Право на двубой

3. Третата нощ

На излизане от клисурата Вълкодав почувства приближаването на Бащата на мъжете и се озърна, тъкмо навреме, за да го види.

Някой друг, незапознат с навиците на вилите, би се уплашил не на шега от подобно зрелище. Жълтоок звяр с кучешка муцуна и криле на прилеп плува беззвучно в прозрачния въздух право насреща, а в полуотворената паст влажно блестят хищни зъби. Беловлас ездач седи с изправен гръб на звяра и насрещен вятър приглажда дългата козина на топлото му наметало… Вождът не повика Вълкодав, не му помаха с ръка. Двама мъже нямат нужда от думи и жестове, за да се разберат. Съплеменничките на Вълкодав сигурно биха се засмели и рекли, че мъжкото немногословие произлиза най-вече от неумението да се борави със словата. Мъжете трудно карат думите да се редят гладко и да изразяват мислите им… Да, помисли си вянинът. У дома обичаха да се смеят и шегуват…

Прилепчо се стрелна от рамото му и се втурна в надпревара със своя далечен полуроднина. Навярно проумяваше с мъничкия си ум, че не може да се мери със симурана, който с един замах на крилете покрива немалко разстояние, ала на къса дистанция животинката не искаше да отстъпва никому.

Небесният ездач се плъзна леко над самата земя, отклонявайки се от полянката, където труповете на злосторниците вече примамваха мухите. Вълкодав последва вожда, той също не искаше да минава покрай убитите. Народът на вянина смяташе, че за паднал враг трябва да се погрижиш — да му разкопчаеш дрехите и разхлабиш пояса, за да може душата без пречки да излети на воля, а после и самото тяло следва да се покрие с камъни, за да не станат тленните останки храна за диви животни… Ако бъдат пренебрегнати тези неща, мъртвите не ще намерят покой скоро, ще излизат от гробовете си, ще бродят нощем, дирейки погубителя си… Ами, нека. Да си бродят колкото искат. Тези шестима не заслужаваха дори да се нарекат достойни врагове.

Вълкодав не възнамеряваше да ги почита, нито се боеше от тях — живи или мъртви.

Следвайки Бащата на мъжете, той дълго се катереше по стръмнини, спускаше се в урви, прескачаше от канара на канара. Възбудата от схватката неотвратимо се разсейваше, на вълни го обливаше умора, искаше му се да легне и да заспи. По пътя вилинският вожд се отби до бърз ручей, спускащ се от ледниците и звънтящ във водоскок от скалите право в поднесените шепи. В езерцето под водопада се къпеше едър симуран, стопанинът му седеше на брега, като наглеждаше трима човеци. Единият бе съвсем гол и личеше, че е бил зверски пребит. Все пак Вълкодав разбираше от побои. Навярно, реши той, това е младежът, застъпил се за вилата против другарите си наемници. Май се е бранил отчаяно и умело, но какво да стори сам срещу шестима? И онези, които е смятал за съратници, са го повалили и наритали жестоко. За да пукне, щом не иска да живее като останалите, да не дрънка глупости за някаква си воинска чест…

Във втория Вълкодав тутакси разпозна Асгвайр. Момчето не бе оказало сериозна съпротива, затова му се бе разминало само със счупена ръка. Беше превързана с бяло платно. Вилите му бяха наместили костите и после го бяха церили така, както само те умеят — с поглед и докосване… също както и звездният скитник Тилорн. След два пъти по седем дни ръката на младия сегванин ще е като нова.

Щом съзря идващия Вълкодав, Асгвайр се изправи, придоби смирен вид и изведнъж се поклони на вянина. Вълкодав се учуди, от какъв зор такова почитание?… И се досети — ами да, вече е научил за онези шестимата. И навярно е съпоставил тази вест с вчерашното си преживяване в бащините двори. Тогава се бе почувствал оскърбен. Сега — кланя се с почит…

Еврих клечеше до пребития и го държеше за ръката притискайки с пръсти пулса му, преслушвайки сърцето. Слънцето поливаше със съживяваща топлина измъченото тяло, бледо като корем на жаба. Младежът почти не шаваше, само облизваше устни. В ъгълчетата на устата от дишането се издуваха кървави мехурчета. Здраво момче, рече си Вълкодав. Може и да не умре.

Вянинът първо доближи вилина и полугласно изсвири на неговия език:

„Как е малката сестра?“

Вместо отговор вилинът му посочи цъфтящия склон на планината. Там, накацали като лястовичи гнезда, мънички в далечината, се виждаха каменни къщички. Вълкодав добре помнеше подобно селище, само че разположено на стотици версти2 на юг. Зрението му литна устремно напред, уголеми гледката… видя врата, пред която седеше намръщеният рижав вилин, годеникът на поруганата девойка. Държеше самострел, от кого ли пазеше жилището?… През такава вратичка вянинът би минал само превит на три. В къщичката, на широка пейка, спеше светлокосо момиче, свито на кравайче като коте. Вълкодав си отбеляза, че лицето й е безметежно, а диханието — спокойно. До спящата седеше жена. Щом вянинът я съзря, наум мигом му дойде думата „величествена“. Имаше гарвановочерни коси, посипани с бели нишки, и лилаво-сини, досущ като планинското небе, очи. Майката на жените, съобрази Вълкодав.

Предводителката на племето почувства далечния поглед и обърна лице към взиращия се. Не й бе нужно да пита кой я гледа и дали е свършил онова, с което се беше наел. И, също както някога, Вълкодав не можеше да се отърве от мисълта, че тази Жена знае за него много повече, отколкото той самият знае за себе си.

И Тя му каза единственото, което сега имаше значение:

„Твоят Приятел умее добре да врачува, щедър дар са му дали Боговете. Той приказва с вътрешния разум на малката сестра, който разум е по-дълбок от разсъдъка. Сега тя спи и ще спи дълго. А когато се събуди, ще разбере, че от всичко, което я е сполетяло, са останали само телесните рани, а такива бързо заздравяват… — По устните на Майката на жените плъзна лека усмивка. — Годеникът й с радост ще я увери, че е така…“

Вълкодав изпита желание да коленичи пред Нея и да я помоли за благословия, но навреме се опомни. Каква благословия може да иска мъж, току-що пролял чужда кръв?!…

Ала ненапразно му се струваше, че за Майката на жените той е прозрачен ручей с ясно видимо дъно.

„Остани с мир, Вълкодав“ — тихо и ласкаво проговори Тя. И той усети докосване до челото си.

За няколкото изминали години вянинът бе отвикнал от общуване с вилите. Дори леко се учуди, когато се сепна и откри, че пак си стои на поляната край водопада, а излезлият от езерото симуран вежливо души ръката му.

— Благодаря, брат — каза Вълкодав на вилина, галейки рижия звяр. Онзи с достойнство се поклони в отговор, а вянинът отиде при Еврих и Асгвайр, седнали до пребития млад мъж.

Арантянинът вдигна глава и погледна Вълкодав така, сякаш се канеше да изтърси поредното си поучение от рода на „понякога много се притеснявам за теб, приятелю варварино“, затова Вълкодав се приготви да пропусне словата покрай ушите си. Еврих обаче, въпреки че навярно именно така си рече наум, гласно каза нещо съвсем различно:

— Държеливо сърце има… предполагам, че ще прескочи трапа… — Помълча и додаде: — Вилите обещаха да помогнат на двамата да стигнат до дома на Асгвайр.

