Право на двубой

11. По море

Собственикът на кораба, охранен сегванин с възел побелели коси на темето, мереше палубата с крачки, надничаше зад борда, поглеждаше към небосклона и току недоволно изръмжаваше нещо през зъби. Еврих уж добре се оправяше с езика на сегваните, но тъкмо това наречие никак не го разбираше — владелецът на ладията бе родом от острова на Печалната бреза, а той се намираше кой ли знае в кой глух ъгъл на архипелага, затова и тамошните думи се оказаха непознати на граматика. В резкия отривист говор на сегванина Еврих разпознаваше само отделни слова и макар да се прислушваше много внимателно, за цял половин ден успя да разбере само, че мореходът е сърдит. А това си личеше и без да се вниква в речта му.

— Вълкодав, спиш ли? — подвикна накрая Еврих към вянина, който лежеше със затворени очи под близката пейка за гребци.

Вълкодав не спеше. Ала щом отвореше клепачи и седнеше, стомахът му почти тутакси започваше да шава противно. Според мерките на опитните мореплаватели сегашното люлеене на гемията бе нищо и никакво. Ала на Вълкодав и толкова му стигаше, за да се почувства зле. Слабо го утешаваше даже това, че Виона, която плати за завръщането на Йара в родината му, сякаш се беше посъветвала със самата Съдба. Защото корабът бе тъкмо онзи, който чакаше Гарахар, и пътуваше за Тин-Вилена. С една дума, Небесата явно не възразяваха Вълкодав все пак да посети този град. И да изясни що за Наставник умножава в света неправдата, научавайки на зле разбрано кан-киро хора, непознаващи Любовта…

— Не знам какво непрекъснато си мърмори Астамер — сподели Еврих. — Ти поне нещо разбираш ли?…

За разлика от Вълкодав, той се чувстваше на кораба като у дома си. И се радваше да е пак сред познатата стихия. Преди малко хвърли зад ниския борд кожено ведро на дълга връв, после ловко го измъкна обратно. В кесията на пояса му имаше късче брезова кора с няколко начертани още на брега букви. И сега, след като наум призова подкрепата на Боговете, Еврих потопи кората в морската вода. Искаше да изпита колко сполучливо се е получило мастилото, което направи в дома на ювелира Улойхо по рецептата на Тилорн. Младият учен се притесняваше за резултата.

— Астамер не харесва вятъра — без да отвори очи каза Вълкодав. — Вика, че откак се помни, в началото на месеца на Лебеда край тези брегове никога не е духало от североизток. Опасява се, че не е на хубаво това.

— Охо! — Еврих дори заряза съзерцаването на буквичките, отчетливо чернеещи под двата пръста вода. — Откъде знаеш неговото наречие?… О… сигурно също от каторгата, нали?… — попита тихо.

— Не — каза Вълкодав. — Не оттам.

Нямаше желание да обяснява, че от родния бряг на Астамер в ясно време се виждаше островът, откъдето преди повече от десетина години бе пристигнал на Светин храбрият млад кунс Винитарий. Още тогава кръстен от народа си с прякора Людоеда… Вълкодав хич не обичаше да заварва изпълзели от миналото му призраци, уж отдавна погребани и забравени. Такъв е законът — би казала навярно Майка Кендарат. Законът на възмездието, управляващ вселенските кръгове. Извършена е постъпка, нима всичко след нея ще си остане същото? Грешно предположение…

Сигурно според този закон Вълкодав бе чудовищен грешник. Та нали неслучайно за него всички срещи с миналото обикновено свършваха с нещо неприятно. Или с още по-лошо. Нещо като сприхавото Канаоново братленце. Защото тъкмо когато сегванската гемия вдигна котва от пристанището и стана трудничко да се различат в пъстрата тълпа отделни лица, през Източните порти в града влизаше Кавтин със семейството си. Вълкодав въздъхна, когато се сети за него. Много му се искаше да се надява, че момъкът все пак е поразмислил и поразбрал това-онова. Ала по-добре стана, че тъкмо в този момент двамата с Еврих отпътуваха. Навярно навреме. И надали ще бъде някога разумно да се връща в Кондар и да проверява дали малкият Инори е довършил своя гоблен и дали са му купили вянски пес… Защо винаги така се получава — малко да се задържи на едно място, а после се налага да бяга спешно, при това — завинаги?… Както от Галирад, да речем. Че и от Кондар, чиято благосклонност криво-ляво заслужи? И то чия благосклонност най-вече — тази на един велик разбойник, който не бе спечелил и един меден грош с честен труд. Няма що, има с какво да се похвали пред Стария пес, когато дойде времето Господарката на Съдбите да се пресегне към вретеното с остри ножици, за да прекъсне нишката на живота му…

Доста народ все пак дойде на пристанището да изпратят вянина и арантянина. И Сигина, приютена от благодарния Улойхо в дома му, и Дикерон с красивата му приятелка, и разхубавената от свободата Рейтамира, съпроводена от Кей-Сонмор. „А какво толкова? — уж бил заявил Луга на всесилния си баща. — Ти заживя в къща, а предишните Сонмори бяха бездомници. Е, аз ще съм първият, който ще се е оженил…“ Вече бе купил на Рейтамира гребенчета от костенуркова коруба и й бе обещал да проучи кое ще е по-лесно — самите те да заминат в Галирад да видят прочутия поет Декша, или да платят на някой мореход да достави едноокия творец в Кондар.

Дикерон здраво прегърна Вълкодав с жилестите си ръце, покрити с мрежа светли белези. „Сбогом, върколако — каза той. — Бъди щастлив“. „Може да се видим пак…“ — отвърна вянинът и тутакси се усети, но слепецът само се ухили. „Ако срещна предсказания ми от врачката светец, може и наистина да се видим… — засмя се Дикерон и бръкна в ръкава си, откъдето извади дълъг нож в ножница с тесни закопчалки: — Вземи го за късмет, и без туй се познавате!“. Вълкодав не измисли нищо по-добро от това да откачи от пояса собствения си стар боен нож и да го пъхне в ръката на мономатанеца с думите: „Дано срещнеш онзи светец, който връща мъртвите очи към живота, приятелю!“

Последна се сбогува с него Лудата Сигина и той коленичи пред старата жена. „Все забравям да ти разкажа — прошепна му тя, — за онзи вянин, който ми беше син. Припомних си беляците, не по дрехата му, но по колана и ботушите“.

„Какви бяха?“ — наостри уши Вълкодав.

Сигина ласкаво го помилва по челото.

„Той е от Вълчия род — каза тя. — И има на лявата си буза две бенки, ето тук. Ако го срещнеш, ще го познаеш веднага по тях. Нали няма да забравиш да му предадеш, че го чакам? Ела и ти с него, елате ми заедно на гости…“

До мачтата на кораба се намираше трюмният люк, заграден с парче платно така, че вятърът да не хвърля вода в него. От време на време от люка се подаваше рогата глава и над палубата се разнасяше мучене. В трюма бе настанена пъстра крава, любимката на Астамер, която не се страхуваше нито от клатенето, нито от други морски неудобства.

Някога на стопанина й почнаха да се присмиват заради нея. После престанаха. Нравът му бе избухлив, ръката — тежка. На всичко отгоре бе забележителен мореход. Другите морски вълци махнаха с ръка — ами нека си дои пъструшката посред океана, щом така му харесва. В края на краищата всеки знае, че праотецът на сегваните е изваян от буца морска сол от езика на божествената крава…

Прилепчо също не хареса морето. Зверчето предпочиташе да се крие в трюма до едрото топло животно или се пъхаше в пазвата на Вълкодав.

Йара седеше между арантянина и вянина. Носеше здрави кожени ботушки, потури от хубав плътен плат, плъстена куртка и новичка ризка. Дрехите още леко жулеха кожата му, но скоро щяха да се омачкат и омекнат по тялото му, тогава щеше да започне да ги усеща като свои, тоест — съвсем да не им обръща внимание, особено след като попият миризмата му. Старите вещи на момчето бяха щателно изпрани и сгънати в кожена торба. Бяха му станали къси и тесни, бяха доста овехтели само за едната година, откакто бе осиротял. Навярно следваше да ги подари на някой просяк за парцали, защото не бе прилично дори да чисти палубата с тях, но… сърце не му даваше да го стори. Бяха шити и везани от загиналата му майка.

Йара знаеше, че до родния бряг има още доста път, но той стоеше на палубата, като силно му се щеше да изтича до носа на кораба, където, без да мига от вятъра и солените пръски, все да се взира и да дебне появата на земя на хоризонта. Момчето добре помнеше раздялата с родината. Беше пораснал достатъчно. Е, не колкото сега, сега е вече съвсем голям, но все пак… Помнеше как бавно чезнеше, сякаш потъваше във водата Задоблачния рид, как величествените му върхари се превърнаха в разделени от морето острови, после се сляха с облаците, вечно кълбящи се по могъщите им превити плещи, и накрая заедно с тях просто се разтвориха в мъгливата ивица на хоризонта без следа.

