Право на двубой

1. Пчеларят и неговият син

Залезът догоря и пълната луна обля гората със зеленикаво мъртвешко сребро. Бледа светлина пълзеше по пухкавите клони на елхите, обвиваше сякаш с мъждукащ воал облите хълмове в подножието на планинския хребет и ясно очертаваше далечните върхари на Засечния рид. Покрай мърморещо безспир поточе, в чиито води плакнеше белите си китки току-що цъфнала песекиня, крачеха двамина пътешественици, насочили се към планините. Единият бе строен и напет арантянин с красива шапка, гъсти златисти коси и фино изваяно лице. Подобни изискани черти не са рядкост сред знатните родове в Арантиада. Младежът носеше обичайното за страната си облекло — ленена риза, наметало и сандали. Усмихваше се и с непресторено удоволствие вдишваше нощната прохлада. По такъв начин се държи весел и смел човек. Ако беше по-светло, щеше да се види, че пръстите му са изцапани с мастило.

Спътникът му беше с половин глава по-висок и по-широкоплещест. За разлика от младежа, той не напомняше изкусна старинна статуя, единственото грациозно нещо у него беше походката. Всъщност по-скоро стряскащо, отколкото грациозно. Движеше се съвсем безшумно. Беше бос, меките кожени ботуши с ремъци за пристягане бе преметнал през рамо. Лунните лъчи откроиха рязка сянка, обезобразила лявата половина на лицето му. Не беше игра на светлината, а белег, който започваше от края на окото, пресичаше бузата и се губеше в късата гъста брада. Този човек не се усмихваше като арантянина. Нямаше и помен от веселие в светлите му очи, нито намек, че живее с нагласата да очаква нещо хубаво от света. Напротив — бе свикнал да го дебнат само беди, затова всеки миг очакваше поредния мръсен номер, погоден му от съдбата. А тя знаеше, че каквото и да му стори, той не би го приел безропотно.

— Скоро ще пристигнем — каза по-високият. Макар да бе родом от племето вяни, говореше арантски безпогрешно, дори изискано, досущ като жител на столицата. Едно време бе имал добър учител.

Младежът изви въпросително вежди и вянинът поясни:

— Подушвам дим.

Арантянинът вдиша с пълни гърди, но не усети нищо. Все пак кимна. Щом другарят му казва, че долавя миризма на пушек, значи наистина е така. Сигурно ей сега ще добави, че там готвят вечеря. Може и да е прав. Арантянинът бе по-образован от спътника си, ала се затрудняваше да мери някои умения и постъпки на вянина с къс човешки аршин. Като например същия този негов нюх. Или дарбата да вижда в тъмното почти като през деня. Нормалните хора нищо не различават в тъмна доба, а пък вянинът спокойно би могъл да събира пръснати в тревата игли. Не му липсваха и други чудатости. Не на последно място — нямаше име като другите хора, а само прякор. И прякорът бе Вълкодав. Дума да не става — отиваше му! Веднъж вянинът изтърва една приказка, че прародителят му бил въркопес, който спасил Прамайката на племето си от вълча глутница… Тогава младият учен снизходително реши, че за варварските народи е нормално да вярват в измислени легенди, неподплатени с доказателства, и все пак… понякога… се случваше да си казва наум, че тук има нещо…

Добре де! И да има — какво от това? Няма никакво значение.

Вянинът изоставаше на три крачки от спътника си и бе зает с други мисли. С известно раздразнение той пресмяташе на какво разстояние са се отдалечили от Портала и го намираше за недостатъчно. Следователно непременното желание на Еврих да прекара тази нощ под покрив беше, меко казано, голяма тъпотия. Преди една-две години Вълкодав беше успял да повилнее из тукашните места, и то повече, отколкото трябва. И сега не ламтеше излишно да се набива на очи.

Еврих честно обясни причината за своето желание. Всеки път, навлизайки през Портала в този свят, той изпитваше страх, чак стомахът го присвиваше пред среща с местните обитатели. Сетне му минаваше, разбира се, ала отначало… А когато се боиш от нещо, гледаш да го отбягваш. Не е кой знае колко благороден стремеж, но пък е благоразумно и сигурно, макар да не се получава винаги. Другият избор е да се изправиш очи в очи със страха си, пък да става каквото ще. Така каза Еврих и Вълкодав бе напълно съгласен с него. Въпреки че граматикът би могъл и да почака поне да минат оттатък проходите, преди да вземе да извисява духа си с избор между предпазливото и достойното. Там няма кой да разпознае самотните пътници, да се ядоса и да ги подгони… Да, ама не. Арантянинът е решил да доказва храбростта си веднага, незабавно. А като се покаже дебелият край — кой тогава ще си изпати, а?…

Вълкодав си мърмореше наум, крачейки напред, но на глас дори не изръмжа недоволно. Милосърдните Богове от раждането му бяха закачили езика в устата му не с онзи край, който е необходим за красноречия. По-лесно ще е да не си търсят белята. И може би идеята да потърсят подслон не е чак толкова безумна. Защо, наистина, да не се отбият в жилището, откъдето лъха на дим? В края на краищата тук не всеки на два крака е разбойник. Макар че и без да е такъв, пак не е цвете за мирисане. Сегваните са редки чешити. В древни времена са се преселили насам, прокудени от северните си острови поради нашествието на Ледените великани. Великаните живееха и се разрастваха в планинските долини. И има-няма, току протягаха оттам мръснобелите си пети, с които газеха земята и всичко, което свареха по нея. Има къща — няма къща. Нива — забрави за нея. Островните сегвани от поколения насам, семейство след семейство, се прехвърляха на континента заради тези набези. Обаче понякога забравяха, че не пристигат в диви необитаеми територии. И затова се забъркваха каши, за които Вълкодав не обичаше да си спомня. Защото, ако си спомнеше, почваха да го сърбят белезите от оковите по врата и по китките. А този сърбеж предизвикваше желанието да удуши първия срещнат сегванин. Лошо желание, недостойно желание. Не прилича на един потомък на Сивия пес да има такива помисли. Никак не му прилича.

Еврих вървеше почти безгрижно, като на разходка. Знае, че отпред има къща, двор, огнище. Знае го от думите на Вълкодав. Вянинът обаче не му каза, че още преди да са доближили чуждия имот, е имал достатъчно сведения за собственика.

Господарят на близката къща беше събирач на див мед. Вянинът няколко пъти забеляза пътьом хралупести липи, белязани с особен знак — три вертикални резки, зачеркнати с кос кръст. Това говореше на Вълкодав, че човекът, белязал така дърветата, не ги обижда напразно, почита Горската правда, уважава медоносните рояци. И, ако се вгледаш, не с нож е правил знаците, а както се полага — с четка и боя. С такъв можеш да си имаш работа. Вероятно.

Пътниците излязоха на широка поляна и вянинът побутна граматика към минаващата през нея пътека, като наум благодари на Горския таласъм, задето я има. Защото би било жалко да тъпчеш спящите цветя, покрили поляната от край до край. В северната й част острите очи на Вълкодав различиха кошери, стъкмени от дебели сламени плитки, както обичаха да ги правят сегваните.

След още десетина крачки между дърветата се появи и оградата на двора. Висока и яка ограда. Отвъд стобора почти незабавно извисиха гласове кучетата-пазачи.