— Това е добре — отзова се Вълкодав. Разглеждаше подутото обезобразено лице, виждаше му се все по-познато. Някъде бе срещал този човек. Понечи да зарови пръстите на волята в сандъците на паметта, ала мисълта му затъваше в тресавището на уморено безразличие. Шест живота с вопли се продънваха през вселенските синори към по-дълбоки и мрачни светове, за да се озоват в нетопимите снегове на Изподната страна, където вечно ще мръзнат заради делата си в света на живите. Или да чакат възраждане, ако някой отмъсти за тях. И с тях, щеш не щеш, отиваше в небитието част от живота на самия Вълкодав… Това последното тегнеше, подсилваше изтощението на тялото с вцепенение на ума. Засега вянинът можеше само да каже, че клетият наемник е светлокос млад сегванин от бреговчаните. Личеше му от дамгата — черно-син, свит на кълбо звяр, избоден върху кожата в средата на гърдите. За същото говореше и счупеният боен нож — три педи дълъг, който лежеше върху дрипите на доскоро хубавата дреха. Ето така става. Сутринта е крачел здрав, прав, напет… сега е проснат, сякаш паднал бор го е затиснал…

Младежът изведнъж отвори тесните цепки на посинените от неприятелски юмруци очи, огледа Вълкодав през слепналите се мигли и вълнистата пелена от страдание.

— Ти пазеше кнесията… — заедно със словата от обезформените устни се издуха кървави мехури. Вянинът тутакси приближи ухо до устата му, за да му спести и без това оскъдните сили. А наемникът продължи да шушне: — Знам от кое племе си… Разпознах те. Тогава ти викаха Вълкодав.

Дочул хъхренето на ранения, Асгвайр облещи очи и слисването на хлапака не убягна от вниманието на Вълкодав. Че как иначе. Надали скоро ще бъде забравен из тези краища…

Въпреки затъпяващата умора, той насили паметта си и изтръгна отговор от нея. Вярно, паметта не му даде име, то никога не й е било поверявано, ала поднесе картина. И вянинът видя отново пред себе си младежа, който с безразсъдна, показна ловкост играе с дълъг боен нож: „Аз ще пазя кнесинята вместо теб, защото повече ме бива в битките!“… А после — Прилепчо се хвърля право в лицето на оскърбителя, изведнъж, след пет години безпомощно положение на сакат, осъзнал, че ЛЕТИ!…

— „Първо ме надвий“! — каза Вълкодав. Наемникът като че ли се опита да се усмихне, значи паметта не беше подвела вянина. Сетне превърнатите в цепки очи трепнаха, устните пак помръднаха.

— Моето име е Имнахар, втори син на Мерохар, трети син на Меробих — чу вянинът.

Ето така става. Моето име е… Вълкодав ни най-малко не се усъмни, че сегванинът е изрекъл пред него истинското си име, съкровено и тайно, известно само на бащата и майката, както и на порасналите му братя. Нито един човек със здрав ум не го издава пред полунепознат. Освен ако не е луд. Или пришълец от далечен свят като Тилорн. От къде на къде този тук му споделя…

— Владей моето име, Вълкодав — каза Имнахар. — Умирам.

Не молеше за ответен дар, ала вянинът сметна за нужно да обясни:

— Бих ти дал и аз своето, сине на славни родители, но имам само прякор. А него ти и така знаеш.

— Умирам — повтори младият сегванин. — Не живях много добре. И загубих последната си битка. Дъгоцветният мост ще се прекърши под нозете ми и дверите на Звездния чертог няма да се разтворят пред мен. Алчният Хег вечно ще ме преследва по плитчините на студена река…

Асгвайр благоговейно слушаше разговора на воините, местейки подозрително блеснали очи от единия към другия. Вълкодав с лекота се досети какви мисли се въртят и бръмчат като бръмбари в главата на хлапака. Свидетел е на сбогуване на двамина велики мъже, двама силни воини, за всеки от които е редно песни да се пеят… Безнадеждна работа, мечтите за слава няма скоро да се изпарят от въображението му. Ала с драмата момчето засега ще се размине. За друг път, за друго време.

И Вълкодав по най-кощунствен начин се ухили и изръмжа:

— За умиращ твърде добре ти мели езикът… Чака те твоят Чертог… ще успееш да спечелиш последната си битка.

Умът му не бе завладян от призраци на славни деяния. И затова, за разлика от Асгвайр, той забеляза, че Имнахар вече не си почива дълго, събирайки сили да изрече още една дума. Строшените му ребра все още превръщаха всяко предпазливо поемане на дъх в изтезание, но се издигаха и спадаха без конвулсии, равномерно, диханието укрепваше. И кръвта спря да излиза от устата.

Имнахар пък съвсем не можеше да се погледне отстрани. А затова и нямаше как да се убеди, че страшните следи от побоя постепенно чезнат. Подхвърленото от вянина го накара да опита да се раздвижи. Не успя да обърне глава, но откри, че вече по-лесно отваря очи. Черните синини, сковали клепачите, бавно, но сигурно отстъпваха, отоците спадаха. Младият наемник се прислуша в себе си и внезапно усети, че кошмарната бездна на неведомото, в която бе надзърнала за кратко душата му, сякаш се отдалечава. По-точно нечии приятелски ръце го отместваха от ръба на сетната урва. Тялото още се терзаеше, болката бе все така твърде жестока, щеше да продължи дълго — не знаеше откъде изведнъж проумя това. Ала разбра и друго — че е грях да мърмори, след като оздравява. Само мъртвите не ги боли. Еврих с облекчение въздъхна и пусна дланта на сегванина.

— Как си сега, момко? — попита той с безстрастния тон на деен лечител.

Имнахар изкриви непослушни, нацепени устни в по-сполучливо от одеве подобие на усмивка и за първи път се оплака:

— Все едно ме гори…

Вилинът се приближи със сгънато тънко платно. Вълкодав и Еврих внимателно повдигнаха Имнахар. Асгвайр им помагаше със здравата си ръка. Вилинът ловко уви наемника като пеленаче, после го покри с пухкаво одеяло. Когато помагачите оставиха ранения на земята, той вече спеше.

Край водопада меко кацнаха шест симурана — двойка рижи, сив, петнист, бял и вран — всички оседлани, само че без ездачи. Към едното седло бе вързана стегнато навита мрежа. Шесторката благородни хвъркати отначало наобиколиха Вълкодав. Животинските им съзнания признаваха у него далечен роднина, макар че очите и носовете им съобщаваха друго. Значи трябваше да го подушат и огледат отблизо, да го лизнат с език, да разберат що за същество е… Петнистият водач недоволно заръмжа към арантянина, когато той посегна да разпъне мрежата. Намеси се вилинът и крилатият звяр неохотно допусна граматика-лечител да върши, каквото си е наумил. Когато мрежата бе подготвена, вилинът строго изсвири заповед, а Вълкодав пренесе Имнахар и го настани в средата на конопената паяжина.

— Сядай до него — нареди той на Асгвайр.

Момчето с детинска боязън погледна воина. Ясно, въздъхна наум вянинът. Синът на пчеларя се страхува от полета, ала не това е най-голямата му мъка. Не искаше да се завръща у дома. Би предпочел да последва познатия му досега като Зимогор човек в страната на нарлаките. Ръката го болеше, но костите скоро щяха да се сраснат. Може да слугува… да носи походните торби, да чисти оръжието, ще пали огън… и ще се учи, трошица по трошица поемайки скъпоценната воинска наука…

— Сядай — повтори Вълкодав.

— Ама как сега така вкъщи?… — жално попита Асгвайр, устните му предателски затрепериха. — Как да се покажа… ще ме спукат от подигравки… ще кажат, че след първия бой съм подвил опашка…

— Ти спаси един мъжки живот и не пожали себе си заради една женска чест, момче — поклати глава Вълкодав. — Ако за това ти се смеят, Боговете да простят на глупците… Аз се гордея, че се запознах с теб. И твоят баща ще е горд с толкова храбър и честен син. Хайде сега, качвай се.