Последен пропадна от погледа двуглавият исполин, свещеният Харан Киир…

Не, тогава все пак Йара не бе достатъчно възрастен. Беше глупаво хлапенце, което не успя да разбере защо плаче мама. Да, и неговото сърчице се свиваше, както се случва, когато си на прага на новото и неведомото, ала не му бе толкова мъчно, че да заплаче. Напротив, беше му радостно, тревожно и интересно, но не и страшно. Просто не знаеше от какво да се бои. И защо да се бои. След като до него са мама и татко — какво толкова страшно може да стане!…

Затова сега твърдо знаеше, че щом отпред се покаже сушата, ще различи на брега, до самата вода, мъж и жена. Корабът ще акостира — и мама ще го прегърне и навярно пак ще заплаче, а татко ще разкаже как Змеят ги отнесъл през морето право у дома и те оттогава чакали на брега, знаейки, че синът им непременно ще се върне…

Йара хем вярваше, хем не на измислицата си. Възнамеряваше да се настани на носа на гемията още преди даже да вдигнат котва, ала се засрами от заетите с работата си моряци. А когато пристанището остана зад кърмата и хората престанаха да се озъртат към скрилия се зад издаден нос град, така че само кондарската цитадела стърчеше над скалите на тесния малък полуостров, Йара понечи да стане от пейката, но Еврих го задържа.

— Накъде? — попита граматикът. Той знаеше речта на Езерния край и без особено усилие общуваше с момчето на майчиния му език.

— Искам да гледам напред — обясни Йара.

— По-добре гледай оттук — посъветва го Еврих. — Да не вземе да те погали Астамер с ремъка си, така ще те боли, че няма да седнеш чак до Тин-Вилена.

Йара се учуди:

— Защо, нима ще преча някому?

Едва за втори път пътуваше по море, а пък сегвански ладии бе виждал единствено отдалеч.

— Знаеш ли какво е косатка? — строго попита Еврих. Йара неразбиращо го гледаше и младият учен поясни: — Това е кит, двайсет лакти дълъг, има ей такива зъби! Има и по-едри същества от него в океанските дълбини, но малко твари са по-свирепи от косатките, такива ги е създал Морският господар. Затова сегваните наричат бойните си гемии „косатки“. Имат и кораби за търговия и странствания, тях именуват „белуги“, защото не са толкова бързоходни. Ние имаме късмет — бързо ще пристигнем.

Йара огледа дългия кораб, сякаш го виждаше за първи път.

— Значи… „косатка“? — прошепна накрая. Винаги шепнеше, когато бе развълнуван. Еврих кимна и момчето пак тихичко попита: — Те… ще се бият ли? Ще нападнат ли други кораби, срещнати в морето?…

— Не — обади се изпод пейката Вълкодав. — На пълен корем никой не се бие. Освен… ако тях не нападнат де… Видя ли колко вързопа и качета туриха под палубата?

Еврих изсумтя:

— Сигурно дядото на Астамер плюе и си къса брадата горе на небето. Докато е бил жив и е прекосявал морските простори, по ясеновите дъски на косатките имали право да стъпят само кръвни побратими, заклети да търсят плячка и слава в далечен поход. Те презирали мирния живот и честната търговия, вземали богатства единствено с мечовете си. И ако щорм или преследване ги принуждавали да поставят пленник на веслата, подир това те го смятали за свободен и равен на тях…

Йара слушаше очарован.

— А сега — продължи Еврих, — неблагодарните внуци продават места на всякакви странични люде като нас, намислили от нямане какво да правят да пътешестват през морето. Срам и позор!

Вълкодав напомни:

— Ти не му каза защо не бива да застава на носа.

— Я да видим дали сам ще се досети! — усмихна се арантянинът. — Погледни, другите кораби нямат толкова много весла, само колкото да стигат до брега. А „косатката“ има места за гребци по цялата си дължина. За да може и да преследва и да бяга, когато се наложи. Така, къде тогава трябва да се намират най-дългите и тежки весла?

Йара помисли и рече:

— На носа…

Еврих кимна.

— Най-вече на носа. Освен това там най-силно люшка при буря. И повече вода прелива, ако корабът цепи вълните насрещно. Накрая, пак в минали времена, когато силните кунсове се борели за власт, преди морско сражение всеки строявал корабите си в редица, а воините ги връзвали борд към борд. Започвал бой и свързаните гемии влизали една в друга като зъбци на два гребена… — Еврих показал с пръсти. — Което значи, че хората на носа преди всички встъпват в битката. А сега ми кажи, кое е най-почетното място на косатката?

Йара отвърна без капка колебание:

— На носа!

— Именно! — кимна граматикът и надникна в кожената кофа. Буквите върху парчето брезова кора не бяха се размазали, което го радваше и подгряваше красноречието му. — Когато станеш по-голям, приятелю мой, сам ще се убедиш, че ако някакъв обичай се лишава от корена си, външната му форма живее още дълго и при това твърде ревностно се спазва. Даже по-строго, отколкото в старите времена.

Йара се намръщи, размишлявайки усилено:

— Как така?…

— Ами ако Астамер наистина беше събрал на кораба дружина герои, а момче като теб би застанало на форщевена, само биха му се присмели с думите, че е още вълче, има време да му пораснат зъбите. Ала сега ще те жилнат с колан по задника, защото всички тук тайничко си знаят, че не са герои, а само се преструват на такива…

Йара при тези думи скоси очи към съседната пейка. Там седеше Гарахар със своя другар, рижият Левзик. Момчето помнеше що за герой е Гарахар от сблъсъка му с Вълкодав в „Сегванска зъбатка“, където остана да виси на стената строшената му бухалка.

— Или ето ти още пример — каза Еврих. — У нас във Фед…

— Къде?

— Така се казва родният ми град в Арантиада. Та така, имахме съседка, толкова зла и свадлива жена, че никой не я искаше за съпруга. Тя всеки ден се караше с майка си, защото уж й била виновна за всичко. Не знам дали е била права, но — в името на сандалите на Пратеника, избягали изпод ложето на утехите! — и двете така викаха, че ехтеше по цялата улица. После майката пое към Небесната планина… и какво? Щерката плати да поставят на гроба й голям къс многоцветен яспис, и то не от местна мина, а чак от Аланиол, за луди пари…

Йара не знаеше какво е Аланиол и къде се намира, но не попита, за да не прекъсва разказа.

— Това стана преди двайсет лета — продължаваше Еврих. — Отбих се до дома миналата година… Скандалджийката всеки ден ходи на гробището да лъска надгробието на майка си. Сади цветя, плеви около тях и плаче безутешно: „Ах, майчице, не ми се сърди!“…

Като произнесе тези слова, младият арантянин се сепна и млъкна, внезапно съобразил, че красноречието го е отнесло в опасни води. Крадешком погледна момчето, което трябваше да се е разстроило, но веднага видя, че няма нужда да утешава сирака заради неделикатния си език. Йара седеше, прегърнал коленете си, и замислено гледаше към хоризонта, а вятърът рошеше дългите му светли коси. Чистото момчешко лице се стори на Еврих строго и ненадейно зряло.

— Прощавай — все пак каза арантянинът и с разкаяние разпери ръце. — Твърде много приказвам…

Йара сви рамене и отвърна:

— Аз съм мъж. Щях да съм огорчен, ако някой от роднините ми бе умрял по недостоен начин. А не бе така с родителите ми, те храбро бранеха дома си и мен от небесната напаст. Моето сърце е пълно с радост, щом си спомня колко смели бяха.

Люлеещата се палуба и него не притесняваше, както граматика. Еврих мълчаливо гледаше момчето, поразен от думите на довчерашното плашливо сираче. А Йара помисли и добави:

— Ти пишеш книга за народите в различни страни. Напиши в нея и за нас, итигулите. Ако някого от нас го вземе лоша болест или Боговете на снега и скалите, ние не спираме да храним и поим душата му, докато не изтече една пълна луна, а после се събираме да се веселим на свещения връх Харан Киир. Когато над него гори зелена дъга, ние знаем, че праотците дават знак, радват се за нас. А ако някой от племето загива убит от врагове, за него мъстят!

Вълкодав отвори очи и обърна глава. Еврих достатъчно добре познаваше вянина и веднага отгатна кое именно го е закачило в речите на Йара. И не сгреши, защото Вълкодав промълви:

— Ти наричаш себе си итигул и разсъждаваш така, сякаш си израснал в планината. Но ти имаш и майка, пък и сам си роден в Езерния край!

Йара не се смути.

— Аз съм мъж — повтори той. — Длъжен съм да бъда като баща си. Ако майка бе искала да ме причисли към нейното племе, да ме бе родила момиче.

Вятърът подхвана тези слова и ги понесе над вълните, а Йара се почувства много странно. Сякаш бе предал някого. Досега през живота си още ни веднъж не беше престъпвал съвестта си, че и сега не си кривеше душата — каза това, което мислеше за вярно. Откъде тогава се взе усещането, че незрима, но скъпа сянка обидено се отдръпна от него, досега бдяла и присъствала почти осезаемо?…

Прилепчо подаде муцунка от пазвата на Вълкодав, обречено подуши въздуха и се скри обратно на топло. И той като Астамер никак не харесваше този вятър. Друго си е в пещерите, където въздухът е вечно тих и спокоен, където от столетия го тревожат само бързи трепвания на малки кожести криле…

— Значи — уточни Еврих — твърдо си решил да се върнеш в рода на баща си?

Йара кимна.

