледани и бели, никак не свикнали да ровят из бунищата. Ясно, рекоха си най-сведущите — знатна госпожа, преоблечена като бездомница!… Един от рибарите дори решил да провери бие ли сърцето й, оголил лявата ръка и открил изтъркана ножница, пристегната под лакътя. Тогава на всички стана ясно, че не любовта е довела мъртвата сега жена на площада. После слуги от околните къщи споделили с познати, че нощес са чули викове и шум от бягащи нозе, очевидно неизвестната дама се опитвала да проникне в нечий дом, но я подгонили и тя, преследвана, стигнала до пристанището, където и намерила края си… Ако е било така, значи няма защо да я жалим, рекоха си хората. Прав й път в пъклото на крадлата!

И най-накрая от уста на уста се разпространи словото на великия Сонмор. Нощният конис изказа загрижеността си, задето зли люде се опитали да притесняват неговия приятел, достойния майстор и изкусен ювелир Улойхо. Сонмор бил много натъжен от това — предаваха си в тълпата и всеки, дочул какво е казал вождът на разбойниците, потръпваше от ужас. Защото който натъжаваше Нощния конис, той не живееше дълго и понякога го намираха обесен на собствените му черва или с облечена наопаки собствена кожа. И щом се сетиха за това, любителите да обсъждат надълго и нашироко всяко произшествие бързичко си намериха друга, по-полезна и безопасна работа — че то и денят не е празничен, има какво да се върши…

Когато край трупа на неизвестната останали само най-любопитните, пристигнал отряд стражници начело с невъзмутимия Брагел. Яките стражи без излишни приказки увили трупа в рогозка и натоварили вече изгубилата прилика с човешко тяло бала на каруца, сякаш качили огромен увехнал и загнил зеленчук. После каруцата заскрибуцала към най-близката градска порта, където предварително бяха разпалили голяма клада. Влажният пакет сърдито засъскал, щом го хвърлили в пламъците. Само така добрите кондарци можели да бъдат сигурни, че душата на нечестивата непозната, както и прокобата от гибелта й, не ще намерят път назад, за да отмъщават на града. А и да намерят, ще спрат на мястото, където е горял праведният огън. И за още по-сигурно, както биха постъпили не само нарлаки, стражата подкарала овъглените останки да ги погребе на място, което не принадлежи на нито една от световните стихии. Само така може да се отърве честният град от нежелания мъртвец, бил той екзекутиран престъпник, или непознат чужденец. Стражата достигна устието на едва сълзящата Ренна и там, посред чакъла, на бърза ръка изкопали трап, в който заровили пепелта на убитата. Може и при следващата разходка на Змея полудялата вода да изрови останките, но кондарци вече не се притесняваха. Морските течения край тукашните брегове не връщаха нищо от това, което е било отдадено на сприхавата река, поне ничий труп не бе изплувал отново около пристанището, за да плаши хората. Вярно, имаше една легенда за едно-единствено изключение — най-първият Сонмор, когото уж се наложило да погребват седем пъти подред.

Все пак повечето кондарци предпочитаха да вярват в скъсания клуп…

— Защо отказваш награда? — попита Виона. — Полага ти се!

— Не съм я заслужил — упорито повтори Вълкодав. Гласът му се струваше на Виона подобен на каменна стена, изгубила цвета си от слънцето и дъжда.

Седяха на пейка в градината под сянката на бръшляна, който се катереше по дървена решетка. Между тъмните му плътни листа восъчно белееха звездичките на цветчетата — дребни, не ярки, но в замяна на външна хубост Боговете им бяха дали нежен аромат, привличащ роеве пчели. Виона изтръска върху ръката си малко прашец и пчелите, трудолюбиво бръмчейки, почнаха да кацат върху бакърената й кожа, като я гъделичкаха с полъх от крилцата си. У дома, в Мономатан, пчелите бяха доста по-едри и по-лоши по нрав, а и медът им бе по-различен като вкус и ухание.

— Но ти пръв се намеси — възрази Виона. — Ти не ми позволи да извърша непоправимото… Икташ, Еврих и Сигина се притекоха на помощ после…

— Ами нека тях съпругът ти възнагради — каза вянинът. — И още дойката, задето навреме ахна и ме предупреди.