Известно време Асгвайр зяпаше вянина безмълвен и стъписан. Как така — хем да си ял бой, хем да се гордееш с това?! Ще го проумееш, момче, отвърна му наум Вълкодав. По-късно.

Момчето унило оброни глава. Кимна. Няма да спори с прославен воин я! И въпреки това не изтрая, примоли се, почти със сълзи на очи:

— Исках да се уча от теб, Вълкодав…

Вянинът изсумтя:

— Имнахар също е добър боец; докато оздравее, учи се от него. Направи така, че да остане повече у вас. Кажи му, че аз му искам това като услуга.

За момента предложената утеха не изглеждаше кой знае колко обнадеждаваща, но Асгвайр обеща да постъпи, както му е казано. С обречено покорство седна до ранения в средата на мрежата.

Вилинът яхна своя симуран, даде мислена заповед… шесторката силни хвъркозвяра едновременно приклекнаха на задни лапи, а после стремително се втурнаха за къса засилка колкото им позволяваха вързаните към ремъците на седлата въжета, сетне се откъснаха от земята в единен скок. Дружен плясък на дузина широки криле завъртя вихрушки, които подеха във въздуха откъснати тревички, пясък, ситни бучици пръст и даже дребни камъчета, изровени от ноктестите лапи, а по езерото плъзнаха гъсти вълнички срещу онези от падащата вода.

— Майчице!… — изохка Асгвайр и се вкопчи в мрежата. Вълкодав се усмихна, присвивайки очи. Еврих вдигна лакът срещу прахта. А Имнахар дори не се разсъни.

Ездачът вилин се издигна подир плавно и предпазливо отдалечаващата се шесторка, като преди да полети след тях, описа кръг над поляната край езерото. Рижият красавец симуран внимателно гледаше хората с жълто-кафеникави кучешки очи и сумтеше. Вилинът вдигна ръка за сбогом. Вълкодав и Еврих отвърнаха със същото. Ездачът повече не се обърна. Колкото и прозрачен да бе планинският въздух, разстоянието полека-лека замъгли силуетите на отлитащите симурани, разпознаваеми от всякаква друга летяща живинка, освен когато не са твърде далеч… Седморката изви зад петносан със снегове скалист чукар и се разтвори в лъчите на вечерното слънце.

Вълкодав напрегна вътрешния си слух. Помнеше, че докато бе гост на Поднебесния народ след освобождаването си от каменоломната, доста трудно научи мислената реч. Спасителите му незлобиво го подкачаха за тромавите му опити да приема и предава слова без глас, по техния начин. Той си даваше сметка, че тогавашните му напъни напомнят естествения език на вилите точно толкова, колкото чуруликането на „говорещ“ скорец прилича на разумна човешка беседа. Виж, Еврих навярно би усвоил такова знание по-бързо и по-добре. Та той само за един ден започна да разбира какво се приказва край него!

Вълкодав само усещаше далечното мълчаливо присъствие на вилите. Ако ги повика или им поиска подкрепа — ще се отзоват. Но сами напразно не ще се натрапят…

— Вълкодав!… — неизвестно защо шепнешком промълви Еврих. — Тези… вили дали четат всякакви мисли? Не само които насочваш към тях, ами всичко, което ти е в ума?… Как тогава успяват помежду си…

— Не всичко — поклати глава вянинът. — Само което искаш сам да им кажеш.

— Да, разбирам…

Може би наистина разбираше. В действителност мислената реч изисква да проявиш повече строгост към себе си, отколкото при обикновения говор. Недобра мисъл се отправя къде по-лесно към събеседника, отколкото лоша дума. Разликата е като между дървен и боен меч в ръцете на некадърник. Не му хрумна по-добро сравнение.

Ето така става, рече си вянинът, загледан към простора, в който се стопиха крилатите песове. Лесно се свиква с лесното. Щом си силен, значи всичко ти е позволено. Започват да се замислят чак като се препънат, чак като попаднат на по-голям юнак. А не бива поначало да се разсъждава по този начин. И не защото изведнъж ще дойде някой и ще те накаже…

За това много пъти бе говорила майка му. Тогава беше момченце и още никой не го наричаше Вълкодав. Умни слова. Бедата е там, че смисълът им се постига след години блъскане, след като те поочука животът, след като се сдобиеш с излишни белези, след като проимаш бели коси и познаеш сърдечната болка… тогава се сещаш — ами че това са ми го казвали, ама откъде ум да чуя.

Еврих изглеждаше смазан и потресен от днешните събития. Ако Вълкодав намислеше да сподели с него разсъжденията си, сигурно този път не би го взел на присмех. Ала вянинът нямаше никакво желание да бърбори. Искаше само едно — да легне и да заспи, свит на кравай, направо върху тревата, още напоена с уютната и близка миризма на търкалялите се в нея симурани. Наложи му се да стегне волята си в юмрук, за да се разпаше, да остави колана и меча, да се съблече и да скочи в езерото. Трябваше да се измие. Де да можеше водата да го пречисти и по-навътре от кожата… Търкаше се не само със сапун, но загребваше и шепи пясък. Водата бе ледена. Отначало той настръхна, после престана да усеща, целият изтръпна.

— Ще настинеш! — разтревожи се от брега Еврих. — Пак ще те хване кашлица!…

Вълкодав даже не го погледна. Къпеше се близо до преливника, до самия край на каменната чаша, откъдето шуртеше водопадът. Нека по-бързо отнесе от него мръсотията; щом не става с душата, нека поне тялото стане чисто…

Докато вдигаше пръски и пръхтеше във вира, Вълкодав уж без причина се сети за разказите на Майка Кендарат за изваянията на Богиня Кан, поставени в нейните немногобройни храмове. Жрицата твърдеше, че Господарката на Любовта е изобразявана като прекрасна и помъдряла жена с милосърдно и проникващо в тежненията на хората лице. Статуите й винаги държали в шепи, сякаш протегнати към молещите се, едри скъпоценни камъни, шлифовани във вид на капки блестяща влага. Дали с това подканяли да си изплачеш болката като на майчин скут, да влееш сълзите си в общата съдина… или намеквали за обещание да утолят с целителна Обич духовната жажда… а може би значели пречистващо измиване — досущ както майката къпе младенеца си? Да, това планинско езерце с нещо напомняше на онази капка в исполинските длани…

Кан, Богинята на Луната, обича жадните духом. Вълкодав никога не бе отправял молитви към Нея.

Еврих се отчая да призовава варварина към здрав разум и се зае да разпали огън от сухи клони, които предвидливо бяха събрали още в полите на хребета. Вълкодав най-накрая излезе на брега — чист, а сколаса да изтърка и дрехите си. Разходи се гол, докато изсъхне под вечерния вятър. Беше вложил доста сила в къпането, едва не си смъкна кожата. Което бе за добро, навярно. Извади от канията бойния нож и начерта върху земята правилен кръг, който включи двете торби и тихо пукащия огън. Бе редно да чака отмъстителните души чак на третата нощ, но излишна предпазливост в подобни случаи никога не вреди, както се знае. Взе мокрите дрехи и започна да ги върти над пламъците. Повече се опушиха, отколкото изсъхнаха, огънят бе слаб, особено за кожените потури. Кръгът още оставаше незатворен. Еврих потопи котлето в езерото, после го окачи над въглените, хвърли вътре стиска дъхави корени да се разкиснат, разцепи миналогодишна зелка, купена от Бранох, сетне се разходи до отсрещния край на поляната и се върна с връзка див чесън.

— Ще ядеш ли? — за всеки случай попита той вянина.