— Те понякога слизат в Тин-Вилена. Ще ме признаят и ще ме вземат в планините.

— Охо! Планинци в Тин-Вилена!… — удиви се Еврих. — Май наистина светът се променя. Преди, доколкото знам, търговците се катерели чак до ледниците, за да намерят итигулите!

— Така е — важно потвърди Йара. — Дядото на моя баща пръв разбрал, че следва да слезе в равнината и сам да си хареса нужна вещ, без да чака кога ще му донесат нещо непотребно и ще искат за него три пъти по-скъпо.

— А ти навярно ще си първият итигул, завърнал се иззад морето — каза ученият. — Надали някой от роднините ти е стигал толкова далеч и толкова дълго е живял в голям град. Ти много неща можеш да разкажеш на племето си и ще станеш уважаван човек… А с какво, ако не е тайна, твоето племе търгува с жителите на равнината?

— В низините — гордо отвърна Йара — няма стремителни планински кози, които се чешат в камъните и оставят по тях несравнимата си вълна. В низините не се раждат смелчаци, готови да събират тази вълна из непристъпните канари. И в низините съвсем няма такива майсторки, които да изпредат събраната вълна и да изтъкат плат, който е по-лек от пух, и по-горещ от прегръдката на любимата!

Двамата възрастни мъже се стегнаха, за да не се засмеят на тези толкова пламенно произнесени думи.

— А защо — попита Вълкодав — твоят баща напусна Задоблачния рид и остана да живее в Езерния край?

Йара отговори твърде припряно:

— Защото ние, итигулите, можем да живеем навсякъде, а у нас в планините — само люде от нашата кръв. Моят татко обичаше мама и не пожела да я откара там, където тя би повяхнала и умряла.

— И през морето са тръгнали по същата причина, както се досещам… — изсумтя Вълкодав.

Йара отново обясни с подозрителна готовност:

— Има, навярно, синове, по-достойни от мен, но аз знам, че и най-достоен да съм, пак не е редно да искам сметка от баща си.

Вянинът и арантянинът се спогледаха. Заръката на Виона, благодарение на която кесиите им се напълниха със сребро, вземаше неочакван обрат. Момчето, разбира се, не лъжеше, понеже жителите на Шо-Ситайн смятат лъжата за най-ужасен грях. Но и не казваше цялата истина.

— В моята страна — замислено и сякаш на себе си поде Еврих — има градове, дължащи своята слава на живущите в тях мъдреци. Тези прочути мъже радостно приветстват пътешествениците и записват техните разкази за живота в близки и далечни земи. Аз, между другото, се надявам, че и моят скромен труд ще бъде благосклонно приет от тях… Та нашите учени от век на век наблюдават съдбите на различни племена, като се стараят да изнамерят обяснение на ставащото по света. Аз съм чел книги, написани преди две столетия. В една от тях идеше реч за едно неустрашимо и гладно племе, излязло от морето. Наричали ги меоре. Те плъзнали на запад и на изток, завоювали крайбрежията на континентите и предизвикали кръвопролитните битки на Последната война. Ако ще вярваме на книгите, нашествието не подминало нито Шо-Ситайн, нито Езерния край…

— Истина казваш — величаво кимна Йара. — Чувал съм, че те не посегнали само на твоята Арантиада. Понеже по вашите земи има само градове почти без междина сред тях и меоре се побояли да не се осквернят.

Вълкодав приотвори очи и се усмихна. А Еврих избухна в смях, към него се извърнаха моряците сегвани и пътешествениците нарлаки, дремещи по съседните гребни пейки. Вянинът послуша как се весели арантянинът и реши, че въпреки неучтивото изказване, момчето е улучило. Арантиада несъмнено бе далечна от праведност страна. А що се касае до оскверняващите неща, то в големите градове ги има в излишък… Неизвестно защо, той изведнъж си представи, че някой по същия начин би се изразил за неговата родина. Тази мисъл го възмути. Човек, дръзнал да оскърби горския край около изворите на Светин, заслужава наказание — незабавно и много жестоко наказание…

Вълкодав помисли още и с въздишка си рече, че има доста да понаучи от Еврих. Той обича страната си. Както и малкото градче Фед, дори не на всяка карта отбелязано… Пък виж го — смее се. Благородно.

— Когато меоре достигнали Шо-Ситайн и поели по стръмнините на Задоблачния рид — с предишната важност продължи Йара, — очите им били поразени от слепота заради сиянието на ледените върхове, отразено върху мечовете на нашите герои. И нашествениците безславно отстъпили.

— Отстъпили са, вярно е — кимна Еврих. — Но в книгите, които прочетох, се казва, че известна част от итигулите попаднали в плен и ги откарали в чужбина. А какво разказват за това преданията на твоето племе?

Опасяваше се да не допусне нова грешка и се ограничи с предпазлив намек, но Йара, също както одеве, само сви нервно рамене.

— Всеки народ — заяви той — ражда свой дял страхливци, а ние, итигулите, не сме изключение. Но пък съм чул, че от времената на Последната война у нас по-малко се пръкват малодушни, недостойни да се нарекат мъже, както и блудници, готови да лягат под врага, за да запазят нищожния си живот. Потомците на тези немъже съставили отделно племе, което никой, освен тях самите, вече не причислява към итигулския род. Те са шани, изгнаници! Нека се изличи името им от мъжките разговори!…

Изреченото толкова заприлича на заклинание, че Вълкодав застана нащрек. Когато по този начин, било уместно, било никак даже, проклинат нещо, става ясно, че изличаването не се е получило. Спомни си как Йара наричаше своя клон на племето „истински“. А щом някой безспир повтаря и твърди за своята истинност, значи има съмнения…

— Аз четох, че отвлечените в плен прекарали сто години в неволя — отново заговори Еврих. — После внуците на предалите се на нашествениците въстанали и си върнали свободата. Измили позора…

— Те не въстанали, а се откупили, продавайки везбата на жените си! — сопна се неочаквано рязко Йара. — Какво друго може да се чака от слабо племе! Говори се, че накрая те съвсем мирно се погаждали с поробителите си, а те ги изпратили като приятели. Даже им дали за из път храна, дрехи и коне, за да могат робските изтърсаци да пътуват с каруци!

И момчето плю зад борда с презрение — по негово мнение, децата на неволниците изобщо не е трябвало да се появяват на този свят. Еврих не успя да спре невръстния горделивец. От съседните пейки се развикаха сегваните, за които плюенето в морето означаваше сериозно оскърбление на Подводния великан. Рижият Левзик даже рипна от място и замахна към Йара, като го наруга на непознато наречие. Еврих прехвана ръката му:

— Не се гневи, моряко. Момчето е родено далеч от бреговете на океана и не познава вашите обичаи. Никого не е искало да обиди.

Вълкодав нищо не каза. Просто изпълзя изпод пейката, сладко се прозя и се настани до Еврих. Нямаше оръжие — всички мечове и ножове, както бе прието на днешните сегвански ладии, по време на плаване бяха прибрани под палубата, в здраво залостени сандъци. Вълкодав обаче самоуверено и равнодушно се озърташе, оставяйки думата на граматика. Йара полека се отместваше зад гърба му, златисто-медната момчешка кожа посивя. Гордият малък воин, току-що канел се безстрашно да срази всички недостойни да се добавят към неговия род, отново се превръщаше в наплашено бездомно сираче. На Вълкодав такова зрелище бе доста познато. Само дето той на годинките на Йара вече бе злобно зверче, което от никого не очакваше пощада. Докато си мислеше коя участ е по-добра, дойде Астамер.

— Повелителят на Дълбините е мъдър! — с нетърпящ възражения глас заяви собственикът на кораба. — Кълна се в чугунения задник на Тунворн, вие, сегваните, имате пилешки акъл!… Ще седне ли владиката морски, древен като света, да се сърди на един сополанко, чуждоземец на всичко отгоре?!… Ха! Нима някой мисли, че Той е толкова дребнав, а?

Грубовато разроши ленените коси на Йара и закрачи към кърмата.

Еврих си пое дъх и изведнъж се сепна. Спешно извади от кофата своята брезова кора, забравено люшкаща се на дъното с надписа надолу. Изтръска я от водата, обърна я и започна придирчиво да разглежда писмената, като по лицето му неудържимо цъфваше доволна усмивка. Той дори потърка буквите с пръст, първо леко, после по-решително. Огледа пръста си, търсейки зацапване от мастилото, и се заусмихва още по-широко. Усилията му се бяха увенчали с успех, трудът му бе издържал на изпитанието.

Вълкодав пак полегна на палубата, като подпря тила си с длани и затвори очи. Морската болест, уж отстъпила за малко, когато се приготви да защити Йара, отново взе да го изтезава. Стомахът му не искаше да си стои на мястото, противно подскачаше насам-натам, като току конвулсивно се свиваше в малка топка. Добре че предвиди какво го чака и не яде нищо още от вчера въпреки лукавите подканяния на арантянина да си похапне. И когато Еврих и Йара развързаха пешкира с храна между себе си на пейката, Вълкодав извърна глава, борейки се с желанието да затисне носа си.