Пчеларят Бранох и неговото домочадие тъкмо се канеха да заспиват, когато песовете на двора залаяха тревожно, на чужд човек. В предпланините се случва да бродят всякакви люде, затова покрай ловджийските лайки Бранох точно преди година се сдоби от галирадския панаир с още две псета — женска и мъжкар от знаменитата солвянска порода. Бяха стегнати, остроухи и зъбати зверове, които се давеха от злоба само като подушеха чужденец. Освен това още от кутрета си знаят как да постъпят, ако замахнеш насреща им с нож…

От външната страна на яката портичка в стобора имаше прикован железен пръстен. И докато Бранох се споглеждаше със синовете си, нечия решителна ръка улови пръстена и гръмко потропа с него по дебелите дъски, които усилиха звука. Така значи. Натрапникът не си продължи мирно и тихо по пътя. Проси си неприятности. Мъжете в къщата свиха рамене, грабнаха копията и тръгнаха да видят какво става.

Солвянските стражеви песове неистово хриптяха в нашийниците си, опъвайки веригите до скъсване, вдигаха се на задни лапи, задавени в лая си от устрема да се хвърлят срещу неканените гости. Лайките се въртяха около портичката като джуджета с кожухчета, тичаха покрай стобора, но не проявяваха повече усърдие, освен да джавкат.

— Кой си ти? — не особено ласкаво запита Бранох, проправяйки си път сред пухкавите кучешки хълбоци. — Хег ли те праща посред нощ да обикаляш горските пътеки и да смущаваш мирните хора?!

— И ние сме мирни хора, стопанино! — откликна звънлив юношески глас оттатък оградата. — Мирни странници без зли помисли! Пусни ни да пренощуваме, стори добрина! Само до съмване!

Бранох се намръщи. Не му хареса, че човекът от другата страна на стобора е млад, че и с компания. А на уверенията му, че бил „мирен странник“, Хег да го яде, пчеларят не хвана много вяра. Тоест, съвсем не хвана вяра.

— Я си идете по пътя, странници — посъветва той неканените гости. — Щото дразните кучетата ми, а те, скъсат ли синджирите, лошо ви се пише…

Бранох имаше причина да не вярва на пришълци. Само преди две нощи едни такива натрапници се отбили пред колибките на пастирите, които наглеждали добитъка на богатия съсед, майстора сиренар. Неговите сирена, кашкавали и масло бяха на почит в престолния Галирад, самият кнес Глузд Несмеянович не се гнусеше да ги приема на трапезата си. Ала онези „странници“ никакво разбиране и уважение към сиренето и кашкавала не проявили. Изтърсили се пред огньовете, сплашили пастирите и поискали да им заколят крава за вечеря. И не коя да е крава, не стара и жилава, а млада, с нежно и тлъсто месце. Нехранимайковците били седмина на брой и пастирите, които били повече, рекли да изпроводят мераклиите за говеждо с тояги и камшици. Не познали. Онези се оказали опитни биткаджии, наемници, боят им бил занаят, не знаели пощада… Пак добре, че не сметнали за нужно да се ядосат истински, слава на Храмн, така че никого не убили, само малко зъби поизбили и ребра потрошили. Обаче, като за гавра, заклали най-хубавата крава, а сетне пръснали останалото стадо из околностите. Пастирите още търсеха някои заблудени добичета. Бранох си мислеше, че съседът, горчиво плакал над останките на своята любимка, за чието теленце мечтаеше да стане още по-млекодайно от майка си, с удоволствие би закопал в земята някой и друг от некадърните си пастири, вместо да погребва осквернената крава. Самият горски пчелар не държеше ратаи. Оправяше се със силите на синовете си, снахите и внуците. Не му трябваха слуги, дето не пазят господарската стока като своя…

Та заради скорошната беля Бранох изобщо не възнамеряваше да пуска чужденци в дома си. Но от друга страна, ако не ги пусне, ще тръгнат да правят пакости, ще подпалят кошерите… Я тогава направо да ги изпъди, и то така, че да забравят пътя за насам!

Най-малкият син на пчеларя, Асгвайр, подшушна на баща си:

— Тате, само двама са! Надзърнах през дупката, дето е за гледане…

Прозвуча обнадеждаващо, ала Бранох избута хлапака и надникна сам.

Ако пред портата бе видял да пристъпват от крак на крак двама беззащитни гърбушковци, почтеният сегванин сигурно щеше да изпита угризения да ги отпрати. Само че различи двама юначаги с рамене на бойци и никакви признаци на кьопави ръце, крака и следи от други сакатлъци. Съвестта на Бранох остана спокойна. Той ясно забеляза, че по-високият натрапник, когото не хареса особено, е въоръжен — над дясното му рамо стърчеше дръжка на меч. Ясно, Хег е довел до двора му двамина от онези седем разбойници. Бранох се отдръпна от дупката в стобора.

— Пускай Вълчето! — нареди той на малкия си син.

Нашийникът на свирепия пес бе заключен към синджира с едно хитро катинарче, за което Бранох плати на ковача две гърнета от най-добрия див цветен мед. Колкото и да опъваше кучето, катинарчето държеше здраво и надеждно. Затова пък освобождаването беше по силите дори на най-малката внучка на пчеларя, какво да говорим за момък на седемнайсет лета. Никакви премъдрости, никакво губене на време с непослушни катарами, стискаш нужното място с два пръста — и след едно мигване на окото песът вече се е устремил към натрапника!

Като сивкавокафява мълния кучето-страж се втурна през двора, оставяйки приятелката си да беснее вързана, и, без да се забави, се промуши през нарочно направената дупка до портата в оградата. Глутницата лайки като звънко джавкащ грах се търкулнаха подир водача. Иззад стобора прозвуча стреснат вопъл. Синовете на пчеларя тутакси се закикотиха и започнаха да се катерят по оградата — да зяпат. Бранох също не се сдържа, макар да не отиваше на солиден стопанин да се прави на хлапак, ала и той подскочи и надникна да види какво става.

Тъкмо навреме. Задавеното от злоба кръвожадно ръмжене на Вълчо внезапно секна и се дочу гузно колебливо скимтене. Очите на пчеларя, издигнали се над стобора, станаха кръгли и големи като тепсии. Имаше от какво. Страховитият му пес пълзеше по корем, зажаднял не да сключи челюсти около врата на по-високия натрапник, а да получи милувка от ръката му. Онзи даже приклекна, за да погали песа, който не просто махаше с опашка, а въртеше целия си задник, сякаш беше възторжено и глупаво кутре. Остроухите лайки — и те! Усукваха се край непознатия мъж, щастливо скимтяха, почтително подушваха нозете на нощните скитници, лизваха, вместо да захапват, глезените им…

Все едно любим братовчед им е дошъл на гости, да му се не види!…

Бранох онемя. Не си спомняше кучетата да са проявявали подобна радост пред него самия, след като се случваше да отсъства няколко дни по работа. Суеверен трепет проникна в сърцето на пчеларя, който си каза стъписан, че псетата може би не току-така са заобичали пришълеца, ето ги, още малко — и ще хукнат подире му, стига да ги подмами… ами ако рече да ги насъска срещу истинския им стопанин и всичко живо в къщата и двора? Бранох изтръпна при тази мярнала се в ума му мисъл.

А междувременно кучешкият любимец се изправи. Луната светеше ярко и пчеларят, и без туй огорчен от поведението на верните си стражи, съвсем падна духом. Косите на непознатия скитник бяха разделени на две плитки, вързани с кожени ремъчета. Вянин!… Само това липсваше — човек от племето вяни!