Познаваше Вълкодав от три години и предполагаше какво ще чуе в отговор. И наистина, онзи само люшна отрицателно брадичка. Убиецът е нечист. Убиецът не смее да отправя зов към Боговете в кое да е светилище и да докосва жена, дори да му е съпруга. А също така — да споделя човешка храна. Още по-малко да я приема заедно с други хора…

— Когато уби Лъчезар, ти не отказа да хапнеш — почти жално рече Еврих. — И когато извършиха покушение срещу владетелката — също…

Вълкодав не помръдна. „Може и да съм ял“ — беше изписано на лицето му. И какво от това? Живота на болярин Лъчезар той взе на Божи съд, което по същество не би могло да се смята за убийство. Десницата му се водеше от Слънцето, Мълнията и Огъня. Самите Богове извършваха своя Съд — не е ли смешно след такова нещо да се плашиш от мъстта на някаква си нищожна душичка?… А пък когато изви врата на нападателя срещу кнесиня Еленя, изпълняваше дълга си на воин, бранеше господарката си. И я уварди. Морана Смърт тутакси завлече Своя поклонник в чертозите на Изподния свят. Но днешните убийства… или онова преди три години, когато бе тръгнал да довърши кунс Винитарий по прякор Людоеда… беше си нечисто дело. Предварително скроено и обмислено. Хладнокръвно. Без жал. Затова има от какво да се опасява. От какво ли не трябва да се пази сега…

Ала Вълкодав не промълви нищо, нямаше желание да обяснява разликите между едното и другото. Еврих сви рамене и си отряза комат хляб, като не спря да се озърта към вянина, докато разбъркваше манджата с дървена лъжица. Котлето закъкри и плъзна апетитен аромат. Зелето увря и арантянинът започна да се храни едва ли не с отвращение.

Истински се тревожеше за спътника си. Случвало се бе да му се иска жив да глътне досадния и лазещ по нервите варварин, дето бъкел не отбира от прекрасно и полезно. Вълкодав често го дразнеше до смърт със силата си, умножена по воинското майсторство — наука, към напредналите в която, защо да си криви душата, Еврих понякога изпитваше люта завист. В такива моменти даже си казваше, че Боговете от Небесната планина може първо да помислят кому да даряват подобен талант…

Обаче после изведнъж се оказваше, че Вълкодав не е неуязвим. Както сега, да речем. И тогава Еврих се стряскаше. От страх чак го избиваше пот.

Боеше се да не изгуби вянина.

В такива дни на драго сърце прощаваше на „варварина“ всичките му прегрешения към цивилизацията. Отдавна бяха заедно и беше виждал Вълкодав, както се казва, всякакъв. В това число и безпомощен, окървавен със собствената му кръв. И отлично знаеше, че хич не е безсмъртен. Еврих се проклинаше за дребнавите си и недостойни помисли, възникнали в спокойно време и породени от яд и раздразнение!…

Я стига, сряза се наум арантянинът. Предстои ни още много път. Длъжни сме да попаднем на другия край на света и да се върнем обратно, а аз, освен всичко друго, трябва и да напиша книга, която да не е срам за Силионската библиотека. Така че следващите пътешественици, стягайки се за поход, да си я поръчват — изписана с дребни букви, за удобство, да се побира в малка торба, също като тази, която си набавих — Салегриновото „Описание“. Така че, вместо да хленча, я да взема перото и мастилото…

Вълкодав се пресегна и с върха на ножа затвори предпазния кръг.

Два дни по-късно още нищо не се беше случило. Вянинът и арантянинът вървяха към далечната си цел, понякога почти наслуки следвайки едва забележима пътека, понякога — съвсем напряко, през чукари и гъсталаци. Наоколо преливаше от толкова красота, че Еврих често недоумяваше как може по тези места да не живее никой. Е, почти никой… Нима обяснението се крие в това, че тесните и дълбоки долини зиме потъват под дебел сняг, непроходим и коварен? Че и животинските пътечки се заледяват и никой човек не може да ги премине? Че бръснещият вятър убива катерачите по скалите, които сега с Вълкодав криво-ляво преодоляваха?… Не, не можеше да се съгласи с толкова просто обяснение.

Далеч по-убедително и правдиво звучеше даденото от Салегрин тълкуване на причините. Еврих не го домързя по време на една от почивките да прочете на глас пред Вълкодав изложението на книжника:

— „В дните на така наричаната Последна война, предизвикала гибелта на племена и цели държави, преминалите като порой завоевания нерядко подбуждали достойна за прискърбие междуособна вражда всред единни дотогава народи, въвлечени във въртопа на сраженията. Пътешественици, заслужаващи пълно доверие, посетили различни кътчета на света, ни разказват предания за вътрешни вражди, пламнали подир оттеглянето на чуждоземната войска… Така онези, когото преди общият враг сплотявал, се насъсквали един срещу друг и се биели яростно, така че предишните ужаси, вършени от чуждата армия помръквали. Затова някои страни, до време процъфтяващи и оживени, се превърнали в пущинаци, дори и съвсем обезлюдени. Като пример за това посочваме…“. Относно Засечния рид Салегрин тук ни дума не споменава, но ти какво мислиш, приятелю, имало ли е тук нещо такова?…

— Не знам — изръмжа Вълкодав. — Може и да е имало.

Еврих отначало се запали да подири незабавно потвърждения на думите на Салегрин и да открие нейде руини на селища, край които се въргалят пръснати неразядени накрайници на стрели, някои още забити в изгнилите греди на разпадналите се къщи. Няма по-добро начало за самостоятелен труд от доказване или опровергаване на изказани от древни мъдреци мнения!… Ала околностите попариха устрема му, навред всичко дишаше с толкова ликуващ живот, че Еврих постепенно охладня към идеята си. Колкото и да си повтаря човек, че истинският учен е безпристрастен свидетел, твърде жалка ще е радостта да намери белези за това, че даже всред пронизващата душата красота хора са убивали други хора… каквито и да са причините за войните им!

Нерядко мечтателният арантянин рееше поглед по зелените стръмнини, увенчани със синкаволилави гранитни зъбери, примижаваше, взирайки се в леденото сияние на далечни хребети, вслушваше се в звънливите, скачащи от скала на скала ручеи… и отново му се струваше, че си е у дома, в родния си свят, в който човеците нямат потребността да се пазят един от друг и да очакват от ближния подлост и удар в гърба. И ето само щом преминат тази гънка, ще видят мирно селце с кошери, кошари, с вирче пред обрасла с мъх воденица, пухкави кучета, които с приветлив лай тичат към гостите, чимове по покривите, любопитни деца, шарени гъски, клатушкащи се след важния и напет свой водач… А още по-добре — да се натъкнат на хижа или пещерна обител на свят мъдрец, оттеглил се от мирската суета в творческо отшелничество!…

… После обаче Еврих се сепваше и си припомняше къде се намира. Достатъчно е още една шайка като онези наемници да кръстосва планините, и тогава всички селца ще заиздигат по синорите бодливи огради, два-три човешки боя високи. И това биха го спретнали по-инатливите и храбрите, а повечето просто биха зарязали домовете си, за да потърсят сигурност зад стените на големите градове… А светите отшелници неслучайно обитават високите планински местности, известни като Твърдината, Резето, Заграден, Железен ключ… Така че нищо чудно наистина точно така да е станало преди два века. И Засечният рид е опустял, а като на всяко изоставено обиталище му се носи лоша слава, затова дори и знатните люде от съседните държави, солвянската и нарлакската, много рядко идват насам на лов…

Впрочем налагаше се да се любува и да разсъждава нарядко само когато успяваше да отклони очи от опасна урва под нозете и да въздъхне със стегнати от уплаха гърди. След случката с наемниците Вълкодав се разбърза, хукна като на пожар, а по тукашните пътеки той си крачеше така, както не всички нормални хора могат и по равен друм да вървят. Още към пладне на първия ден Еврих направо изплези език като куче и на няколко пъти бе на косъм да призове да вървят по-бавно или поне по-често да почиват. Само гордостта го караше да стиска зъби. Забиваше мрачен поглед между плешките на вянина, следваше го и го мразеше, като се чудеше как така вчера се е тревожел за този дивак. Щял да се поболее, как пък не! Нищо му няма! Надявай се ти нещо да му има, дрън-дрън…

За да изтрае, граматикът си избираше синееща отпред гърбица и мрачно си обещаваше, че ако не умре по пътя към нея, горе ще се просне непременно — изтощен до смърт. Ала нозете всеки път изпълняваха онова, от което се бояха очите. Еврих изкачваше набелязаното било, но не рухваше полумъртъв… а лепваше поглед в следващото.