Ако го бяха попитали откъде се е взел нервиращият Астамер североизточен вятър, той би могъл да отговори. Присвивайки очи, би могъл да намери в небето всред бързите къдрави облачета две малки черни точки. А съответното напрягане на разума би повикало пред умствения взор две познати лица. Едното — слабо моминско, обрамчено с пищни светли коси, другото — решително, скулесто, сивооко, покрито с риж юношески пух и рижи лунички. Вълкодав би могъл да добави, че широкогърдият симуран, който носеше момичето, бе роден брат на застреляния над Засечния рид крилат звяр… Но понеже никой не попита, вянинът премълча.

И за друго си мислеше — че комай разбира защо Йара е решил да се назове итигул и напираше да се качи в планината, която познаваше само от разказите на баща си, вместо да се върне в Езерния край, в майчиното племе, в познатия от младенчество живот. Всичко бе толкова просто за досещане. За съплеменниците по майчина линия Йара щеше да бъде клето и горко сираче, за което всеки ще се грижи и което всеки ще жали. Затова пък итигулите ще му се зарадват като на нов воин, ново копие и нов кинжал за стогодишната война с шаните…

Има ли съмнение кое е по-почетно като съдба!

Вълкодав обаче силно подозираше, че таткото на Йара бе напуснал планините тъкмо за да се откъсне от тази вековна вражда и да заживее в мир и покой. Просто да живее, а не да се бие всеки ден за оцеляване. Да обича жена си, да възпитава децата си, без да се опасява от кинжал в гърба или от упреци за излишна мекушавост… Може би заради това бе заминал на друг материк, за да избегне връщането в Задоблачния рид?…

„Косатката“ летеше с попътния вятър. Дългите морски вълни бавно настигаха гемията, приповдигаха я на гърбовете си, подхващаха я и известно време я носеха, а после изпреварваха кораба и отминаваха напред, като съскаха и се пенеха под вълнореза. Вълкодав се чудеше дали вътрешностите му не са се превърнали в течна каша, която се климбуца в кожената торба на тялото, преливайки ту към главата, ту към нозете. Трудно беше даже да мисли за нещо, защото, щом се помъчеше да се съсредоточи, веднага му ставаше ясно, че в действителност това няма никакво значение. Опита се да си представи какво би сторил, ако тъкмо сега някой го нападне. Искаше му се да вярва, че въпреки всичко би съумял да даде достоен отпор. Морската болест се пропъжда с усърдна работа, с дружна песен и въобще с какво да е занимание, което да те отвлича от безобразието, ставащо в корема…

Като стигнем Тин-Вилена, упорито си заръча вянинът, трябва първо да разузная по-подробно какво става в планините. Няма да се катерим на сляпо я!…

И още ще се наложи да разясни на Еврих какво е проумял за Йара. Вълкодав си обеща първо това да направи веднага щом си върне силите. Еврих много знае да приказва учено. Може би ще успее да убеди момчето, че е по-добре да заживее така, че починалият му баща наистина да се радва на сина си от небесата… или от върха на Харан Киир, където танцува над снеговете зелената дъга…

С тези си мисли Вълкодав започна да хлътва в нещо като дрямка, тежка като сън на болник, при която човек добре чува какво става наоколо, но за нищо не го е еня, затова и не предприема никакви действия и даже не ще отвори очи да види. Просто му е все едно.

Затова не помръдна, когато усети нечия сянка по лицето си. Склонилият се над него човек не излъчваше опасност… което означаваше, че може и да не му се обръща внимание.

— Вълкодав, спиш ли? — чу се предпазливият глас на Еврих.

— Не — каза вянинът. — Не спя.

Не се залъгваше, че арантянинът не забелязва в какво състояние се намира, но тъкмо понеже се чувстваше твърде противно и унизително, нещо в душата му — вероятно глупаво и хлапашко нещо — го караше с все сили да се преструва, че е напълно добре.

— Аз скътах един подарък за теб — заговорнически прошепна младият учен.

Наложи се да вдига клепачи и недоволно да примижава срещу светлината, защото винаги когато му беше зле, очите му сълзяха от слънцето най-немилосърдно. Различи с усилие, че Еврих държи стегнато вързана четвъртита торбичка, изкусно ушита от рибя кожа за защита от влага. Арантянинът разхлаби връзките с движението на панаирджийски вълшебник, който само това и умее — да вади пъстри кърпички от празно гърне. Вълкодав бе прекалено оглупял от мъчителното люшкане на палубата и дори не веднага съобрази, какво му показва сияещият граматик.

Беше книга. Книга в сакаремска подвързия от тънки летвички, облепени с изсушени листа на блатен сарсан. Когато израсне, такъв лист се сдобива с ужасни рогови шипове, но ако го откъснеш едва подал се от пъпката си и го провесиш на сянка, тогава остава гладък и гъвкав като брезова кора. Сърцето на Вълкодав прескочи един удар — той позна корицата.

„Начертание на страни, земи и народи, от Зелхат Отпратения в Чираха на залеза на земните му дни, съставено, сиреч записано от думи на мнозина смели и славни люде, зърнали с очите си най-далечните краища на подлунния свят“…

Ето защо липсваше тази книга от сергията на продавача, когато вянинът, припечелил малко пари от Стоум, отиде да я потърси. Дълго шареше с поглед по купищата томове, като старателно не обръщаше внимание на насмешката на собственика. И нищо не сподели с Еврих след това. Нито дума. А и Еврих си замълча.

Вянинът даже не погледна в оглавлението — той и така помнеше онази страница, където започваше единайсети раздел, повествуващ за Скъпоценните планини. Намери го и отвори книгата — предпазливо, за да не повреди листата, отгръщани от множество пръсти преди него. Зачете…

„Този превъзхождащ всяка вероятност разказ пренесен е от мен връз дълговечния пергамент по думите на халисунеца Синарк, продаден в подземните мини и откупен от събратя по вяра от неволята…“

Еврих едва не избухна в смях, когато Вълкодав го погледна отсъстващо, каза „благодаря“ и заби нос в Зелхатовото „Начертание“. Четящият варварин не бе гледка за изпускане — трогателна и забавна. Самият Еврих, израснал сред книги, беше се занимавал с четене и крачейки, и дъвчейки залъка си, и чоплейки с нокът зъбите. За вянина обаче писменото слово все още имаше ореол на нещо свято. Той, разбира се, не би тръгнал да се кланя на книга така, както се кланяше на собствения си меч, докато извършваше ежедневното воинско правило. Тренировката е сериозна работа все пак. Ала и четмото никак не е лековато занимание. Затова той изми ръце и лице със солена морска вода, за която, рискувайки да повърне, се пресегна през борда. После разстла на коленете си чистото пешкирче, в което обикновено увиваше хляба. Еврих подви нозе под пейката, уви се по-плътно в наметалото си, защото вятърът се усилваше, и започна да наблюдава вянина, грижливо криейки усмивката си.

„… Както е известно, цялата средна част на нашия материк, именуем от арантяните Западен, заема планински край, труднопроходим и слабо населен. Тази страна изобилна е на достославни чудеса, затова дръзвам да твърдя, че не всички смущаващи разума известия, донасяни оттам с пътешестващи люде, са обясними единствено с разигралото се въображение на същите хора, утежнено от тегобите на дългия път, затрудняващо изнамирането на самата истина. От друга страна, много неща, които напълно подлежат на разумно изтълкуване, придобиват в разказите на очевидците черти и свойства толкова баснословни, че възмъчно става да отделим действителното от измисленото и да си уясним за що всъщност иде реч…“

Вълкодав четеше бавно, мърдайки устни и следейки редовете с пръст. Преди три години, когато усвои грамотата, той направи за себе си удивително откритие. Беше потресен, щом веднъж забеляза, че учените хора, оказва се, умееха да си съставят мнение и да съдят някоя книга, без да я четат от корица до корица. Еврих понякога само бегло прелистваше дебел фолиант, надничаше тук-там из страниците, прочиташе едно или друго, и накрая решително отсичаше: „Аха!… Това повествование е за любовта, написано е от последовател на аричната школа. Добре се справя с описания на морски походи, но другото не струва, пък и действието се развива в Афираена, а той там никога не е стъпвал. Пък и героите му непрекъснато се карат като търговки на зеленчуков пазар…“

Вълкодав дълго размишляваше как се получава това и накрая намери сравнение. Той самият можеше само да погледа как някой човек слиза по стълбата или яде ябълка, за да отсъди що за противник би бил в ръкопашна схватка. А Еврих нищо такова не успяваше да предвиди, преди да го халосат с пестник в ребрата. Изглежда, да познава книгата по няколко страници му беше силната страна, която вянинът пък не владееше — тоест, с книгите всичко е наопаки…

— Йара, отдавна искам да те питам… — каза Еврих. — Нееднократно съм чел, че уж нейде из Задоблачния рид се е изгубил един древен, много древен чудотворен храм. Че уж бил стоял там още преди Слизането на Нощта, а после или го затрупала каменна лавина, или сам се продънил в земните недра. Каквото и да е станало, никой повече не чул за него, нито го видял, а даже и не помнят за възхвала на кои Богове е бил издигнат… Но, повтарям, знам за този храм само от книгите, а тях ги съчиняват хора, съвсем не чужди на грешки и заблуди. Кажи, нямате ли някакви запазени легенди за това?…

— Не, нямаме — огорчи се Йара. — Поне аз не ги знам… Татко нищо такова не ми е разправял.