Пчеларят полугласно спомена тристенния кремък на Тунворн и крадешком се озърна към синовете си. Те трескаво гърчеха пръсти в предпазни жестове, търсейки защита от могъщия Храмн, Премъдрия отец, и от Родана, Дарителката на потомство. Всеки знае, че никое куче не лае по вещер. Още по-малко — по някой от Боговете, щом реши да окаже чест на хората с посещението Си. Ала надали благороден сегвански Бог ще се яви в облика на дивак от племето вяни. Ясна работа — странникът е вещер, магьосник!

Магьосникът вянин забеляза стърчащите над оградата глави на семейството на пчеларя, като че ли се подсмихна мрачно и рече:

— Да вземеш да си прибереш кученцата в двора, стопанино? Че и нас заедно с тях…

Каза това без никаква заплаха, но Бранох си даде сметка, че най-добре ще е да се съгласи. Защото вянинът, стига да пожелае, ще си влезе, без да му попречи стобора, без да смогнат да му се опълчат синовете… да не говорим пък за внуците.

По-добре ще е да ги пусна, реши пчеларят. И покорно свали тежкото резе, отвори портата и отстъпи назад.

Вянинът влезе в двора, без да бърза. Глутницата кучета го последва, предано скимтейки, подскачайки и натискайки се за вниманието му. Спътникът на вещера, млад и красив арантянин, вървеше до другаря си, поемайки част от кучешкото обожание. Бранох си отбеляза, че момъкът е заинтригуван от случващото се, но не и учуден.

Докато стопанинът и синовете му размишляваха как да постъпят, на прага на къщата се появи стопанката, почитаемата Радегона. И тозчас показа, че само една жена може истински да оправя нещата. Тя спокойно тръгна към плашещите гости, понесла тава с голяма прясна баница, опечена по сегвански — с лук и гъши дреболии, и рече ведро:

— Почерпете се, добри хора.

Камък падна от сърцето на Бранох, щом видя, че вянинът и спътникът му сториха нисък поклон пред жената и отчупиха по парченце от гощавката. Значи нямат лоши намерения. Пчеларят и синовете му се приближиха и също сдъвкаха по един залък от баницата. Едва след това Бранох се сети, че можеше да се успокои и по-рано, още когато вянинът го заприказва. Защото вяните смятаха за безчестие да убиват човек, с когото са говорили. Ако пчеларят не беше толкова поразен от предателството на кучетата, щеше да си спести студената пот по челото и под мишниците. За вяните споделеното слово е като споделен хляб, а споделената храна е залог за мир.

Е, рече си Бранох, даже и вяните се променят, когато дълго живеят далеч от дома си. Пък и в днешните времена от хората какво ли не може да се очаква…

— Асгвайр, настани гостите в обора — нареди той на малкия си син, като използва „откритото“ му име. Момчето имаше и друго, тайно, само за пред най-близките, което не бе нужно да се разкрива пред случайни скитници. Както не бе необходимо да допуска „гостите“ до домашното огнище, разбира се.

— Аз съм странстващ учен от благословената Арантиада, хората така и ме наричат, Събирач на мъдрост — представи се спътникът на вянина. — А този ми е слуга и телохранител. Викам му Зимогор.

Бранох само кимна, след което произнесе своето и на домочадието „открити“ имена. И за миг не се усъмни, че имената на гостите имат нещо общо с истинските.

Дворът зад оградата бе устроен не по-различно от повечето сегвански дворове, които Вълкодав бе виждал досега. В средата се намираше дълга къща с една-единствена врата, която гледаше на юг. Домът приличаше на продълговат земен насип, от долу до горе обрасъл с трева и цветя, само на две места в меката растителна покривка тъмнееха дупки на комини. Вълкодав знаеше, че отвътре землянката представлява уютна къща от дървени трупи, вкопани след построяването й. В стаите имаше огнища по пода, широки пейки покрай стените и долапи за спане според броя синовни семейства. Дебелият слой камъни, пръст и чимове на повърхността пазеха къщата от пожари, жега и студ, но не заради това сегваните строяха домовете си по този начин. Просто предците им са живеели на гол остров, в оскъдица на дървен материал, та даже преселването в горите на континента не бе променило навиците им. Упорито племе, тачи традициите и заветите на своите деди. Само плевните и оборите им бяха като на местните люде. Така де, барака за животни или навес за сено не може да се нарече свято място, както къщата с огнището…

Асгвайр поведе гостите в една такава барака, запали напоена със смола треска и я забоде в закована за стената желязна халка. Борината освети помещението. Момчето предложи на пришълците да си постелят на чистия под, покрит с ивици брезова кора. В бараката ухаеше хубаво — на мед и хляб. Асгвайр пожела лек и здрав сън и вече се канеше да затвори вратата отвън, когато от тъмното небе в пролуката се шмугна, беззвучно променяйки посоката на полета си, едър колкото гугутка прилеп. Синът на пчеларя се втрещи, уплашен от животинката. И докато се сети какво да прави, за да изпъди крилатата твар от бараката, пърхащото създание направи няколко кръга из помещението, сякаш го проучваше, а после спокойно кацна на рамото на вянина, все едно там си му бе мястото. Момъкът премигна. Нощен ловец на рамото на друг нощен… ловец. Заднешком-заднешком Асгвайр напусна бараката, но парливото любопитство го караше да отваря очи на четири и затова успя да види, преди да затвори съвсем вратата, че вянинът вдигна ръка и погали дребния летец, а животинката на свой ред доверчиво потърка муцунка в шията на човека, представен като Зимогор…

Асгвайр се препъна в насъбралите се край прага кучета и хукна към къщата. Все пак тия са вещери, няма как да е иначе!… Бе готов да се закълне в косматите бедра на Тунворн — магьосници са!

— Ха така! — каза Еврих, когато стъпките на младия сегванин утихнаха по посока на дома му. — Сега ще залостят отвън вратата и ще подпалят барачката, за да не ги омаем с някоя магия…

Вянинът изсумтя:

— Ти се натискаше да спиш под покрив, не аз.

Не добави, че със сигурност могат да разчитат на закона на споделената храна. Доколкото знаеше, за обикновените сегвани подобен негласен договор за мир бе свято нещо. В просветената Арантиада този, както и мнозина други древни обичаи и нерушими повели, беше почти забравен. О, да, арантяните пак посрещат гости с пити хляб, ала малцина от тях разбират защо се постъпва така. Затова нека ученото момче поседи като на тръни от страх. Ще му е за урок.

Само след няколко минути Еврих подскочи нервно — някой плахо драскаше по вратата.

— Кучета? — с надежда, но без да си вярва прошепна той. Вълкодав не го удостои с отговор. Вместо това, играейки ролята си на „слуга и телохранител“, отвори. Не се беше заблудил от пожеланието за спокойна нощ. За сегваните то не означава „ще се видим сутринта“. Бе Асгвайр, носеше вечеря на гостите.

Вълкодав пое голямата дървена паница, благодари и покани юношата:

— Сподели с нас трапезата, сине на славни родители!

Обикновено в подобни случаи сегваните споменаваха само бащата, ала вянинът не си даде труда да се пребори с навика, че в неговото племе глава на семейството е майката. Асгвайр предпазливо седна на високия цял лакът праг. Вкопчилият се с главата надолу в таванската греда прилеп незабавно запърха над господарския син, кацна и допълзя до него, като любопитно душеше трепналата му длан. Вълкодав си отбеляза, че момчето надви желанието си да отдръпне ръка.

В паницата имаше обичайното за сегваните угощение — ечемични питки, пържена в масло риба, извара и мед. Бъклица с цвик, в помощ за преглъщане на всякаква храна според навиците на това племе. И, нещо ново, парче печена миналогодишна тиква, полята със сметана. Да съхраняват и да готвят тикви преселниците се бяха научили от местните солвяни.