Вечерта, щом Вълкодав се взря в небето и хареса за нощувка каменисто равно местенце под надвиснала скала, младият учен се намираше в състояние на животинско безразличие. Нито храната, нито топлината от огъня заслужаваха да помръдне заради тях. Еврих даже наруши навика си да съблича връхните дрехи, не се зави с одеяло. Друсна се върху коравия чакъл, прегърна торбата си и заспа мигновено. О, Богове от Небесната планина!… А той смяташе себе си за издръжлив и здрав млад мъж, и, в името на Пратеника, не без известни основания. Сам се натисна за това пътешествие с Вълкодав, който…

Вянинът го събуди, когато вече се беше смрачило. Еврих някак си разлепи тежките си клепачи и видя, че под скалата е провесено платнище, друго е постлано отдолу, а на точното място, така че да топли, без да опушва силно, мъждука огън в кръг от наредени камъчета. Обонянието на измъчения граматик бе докоснато от миризма на гореща гозба и стомахът му веднага закъркори в гладни гърчове. Вълкодав клечеше до Еврих, подаваше му комат хляб, лъжица, луковица и котлето. Не му се присмя.

На развиделяване откъм морето плъзнаха сиви разрешени облаци, напращели от дъжд. Те захлупваха брега и опираха в отвесната стена на далечния хребет. Там засядаха и започваха да се въртят на място, като полека се стичаха през превалите. Зиморничавото утро се разгоря неохотно, сякаш не за цъфтящ пролетен ден, а за късна есен. Облаците приличаха на мръсносиви валма току-що остригана вълна, закачаха се с мокрите си космалаци за чукарите и пускаха надолу езици от мъгла. Плътната й пелена скоро обви всичко навред, тежките й воали се утаяваха като нежни сребристи перли по косите и дрехите. От време на време се сещаше да ръси нещо като дъжд.

Потъмнели от влага скали и мълчаливи, наежени дървета едва надзъртаха през въздушното мляко. Еврих подаде нос изпод одеялото, огледа се и изпита с нищо несравнимо облекчение. Подир вчерашните усилия всяка жилка в тялото му плачеше, дори между ребрата го пробождаше, макар да не бе местил камъни. Ала по всичко личеше, че днес ще падне почивка. Здравомислещите люде мирно остават да седят там, където ги е заварило подобно лошо време. Инак като нищо си се изгубил още на първия сипей. Или ще се хързулнеш по недостопен сняг и ще паднеш в някоя урва. Младият арантянин щастливо се усмихна и отново притвори клепачи — имаше недосънувани сънища…

— Измъквай се — каза Вълкодав. Появи се от другата страна на навеса, носеше котлето, пълно с бистра вода от ручея. Окачи съдинката на пръта и се зае да съживи огъня.

— Ще се изгубим! — простена Еврих. Само от мисълта за продължение на вчерашното изтезание очите му се насълзиха. Забрави гордостта си. — Нищо не се вижда!… — възкликна негодуващо.

Вълкодав отрече:

— Какво има да се гледа… Знам пътя. Вилите ми го показаха — поясни той.

Прилепчо надникна от пазвата на вянина, сладко се прозя и се скри обратно на топло. Еврих отчаяно завидя на безгрижната животинка, която имаше съвсем малко важни дела в живота — да си напълни стомахчето с нещо вкусно, да се наиграе до насита, да намери хубаво местенце за спане, а от време на време и да срещне в гората весела приятелка, хвъркатка като него… Понякога, когато ставаше съвсем нетърпимо, Еврих копнееше да бъде на мястото на това създание, необременено с голям разум, а значи и с тъга и грижи, които същият този разум носи. Граматикът скръцна със зъби и изпълзя от гнездото си навън, в подгизналия от влага студ. Гадно. Безполезно бе да спори със спътника си.

През целия ден, също като предишния, вървяха, вървяха, вървяха… Еврих разглеждаше торбата на гърба на Вълкодав и мрачно си мислеше: Аз пък съм по-умният! Аз съм учен. Моя книга вече се пази в хранилищата на Силионската библиотека, хората я четат. Ще напиша и втора, стига този… този… този тип да не ме умори. Я го вижте само… много важен… само да се бие знае…

При това младият арантянин съвсем ясно съзнаваше, че сам си е виновен. Никой не го караше да се натрапва на Вълкодав за пътешествие, което вянинът възнамеряваше да предприеме сам. Затова нямаше за какво да мърмори. Обстоятелствата са такива, че изискват не познания на мъдрец, а по-скоро опит на воин и животинска издръжливост, която позволява да крачиш денонощие след денонощие. Тъкмо тези способности в пълна мяра са присъщи на един тъп, недоразвит варварин. И тъкмо те не приличат нему, без съмнение най-добрия възпитаник на Силион…

Освен това Еврих имаше едно наум, че ако някой изведнъж ги нападне, самият той ще го разбере едва когато Вълкодав грабне меча си и започне да се отбранява. А учения си спътник сигурно ще хвърли като парцал зад гърба си със свободната си ръка. За да не му се мотае в краката и да не погине от първия удар…

Разбира се, и двамата трябва да си държат очите отворени на четири и да се ослушват. Но Еврих скоро дотолкова капна, че предостави задължението да внимава на спътника си. Беше му станало все едно за всичко. Помнеше единствено, че трябва да ВЪРВИ. По възможност, без да изостава от варварина. Останалото — кучета го яли.

О, Богове от Небесната планина!…

Грубият вянин просто си крачеше ли, крачеше. Мълком. И без залък в устата от онзи ден.

А през това време, сякаш за капак на всичките нещастия, губещата се под нозете им пътека се размекна от бавния дъждец. Не беше само кал — коварните камъни тъкмо това и чакаха — да ги настъпиш, за да се килнат, хлъзнат, потънат, така че да се спънеш, да цопнеш на колене и да се изцапаш, че и в гиздавите кожени ботуши кал да влезе. При всяко такова падане Еврих се изправяше с голяма неохота, използвайки благовидна причина да си поеме дъх. Днес не виждаше високи била, към които да се стреми, за да падне горе и да пукне на място. Щом си набележеше някоя скала, тя или се скриваше зад платнището на мъглата, или изникваше друга, толкова подобна на първата, че граматикът се объркваше.

По пладне, когато спряха за отдих край малък ручей, глухата сръдня на Еврих прерасна в кръвожадна ненавист. Сега знаеше абсолютно точно, че вянинът се гаври с него, преднамерено го унижава. Иначе защо ще бърза толкоз? Кой демон ги гони, а?… Да не би да закъсняват за среща?… С една дума — варварин! Дивак!

Злобата помогна да пришпори не само тялото. Преодолявайки няколкото сетни изкачвания и спускания, Еврих караше изтощения си разум да се труди, като подбира и съчетава достойни слова. Вярно, след като му се удаде да седне и да протегне отекли нозе, тези думи някак от само себе си помръкнаха и увяхнаха, смени ги задгробна тъга, че съвсем скоро ще се наложи пак да става и да върви…

Вълкодав загреба вода от ручея, домъкна от нейде дълъг рухнал дънер и започна да го обхожда с брадвичката, остъргвайки гнилата влажна дървесина, за да оголи сухата сърцевина. Еврих го следеше безразлично какво прави. После постепенно схвана, че щом вянинът гласи огън, значи най-високите превали без гори са останали най-сетне зад гърба им. Ала не намери сили да се зарадва на това.