„Ще започнем с това — продължаваше да чете Вълкодав, — че доста народи, без да изключим дори най-непросветените, свързват със средните планини на нашия материк легенда за ужасно бедствие, сполетяло някога този свят. Едни племена го наричат Велика Зима, други — Гибелта на Слънцето, трети — Лакомата Нощ и тъй нататък. Всички те повествуват за тъмна звезда, пратена от Боговете като наказание за човешките грехове…“

Вянинът изсумтя. Ето тук Зелхат определено бе сбъркал. На Вълкодав веднага му се дощя да прочете възмутилите го слова на глас, за да ги чуе Еврих, а после да обясни какво се е случило в действителност. Но щом скоси очи към граматика, се отказа да го просвещава. Еврих, може би, сега ще си затрае, но наум ще му се присмее със сигурност. Брей че варварин, ще си каже, виж го какво измислил — да търси кусури на великия Зелхат Мелсински!…

Вянинът се намръщи. По-преди, докато още не знаеше да чете, не му хрумваше да споделя разни дошли му наум неща и да се мъчи да изяснява кое е истина!… Мислите, даже и читавите, човек трябва да държи в себе си, понеже мълчанието е злато. Прозрял си нещо, което ти се е сторило разумно? Мълчи. И хич да не те вълнува чуждото становище!… Само така. Откъде тогава го зарази този сърбеж — толкова да му се иска да сподели своите съображения? Че и да го е страх — а дали някой ще седне да го слуша?…

Ето какво прави с човек ученето.

Но… нали не е носела все пак никакво възмездие за хорските грехове онази лишена от светлина звезда? Защото не е имало още върху човеците никакъв грях. Не е имало тогава и зло в света. Малкото дете се ражда чисто и добро — хищното зло се промъква в него отвън, ако не се проследи. Така и светът, породен от Великата Майка на Живота. Бил е светъл и благ, пълен с обич. Нима би могло да се завъди в него от само себе си нещо нечисто?!… Недобрата звезда долетяла отдалеч, от края на Вселената — къс от някой страшен свят, пръснал се като гноен цирей от излишъка прекомерно зло в плътта си. И с лошата гостенка, досущ довяна от вятър зараза, проникнали на земята жестоки и злобни Същества, получили прозвището Тъмни Богове…

Вълкодав още веднъж се озърна към Еврих и продължи да чете нататък.

„Тази звезда ударила земната твърд и премного я поколебала, повсеместно предизвикала огнени изригвания, потопи, бури и гибел на всичко живо, за превелика жалост достойно. Най-просветените мъже като Аледан, Салегрин Достопочтени и Безимен Велиморец споделят мнението, че ядрото на тъмната звезда се състояло от плътен камък, та дори и метал. В тази книга вече писах за небесните камъни и стопени от другосветски огън късчета желязо, на които се кланят чергарите от Вечната степ. За голяма скръб наша, на учените в днешни дни им остава само да гадаят за истинската природа на вестителката на Нощта. Ако обобщените от нас сведения поне донякъде докосват правдиво действителността, следва да предположим, че каменното ядро на пришълката пробило кората твърди породи, покриващи, както се знае, подземния огън в недрата на света ни, и при това дълбоко потънало в горнилото на Предвечния Ковач, като се стопило там без следа. Планинският край, комуто посветена е тази глава, по този начин представлява нещо като белег, оставен върху земната гръд от небесната стрела. Ето поради тази причина породите, образувани от утаяване на дребни частици, толкова причудливо са смесени тук с онези, които обикновено се изливат от вулканичните гърла заедно с лавата…“

Прочетеното твърдение повече заприлича на смислено, заради което Вълкодав наполовина прости на Зелхат възмутителните глупости от предишната страница. Ех, старче, да беше карал все така с умните неща, вместо да хабиш скъпия пергамент с преразказ на нечии безсрамни лъжи. Е, благодаря, че стигна до същността все пак…

Буквите изведнъж се размазаха пред очите му, а стомахът унизително и противно се качи чак до гърлото. Четенето по странен начин засили морската болест. Вълкодав припряно притисна пръст към мястото на страницата, до което бе стигнал, и се втренчи с невиждащ поглед в хоризонта, като се стараеше да диша по-дълбоко. А той разчиташе книга да му помогне! Но въпреки всичко не можеше да се откъсне от Зелхатовия труд. Нека Владиката на Водите го наказва за това с колкото си ще стръмни вълни и още по-лошо люлеене. Струваше му се, че ей сега ще прочете нещо извънредно важно.

Изчака вътрешностите му криво-ляво да се успокоят и да легнат на природното си място, след което отново сведе взор към книгата.

„… Следва да споменем и за други последици от сблъсъка с тъмната звезда, доста по-въпиющи към деятелния разсъдък, отколкото просто откриване на едно място разновидности от камъни, обикновено помежду си несъчетаеми. Ще се осмелим подробно да опишем поне една от тези последици. По краищата на споменатата планинска област местните жители отдавна са разузнали известен брой клисури, назовавани от тях Портите на Велимор. Преминалият през тези клисури пътник попада в страна, чиито граници лежат тъкмо по предпланините на външните хребети. Страната Велимор е силна, изобилна и благодатна, така че никой няма причини да се усъмнява в съществуването й. Забележителното й свойство, за превелико удивление достойно, е това, че по други пътища, освен през споменатите Порти, да се попадне в нея е невъзможно. Онзи, който преднамерено или случайно сгреши клисурата, ще съзре единствено могъщи заледени ридове, населени със саможиви планинци, нивга не чували за Велимор…“

Пристъп на отвратително гадене отново прекъсна четенето, Вълкодав дори затаи дъх и бързо легна на палубата, скривайки лицето си в сянка. Същото е като да се натровиш — не можеш да мислиш за нищо друго, освен за сякаш гнилия си гърчещ се стомах… Вълкодав направи усилие над себе си и продължи да размишлява. Дотук книгата казваше истината за Велимор. Там, в планинския край, светът действително по много странен начин се… раздвоява. Всички го знаеха, но никой не се наемаше да го обясни. Ами Бяла вода?… — изведнъж удари вянина безпокойна мисъл. Вянските легенди описваха как Боговете, сами едва не загинали от вселенската беда, обособили щастлива страна и укрили в нея добрите и справедливите, защото не били сигурни, че ще успеят да спасят целия свят. Дали тогава не се е случило така, че в един момент Бяла вода се е появила заедно с Велимор? В същия миг, в който светът се раздвоил и се разстроил, досущ отражението на луната в зениците на пияница?… Ала луната, щом пияният изтрезнее, отново е на небето сама, но световете, избити един от друг след непредставимия удар, така са си и останали?… Вълкодав се замисли дали Зелхат е знаел за Беловодската страна. Реши, че най-вероятно е знаел, въпреки че навярно я е наричал с друго име. Обаче… как един толкова учен човек е оставил без внимание чудото на Боговете?… Вянинът си заръча да изчете всичките двеста петдесет и четири страници, дори да се окаже, че споменаването за Горния свят се намира чак на последната. И още си рече, че Зелхат може и да е знаел за Бяла вода, ала нищо да не е писал за нея — нарочно. Тук, долу, като цяло се стараеха възможно по-рядко да се сещат за Портала към другия свят. Ето — Еврих, чудесен пример за това, той не смее да посвети в тайната си даже най-добрите си приятели… Защо?… От опасение, че тези знания ще изкусят властолюбиви управници, способни да тръгнат да преследват беловодските пратеници? Или заради прекомерно усърдното жречество, което може да подреже крилете на пътуващите през Портала?…

Докато мислеше, усети, че малко се подобрява. Сети се да съжали, че не намери време да побеседва за това с Тилорн. Легнал върху топлата палуба, Вълкодав се опита да си спомни разказите-небивалици на звездния странник за неговите пътешествия. Пепелявокосият мъдрец веднъж му приказваше за безжизнени канари, летящи в пустотата. Канари с големината на цял материк… Вълкодав се опита да си представи такова чудо — не успя. Канарите бивали от чиста скала или железни, съвсем като в Зелхатовата книга. Другото, пустотата, по думите на Тилорн, била божествено огромна, а затова и летящите канари се срещали в нея не по-често от хлебарка в борша на вянска домакиня. Сиреч — понякога се случва и на най-оправната… И още — а това Зелхат, нито веднъж не странствал между звездите, хич не би могъл да знае! — плътта на някои канари се състояла от великански струпвания лед. Вярно, Тилорн изтърси нещо от рода, че отвъд синьото небе кръжи не обикновена замръзнала вода, а въздух, превърнал се в лед от невъобразимо лютия мраз всред пустотата… Е, за това навярно послъгваше. Да, Вълкодав бе виждал как в сурова зима може да стане и желязото крехко, чак се пука и троши, ала въздухът да замръзне — да-да!…

Веднага паметта му подхвърли спомена за зверския студ по планинските върхари, откъдето, общо взето, до звездите имаше една плюнка разстояние. Както и това, че трудно се дишаше край смръзналите се ледници. Вълкодав се разколеба — ами ако наистина въздухът може да става на лед?…

Хм, как да е. Но ето какво още разправяше звездният скитник — че ледените канари, докоснати от горещото сияние на слънцата, започвали да се топят и провлачвали подире си дъгоцветни опашки от студена пара. И хората, живущи край тези слънца, виждали тези опашки и много се плашели, защото съзирали лошо знамение. Тилорн твърдеше, че в повечето случаи този техен страх нямал почва. Страшното можело да стане само ако на ледената звезда й е съдено да се забие в обитаемия свят, тогава щети причинявала не по-малки от каменна канара. Или, ако забърсвала земния въздух с опашката си, по света можел да се разпространи заразен мор…

Хм. Мор. Вълкодав предпазливо се почеса по тила и едва ли не за първи път го посети еретичната мисъл, че навярно все пак си струваше да вземат Тилорн със себе си. А, не! — възрази си тутакси. Грижи има до ушите и само с Еврих. А сега и това хлапе…

Младият арантянин, сякаш подслушал мислите му, се наведе от пейката и лукаво сбута Вълкодав по рамото.

