Право на двубой

6. Прегризаният бич

Останаха за няколко нощувки в Четирите дъба. Еврих, досетливецът, намисли да посети наместника на владетеля конис.

— Ако Инори наистина е храненик от свитата на великия наследник — разсъди арантянинът, — наместникът само ще се радва да му помогне да стигне в Кондар с всички удобства!

Начинанието се увенча с пълен успех. Наместникът даже се яви с неколцина придружители в хана — лично да се увери в истинността на чутото. Вълкодав скромно застана отстрани, както подобава на слуга и телохранител, и си рече наум, че в гостилището наистина отдавна нищо интересно не се е случвало — ни грабежи, ни убийства, ни разбойнически нападения, иначе знатен велможа не би дотичал след две приказки, казани от някакъв си чуждоземен странстващ учен. Явно в Четирите дъба липсваха развлечения, щом даже и наследникът е подминал селището. Подир Последната война годишната Обиколка на границата се провеждаше по другата страна на реката.

Наместникът беше невисок мъж, на възраст, с необикновено пищна побеляваща брада и ярки зеленикавокафяви проницателни очи.

— Скъпи господин Рино! — зарадва се момчето. И наместникът, леко учудвайки Вълкодав, плесна с ръце и побърза да прегърне невръстния майстор. Прегръдката бе мимолетна и по-скоро показна, но нелишена от известна искреност. Слугите тозчас подставиха пейка и господин Рино се настани до ложето на болника. Вянинът послуша разговора им и разбра, че напразно се е учудвал. Нормално е наместникът да познава момчето, особено след като то е ценено от господаря Алпин. И непресторената сърдечност на господин Рино, бореща се с официалната му важност, бе съвсем обяснима. Наместникът се държеше с хлапето като със свой внук по същата причина, поради която и Вълкодав само за една седмица бе успял да заобича Инори…

— Държа три гълъба, знаещи пътя до гълъбарника на господаря конис! — каза наместникът, ласкаво милвайки момчешката слаба ръка. — Храня ги да са готови, когато се наложи да занесат спешна вест. Още днес ще напиша писмо и ще го пратя с най-бързия гълъб. Той има бяла опашка и бели пера по крилете. Не по-късно от утре госпожа Гелвина и твоят брат ще бъдат уведомени, че няма причини да се тревожат, но следва незабавно да дойдат тук. Брат ти Кавтин ще запрегне карета и скоро ще се появи в гостилището, а ти тъкмо ще си укрепнал за пътуването, така че като пристигнеш у дома, да не разплачеш госпожа Гелвина… много си блед и слаб, момчето ми… Ще наредя да те преместят в моя скромен дом. Там ще си по-добре.

— Но тук са моите приятели, господин Рино — запротестира Инори. — Много ги обичам. Те се грижат за мен…

— Ще идват да те виждат всеки ден — възрази наместникът. И се усмихна: — Помисли за мен, момчето ми. Брат ти, да не говорим за господаря Алпин, няма да ми прости, че съм те оставил в хана! Пожали старините ми, момко!

Вълкодав никога не бе харесвал Нарлак. Честно казано, той рядко харесваше нещо друго, освен родните си гори. Но от всички беззаконни и неправедни страни, където го бе запокитвала съдбата, Нарлак стоеше сред най-лошите. Вярно, засега вянинът не беше стъпвал в Кондар, ала град, изграден от камък, дори само заради зидовете си не заслужава обич. Не е добре да живее човек с камънаци над главата си. Вълкодав прекрасно помнеше как лекуваше раните си в крепостта Страж на Северните врати в страната Велимор. Нощ не минаваше без кошмари заради тежките тавани! Все сънуваше, че отново се намира в каторжните подземия. А какви ли съновидения може да имат хора, които от години си лягат да спят под каменни стрехи?… Не смееше да си го представя!

Освен това нарлаките, според мнението на Вълкодав, хич не умееха да готвят. Тук не познаваха нито рибената чорба със земни грудки, нито борш, постен и блажен, нито ги биваше да надробят свястна попара. Спретваха само печено, а често се задоволяваха да плеснат кашкавал или месо върху краешник хляб и наричаха подобно недоразумение „обяд“! А за да не се бунтува стомахът им от подобна „храна“, обилно се наливаха с каквото Боговете им дадат. Заможните люде — с леко ябълково вино, простите хорица пък — най-вече с пиво. Пиво!… Нарлакската горчилка, която минаваше за пиво, Вълкодав не можеше да понася. Добре, хайде, нека са им нескопосни манджите, ала и хлябът им не струваше — все едно бяха забравили как се пекат самуни. Друсват тесто върху жарава, а сетне вадят нещо с вкус на глина с трици. Същинско оскърбление. Докато са топли, все някак се дъвчат, ала изстинат ли — клинци с такъв хляб да забиваш. Безумен народ. Е, Вълкодав допреди няколко години смяташе за велико лакомство сурови плъхове, така че не се плашеше от калпава храна. И все пак…

Все пак е по-умно да се придържа към поговорката — яж, каквото са ти дали, и не забравяй да кажеш „благодаря“.

Четири дни след като наместникът прати гълъба-вестоносец, Лудата Сигина потърси Вълкодав и от прага го покани вътре, при което имаше доста тайнствен вид. Вянинът нямаше желание да влиза. Местните хлапета неизвестно защо бяха харесали двора на Далечния хан за място на своите игри и неизменно се събираха тук, въпреки че редовно ги пъдеха. Децата се надпреварваха да тичат „по пътечки“. За целта в прахта чертаеха сложна заплетена линия с множество пресечници и остри завои. Момчето, което обикновено го правеше, минаваше за най-умния хлапак в селището. Сега той и всички останали, редувайки се, обикаляха на бегом „пътечката“, та чак босите им пети святкаха изпод ризките, а чакащите да поемат пътя на другарчетата си равномерно пляскаха с ръце и хорово брояха:

— Двайсет и пет! Двайсет и шест! Двайсет и седем!…

Трябваше да преминат от началото до края възможно най-бързо и без нито една грешка — един след друг, за да не стане объркване. Хорската мълва гласеше, че най-добрите играчи уж ставали свестни воини по-късно. Всички искаха да бъдат воини, даже някои момиченца. Вълкодав и сам някога се заблуждаваше, че не си никакъв мъж, ако не си бранител, ако не си ратник!… После животът го поочука, започна да разбира това-онова…

Прилепчо разпалено се стрелкаше напред-назад, мислейки се за равноправен участник в детската забава. Когато отначало животинката се присъедини към веселбата, хлапетата останаха с отворени от изумление устички, в които все липсваше по някое млечно зъбче. Минаха няколко дни, преди да свикнат с новия си приятел, но след това Прилепчо стана за тях не по-различен и необичаен от двете кутрета, които тичаха с лай подир малките си стопани по „пътечката“. Е, черното хвъркато зверче не беше кученце все пак, не сядаше да се чеше и да лови бълхи в козината си посред начертаната линия. И нямаше лошия навик да вдига задна лапа на най-неподходящи места и в най-неподходящи моменти…

— Синко, я ела насам! — прекъсна гледането на детската игра Сигина. Вълкодав се надигна и намести на гърба ножницата със Слънчев пламък. Не оставяше меча в стаята — чужда страна, че и то такава като Нарлак, не е място, където непредпазливостта да е простима. Прилепчо остана да лудува на двора с другите пакостници, до последния малчуган на един акъл с него. Вълкодав влезе в странноприемницата, размишлявайки за децата и припомняйки си как в своето време е щурял заедно с братята и сестричките си. Изведнъж му хрумна нещо уж просто, пък някак недокосвано досега от съзнанието му — че всички някога са били деца. Добри и смешни хлапета. Всички. Дори и сегванският кунс Винитарий, впоследствие наречен Людоеда. И малцина дребосъци са раснали без капка обич. Как тогава става така, че от тях излизат… мерзавци?

Прекрачи прага и тутакси забрави всички други мисли, освен една. В ноздрите му се промъкна благодатна миризма, каквато да усетиш в Нарлак е също толкова чудно, колкото да подушиш аромат на цъфтяща градина нейде на северните острови, сред вечните ледове. Ухаеше на постен борш6.

Сигина посочи пейката и Вълкодав седна покорен и шашнат. Лудата изчезна зад завесата към кухнята и след малко се върна с комат хляб и голяма паница, над която се вдигаше пара. Едва тогава вянинът повярва на носа си.

— Мъчно ли ти беше за родна гозба? — усмихна се Сигина и тържествено постави паницата на масата. В чорбата белееше сметана, гъсто плуваше зеленина от подправки.

— Ами ти, госпожо…? — смогна да промълви Вълкодав. Почти всякога се хранеше в самота, макар да бе посвикнал покрай Еврих да споделя трапезата с други хора. Граматикът обаче не си падаше по „варварската“ кухня. Ала Сигина… всъщност, кое ли племе тя наричаше родно? Вянинът още не бе намерил отговор на тази загадка. Ако не го смяташе за неучтиво, би попитал направо.

— Яж, яж, аз само ще те погледам, ще ти се порадвам… — махна тя с пешкира, в който бе донесла паницата. И наистина — седна да го гледа, подпряла с длан меката си буза. Вълкодав потръпна вътрешно, а без малко — и видимо, като се почувства притеснен и не на себе си… защото точно по същия начин го гледаше майка му. Пък и тя би могла да изглежда като Лудата, ако бе доживяла до днес. Мамо…

Сигина разсея, подплаши привиделия се образ:

— Хапвай, хапвай! Дано ти хареса.

Вълкодав опита борша. Не бе сварен кой знае колко умело, но старателно и с обич. Освен изхитрилото се да се запази ядливо ланско зеле, езикът и небцето на вянина разпознаха прясна млада коприва, киселец и всичко, успяло вече да поникне по тукашните градини и навярно в гората. Възрадва се стомахът му. Вълкодав загреба още, взе хляб, сдъвка залъка и благодарно проговори:

— Тук не готвят подобни гозби, госпожо. Откъде знаеш какво обича да вкусва народът ми?…

Сигина ласкаво се усмихна и, като с неприкрито удоволствие се любуваше как той яде, поясни:

— Моите синове не могат да се върнат при мен, докато са разделени. Но това не значи, че изобщо не ме навестяват. Понякога ми идват у дома… мислят си, глупавите, че уж не ги разпознавам. Един от тях ме посети десетина дни преди ти да дойдеш. И онзи път беше вянин. Той ми разказа как се готви вашият борш.

Дали не е същият вянин, минал и през хана на Четирите дъба? — запита се мислено Вълкодав. И още нещо — щом Лудата го е сметнала за свое дете, момъкът сигурно не е лош човек. Само да узная заради какво се скита сам-самичък в чужда страна… Трябва да я питам дали е разбрала от кой вянскирод е пътникът. Ако го е питала… инак надали ще знае… макар че, ето, разпозна в мен Сив пес…

Вълкодав надникна в полупразната паница. Да ометеш храната толкова лакомо и припряно, не се нарича прилично поведение. Ала пък постният борш, както всяка добра гозба, сякаш минава покрай корема, без да тежи, само навява топла благодат. Изгреба паницата и даже не забеляза кога лъжицата взе да скърца по дъното. Понечи да се извини, но Сигина, както всяка добра домакиня, можеше единствено да се зарадва на мигновено изчезналото угощение.

— Ще ти донеса още! — рече тя и се надигна. — Много съм сварила. Цяло гърне.

Вълкодав също пъргаво стана:

— Не приляга да ми слугуваш, госпожо…

Къща й трябва, помисли си внезапно. Свой дом, истински. Уютен и топъл, не онзи гнусен коптор. И истински, не измислени синове. Любими чеда, помощници и застъпници…

Сигина се усмихна:

— Моите деца веднъж само да се намерят един друг, веднага ще си дойдат при мен. Тогава ще си построим къща и ще заживеем честито и весело. Знаеш ли ти каква радост е за една майка да гледа децата си на една маса?… Тази радост още ме чака… а засега ми дай да те нагостя, както аз си зная.