Асгвайр наблюдаваше с ококорени очи двамата чужденци. Беше убеден, че арантянинът е послъгал, че е странстващ учен. Само глупак може да се подведе на такова лукавство. Къде се е чуло и видяло учените да са толкова млади, обгорени от слънцето и с такива широки рамене! Учените винаги са старци! С дълги бради, с бледа кожа, съсухрени и обезсилени от четене на книги. И да им се случи да „странстват“, то ще е с цял керван стражи и слуги. В никакъв случай пеш и с един пазач до себе си. Няма начин!

Забелязал внимателния поглед на момчето, мнимият учен попита любезно:

— Медоносни ли са пчелите на почитаемия ти баща, приятелю мой?

— Милостив е Храмн, не се оплакваме! — с готовност отвърна Асгвайр. Първата дума за беседа бе произнесена и той се осмели да продължи разговора: — Не искам да ви се стори обидно… накъде сте се запътили, почитаеми? Може би в Галирад, за празника?

Вълкодав тъкмо бе приключил да прави попарка от всички ястия в малка чашка, която измъкна от торбата си, за да нахрани прилепа. Животинката нямаше специално име — просто Прилепчо. Думите на Асгвайр накараха вянина мислено да прехвърли наум всички известни му солвянски празници. Учуди се, след като не си спомни за такъв в близките дни. Изглежда и Еврих се затрудни със същото и бавно подхвана:

— Прости ми невежеството, отроче на славен баща… Отдавна не съм идвал по тези места… Кой празник почитат сега в солвянската държава?

— Как така „кой“! — учуди се на свой ред Асгвайр. — Владетелката кнесиня е одарила владетеля ни с наследница. Нима не си чул?

Еврих бързо се спогледа с Вълкодав.

— Аз наистина отдавна не съм минавал оттук — каза той след малко. — Повече от две години. При миналото ми посещение в Галирад градът бе управляван от кнес Глузд Несмеянович, който, за жалост, бе овдовял. Помня, че тогава той омъжваше дъщеря си, ала тя, горката, изчезна без вест в планините, преди керванът й да стигне до жениха… Беше голямо нещастие. Нима са намерили кнесиня Еленя…

— Не, не! — тръсна глава Асгвайр, дългата му руса коса, вързана на опашка на тила се преметна на рамото му. — Храмн пожела така, че владетелката Еленя Глуздовна да не се завърне. Глузд Несмеянович, да го пазят и нашите, и солвянските Богове, както и преди е наш върховен вожд, управлява ни мъдро и справедливо. Само че се ожени отново и жена му роди момиченце. Е, ние, сегваните, мислим, че по-добре да беше момче, но според тяхната Правда жена също може да става наследник…

Притеснението на младежа отстъпваше пред желанието му да съобщи нещо ново, неизвестно на внушаващите уважение пътешественици.

— Доколкото си спомням, кнесът много зими отдаде на скръб за предишната си съпруга — промълви Еврих замислено. — И коя жена е смогнала да утоли жаждата му за щастие и да го извади от блатото на тъгата?

— Родом е велхиня — отговори Асгвайр. — Велхите и преди си бяха горделивци, ама сега съвсем вирнаха носове. Особено ключинските велхи, може да си чувал за тях, те живеят на Сивур. Сегашната владетелка преди е била ратница, сражавала се е край Трите хълма, а и после е служела на кнесиня Еленя по време на онова злощастно пътуване към годеника й. Чувал съм, че много я бива в битките, пред никого глава не прекланяла! Хората казват, че от нищо страх нямала. И още разправят, че била невиждана хубавица, нищо че й е черна косата. Казва се Ертан, щерка на Мохта Бързокраката. Смешни имена имат тия велхи, нали?

Вълкодав неволно сведе лице, криейки очи. Бе схванал за кого става дума още щом хлапакът спомена, че новата кнесиня е от племето велхи. Ертан!… Вянинът си припомни гордата й глава с корона от черни къдрици, безстрашния поглед на сивите й очи, малките й ръце, които с лекота боравеха и с тежък меч, и с опънатите поводи на стремителна колесница… Полуголо, обляно в кръв тяло и дълъг нож, забит под лявата гръд… Господарката Ертан със сигурност има какво да разказва на малката си дъщеря, когато детето порасне дотолкова, че да замечтае да бъде като майка си…

— Как са нарекли хората момиченцето? — неочаквано и за самия себе си попита Вълкодав. И чу:

— Любима. Както първата жена на владетеля.

Еврих многозначително вдигна пръст, порови в кожената си торба и измъкна оттам пръстена стомничка. Сипа от нея в три канчета и рече напето:

— Нека Боговете от Небесната планина удължат дните на добрия кнес и младата кнесиня! И да предпазят Те невинното от грях детенце от всякакво зло!

Асгвайр на драго сърце прие да пие от чудесното гроздово вино от родината на Еврих. Ласкава жарава тутакси се плъзна из вътрешностите му, помогна му да забрави за грижи и да се наслади на беседата.

— Значи ти, почитаеми учене, за Галирад си се запътил? — върна се към въпроса си Асгвайр.

— Не — отрече Еврих. — Ние сме за през планините, отиваме в Нарлак.

Вълкодав не трепна, но му се дощя да се намръщи. И защо така лекомислено трябва да изтърсва пред непознат младеж истинските си намерения?… Ето с такива непремерени слова се налита на разбойнически ятак, че и на уроки можеш да се насадиш! Еврих обаче бе възпитан иначе. Заради което от време на време си плащаше.

А пък Асгвайр се облещи и неговият език също се оказа по-бърз от ума.

— Нарлак!… — възкликна той. — Значи тате не сгреши, като ви взе за другари на онези седмината…

— Кои седмина?

Асгвайр се смути съвсем мъничко, сетне разпалено заразправя за седморката наемници, сплашили съседа, майстора на сирена, и натупали неговите негодни пастири.

— Какви юначаги!… — говореше синът на пчеларя, едва ли не облизвайки се. — Такива никого не слушат! Поискали — и взели каквото им допада! Така правят силните хора, героите. Пастирите били дузина, пък се пръснали като плъхове!

Всичко, което ужасяваше баща му и предизвикваше възмущението на майка му, будеше възторг у хлапето. Вълкодав си помисли, че навярно момчето има зъб на някой от споменатите пастири, сигурно е изял някой и друг шамар от тях, затова сега злорадства.

— Научих — споделяше Асгвайр, — че сред онези седмината имало и сегвани. Нашенски, от островите. Значи, не всички още са пуснали коренища на тая земя, не у всички вече вместо кръв тече цвик…

Вълкодав го прекъсна:

— Направо да съжалиш, че не са минали покрай вашата къща, а?

Той много добре знаеше, че ако се бе случило това, наемниците надали биха се задоволили да излапат една крава и да разтурят кошерите. Сигурно биха се втурнали да уловят за косите хубавките сестрици на Асгвайр. Ала младокът така и не забеляза жлъчния присмех на странника.

— Прав си, жалко е! — въздъхна младият нехранимайко. — Щях да им се примоля да ме вземат с тях! Какво да правя у дома? Аз съм четвърти син на тате. На какво наследство мога да се надявам? Е, нека Храмн в мъдростта Си още дълго остави баща ми непризован на онзи свят, ала някой ден и това ще стане! И какво ще ми се падне? Рой, излетял от кошера ли?… Не, благодаря! А наемниците, на тях щедро им плащат. И никой не ги спира да вземат и плячка, щом е добита с оръжие, никой не ти мрънка! Пък и момичетата харесват наемниците! Наемниците не гинат от болести и старост, те падат с чест в битка, с мечове в ръце, а Дългобрадият ги прибира на небето, където да се бият и пируват в Чертога на дружините!