— Приятелю вянин! — каза той жизнерадостно. — Коматче със сланина не щеш ли? Поне солена краставичка? Мога да се спазаря с Астамер за прясно млекце, ти нали много го обичаш!

Това бе последната капка. Позеленелият Вълкодав седна припряно, като си чукна главата в пейката, после някак се изправи, вкопчи се в страничните дъски и се провеси зад борда…

Когато Вълкодав се върна от върховието на Светин, където се оказа, че не помнят родовите беляци на Сивите песове, старият майстор Варох отначало даже се притесни — да не би вянинът да е загубил безвъзвратно дар слово?… Еврих, Ниилит и Тилорн през това време бяха в Арантиада, наслаждаваха се научеността на силионски и други мъдреци. Нямаше какво да се прави, затова дядото и внукът сами разпитаха Вълкодав.

„Защо не идеш при своите? — в края на краищата отвърна вянинът на стареца. — При сегваните?“

„Аз? Че какво ще диря там? — удиви се Варох. — Че аз вече съм забравил как се живее там, на Брега! Че и Зуйко… кръв в него солвянска на три четвърти тече… привикнал е май от заран до мръкване да тича с местните момчета, играят заедно… и аз по цял ден имам работа, идват при мен хората, едва смогвам… Защо ще скоча да хукна на нейде си?“

„Значи тук оставаш?“ — сякаш решавайки нещо окончателно за себе си, попита Вълкодав.

„Оставам!“ — заяви Варох.

„Тогава посъветвай ме, дядо, кой ще ми даде каруца с кон без много пазарене?“

„Това пък за какво ти е?“ — не го разбра старецът. Не допусна, че Вълкодав се гласи да става каруцар!

„Дом ще си строя — обясни вянинът. — Стига съм стеснявал добрите хора!“

Живееше близо до Портала, в голямо селище, чиито обитатели от незапомнени времена бяха приели задължението да помагат на измъкналите се от Долния свят.

„Голяма къща искам — продължи Вълкодав. — Така че и за теб с внука място да има… и за тия, ако съвсем не ни забравят в Арантиада…“

„Чакай, а за теб?“ — обезпокои се Варох. Достатъчно добре познаваше вянина. От него може да се очаква — ще спретне дом, а на следващата сутрин ще нарами торбата и ще тръгне нанякъде, без да се обади.

„Иза мен“ — кимна Вълкодав.

„Ти съвсем наскоро оздравя… — продължи загрижено Варох. — Беше ранен лошо!“

Вянинът сви рамене:

„Бях.“

В деня, когато големият арантски кораб върна пътешествениците, Вълкодав тъкмо довършваше покрива. Варох мажеше стряхата с масло и восък, Зуйко с приятелчетата си издигаха от единия край на билото на покрива дървена конска глава, а за другата гласяха дълга опашка от коноп.

Вълкодав направи всичко, както е редно. Сам на ръце пренесе в новата къща младия дух-стопан, решил да се отдели от баща си. Стопанът ще наглежда жилището, а постепенно, след време, ще заприлича на господаря на дома. На кого?… На Варох? На Тилорн, чиято сватба с Ниилит под този покрив са вдигнали? На самия Вълкодав?…

Сега, месеци по-късно, вянинът си спомняше къщата, която го чакаше в Бяла вода, като се опитваше да мисли за нея като за свой дом. Не успяваше. Може би защото там обитаваше съвсем друга любов. А неговият дом комай завинаги си остана между гористите хълмове зад Светин, недалеч от разорения замък на Людоеда, но в този дом сега живееха чужди хора. Вълкодав знаеше, че предишната душа се е отдалечила оттам и плува отпреде му, подмамва го подире си като мираж. В Бяла вода той се опита да я овеществи, но не се справи — дали изобщо ще успее някога?…

Пътечка между къпинака, отъпкана от боси детски крачета. Едър пухкав пес, спящ привечер на затопления от слънцето праг. Жена, която излиза на двора с пешкир в ръце. Тя е прекрасна, защото е любима. Той върви към нея, отупвайки дрехите си от стърготини, но все не успява да разгледа лицето й.

Засега знае само как е изглеждала на десет годинки. С каква красота ще я наградят Боговете, когато порасне?…

Вилите не можеха дълго да следват кораба, благославяйки платното му с попътен вятър. Могъщите симурани не обичат откритите морски пространства, където не се намира даже гола скала за почивка. Пък и над океана повеляват други Сили, заради което не бива да се навлиза надалеч в чуждите предели. На изпроводяк младоженците пратиха къдрав бял облак, бухнал от ударите на въздушните потоци. Облакът премина над бързо порещата вълните „косатка“ и я поля с весел едър дъжд. Вълкодав, улисан в книгата, не успя да я прибере в калъфа й, наложи се да я крие под дрехата си. Дъждът сякаш отми от въздуха последните миризми на сушата, като остави след себе си пронизително чиста и бляскава синева. И само човек с безнадеждно закоравяла душа не би възликувал от гледката на това небе и наситено сините вълни, увенчани с бели съскащи гребени. После вятърът започна да утихва. Вълкодав изпрати с мисления си взор двете мънички черни точки, обърнали към брега. Бъдете щастливи, безгрешни летци. Нека по-дълго ви подминава и заобикаля хорската злоба и жестокост. Нека вашето племе не възжелае спасение зад Портала и не остави този свят сирак, защото, ако си тръгнете, именно сирак ще е той, а вие ще отнесете със себе си още една частица Добро…

През това време Астамер, който вече нямаше повод да се чуди и мръщи на „неправилния“ вятър, пак се мусеше. Сега пък се тормозеше от твърде лесното начало на пътешествието. Според дългогодишния опит на морехода, първият лек успех обикновено не вещаеше добър краен изход. Ето и сега — по северния небосклон се трупаше полегат засега облачен вал. Наглед облаците бяха безобидни, но Астамер, роден върху палуба на гемия, прекалено добре знаеше каква буря може да избухне от подобни облачни стени… И ще подгони ладията, ще я понесе кой знае накъде — може и до Арантиада, но нищо чудно направо до Южен Нарлак или дори в Халисун, където поминъкът на крайбрежните жители е да плячкосват заседнали в пясъчните плитчини кораби!…

Щом вятърът се изгуби съвсем и бодро редящите се вълни станаха по-гладки и лениви, Астамер нареди на хората да свиват платното и да се хващат за веслата.

Купувайки място на сегванска „косатка“, човек не си плаща за превоза, както става на арантски търговски съд. Там пътешественикът получава за парите си собствено кътче в недрата на просторния трюм — и ако ще, до края на плаването може изобщо да не се появи на палубата. Никой няма да го юрне да се катери по мачтите да сваля изтръгващото се от ръцете платно, нито ще го кара да гребе с тежко весло. На „косатката“ обичаите са съвсем инакви. Мястото на такъв кораб е пейка, разположена напряко на гемията, от прохода по средата до борда, а към нея — междината до следващата пейка. Над главата ти е небето, зад борда — близката вода. На всяко място се полагат два чифта яки ръце. Така че да си мислил по-рано, преди да си поел на път през морето със сегвански съд. Ако не те бива да гребеш — търси си друг кораб и други спътници, също като теб изнежени и мекотели.

— Приличните люде наемат гребци и им плащат! — мърмореше полугласно Еврих, докато нагласяше дългото чамово весло в гребния люк. — А ние хем пари сме дали, хем ще бачкаме като каторжници!…

— Не дрънкай глупости, умнико голокрак! — веднага му се сопна от съседната пейка широкоплещестият Левзик. — Само вие, нечестивите арантяни, приковавате неволници към веслата си! Защото сте станали съвсем негодни за нищо. А ние, свободните мореходи, даваме свобода на всеки роб, причислил се към свещеното въртене на весло!

— Освобождавали сте някога — безстрашно изсумтя Еврих. — Преди двеста години!