Взе паницата от омекналите му шепи и пак се скри в кухнята, като мимоходом го погали по косата. Той стъписано седна обратно, изтръпнало усещайки дланта й върху главата си. Като издалеч чуваше детската врява навън. Несъзнателно отначало долови, че хлапетата изведнъж се умълчаха за кратко, сякаш бяха видели непознати хора, сетне продължиха играта. Смътно си помисли — дали не е довтасал Кавтин най-после?… И също толкова смътно реши, че едва ли. А дори да е Кавтин, голямо чудо!… Казаното и стореното от Сигина бе твърде значително, за да се разпилява заради Канаоновия брат. По-значително и важно от всичко, което можеше да става навън.

Лудата се бавеше. Вълкодав се размърда неловко и тъкмо реши да иде да види дали няма нужда от помощ, когато завесата отлетя встрани и той видя Сигина.

Наистина имаше нужда от помощ.

Як брадат мъжага я държеше здраво пред себе си, опрял към гърлото й нож.

Вълкодав вече бе излетял от пейката и прескочил масата…

— Я кротувай! — кресна мъжагата. И чак тогава, от втори поглед и по гласа, вянинът го позна. Главатарят на бирниците, обиращи крайречното селце от името на някой си Сонмор.

Нямаше как да не се подчини, замръзна на място, смирявайки злото треперене на тялото си, вече готово за схватка. Ето какво става, когато синовете скитат неведомо къде, каза си той с отвращение. Знаеше кога се налага да е бърз. Ех, да бе застанал Сонморовия слуга три крачки по-насам, вече би се търкулнал по пода, губейки ножа си заедно с ръката. Но разбойникът имаше опит, преценяваше действията си. Вълкодав разбра, че няма да успее да го докопа. Не и преди онзи да драсне с острието по жилите на Лудата, дори и в предсмъртната си конвулсия…

— Не се бой за мен, синко — неочаквано промълви Сигина. — Не го слушай, няма да ме убие. Моите момчета няма да му позволят.

— Трай, дърта кокошко! — раздруса я главатарят. Вълкодав не помръдна. Чуваше, че откъм гърба му се промъкват поне двама души, а разбойникът злорадо се озъби: — Хайде, вържете го!

В стаята нахълтаха още хора, този път бяха десетима, а не четирима както в селцето. Всички с оръжие. Неколцина местни и гостуващи мъже, които се намираха в общото помещение на хана, като видяха, че става нещо нередно, рипнаха… ала ги възпря отблясък от лъскавата стомана на оголени мечове. Вразумени, те бавно насядаха на местата си. Остана си да седи старият грънчар, който караше за Кондар нечупливи стомни и звънки чаши от белоснежна глина, каквато се добиваше само в едно-единствено находище близо до дома му. Мрачно застинаха синовете на стареца. И даже ловецът, който делеше с грънчаря каруцата за своите кожи от дивеч, а в замяна се бе наел да го варди по горските пътища, се уплаши…

— Тихо седете — ухилено нареди разбойникът — и няма да ви закачаме. А който не кротува, нека на себе си се сърди!

Ето заради такива мерзавци, мислеше си през това време Вълкодав, не пуснах Тилорн обратно през Портала. Че и на Еврих не биваше да позволявам, няма той работа по такива места… Ех, Бяла вода! Дори мен ти отучи да се озъртам във всички посоки! Какво пък да речем за онези, израснали в скута ти безгрижен!… Ама и мен си ме бива! Така да ме сгащят — срам…

И вянинът си обеща, че ако и сега остане жив, нивга, до края на дните си не ще слуша разните му там човеколюбци. Милосърдие, как пък не! Майка Кендарат. Възприе наставленията й, не се счепка с онези четиримата навреме — на ти награда! И сега? Как би се държала в този миг, жрице? Коя моя грешка пак би посочила? Че не е бивало да обиждам бирниците юначни край реката, а щом съм ги засегнал — да си тегля последиците, да жъна каквото съм посял?… Да, имам грях, призна Вълкодав, пропуснах да им извия вратовете още тогава. Сега остава и Сенгар да заповяда… и него само с перце погали, а сетне го пусна — жив.

Някой отзад припряно сключи китките му и започна твърде умело да ги омотава с въже, на допир подобно на тетива. Пак добре, че не му стегнаха клуп на шията. Вълкодав напрегна ръце, стараейки се да си осигури поне някаква надежда, но разбойникът с въжето не беше вчерашен, имаше представа до какви хитринки прибягват жертвите, за да спечелят малко хлабавина.

— Я не се дърпай!… — вресна той в ухото на вянина и за по-убедително опря нож в ребрата му. Вълкодав стисна зъби, трескаво премятайки наум наличните възможности.

Така, Еврих си бе горе, в спалната стая. Усърдно пишеше книгата си за всичко видяно по време на пътешествието. Вянинът се чудеше кога на граматика ще му дотегне от това занимание, ала той бе повече от прилежен. Днес се зае да разпитва подробно Рейтамира за чутите от нея песни, а тя на драго сърце говореше ли, говореше. Стоейки като кръгъл глупак с вързани ръце, Вълкодав се сети за тях двамцата, без да знае какво да пожелае. Да надникнат, що ли? Или нека си останат в неведение, докато всичко свърши и разбойниците се разкарат?…

Нозете му оставиха свободни — не се погрижиха, затова Вълкодав с ъгъла на окото наблюдаваше главатаря. Напразно го дебнеше. Онзи не изгуби бдителност и не махна ножа от гърлото на Лудата Сигина.

— Ще ида да видя горе — каза един от бандитите, снажен мустакат младеж. Предводителят кимна. Вълкодав изпроводи с поглед двамата разбойници по витата стълба и душата му се смрачи. Техният кът горе беше първият до стълбите, най-евтиният. А да чакаш Еврих да надвие тия биячи — умряла работа…

А от него вече свалиха колана с ножницата и алчни ръце незабавно оголиха острието. Грабителите зацъкаха с езици, омаяни от плетеницата неповторими слънца, сякаш струящи от върха до дръжката. Вълкодав забеляза какво изкушение веднага завладя главатаря. Чак до смърт му се прииска да докопа меча, да го отнеме от онзи същия млад стрелец, любител да трепе кокошки и да натиска чужди булки. Но не смееше да пусне Сигина, въпреки че двамина с опънати лъкове държаха вянина на прицел… Усещаше, гадината, че Вълкодав и с вързани ръце ще им създаде главоболия, надали биха го притеснили насочените жила на стрелите…

— Абе, Тигил — неочаквано рече на главатаря един възрастен разбойник с побелели провиснали мустаци. — Нещо много засукан меч има тоя момък. Гледай да не стане беля… да не налетим не на когото трябва…

Вълкодав веднага се запита какво има предвид под „беля“ и „когото“. Подозират в него знатен витяз? Възкръсналия Жадоба? Или… друго?

Младият стрелец предпазливо опипа с нокът острието, възхитено вдигна порязания си пръст, а после сграбчи меча с две ръце и със засилка посече плота на масата. Слънчев пламък, надали зарадван от такава употреба, яростно блесна, отразявайки жаравата в камината. Очерта свиреща дъга, дълбоко се впи в жилавите дъбови дъски… и безнадеждно заседна в дървото. Стрелецът заруга, запъшка, задърпа дръжката — напразно. Клатеше настрани, нагоре и надолу, опря крак до острието — нищо. Сякаш Божия длан държеше оръжието. Сам по себе си мечът не би могъл да се изтръгне от безсъвестни ръце и да уязви нечестивеца. Ала каквото умееше да стори в такива случаи — умееше го!

Отчаян и изпотен, стрелецът вече запсува на висок глас инатливото острие, докато другарчетата му подигравателно се смееха на безплодните усилия. Някой посъветва да набият клинове в цепнатината. Друг предложи да отскочи за трион.

Не се веселеше единствено главатарят.

— Ти! — поглеждайки към вратата, отново нареди на човека с въжето главатарят. — Почвай го!

„Почвай го“ не значеше „довърши го“, ала Вълкодав се напрегна в очакване да превари ножа в гърба и да се преметне напред, като с ритник пукне черепа на Тигил — защото и без туй нямаше какво да губи повече… но разбойникът мина иззад гърба му и хищно се ухили. После с един замах разпра ризата на вянина от яката до пояса. Тогава Вълкодав обърна внимание, че един от Сонморовите юнаци държи навит камшик. Досети се какво са намислили. Предводителят на шайката искаше отмъщение за унижението в малкото селце, като унизи оскърбителя си.

— Ако почнеш да викаш — с крива насмешка рече той на Вълкодав, — веднага ще резна гръкляна на дъртата.

Вълкодав нищо не отвърна. Нямаше да му говори. Беше го набелязал за убиване. С такива не се приказва…

А Тигил комай вече съжаляваше, че се е заел със Сигина. И той сега бе като вързан — ни меча пръв да опита, ни с бича да поиграе… Безпогрешно виждаше, че пленникът кротува само заради ножа, опрян в гърлото на жената. Ако понечи да предаде бабичката на някой от хората си… абе само и пръстът му да трепне — край! Не ще остане време да съжали за моментното отпускане. Да заповяда да вържат вянина за пейката? Ще си развали удоволствието…

А Вълкодав се прислушваше какво става на горния кат на хана. Там беше тихо.

Якият младок с висящия от китката му камшик носеше протрита черна куртка без ръкави. Никой нарлакски мъж не излизаше пред хора без такава дрешка, съгласно обичая, с нея се кипреха в памет на чергарското минало на народа им. За старци и почитани мъже ги крояха от цели, ненарязани овчи кожи, младежите в активна възраст навличаха подобни, но щавени, при това ги обличаха на голо. Сигурно за да изтъкват издутите си мускули, белег за мъжка хубост, да личат изпъкналите мъжки гърди, твърди като ясенова дървесина… Докато вянинът си припомни навиците на местните, размотаният бич плъзна опашка по пода, досущ дебела змия, но в очите на младока, който държеше камшика, липсваше решимост. Нямаше вид на жалостивец, обичаше да се посбие, да размаха юмруци, даже и нож да развърти, ала не му се нравеше да смъкне кожата от гърба на вързан човек… за такова деяние трябва да си много черен по душа, не всекиму Тъмните Богове са дали този дар. Нямаше го в крайречното село този момък, рече си вянинът.

— Данкел, спиш ли!? — кресна предводителят. — Я му обясни кой е Сонмор! Нека потанцува!

Момъкът се намръщи и с очевидна неохота започна да вдига бича, но тогава онзи с побелелите мустаци го хвана за рамото:

— Чакай малко…

Втренчено разглеждаше пленника.

— Какво ти става, Морни!… — освирепя главатарят. — Познаваш ли го?…

Май замисълът му бързо клонеше към объркване. Гласеше се бързичко да се прошмугнат в хана, да ограбят и да пребият наглия вянин, като с това дръзко да ядосат наместника Рино, а после също тъй чевръсто да офейкат, нека после стражата дири вятъра в полето. Ненадейни прекословия хич не му трябваха точно сега.