Вълкодав имаше особено мнение по въпроса. Смяташе, че сегванският Небесен Вожд такива юначаги като наемниците, ако и да ги прибира, то е в най-черната преизподня, да тракат със зъби във вековечен мраз. Само смахнат Бог може да харесва насилници и убийци.

— Вашите другари сигурно са поели за Нарлак по пътеката, дето минава покрай Канарата на Прекършените криле — с блеснали очи продължаваше хлапакът. — И те са пеши, планините ни тук не са кой знае колко високи, само че не се минават на кон…

Вълкодав и това знаеше. Тукашният хребет се наричаше Засечен, защото бе труднопроходим като горска засека. По тази причина никой не се опасяваше от нашествия от Нарлакската държава.

— … обаче ако ме вземете с вас, ще ви покажа прекия път! Вярно, стръмничко е, но пък ще настигнем вашите приятели още преди Канарата…

— Не са ни приятели — мрачно каза Вълкодав. — И няма да те вземем с нас, дори и баща ти да го позволи.

По бузите на момчето цъфнаха горещи алени петна. То заекна:

— Аз съм на седемнайсет зими, възрастен мъж съм! В старите времена вече да са ми подарили боен кораб, за да стана кунс и да тръгна да печеля слава с оръжие! Имам си и меч! Намерих го заровен, почистих го, лъснах го и съм готов да се сражавам!

Във възбудата си хлапакът пропусна да се учуди, че щом приказката им стигна до сериозни неща, слугата ненадейно бе взел думата, а господарят — замълчал.

— Мислиш ги за герои — без да повиши тон, безжалостно отсече Вълкодав, — а те са крадци и разбойници. Не ти трябват такива другари… Виж, това, че си навикнал да въртиш меч, одобрявам. Може да ти потрябва — дома си да браниш.

Разбра, че Асгвайр е оскърбен. Мислено сви рамене — и какво от това?

Младият сегванин пък седеше изопнат като струна. Въздържа се да отвърне на обидата само заради закона за гостоприемството. Повелята е проста — търпи всичко, което прави гостенинът. Защото откъде можеш да си сигурен кой всъщност е престъпил прага ти? Дали е човек като теб или горски дух, похитил човешки облик? Могъщ вълшебник? Или даже Бог, намислил да провери и подложи на изпитание Своите земни чеда?… Как можеш да знаеш кое е истина? Легендите са пълни с поучителни случки за онези, които са обиждали гостите си.

Затова и Асгвайр — (би удушил проклетия Зимогор заради оклеветената мечта!) — вежливо поседя още малко в бараката, като на глас разсъждаваше за всичко друго, несвързано с наемници и воинска слава. После взе опразнената паница, пожела добро събуждане и си тръгна.

Щом младежът се махна, Еврих не без известна тържественост извади от торбата си насмолена против влага кесия и дълго размотава стегнатите й връзки. Накрая горящата борина, ронеща нежни въгленчета в коритце с вода, озари свитък чисти пергаментови листа, мастилница със завиваща се капачка и перо за писане, с което граматикът особено се гордееше. Това перо бе изработено от добрия приятел и учител на арантянина Тилорн, човек вещ в много неща, останали неведоми за най-великите умове на Горна Арантиада, да не споменаваме пък Долната. Дивното писало можеше наведнъж да поеме в себе си толкова мастило, че го отдаваше ред подир ред, без да изисква непрестанно топене в съдинката с „кръвта на учеността“ няколко листа подред.

След като удобно разположи принадлежностите на пода, Еврих свали накрайника от перото и за известно време застина. Сетне пое дълбоко дъх, събирайки мислите си като жрец преди богослужение, позабави се още мъничко и с красиви спретнати букви написа върху недокоснатия гладък пергамент:

Уви, тъкмо в този момент наблизо липсваше човек, способен да сподели вдъхновения трепет на твореца, застанал в началото на нов забележителен свой труд. Труд, който, може би, ще стане поредната перла във великата библиотека на непомръкващия Силион. Една книга на Еврих вече се пазеше в скъпоценното хранилище, а това изискваше от автора да положи още по-големи усилия в новата си работа. Той се полюбува на заглавието, едновременно простичко, но и изпълнено с достойнство без суетност, след което се зае да пише. Първите слова във всяка книга я отварят за читателя, затова са особено важни. Еврих ги бе измислил много отдавна.

Вълкодав остави спътника си да се занимава със своите си дела и излезе навън. Небето приличаше на измито и вянинът се помъчи да намери в ясната му дълбина една позната звезда. Звездата на Тилорн. Не сполучи — ярко сияйната луна криеше дребните звездици с тънкото си небесно мляко.

„Какво казва за звездите твоята вяра, приятелю Вълкодав?“ — бе го попитал веднъж пепелявовласият мъдрец. Тогава бяха в Бяла вода, малко след като се изхлузиха презглава от Портала. Вълкодав се движеше с мъка, бавно съвземайки се след раняването. Ако в този момент бе почнал да го разпитва някой друг, Еврих да речем, навярно изобщо не би му отвърнал. За всеки случай. С Еврих трябва да се внимава. Ще се хване за някоя думичка, ще ти се присмее. Ще ти каже, че си тъмен варварин. Виж, Тилорн е от друго тесто, той също понякога трудно се понася, ала поне няма да те взема на подбив нарочно. И Вълкодав му отговори:

„У нас вярват, че звездите са очите на душите, които надзъртат към земята от седмото небе, където се намира Островът на Живота. Праведните души си почиват на този небосвод, очаквайки новото си раждане…“

Тогава също бе нощ, над главите им блещукаха неугасимите небесни светилници.

„Ние пък смятаме — рече Тилорн, — че звездната светлина е пратеник на други светове, небето прозира и ние виждаме далечни други вселени!“

„Как така?“ — усъмни се Вълкодав.

„Всяка звезда е огромно кълбо от огън, слънце над други земи…“

Вълкодав реши да не възразява повече. Не обичаше спорове. Пък и беше чувал къде-къде по-засукани вярвания за Всемира. Даже и такива, в които не е оставено място за Боговете. Смешно. Мироздание без стопани! А и в края на краищата има ли значение какъв зрим облик ще приемат очакващите ново въплъщение души? Огнени кълба? С нищо не са по-лоши от другите предположения…

„Виждаш ли онази Звездица еей там, тъкмо до копитото на Лоса?“ — запита Тилорн.

„Виждам я“.

„Там е домът ми — тъжно промълви мъдрецът. — Роден съм в онзи свят, над който същата тая звезда е слънце…“

Словата на стареца прозвучаха сякаш от устата на смахнат. И въпреки налудничавото заявление, Вълкодав му повярва на мига. Може би защото Тилорн хич не умееше да лъже. Бе способен да стиска зъби и да мълчи дори умирайки от изтезания, ала Господарката на Съдбата го е подминала, когато е раздавала на другите хора съмнителната дарба да изопачават истината.

Вянинът само попита:

„Сигурно искаш да се завърнеш при своето слънце?“

Тилорн въздъхна.