Вълкодав слушаше препирнята без капка одобрение. За такива като Еврих в неговото племе казваха, че заради хубава приказка родителите си ще одума. Острият и дързък език на арантянина не за първи път заплашваше да вкара в беля собственика си, ала граматикът все не кротваше. Вълкодав само въздъхна, когато засегнатият сегванин постъпи както би постъпил всеки почитащ обичаите на Островите — предаде веслото на другаря си Гарахар и прескочи пейката. Сега ще сграбчи Еврих за парцалите, известно време свирепо ще сумти в лицето му, сетне ще каже какво мисли за жителите на Арантиада изобщо и за многознайкото конкретно. И ще използва такива изрази, че ще е по-добре Йара да не ги чува, нищо, че не разбира добре сегвански. И междувременно, ако Еврих понечи да му се репчи, Левзик ще се ядоса истински и само с ругатни работата няма да се ограничи…

И що за доблест е тази неговата, пуста учена — да дразни човека, с когото още не един ден ще се наложи да прекара на съседни пейки?…

— Ей! Скандалджиите!… — кресна в този миг от кърмата Астамер. — Хващайте веслата, че не знам какво и къде ще ви хване!…

Заповедта на старшия на кораба е свещен закон. Рижият седна, като одари Еврих с убийствен поглед. Граматикът отвърна с язвителна усмивка, а Вълкодав си помисли, че младият арантянин има известно право. Защото в побелелите старини, когато на „косатките“ действително са освобождавали пленници, по някаква причина оказали се на веслата, в онези наистина легендарни времена нито един мореход не би тръгнал на свада със съседа си само заради зле казана дума. Тогавашните островни сегвани изобщо са били по-заклети мълчаливци и от вяните. Защото са разбирали, че на малка гемия всред огромното море няма къде да се денеш от човека, с когото глупаво си се скарал. Стара сегванска мъдрост гласеше, че колкото повече копчета си пришил на устата си, толкова по-добре — по-рядко ще си я отваряш!

До Астамер изникна младо момче с петструнна арфа. Гребците, щом го забелязаха, сдържано зашумяха в знак на одобрение. Работата на веслата е досадна, изтощителна и наистина каторжна. Ала съвсем друго е да зазвучи песен! Така и ритъм по-леко се поддържа, и умората се забравя. Ненапразно островните сегвани бяха прочути не само като морски разбойници, но и като вещи стихотворци и почти ненадминати певци. Вълкодав веднага се сети за веселия Авдика, край когото неизменно се скупчваха на почивките всички пазачи. И баща му си припомни — Аптахар, съвсем безгласен, ала това ни най-малко не му пречеше да пее с цяло гърло, без да се притесни дори от присъствието на кнесинята…

Момъкът удари по струните, а гребците, предимно сегвани, възторжено изреваха, дочули позната мелодия. Вълкодав също знаеше тази балада. Доколкото му бе известно, пели са я още по времето на Последната война.

Гласът на младия певец се оказа дивно силен и звънък. Гребците подпяваха, ала арфистът се извисяваше отчетливо даже през бученето на близо петте дузини дрезгави гърла.

Йара, който седеше на палубата редом с Вълкодав, дълго се взираше в захласнато пригласящите на певеца мъже и плахите му очи постепенно ставаха възторжени и смели. Почти всички бяха яки, мощни мишци се издуваха при движенията им, у мнозина кожата бе нашарена с белези, получени в отдавнашни сражения. Вълкодав с лекота отгатна по вида на момчето какво се върти в главицата му — навярно мислеше за това как съвсем скоро ще се присъедини към народа на баща си и ще се озове всред подобни изпитани от живота юнаци. Ще съумее ли някога да стане един от тях не само по рожденото си право, но и по заслуги, като равен?…

Йара не разбираше за какво повествува баладата, ала долавяше общото настроение и го попиваше като сюнгер топла вода.

Вълкодав бе комай единственият, който не пееше. Понякога поглеждаше Еврих. Спрямо останалите мъже той приличаше на крехко сърне между тежки зубри. Въпреки това гребеше плавно и мощно, врял и кипял майстор на веслото — веднага се забелязваше, че е опитен в това дело.

Йара приближи устни до ухото на вянина и прошепна:

— За какво пеят?

— За наемници — каза Вълкодав.

— Които са били герои?

— Според моя народ не е герой онзи, който взема накити от една жена, за да ги даде на друга.

Йара помълча и пак попита:

— А какво толкова са направили, за да съчинят балада за тях?

— Преди двеста години щурмували Хорам… град в Северен Халисун — отвърна Вълкодав. — Вождът обещал на сегванските наемници лесна победа и много плячка, пък то станало съвсем другояче…

— Глупави наемници — изсумтя Йара. — Нима може да се вярва на празни обещания! Аз не бих повярвал!

Вълкодав едва не се изтърва, че подобни думи звучат като упрек към собствения баща на момчето, който също е бил подмамен от лъжливи обещания и доверчиво тръгнал към Змейската диря, без да поразпита преди това що за място ще обитава. И накрая попаднал в кажи-речи същата клопка, в която се озовали злощастните сегвани преди два века. Само дето те, за разлика от клетия планинец, не помъкнали със себе си към смъртта жените и децата си.

— Те неправедно живяха — каза Вълкодав, — но загинаха честно и храбро, без да се отметнат от клетвата си. Затова до ден-днешен пеят за тях.

— Надявам се — мечтателно проговори Йара, — да успея да стана воин, когато тръгнем на поход да изколим шаните. Ние няма да постъпим като тези наемници. Нас никой не ще надхитри!

Вълкодав премълча. Не му харесваше какви ги приказва момчето. Момъкът с арфата сякаш подслуша неговите мисли и довърши баладата:

Щом утихна гръмогласното пеене, Йара попита:

— Всички ли са загинали? Никой ли не оцелял?

— Никой — каза Вълкодав.

— А какво станало после, след боя?…

— Ела, аз ще ти разкажа, момче! — повика го Левзик на нарлакски. — Няма какво да слушаш измишльотините на някакъв си вянин!… Какво му разбира тиквата от сражения!

— Давай, Левзик! — подкрепи го Гарахар. — Ти по-арно ще излъжеш!

Йара стъписано погледна към Вълкодав, който сви рамене — иди, щом искаш. Момчето даже не заобиколи пейката, а като пъргаво гущерче се промуши под нея и чевръсто изпълзя между нозете на сегванина, с което предизвика добродушен смях у околните гребци. Нямаше откъде да знае, че без да иска, изпълни ритуала за приемането му в сегванско семейство. Само дето на мястото на гребеца трябваше да седи най-възрастната жена от рода.

— Онези момци наистина погинали до един — подхвана рижият Левзик. — Мога да ти изредя имената им, защото братът на един от тях е бил мой прапрадядо. Само не помним как се е казвал вождът, който ги хвърлил под вражеския удар. Той е бил лош кунс, без късмет, а значи излишно е да пазим името му. Старците казват, че се канел да завладее още някой и друг град и да основе малка собствена държава, като полека-лека завоюва цял Халисун. Кой знае, навярно би успял, тогава е бушувала голяма война и никъде не е имало здрава власт. Но станало така, че умрял внезапно само половин година подир възпятата битка. И хората казали, че смъртта му била странна. Какво мислиш, момче, какво го е сполетяло?

— Ръката на твоя прадядо — твърдо заяви Йара, — това го е сполетяло! Ръка, въоръжена за мъст! Прадядо ти и другите роднини на онези, които той предал на смъртта. Това е кръвнина и вие, сегваните, така съм чувал, винаги търсите сметка на предателите!

Левзик и околните гребци пак избухнаха в смях.

— Само да ти избелим червеното дупе с кравешки тор, и от теб ще стане отличен сегванин!… — каза Гарахар. Йара се усмихна поласкан.

— Ние наистина търсим сметка — продължи Левзик. Веслото в ръцете му не спираше да се забива и да излита над синята вода, заораваше в снагата на морето, ръсеше едри капки, тласкайки тежката гемия напред. — И тогава подирихме. Не е било лесно, защото вероломният кунс не пущал в дома си сегвани. Тогава ние сме събрали пари и сме наели убиец от клана на Безликите… Но не мисли, момко, че сме отмъстили с чужди ръце. Когато някой Безлик го питат от кое племе е, той отвръща: „От никое“. Питат го кой е, а той казва — „Никой“. Това значи, че е въплътена воля на онези, които го пращат да раздава смърт, самото тяхно възмездие… Разбираш ли какво ти говоря?

— Разбирам — важно кимна Йара.

— Пък онзи Безлик, когото бяхме наели, по рождение бил сегванин. Преди да се присъедини към Безликите имам предвид. Той дори отказал половината от парите, което Безликите много рядко правят, а иначе искат доста злато и сребро. А после се промъкнал в дома на вероломния кунс и посипал гозбата му с една сушена зла билка, трева, която расте, както казват, само на островите Меоре, където от недрата се излива отровен огън. И сетне кунсът страшно се мъчил, докато умирал. Пукнал позорно!

Йара радостно се съгласи:

— И още как позорно!…

— Делфини! — викна в този миг някой откъм левия борд. — Вижте ги!

Всички обърнаха глави, гребците отдясно дори се понадигнаха.

Петорка гладки сиво-бели тела се плъзгаха в кристалночистата вода току под повърхността, после изскачаха във въздуха, прелитаха няколко сажена и с плисък се гмуркаха обратно във вълните.

— Приветствам ви, добри странници! — напевно провъзгласи Еврих. — Знаеш ли, Йара, откъде са дошли на този свят делфините?

Йара поклати отрицателно глава, ленените му къдрици се разпиляха.