— Виж го, Тигил — намръщен проговори Морни. — Дамга има. Три зъбеца в кръг. Помниш ли какво значи това? Бил е под Скъпоценните планини!…

Всички зяпнаха Вълкодав и той с лекота отгатна какво мислят. В мините под Скъпоценните планини попадаха не само невинни, по зла прищявка на орисията, както му се беше случило на него. В червото на проклетата планина псуваха съдбата си мнозина върли злодеи, проклинаха я, задето не ги е дала на секирата или въжето на палача, а ги е погребала живи в кошмарния рудник за деянията им душегубни!… В мините на планината беше пълно с грабители и убийци, силни и издръжливи, от цял свят събрани. Защото кой управник ще екзекутира престъпника, след като може да се облажи и да го продаде? А сега — откъде могат Тигил и другите „бирници“ да знаят що за човек стои пред тях с дамга от Скъпоценния пъкъл? С дамга на каторжник и с великолепен меч, който струва колкото три такива хана?… Ами ако е прочут разбойник, пред когото самият Сонмор на колене ще падне?… Знае ли се…

— Умен си, Морни! — най-сетне обели дума Вълкодав. Горе пак оставаше тихо. Даже взе да се надява, че нещата ще се уредят мирно…

… и тутакси бе наказан за надеждата си. Май малко те е мачкал животът, вянино! Очаквай най-лошото — само така ще си опазиш главата на раменете!… Ако имаш късмет де…

Нямаше късмет. Тигил се оказа от онези люде, които, като си навият нещо на пръста, не им заставай на пътя, ще те прегазят като луда крава. Не понесе главатарят мисълта, че проклетият вянин отново ще го принуди да отстъпи. Не, няма да стане!…

— Данкел! — изрева той и притисна острото на ножа към шията на Сигина. Вече и без това бяха изгубили много време, повече от замисленото. Отдавна бе редно да препускат, зарязали жертвата си полумъртва на пода… Не, трябва да се разтакават! И кой е виновен? Собствените му хора! Юнаци!…

Данкел помръдна бича, жилавата кожена змия се сви и разви, готова да клъвне мека плът. Младокът косо погледна Вълкодав в очите… и изведнъж запрати камшика на пода, изчерви се като нецелувана мома, пред която пияница си е смъкнал гащите.

— Сам си го бичувай! — озъби се той на Тигил. — Накарай ме да се бия с двама такива като него — мога! Ала вързан — няма да го пипна!

Предводителят отвори уста, поморавя от гняв, а Вълкодав пак се залъга с плаха и неразумна надежда — току-виж се скарат, сдърлят се помежду си… Не, не, пак друго отсъжда съдбата. Къдравият стрелец, губителят на кокошки, се наведе гъвкаво, грабна бича и го развъртя вещо срещу Вълкодав…

Коравото жило полетя към лицето… с тая сила, дърво ако перне — трески ще хвръкнат. Три-четири пъти като те погалят така — и си свършил земния си път…

Вянинът отгатна намерението на разбойника половин миг преди онзи да вдигне ръка. Извърна се, падна на коляно, пазейки очите, подставяйки гърба и плещите… стара каторжна хитрина… Вълкодав знаеше как мислено да превърне тялото си в неуязвима вода, умееше с гола ръка да угаси пламтяща главня, можеше да се търкулне по стълби, избягвайки синини… Не помогна! Ударът, почти пропуснал го и застигнал плътта далеч от пълната си сила, пробуди твърде страшни спомени. Тези спомени отведнъж отнесоха и воински, и всякакви други умения. От болката секна дъхът, пред взора избухнаха багрени звезди, кожата сякаш прогоря до костта, усети текналата си кръв… Редом зейна минна пещера, запълзя дим от факли, замятаха се крилати сенки по тавана… Душата с вой се гърчеше върху лепкави камъни и умираше, свиваше се в кървава стиска, забравила гордост, забравила непокорство — съвсем нищо вече не помнеше, освен безумния ужас на звяр, измъчван без вина и без причина… Едно тупкане на сърцето по-късно кошмарът се разсея. Вълкодав отново се върна в разума си, върна си слуха и зрението, като видя, че посуканият от ужас звяр все пак е сторил каквото трябва. Конвулсията на плътта бе запратила тялото на една крачка по-близо към Тигил — уж по-далеч от палача…

Разбойниците от всички страни наблюдаваха изтезанието. Гледаха го. И гледаха, следва да се отбележи, с твърде различни чувства.

— Брей, държелив!… — рече някой. — Мълчи си!

— Ей сегичка ще завряка! — през зъби се закани стрелецът. Бичът свирна, изплющя, връхлетя отново, но призракът от миналото, прокуден от върналия се разум, не стисна вянина отново в хладна прегръдка. Сега Вълкодав бе погълнат само от едно — да не усетят кроежа му и да не го върнат с ритник на предишното място. А камшикът начерта върху снагата му още една дълбока кървава резка… нищо, може да се изтрае… само да има зарад що.

Забеляза как при всеки нов удар трепва Сигина, как текат сълзи по благото й лице. Забеляза как Сонморовите юнаци, които го държаха на прицел, охлабиха тетивите, острите главици на стрелите клюмнаха и загледаха пода. До нужната на Вълкодав незрима граница, отвъд която би се решил да докопа Тигил, без да навреди на Сигина, оставаше половин крачка само…

Данкел внезапно спря ръката с бича:

— Стига!

Вълкодав вдигна глава.

— Сами признахте, че не ви е пуснал кръв! — подкрепи приятеля си Морни. — Стига толкоз, Тигил!

— Млък!… — кресна главатарят. Къдравият отблъсна ръката на Данкел и с удоволствие засили бича за нов удар…

Само дето не му бе съдено да го нанесе. На помощ на Вълкодав се притече неочакван спасител.

Рошава черна мълния беззвучно нахълта през тясното прозорче, прошмугна се през въздуха и с целия си устрем прасна стрелеца право в окото!… Онзи едва мярна яростната зъбата паст, внезапно изникнала пред лицето му — после вече нямаше какво да види. Прилепчо нямаше време да се стресне от лоши спомени или от някакъв си там камшик. На сгъвката на всяко негово крилце растеше твърдо криво нокътче, с помощта на което животинчето ловко пълзеше по едва грапави стени, но при нужда му служеше и като оръжие. Можеше да сграбчи непредпазлива птичка, както и да ослепи човек. Злощастният стрелец никога повече нямаше да се прицелва, присвивайки лявото си око! То вече липсваше.

Животинският инстинкт подшушна на къдравия — вече си сакат, и то завинаги. Това не се лекува. Той изтърва бича, притисна длани към лицето си… и запищя досущ като момиче, толкова пронизително, че откъм двора се обадиха като ехо разтревожени гъски. Всички неволно се извърнаха към нещастника. Всички, освен Вълкодав. Вянинът, вече повален на колене от ударите, се стрелна направо от пода, сякаш освободена пружина. Пределно усилие на духа, което поражда дела, насетне дълго разказвани и предавани от уста на уста. Тигил още гледаше към избилата между пръстите и потекла по бузата на другаря си кръв, забравил от изумление за ножа в десницата си… Нозете на скочилия вянин стиснаха ръката му и я строшиха в ставата. Можеха, сякаш клещи, веднага да извият и врата на разбойническия главатар, но ръката бе по-важна. Ножът изхвръкна от строшената китка, превъртя се и здраво заседна в гредата на тавана. Две тела рухнаха наведнъж на пода, костите на Тигил изхрущяха — падайки, Вълкодав заби в гърдите му и двете си колена.

Той не сколаса да предупреди някак си Сигина и бе почти уверен, че изплашената възрастна жена ще се хвърли да го прегръща, ще се помъчи да развърже въжетата или ще направи още някоя глупост. За негово немалко учудване Лудата прояви далеч повече съобразителност. Когато наоколо започват да свистят стрели, да се мяркат юмруци и ножове, най-добрият съвет към чужд на побоища човек гласи — „падай и се крий“. Сигина точно така и стори. Все едно разбра, че загрижеността й може само да бъде пречка за Вълкодав. Тя се откопчи от Тигил и чевръсто се шмугна под масата, справедливо осланяйки се на застъпничеството на Божията длан.

Шайката не успя да се окопити от стъписването и страха си. Пръв се втурна срещу разбойниците ловецът — и скочи като див котарак върху гърба на най-близкия злосторник с лък. Двамата се катурнаха, преобръщайки масата. Синовете на грънчаря, едри румени момци, свикнали да мачкат глина, размахаха корави юмруци — паднаха още двама разбойници. Иззад завесата надзърна дебела млада готвачка и попари още един бандит с цял черпак вряла вода…

Прилепчо изпърха към тавана и предпазливо се настани върху чирена на Тигиловия нож. Откри, че оттам е страшно удобно да наблюдава мелето, и заврещя разпалено, следейки перипетиите на сражението, въртейки се на всички страни, като размахваше криле, а очичките му святкаха досущ искри изпод точиларско колело.

Със закъснение разбойниците дадоха отпор. Вълкодав просна някого с ритник и скочи към разцепената маса, от която все още стърчеше Слънчев пламък. Широкоплещестият Данкел бе там, запънал плота с коляно и напразно дърпаше меча. Оръжието му се подиграваше, като упорито не се поддаваше на напъните. Данкел се обърна да посрещне атаката на вянина и босото стъпало на Вълкодав захлупи лицето му. Разбойникът бе пометен, разлетяха се съборени пейки, от сблъсъка на тежкото тяло на Данкел скръцнаха трупите на стената, а от тавана гъсто заваляха сажди. Без да губи време, Вълкодав легна по гръб на сцепената маса, напипа стърчащото острие и мигом освободи ръцете си. По-късно щеше да се чуди как така Слънчев пламък, който режеше плаващ по вода пух, разсичайки въжетата, не му отсече няколко пръста и даже не го одраска… Зачуди се и сетне благодари за това на меча си.

Ала сега не бе час за чудене и маене. Вълкодав сграбчи дръжката, напрегна се да изтръгне заклещеното острие, но без малко не изгуби равновесие, защото мечът просто остана в ръката му — свободен от чепатото дърво, сякаш бе лежал върху него, без да е бил прикован насред дъската. И пак чудото трябваше да почака за по-късно осмисляне. Вместо да се стъписа от случката, вянинът кръвожадно се озърна наоколо. Старият грънчар подаваше ръка на Сигина. Ловецът извиваше ръцете на гърчещ се на пода разбойник. Ослепеният стрелец пълзеше на колене, блъскаше се в маси и пейки, но надали усещаше нищо, бе зает да притиска длани към раната и вече не пищеше, останал без дъх, а хленчеше. Малкият син на грънчаря се втурна към него… и се спря, презрително махна с ръка и побърза да помогне на батко си, който съсредоточено налагаше снажен разбойник с широко тъповато лице. Онзи не успяваше да измъкне брадвичката от калъфа й на пояса си и затова се бранеше с лък, чиято тетива висеше скъсана. Тигил лежеше неподвижно. Морни подкрепи с рамо полуприпадналия Данкел. Сетне възрастният разбойник видя зверския израз на Вълкодав и очите му станаха едва ли не умоляващи. Той не се залъгваше, че на вянина му трябват повече от два скока, за да ги докопа… и милост ще прояви, ако ги посече веднага.

През това време синовете на грънчаря пипнаха противника си, извиха ръцете му на гърба, а после го сграбчиха отзад за потурите и го засилиха като таран… нещастникът изхвръкна на двора, отнасяйки мръсната завеса, която висеше вместо врата. А в двора тъкмо нахлуваха неколцина конници. Предният ездач имаше дълги черни къдрици, разпилени по раменете. Редом с коня му, хванал се за стремето, тичаше един от малките пакостници, които играеха одеве. Беше същото онова момче, най-умното, което чертаеше „пътечките“…

Кавтин! — съобрази Вълкодав.

— Бягай през задния изход! — изръмжа вянинът на Морни. Онзи живо нарами слабо стенещия Данкел и с тежко подгъващи се нозе се устреми към далечния ъгъл, където бе неговото спасение. Вълкодав не проследи дали тези малко по-читави хора от шайката успяват да се измъкнат. Хукна към витата стълба и се втурна нагоре, прескачайки по две, три, че и четири стъпала.