Вянинът откачи кипналото котле, извади хляб, намаза дебело краешника с топена сланина от глинено гърненце, натроши отгоре половин глава лук и поднесе творението си на Еврих. Лицето на арантянина бе посивяло, изпито, но зелените му очи святкаха непокорно и гневно. Ако вянинът не бе решил да устроят тоя бивак, граматикът просто би паднал и заспал под ръмежа от ниското небе. Вълкодав усети, че Еврих жадува да го удуши, но още повече би искал да пречука себе си, задето така се е размекнал. Ученият намръщен взе хляба и започна да дъвче с усилие, като преглъщаше с помощта на горещата вода направо от котлето. Отначало отпиваше с отвращение, после — с видимо удоволствие. Злобата във взора му постепенно гаснеше.

— Накъде препускаме така… — рече той дрезгаво накрая, облизвайки устни и обирайки от дланта си и последната троха.

Вълкодав сви рамене:

— Ако днес се доберем до реката, утре вече сме в Нарлак. Хора… село…

Еврих мрачно се осведоми:

— Там да не те чака някоя булка? Втурнал си се… като нетърпелив младоженец…

Вянинът нито се усмихна, нито се смръщи. Приглади косите си и твърдата като четка брада, после изтърси обратната вода от ръката си. Не желаеше да дава обяснения и си затрая, както винаги.

Реката имаше красиво име — Ренна. Носеше водите си от североизток, събирайки стотици планински поточета, извиращи благодарение на вечните ледници. В горното си течение тя чевръсто скачаше от скала на скала, но в равнината, както на много други планински реки, движението й бе забавено. Нахлувайки в широката долина, отделяща Засечния рид от хълмовете на северен Нарлак, Ренна бързо изгуби дивата си хубост и размах и се разтече на десетки плитки ръкави. Понякога тези потоци съвсем се губеха под керемидените наноси, мудно проправяйки си път към вече недалечното море. Двата края на долината бяха гъсто обрасли с ракита и тръстики, в ленивата вода на вировете шляпаха жаби, плуваха от бряг към бряг смокове. Ала в средата на равнината, върху довлечения ръждив чакъл, не се забелязваше нито едно храстче, камо ли върбалаци. И вещ човек от пръв поглед разбираше, че обикновено сънливата Ренна понявга бива страшна.

Няколко пъти през лятото се случваше от Залезното море да долети въртелив стълбовиден вихър. Хората знаеха, че това е древният Змей, съучастникът на Тъмните Богове, който се мъчи да придобие плът. Насмуква морска солена вода и яростно се втурва към планините, ала неизменно си разпорва търбуха в острите чукари, пада долу и се пръска на парченца в коравите скали. Тогава небесната твърд се продънваше, отгоре плющеше и шибаше такъв порой, сякаш настъпваше потоп, а кротката Ренна се отърсваше от съня си и се превръщаше в бесен поток. Търкаляше цели канари, като за забава отнасяше изтръгнати с корен дървета и с рев млатеше бреговете си с жълтеникави разпенени вълни. В такива дни от високите приморски скали отчетливо се забелязваше мътната речна струя, белязала зеленикавосиньото море на половин верста навътре с кална резка.

А сетне водата, донесена в корема на лакомия Змей, секваше, а Ренна отново утихваше смирена. Пак цъфтяха глухарчета покрай течната й снага, крещяха жаби, кланяха се над вировете върби, пораснали на безопасна височина покрай стръмните откоси, плакнеха наново поникналите на мястото на пречупените клони…

Тази вечер Ренна беше спокойна. Заек би я прекосил, без да си намокри лапите, камо ли човек — само малко да покриволичи по наносните езици. Пробивайки си път подир Вълкодав през върбалака, Еврих прескочи тясното ръкавче и скърцането на чакъла под ботушите му се счу като приветствие с фанфари. Той издаяни. Устоя. Издържа. На онзи бряг е почивката…

Даже си каза, че би могъл да върви още и още. Не сме кекави, я! Не била чак толкова страшна тази гонка, неизвестно защо устроена от варварина! Затова пък ще има какво да си припомня — със заслужена гордост…

С тази мисъл граматикът захлупи очи и се свлече върху постелята от дребни огладени камъчета, загубил свяст. Така става, когато се държиш в юмрука на волята, стискаш зъби, а после разхлабиш мъртвата хватка изведнъж.

Дойде на себе си бързо. И преди да е отворил очи, усети, че се поклаща като в люлка. Чувстваше и движение, при което няма нужда да си мърда краката. Чудно… Нозете висяха, без да докосват земята. Еврих вдигна клепачи и през миглите си различи нечие рамо под влажна кожа на куртка. На рамото, пристегнато от платнен ремък на торба, седеше недоволно накокошинен Прилепчо. Очичките на животинчето слабо светеха в гъстеещия сумрак като две сребърни въгленчета. Нагоре следваше познатата русокоса глава, тъмна от дъжда. Още по-нагоре плуваше мокро сиво небе, а нейде долу равномерно поскърцваше и жвакаше наносен пясък. Еврих шавна и разбра, че Вълкодав го носи на ръце. Задуши се от обида, понечи да се освободи:

— Пусни ме!…

И се изуми, когато вянинът се усмихна. Усмивката бе гузна. Той каза:

— Добре де… Утре можеш да спиш чак до вечерта…

Еврих размисли да се дърпа и оскърбено притихна. После пресметна наум ширината на руслото, спомни си за дъждеца, упорито ръмял цял ден и малко се поизплаши. Ами ако сега от изворите се е втурнала насъбралата се вода?! Като ги завлечеее!… Той косо се озърна, прецени нивото в поредния подминаван вир и се убеди, че се тревожи нахалост.

И наистина, Вълкодав се добра до отсрещния бряг без никакви премеждия. И там, като изкатери стръмното, облизано от наводненията, спря на малка уютна полянка, обрамчена от пухкави плачещи върби. В средата се виждаше пясъчна плешивина. Тъкмо за огнище.

Вълкодав постави Еврих на крака, той пристъпи колебливо и с отвращение усети, че нозете му треперят и се подгъват. Вянинът стовари на земята двете торби, измъкна брадвата от калъфа и посъветва спътника си:

— Хапни си сладкиш.

— Какво…?

— Сладкиш — повтори Вълкодав. И потъна между дърветата да търси сухи клони. Прилепчо, чучнат върху едната торба, врътна носле насам-натам, подвоуми се и разпери черни крилца — стрелна се подир приятеля си. Еврих реши да последва съвета на варварина, изрови от торбата си меден сладкиш, опечен от Ниилит за из път, и задъвка на сухо. Жадуваше да седне, а най-добре — да легне, и ако е възможно, никога повече да не стане. Надви желанието си, не за първи път през изминалите два дни и, Боговете от Небесната планина са му свидетели, не за последен. Вълкодав се бавеше и Еврих тромаво се зае с устройване на бивака. Вянинът държеше прътите вързани към торбата си, а колчетата бяха в платнището, което граматикът измъкна отвътре. Проклетите колчета се заинатиха, закачиха се в другия багаж. Еврих бутна торбата да я помести… и едва възпря злите сълзи на завист и унижение. Торбата на проклетия варварин беше два пъти по-тежка от неговата и това магаре през цялото време я бе мъкнало, без да гъкне!…

Можеше да изравни заслугите поне донякъде само по един начин.