„А можеш ли?“

Нова, още по-тежка въздишка:

„Ами, на теория…“

Какво значи изразът „на теория“, Вълкодав вече знаеше. Нещо като твърдението, че гол и невъоръжен човек може с пестник да приспи мономатански тигър. С много късмет, де. Само че кой ще тръгне да залага на ТОЛКОВА късмет в истинския живот!

„Кое не ти се връзва? — попита Вълкодав. — Да не си забравил как да правиш магии?“

„Може и така да се каже“ — сухо потвърди Тилорн. Обикновено той яростно отричаше всякакви магически дарби у себе си, като упорито обясняваше многобройните си лечителски и инакви подвизи изключително с научни знания.

„Ако — продължи след малко Тилорн — претърпиш крушение на пустинен бряг, лодката ти е пробита зле, а наоколо няма нито едно дръвце, само голи камъни, ти не ще я поправиш и няма да можеш да се върнеш у дома…“

„Че защо да не мога? — учуди се Вълкодав. — Ще ударя морски звяр или едра риба и ще опъна кожата върху пробитите места!“

Тилорн с печална усмивка погледна вянина в очите:

„Ами ако лодката е станала на трески? О, сега ще кажеш, че от треските ще накладеш огън и така ще обадиш на минаващи кораби, че искаш помощ. Само че моят чакмак, с който да подпаля сигнален огън, също е изгубен заедно със самите «трески» и всичко останало…“

Инатлив като всеки от племето си, Вълкодав само сви рамене:

„Което се е изгубило, може да бъде намерено“.

„Тук си прав, приятелю — каза Тилорн. — Още повече, че добре знам къде да търся. И вероятно бих успял да повикам помощ, стига да ми падне една-единствена дреболия в ръцете…“

На Вълкодав взе да му просветва как стоят нещата и той веднага провери смътната си догадка, като попита:

„А далеч ли лежи потрошена тази твоя небесна лодка?“

Тилорн го погледна с уважение.

„Далеч — кимна той. — На остров до западния бряг на Езерния край. От известно време насам кроя планове как да се добера дотам. Мога ли да се надявам, приятелю, че би пожелал да ме… придружиш?“

„Думица да не си посмял да обелиш повече за това! — освирепя начаса Вълкодав, като заръмжа неочаквано яростно. — Ти из нашия свят вече се поразходи, няма що!… По-добре направо още сега да те удуша със собствените си ръце!… Сам ще ида, щом трябва, всичко каквото е нужно ще донеса — без теб! Я какви ги кроял той!… Май отдавна не си седял в зандана на някой Човекоядец, а!?“

За него това бе необичайно дълго излияние. Вянинът избягваше пространните речи, а сега без малко да си изразходва седмичния запас от приказки. И Тилорн веднага схвана, че Вълкодав не се шегува. Той изобщо никога не се шегуваше, не го умееше това с шегуването. Но пришелецът от далечната звезда, колкото и стъписан и стреснат да беше, се опита да придума суровия вянин:

„Не, виж, необходими са твърде специални познания, за да…“

„Ще ме научиш!“ — мрачно го пресече Вълкодав.

„Ама трябва да можеш да говориш и да четеш моя език…“

„Почвай да ме учиш тогава“ — посъветва го вянинът.

„Но…“

„Или ме учи, или млъкни!“

Еврих, навярно, ненапразно го смяташе за деспот. Невеж, груб и сприхав варварин, скимнало му акъл да дава на чудесния мъдрец. Голяма работа! Да си мисли каквото си ще. Докато Вълкодав е жив, ничия алчност или жестокост няма да причинят на Тилорн страдания. Толкоз! На когото нему стиска — да се хвърли в някой вир, и по-дълбок да е!

Вянинът малко поизстина и попита пепелявокосия, най-вече за да възстанови мира помежду им:

„И как се нарича тази твоя звезда?“

Онзи позабави отговора си за миг, а после промълви къса чудата дума. Каза я с печал, каза я и с благоговение, така както се произнасят само най-светите и изпълнени с велик смисъл слова.

„Какво означава на нашенски?“ — попита Вълкодав.

„Слънце…“

А това беше преди повече от две години.

Утрото, топло и слънчево, подсказваше, че е редно да се очаква денят да е горещ като през лятото. Бос, само по вехти кожени панталони, Вълкодав се миеше пред кладенеца, когато го доближи стопанинът на двора.

Едва сега, на ясна слънчева светлина, Бранох успя да разгледа подробно странния си гостенин. И видяното не го зарадва, никак даже. Вянинът мязаше на безнадежден разбойник, за когото въжето плаче на глас. Бранох бе смятан за домошар, ала на младини беше поскитал из белия свят и бе видял и сръбнал това-онова. Затова, за разлика от синовете си, той веднага отгатна какво означават двата широки белега по китките на странника. Както и подобен на тях — на шията. Белезите бяха стари, но щяха да личат до живот. И само железни окови оставят такива.

Гривните като шника, така им викат, шепнешком, зад гърба.

За какви грехове е бил затворник този Зимогор?… Каква ли беля е направил? И после — как се е отървал?… Храна за тревогите — колкото щеш.

Но пък ето още: на кожената връв, стегнала една от плитките в косите на вянина, виси и се прелива във всички цветове на дъгата под слънчевите лъчи едро кристално мънисто. Значи нейде го чака я годеница, я съпруга. Това вдъхваше известна надежда. Току-виж, вянинът ще разбере как един баща може да се бои за сина си…

От бараката като черен фъндък козина изхвърча Прилепчо, докосна влажното рамо на господаря си, ала размисли в движение и кацна до кладенеца върху един килнат пън. Бранох за първи път срещаше нощна твар, която хич не се бои от дневната светлина. Вянинът тъкмо протягаше ръка към пешкира, ала видя животинчето, ухили се и плисна към него шепа студена вода от кофата. Прилепчо тупна от пъна, записука, премятайки се в мократа трева, после се покатери обратно и с удоволствие взе да тръска козинка. Ципата на едното му крилце беше разсечена от тясна резка неокосмена розова кожа.

През лицето на Зимогор пак се стрелна усмивка като бърза лястовича сянка и чак тогава Бранох окончателно съобрази на какво му напомня този човек. На куче. Да, именно на куче. Вълкодав от славната вянска порода невъзмутими, мълчаливи и невероятно свирепи песове. Външно този сой кучета силно приличаха на вълци. И люто мразеха горските си двойници. Знаменити бяха с безстрашието си. Пред цяла глутница не отстъпваха, бранейки господаря си.

Зимогор се озърна към пчеларя, поклони му се и започна да се бърше.

Бранох спря пред него, помълча и току изтърси:

— Лошо се отплащаш, достойни гостенино, за подслона…

Пешкирът замръзна в ръцете на вянина, той вдигна глава и се втренчи в домакина.

— Какво се е случило, добри ми човече? — произнесе бавно.

— А какво сте наприказвали снощи на малкия ми син? — отвърна с въпрос Бранох. — Малко поседя при вас в барачката, а сега се мотае като недоклан петел из къщи! Меч намерил в гората, точи го, торба стяга, кани се дома да напуща… С какво сте подпалили хлапака?!

Вълкодав не го биваше особено да сплита и разплита думи в засукани разсъждения. Че и какво да каже на разтревожения баща? Че ние, двамата странници, нямаме вина, а за това, че в главата на сина ти бръмбари бръмчат, не е наша заслугата, тъй че недей, стопанино, така да стоварваш — от болната глава, та на здравата… Истина си е, ама как да му го каже, без да стане кавга?…

На помощ се притече току-що събудилият се от дълбок сън след учените си занимания Еврих.