Ъгълът, който бяха заели и оградили от останалото помещение с традиционните за нарлакските ханове завеси, беше открит, завесите се търкаляха на земята… а до тях лежаха двамата Сонморови юнаци, пратени да видят „какво става горе“. Вълкодав замръзна на място с готов за бой меч.

Единият от бандитите се търкаляше под прозореца, омотан като пеленаче в ивици от същите завеси. Смъртно бледата от преживения страх Рейтамира стоеше над разбойника почти набучила го между плещите с късото копие на Еврих. Сонморовият човек кротуваше, не беше ясно кой от кого повече се бои. Най-учудващото бе, че на стената висяха в ножниците си два меча — отнетият от Сенгар и този на арантянина. Явно никой не бе се сетил за тях или изненаданите спътници на вянина не бяха успели да се възползват… Вълкодав обърна взор към граматика. Младият учен държеше втория разбойник, като газеше в локвичка разлято мастило. Скулите му бяха зелени. До него се търкаляше нож. Еврих притискаше противника към дюшемето с хватката „забито весло“ — същата, на която дълго време без успех го беше обучавал вянинът. Виж ти… не можел, не можел, а като опря ножът до кокала — научи се! Е, пак не докрай. Книголюбецът не можеше да съобрази как да постъпи нататък и затова не се решаваше да махне ръце от лакътя и китката на проснатата си жертва. Така все едно бе вързан към врага си. Онзи се дърпаше, ръмжеше, но всеки негов напън свършваше с къс сподавен вопъл и удар на челото в пода. Въпреки това упорстваше.

— Варварино, братко, в името… — с чупещ се глас и почти през сълзи поде Еврих, като за миг охлаби хватката и се разсея. Сонморовият човек се възползва от отслабената бдителност, тозчас надигна рамо, ловко се изхлузи от ръцете му и се метна към ножа си, който през цялото време виждаше, ала не успяваше да достигне. Рейтамира ахна и неумело замахна с копието. Вълкодав пристъпи напред, затисна с ходило пръстите на разбойника, вече добрали се до чирена, а после с безжалостен ритник му строши лакътя. Момъкът закрещя диво и се изопна, задраска с пети, сякаш се опитваше да отпълзи от болката си.

Еврих пък се завтече да събира разпилените пергаментови листове. Едни бяха скъсани, други омацани в мастило.

— Синове на скопци и блудници!… — заруга той на арантски. — Безграмотни говеда, непознаващи истинските ценности!… Съсипахте записките ми!…

Вълкодав безгласно зяпна Еврих, дишаше тежко, по гърдите му течеше пот на едри капки, смесени с кръв. Жив си, помисли си. Жив. Яд те е за книжките си любими. Хайде, наречи ме пак варварин. Няма да ти се сърдя. Защото си жив. Хайде, кажи нещо язвително, да съм сигурен, че наистина си добре…

Наведе се, откъсна парче от завесата и жестоко стегна китките на гърчещия се разбойник. Онзи и не понечи да се съпротивлява. А беше много страховит и наперен одеве, докато воюваше с овчици. На ти сега — вълчета! Личеше, че е млад, надали е навършил двайсет, съвсем момчешко лице — съвсем по момчешки цялото в сълзи и сополи. Хлапак. Е, и? Оправдания с младост и неопитност Вълкодав не приемаше. Напакостил си — отговаряй.

Еврих вдигна глава, възмущението му нямаше предел.

— В името на наковалнята, рухнала на земята и прищипала… О! — сепна се той, забелязал в какъв вид е вянинът. — О!… Приятелю… кой толкова нечовешки те е…

— Ха така… — ухили се Вълкодав. Едва говореше, повече му се ръмжеше и зъбеше. — Приятел. По-хубаво от „варварино“…

Еврих искаше да скочи на крака, ала те бяха изтръпнали от дългото клечане и едва не се просна, подпря се на ръце и изчака да плъзнат и утихнат бодливите мравки под кожата. Рейтамира накрая събра кураж да зареже пленника, когото вардеше, и подаде на лечителя торбата му.

— Ти седни — проговори меко Еврих на вянина. — Сега ще те превържа…

Това са те, учените хора, рече си Вълкодав. Щом отшуми бедата, веднага мислят за книжките си, чак после за всичко останало. Сега пък се юрнал да ме лекува, без да знае какво става долу. А долу може да има десетина главорези с бойни секири и петима да са по дирите ми — ей сега ще нахълтат! Пък той…

— Почакай — каза спокойно. — Не съм легнал да мра. И по-зле съм бил. Там… Кавтин е дошъл май.

Слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца, му се струваше нетърпимо, ослепително ярка.

Еврих неочаквано се заинати:

— Нека чака този Кавтин! — рече непреклонно. — Сядай, казах!

Дали от твърдия тон, дали от друго, ала Вълкодав внезапно се отказа да спори, придърпа с крак малка пейка и уморено седна на нея, като постави меча в скута си. Еврих угрижено огледа гърба му и се зае да разтрива и тръска китки. Вълкодав знаеше какво означават тези движения.

— Ще те удуша — обеща полугласно. Не даваше никому да го цери с вълшебство, освен на Ниилит.

— Я стига! — засегна се граматикът. Ала прие предупреждението на сериозно, понеже отвори издута стъкленица, помириса съдържанието й и капна от нея върху чисто парцалче. — Що за варварска добродетел е това — почна да мърмори, — да пренебрегвате раните си!… Аз пък си мислех, че отдавна си надраснал това овехтяло заблуждение…

— Виж се сам, умнико — озъби му се Вълкодав. — Зяпаш във висши сфери, а тия двамата за малко да ви сгащят неподготвени… Писна ми да те уча. Добре, че глупците имат късмет…

Еврих се намръщи от досада. Цярът му не можеше да се сравнява с онзи буламач, с който навремето уплашеният халисунски лекар Иллад обля Вълкодав. То спираше кръвта, без да превръща лекуването в изтезание.

— Как така се даде на някакъв си камшик!? — възмути се Еврих след малко. — Съвсем ли ти е все едно! Всичките свилени конци на Инори няма да стигнат да ти зашия гърбината!

В този момент се дочу забързан тропот по стълбите и Вълкодав — уж беше капнал, уж нямаше сили — мигновено се изправи с насочен към противника меч. Еврих отскочи назад, опитвайки се хем да сложи тапа на стъкленицата, хем да застане в бойна стойка кан-киро. Естествено, не се справи с нито едно от своите намерения.

А пред тях цъфна строен тъмнокос юноша в скъпа блестяща ризница. В ръцете — дълго нарлакско острие, над горната устна и по долната челюст се къдреше младежки пух, но широките рамене, яките китки и коравият, самоуверен взор принадлежаха на истински воин.

— Чух да се вика!… — каза той, шарейки из къта със зорки сини очи. Зад него се появиха напрегнати лица на още неколцина въоръжени хора. Слуги? Домашна дружина?…

Вълкодав прибра своя меч и пак седна на пейката. Гърбът му бе като кълцан сюнгер, напоен с кръв. Еврих присви устни и пак отвори стъкленицата.

— Приветствам те, благородни Кавтин — каза тихо вянинът. Бе успял да реши, че няма да се бие с този човек. Никога и никъде. Макар че онзи сигурно скоро ще пожелае да си уредят сметките…

Кавтин през това време се убеди, че няма нужда от помощта му. Момъкът със счупената ръка хълцаше до стената, изцяло погълнат от усилията да намести осакатената си ръка така, че да не го подлудява. Другарят му пък не смееше да шавне, за да не бъде наистина набучен от плашливата мома с копието. Острието и без това го натискаше по-силно от необходимото да кротува. Кавтин прибра меча си в ножницата и си позволи да изрази учудване:

— Откъде ме познаваш, страннико? Прости ме, но не те помня… както и теб, достопочтени сине на Арантиада.

— Братята си приличат — каза Вълкодав. — Познавам по-малкия ти брат Инори, познавах и по-големия — Канаон…

— Наместникът взе братчето ти в палата си — припряно се намеси Еврих. — Момчето много ни разказваше за теб. Срещнахте ли се вече?

— Не, майка отиде да го види първо — съвсем по момчешки люшна глава, за да посочи назад Кавтин. — Ние тъкмо пристигнахме, когато се появи едно местно хлапе и се развика, че нещо лошо ставало в хана… И аз веднага… Значи вие сте спасили братчето ми да не се удави в реката?

Еврих кимна и Кавтин се усмихна широко и открито:

— Съжалявам, че не пристигнах по-рано и не ви помогнах срещу мерзавците. Все още съм ви длъжник. Затова ви моля да бъдете мои гости. Моят меч и моята чест са свидетели, че ще ви браня от беди… а за кого, благородни господа, да отправям благодарствени молитви към Свещения огън?…

— Аз съм странстващ учен, наричат ме Търсач на Мъдрост — поде обичайното Еврих. — А той е моят слуга и телохранител, аз му викам Зимо…

— Хората ме знаят като Вълкодав — прекъсна спътника си вянинът, като впи очи в очите на Кавтин.

На младия нарлак му потрябва известно време, преди да осъзнае смисъла на чутото. Ала когато вникна в произнесените слова, изразителното юношеско лице сякаш се вкамени, сините очи станаха на две късчета лед… Вълкодав, ако все още разбираше нещо от хора, си рече, че в момента Кавтин горчиво съжалява за прибързано произнесената клетва за гостоприемство. Нищо не можеше да поправи вече. Казаното не се връща.

Почакай! — мислено се подсмихна Вълкодав. — Не за цял живот сме ти гости. Аз навремето чаках единайсет години. Но, ако искаш, можем да се разходим извън селището, там вече не съм ти гост, владенията тук не са твои…

Малкият брат на Канаон още не умееше да крие чувствата си! Вече отваряше уста, явно за да изригне към Вълкодав именно тези слова, които мислено му подсказваше вянинът… ала тогава въоръжените слуги бяха решително разбутани от Сигина. Средният син на търговеца беше получил строго възпитание, затова не сметна за допустимо да подхваща кавга в присъствието на „майка на достойни мъже“. Точно това заяви и стисна устни, изгаряйки вянина с поглед.

— Ах, колко добре го каза за синовете ми! — зарадва се Сигина. — Достойни мъже! Да не би да ги познаваш?…

— Прости ме, госпожа, нямам тази чест — поклони се Кавтин. И добави ледено, гледайки през Еврих: — Искам вие двамата днес да се явите пред моята почитаема майка. Ще ви очакваме в дома на наместника.

Рязко се извърна и излезе, слугите го последваха, като последният неумело се опита да оправи завесите.

Еврих погледна спътника си и безпомощно разпери ръце. Още държеше стъкленицата и парцалчето с лекарство.

— А все ми казваш, че аз съм бил дърдорко!…

— Все едно, щеше да научи — равнодушно сви рамене Вълкодав.

— За кое? — учуди се Сигина, вземайки от Еврих стъкленицата.

Вянинът отговори също така равнодушно:

— Преди време убих брат му.

Няколко мига минаха в мълчание.

— Това… не е хубаво — огорчи се сетне жената и се зае да маже гърба му. — Не бива да се убиват братя…

Еврих извади от торбата още една превръзка.

— Ей! — обади се по-възрастният пленник, когото Рейтамира вардеше. — А с нас какво ще стане?

Другарят му нищо не питаше, само ридаеше от болка, тресеше се целият. Утрешният ден сега не го вълнуваше — по-лошо не можеше да бъде от този мъчителен миг на страдание. Вълкодав изкриви устни. Прекрасно знаеше, че може, и още как! Много, много по-зле…

— Какво си ме зяпнал? — сопна се на запиталия го пленник. И кимна към Еврих: — Ето го твоят господар. Той те надви, той да решава участта ти.