— Веднъж — сподели Еврих — моряците от един кораб зърнали Най-прекрасната, докато излизала от водата, и усладили очите си с гледката на пленителните й прелести. Владиката на Моретата така силно се разгневил на безсрамните моряци, че небето се затулило от развяващите Му се мустаци. Той замахнал с харпун, за да унищожи кораба, а екипажа да превърне в безобразни дънни риби, които никога не виждат светлината. Но Най-прекрасната, чието сърце е чуждо на обиди, измолила милост от Владиката. И нататък станало, както го описва Сордий Присмехулника:

— Ето как се появили в океана делфините! — довърши доволно граматикът.

— Ама то вярно казвали хората — лъже като арантянин! — подаде се изпод пейката рижата глава на Левзик. Сегванинът, също като Еврих, тъкмо бе предал веслото на другаря си и сега си почиваше легнал на палубата. — Вие, голокраките, само знаете да плямпате за Най-прекрасната и други женоря!

Еврих не забави отговора си:

— По-добре е да възпяваме женската хубост, отколкото убийства и сражения, както правят вашите певци…

— Нашите певци — кресна Левзик — са много по-добри от вашите! Вашият Цар-Слънце някога е управлявал половината свят, а где го сега? Собствените му градове не го тачат! И нищо чудно, щом пеете само за женски задници! А ние, сегваните, родени по малките острови, пеем за подвизи и затова скоро ще владеем всичко онова, което вие сте изгубили!

Той свирепо ежеше къдравата си брада, но Вълкодав, който въртеше веслото, вече не се притесняваше, че арантянинът ще отнесе някоя плесница, ако не и повече. Бе разбрал какво всъщност става — обратната страна на сегванската мълчаливост. Мореходите често нарочно подхващат уж кавга, в хода на която не е прието да се засягаш, даже когато пред очите на всички те поливат със словесна помия — и ти имаш право да изтърсиш в отговор всичко, което ти хрумне, стига наоколо от душа да се смеят всички онези люде, с които си дръзнал да кръстосваш страховитата морска стихия с крехка дървена черупка и от които само съдбата знае кой ще слезе на брега жив и здрав.

И щом си позволил да те въвлекат в такъв род свада — смятай, че може и да не те харесват, но ти признават достойнства, които те правят равен с тях. Ненапразно Левзик се озърташе към арантянина, ревниво наблюдавайки го как гребе… Но дали Еврих беше проумял това, Вълкодав засега не можеше да каже. Ала така или иначе граматикът не се смути и отвърна бързо и точно:

— Великите държави са прах на вятъра! Аз знам, че дългобрадият Храмн съветва по-малко да преследваме благините на властта заедно с друга земна суета и повече да се грижим за увеличаването на онази слава, способна да надживее хора и народи!

Йара очарован гледаше ту единия, ту другия от препиращите се. Откак родителите му бяха загинали, никой не бе приказвал с него по този начин и толкова дълго, от никого не бе узнавал толкова интересни и важни неща накуп. Вече му беше странно да си спомни, че отначало се боеше от всички чужди мъже на кораба, не смееше и крачка да отстъпи от своите спътници. Ако продължава все така и занапред, нищо чудно да му позволят да постои мъничко на носа!…

— Май Храмн още е казал — каза Левзик, — че слава се придобива с деяния, а не с празни приказки. Чуй сега, малък, откъде наистина са се пръкнали делфините. Повелителят на Дълбините има жена, като името й е също толкова свещено и непроизносимо, колкото и Неговото. Вещите люде са й дали почтителен прякор — Бездна…

— Което може да се тълкува по доста начини… — вметна Еврих… и гребците наоколо едва не изтърваха веслата от смях. Но неколцина зароптаха, защото им се стори, че изказването е неуважително към Нея. Веднага през кикот им отвърнаха, че надали Богинята, майка на толкова много създания, ще се обиди от възхваляване на женското й естество… абе, я вижте как се усмихва морето, нищо дръзко няма в словата на арантянина, дето гребе като сегванин!…

— Та Бездна всеки ден хвърля из владенията си дивна мрежа — продължи Левзик, след като сам се насмя до насита заедно с другите. — В тази мрежа се ловят не риби и водорасли, а само най-смелите воини, паднали в морски битки. И понеже те не познали прегръдката на погребалните клади, достойните им души не могат засега да се възнесат в Обителта на Храмн, да седнат на вечния му пир.

Йара кимна разбиращо. И в неговата родина имаше подобни вярвания.

— Милостивата Богиня им дава плът и облик на делфини, а сетне ги праща да наглеждат нас, живите мореплаватели. Затова се случва те да спасяват давещи се корабокрушенци. И още… — Левзик победоносно скоси очи към Еврих — нито един островен сегванин, даже да мре от глад, не ще посегне на делфин. За разлика от нечестивите голокраки!…

По палубата отново избухна смях, към който арантянинът се присъедини без колебание.

— Вълкодав е велик воин — каза Еврих на невръстния итигул.

— Вълкодав се бие добре — сдържано, по мъжки потвърди Йара. — Видях го в кръчмата.

Вянинът гребеше, слушайки разговора им, но си траеше, за да не дава повод на Еврих за пореден път да се шегува.

— Нямах това предвид — каза младият арантянин. — До днешния ден той нито веднъж не е хващал весло на косатка, а я виж как го върти сега! Само велик воин умее така отведнъж да усвои непознат му занаят!…

Йара се промуши под ръцете на Вълкодав, настани се до него и повтори, сякаш споделяйки най-заветното си:

— Аз също ще стана велик воин и ще поема с мъжете след Елдаг Бързото острие да изтребим шаните… дано се изличи името им от приказките на мъжете! Ние ще очистим от тях нашата свещена земя и няма да оставим никого, способен да продължи мерзкия им род! Вождът Елдаг носи старинен кинжал с дръжка от тюркоаз. Ако не се мокри редовно с шанска кръв, ще се напука и помътнее…

Вълкодав, мълчал почти през целия ден, при тези думи неочаквано се обади:

— А ти поне веднъж да си виждал село, изклано до последния човек?

— Не — озадачено отвърна Йара, — не съм виждал, но когато ние…

— А аз съм виждал — прекъсна го вянинът с глас, от който войнственият малък планинец се смръзна. — В Сакарем, по време на въстание на тамошните жители против своя шад — мрачно и тежко продължаваше Вълкодав. Говореше на езика на Шо-Ситайн, за да може Йара да го разбира добре. — Шад Менучер не проявяваше към бунтовниците никаква пощада. Аз и моята Наставница веднъж се натъкнахме на село, предния ден нападнато от отряд „златни“…

— Най-подбраните наемници, личната охрана на сакаремските управници — тихо поясни Еврих, който също бе наострил уши, защото не бе чувал тази история. Той пък, варваринът, какво ли изобщо е споделял…

— Селото беше голямо и богато — работейки с веслото, бавно разказваше Вълкодав. — Наброяваше повече от стотина двора. Ние влязохме в него с Наставницата ми откъм тръстиките. Заварихме само неколцина живи. Бяха роднини и приятели от съседното селище, дошли да узнаят какво се е случило. Не можеха да осигурят на всеки мъртъв отделна клада, защото не биха събрали дърва из цялата околия. Изкопаха край старото гробище една голяма обща яма и хвърляха в нея труповете. Товареха ги на каруца, караха ги до трапа, изтърсваха каруцата и пак обратно. Бутаха каруцата сами, защото конете се плашеха от миризмата на смърт. Хората ни казаха, че първоначално се опитали да редят телата що-годе прилично, после опитали поне да слагат семействата един до друг, ала постепенно им свършили силите. И никой вече не плачеше. Бяха претръпнали. Ние започнахме да им помагаме…

Вълкодав замлъкна за малко. Не погледна нито Йара, нито граматика.

— Заедно с един момък, Саргел се казваше, хващахме труповете за ръцете и за краката… когато имаха ръце и крака… залюлявахме ги и ги хвърляхме в каруцата. Имаше мъже, жени, деца, дори пеленачета. Един от тия, с които прибирахме телата, изведнъж се изгуби. Видяхме го за последно да влиза в една къща. Потърсихме го там. Седеше на масата сред мъртъвците и играеше с тях на ашици. Кикотеше се, пееше, хвърляше ашика вместо всеки труп…

— Той е полудял?… — плахо попита Йара. Вълкодав кимна и след малко продължи, просъсквайки през зъби:

— После намерихме мъртва девойка. Бях на двайсет зими тогава, а тя… не знам, може би на петнайсет или още по-малко… „Златните“ я бяха насилвали. Дълго. Накрая й прерязали гърлото. Така я намерихме. Лежи в локва кръв… а лицето й спокойно, светло, чисто… сякаш ей сега ще се събуди. Трябваше да я метнем в каруцата при останалите, а Саргел изведнъж се разтрепери и вика: Чакай, не бива с нея като с другите, ще я кача сам… Взе да я вдига на ръце, а главата й бе почти отрязана, на ивица кожа се държеше. Момчето я вдигна… главата й остана. Даже се търкулна под нозете ни. Саргел щеше да припадне, стана бял като сняг…

Йара също бе пребледнял. Еврих мълчеше и гледаше ръцете си.

— Мухи — каза Вълкодав. — Сини мухи. Облаци жужащи. Кацаха по труповете. Дори не излитаха веднага, когато се навеждахме над убитите…

Йара заби нос в коленете си и дълго не вдигна глава.