— Любезни пчеларю, вчера отрокът ти ни помисли за приятели на някакви побойници… — намеси се младият арантянин. — Стори ми се, че момчето завижда на онези хора за смелостта им, затова се е подлъгал да тръгне да търси щастие и слава в ратния занаят. Ние, то се знае, опитахме да го разубедим…

В този момент вратата на къщата хлопна и на двора се появи Асгвайр. Хлапакът бе облечен като за път, от пояса му висеше дълъг меч, затъкнат в грубо направена ножница. Асгвайр дърпаше кожена торба от ръцете на Радегона, която ситнеше подир него и се мъчеше да му я отнеме.

— О! — каза Еврих. — Комай и нашите слова не са били достатъчни…

Вълкодав мълком наблюдаваше ставащото на прага на дома на пчеларя.

Някога, много отдавна, когато Вълкодав още беше малко момченце и животът му в родния дом преливаше от щастие, той, поради неразумната си възраст, със завист и любопитство заглеждаше минаващите понякога странници. Някои молеха за подслон и малчуганът със затаен дъх слушаше разказите им за вълнуващи пътешествия, мечтаеше да види света, както правеха те…

Днес той, кръгъл сирак, коя ли подред година броди по света и завижда на онези, които имат дом, а у дома — семейство.

Младият сегванин тепърва щеше да проумява това.

Асгвайр се отскубна от майка си и тръгна с широка крачка към портата. Подмина вянина, като едва-едва му кимна. Не се озърна към родителите си, нито към братята и сестрите. Достатъчно трудно му бе да се бори с дочуващите се ридания на Радегона. Ако се озърне — решителността му ще се изсипе като брашно от съдран чувал. По-добре да си мисли за сегванските сказания за смели юнаци и героични воини. Те също са напускали родните стрехи, без да слушат майчините сълзливи молби, сърдити бащини упреци и възпиращи думи от други близки люде. Ала после!… После се завръщали начело на верни дружини, отрупани с почести и плячка, възпети в песни, обвеяни със слава… И през смях си припомнят насетне как някога не са ги пускали да вървят да дирят съдбата си!

Само че преданията говорят единствено за сполучилите, а премълчават колцина жадуващи да се прочуят са погинали мърцина, та даже и без вест.

Ако Бранох и Радегона биха заплашили сина с проклятие, сигурно щяха да успеят да го задържат. Но задълго ли? А и не бързаха да прибягват до толкова отчаяно средство — дали защото силно обичаха рожбата си, дали защото се страхуваха, че и това не би му попречило… Прилепчо почувства напрежението всред хората, разпери крилца и неспокойно засъска. Вълкодав скоси очи към зверчето и внезапно реши да се отплати на Бранох за гостоприемството му.

Асгвайр без малко да връхлети върху вянина. Уж странникът преди малко стоеше край кладенеца, а сега изведнъж сякаш изникна от въздуха и застана между него и портата. Младият сегванин спря стъписан.

— Хукнал си да се сражаваш? — полугласно подхвърли Вълкодав. — Е, хубаво. Хайде, нека съм първата ти победа…

В знак на доверие към стопаните мечът на гостенина висеше отвън на бараката, окачен на дървен клин, забит в стената.

Асгвайр шашнато замря, насилвайки се да съобрази: ама как така — хоп, хайде да се бием… Дланта на Вълкодав тутакси подпечати челюстта с нежен юношески мъх. Шамарът не бе силен, не заболя, ала пък бе много обидно. Синът на пчеларя отметна глава и злобно се втренчи в лицето на вянина. По-добре да не го беше правил…

Зеленикавосивите очи гледаха през него и бяха съвършено спокойни. В тях младежът не видя нито гняв, нито жалост, да не споменаваме пък страх… тоест изобщо НИЩО нямаше в тези очи.

И тогава Асгвайр изведнъж потръпна от необясним ужас, а мисълта, че вкъщи хич не е зле, за първи път се намести на най-убедителното място в разсъдъка му… Момчето тръсна сприхаво глава. Не! Глупости! Вече не за първа година се сбива със съседските хлапаци, вадили са му нож, а и той нож е вадил! Гордееше се, че не бяга от свада. Няма да побегне и сега. Няма! Може да е як този вянин, ама дали е толкова корав, колкото онзи подпийнал мелничар на тържището, дето имаше ръчища като мечок, а? Асгвайр го накара земята да целуне!… С какво Зимогор е по-инакъв от мелничаря!

Последвалото показа каква е разликата.

Хлапакът рипна срещу Вълкодав като луднало кутре срещу възрастен пес. Беше мъничко по-нисък от противника си. Насочи юмрука си право в скулата на вянина. Вълкодав не понечи да се изплъзне от удара. Просто пристъпи напред. Не много. Само Еврих от всички зрители притежаваше достатъчно навикнало око, за да улови какво се случва. Вянинът се отмести с цяло тяло от връхлитащия юмрук, оставяйки го почти да бръсне кожата, после приклекна рязко, завъртя се, направи нещо с ръце и се изправи като огънат и отпуснат дрянов прът…

… и Асгвайр вече безпомощно висеше на кръста му и не му остана нищо друго, освен конвулсивно да се вкопчва в дрехите на вянина, за да не тупне на глава. Земята му изглеждаше ужасно корава, даже не забеляза, че е държан здраво и надеждно, мислеше само, че рискува да си счупи врата, ако се изхлузи.

А Вълкодав, криейки усмивка под мустак, стиснал младежа по-сигурно от дървени пранги, се разходи, без да бърза, по обраслия с лайкучка двор към оградата. Почтената Радегона ахна и хукна да брани детето си, но Бранох я улови за ръката и свъси вежди. Той се досети какво възнамерява да направи гостенинът. Вървеше към купа слама, предназначена за покриване на пода в къщата. И в тази купа метна хлапака — с главата напред като в снежна пряспа.

Когато съумя да се измъкне, младежът бе бял от ярост и с червени бузи от преживяното унижение. Тресеше се от яд.

— Ти си гостенин! — кресна той, като изтърсваше сламата от косите и дрехите си, десницата му шареше да напипа изметналата се на гърба му ножница. — Само защото си гостенин, си още жив!…

— Всякакви гости има — каза Вълкодав. — По-добре не пипай меча, момче. Ще се порежеш, без да искаш.

Съвсем предсказуемо, Асгвайр задърпа дръжката на оръжието, острието се запъна, но при следващото зверско движение излетя и блесна във въздуха. Хлапакът се втурна да си просича път към свободата.

… Със същия успех, както и преди. След малко, докато Асгвайр изпълзяваше от сеното, фучейки и плюейки, вянинът разглеждаше с интерес меча му и мереше тежестта му на дланта си.

— Жалко — каза той на изправящия се младеж, — че глупак го е намерил.

Асгвайр светкавично се пресегна и стисна дръжката на оръжието, готов да кълца, да реже, да мушка… но запомни следващия миг само с неочаквана болка, която изкълчи китката му. Пръстите изтръпнаха и се разтвориха. По-късно щеше да разбере, че вянинът е можел без особено усилие да отсече глупавата му глава с отнетото острие. Ала тъкмо тогава не успя да го помисли.

— Върни ми го!… — изпищя и за трети път се метна върху Вълкодав.

Онзи едва се обърна. Устремената към меча ръка бе уловена за кутрето. И Асгвайр заигра хоро на място, на пръсти, лапайки въздуха като риба на сухо. Когато Великата майка, Вечно съществуваща Извън, е майсторяла чувството за болка, Тя му е дала способността да попарва като със слана и най-яростния нрав.