Този закон комай се спазваше във всички известни му страни. Разбойникът се размърда, търсейки с очи погледа на арантянина.

— Ако рече, ще те продаде в мините под Скъпоценната планина — злорадо предположи Вълкодав. — Или пък ще те предаде на стражниците на господаря конис. Ще кацнеш на кол за злодействата си…

Каза това и почувства как силно трепна ръката на Еврих, промиваща кървавите резки по раменете му. Сигурно после дълго ще мърмори за жестокостите, които само един варварски ум може да роди. И ще намеси още нещо относно някои коравосърдечни люде, дето поради собствени минали мъки не могат вече да проявяват жал към други страдалци. Нека си дрънка.

— Ох, наистина ще кацнеш… — ненадейно се подигра на Вълкодав Сигина. — Те са такива, конисовите стражници. Само гледат кого на кол да набучат…

Разбойникът потрепери. Сигурно се видя „кацнал“. После стисна зъби и скръцна с тях:

— Сонмор живи ще ви одере…

— Кой? — подигравателно уточни Вълкодав.

— Ще видиш кой… — избуча пленникът полугласно. — Конисът управлява Кондар денем, а Сонмор — нощем!

Вълкодав не се изненада, предполагаше нещо подобно. Заканата на вързания не го смути.

— Дали ще ни одере, или не — провлачи той лениво, — хич не те засяга. А на каторгата с такива хубавци като теб знаеш ли какво става?… Не знаеш? Ще ти разясня…

Разбойникът, изглежда, си представи какво става и без обяснения, също както одеве си се представи набучен на гнусния кол. Яростно напъна стегналите китките му парцали, но без успех.

— Престани! — възмути се Еврих, като замислено надзърташе през прозореца. Хановете имат широки прозорци, понеже нерядко в тях избухват пожари, та да могат хората да се спасяват. Но пък за да не привличат разни крадци, широките прозорци се правят с дебели капаци, които се залостват отвътре. Само малки прорези имат за отдушник.

Когато довтасаха разбойниците, Еврих записваше песните на Рейтамира, та заради повече слънчева светлина бе отворил широко капаците.

— Ето какво — отсъди ученият. — Изобщо не ми трябвате!… Скачайте през прозореца — и дим да ви няма. Развържи ги, Рейтамира!…

Младата жена плахо се приближи първо към ранения. Накрайникът на копието беше двуостър и тя започна да търка с него ивиците плат, стегнали ръцете на пленника.

— Почакай… — надигна се Вълкодав. — Нека остави кесията си тук… и другият — също…

Пещера. Дим от факли. Крилати, мятащи се по тавана сенки…

Три десетки, не по-малко, здрави роби теглят по подземните коридори дървена шейна, върху която е натоварена непомерна тежест — две блестящи метални плочи. Ако се вгледа човек, ще разбере, че върху шейната лежат щателно паснати една към друга крила на порта, снабдени с хитроумна и много яка брава.

Още двамина клетници се притискат към грапавата каменна стена, за да не се озоват под нозете на теглещите си събратя по мъка, а оттам и под гредите-плъзгачи на шейната, от които се вдига пушек. Един от двамата е прегърбен стар халисунец, вторият — висок и костелив млад вянин. На драго сърце биха се махнали от пътя, но не могат да помръднат от мястото си. Вянинът го държи къса верига, занитена към нашийник. Пазачите смятат смелия и невероятно силен момък за особено опасен затворник. Халисунецът няма дори обичайни за каторжник окови, но и без тях се мъкне с голямо усилие. Стъпалата му са като чуканчета, омотани в зебло, на дясната ръка не достигат два пръста. Отначало се боеше от свирепия си другар, който по цели денонощия дума не обелва. Страхът му изчезна веднъж завинаги, когато ги поведоха към нова мина. Той понечи да запълзи, както беше свикнал, на четири крака, защото трудно стъпваше на осакатените си ходила, ала тогава, пак мълком, вянинът просто го взе и понесе на ръце…

Скърцане, чак писък от плъзгачите, викове на надзиратели, плющене на дълги бичове — всичката тази врява ги подминава и продължава, отдалечава се по коридора, разтваря се в петна мътна светлина. Сакатият се настанява до стената, вянинът прикляка до него.

„Мъкнат ги за долните галерии…“ — кашля халисунецът.

Сивият пес въпросително го поглежда и онзи гърчи устни в нещо като усмивка:

„Не съм ли ти разправял как ми осакатиха крака?“

Вянинът поклати отрицателно глава. Обръща камък, под него е скрил неотдавна хванат плъх. Започва да го дере и корми — с нокти, готвейки завидно богата каторжна трапеза…

„Преди две години бяхме долу — без да сваля очи от ръцете на другаря си и преглъщайки лакома слюнка, подхваща халисунецът. Единствено с разкази може да благодари за угощението. — Сигурно си чувал, че колкото са по-надълбоко, толкова по-богати са скъпоценните жили. Не е лъжа, хората истина приказват. С очите си съм го виждал. Само дето е много зле там долу. Нечисто. Ти сигурно си мислиш, че щом отдолу жари Подземния огън, на човек му се привиждат разни работи, а? Имаш да вземаш! Опазило ни Лунното небе, но Боговете са ми свидетели, че се докопахме до дупка към оня свят, така да знаеш! Там мечове изскачат направо изпод земята…“

„Мечове ли? — пресипнало се обажда вянинът. Железните му пръсти не трепват, късайки суровото месо на две равни части — точно покрай гръбнака, така че да няма никой обиден. — И защо не си взе един?“

Събеседникът му се засяга, тросва се:

„Да те видя ти, ако отидеш там, как ще си вземеш!“

И замлъква сърдит, но не задълго. Мърмори, изстивайки от яда си:

„Не, момче. Може там да се търкалят изумруди по пет пуда, ама по-добре изобщо да не ги зърва смъртен човек. Помня, веднъж откъртих едно такова камъчище, кристал скъпоценен… надзирател един ми каза после, че Армаровите майстори целия го шлифовали, без да го цепят, прекрасно нещо станало… та, казвам ти, откъртих кристала, а в скалата сякаш нещо се скъса. Цялата мина потрепери, а по пода тръгна пукнатина. Тясна като косъм… Залитнах, момче, не се удържах и стъпих връз тази пукнатинка проклета… И тогава удари отдолу един от тия мечове! Аз първом нищо не разбрах, нищо не усетих, само гледам — хвръкнаха ми пръстите, по половин ходило от всеки крак, а с месата ми и ей такова парче от оковите!… Посечено желязо виждал ли си? Като сланина, ох, мляс, отрязано! Зяпам си аз чуканчетата, все едно вечност мина, а после като плиснаха кървища… Видях меча, преди да припадна. Прозрачен, не лъснат като огледало. Аз дори не посегнах да затисна раните, а като глупак посегнах към призрачното острие… Все едно имам пръсти за продан! Осакатих си и ръката… Не знам какво стана после, приятели ме измъкнаха като мърша оттам… казаха ми, че съм се вкопчил със здравата ръка в онзи камък скъпоценен, безценен, все едно нови нозе ще си купувам с него, пфу… А мечът високо удари, чак до тавана на забоя. И където резна тавана, оттам, казаха, после вода потекла. Водна жила сигурно е имало. Потоп стана, едва запушиха галерията, много вар отиде, неколцина се удавиха, ама се оправихме накрая…“

Халисунецът млъква. Двамата затворници съсредоточено дъвчат — старият с гнили останки всред възпалени венци, вянинът — със здрави младежки зъби, които въпреки старанията на пазачите още се намират в устата му. Суровото месо е необикновено вкусно, жалко, че плъховете не стават колкото агне големи… е, те, ако израстваха толкова едри, кой кого щеше да лови из пещерите…

„Да… — въздиша, мятайки настрани изглозгано кокалче, халисунецът. — Оттогава вече на всеки отделен забой му поставят ей такива врати като одевешната. Така съм чувал, че правят. Хитро измислено… Защото всеки път като удари меч, веднага шурва вода. А има ли врата, веднага можеш я затвори… И от онази й страна да останат някои нещастници, колкото и да тропат — пиши ги свършени… Така че, момко, имах късмет аз. А ходилата ми досега там нейде се търкалят… Аз обаче съм тук. Засега…“

Вълкодав, то се знае, си изпати не толкова лошо, колкото едно време на каторгата, но пак немалко. Сцепената кожа наистина се наложи да бъде зашивана на места. Другаде стигна замазка с тъмна смола, която Еврих загребваше с кокалена лъжичка от малко пръстено гърненце. Смолата пареше като коприва, Сигина и Рейтамира бършеха очи отстрани. Вълкодав с раздразнение си мислеше, че ако беше ранен по-зле, жените направо щяха да се поболеят от жал. Ох, вместо да помагат без рев и въздишки… но пък, кой знае, може би, ако нещо наистина стане зле, те тогава ще се държат тъкмо както трябва — умно, разбрано, овладяно. Вече е виждал подобни неща.

— Ще тръгвам — рече, обличайки чиста риза.

Еврих настоя:

— Идвам с теб.

— Накъде така, дечица? — попита Лудата.

— При госпожа Гелвина — поясни Еврих. — Майката на момчето.

— Напразно — каза му Вълкодав, докато слизаха по стълбите. — Кой знае какво може да стане…

Еврих се наежи:

— Не е напразно! Брат му… нали разбираш, също не ми е чужд…

Вълкодав понечи да възрази, но и при най-лошия развой Кавтин надали би зажаднял смърт за арантянина… така че тогава защо да си пъха носа, където не бива, че и жените кой ще наглежда, срам е сами да ги оставяш… Не започна обаче да се препира, защото тъкмо слязоха в общата стая долу.

Вече бяха изнесли на двора мъртвия Тигил. Липсваше и раненият стрелец. Никой не го върза и той сам се разкара нанякъде. По-късно Вълкодав научи, че взетите в плен разбойници били пуснати. Здравомислещи люде бяха жителите и гостите на Четирите дъба. Никой не съжаляваше, че се е сбил с разбойниците — свято дело е да се защитиш от нападатели, ала не посмяха да се разправят с хората на Сонмор. Стигна им и трупът на Тигил. Повече от достатъчно. Пък и имаха оправдание за своя утеха — убил го е минаващ човек, чужденец…

Посетителите в хана бяха се скупчили и разглеждаха нещо на пода. Даже ратаите, които уж бяха подхванали да разчистват и обръщат прекатурените маси и пейки, надничаха над раменете на гостите.

— Аз пък ти казвам — ще го прегризе! — дочу Вълкодав уверения глас на ловеца.

Малкият син на грънчаря разпалено възрази:

— Аз пък бас ловя, че няма!

— Какво залагаш? — тутакси се хвана за думата ловецът.

— Не смей да се обзалагаш, сине — строго вметна грънчарят. — Това е грях!

Тогава от средата на скупчените хора възмутено заврещя Прилепчо, тълпата се люшна назад, запристъпваха нозе. Вълкодав реши да надзърне да види какво става и се приближи. Някой го забеляза, смушка съседа, сборището уважително даде път на юнака. Вянинът погледна и веднага си рече, че е избързал със заключението, че рошавото хвъркато приятелче е забравило каторгата и удара на камшика, разпрал крилцето му. Зверчето отлично помнеше. И сега си го връщаше тъпкано на омразния предмет. Седеше на пода, вкопчено в бича, и настървено гризеше дебелата ремъчна плетеница. Смехът и подмятанията на хората наоколо го ядосваха. Затова от време на време вдигаше муцунка и сърдито съскаше.

Вълкодав приклекна и тихо му промълви на родния си език:

— Благодаря ти, мъник.

Дребният хищник само светна с очички към другаря си, кихна, изплювайки парченца корава кожа, и пак заръфа съсредоточено камшика. Ловецът спокойно можеше да заложи на острите му зъбки. И щеше да спечели.