Когато Вълкодав се върна с наръч дърва, Еврих го чакаше с пълно котле, в което плуваше всичко нужно за хубава чорба — най-вече парче сушено месо и последните зелеви листа. Под сянката на върбите се кипреше като за показно опънатото платнище, а под него — готови постелки. Краката на граматика, между другото, вече не трепереха.

Вълкодав разпали огъня. Хвърли кос поглед към бързо потъмняващото небе и, също като вчера и онзи ден, затвори бивака с предпазен кръг, ала този път го направи троен и не само с ножа си. Първия, най-големия, отбеляза с брадвичката. Втория очерта с горяща главня. Третия, вътрешния, прокара с острието на Слънчев пламък, след като със съсък го измъкна от ножницата…

Еврих го наблюдаваше със слабо недоумение, погълнат от унищожаването на чорбата. Беше станала гъста и вкусна, арантянинът не я изчака да изстине, от нея измъченото му тяло се изпълни с приятна сънливост. Граматикът нямаше сили да прояви интерес, пък и доста смътно си представяше повелите на вянската вяра — според него чисто суеверие — и отчасти за тази му неосведоменост бе виновен самият Вълкодав. Трудно някой успяваше да го накара да разказва, даже и Тилорн…

Сещайки се за Тилорн, Еврих изпита неясно безпокойство, това леко го ободри, ала тревожно, заплашително. Арантянинът се помъчи да се съсредоточи… и се наежи. Господарят на световете да ме порази, пламна трескава мисъл, та Тилорн нещо беше споменавал за предпазните кръгове… Третата нощ. Да де, третата. Е, и? След нея вяните май пак си сплитат косите и вече не се опасяват от отмъстителните духове на погубените от тях хора… Отмъстителните, насилствено изтръгнати от плътта души…

О, небеса! Вече с откровен страх граматикът продължи да следи действията на спътника си, на езика му пареше да попита, но се боеше да не получи отговора, който никак не би му харесал.

Суеверия са, нали?…

Вълкодав довърши кръговете и преспокойно се настани пак до огъня. Прилепчо скочи от рамото му и кацна на коляното, по-близо до топлината, протегна мокри крилца. Вянинът, сякаш замислен за нещо далечно, погали с пръст животинчето, погъделичка го по черното коремче. Прилепчо отвърна с кучешка зъбата усмивка, мъничката му паст с иглени зъбки тутакси зина в прозявка. Дребничкият хвъркатко се притисна с гръбче към дланта на другаря си и примижа. Ярко светещите му очички за малко угаснаха. Устните на Вълкодав трепнаха в усмивка.

И в този момент Еврих си спомни разказите на Тилорн. За същата тази трета нощ. Третата, броена от опожаряването на замъка на Людоеда. Че едва не загинали всички, настигнати от духовете на убитите от оръжието на вянина и изгорелите в огъня, подпален от неговата ръка…

И това НЕ БЯХА суеверия!

— Вълкодав!… — с отпаднал глас промълви граматикът. Онзи вдигна глава, мръдна вежда: казвай. Еврих преглътна и със стегнато гърло занарежда несвързано: — Ти… ония шестимата… те какво, днес ли трябва да…?

Раменете на вянина някак зиморничаво се свиха.

— Защо да трябва… — рече той. Еврих продължи да го боде с очи и Вълкодав се ухили криво, кимна към изстиващото котле, което арантянинът неволно бе прегърнал: — Ти яж, докато не е хванало ледена коричка…

Еврих потрепери и захапа лъжицата. И какво ядене може да му върви на човек, след като е станало дума за неупокоени мъртъвци!… Нищо подобно. Оказа се, че върви. Гладният стомах нехаеше за грижите на разума, изискваше си своето — да го напълнят.

— Значи заради това толкова бързахме?… — промълви между две кусвания той и задъвка остатъка от хляба и лука. Вълкодав пак кимна и рече:

— Ако вярно съм разбрал, нейде тук има пътечка, по която до реката идват хора от селото. Утре по пладне…

Не довърши. Не искаше да довършва наченатите думи. Момъкът току-виж се стреснал и направил куп щуротии, ако направо му каже, че е напълно възможно утре да му се наложи да търси нарлакското селище… сам.

Да, вянинът твърдо вярваше в могъществото на тройния кръг, очертан в името на Слънцето, Мълнията и Огъня. Брадвата, секирата е свещеното оръжие на Бога на Бурята. Разжарената главня — то е ясно. А мечът на Вълкодав се наричаше Слънчев пламък. Нима не ще го опазят?… Или — за какво им е да го вардят… Кого ще вардят — един злодей, сътворил грях. Няма значение с умисъл или неволно — грехът си е грях.

— Ти си начертай още един кръг, около себе си. За по-сигурно — рече той на Еврих. — Да не стане беля…

— Няма! — начумери се арантянинът. — Заедно сме!…

— Напразно — спокойно каза Вълкодав. — Глупаво.

Еврих поразмисли и се засрами. Вече разбираше всичко докрай. Изобщо и помисъл не е имал вянинът да унижава учения си спътник, да му показва колко е по-силен от него. Поне един от двамата бе ДЛЪЖЕН да достигне Нарлак. Да бъде сред хора. Да върви към град Кондар, откъдето кораби поемат отвъд морето…

Превъзмогвайки гордостта си, Еврих взе горяща вейка от огъня и очерта кръг. Живите въглени недоволно съскаха при допира с влажната пръст и мократа трева. Еврих затвори кръга и чак тогава съобрази, че се е оградил от постелята, на всичко отгоре се налагаше да седи свит, протегнатите нозе биха се подали извън предпазеното място. Не ще може дори да подхранва огъня с дърва… Подсмихна се мрачно. Нима Вълкодав си въобразява, че ще го остави сам да се оправя?! След като и осакатеният и незрящ Тилорн беше грабнал смешното си орехово копие!

Много си смел, много — прозвуча дълбоко в ума му сякаш нечий чужд, присмехулен глас. Много смел. Само че не всички страхове си виждал, затова не се хвали предварително…

Еврих се насили да изчегърта котлето до сухо с последния залък и остави съдинката на земята.

— И сега какво?… — попита с надеждата, че гласът му не трепери от вълнение.

— Нищо — отвърна Вълкодав.

Еврих стисна юмруци:

— В името на репеите, закачили се към роклята на Най-прекрасната, варварино! Ако доживеем до заранта, ще ти откъсна главата, вянино!…

Вълкодав седеше с лице към реката — предполагаше, че духовете на сразените насилници ще довтасат откъм планината. Защото именно в сърцето на Засечния рид бе оставил да лежат непогребаните им трупове. Птици и зверове навярно вече са се погрижили за мършата им. Пък и злите сили, както е известно, най-често идват именно от север…

Той си помисли и за това, което можеше да се случи през тази нощ. Щеше да стане това, което трябваше да стане — шест възмутени души ще изтръгнат неговата собствена, за да я завлекат… къде?

Наемниците принадлежаха към различни племена. Народът на всеки от тях имаше своите Небеса и своята Преизподня. Вянският Изподен свят също не би се наредил сред гостоприемните места. Люта тъма и лют мраз очакваха там всеки злодей. Вълкодав въздъхна и си рече, че навярно ще затъжат Сивите песове, задето не е попаднал при тях, на зелените поляни на Острова на Живота. Е, мнозина от тях сигурно са се завърнали в този свят, защото Вълкодав бе отмъстил за тях. Ала родителите му… кой знае защо не спираше да му се привижда, че майка му и баща му все още витаят ТАМ, наблюдават деянията на сина си, гледат го през седемте прозрачни небеса и бленуват да го прегърнат…

Глас го стресна, но съвсем не от предвидената посока:

— Май не ми се радваш, момко?

Вълкодав се извърна светкавично, но стрелналата се към меча ръка спря насред път. Зад външния кръг стоеше ниска беловласа жена, облечена в сиви вълнени шалвари и синьо подплатено елече. Стоеше напето и с насмешлив укор разглеждаше вянина, склонила глава към мършавото си рамо.

Еврих, който се унасяше, подскочи стреснато и видя, че спътникът му се изправя и тръгва към ръба на светлината, където зад кръга се диплеха плътни валма мъгла.

— Господарке!… — дрезгаво проговори Вълкодав. — Майко Кендарат!…

Съдейки по всичко, вянинът сам, по собствена воля се гласеше да пристъпи отвъд трите защитни кръга, където го дебнеха… Но с кого говори? Еврих не чуваше друг глас, освен този на варварина. Въпреки това очевидно се водеше беседа. И да, едно от парчетата мъгла, точно пред Вълкодав, не се отнасяше встрани като останалите. Дори комай се оформяше в човешка фигура. Косите на арантянина настръхнаха. Някой подмамваше спътника му в капан.

— Стой!… — изкрещя той, скочи на крака и без да се замисли, наруши собствения си предпазен кръг. — Спри се, дивако!…

Той настигна Вълкодав и го сграбчи за ръкава, като много добре разбираше, че не би могъл да го задържи. Успя да си представи какво ще сполети него самия, след като спътникът му прекрачи и трите начертани линии и крехката граница бъде нарушена… А той, Еврих, дори не бе докосвал с пръст убитите от вянина насилници! Нима те и него ще… ох…

Въпреки това не възнамеряваше да изоставя другаря си.

— Не излизай от кръга, чедо — каза Кан-Кендарат. — Няма защо!

И тя вдигна ръка с длан, обърната към него. Движението й бе заредено с удивителна сила. Еврих отново не чуваше гласа и не бе наясно с кого точно приказва Вълкодав. Ала усещаше… присъствие. Отначало то го зашемети и стресна с мощта си. Чак след малко проумя, че присъствието е благо. И при все това — плашещо…

Вълкодав спря. Изтръгна ръката си от хватката на Еврих и коленичи пред жената.

— Не се пазех от теб, Майко Кендарат — промълви той глухо. — Само че… не предполагах… че си завършила земния си път…

Той бе съвсем наясно, че белокосата му наставница е тук не в плътта си.

— Не съм го завършила — подсмихна се тя. — Ала ако всички мои ученици почнат да постъпват като теб, тогава наистина ще се моля странството ми да приключи най-сетне!

Вълкодав премълча.

— Ти отново чакаш да те застигнат духовете на убитите от теб — продължи жрицата на Богиня Кан. — Даже мен помисли за отмъстител! Не бой се, те няма да дойдат… — Вълкодав вдигна глава и тя поясни: — Бе им позволено да придобият онова послесмъртие, което са заслужили. А ти…

— Те вършеха зло — каза Вълкодав.

— Вярно е — съгласи се Майка Кендарат. — Вършеха. Мислиш ли, че ТИ си направил добро? Убил си ги. Прекъснал си нишките на шест живота. Защо?

Вълкодав се заинати:

— Те вършеха зло.

— Затуй — кимна жрицата — ти постъпи по най-лесния начин. Просто ги уби, без много разправии. Горд ли си с това?

— Съжалявам — рече Вълкодав, — че не разпитах четвъртия по ред мой съперник, откъде знае някои тайни на кан-киро. И що за Наставник на воини се е пръкнал отвъд морето в Тин-Вилена…

На Еврих му се стори, че неподвижното преждено валмо мъгла с бегли очертания на човек потръпна. Едва-едва.

Вълкодав пък видя сянката, преминала през лицето на Майка Кендарат. Навярно и тя вече бе уведомена за станалата беля — божественото Изкуство беше попаднало в лоши, мръсни ръце. Ала каза съвсем друго:

— Жалиш не за убийството, а задето не си накарал клетия младеж да говори? Наистина ли би го изтезавал?…

От пронизващия взор на кафявите очи на Кан-Кендарат нямаше къде да се избяга. Вълкодав призна неохотно:

— Бих. След като има заради какво, защо не.

Китката на жрицата отново литна нагоре в жест на гняв и отвращение… Еврих почувства как го лъхна жар сякаш от пещ. По-късно щеше да разпита Вълкодав и не изпита и капчица съмнение в способността на незримата му събеседница да катурне от десет крачки само с помръдване на ръката дървено трупче от пейка, както правеше Тилорн.

— Не говори така, инак съвсем ще се отрека от теб! — възкликна Майка Кендарат. — Ти възнамеряваш утре да спреш в нарлакско село? А не те ли е страх, че първият срещнат там може да е някоя почтена жена, която ще те попита дали не си срещал по пътеките на Засечния рид младите й синове? Те, ще каже, служеха като наемни воини, обещаха напролет да си дойдат у дома…

— Всеки душегуб си има майка — възрази остро Вълкодав. — Дай тогава да не ги наказваме изобщо, така ли?…

— А кого си наказал? — учуди се безплътната гостенка. — Ти просто потвърди, че те бива повече от мнозина да се сражаваш. И толкоз!

— Хубаво — рече Вълкодав, — следващите злосторници просто ще ги пусна по живо по здраво, нека си насилват на воля. Това ли искаш?

Жрицата поклати глава — бавно, с укор и печал.

— Нищо не си разбрал, чедо — промълви тя. — Аз само те побутвах към осъзнаване, че щом си се намесил в чужда участ, трябва да стигнеш докрай. Щом си избрал да наказваш, трябвало е да накараш тези хора да разберат какво злодеяние са извършили. Нима би имало по-страшно възмездие при това положение? На мен не ми хрумва. Ти, ако ти се блъска главата — заповядай. Само че, намесвайки се в чужд живот, ти не пожела да въздадеш истинско наказание, защото би ти коствало част от твоя собствен живот. Може би дори — целият. Ти не поиска да сториш това. Предпочете да ги убиеш. За по-лесно.

Вълкодав стоеше на колене с наведена глава. Мислеше си: Тя има право. Онези шестимата, докато ги убивах един по един, надали са се разкайвали за деянието си. И да съм ги принудил за нещо да съжаляват, то е било, че са се оказали по-слаби от мен. За нищо друго срам не ги хвана… Тя е права.

Въпреки това нещо в него се съпротивляваше, отказваше да заеме страната на дребничката жрица. Да, тя е достигнала духовни висини, за които не съм достоен дори да мечтая. Само че у нас като заловят насилник, просто му разпорват корема, защото така се пада на мерзавеца, защото аз, Вълкодав, го смятам за правилно и, хайде, не добро, но в никакъв случай не е ЗЛО. Възмездие. За мен негодникът е престъпник, мръсен насилник на жени. За нея — нещастен юноша, когото трябва да съжалявам. Ами, съжалявам го. Съжалявам, че се е родил. Няма право да живее, след като върши зло. А тя е готова да пропилее остатъка от живота си, за да обърне изрода на праведен път…

Прилепчо кръжеше във въздуха около темето на приятеля си и пищеше тревожно.

— Значи си решил, че можеш да оценяваш кой заслужава да живее и кой не? — попита Майка Кендарат.

— Не зная — забил поглед в земята, отвърна Вълкодав. — Зная само, че те вършеха мерзости. Повече няма да го правят.

— Но и добро също не ще направят вече! — прозвуча отсреща. — Сред тях имаше такива, които можеха да се опомнят!

— Да го бяха сторили навреме! — вдигна рязко глава Вълкодав. — Ти видя ли онова девойче на какво приличаше след тях?

Ала там, където току-що стоеше беловласа смугла жена, бе празно. Единствено мокрите тревички трепкаха под ударите на дребните дъждовни капки…