— Кротни се, момче! — каза Вълкодав и почти грижовно положи сина на пчеларя на тревата. — Не в това е щастието!

Той остави отнетия меч и пусна Асгвайр. Хлапакът мигновено скочи, грабна оръжието, хукна през двора и се скри зад къщата. Вълкодав с досада поклати глава и си рече, че не е трябвало толкова бързо да пуска момчето. Щеше да е добре да посъветва нехранимайкото още малко. Но, късно — няма да тръгне да го лови я!

— Ти все пак не беше прав — каза му Еврих, когато вече вървяха през гората и изкачваха полите на хребета. Каменистата стръмна пътека, която още от самото начало бе мъчно проходима, криволичеше покрай поток с ясното и просто солвянско име Вихренка.

Никога не съм бил прав според теб, помисли си вянинът, ала не обели дума. Еврих продължи да разсъждава на глас:

— Ти го унизи, нима момъкът ще търпи такова нещо? Сега със сигурност ще избяга от къщи, за да се докаже. Не, приятелю варварин, юмручните наставления на ум не учат!

— Като си такъв умен, защо нищо не направи? — озъби се Вълкодав. Не понасяше да го наричат варварин. Освен това не беше използвал юмруците си, арантянинът уж трябваше да забележи тази дреболия. Ала, от друга страна, в думите на граматика имаше зрънце истина и тъкмо това ядосваше най-много вянина. — Да му беше разтълкувал кое и как, щом мен не ме бива!

— Да бе, той като ще седне да ме слуша! — изхмъка Еврих. — Цяла вечер само теб гледаше, досущ като кучетата…

Вълкодав премълча. Нямаше смисъл да възразява. Ако Асгвайр не е напълно загубен глупчо, ще поизстине, ще обмисли случката и сам всичко ще разбере. И ще си остане у дома. Защото не е хубаво, когато внуците умират не там, където са умрели дядовците им. И тройно по-зле е да тръгнеш да търсиш слава, като я плащаш с човешка кръв, чужда при това. Купена с убийства слава — от това по-лошо май няма… А щом толкова саклет те хваща на едно място, щом толкова плаче душата ти за воинска служба, тази жажда лесно се утолява в кнесовата дружина в престолния Галирад, хем е наблизо — прав ти път, иди и се пиши оръженосец. Може и да те вземат… Но забъркаш ли се с наемници — със сигурност ще се погубиш. Лошо, ако не е успял една толкова простичка истина да внуши на хлапака…

Само че бива ли сега да седне да се терзае за това? Нима с нещо го засягат дертовете на Асгвайр и семейството му?… Какво толкова съм се загрижил! С малко ли хора за ден-два ме е събирала съдбата, та тутакси да ни раздели завинаги…

Зад планинската верига се намираше нарлакският град Кондар. И там имаше морско пристанище, макар и не толкова голямо като галирадското. Който искаше да стигне от единия град до другия по суша, минаваше пеш през Засечния рид с толкова багаж, колкото гърбът му издържи. А който имаше товар да мъкне или друго имущество, предпочиташе три дни плаване по море. Пътеката се катереше по склон, сякаш надянал бабунеста ризница от изпъстрени с мъхове морени. Тук-там между камънаците забиваха корени високи двайсет разтега елхи. През пласта окапали иглички покрай пътеката бяха пробили стръкчета киселица.

Когато изкачиха първата гърбица по склона на хребета, Вълкодав беше изпреварил спътника си и поспря да го изчака. Погледна назад. Хълмовете на предпланините напомняха меки зелени вълни, поели към далечината. Сред безкрайните гори блестяха езера, струяха и ромолеха бързеи. Вълкодав намери с поглед вирчето до къщата на пчеларя. Дворът, разбира се, не се виждаше заради гъстата завеса от дървесни корони. А далеко-далеко зад езерата и горите лъщеше широка огъната ивица, простряна край самия хоризонт. Великата Светин, Майката-река на целия вянски род. Вълкодав й отправи поклон и отмести взор на запад. Там, зад непроходимите прибрежни чукари, се разстилаше мътногълъбовото море, гъсто поръсено с острови като с лунички. Скалиста планинска стена, забулена в мъглица, криеше устието на Светин и града, разположен на брега. Вълкодав различи единствено видимия от огромно разстояние равен каменен стълб, сякаш насочен към небесната синева пръст на подземно чудовище. Величествената кула, изваяна от Боговете. Скалата на Мъглите.

Вълкодав въздъхна и погледна натам, накъдето се бяха запътили с Еврих. Стръмнина подпираше стръмнина, урва следваше урва. Гора и скали, скали и гора — синкавозелени настръхнали бодли на островърхи хвойни… На две места се белееха устремени надолу водопади, украсени с воали от капчици, преливащи от цвят на цвят… Малко по на изток по небосвода стържеха исполински заснежени върхари, обилно облени със слънчева светлина. Облачетата, плуващи над главата на Вълкодав, се събираха на ята край нозете на великаните, а над тях, все едно размазани по невидима твърд, призрачни сребристи перца красяха плещите на планините…

— Каква красота! — изпуфтя задъханият Еврих, най-после настигнал другаря си. — Смайваща! Да постоим малко тук, приятелю Вълкодав!

Зрелището определено заслужаваше да бъде споменато в току-що започнатите „Допълнения“. Нещо от този род: „… в края на солвянските предели и началото на нарлакската държава намира се страна огромна и планинска, именувана като Засечния рид. Хребетът не е никак населен и само ловци го посещават, ала някой пътешественик, дръзнал да…“

Вълкодав изръмжа нещо под нос, седна на земята и зарови в торбата си, наглед сляп за прелестите наоколо. Еврих присви с укор очи към дивака. Трудно можеше да разбере човек, който остава равнодушен към такива чудеса, пир за зрението, благоговение за душата, скъпоценности на Божия свят. Според арантянина всеки, зърнал покритите със снегове каменни грамади, би трябвало да онемее и да се прехласне от гледката, да забрави всичко дребно и низко, да възвиси душата си и да я пречисти… да се замисли за великото и вечното!… Стига тази негова душа наистина да не е осакатена откъм фините възприятия на прекрасното.

Само да знаеше ти, умнико, какво става в тези планини, мислеше си през това време Вълкодав. Там, на юг, където ги наричат Скъпоценни заради рудните жили, богати на благородни камъни и изпуснати на повърхността сигурно поради недоглеждане от страна на Боговете — там да знаеше какво става!… Ако някой би запитал Вълкодав какво му е мнението за планините, вянинът би казал, че няма на света по-гадно място от тях. Имаше солидни причини да смята така. Той не бе разправял на Еврих за седемте години каторга в недрата на планините, тези страшни седем вечности. Най-кошмарното място в целия населен свят. Хич не обичаше да разправя надълго и нашироко за себе си. Не мислеше, че има с какво да се хвали…

А ученият арантянин изведнъж вдигна ръце и тържествено издекламира:

Изисканите слова имаха за цел да просветят разума на грубия дивак, понеже Еврих не бе загубил надежда да повлияе върху варварина. Вълкодав не си даде труда да му съобщи, че би могъл наизуст да продължи цитираната класическа поема до края. Бе я запомнил в дълбокия тъмен рудник, защото все си я бърбореше човекът, с когото бе прикован към лоста на помпата за отводняване на мините. Как да не я научиш…

Да, Вълкодав би могъл да продължи поемата. Вместо това стегна ремъците на торбата си, метна я на гърба си, изправи се и мрачно покани граматика:

— Хайде да вървим!