Госпожа Гелвина се оказа истинска красавица, някак съумяла да запази почти моминска свежест и гъвкава снага въпреки раждането на трима сина. Вълкодав само веднъж я погледна и разбра откъде децата й са наследили тези сини очи. Като всяка нарлакска жена и тя носеше забрадка, но не от лен като захвърлената от Рейтамира, а свилена. Забрадката обаче не покриваше косите на челото — знак за вдовство. Косите й бяха гъсти, вълнисти, блестящо черни, с широка побеляла ивица отляво. Подобна жена би могла да седи до самия конис на висок престол. И да управлява наравно с владетеля — умело и твърдо. Също както навярно управляваше богатството на покойния си съпруг.

Посрещна гостите в една от големите стаи на палата на наместника. Кавтин, както и преди с меч и ризница, стоеше до креслото й. Вълкодав с огромно облекчение се убеди, че Инори го няма в помещението.

— Нека Свещеният огън умножи дните ти, майко на достойни мъже… — поклониха се вянинът и арантянинът. От Вълкодав не убягна трепването и присвиването на устните й, когато бе споменато почтеното й майчинство. Кавтин, без съмнение, вече й бе казал, че пред нея стои убиецът на големия й син.

— Нека не ви сполети тъга край изстинало огнище, скъпи гости — отвърна Гелвина.

Нарлакска легенда гласеше, че преди много-много зими, по времето на Великата Нощ, предците на народа им дълго се скитали по страшни заледени страни, в които нямало по-лоша беда от това да ти угасне огънят. И макар отдавна нарлаките да са заселили топла и хлебородна земя, благословението пази спомена за студените им минали неволи…

— Благодарна съм ви за спасението на чедото ми, благородни чуждоземци — продължи Гелвина. Имаше звучен и властен глас, но същевременно женствен. — Особено съм задължена на теб, граматико. Ти си велик целител. Моят домашен лекар прегледа нозете на клетото ми дете и твърди, че си сътворил чудо. Според него твоето лечение е правилно и моят син Инори не след дълго отново ще проходи.

— О… аз, почитаема госпожо, не съм достоен за толкова хвалби… изпълних само онова, което ми повелява скромният дълг на лечител… — поклони се отново Еврих. Светлокосият арантянин лесно се изчервяваше, ето и сега Вълкодав забеляза с ъгъла на окото си, че бузите му руменеят. — Пък и истина е, госпожо, че успях да окажа помощ на храброто ти момче само защото благородният воин до мен сътвори истинското чудо, като изтръгна сина ти от ноктите на смъртта… Той усети, че се е случило нещастие, той повдигна канарата, затиснала Инори. Без моя спътник цялата ми целебна сила би била безполезна… Сам не бих се справил.

Кавтин тъпчеше на място и упорито съзерцаваше пода. Пръстите му здраво стискаха дръжката на меча. Гелвина леко обърна царствената си глава и погледна вянина право в очите. Вълкодав не избяга от погледа й, задържа взор точно колкото му предписваха правилата за приличие. Сетне склони глава като в поклон.

— Вярно ли ми казаха — рече му Гелвина, — че родом си от племето вяни, че хората те наричат Вълкодав и че уж имаш за другарче черен прилеп?

— Вярно са ти казали, достойна госпожо.

— А дали е вярно също, че преди три години си живял в Галирад, където си носел служба като телохранител на младата владетелка?…

— И това е така, достойна госпожо…

— Тогава — бавно промълви Гелвина, — никой по-добре от теб не ще ми разкаже как точно свърши земният път на големия ми син Канаон. Много неща чух… но никой от разказвачите не е бил свидетел на гибелта му.

— Стига да му изнася да си го припомни! — с дрезгав съскащ шепот вметна Кавтин. — Нима убийците носят в паметта си всички, чийто живот са отнели?!

— Дръж си езика зад зъбите, сине — нареди Гелвина, без да се обърне. — Слушам те, Вълкодав.

Вянинът не отвърна веднага. Не, не изпитваше страх от Кавтин. Нито в двубой, нито заедно с всичките му воини — хлапакът не можеше да се мери с него. Мислеше за съвсем друго. Все пак Майка Кендарат се оказа отново права, откъдето и да погледнеш — все права. Всяко деяние оставя диря, която след време отеква като ехо. Вълкодав вече бе гледал в очите човек, чийто брат е загинал от ръката му. И бе разказвал на син как е умрял баща му, пронизан от неговото копие. Душата на вянина отдавна се беше покрила с дъбова кора — все едно мъчно заздравяваща рана със засъхнала гной… но тези срещи дори върху кората оставяха драскотини. При все че за онези смърти той не съжаляваше никак.

Ала да се изправиш срещу МАЙКА и да й говориш за погубен от теб неин син… Нека и лош да е бил този син, какъвто беше Канаон — пак е мъчително задължение…

Вълкодав бавно пристъпи напред и преклони пред Гелвина дясното си коляно. Жест на почитание и покорство — човек от такова положение не грабва оръжието си.

— Твоят син беше воин, госпожо — рече той глухо. — Много добър воин. Малцина можеха да го надвият.

Въпреки че гледаше в пода, забеляза как зло настръхнаха мустаците на Кавтин, как пълните устни се превърнаха в побелели резки. Момъкът искаше кръвта му. Навярно сега си мислеше: „Хвалиш брат ми, мръснико! Сякаш жалките ти слова ще те отърват от мъстта ми!…“ Или пък нещо още по-ядно: „Аха, добър бил Канаон, ама ти си го победил, така ли?! Сега ще те видя колко си по-добър от него!…“

Мълчанието се проточи. Еврих се изкашля и додаде:

— Потвърждавам тези думи, благородна госпожа. Едно време синът ти бе на служба у Жреците на Боговете-Близнаци. Беше с тях в няколко града, където те спираха да възвестяват своите истини. Почти във всеки град избухваше спор заради вярата и се стигаше до двубой между Канаон и местния воин, въстанал срещу Близнаците. Виждал съм как се сражава твоят син. Хората му се възхищаваха, обичаха го за силата и вещината му на майстор на меча… Той понесе само едно поражение и гордостта му силно пострада. Свали осветената броня от плещите си и потърси друга служба, защото не се смяташе вече за достоен да се бие за Близнаците…

Кавтин вече не го свърташе на място. С чужд дрезгав глас той каза:

— Говориш празни приказки! Вянино! Кажи как уби брат ми! Или толкова кръв имаш по ръцете, че не го помниш?!

Вълкодав бързо го погледна…

Канаон не бе имал късмета просто да падне във водата и да потъне за радост на рибите. Громоляща вълна го подхвана и заби в скалите. Единият му крак се заклещи в пукнатина и тялото увисна с главата надолу, клатушкайки се и удряйки се в камъните. Ужасно зрелище. Лъчезаровичите не можеха да откъснат очи от нещастника и само обсъждаха дали наистина е мъртъв, а ако не, могат ли да го извадят оттам…

А Вълкодав отскочи назад и се спотаи зад близкия зъбер. И там притисна гръб към покритата с лед скала, мъчително поемайки въздух и бършейки пот от очите. Беше почти незасегнат, ако не броеше свирепата болка в разлютените си рани и особено в счупената си ръка. Ала можеше да върви, а значи можеше и да потърпи. Малко оставаше…

— Срещнах сина ти на двубой, госпожо — проговори той бавно. — И двамата защитавахме онези, пред които бяхме положили клетви за вярност.

— Значи излиза — каза Гелвина, като умело прикриваше треперенето в гласа си, но вянинът го долови, — че вашите господари се скарали… и ти си го убил по заповед на своя господар. Навярно синът ми е бил болен или ранен, когато сте се сблъскали, защото инак ти не би го надвил. Аз помня какъв беше Канаон… Кажи, вянино… Инори… носил си го на ръце… той каза, че си бил добър с него… Кажи, нима не е имало начин да пощадиш момчето ми? Защото Канаон би проявил милост към теб. Винаги е бил великодушен към по-слабите…

Вълкодав мълчеше. Еврих отново се намеси, за да замаже безмълвието с поредната лъжа:

— Точно така, госпожа. Синът ти никога не проливаше излишно кръв на свещените двубои… свидетел съм как е проявявал милост към онези, които с лекота би убил…

Вълкодав добре познаваше арантянина, толкова добре, че виждаше какво му струва да изстиска от себе си тези слова. Чак изцапаното му с мастило коляно трепкаше. Когато го бе отървал от жреците, Еврих мязаше на подут мях, целият в синини от юмруците на Канаон и неговия авер, солвянина Плишка. Те двамата с голям ищах пребиваха пленения вероотстъпник — ту заедно наведнъж, ту като се редуваха.

— Казаха ми — рече Гелвина, — че синът ми опитал да се наеме за пазач на дъщерята на кнеса, но ти си посъветвал владетеля да не го вземе. Защо?

Вълкодав тежко отрони:

— Нямах доверие на онзи, който доведе сина ти, затова.

— Колко лесно се погубва всеки, който е прям по душа и горд… — горчиво и замислено проговори Гелвина. — Моето момче е напуснало жреците, защото честта на воина не му позволи да взема пари от хората, които веднъж е подвел… Той е смятал, че ги е подвел… защото онова негово поражение, сигурна съм, е било чиста случайност… Насетне ти не си харесал човека, който го е довел, и този отказ е отпратил сина ми към недоброжелателя на твоя господар. А после между благородниците избухнала вражда и ти е било заповядано да убиеш Канаон… Ти, навярно, дори не си помислил, че майка го чака…

Ако бе възможно да върне времето назад, пък и да се попазари с Господарката на Съдбите, Вълкодав би предпочел отново да се озове в хана, под жилванията на бича. И нека го биеха колкото си искат, само и само да се избави от този разговор. Помисли си унило, че и Тигил може би майка го чака нейде в Кондар. За която безмилостният разбойник си е останал все същото весело и добро дете, което никого не е обидило. И на нея, също като на майката на Канаон, ще е невъзможно да се разкаже истината за сина й…

Вълкодав се изправи.

— Никой не ми е заповядвал, благородна госпожо. Беше честен двубой и Канаон прие смърт на воин. Съжалявам, че ти причиних мъка.

— Ти няма да разбереш — прошепна Гелвина. — Ти няма да разбереш. Никой не ти е отнел дете. Майка ти сигурно би ме разбрала. Макар че не знам що за майки раждат убийци…

Жената поклати глава. Тежки сълзи трепкаха в очите и само гордостта не им позволяваше да се пролеят. Повече нямаше какво да си кажат, реши вянинът. Наистина, не е загубил свое дете. Само родителите, както и малките си братя и сестри. И всички останали роднини. Вълкодав ниско се поклони на Гелвина и мълчаливо тръгна към вратата.

— Отново потвърждавам казаното от приятеля ми — с дървен глас се обади Еврих зад гърба му. — Нека Боговете от Небесната планина навеки ме лишат от лечителската дарба, ако сме произнесли и една лъжлива дума пред теб. Аз също съжалявам за тъгата ти, благородна госпожо.

Гелвина не го слушаше.

— Не познавам майка ти, вянино — тихо рече тя. — Но заради нея няма да ти пожелая зло. Отказвам се от правото си на съд срещу теб, макар да го заслужаваш. Върни се при майка си, стига още да помниш пътя към дома й. Искам да се върнеш при нея жив и невредим. За да може да те прегърне така, както аз никога вече не ще прегърна моя Канаон…

Тя не повиши глас, за да я чуе Вълкодав, но той я чу. Спря на самия праг, обърна се и пак се поклони на жената — този път по вянски обичай, докосвайки с ръка пода.