Не поглеждаше нито пчелите, нито младата стопанка. Седеше с кръстосани на гърди ръце и вдървено лице.

Майстор Улойхо наистина бе готов да позлати всички, които осуетиха пъкленото дело на следовницата на Морана. И само Вълкодав смяташе, че няма право да приема похвали и награди. Беше невъзможно да го разубедиш. Каквото и да говореха хората, той си знаеше, че по най-срамния начин пропусна да забележи издебналата сгоден момент опасност. Какво като се е появила в изненадващ образ! Бе длъжен да го предвиди. Кому щеше да е нужно преследването и разправата със злодейката, ако тя бе постигнала целта си?…

Виж, Еврих и Сигина наистина си заслужиха почестите. Особено Сигина — без нея Еврих навярно нищо не би сколасал да направи, сам го призна. „Аз, като надникнах в очите на клетницата — заяви той, — едва самият не пропаднах в пропастта на безумието! Помниш ли онзи път на Засечния рид? Как постъпих тогава?… Предизвиках у себе си примерно същото, което чувстваше горката вила… а аз, ти знаеш, благодарение на Канаон горе-долу имах представа как се чувства тя… е, пък после излязох от това и я измъкнах със себе си. Съвсем просто, ако си наясно как… Но тук! Щях да летя в бездънния кладенец на магията, да пропадам до свършека на света! То аз започнах да пропадам, да! Само виждах как чезне небето над мен, без да мога да сторя нищо! И изведнъж нечия мека длан ме спря и ме задържа! А после ме издигна заедно с Виона — нагоре към светлината…“

Той бе срещал описания на подобни състояния единствено в древните ръкописи, създадени във времена, когато обитателите на Небесната планина се разхождали сред хората. Еврих изгаряше от желание да научи коя Богиня бе призована на помощ от Лудата. Сигина обаче само ласкаво му се усмихна и рече като на дете, което пита защо водата е мокра: „Нямам време, миличък, да служа на Богове и Богини. Заета съм да чакам синовете си…“

Разочарованият Еврих се принуди да запише тайнствената случка в „Допълненията“ си, въздържайки се от тълкувания. Вълкодав понечи язвително да му подхвърли, че именно той, граматикът, отначало не искаше да доведе селската смахната на гости у ювелира…

За щастие помисли и премълча. Да беше сам изряден, да се заяжда с другите, а така…

— Какво да се прави, грях ще е да те насилваме — тъжно промълви Виона. — Истина казват, че пари, взети без желание, не носят добро.

Вълкодав нищо не отвърна, но наум се съгласи с нея. Изобщо не си помисли, че господарката започва предпазливо да го оплита с тънка и уж невинна отначало паяжина, досущ хитро малко паяче, което полека-лека стяга в свилената си мрежа опърничава голяма муха!… Беседвайки с него, Виона скришом му пускаше пипалата на усвоеното в храма изкуство. Та тя отдавна бе решила за себе си, че някои умения, научени от жреците на Вездесъщата, не би било грешно да използва за свое благо, тъй като не всичко, преподавано в дома на великата и ужасна Богиня, целеше убийство. Да, имаше подлудяващ жертвен танц, но имаше и такъв, който извисяваше душата чрез съзерцание на истинска красота. Или ето, да вземем изкуството да се води разговор. Владеещият го можеше с памук да извади и най-потайното от най-инатливия човек. А голям майстор — той съвсем пък би накарал същия твърдоглавец да изпълнява неговата воля, без жертвата изобщо да се усети, мислейки, че постъпва според собствените си желания.

Като основа това изкуство включва способността да разпознаваш що за събеседник ти е подхвърлила съдбата, така че Виона дори не понечваше да разубеждава Вълкодав пряко, като спори с него. Младата жена просто подхвана разказ за себе си, за това как още като малко глупаво момиченце останала съвсем сама. Отстрани някой би си рекъл, че тя говори на пчелите, плъзнали по дланта й, но веднага щом ръцете на телохранителя укротено легнаха на коленете, Виона не пропусна да го забележи.

— В моя край растат гъсти гори — тихо ромолеше гласът й. — И в самото им сърце се таят езера, обкръжени от черни дървета с тежки кожуси от лишеи. Никакъв вятър не може да повали такова дърво, а когато умре от старост, то потъва във вода, защото плътта му е като желязо. Дядо ми имаше меч от черна дървесина и надвиваше с него храбри врагове, които се сражаваха с желязно и медно оръжие. Той ме вземаше със себе си на езерата. Дърветата са толкова високи, че водата остава гладка, даже ако над гората бушува силен вятър. Затова там растат цветя, каквито няма никъде другаде. Наричаме ги „паднали звезди“. Те цъфтят нощем. Лежат върху водата и в тъмното греят с небесносинкава светлина. Сигурно никога повече няма да ги зърна… Ти също ли често мислиш за родината си, Вълкодав? Как е там?

Вянинът не отговори веднага, а когато заговори, гласът му вече не бе онзи предишният — безцветен и безчувствен:

— Много неща биха те удивили там.

— Разкажи ми за страната си — помоли го Виона и склонила глава към рамото си, внимателно гледаше вянина. Топази, обковани със сребро, се преливаха в косите й.

— Зиме у нас вали сняг — каза Вълкодав. — А езерата и реките се обличат в здрав лед. Можеш да си построиш къща от ледени греди и тя ще изтрае до пролетта.

— Би ли искал да се завърнеш у дома? — попита Виона. Той поклати глава, продължавайки да гледа в земята. Отвърна с известно забавяне:

— Нямам при кого да се завърна.

— Аз също — промълви Виона. — Сега домът ми е тук, в страната, където намерих мъж, който ме обича. Домът на сина ми е моят дом. Пожелавам ти, Вълкодав, и ти някога да се сдобиеш с мила стряха, към която да ти се иска да се върнеш.

— Благодаря — каза вянинът.

— Ти навярно много си пътешествал — продължи Виона. — Ако правилно те разбрах, ти и приятелят ти се каните да прекосите морето?

Вълкодав мълком кимна.

— Не те разпитвам напразно — каза мономатанката, — но ми се струва, че пътят ви ще мине покрай бреговете на Шо-Ситайн… или на Езерния край?

Вълкодав пак кимна:

— Да, така е.

— Моето племе — въздъхна Виона — има пословица: оставена край пътека питка ще се върне с печено прасе. Аз вече надали ще видя как над рамото на Седящата котка изгрява слънцето и как обагря с огън водопадите, но в моята власт е да помогна на един човек да се върне в родината си. Той копнее за това. Ти не искаш повече да си мой пазач, Вълкодав, но аз мога да те наема да откараш този човек обратно при семейството му… Мога ли?…

Той внимателно я изгледа.

— Бих се радвал да ти послужа още веднъж… ала ние с Еврих пътуваме, за да изпълним обет… даден на приятел, който остана далеч… Но ако с твоя човек сме в една посока, защо не. Кой е той? Познавам ли го?

— Познаваш го — усмихна се Виона. — Баща му е планинец от Задоблачния рид, а майка му е израснала в Езерния край. Когато се преселили в Нарлак, зли хора се възползвали от неосведомеността на чужденците и ги наели да промиват златоносни пясъци в реките на Змейската диря. Така момчето останало сираче. Казва се Йара.

Виона знаеше за приключенията на Вълкодав в „Сегванска зъбатка“ от разказите на Еврих. За Йара пък научи от Сигина, която твърдеше, че вянинът го покровителства. После Лудата дори показа на младата господарка смуглото светлокосо момче, което чакаше възрастния си приятел край портата. Защо на Сигина й трябваше да прави всичко това, остана загадка, но ето че казаното от нея послужи за нещо, затова младата жена й бе благодарна.

— Госпожо! — възкликна Вълкодав и даже погледна Виона право в очите. — Как се досети, че и без това възнамерявах да заведа момчето у дома му?…

Вълкодав спря, когато от върха на високия стръмен хълм пред взора му се откри селото. Веднага намери с очи нужната му къща под ниско нахлупен покрив от чимове — и само нея гледаше вече. В средата на покрива леко светеше дупката за излаз на пушека. Вълкодав добре си представяше как изглежда домът отвътре. Зиданата от камък и измазана с глина печка се намира в северния ъгъл, тя брани жилището от зли сили, напиращи откъм полунощната посока на света. Никой вянин не ще продума мръсна дума пред господарката-печка. А направо отсреща й стои светият красен ъгъл, осенен с ликове на Богове и почитани предци, отишли в отвъдното. Покрай стените от борови трупи — широки пейка. Просторна, щедра, до бяло рендосана Божия длан…

Вълкодав стоеше и гледаше, без да намира сили да се принуди и да слезе долу, да потропа на вратата, която му се струваше толкова мила и родна. Бъркам, подсети се сурово, тукашната Светин тече в съвсем друг свят. И двата залесени хълма, макар и мъничко, но се различават от онези, които пазеха завет на родното село от свирепия северняк. Така става насън, когато познати места ти се привиждат променени и това никого не учудва. Сега ще отида там и ще попитам — чий род живее тук, не са ли децата на Сивия пес случайно?… Сърцето кой знае защо туптеше високо в гърлото, отекваше с мъчителна болка в гърдите. Вълкодав знаеше какво е това. Страх. Боеше се да не изгуби завинаги надежда. Но дори да й е позволено да се сбъдне… пак го чакаше неизвестността.

Вълкодав стоеше и гледаше как в леса зад Светин слиза слънцето. И не смогваше да помръдне от място.

Ако не преодолее страха, значи нахалост четири седмици е изтърквал ходилата си, хем разпознавайки, хем не суровия и светъл край, назован от предците му Бяла вода. Сега ще направи една крачка. Ей сега. Само още малко… колкото да си поеме дъх.

В дома, в който се беше втренчил, се отвори вратата. Острите очи на Вълкодав различиха моминска фигурка, мярнала се в светлината от вътрешността на къщата като тъмна сянка. Девойката затвори вратата и пое по пътеката към речния бряг. Там, въпреки късния час, над покрива на ковачницата се виеше дим и равномерно удряше със звън чук върху наковалня. Вълкодав знаеше — момичето носи вечеря на ковача, забавил се на работа.

Също както някога майка му носеше вечеря на баща му…

При кого бързаш, девойче? При родител, брат, жених?…

Вълкодав слезе от хълма и без да смее да очаква нищо нарочно, се изравни с момичето по средата на пътеката. Видя истинска вянска красавица — снажна, русокоса, с ясни сиви очи, в които не се появи уплаха. Тя никога досега не е имала защо да се бои от хората, а за среща с опасен звяр имаше на пояса голям ловджийски нож в кания. Гроздове сребърни пръстени звънкаха покрай слепоочията й, а моминската лента през челото вече бе сменена с широка ивица плат, извезана с бисер — знак на сгодена девойка.

Последните слънчеви лъчи заслепяваха Вълкодав и му пречеха добре да разгледа шарките по дрехата й, струваха му се ту черни, ту червени, ту зелени. Всъщност, той ги бе разпознал, но предпочиташе да се залъгва, да си мисли, че е сбъркал, ето, щом се приближи още, ще види по-добре…

Девойката го поздрави първа, както прилича на стопанка, забелязала неочакван гост.

„Здравей, добри юнако!“ — каза тя ласкаво и Вълкодав разбра, че няма за какво повече да живее. Вянин, срещнал съплеменник, от пръв поглед узнава всичко за него — от кой род произхожда, от кое коляно на рода, кое дете е поред в семейството си, задомен ли е, с кого дели ложе, има ли свои дечица вече… и още много най-различни подробности за живота му, необходими за дължимо приветствие и приличен разговор. А с „добър юнак“ към него би се обърнал само слепец, а девойката не бе сляпа.

Просто неговите беляци по дрехите нищо не й говореха. Не бе виждала такива досега. Старите баби в женската къща не са показвали такива на отрочетата, обяснявайки им какво означават. Уви, беловодските вяни никога не бяха чували за Сивите песове…

Яркото залезно слънце просълзяваше Вълкодав, той присвиваше очи. Поклони се на девойката и каза:

„Здравей и ти, Вълчице…“