Мастилото, което използваше за пътните си бележки Еврих, беше приготвено от Тилорн. Веднъж изсъхнало, то мъчно се изличаваше, не се даваше нито на вода, нито на сапун. Така граматикът не се тревожеше за ръкописите си при дъжд, ала изцапан с това мастило плат нямаше надежда за спасение. Както и капките, небрежно отронени от перото не върху пергамента, а паднали върху ръцете, изчезваха само заедно с горния слой кожа. Ако искаш — жули ги с пясък, ако щеш — чакай, докато се отлюспят сами.

Еврих предпочете първото. Той намери в купчината речен чакъл лек порест камък, строши го, оглади го в твърдата снага на една морена и се зае да търка коляното си, като от време на време топваше камъка във водата. Двамата с Вълкодав нямаха желание да се връщат веднага в странноприемницата след срещата си с Гелвина, затова отидоха до реката. Там ги завари Прилепчо, горд от разправата си с бича. Зверчето кацна на камък до дълбока яма, оставена от наводнението, шавна с големите си уши и се втренчи във водата. Бе забелязал попови лъжички и сега лакомо ги наблюдаваше, ала не му стискаше да се мокри. Съзерцанието увлече малкия ловец, той мърдаше и подскачаше върху харесания камък. Плоският къс гранит се оказа нестабилен и накрая с плясък се катурна в локвата. Прилепчо излетя припряно и кихна оскърбено подир стрелналите се да бягат попови лъжички, после се премести на друг, по-солиден камък. И оттам, запазвайки достойнството си, почна да се озърта и да се преструва, че вкусните обитатели на ямата хич не го вълнуват. Вълкодав се усмихна на животинчето. Просъхналият чакъл бе рижавобелезникав, еднообразен и безинтересен. Под водата обаче същите камъчета приличаха на разпръснати парченца пъстър яспис7.

Граматикът скоро установи, че по-лесно ще одере до месо кожата си, отколкото да се избави от дълбоко проникналото мастило. Хвърли със съжаление порестия камък и подстави под слънчевите лъчи коляното си, станало много гладко на допир и твърде чувствително. Няколко дни Еврих сякаш нарочно щеше да бута с това коляно всички издатини и да го подлага на шибащите вейки на храсти и жилави треви.

— Знаеш ли — каза той, замислено преглеждайки за кой ли път неизтребимите черни петна, — когато бях дете, неспирно ми повтаряха колко съм разсеян и немарлив. Другарувах с едно хлапе, което учеше писмо и четмо при друг наставник. Веднъж седях и го чаках след уроците му, за да играем заедно. Той излезе и видях, че пръстите му са целите в мастило. И знаеш ли какво си помислих тогава?…

Вълкодав промълви за първи път, откакто бяха напуснали дома на наместника:

— Че приятелчето ти е по-немарливо от теб.

Еврих доволно се засмя:

— Бива си те!… Ама не позна! Рекох си — ето един наистина прилежен ученик! Търпелив, спретнат, внимава… Как да се меря с него!…

Вълкодав пак се усмихна. Не че схвана какво толкова забавно имаше в детския спомен на арантянина. Имаше съвсем различни спомени. Ценното беше, че Еврих споделя доста съкровени неща, а това струваше много, наистина много. Обикновено не си позволяваше толкова приятелско общуване, все имаше едно наум, че съдбата го е наказала със спътник, който е пропаднал дивак, пън, от какъвто надали може да се издялка нещо като нормален човек.

Навярно, реши Вълкодав, и нему е тежко да си спомни за Канаон…

Отгоре по стръмнината на брега изшумоля трева и вянинът се обърна по посока на звука миг след като натам насочи любопитна муцунка Прилепчо. Над ръба на склона се появи светлокосо момче. Вълкодав беше го мярнал в свитата на Кавтин и по везмото на дрехите го определи като роб, неволник… Отрокът се спусна към тях по пътеката и се приближи с поклони. Държеше къс брезова кора — нарлаките, както и съседните им народи, я употребяваха да записват неща, които не си струва дълго да се пазят; та нали кората сама си расте, не е пергамент…

— Господине — обърна се към Еврих невръстният роб, като при това страхливо поглеждаше към Вълкодав. — Господарят ми, благородният Кавтин, син на Кавтин Стоте друма, нареди да те намеря и да ти предам това писмо. И още ми заръча да ти кажа следните слова… Умолявам те, не се гневи, тези слова не са мои, а на господаря ми, нека го топли Свещеният огън… Той ми заръча да кажа: помоли достойния арантянин да прочете… ох, само не ми се сърдете и не ме бийте… помоли достойния арантянин да прочете на вянското копеле това писмо, да го разтълкува на тъпоумния варварин, за да разбере онзи за какво иде реч…

Момчето пъхна кората в дланта на Еврих, изхълца, готово да се разреве, и падна на колене:

— Благородният ми господар заръча да чакам за отговор…

Еврих не понечи да зачете брезовата кора, а мълчаливо протегна свитъка на Вълкодав. Вянинът скъса конеца, с който бе вързано писмото. Прилепчо тутакси кацна на рамото му, за да види какво е това интересно нещо в ръцете на приятеля му. И двамата се втренчиха в неравно надрасканите редове.

Кавтин пишеше на сакаремски. Все пак беше син на търговец, а като най-първите търговци-пътешественици в света се славеха именно сакаремците, наред с арантяните и мономатанците. Затова всеки уважаващ себе си търговец трябваше да може да се пазари, да пише договори и да псува на всеки от тези три езика.

Вълкодав дочете писмото и го подаде на Еврих, който изви вежди и чак след кимването на вянина заби поглед в писмената. Още на първите думи изразителното лице на учения се изопна.

— Кълна се в ризата на Най-прекрасната, изгоряла по време на припряното й бягство!… — възкликна той и непредпазливо се плесна по твърде нежното след жуленето коляно. Изохка сподавено. — Ох… кълна се и в полата й, изцапана при същото бягство в торището!… — добави, утешавайки тръпнещата кожа на крака.

— Чети нататък, чети — изхъмка Вълкодав. — Нали трябва да ми обясняваш какво пише.

Косо погледна към малкия неволник. Момчето очевидно знаеше съдържанието, поне по смисъл, ако не и в подробности. И направо се гърчеше от страх, жална гледка. Свикнало е да го бият за лоши вести…

— Ама че!… — каза накрая Еврих. Беше се справил с посланието по-бързо от Вълкодав, ученото си е учено… — И сега какво? — попита граматикът. — Ще идеш ли?…

— Предай на господаря си — строго рече Вълкодав на момчето, — че думата „чест“ на сакаремски се пише с буквата „ку“, а не с „кай“. Запомни ли?

Неволникът не вярваше на ушите си:

— А… какво още да му кажа, господине?…

Вянинът равнодушно сви рамене.

— Това е всичко. Само туй предай.

Момчето-роб заотстъпва заднешком и с поклони, а чак когато се отдалечи на десетина крачки, се обърна и хукна нагоре по пътеката. Еврих го гледаше как се катери по склона и после изчезва зад ръба на стръмнината.

— Ти обаче… — поде той, ала Вълкодав рязко вдигна длан и арантянинът замлъкна насред дума.

Вянинът наостри уши и скоро чу това, което очакваше. Звънък шамар проехтя, последван от плача на отрока, който се мъчеше да каже нещо. Вълкодав не се и съмняваше, че Кавтин е наблизо, нетърпелив да получи отговор. Братово момченце. Момченце. Воинът е сдържан. Само хлапак не го свърта, когато става дума за предизвикателство за двубой!…

Вълкодав се обърна към граматика и изръмжа:

— Ей сегичка ще довтаса — да ми къса главата.

— Но ти… — предпазливо попита Еврих, — нали не искаш да се биеш с него?

— Не искам — кимна Вълкодав.

— Но ако правилно разбирам… — засуети се граматикът, — онези хулни думи… дето няма да ги повторя… са речи, каквито вашият Закон повелява да се измиват с кръв… Нали?

— Може и да има такъв Закон — небрежно поглеждайки към стръмния бряг рече Вълкодав. — Само дето не е вянски, а сегвански. Мен какво ме засяга?

Присвиваше очи, които сълзяха, по нищо друго не личеше да е притеснен, затова ученият полюбопитства:

— А как тогава отвръщате на подобни обиди?

— Ние — измърмори Вълкодав — казваме на такива писачи, че сами са глупаци.

Над ръба на стръмнината изникна тъмният, заради слънцето в гърба, силует на стремително крачещия Кавтин. Вянинът отлично знаеше какво означава неговата напрегната, леко вдървена походка. Момъкът усещаше черни криле над раменете си, а пред очите му плуваха късове от предстояща разправа и червени искри. Не гледаше нито наляво, нито надясно, нито под нозете си. Нарлаките, също като солвяните, вече не толкова често захващат кръвно отмъщение. Отминали са времената на древната Правда, която сочеше кому от семейството се пада дългът да въздаде възмездие за гибел на роднина. И от кого от виновния род следва да се търси сметка. Потънали са в миналото онези времена, когато всеки е знаел — не закачай съседа си, за да не пати после най-добрият от твоя собствен род! Днес вече отиват на поклон при владетеля или при наместника — защити, отсъди. И не просто отиват — дарове носят. И се боят не от справедливото решение, а от съдника. Единствено в закътани краища още се живее така, както според Вълкодав е пристойно за хората.

Разглеждаше приближаващия се Кавтин. Възмечтал е, значи, да мъсти за брата си. Толкова силно възмечтал, че заради отмъщението нарушава майчината повеля. Я го виж как наперено върви, само дето пушек не вдига. Ще се хаби той, юнакът, против родителската воля да призовава на съд някакъв си дивак! Та той сам ще смачка виновника като бълха, с една ръка! Вдън земя ще го побие! А съплеменниците на Вълкодав, между другото казано, смятаха за неприлично да хукнеш да се разправяш с оскърбителя си в подобно състояние на духа. Отмъщението, смятаха вяните, следва да се върши на трезва глава и с ясен разсъдък… Дори и само заради това, че да не се провали решителният удар заради гневното заслепяване.

Кавтин няколко пъти едва не си изкълчи крака, докато слизаше разпенен по тясната пътечка. Лицето му бе като залято с котле вряла вода — бяло и червено, на петна. Спря на пет стъпки от седящия Вълкодав. С тромава ръка изтръгна меча от ножницата. После разкопча колана и не го остави да се свлече, а го запрати настрани толкова силно, че ставаше смешен. Притисна дръжката към сърцето, после към челото — и насочи потрепващия връх на острието към вянина. Жестове, призоваващи противника незабавно на двубой. Двубой до смърт.

Еврих възкликна нещо нечленоразделно и понечи да скочи на крака. От затопления под слънцето камък заръмжа Прилепчо, разперил войнствено крилца.

Вълкодав безгрижно извърна лице и хвърли камъче във водата. То тънко пльокна.

— Ти!… — произнесе младият нарлак. — Ставай и се бий!…

Гласът му звънтеше, начупен от напрежението.

— Аз пък не ща — каза Вълкодав.

— Опомни се, благородни Кавтин — заговори трескаво Еврих. — По-добре ме чуй… почтената ти майчица…

Можеше да не си дава труда да приказва. Кавтин вече бе минал прага, отвъд който човек става недостъпен за разумни доводи. Не можеше да бъде разубеден. Поне не и с думи. Нарлакът не просто не се вслуша, той даже не чу граматика. Вероятно дори не го забелязваше.

— Тогава умри, щом не щеш да се браниш! — кресна той. Мечът му от скъпа стомана свирна над главата, очерта безукорна дъга. Не всеки търговски син има понятие от оръжие, да не говорим за владеенето му. Не всеки, който предпочита да плаща за надеждна охрана, се упражнява с яки момци от домашната си воинска дружина. Ала Кавтин, също като баща си и брат си, повече се осланяше на собствената си въоръжена ръка. Доверяваше се на меч в своята десница, без да разчита на телохранителя. Вече бе имал случаи да затвърди убеждението си, че ненапразно е проливал потта си, шлифовайки умението си…

Слънце избухна в сноп отражения върху връхлитащото острие и юношата успя да вкуси от насладата, мигът тържество беше негов, той не оставя безнаказан убиеца на брат си, ето, злосторникът след малко ще е труп, леш, мъртва плът!… И нищо друго няма значение.

Миг на заслужена слава…

… той премина. Безславно.

Кавтин изобщо не усети вянинът да го е докоснал. Даже би се заклел, че не го е пипнал и с пръст. Жертвата комай даже не се изправи… е, надигна се мъничко… стреснал се е… Ала що за ветрен вихър изведнъж подхвана Кавтин и неудържимо го повлече встрани от врага?! Младият нарлак пробяга няколко крачки, напразно мъчейки се да запази равновесие — главата, плещите, ръцете, вкопчени в меча, бяха се засилили незнайно накъде, нозете омекваха, не успяваха подир тялото… накрая, разбира се, тупна бая неудобно, затискайки лявата си ръка… Ударът по нея отекна чак в ключицата, а дланта болезнено преора острите речни камъчета.

И чу гласа на вянина, забил се като шиш в ухото му:

— Казах ти, не ща да се бия с теб, хлапе.

— Прибери меча, Кавтин — отново призова към разум ученият. — Нека по-добре поговорим. Боговете са ми свидетели, за много неща има да си ни сърдит, но…

Но нарлакът вече беше скочил и умните речи на Еврих се попиляха нахалост. Кавтин мълчаливо се хвърли към седящия вянин. Да, Вълкодав седеше — зорко, напрегнато, стегнат като пружина, готов да улови всяко движение на нападателя, за да прекъсне това движение в зародиш. Нарлакът се приближаваше, изпод чизмите хвърчеше белезникав едър пясък и камъчета. Този път Кавтин уж забеляза мярналите се насреща му ръце. После видя много отблизо огледалната повърхност на дълбока локва с попови лъжички в нея… те чевръсто се стрелкаха насам-натам, на плитко и на дълбоко. Мечът, изпреварващ стопанина си, разпра гладката водна повърхност, отсече мимолетен прозрачен комат, който тутакси разцъфтя във ветрило от пръски. Кавтин даже се опита да се извърти във въздуха, което не бе по силите на човек. Сколаса само да влезе в локвата не с глава, а с гръб и рамене. Изплиска почти всичката вода.

Някак успя да подаде глава над локвата, заплюва погълната кал, още не осъзнал унижението си и все още не пожелал да умре от срам, а падението му продължи — непреодолима сила го стисна отзад за яката и с едно дръпване го изхвърли далеч от ямата. Кавтин едва виждаше през залепналата по лицето му коса, но понечи да докопа врага с меча. Грешна постъпка. Удар по китката изтръгна оръжието, а после го запрати обратно в дълбоката локва.

Прилепчо се стрелна от върха на камъка си, за да улови с тържествуващ вик изплискана заедно с водата попова лъжичка. Хич не го вълнуваше какво прави Вълкодав с нарлака. Отлично усещаше кога приятелят му се нуждае от помощ.

Този път на Кавтин се наложи да се измъква сам.

— Разхлади ли се? — запита го вянинът, като силно присвиваше очи, от което синът на търговеца реши, че дивакът му се подиграва. Ала след малко младият нарлак, тежко поемайки дъх, изведнъж забеляза, че вянинът просто, кой знае защо, едва понася слънчевата светлина.

— Седни! — заповяда дивакът.

Известно време Кавтин остана прав — от чист инат, търсейки достоен отговор в ума си и гледайки как книжовникът с интерес изучава отнетия му меч. До този ден Кавтин никому не бе позволявал ей така да докосва оръжието му. Така повеляваха древните обичаи на честта и юношата ги следваше, въпреки че той, опората на семейството си, можеше само да мечтае за воинско Посвещение.

— Не пипай! — дрезгаво и с ненавист каза той на Еврих. Ала не се нахвърли срещу него. Вече разбираше, че ако продължи да се държи безразсъдно, ще стане по-зле.

— Добре, щом те дразни… — сви рамене ученият. Избърса мокрото острие с везания край на ризата си (Вълкодав с насмешка си рече наум, че след същото със Слънчев пламък би му се наложило да кърпи дрехата), вдигна ножницата и прибра меча в нея. После остави оръжието на земята до себе си.

— Сядай! — повтори вянинът и Кавтин се подчини. Само и само да не бъде унизен още повече, ако продължи да упорства. Мокрите дрехи залепваха за кожата, студенееха от вятъра. Юношата гледаше Вълкодав, но неочаквано го заговори Еврих:

— Как се чувства Инори? Навестих го днес сутринта, още спеше.

Кавтин трепна силно. Мисълта за безпомощното малко братче сякаш го изтегли от някаква мрачна пропаст.

— Малкият си поиска иглите и конците… — с учудване чу собствения си глас.

— Значи е добре! До есента отново ще проходи — усмихна се граматикът. — Ще ти дам един лекарски съвет, Кавтин… намери за малкия куче. Едро. Сив вълкодав от вянските гори. Те са едни такива рошави песове. Инори ще се държи за нашийника му на първо време, когато почне да става. А и щом тръгне да излиза навън, кучето ще го пази като никой друг. Нито до реката в опасна доба ще го допусне, нито на лош човек ще даде да припари.

— Инори каза на мама, че иска да направи гоблен с такова куче… — пак съвсем неочаквано за себе си сподели Кавтин. — Каза, че един такъв пес го държал над водата, за да не се удави… после кучето избягало, сигурно когато вие сте пристигнали. Каза, че помни добре как изглеждал песът…

Вянинът се усмихна загадъчно при тези слова, но Кавтин не забеляза, а Еврих добави:

— Чувал съм, че вяните доверяват децата си на такива кучета. Много надеждни пазачи са.

— Инори имаше телохранител — Сенгар! — каза Кавтин. — Назначи го на служба господарят Алпин. Сенгар загина в наводнението, спасявайки малкия. Инори каза, че някакъв човек бил ви предал меча му… — Очите на младия нарлак отново блеснаха злобно. — Сигурно сте го присвоили, а? Или вече сте го продали?…

— Взимай и влачи, ако щеш, изпотрябвало ми е Сенгаровото желязо… — изръмжа Вълкодав.

Беше доволен, че Еврих започна разговора. Иначе той направо би изтърсил цялата истина пред момъка, нека си я сърба. Умният Еврих подхвана нещата издалеч. Че дори посъветва нарлака сив вянски пес да купи… брей, че хитрец бил граматикът… А аз го мислех за по-просто душен от мен…

— Сенгар не загина — поклати русата си глава арантянинът. — Той изостави Инори.

Кавтин подрипна:

— Как смееш!… Откъде знаеш!…

Еврих погледна Вълкодав и поясни:

— Заварихме го тук, в Четирите дъба. Разпитай в другия хан, ако не вярваш. Ние казахме на Инори, че уж мечът го намерил един пътник… В действителност Сенгар изяде хубав бой, лиши се от оръжието си и приятелят ми му нареди да не се мярка повече пред хора.

— Как така!… — задави се от гняв синът на търговеца. — Ама… аз него… на господаря Алпин ще се оплача… аз…

— Не — намеси се Вълкодав. — Сенгар вече е далеко и няма да се върне, докато не обезумее. Нека Инори мисли за него като за герой. Хлапето обичаше този негодник.

Еврих тежко въздъхна и подхвана главното:

— Инори казваше, че Сенгар много му приличал на Канаон…

Мигновено пребледнелият Кавтин този път скочи на крака и заплашително пристъпи към странниците, свивайки юмруци:

— Не смей да споменаваш името на брат ми! — И внезапно замръзна на място. Облещи се, очите му сякаш се готвеха да изхвръкнат от орбитите. — Ти искаш да кажеш… искаш да ми кажеш… — изхълца той.

— Сядай! — сопна му се Вълкодав. — Майка ти вече изгуби един син, защото го беше разглезила. И едва не изгуби втори, защото го повери на чужди хора! Само това й липсва — да изгуби и теб, защото си се родил кръгъл глупак!

Кавтин отново пристъпи напред и налетя, блъсна се в погледа на вянина като в каменен зид, какъвто нито с гърди, нито с чело можеш да пробиеш. И даже меч надали ще го срути. Нарлакът бавно отпусна пестници и отмаляло седна почти на предишното си място, където опеклата се от дрехите му вода се беше събрала в локвичка. Той не усети нищо, все още заслепен от избухването си.

— Това, което искам да кажа, е… — невъзмутимо, сякаш ставаше дума за отвлечени материи, продължи Еврих, — че ние премълчахме истината относно Сенгар пред благородната ти майка, за да не огорчим Инори, за да не затвори момчето сърцето си за хората. Нека Свещеният огън, пред който се покланя народът на нарлаките, му даде дълги години живот, без повече да вкуси предателство и измяна… И още искам да кажа, че излъгахме майка ти за брат ти Канаон…

— Кротувай! — предупреди през зъби Вълкодав.

— … Синът й няма да се върне, затова по-добре тя да го помни такъв, с какъвто може да се гордее всеки родител. Какъвто може да го обича всеки родител.

Кавтин преглътна, без да издаде и звук.

— Кога Канаон стана наемник? — попита Вълкодав. — Има десет години, нали? А колко пъти е идвал у дома? Три пъти? Два?… Нищо не знаеш за това какъв беше брат ти, момко. Нищо.

Вечерта Еврих отново посети палата на наместника, побеседва с лекаря, навести Инори. Госпожа Гелвина никога досега не бе позволявала на момчето да бродира при светлина на борина, опасявайки се да не си повреди зрението. Ала сега отстъпи, защото, когато си зает с любим занаят, душата пее, лекува и заздравява тялото… и отвлича съзнанието от болката. Момчето гордо показа на Еврих парче плат. Върху него с остър въглен бе изрисуван голям пес. Свирепото животно с наежена на врата козина се готвеше за скок в бурна река, в средата й размахваше отчаяно ръка давещ се човек. Засега липсваха крайбрежните камъни и други подробности като дървета и всичко останало, ала даже от скицата лъхаше чувство, което не оставяше никого равнодушен. Еврих остана дълго с Инори, припомняйки си как изглеждаше онова място, където го бяха спасили.

Болните нозе на Инори бяха завити с дебело вълнено одеяло. Семейството му възнамеряваше да поеме обратния път най-рано след месец, когато раните заздравеят достатъчно, а костите се сраснат, без опасност разместените шини да причинят изкривявания. Еврих за последен път прекара длан над завивките, убеди се, че лечението върви както трябва, разроши косите на хлапето и напусна стаята. Не му каза, че утре, в ранни зори потегля заедно със спътниците си към Кондар с каруците на грънчаря.

На изгрев-слънце заминаващите бяха приветствани от удари на забивани над портите клинци. Ханджията, впечатлен от вчерашното произшествие, бе осенен от забележително хрумване как да преименува странноприемницата. Ратаи дърводелци още нощес успяха да изрежат и дори да покрият с блестящ лак голям прилеп, изпълнен доста вещо, очевидно майсторите са имали от какво да гледат и не им се беше наложило да измислят. Дървеното страшилище висеше на дръжка на камшик и със зъби, дълги по един пръст, ръфаше плетените ремъци. Очевидно вещественото свидетелство на подвига на Прилепчо се пазеше в сандъка на ханджията, редом с най-ценните му вещи, така че винаги да може да бъде предоставено на всеки недоверчив или просто любопитен гост. Изрязани нарлакски букви под дървените ципести криле възвестяваха новото название на хана: