Право на двубой

7. Град Кондар

Йара седеше върху прашен камък край градската порта и от скука разглеждаше ръцете си. Бяха издрани, с изпочупени нокти и доста мърляви, но все още личеше какъв цвят е кожата. Червеникавомургава като пресен слънчев загар… Ей такива едни ръце. Ни така, ни иначе. Нито бакърени като на тате, нито златисти като на мама. Мешана работа. Когато беше дете, се натъжаваше от това.

„Така става, Йара-ло — утешаваше го мама. — Ако родителите на едно дете са от различни племена, Боговете непременно го даряват с по нещо и от двата рода. От двата — само хубави неща!“

Ала щом по време на детските игри възникваше кавга, другите хлапета почваха да му се присмиват за цвета на кожата, тогава мамините слова му изглеждаха твърде слаба броня срещу жилещите стрели на обидите. Даже взе да разбира защо баба му, майката на мама, толкова не е искала за дъщеря си съпруг от планинско племе. Не се впечатлила, че този Йаран Гущера се падал брат на Елдаг, вожда на истинските итигули от планината Четирите орела. Йара помнеше разказите на мама колко дълго е продължило сватосването им с татко. За това, колко пъти младият итигул получавал отказ след отказ и накрая предприел отчаяна стъпка: оголил гърди и с бойния си нож направил три дълбоки резки, намокрил длан с кръвта си и протегнал ръка към неотстъпчивата майка на своята изгора, та с раните си да потвърди клетвата си за любов. Чак тогава суровата баба нямала какво друго да прави, освен да поеме протегнатата длан и да вложи в нея, окървавената, ръката на дъщеря си. Йара помнеше трите дълги белега на гърдите на баща си. И много се гордееше с него. Понякога си мечтаеше как един ден също ще се влюби и скришом си рисуваше по кожата с глина и креда същите черти. Сетне срамежливо ги измиваше.

Смешно за припомняне е как усърдно се цапаше с ягодов сок, мъчейки се да потъмни кожата си да стане като татковата. Уж се получаваше, но след първия допир до вода истината лъсваше — често отначало на ивици. А езера, ручеи и блата покрай селото им имаше повече от достатъчно, така че хлапетиите почти не излизаха от тях в игрите си…

Добре поне, че косите наследи от баща си — пепелявожълти като изсъхнала острица, която стърчи през зимата изпод снега. Мамината коса беше кестенява. Затова пък очите на татко бяха сини. Йара взе сивите на майка си. Е, нещичко все пак е наследил точно и несмесено. Но пък… хубавото зависи откъде ще го погледнеш. Когато за първи път осмисли външността си и сподели потреслото го откритие с мама, тя само го погали по главата и се усмихна:

„Това не е лошо. След много-много години, когато няма да сме на този свят, ще ни видиш какви сме били само като се зърнеш в огледалото, малък мой Йара…“

Момчето въздъхна и се намести по-удобно върху камъка. Този разговор се случи скоро след като се преместиха да живеят в този град, напускайки Езерния край. Тогава се обиди, разплака се дори. Макар да се смяташе за голям мъж от една година, а пък мъжете нали не реват като бебета… Да, ама как да не се разревеш! Не да вземе да похвали сина си, да се зарадва колко е наблюдателен… Вместо това подхвана речи за това, че някой ден няма да са вече с него, за неизбежното, което рано или късно сполита всеки, но за което никой не обича да приказва и се преструва, че никога няма да се случи. Е, случва се, ала винаги на някой друг, не на мен. Не на мен!

С една дума, тогава той по най-немъжествен начин размаза сълзи и сополи по лицето си и мама седна да го утешава, да се отмята от казаното и да обещава, че ако някога наистина си отидат и го оставят сам-самичък на света, то това хич няма да е скоро. След ужасно много години. Когато остареят и се уморят, когато им се прииска да си починат след деветдесет и девет години работа и грижи. А той дотогава ще е възрастен мъж, даже сигурно също беловлас. Дядо на множество внуци. И велик ловец.

Ох, да можеше да знае тогава, колко рано ще свършат обещаните от мама „много-много години“!… Само след седем луни.

Йара пак въздъхна. Той, глупачето, плачеше само от споменаването за онова, страшното, сърдит, че далечният призрак на бедата си е позволил за миг да помрачи безоблачните му детски небеса. Обаче след като се случи, вече не плачеше. Изобщо. Сълзите сякаш пресъхнаха. Завинаги.

Стражниците, отворили на разсъмване градските порти, лениво си говореха, подхвърляха си закачки. Грееха се на слънце, докато цареше сутрешният хлад. Ала почне ли слънчо да жари — ще се изпокрият в дебели сенки. Стражниците, както отдавна си изясни Йара, не са някакви особени същества, а най-обикновени весели момци, само дето носят ризници, подпират се на копия и имат самострели. Рядко някой се държеше зле с бездомните малчугани, защото хлапетата на драго сърце тичаха до близката гостилница за храна и пиене, изпълняваха дребни поръчения. И когато през портите минава керван, а стражниците надничат в денкове и кошници, почукват по делви и отварят сандъци, за да съберат полагаемия на господаря конис данък, тогава невръстните улични дрипльовци се притичват да помагат на търговците да връзват и закопчават. И стражата не възразява, ако пътешествениците хвърлят на хлапетата дребни грошове.

След като се поотрака в Кондар, Йара опита късмета си на пристанището, където се поклащаха големи и малки кораби, пробва се също и край всички останали градски порти. Истината, която при това постигна, беше ясна и проста като дръжка на мотика. В града никой не се радва на сираче, чиято кожа има такъв смахнат цвят. Нито един мореход не гореше от желание хей така, от добрина и съжаление, да го вземе на кораба си и да го върне в родната страна. Оказа се, че превозът по море струвал пари. Много пари. А за всяка възможност да заработи поне част от исканите пари се налагаше да воюва с юмруци. А точно това Йара не умееше. Той изобщо почти нищо не умееше от онова, което изискваше от него животът на безпризорник. Йара се оказа неспособен да спъне разносвача на гевреци, заради което с позор и бой бе прокуден от малката глутница бездомни хлапета, към която се беше опитал да се присъедини. Накрая намери сравнително безопасно и спокойно място край Източната градска порта.

Оттук не минаваха много хора. При основаването на града, което според местните лъжци уж било станало още преди Последната война, се е смятало, че от тези порти ще тръгне оживен друм към приятелски настроените солвяни. Ала Засечният рид за два века така и не се превърнал в по-проходим, пък и накрая съвсем опустял. Сега откъм изток прииждаха предимно гурбетчии и самотни странници. И едните, и другите не пристигаха с кой знае колко багаж, който да се преглежда от стражите.

Затова пък охраната на Източната порта всеки трети ден се командваше от един млад старшина, когото Йара мислеше за спокоен и справедлив. Момчето даже му знаеше името — Брагел. Всеки път, когато идваше Брагел, за сирака настъпваше истински празник, чакан с нетърпение. Старшината вече редовно пращаше Йара да донесе пиво и храна за всички свои подчинени, при което поверяваше на хлапака цяло съкровище от един сребърник. Йара се разпореждаше с това богатство, както го бяха учили у дома. Първия път Брагел преброи рестото от грошове и дори повдигна вежда, учуден от небивалата честност на бездомното момче. Стражата бе свикнала, че малките дрипльовци винаги „губят“ по един-два медни гроша пътьом. Йара познаваше и такива, които просто биха духнали заедно със сребърника, без да донесат нито ресто, нито кошницата с храна. Брагел тогава нищо не рече, а взе, че отчупи половината от питката си и я подаде на хлапето с чудноват тен. И повече не броеше грошовете. А Йара продължи честно да връща остатъка от парите, че и нещо повече — запомняше кой от стражниците какво е поръчал и нито веднъж не сгреши какво да му купи от гостилницата…

Гората се намираше на няколко прелета на стрела от стените на града — традиция от времената на Последната война. Никакви врагове отдавна вече не нападаха кондарци, но голата пустош, наричана по стар обичай „вехто поле“, се чистеше едва ли не с благоговение като пред Божи храм всяка година. Целият град излизаше сякаш на панаир, за да плеви всякаква растителност от полето. Всъщност Кондар се намираше на не най-удобното според картите място — в северния ъгъл на Нарлакската държава, все заради злокобната Змейска диря. Жителите му харесваха да се мислят за малко по-особено племе от останалите нарлаки, кичеха се с произхода си от най-първите безстрашни вардяни на границата, твърдяха, че били техни преки наследници. Затова и всички празници се отбелязваха тук малко по-войнствено, за да напомнят за кървавите събития на древността. Обиколката на Границите, състезания на конници, надпревара с бойни кораби, разчистването на „вехтото поле“…

Йара разсеяно гледаше в далечината, понеже пътят бе безлюден, а до часа, когато му връчат сребърника и го пратят до гостилницата да пазарува, оставаше доста време. Другите момчета играеха на чилик, но той не се опита да се присъедини; знаеше, че няма да го искат, дори някой от играчите току ще го перне със своята тояжка… Така че нищо чудно нямаше в това, че именно той пръв забеляза показалата се от гората каруца.

В родния му край почитаха мнозина Богове, ала най-вече — Бащата Небе. Този Бог наистина даваше милостта Си навсякъде по земята, където и да се озоват Неговите смъртни чеда. И момчето възнесе кратичка благодарствена молитва, след като забеляза, че вехтото поле се прекосява от истински търговец с пълен впряг стока. А щом има такава, Брагел ще събере данък. Което пък значи, че няма да се размине без развързване на денкове и после повторното им стягане!…

— Търговец!… — завика Йара и се озърна към старшината на стражата. — Търговец!

Все още говореше зле нарлакски, но тази дума бе научил добре.

Чиликът веднага бе прекъснат, в прахта тупнаха тояжките, момчетата също се взряха в друма. Не бяха очаквали да се появи каруца и сега се чувстваха обидени, че червеникавият мухльо ги е преварил. Сега Брагел надали щеше да им позволи да избутат тоя дребен чироз от впряга, когато търговецът се приближи.

Скоро се видя, че юздите държи здрав и прав старец с бяла брада. Отзад, сред плетени кошници седеше възрастна жена. Петима мъже и още една жена, по-млада, вървяха отстрани.

Брагел поздрави грънчаря и синовете му, по което Йара разбра, че ги познава, навярно не за първи път идваха в Кондар. Лошото бе, че стражата имаше доверие на тези хора и не тръгна да наднича колко стока карат. Момчешкото сърце се сви, докато стражниците просто попитаха стареца колко грънци има, а сетне Брагел надраска нещо върху намазана с восък дъсчица и взе парите за преминаване през портата. Ала ловецът, който бе с грънчаря, бе подканен да покаже своя товар, явно не го познаваха толкова добре. Йара за кратко се обнадежди, ала ловецът даде на пазачите две норки и една лисица, след което сам стегна денковете си с останалите кожи.

Ето ти на дългоочакван търговец…

Брагел нищо не попита жените. Нямаха багаж, не го занимаваше по каква работа идват в града, имаха вид на почтени госпожи, сигурно майка и дъщеря. Ала двамата други непознати, които придружаваха грънчаря, бяха удостоени с най-голямо внимание. Особено единия, висок и брадат, с дълги посивяващи коси, сплетени на плитки.

Момчетата наобиколиха именно него, но без да се приближават съвсем — не посмяха, кой знае защо. Ала сочеха с пръсти едрия прилеп, кацнал спокойно на рамото на странника и съвсем очевидно понасящ без притеснение слънчевата светлина. Там, където по-рано живееше Йара, имаше много прилепи, но такъв като този никога не бе виждал. После забеляза морава следа по кожата на шията на непознатия, която изчезваше под ризата на гърдите му. И още една ивица се подаваше от ръкава, пълзеше по китката чак до пръстите. Белезите като че ли бяха пресни.

Йара не се зачуди от какво са — знаеше, че са от бич. От опит го знаеше. Веднъж богати конници минаваха по улицата и той, бездомникът, не се отдръпна достатъчно живо от пътя им. Йара отлично запомни ослепителното парване, после жестоката и обидна болка, превърнала се в треска привечер. Възрастният здрав мъж тук, разбира се, с нищо не показваше, че го боли, но Йара се досещаше колко го сърбят белезите, как лошо тръпнат и жилят. И съжали непознатия. Въпреки постепенно изграденото у него убеждение на бездомник, че е по-добре себе си да жали човек, отколкото на други хора да съчувства, та сетне да си изпати…

Продължи да разглежда странника и последното, на което обърна внимание, бе онова, което пък бе привлякло първия поглед на опитния Брагел — дръжка на дълъг меч, стърчаща над дясното рамо на човека.

Младият старшина се намръщи недоволно. Пътникът мязаше на негодник, за когото плаче въжето. Брагел смяташе, че такива побойници нямат място в Кондар — и без това си ги има толкова, че ако плюнеш, все някоя подобна отрепка ще улучиш. Хич не желаеше да пуска още един обесник. Знае ли се какви ще ги надроби, кой ще сърба после? Кой, ще попитат, е позволил на тоя да влезе в града?…

— Аз съм странстващ учен, родом от благословената Арантиада, наричат ме Събирач на мъдрост — представи се на стражника млад светлокос мъж, който стоеше до снажния главорез. — Идвам във вашия град с намерението да се кача на кораб, който отива отвъд морето, към сегванските острови… А този човек е моят слуга и телохранител, от племето вяни, аз му викам Вълкодав.

Брагел кимна с облекчение, записвайки словата на странника върху парче пергамент. Добре, така бива — варварин за телохранител. Така вече наистина бива. То от диваците друго става ли? Най-свястното, с което могат да се заемат… Защото са груби и тъпи, но пък способни да побият човек в земята до ушите с пестник. Дано поне този е послушен на господаря си, рече си наум Брагел и в следващия миг вдигна глава и срещна погледа на варварина. Той се усмихваше едва-едва с ъгълчето на устата. Старшият на стражата даже леко се изчерви, внезапно проумял, че тоя мъж явно е врял и кипял и го чете като отворен свитък — заедно с всичките му мисли и разсъждения.

— В нашия град — промълви старшината, отърсвайки се от взора на варварина, — живеят мирни, добри и спокойни люде. Сами разбирате, не ни трябват излишни бели. Вие, благородни гости, можете да носите оръжията си, щом толкова ви се иска, но трябва да бъдат вързани. Такава е волята на господаря ни конис.

И арантянинът имаше меч, вероятно дори добре го владееше. Но Брагел се обърна най-вече към страховития телохранител.

Еврих кимна с готовност. Вянинът обаче даже не трепна.

По знак на старшината един стражник извади два ремъка с дървени печати. Стегна кръстовините на мечовете и ги върза за ножниците, сетне отряза подаващите се краища на ремъците така, че ваденето на оръжието, без да се счупят печатите, ставаше невъзможно. Добре дошли в Кондар. Тук не е като в Галирад, тук не вярват на дадена дума. Арантянинът бръкна в кесията, за да плати за влизането, както и за запечатването на оръжията.

— Четирима сме — поясни той. — Двете жени са с нас.

— Хубав меч има телохранителят ти — каза старшината. — Трябва да е добър воин. Как се е случило боец като него да бъде бичуван?

Най-добрият начин да се измъкнеш от неудобни въпроси е да обърнеш всичко на шега. Затова Еврих весело отвърна:

— На добрите воини винаги се намира някой по-добър, нали така, Вълкодав?

Вянинът сви рамене, но премълча.

По пладне дойде друг старшина със сменна стража. Както винаги. Брагел и момците му ще си тръгнат по къщите, а Йара ще се промъкне по заобиколни сокаци почти през целия град, за да проследи младия нарлак, който ще почука на портата и ще влезе в дома си. Понякога на прага го посрещаше жена му, но по-често изприпкваше момчето на Брагел — хлапе, малко по-малко от Йара. Жената бе хубава, тя прегръщаше старшината и го целуваше, без да го чака да отмие от себе си градския прахоляк, а синът увисваше на колана на баща си. Винаги покрай семейството се появяваха две големи кучета халисунска порода, бели, с гъста дълга козина, провиснала на дебели мърляви масури чак доземи. Йара бе чувал, не помнеше къде и кога, че срещу такива песове и тояга не помага, пищните им шуби гасят ударите. Йара никога не се приближаваше до портичката на Брагел, ала не заради страх от кучетата. Може би някога животът ще го научи да остане безразличен, когато го наричат просяк, ала все още не му бе все едно.

Само си мислеше, че верните песове навярно всеки ден ги хранят до насита. По пълна паница каша и по кокал отгоре, а по кокала добрата млада господарка на къщата е оставила достатъчно мръвка, за да им е сладко… И племето на татко също имаше особена порода кучета, само у тях имаше такива от целия Задоблачен рид. Йара никога не бе посещавал планината на Четирите орела, затова само знаеше за тези кучета, наричани „утавегу“, че са бели. Дали приличат на тия халисунци?… Или по нищо не приличат?…

Грънчарят препоръча на Еврих странноприемницата „Нардарски лаур“, кръстен така в чест на сребърните монети от малката, но силна и богата южна страна. По думите на стареца, странноприемницата се намирала не в най-заможната махала, но и не в най-изпадналата. Не е скъпо, чисто, прилично място да отседне човек, стопанинът е честен мъж, няма да е срам да гостуват там и жените…

Вълкодав крачеше до каруцата, уверено управлявана от грънчаря. Вянинът се оглеждаше наоколо без много удоволствие. Не му допадаха нарлакските градове с техните тесни улици, които някак неприятно напомнят подземни коридори. Дървеният Галирад горе-долу му понасяше, но тук!… Каменните стени на сградите сякаш всеки момент се гласяха да се сключат над главата му, да се превърнат в сводове на мрачни пещери… Паважът бе кален и мръсен от храчки и изливана през прозорците помия… трябва ти здрав и негнуслив стомах, за да стъпваш по нея бос!

На едно място на стария грънчар му се наложи да задърпа юздите и задълго да спре — улицата бе задръстена от шествие, прославящо Боговете-Близнаци. Не може да се каже, че в Кондар Те бяха най-почитаните. Местните нарлаки предпочитаха да се прекланят пред Свещения огън, но умният управник строго забраняваше на поданиците си да гонят чужди вери, докато привържениците им не причиняват никому зло, а ползата за града от тях е несъмнена. Ето че сега вървяха, наводнили улицата, занаятчии, просяци, рибари и търговци, които празнуваха ежемесечния Постен Ден според каноните на вярата си. Всички носеха върху дрехите си червено-зелени наметала, тържествени и спретнати. Зли езици съскаха полугласно, че уж такива разходки с пеене на химни помагали на следовниците да забравят през този ден стърженето на стомасите си, както и прегръдките на жените си.

— О! — каза Лудата Сигина и доста чевръсто за възрастта си скочи от каруцата. — Я колко хора!… Дали някой от тях не е виждал синовете ми!…

Еврих не успя да я задържи — жената подхвана полата си да не я застъпи и се устреми към подобното на река шествие.

— Не сте ли виждали децата ми? — разпитваше тя човек след човек, хващайки почтените кондарци за ръкавите и за наметалата. — Синовете ми сигурно са нейде тук!… Да сте ги срещали?…

Безумната бабичка пречеше на хората да пеят и да възнасят духа си, обръщайки помислите си към Близнаците. Едни просто издърпваха ръкави от пръстите й, други направо я бутаха. Вълкодав бързо отведе жената настрани, смутен и ядосан от поведението на богомолците. Каза й:

— Твоите синове надали са сред тези люде, почитаема. Сигурно те чакат другаде. Ела с нас.

… Сменният старшина дойде до Източните порти заедно с двама конници, които носеха върху кафтаните си везани гербове на владетеля конис. Брагел им връчи кесията със събраните данъци и такси, заедно с восъчната дъсчица, поясняваща от кого и колко е било взето. Здрависа се с командира на смяната, предаде му охраната на портите… Йара проследи с очи добрия стражник, готов да се впусне незабелязано подире му… Брагел неочаквано се озърна и го повика с пръст:

— Ей, малкия, я ела насам!

Йара нерешително се приближи, плашейки се от това, че старшината сигурно го е видял да го изпровожда чак до дома му и е сметнал проследяването за непростимо нахалство. Момчето едва се сдържа да не хукне да бяга, когато широката силна длан на мъжа легна върху мършавото му рамо.

— Малкия — попита той, — не ти ли омръзна да живееш до портата? Искаш ли да те заведа на едно място, където ще служиш и няма повече да гладуваш като бездомно кутре?

Самият Йара не говореше добре нарлакски, ала прекрасно разбираше какво му приказват. Няколко мига той гледа невярващо стражника, вцепенен и стъписан, не знаеше как да постъпи. Редно ли е да приеме нечувано щедрото предложение? Или все пак да откаже, кой знае какво може да се случи, а с улицата вече е свикнал някак…

Съмненията още го мъчеха, но Йара кимна. Той вярваше, че чудеса, макар и рядко, се случват. Сигурно веднъж на сто години. Затова — грабвай късмета с две ръце и да става каквото ще. Сирашкият и сиромашки живот поне на тази мъдрост го бе научил.

— Е, да тръгваме тогава — каза Брагел и закрачи по улицата. Стар обичай повеляваше на стражите да носят ризници и шлемове с пристегнат под брадичката ремък, така че всеки миг да са готови за бой, а и за да може всеки гражданин да види — не стоят просто така хората. Лошото бе, че шлемовете тегнеха — зиме студено, лете жежко. Затова всеки стражник, щом му дойдеше смяната, първо посягаше към ремъците под брадичката. И без това по кръчмите ги задяват, че от шлемовете рано се оплешивява. Брагел също свали шлема и го понесе като кофа. Дебелият кожен подшлемник, влажен от пот, започна да изсъхва под слънчевите лъчи. Младият старшина имаше широка крачка, Йара подтичваше редом в тръс, за да не изостане. Не изостана.

Много му се искаше, ала не посмя да попита къде го водят. Йара още не се беше превърнал в подозрително вълче, което само пакости очаква от всеки по-силен. Половината от момчетата бездомници на негово място тутакси биха се сетили за кошмарната мълва, че по този начин, с измама, търговците на роби подмамват невръстни жертви, като навярно са подкупили и някой друг стражник… Йара изобщо не помисли нещо лошо. Вървеше доверчиво след човек, когото смяташе за приятел. Старшината обеща да помогне. Значи така и ще стори.

Еврих и Вълкодав се връщаха от пристанището, където разпитаха за кораб до сегванските острови, в странноприемницата, където бяха оставили жените. Не носеха много утешителни новини. Изясни се, че единственият сегвански кораб вдигнал платна предния ден и не очаквали скоро друг.

Излизаше, че се налага да отседнат за известно време в Кондар.

За което се нуждаеха от пари.

Когато тръгваха на път, уж взеха достатъчно сребро, което да им стигне да заминат отвъд морето и да се върнат обратно. Животът обаче отново им показа, че човек предполага, ала само Съдбата и Боговете разполагат, че нищо не можеш да пресметнеш предварително. Та и как биха могли да предвидят появата на Сигина и Рейтамира! Или малкия Инори, чакането на близките му ги забави допълнително… Минавайки Портала, Еврих самонадеяно мислеше, че примерно по това време вече ще са достигнали Островите и ще се пазарят с някой буен мореход да ги закара до онова безлюдно парче суша, което Тилорн наричаше островът на Спасението. Вълкодав тогава благоразумно си затрая, докато слушаше кроежите му. Да спориш с книжовник или жрец, си е загубена работа. Пък и току-виж наистина надеждите на Еврих се сбъднат?… Тогава арантянинът ще му се присмива денонощно. Ала мнението на вянина все пак бе, че е много съмнително пътешествието да мине като по мед и масло. Не разчиташе да се завърнат у дома до края на лятото. Къде се е чуло и видяло Съдбата да не пусне на такъв мечтател като Еврих черна котка да му мине път?… Няма начин. Никога не пропуска.

— Нека това задържане ни е най-голямата беда — намери утеха в шегата Еврих. Вълкодав реши, че няма на какво да се смее.

Настаниха Сигина и Рейтамира, платиха за стаята и поеха по най-прекия път към пристанището, като прекосиха пазарния площад с чудесиите и съблазните му. Известно е, нали, как се случва понявга — заплеснеш се, закъснееш за ей толковка, а сетне цяла година си скубеш косата от яд. Но се оказа, че вече няма за какво да бързат. Затова на връщане се отбиха да разгледат тържището.

Тук, както във всеки голям приморски град, на площада имаше всичко за продан — най-различни неща от всички краища на света. Вярно, на Вълкодав му се стори, че тържището изглежда по-бедно от галирадското, че и самият площад бе по-тесен. Сигурно защото, рече си той, солвянската столица ми е станала като своя. А тук всичко е чуждо. Толкова чуждо, че даже и желание нямам да зяпам по сергиите…

Не беше съвсем прав, имаше какво да види човек. Скоро и самият той забеляза нещо интересно. Първо дочу мелодичен звън. Веднага се сети за малките звънци, които вяните зашиваха за дрешките на дечурлигата. Народът му вярваше, че веселите гласчета на звънците са в родство с гръмотевиците небесни, а неразумното отроче незримо биваше наглеждано от Самия Бог на Бурите. Пък и така родителите чуват накъде е хукнало чедото им…

Вълкодав се вслуша и разбра, че звуците не идат от звънци, а по-скоро от провесени на жички метални пръчици, навярно подобни на онези, които съпровождат всеки мономатански танц. Ако Тилорн бе наблизо, би обяснил на Вълкодав, че напоследък просто твърде често мисли за тайнствения вянин, когото Сигина и жителите на Четирите дъба бяха видели. И поради тези мисли се надява да срещне съплеменника си тук, в многолюдния Кондар… Дали тази, дали друга причина накара Вълкодав да отстъпи пред внезапния порив, ала той се обърна, вгледа се и закрачи по посока на звъна. Скоро видя двама жреци, стар и млад, които стояха пред резбовано дървено изображение. Одеянията на жреците бяха двуцветни. Отдясно сивата тъкан имаше червен оттенък, отляво — зелен. Старшият жрец се кипреше с по-наситено боядисана дреха, у младия цветовете бяха едва загатнати. Тъкмо той причиняваше металния звън, като удряше с малко чукче по отлят от бронз знак на Разделения Кръг. Излъсканият диск се полюшваше и сияеше с треперлив златист блясък, издавайки висок и чист звук, който сякаш зовеше нанякъде отвъд пределите на видимия свят.

Резбованото изображение зад свещенослужителите се оказа нещо като картина; най-отпред бе изобразен болен просяк, повален върху ложето на страданията. Мъченикът се стори на Вълкодав доста убедително издялкан. Комай жреците добре разбираха от рани, язви и други телесни болежки, пък и просяци в Кондар има повече от достатъчно… Над болника загрижено се скланяха двама юноши с прекрасни, кротки и благи лица. Бяха като две капки вода. Единият, сякаш мъничко по-възрастен, бе облечен в червено, а другият — в зелено. От главите и ръцете им се разпростираше златно сияние. Отдолу под одъра се четеше стихотворно пророчество, без каквото рядко се правеха образите на Близнаците:

На всички е известно, че земният живот на божествените Братя бе завършил по твърде различен начин. По-големият загинал като воин, в бой, с чест приел огнено погребение и безпрепятствено се възнесъл към Отеца, Предвечния и Неродения. Тялото на Малкия, погубен от жестоки гонители, така и не било открито. И ето вече кое ли столетие подред знаменитото пророчество караше Учениците да обикалят света и да дават обет за великото издирване, само че досега никой не бе имал късмет…

Старият жрец забеляза погледа на Вълкодав и пристъпи към него, като смирено му протягаше платнена кесия, която откачи от дрехата си.

— Свети са Близнаците, почитани в три свята… — полугласно произнесе той обичайното за вярата му приветствие-благословия.

— Свят е и Отецът Им, Предвечния и Неродения… — ненадейно за самия себе си отвърна Вълкодав. В дома на рода му някога беше живял жрец на Боговете-Близнаци, мъдър и благ старец. Едноверецът му от кондарското тържище твърде малко приличаше на него, освен може би по израза на очите. От тях струеше същата онази тиха светлина, която говореше, че човек с такива очи никога не ще бъде самотен, дори ако го затвориш като Тилорн в смрадлива тъмница.

Кондарският следовник на Близнаците междувременно вдигна учудено рошавите си вежди. И попита, сдържано зарадван:

— Кажи ми, добри човече, от кой край идеш? Не си местен. Сподели с нас до колко отдалечени земи е достигнала истинската Светлина?…

— Народът ми живее между велхи и солвяни, край северните извори на Светин — каза Вълкодав. — Другите племена ни наричат вяни. При нас са дохождали жреци като теб.

Белобрадият Ученик на Близнаците заговори на доста лош солвянски:

— А кажи, добри човече, мнозина ли твои съплеменници приеха като теб истинската вяра? Строят ли храмове?

Вълкодав бавно поклати глава. И отговори така, както неведнъж вече беше отговарял на срещнатите и заприказвали го Ученици:

— Моля се на своите си Богове, почитаеми. Не се сърди, но народът ми не слави Близнаците. При солвяните преди три години бяха пристигнали ваши жреци. Видях ги в Галирад. Възрастният се казваше брат Хономер и той изнесе проповед пред самата владетелка. Аз обаче не зная дали много хора се вслушаха в словата му…

Премълча подробностите за тази проповед, не си струваше да ги разказва, наистина. Пък и в този момент се приближи Еврих. Вълкодав го усети да спира и почти почувства как враждебно разглежда жреците.

Отговорът на вянина не се понрави на стареца. Вълкодав очакваше гневен изблик и попържни към зловредните езичници, ала Ученикът само склони глава в огорчение и премълча. Вянинът забеляза, че в отпуснатата кесия тегнат няколко монети и попита:

— Позволи ми да узная, отче, защо стоиш тук, вместо да вървиш с шествието? Нима не трябва да си със събратята си по вяра и да им проповядваш?

Въпреки всичко Вълкодав харесваше проповедите на Учениците. Ако се случеше добър разказвач като онзи дядо, който някога грееше кости край огнището на Сивите песове, историята на божествените Братя бе много увлекателна за слушане, те сякаш се изправяха пред него като живи — мъжествени, трогателни, смели и смешни. Кой ли вянин ще откаже да послуша за такива — било седнал край огън, било застанал насред човешка тълпа!… Еврих обаче имаше свое мнение по въпроса. Вълкодав видя с ъгълчето на окото си как граматикът се нацупи.

— Нашата вяра е подобна на безценен елмаз с безчет шлифовани повърхнини — отвърна побелелият жрец. — Всеки от нас служи на Близнаците както и колкото може, избирайки си онази страна на брилянта, чиято светлина е най-близка до душата му. За едни това е вдъхновена проповед, за други — шествия и молитви, за трети — защита на притеснената Истина посредством меч. А за нас с брат Никила — смирена служба в полза на страдащите. Един търговец, родом от този град, измъчен от тежка болест, получил просветление и ни дари една от своите къщи. В нея ние основахме лечебница за сиромаси…

— И сега събирате пари за лечебницата? — попита Вълкодав, окончателно проумявайки смисъла на дървената резбована картина.

— Да — кимна жрецът. — За изцеление на болните прибягваме до молитвени слова, ала нужни са и лекарства. Нужна е храна за хората, които са ни се доверили, нужни са завивки и превръзки… — старецът въздъхна. — Тези нужди ни карат да молим за помощ добрите люде, без значение каква е вярата им.

Вълкодав не се имаше за добър човек. Не, като дете не беше зъл, никак даже, само че онази негова детска добрина свърши много отдавна. Изтече заедно с кръвта изпод камшиците. До капка. Въпреки това сега посегна към кемера си, извади пълноценен сребърник и го хвърли в кесията на жреца. Сетне се обърна и се отдалечи, без да слуша забързаните благословии. Има ли смисъл да дава ухо на незаслужени хвалби? На всичко отгоре от името на Богове, които нямат голямо значение за народа ти?…

— Приятелю Вълкодав!… — тържествено поде Еврих, когато двамата се отдалечиха от свещенослужителите и зад тях отново се разнесе скрежният метален звън. — В името на брадата на Вседържителя, която Той сдъвкал до половината, докато гледал как Най-прекрасната се къпе в ручея!… Понякога ме изумяваш, приятелю!…

Вянинът нищо не каза, за да не предизвика още подигравки. Всъщност, дали ще мълчи, дали ще говори — все тая, понеже Еврих продължи:

— Чини ми се, приятелю Вълкодав, че привечер ще завариш тия двамцата в кръчмата — да пропиват нашия сребърник…

— Ако ги заваря, ще им откъсна главите — вяло се закани Вълкодав. Помисли и се поправи, припомняйки си как изглеждаше възрастният жрец: — Добре де, няма да ги бия… само ще си прибера обратно парата…

Еврих преметна през лакът полата на наметалото и простря напред ръка като оратор, държащ реч пред цялата Школа на прочутия Силион:

— Колко предполагаш, приятелю Вълкодав, че е платил Хономер на Канаон? Или на Плишка, за да разиграват с него уговорени двубои?… Ами на морехода, който го возеше от град на град?… Не ти ли се иска да пресметнеш колко болници за бедняци биха могли да се основат с поне част от тези суми?

Вълкодав смяташе, че не бива да държи сметка на стареца, просещ заедно с младия си другар в полза на бедните, грях е. Но пък, от друга страна, град, в който сиромасите мрат по улиците от болести, а край портата чакат милостиня гладни и дрипави хлапета, трябва незабавно да бъде сринат до основи, ако изобщо в тукашните Небеса има поне мараня от справедливост. В това Вълкодав бе убеден толкова непоколебимо, че целият Силион не би успял да го разколебае. Но, пак за същото, редно ли е да вини стария жрец за чужди недостойни дела, човекът просто се мъчеше някак да помогне, да облекчи, да…

— Ти какво си се заял с мен? — мрачно попита вянинът. — Какво искаш да сторя? Да се върна и да си взема сребърника ли?

— Бих желал — надуто съобщи Еврих — и аз да имам същата лека ръка да пръскам пари насам-натам, когато ми скимне. Защо се разпореждаш с общите ни средства? И защо само ти носиш кемера ни? Да не съм дете, че всеки път да ти искам разрешение да похарча и меден грош!

Вече имаха по-малко от половината сребро, с което бяха поели на път. Наистина не разполагаха с излишни пари, нали трябваше да платят за кораба до Островите. Вълкодав държеше кемера окачен на своя колан, с основание предполагайки, че градските джебчии не ще дръзнат да оберат точно него. А и как ли би постъпил ученият арантянин, когато открие, че чужда ръка пребърква кесията му? Най-много да се развика за стража. Ала варваринът с мутра на избягал от каторга злодей е съвсем друга работа. Туйто, книжнико.

Вълкодав мислеше, че разсъждава правилно и никому не вреди, но сега изведнъж се оказваше, че за пореден път се е държал като чорбаджия с вирнат нос. А, не! Писна ми от упреци! — реши вянинът.

— Дръж го ти тогава! — рече той и друсна кесията в ръката на Еврих, при което той се стъписа. Сигурно не бе очаквал да стане така. Или пък му просветна, че сега ще трябва да пази парите. На Вълкодав му беше вече все едно.

Душевните съмнения на Еврих не траяха дълго. Зорките му зелени очи се залепиха за сергия с книги и той се устреми натам, в крачка окачайки кемера на пояса си, като едва не го изтърва под нозете си. Вълкодав го последва.

Търговецът на книги се оказа — голяма изненада, помисли си Вълкодав с присмех, който никак не се отрази върху лицето му, — съотечественик на Еврих и много се зарадва на учения. Той, разбира се, не подозираше, че в действителност са родени в различни светове, в две различни Арантиади. Само след минута вече беседваха оживено за достойнствата на един или друг изкопаем философ пред следващ прашасал умник, като отваряха дебели фолианти за подкрепа на доводите си. Солидните томове, в които се заровиха двамата граматици, изглеждаха на Вълкодав така, сякаш никой не ги бе прелиствал от сто години, а навярно още толкова нямаше и да ги пипне. Безразличието му към учения спор в един момент направи впечатление на търговеца и той го огледа подозрително, което предизвика Еврих да даде обясняние:

— Този варварин е моят телохранител…

Собственикът на книжната сергия кимна разбиращо и каза, че в днешни времена образованите хора стъпка не могат да сторят без телохранители, но какво да се прави, упадък на нравите… след което престана да забелязва вянина. Доста дълго Вълкодав търпя сладкодумните им речи, след което просто от скука се взря в прашните подвързии на книгите. „Зелхат от Чираха“ — неочаквано прочете той върху едната от изтърканите корици и веднага застана нащрек като ловджийско куче, надушило следа на дивеч. Отлично помнеше разказите на Ниилит за съседа й, прокуден от страната си мъдрец и велик лечител с името Зелхат. Вярно, онзи Зелхат го наричаха Мелсински. Момичето казваше, че преди изгнанието си мъдрецът живял в сакаремската столица и бил съветник на самия шад. Обаче пък бедното и забутано градче, в което бе израснала Ниилит, се казваше тъкмо Чираха. Вълкодав трудно би повярвал, че в онази дупка на дървеници двама обитатели носят името Зелхат, които пишат книги, затова взе томчето да го разгледа. Рече си, че ако е от същия мъдрец, заслужава да я купи. Каквато и цена да поиска продавачът. Парите идват и си отиват, други неща остават накрая…

Да не говорим, че не подари нищо свястно на Ниилит за сватбата й с Тилорн.

Вълкодав отвори книгата. Очакваше, че ще е за цярове и лечителство. Като „Лековитият извор“, за който бе споменало девойчето. Но, за негова почуда, пълното название на Зелхатовия труд се оказа многословно и засукано. Вянинът четеше бавно на сакаремски, затова не веднага прочете заглавието, което гласеше: „Начертание на страни, земи и народи, от Зелхат Отпратения в Чираха на залеза на земните му дни, съставено, сиреч записано от думи на мнозина смели и славни люде, зърнали с очите си най-далечните краища на подлунния свят“.

Начертание на страни!… Брей, тази книга току-виж се окаже още по-полезна, отколкото я мислеше. Не просто скъп подарък за Ниилит. Ще му е в помощ и на него самия!… Вълкодав прелисти няколко страници и тозчас се увери, че книгата не е изпълнен с грешки и пропуски препис. И не заради подвързията й се изпълни с тази си увереност, която подвързия, впрочем, бе от сарсан, какъвто се намира единствено из сакаремските мочурища. В нея имаше нещо неподражаемо, едно от многото изобретения на Зелхат, кой знае защо упорито пренебрегвано от преписвачи и фалшификатори — списък на главите на книгата с кратък преглед на всяка, че и указание къде се намират. Вянинът провери из листата на дебелия фолиант. Няма грешка! За по-лесно търсене, в ъгъла на всяка страница се виждаха грижливо и четливо изписани цифри. Ниилит беше споменавала, че учителят й измислил така да бележи страниците. Преди него големите томове се издували от десетки разноцветни показалци. Любопитен, Вълкодав надникна в края на книгата и се преизпълни с благоговение. Двеста петдесет и четири страници!

Колко ли умен трябва да е един човек, за да изложи част от знанията си в толкова голям труд!… Веднага се сети, че Зелхат има още не една или две книги, не по-тънки от тази тук! Едва не изпусна горчива въздишка при мисълта какво би се случило, ако дръзне някой ден сам да изложи своите разсъждения с мастило върху пергамент или папирус… Вместо меч да държи перо… хм. Все пак има пространства, които до края на живота си не ще опознае…

Прилепчо изпърха върху китката на другаря си, помириса прашните листа и кихна звънко, ала не се отказа търпеливо да разгледа спретнатите редици от смешни завъркулки. Сигурно се надяваше, че на чудноватите черни буболечки ще им омръзне да се правят на умрели и ще плъзнат по пергамента, пък тогава — лови и лапай до насита!… Е, засега буквите си кротуваха, но Прилепчо не губеше надежда и всеки път разглеждаше заедно с вянина всяка заинтересувала го книга.

А пръстът на Вълкодав се плъзгаше по дребните писмена на съдържанието. Замря, когато се натъкна за споменаването на племето вяни, почувства как сърцето му прескочи удар. Беше ново усещане. От три години насам знаеше да чете и дори да пише на всички езици, които можеше да говори и които имаха писменост. Добросъвестно бе изчел от начало до край няколко книги. Ала за първи път чувстваше вълнение… и то от какво? От нечии записки?…

Вълкодав припряно намери нужното място в книгата… където го дебнеше жестоко разочарование. „А споменават още за така наречените вяни, живущи в непроходими горски твърдини — пишеше великият Зелхат. — Моят достоен събеседник ги описа като премного диви и груби измежду хората. И макар аз да не одобрявам и не споделям убеждението, че един народ може да стои по-долу от друг, следва въпреки това да отбележа, че…“

Вълкодав се отказа да чете нататък. Подобно чувство бе изпитал преди седем години, когато излезе на свобода след каторгата и за първи път след много време се видя в огледало. Не позна лицето си. Помнеше се като усмихнат ясноок малчуган. А от сребърното кръгче насреща му зяпна с тежък заплашителен поглед същински главорез, свикнал тъпкано да си връща на живота за всеки понесен удар…

Ала, както гласи стара вянска пословица, не ти е криво огледалото, щом сам си крив. Вълкодав овреме се сети за нея и се пребори с подтика да захвърли незабавно книгата обратно в купчината на сергията. Но се разколеба в становището си, че книгата е тъкмо от посочения автор. И се утеши с мисълта, че не си заслужава да я купува, навярно бе фалшива. Някой се е възползвал от името на прочутия учен, за да пробута собствените си измислици по-скъпо. Няма начин да е другояче. Не би могъл мъдрец като Зелхат да наскрибуца подобни глупости! Поне Тилорн никога не би си позволил подобно нещо, а нали Зелхат, както казват хората, е бил още по-умен човек… Намръщен, Вълкодав се върна към съдържанието. И след малко отново затаи дъх. Глава единайсета обещаваше „Бележки за планини изобщо и най-вече за удивителните такива, назовани Скъпоценни“…

Сърцето сякаш захълца в гърдите на вянина, после премина в чести глухи стенания. Вълкодав като в просъница намери посочената страница, а в главата кънтеше само една мисъл — ще я купя! Фалшива, истинска — купувам я и толкоз…

„Този разказ превъзхожда всякакво въображение — така започваше глава единайсет — и ми бе предаден, за да го нанеса върху дълговечния пергамент, от халисунеца Синарк, продаден в рудниците подземни и впоследствие откупен от събратя по вяра от тежка неволя…“

В очите на Вълкодав притъмня, ала би продължил, ако не дочу най-сетне насмешливия глас на търговеца, който казваше на Еврих:

— Гледам, че добре си дресирал своя слуга, учени събрате! Твоят дивак се преструва, че чете! Да не би наистина да разпознава някоя и друга буква този маймуняк?…

Търговецът говореше на арантски, с изискан столичен диалект, искрено убеден, че само сънародник може да го разбере. Вълкодав грижливо затвори книгата и погледна първо единия, после другия граматик. Така значи. Маймуняк. Лицето му бе като от дърво, не изразяваше нищо.

— Тази книга надали ще ти е забавна, приятел — подхвърли му на нарлакски търговецът. — Твърде е умна. Ето, разгледай „Отворените порти на насладата или Сто двайсет и два начина за възкачване на ониксовия стълб“. Наемниците често ми плащат само да им прочета на глас някоя и друга страница и винаги остават доволни от похарчените грошове!

— Я му прочети ти нещо, приятелю варварин! — засмя се Еврих. — Нека повярва на ушите си!

А да танцувам да искаш? — мислено му се сопна Вълкодав, без да отвори здраво стиснати устни. — Да не съм ти задморско зверче, обучено да прави забавни въртели? Още малко ще вземеш и пари да събираш от зяпачи за зрелището „четящ дивак“, а?

Намери с поглед мястото, откъдето взе труда на Зелхат, протегна се и мълком постави книгата сред редицата други томове. Сетне загърби сергията и се зае, както се полага на един телохранител, да претърсва с присвити очи тълпата.

— Ама той знае ли да приказва? — пак на арантски с весел шепот се осведоми търговецът.

— Знае… — кисело отвърна Еврих.

Беседата продължи вяло, сякаш вехнеше. Еврих отговаряше кратко и скоро се сбогува:

— Прости, любезни, трябва да бързам.

Тръгнаха с Вълкодав и когато се отдалечиха от продавача на книги, Еврих се обърна към вянина, хвана го за ръката и се опита да го погледне в очите.

— Приятелю мой, моля те, не се сърди! — промълви той гузно. — Искаш ли да се върнем и да вземем онова, дето ти хареса?

Вълкодав отвърна глухо и равно:

— Не. Не искам.

Кръчмата се казваше „Сегванска зъбатка“ и провесената над входа голяма дървена риба с преувеличено дълги зъби изглежда бе причината или оправданието за названието. Впрочем, съдържателят не беше от сегванското племе, а солвянин и се представи като Стоум. По-късно Йара научи, че името означавало „умен за стотина“. Брагел поприказва с кръчмаря на родния на Стоум език, поради което Йара не схвана нито думичка. Въпреки това момчето усети, че кръчмарят не го е харесал от пръв поглед. Опита се да се види отстрани, сякаш през очите на възрастния мъж зад тезгяха, и мислено се съгласи с мнението на Стоум. То само татко и мама си го харесваха какъвто е — и целия посинял от къпане в студените бързеи, и в синини след сбиване, и с белеща се кожа от прекомерно стоене на слънце. Кой друг би харесал немит дрипльо, кльощав, гладен, само да го изпуснеш от очи — и ще се завре в тавата с кифлите, а по-скоро просто нещо ще отмъкне и ще драсне да бяга с откраднатото…

— Само от уважение към приятелството ни, Брагел — казваше през това време Стоум. — Само заради това бих взел хлапето за помощник, обаче… честно казано, очаквах да ми доведеш нещо… по-така… не толкова… хм.

— Прав си, изглежда повече от жалък — вежливо кимаше Брагел. Излъсканата му ризница отразяваше ярката слънчева светлина и я пръскаше из задния двор на кръчмата. Йара стоеше малко встрани зад стражника, не смееше да диша силно и се боеше да помръдне да се почеше. Когато двамата мъже го погледнаха едновременно, Йара неволно се сви и даже се опита да скрие глава между раменете като костенурка…

— Я стига, Стоум, не вземаш мома за жена, та да придиряш как изглежда! — засмя се изведнъж Брагел. — Пробвай го какво може! Ако се окаже по-малко честен, отколкото ти го хвалех, винаги можеш да го изпъдиш… че и мен повече да не пускаш да вляза в кръчмата ти! — добави със сериозен тон, след като помисли малко.

Откъм кухнята се носеше мирис, за който да кажем, че подлудяваше клетия Йара, значеше нищо да не кажем. Готвачките на Стоум се славеха из цял Кондар с великолепните си рибни гозби, ненапразно дървеното чудовище красеше кръчмата му, винаги оживена и препълнена. Тъкмо на гълчавата на гостите се осланяше момчето, надявайки се, че коремчето му не курка чак толкова звучно. Само това оставаше — да го чуят! Срам!

В съседство със „Зъбатката“ се намираха много дюкяни на занаятчии. И майсторите, калфите и чираците нахлуваха по обяд и за вечеря в кръчмата, при което вътре ставаше тясно като… да, като в каче с осолена цаца. Понякога занаятчиите прескачаха да хапнат бързо на крак, след като от зори бяха отметнали поне малко работа, така че с чиста съвест да облажат езици и стомаси. Докато Брагел уговаряше съдържателя, а Йара се мъчеше да следи разговора им и в същото време да не трепери (ама че пъзльо, по-зле няма да стане! — увещаваше се сам, ала не помагаше много), на двора се появи едър младеж, който се грижеше да има ред в гостилницата. Стражникът и биячът си кимнаха доста сдържано. Като хора, които се познават, но не другаруват. Хич.

Младокът важно обиколи оградата, надникна през задната врата на кухнята, мушна се вътре и на излизане метна нещо в устата да дъвче. И не забрави да щипне млада готвачка по закръгленостите под гърба. Момичето се изкиска игриво, без да прояви недоволство. Чак тогава биячът благоволи да даде ухо за какво толкова приказват господарят му и навлекът от стражата. Сравнително бързо схвана за какво иде реч и втренчено заразглежда дрипавото момче, даже се поизпъчи, сякаш не бе и без това висок. Йара също го огледа — крадешком, притеснително, но внимателно. Все пак с този тук човек му предстоеше да дели хляб, покрив, задължения… Дано потръгне добре, пожела си сиракът. А после изведнъж съжали за мястото си връз камъка пред Източната градска порта. И ако Брагел не бе наблизо, би заотстъпвал заднешком, далеч от шумната кръчма, от намръщения стопанин и най-вече — от наперения бияч…

Младежът бе грамаден. Под кожата му сякаш не мускули, а едри морски камъни, огладени от прибоя, се търкаляха напред-назад. Като повечето свои връстници и този нарлак се навличаше с кожено елече, така че да се вижда колко е як. Стръв за влюбчиви моми и плашило за съперници. Заплетена татуировка подчертаваше изпъкналите мускули на гърдите и раменете. А на всичко отгоре не беше го домързяло да мине през дюкяна на някой плетач на ризници и, сигурно за грошове, бе взел оттам парчета от изделията на майстора. После ги е лъснал и зашил върху елечето. Според Йара, баткото изглеждаше повече от страховито.

Момчето не забеляза презрително трепналите устни на старшината.

— Добре, разбрахме се — каза най-сетне кръчмарят Стоум. И изсумтя на нарлакски към момчето: — Я иди да се измиеш! Тормар! Покажи му къде…

Тормар!… Име също толкова юначно, колкото и самият юначага…

Йара се озърна към великана като мишле от капан, а онзи небрежно му посочи ъгъла на двора, където имаше корито и кладенец. Брагел изпроводи момчето с поглед, усмихна се и си тръгна, но Йара не видя това. А Тормар лениво извади кофа вода от кладенеца и без да чака дребосъка да се съблече, го поля от глава до пети. При това върху лицето му се изписа погнуса, не толкова от мръсотията по хлапето, колкото от убеждението, че да се занимава с деца, е женска работа, недостойна за истински мъж. Йара, разбира се, не възропта, а припряно изхлузи ризата си, залепваща по телцето му, освободи се от панталонките и остана по набедрена препаска. Страшно се боеше готвачките да не го видят гол и жалък. Народът на баща му смяташе, че голотията е срамотия. Стиснал очи, Йара с усилие изтърпя още едно грубо поливане от кофата, с което къпането приключи. Струята вода го бе зашлевила по лицето, размазваше погледа му и той не видя кога биячът е сколасал да вземе отнякъде чиста суха риза. Хвърли му я с изръмжаване:

— Обличай.

Йара се подчини. Измъкна се от мокрия парцал, покриващ слабините му, и взе да го изстисква. Ризата бе като на нарлакските момчета, недостигнали възраст за младежи — дълга до под коленете, с къси оръфани ръкави. Тукашните деца на негова възраст не носеха панталони. Ясно защо. Татковият род обитаваше планини, от малки всички се катерят по стръмнините. Тук обаче не е същото…

Дрешката, в която се премени Йара, навярно преди бе принадлежала на хлапе, два пъти по-дебело от сирака. Може да е била старата ризка на господарския син, реши той. Затова е бил толкова едър, свикнал е бил да се храни редовно… През широката яка току се подаваше остро кльощаво рамо, Йара се измъчи да наглася дрехата. Тормар го гледаше как се суети и внезапно се засмя — от сърце и без злоба. Йара се престраши да се усмихне в отговор. И нищо лошо не последва. Може би, плахо си помисли момчето, нещата не са толкова зле, колкото ми се сториха… Поне ще е по-добре от досега…

Еврих и Вълкодав, и двамата намръщени и много недоволни един от друг, вече крачеха назад към „Нардарски лаур“, където ги чакаха жените, когато изведнъж от средата на тържището екна ясен и чист зов на бойна тръба. Звукът се разпростря сякаш над целия град, като с лекота надви хорската гълчава, заглуши блеенето, мученето и кудкудякането на животните за продан. Всички стреснато се извърнаха натам, откъдето пееше тръбата, и Вълкодав отново се удиви кой ли умен човек се е досетил да даде на тръбата, свикваща воините на оръжие, именно такъв глас… Ето, звънтенето на бронза при жреците отвежда мислите към божественото, към неземни кристални висини, докато този сребърен вик властно прониква в сърцето и го забързва, като изпепелява всичко дребнаво и излишно, дарява криле да полетиш да браниш всичко родно, светло и хубаво… и дори не е голяма беда този бой да ти е последен!… Вълкодав бе имал късмета да види как от песента на тръбата даже най-дебелокожите наемници, в обикновения си живот неистови сластолюбци и пияници, изведнъж гордо се изправят с пламнала в очите светлина, каквато просто няма как да подозираш у такива като тях…

Този път, за щастие, тръбата никого не зовеше на смъртен бой. Гласът й ехтеше от дървена сцена в средата на сергиите и я държеше обикновен глашатай. Той свали тръбата от устните си, остави я да увисне на ремъка през рамото му и притисна към устата си сключени във фуния длани, за да започне да привиква тълпата да се наслади на несравнимото изкуство на Слепия убиец и неговата прекрасна помощница с името Пеещо цвете.

Еврих забърза напред, разбутвайки хората, за да стигне по-близо до сцената. Вълкодав не гореше от желание да зяпа убийци и цветя, ала все пак последва арантянина. Как да го остави сам… въпреки че Еврих с всички сили се постара да застане по-далеч от спътника си, с което му показваше, че не се нуждае от опека. Хубаво де, не се нуждаеш. Ала ако стане беля, няма да си го простя, мислеше си вянинът. И защо ли, запита се с горчивина, все се караме за дреболии с него? И то след като сме готови един за друг вражи гърла със зъби да прегризем?…

А дъските на площадката даже не скръцнаха, когато върху тях стъпи смайващо красива чернокоса девойка, облечена в халисунска носия — свободна риза от пъстра коприна и шалвари от същата тъкан. Мъжете в тълпата зашумяха от възторг, а Вълкодав си рече колко грижливо всеки народ си измисля женските дрехи така, че най-пълно да разкрива красотата на дъщерите им. Девойката обиколи сцената със стъпка на изкусна танцьорка и сред множеството избухна оживление, кондарци и гости на града здраво удряха с юмруци по дъските, когато тя минаваше покрай тях, подвикваха, смееха се, хвърляха под изящните й нозе лъскави парички. Пеещо цвете не поглеждаше монетите, вървеше си в кръг и поливаше хората с нежни звуци от дървената си флейта, сякаш необузданото мъжко възхищение изобщо не я вълнуваше. И внезапно се огъна назад така, все едно имаше не гръбнак, а змийска опашка в снагата си, и продължи обиколката си на ръце. Толкова леко и естествено, че човек можеше да си помисли, че е проходила с главата надолу, а чак после се е сетила да тръгне на крака. Вълкодав се ухили, като си представи, че в този миг десетките зрители си припомнят собствените си дебели и неповратливи съпруги, останали да шетат вкъщи. А докато девойката приковаваше погледите на многолюдната тълпа, в единия край на площадката чевръсти занаятчии взеха да издигат широк дървен щит. На някои той попречи да се любуват на ловкостта на момичето и в тълпата се надигна възмутен ропот. Недоволни вопли и закани растяха като вълни в буря. Когато ощетените завикаха с пълно гърло, се намеси глашатаят, който без усилие извиси глас над врявата и обясни, че това не е някаква подигравка с уважаемите зрители, а щитът е необходим за най-зрелищната част от представлението. Хората се умълчаха и започнаха да се катерят по раменете на стоящите пред тях, мачкайки озовалите се отпред и отстрани на сцената щастливци. Те запротестираха, заблъскаха нахалниците, ала до бой не се стигна, защото някой изохка и посочи с пръст момичето. Всички замръзнаха.

А тя държеше два лъскави кинжала, сякаш извадила ги от въздуха, а не от скрити в гънките на шалварите си кании. Дори Вълкодав едва успя да забележи как го стори. Девойката остана на една длан и показа колко остри са кинжалите — подхвърли във въздуха тънка лентичка и я разсече в полета й. След което пое втория кинжал в свободната си ръка… и тръгна върху остриетата като на кокили. Здраво забиваше кинжалите в дъските, после ги изтръгваше, за да се придвижи напред. Без никакво видимо усилие. Да не повярваш… че и през цялото време не пусна свирката от устата си, като някак си успяваше да вади смислена мелодия от нея!…

Тълпата вече не мислеше за караници, хората търпяха теснотията и неудобствата само и само да не изпуснат нито миг от смайващата гледка.

— Вижте още, любезни гости! Вижте още!… — провъзгласи глашатаят. — Никъде другаде няма да видите такова нещо!… Пеещо цвете ще ви покаже какво са умеели някога две други девойки, ала и двете загинали, порязвайки се до смърт!…

Пеещо цвете обърна кинжалите. Те вече се опираха в сцената с чирените си… а тънките пръсти на девойката се държаха за голия остър метал…

— Магия… — сподавено прошепна някой до Вълкодав и неистово взе да ръкомаха, предпазвайки се със свещения знак на Огъня. Вянинът се усмихна криво. Госпожа Кан-Кендарат едно време го беше учила да спира със стиснати длани удар на вражески меч и той знаеше, че за никаква магия и дума не може да става. Но има навици на умно тяло, решимост и много-много тренировки. А Пеещо цвете бавно премина цялата сцена, със скок се изправи на крака и се усмихна за първи път от появата си пред публиката… Тълпата се взриви от възторжени викове. Като градушка по дъските заваляха монети. Вълкодав не се учуди, че сред медните пари нерядко блясваха едри местни жълтици. Той и сам посегна към кемера, ала навреме се сети, че го е дал на Еврих. Тогава вянинът бръкна в джоба, напипа четири забравени гроша и чак се засрами да хвърли толкова жалка лепта… ала все пак ги запрати под нозете на девойката. Заслужаваше и повече.

— Гледайте, гледайте, скъпи гости! — радваше се глашатаят. — Досега се наслаждавахте на майсторството на малката помощница на истинския майстор, Слепия убиец! Вижте го, той идва!… Вече е тук!…

Бронзовокожата девойка изтича на пръсти до щита в края на сцената и подаде ръка на някого от тълпата. Бързо движение — и редом с гъвкавата красавица изникна черен като сажди мономатанец с поличка от свила около слабините. Снагата му чак лъщеше.

Вълкодав никога не бе попадал в Мономатан, но знаеше от разкази на пътешественици, че там обитават доста различни племена — някои с кожа като катран, макар да имаше и по-светли, високи не повече от аршин и половина, а се срещаха и същински великани, някои с коси като корави абаносови пружинки, други пък със съвсем права коса и светлооки. Слепия убиец не беше кой знае колко едър — ако окомерът на Вълкодав не грешеше, с него бяха еднакви на бой. Другата прилика бе в бялото по слепоочията. Че и другаде ги бе очукал животът, съдейки по белезите… Вянинът се вгледа по-внимателно. Косите на мономатанеца падаха като гъста конска грива по гърба и закриваха лицето. Чернокожият бавно вдигна ръка и ги отметна от челото си. Наистина беше сляп. Непресторено — всички се убедиха. Изобщо нямаше очи. През лицето му минаваше водоравна уродлива ивица тъкмо където се полага да има вежди и клепачи. Още един белег. Груб и грозен.

Тълпата въздъхна като един, зашава, хората сочеха осакатения с пръсти. В родния край на Вълкодав се смяташе за некрасиво да зяпаш просто от любопитство недъгави хора и жалостиво да охкаш над чуждото нещастие. Вянинът забеляза тънката усмивка, раздвижила и изкривила устните на мономатанеца. Воин. И комай обичаите на народа му не се различаваха особено от вянските. Вълкодав неволно си се представи на мястото на чернокожия сляп боец.

Дали бих се държал по същия начин като него, ако застана така осакатен пред стотици погледи? Може би да… Само дето надали бих забавлявал жадни за развлечения безсъвестни тълпи. Но пък… ако се наложеше да храня себе си и приятелката си… неволята, а не волята щеше да ми дава нареждания.

Не беше трудно да отгатне какво именно изкуство се кани да показва Слепия убиец. От пояса, от колани по нозете и над лактите на чернокожия стърчаха множество дръжки на ножове. Ремъците не бяха пристегнати както би се стъкмил един воин — твърде красиво стояха, не за удобство, а за да се харесат на зрителите. Че и чирените бяха боядисани ярко. Повече от двайсетина ножа, виж го ти… Пеещо цвете поведе мономатанеца напред по сцената, остави го на самия й край, след което изтича, направо изпърха като шарена пеперуда към щита. Разпери ръце и с усмивка мушна китки в заковани към дъските кожени примки.

— Гледайте, гледайте, любезни ми народе! — отново се развика глашатаят. — Побързайте да видите що за изкуство владее този достоен мъж! Той не го е изгубил даже след като е бил лишен от дадената ни от Боговете способност да вижда светлината на слънцето!…

Глашатаят държеше дълга пръчка с вързана накрая твърда топка колкото детско юмруче. Мономатанецът измъкна първия нож и няколко пъти ловко го подхвърли във въздуха. Глашатаят протегна пръчката и потропа леко по щита, на около педя и половина от главата на девойката, която не спираше да се усмихва… и сетне едва успя да отдръпне пръта — запратеният нож се впи в дървото, като за малко не преряза върха на показалката на глашатая. Миг, два, три — тълпата мълчеше потресена, а после дружно си пое дъх през стотици гърла. Вълкодав само поклати глава. Беше се „любувал“ неведнъж на панаирни бойци, които баламосват хората по тържищните площади с уж смъртоносни двубои. Ала когато се случи истинска схватка, полза от тях — никаква. Обаче този Сляп убиец, който и да е, знаеше какво е да се счепкаш с някого без милост и без правила. И уменията му наистина заслужаваха да се видят. Майсторът си е майстор, даже и да е сляп…

Пеещо цвете стоеше спокойно и неподвижно, доверявайки се напълно на приятеля си. Също както и той й се доверяваше, когато тя го водеше за ръка. Блестящите ножове един след друг се забиваха в дъските на щита — все по-близо до снагата й. Мономатанецът ги мяташе ту със завъртане на тялото, ту дори се премяташе стремително като акробат, ту хвърляше по два наведнъж. Нито веднъж не сгреши, остриетата следваха положението на показалката на глашатая. Вълкодав усети смътно убождане. Завиждаше. С отворени очи би се справил не по-зле. Но със завързани?…

Добре ще е да опитам…

Представи си как биха тръгнали с Еврих да печелят по този начин прехраната си, въобрази си как арантянинът стои долепен до дървена ограда и чак го досмеша.

А от ножовете на Слепия убиец остана само един. Глашатаят подаде на девойката маргаритка с тънко стебло, което тя стисна със зъби и обърна глава настрани. Зяпачите притихнаха, предстоеше нещо необичайно. Целият площад притаи дъх.

— Почитаеми! — този път не се провикна, а просто каза глашатаят. — Това, което сега ще видите, несъмнено ще поискате да разкажете на внуците си. Моля ви само да пазите тишина, за да не трепне ръката на мятащия ножове от случаен възглас или подсвирване. Защото това, което ще ви покажем, вече отне живота на шест прекрасни помощници на Слепия убиец. Тази красавица е седмата…

Топчето на върха на пръчката-показалка започна да потропва по дъските, като постепенно се приближаваше към Цветето. Мономатанецът напрегнато се вслушваше, неподвижен като черно изваяние… и тогава всред множеството, от две различни посоки почти едновременно пронизително изсвириха с уста двама души.

Слепият трепна… Жилестата му ръка, висяща в готовност край бедрото, се сви рязко, конвулсивно, непохватно… Ножът полетя!…

Отчаян писък в тълпата. Десетки зяпачи вече съзираха как тялото на девойката се свлича безжизнено върху сцената, привидя им се дори струйката кръв, потекла изпод лявата гръд…

Пеещо цвете не помръдна. Ножът със съскане сцепи въздуха и с глух удар се впи в дървото до самите й устни, така че момичето навярно усети хладината на стоманата. Чисто отрязаната главица на маргаритката леко падна пред нозете на девойката…

И тогава тълпата полудя!… Ужасените вопли се преляха във възторжен рев. Добропорядъчните кондарци чевръсто заловиха двамата свирчовци и с удоволствие ги забъхтиха. Вълкодав прихлупи Прилепчо с длан, зверчето бе развълнувано от сбиването. Вянинът ни най-малко не се усъмни, че нещастните шест девойки, уж погубени заради грешка на мономатанеца, съществуваха само в речите на глашатая. А на хулиганите, свирнали в най-напрегнатия момент, сигурно е било платено предварително толкова, че да се съгласят да изтърпят малко бой. Затова пък народът направо беше пощурял, някои лееха сълзи на радостно облекчение и щедро облекчаваха кесиите си не само от дребни медни монети, но и от сребърници, които звънкаха върху дъските на сцената.

Вълкодав зарови пръсти в издирване на поне още някоя медна паричка, скрила се из джобовете му, и внезапно съзря Еврих, който си пробиваше път към него през тълпата. Вянинът веднага се наежи от недобро предчувствие, още повече, че арантянинът изглеждаше крайно притеснен и засрамен, цялата му сръдня и вирене на носа бяха се изпарили като сутрешна роса. Вълкодав разбра защо още преди Еврих да се приближи. Кемерът от пояса му бе изчезнал, висеше само късо опашле от ремъка, прилежно срязан с нещо остро и навярно малко, може би с наточен ръб на монета. Любим инструмент на майсторите в джебчийския занаят във всички големи градове.

— Тъй — рече само Вълкодав. Навярно Еврих се бе сетил за кесията чак когато я е потърсил, за да възнагради изкуството на хвърляча на ножове.

— Аз… — заекна Еврих и млъкна. Приличаше на пребита мишка.

Вълкодав не го упрекна. Пари с упреци не се връщат.

— Върви при жените — каза той. — Предупреди Сигина, че ще останем тук доста дълго.

Еврих го погледна плахо и промълви:

— Ами ти?…

— Аз ще се поразходя малко — заяви Вълкодав.

Така се случи, че честността на Йара бе изпитана още същия ден. По някаква причина днес хората имаха апетит за питките на хлебаря от отсрещния край на площада. Отначало Стоум малко се ядоса, заревнува — та и в неговата кръчма пекат такива, ако не и по-вкусни. После обаче съобрази, че неговите гости топяха соса в паниците си със залчета от онези питки, които хлебарят трудно успяваше да пробутва едва ли не даром. Пресметливият Стоум реши да купи от тях още една кошница, ала по същото време всички слугини бяха заети. Е, Тормар беше тук, подпираше касата на вратата, турил ръце на кръста, понеже гостите се държаха пристойно… но, тъкмо него ли да прати!

С голямо нежелание Стоум подвикна на Йара, който бършеше измитите паници:

— Ей, ти, как ти беше… я ела!

Момчето мигом се озова до кръчмаря, който му тикна в ръцете голяма плетена кошница без дръжки, а после, явно с натежало сърце, пъхна в дланта му и няколко монети.

— Отиваш във фурната отсреща… оная, дето има дървена кифла над вратата. Ще купиш двайсет питки, като тези там. Ясно?

— Ясно… — продума Йара.

Знаеше фурната. Понякога отскачаше дотам да вземе пирожки за стражниците. И тогава се случваше чираците на хлебаря да го почерпят с прегорели сухарчета. Йара хукна презглава да изпълни заръчаното.

Посред площада се трупаше голяма тълпа, вниманието й бе привлечено от нещо, което ставаше върху издигната над паважа груба дървена площадка. Йара даже не се озърна натам не само защото бе погълнат от желание да изпълни час по-скоро нареждането на собственика на кръчмата, но и донякъде от притеснение — така както бе само по риза, все му се струваше, че всички са зяпнали голите му крака. Без панталони момчето се чувстваше неловко, но се мъчеше да не мисли за това. Ами нека го зяпат. Чудо голямо. Един пленен воин, изложен гол на подигравките на врага, също може да се държи като герой. Тъй де!…

Само дето Йара не желаеше да среща присмехулните погледи, затова и не се обърна към събралите се хора.

Хлебарят го позна и изрази гласно учудването си, че дрипавото безпризорно хлапе се е хванало на истинска работа. От вълнение Йара заекна при изговора на трудните нарлакски слова, но бързо се овладя, след като му хрумна друг изход. Протегна парите, кимна към горещите румени питки и дваж вдигна десет разперени пръста.

— Ама да не ти се пукне коремчето? Защо са ти толкова, малчо? — засмя се хлебарят. Понеже работеше наравно с чираците и ратаите си, той нямаше шкембе. Ала петдесетте му години личаха по плешивата глава, влажно блестяща от пот заради близостта на горещата пещ.

— Стоум… кръчма… хора ядат… — измънка Йара.

— Аха! — разбиращо кимна хлебарят и се зае ловко да подрежда питките в кошницата на Йара. — Нещо не ти е добра плетенката, момче… внимавай да не попилееш покупката по пътя!

Няма по белия свят племе, което да не нарича подобни, уж благожелателни предупреждения с една дума — уроки. На които се отвръща с „пепел ти на езика!“ — с какво друго?… Собственикът на фурната, ясно, бе схванал, че е на загуба. Сигурно заради това каза така. Йара пък се стресна от мисълта, че наистина може да разсипе питките и започна да си мисли как тъкмо това непременно ще стане, докато се връща към кръчмата. А и тази кошница… вярно, голяма е, но плитка, твърде плитка. Дъхавата камара в нея се поклащаше, готова да се срути при първото невнимателно движение. Само да те бутне някой и… А как да не се сблъскаш с този някой посред оживен площад!

Йара се поклони на хлебаря и тръгна да се връща, здраво стиснал с две ръце кошницата, с поглед, забит под нозете. Затова и не съзря навреме ятото малко по-възрастни от него нехранимайковци. Те обаче го забелязаха и се побутнаха един друг с лакти. Никой от тях не беше сирак. Никой не се препитаваше на улицата. Бяха сити и гледани деца. Само дето нямаше какво да правят. Освен това Кондар, както всички уважаващи себе си градове, бе възникнал на мястото на близки селца, превърнали се в градски махали. И всеки кондарец се чувства добре в своята си махала, ала в съседната — почти като на вражеска територия. Особено ако става дума за босоног сирак, неспособен да се брани и който не чака помощ от своите. Че защо, наистина, тоя скитник от Източната порта се е домъкнал тук, в Средната махала, а? Май си търси белята. Е, ще си я намери!…

А кошницата постепенно ставаше все по-тежка за ръцете на Йара. Момчето я притисна към корема си, стараейки се да се движи още по-предпазливо. И когато му подложиха крак, той осъзна веднага, че е спънат и пада. Зяпна в изумление към надигащия се насреща му паваж, вкопчил пръсти в скъпоценния си товар… тялото се опита да запази равновесие, ала бе късно за това, пък и препъването бе извършено доста вещо. Йара не гъкна, ала мислено закрещя от отчаяние и обида. Не беше честно! Не беше справедливо!… В мига, в който се просна по очи, мярна кръгло луничаво лице на висок хлапак, който се хилеше широко и самодоволно. Йара не пусна кошницата, не се опита да се предпази и да омекоти сблъсъка си с паветата. Плетенката сама се изтръгна от дланите му и се преобърна… момчето стисна клепачи, ала за жалост успя да види във въображението си как пухкавите румени питки се пръсват в калта, цопват в смрадливи локвички и се сплескват под тъпчещите ги нозе…

Беше си ожулил лактите до кръв, ала болката не достигна веднага до съзнанието му. Болеше го от друго. И чакаше края на новия живот на момче с покрив, чакаше своя край. Ето, сега ще екне подигравателен смях, беше разбрал, че е съборен нарочно. Ала вместо това се дочу разочарована въздишка, последва я подплашен вопъл и веднага затопуркаха отдалечаващи се крака. Йара отвори очи.

На две крачки от него стоеше същият онзи вянин, който сутринта бе преминал Източната градска порта. Той тъкмо се изправяше, държеше кошницата, цяла-целеничка, само купчинката питки стоеше леко килната… беше я уловил над самия паваж, залегнал светкавично като нападаща змия — както заляга воин, за да премине над него смъртоносна стомана на меч. Йара само си помисли, че никой не може да спъне този мъж, ако ще десетина крак да му подлагат… Прилепът на рамото му бе изпънал напред муцунка и душеше питките, нослето му мърдаше любопитно и влажно блестеше. Може би бе решил, че е плячка за него?…

Момчето се надигна, гледайки чуждоземеца и безпомощно стискайки юмручета. Какво да стори сега? Вянинът изглежда като същински разбойник. На такива каквото им падне в лапите — забрави за него. Няма да ги върне на някакво си хлапе. Момчето се замисли дали да се втурне да вика Тормар. Дълга работа. А и дали изобщо онзи ще се помръдне от мястото си? Най-много да цапне Йара по врата… И сега — как ще се живее нататък?… Даже назад към Източната порта няма за бездомника път — от срам пред старшината.

— Накъде ги носеше? — неочаквано запита вянинът и Йара зяпна.

После разбра, че Бащата Небе е сътворил още едно чудо. Второто за един, дори непреполовен, ден. Чудото бе, че вянинът се обърна към него на езика на таткото на Йара. И преди момчето да се опомни, се случи третото чудо. Вянинът подаде на трепналото хлапе кошницата и рече:

— Дръж… Хайде, ще те изпратя, за да не загазиш пак по пътя.

Йара имаше горчив опит с хората — подават ти нещо, за да отдръпнат длан в последния миг. Но от човек, който говори татковия език, беше грях да очаква подлост. Момчето пое кошницата. Едва не я разсипа. Трепереше, устните му се гърчеха, ала надви себе си и не заплака. Обърна се мълком и тръгна към кръчмата на Стоум. Вянинът закрачи подире му. На разтег от прага на „Зъбатката“, пред очите на изпъчения там Тормар, Йара закъсняло съобрази, че е редно да благодари за помощта, затова спря. Плетенката пречеше да направи истински поклон и момчето просто склони главица, като за първи път от много, много отдавна прошепна на родното си наречие:

— Благодаря ти, достойни човече…

Толкова бе свикнал да приказва на тромав нарлакски, при това ръкомахайки, сякаш е глухоням, че тези простички слова изумиха самия него. Колко удивително е все пак, удивително и прекрасно, че можеш да се обърнеш към някого с разбираеми и близки до сърцето ти думички, като знаеш, че ще те разберат. И ще ти отговорят. Йара си припомни колко пъти беше ял бой заради „варварските брътвежи“, излизали от устата му, които според местните бяха нещо мръсно даже за слушане, все едно излизаха от нечист дух. И си рече тъжно, че утре този вянин ще си тръгне по пътя, а значи… значи… вече няма да е тук и тогава… тогава…

Сълзи потекоха по бузите му, хлътнали и изподрани, недоизмити и изпръхнали. Сълзи, за които бе смятал, че отдавна са пресъхнали, потекоха като съживен извор. Те кипваха в очите и падаха в прахта. Дори някак не го досрамя, че плаче, ала все пак извърна лице и избърса влагата от скулите си с повдигнато рамо, заради което не забеляза как се промени изразът на високия мъж. А Вълкодав, също добре забравил да се страхува от някого или нещо, неволно се сети за самия себе си на възрастта на това момче. Беше също като него — смазан от скотския живот и от хората-скотове, неговорещ други езици, даже и от солвянския двайсетина думи знаеше — и толкоз. Когато за първи път го продадоха на роботърговец, никой сред неволниците не разбираше словата му, бяха все сакаремци и източни велхи. Затова мълчеше по цели дни, докато търговецът не купи рошавото, петносано от синини Вълче…

Влязоха в кръчмата заедно. Йара, подсмърчайки, тръгна към тезгяха. Тормар огледа Вълкодав с подозрително присвити очи, но не каза нищо. Вянинът на свой ред също изучи пазача. Преди три години, когато търсеше работа в Галирад, въпреки че умееше много неща, никой не го наемаше. Приличните хора първо забелязваха белезите му от окови, красящи китките и врата. Вълкодав не вярваше, че кондарците са по-различни и се отнасят другояче към избягали каторжници. В Галирад му провървя накрая де, кой знае с какво допадна на младата кнесиня и тя го взе за телохранител. Само че не хранеше надежди сполуката да го споходи отново. Трябваше да се погрижат заедно с Еврих за насъщния. И за пари, с които да наемат кораб…

Ето заради това Вълкодав делово преценяваше колко го бива настоящия кръчмарски бияч. Не беше нищо особено.

Вянинът взе за един меден грош краешник бял хляб и канче мляко, поиска паничка за Прилепчо, след което се настани в ъгъла на гостилницата. Оттам пак започна да преценява Тормар. Пазачът беше наистина яко момче. Мускули на зрял мъж, раменете, уж широки, а създаваха впечатление за отпуснати — заради стръмните мускули около и по врата. Ала върху този врат, подобен на дъбов пън, се намираше глава с лице, което би отивало най-вече на непълнолетен пакостник. Широк вирнат нос, а при ухилване се виждаха криви зъби, които създаваха впечатление за щърбава уста. Такъв сякаш е по-добре да си седи у дома, до мама и баба. И неуморно да прекопава градината, да се черви от шегичките на съседски момичета и да отнася по гърба кораво цапване с пешкир, задето е посегнал към долапа със сладкишите. Вълкодав съзнаваше, че впечатлението е измамно. Тормар носеше на пояса си голям кинжал и сигурно го бе използвал не само за перчене. А и по ръцете му личаха вече поомекнали мазоли, което означаваше, че рядко им се налага да държат търнокоп, май повече са свикнали чужди кости да трошат и на същите тези насмешливи момичета полите да запретват…

Слугините сновяха насам-натам, кръчмарят, съгласно обичая, обикаляше посетителите, питайки ги доволни ли са от гозбите и обслужването. Когато стигна до Вълкодав, вянинът му каза:

— Нека Свещеният огън никога не гасне в огнището ти, добри кръчмарю. Имаш вещи готвачки и оправни слуги. Обаче пазачът ти не е много юнак…

Стоум тежко въздъхна, отлично разбирайки накъде бие украсеният с белези посетител.

— Според мен си е без грешка — каза той нарочно високо, така че да го чуе Тормар. — Тук още никой лош човек не е понечвал да върши безобразия и да е останал безнаказан, защото стражът ми се справя с такива. По-добре, приятелю, си пробвай късмета другаде!

Лош стопанин е онзи, който не подкрепя наетите от него хора — от метачи и ратаи, до готвачи и биячи. Винаги трябва да заставаш на страната на тези, които ти изкарват или пазят парите, винаги трябва да си суров с новаци и натрапници. Така всеки ратай ще ти е верен, ако се застъпваш за него. Инак никой няма да дойде да ти работи, никой няма да се довери на такъв стопанин.

Тормар междувременно разкърши рамене и се изпъчи усмихнат. Схвана, че гостът се кани да му отправи предизвикателство. Разбраха това и всички присъстващи в кръчмата. Стоум все още се надяваше кротко да изпроводи вянина, ала народът вече зарадвано шумеше, с готовност разбутваше маси и прибираше пейки, а очите на посетителите, че и на слугите и готвачките горяха хазартно. Някои дори почнаха да залагат, да спорят кой ще надвие. Вълкодав, който доста беше поскитал из белия свят, не можеше да си припомни страна, в която да не се събере тълпа зяпачи дори при намек за сблъсък между двама биткаджии, харесали едно и също топло местенце. Ала като че ли кондарци рядко имаха щастието да попадат на подобна забава. Не сгреши, въпреки че научи причината за това едва по-късно.

— Кой тук мъти водата? — рече наперено Тормар, приближи се и спря на две крачки от съперника. — Ти ли бе, чиче? Що не се разкараш по живо по здраво?…

Вълкодав навярно бе по-възрастен от нарлака само с пет-шест години, но изглеждаше по-стар.

— Може — отвърна той дружелюбно. — Ако ме изпъдиш.

Посетителите в кръчмата заприказваха още по-високо. Ще има схватка! Предизвикателството е прието. И потвърдено.

Съгласно обичая, спорове между кръчмарски биячи се решаваха без оръжия. Тормар откопча канията с кинжала от пояса и я остави на тезгяха, преграждащ пътя към кухнята. Вълкодав свали меча, бойния нож и ги положи връз Божията длан. Прилепчо скочи от паничката си, бързо надушил важността на събитието, и отложи угощението за после. Облизвайки муцунка, зверчето се настани върху ножницата. Беше много надежден страж.

Вълкодав стрелна с очи наляво и надясно, за да запомни обстановката. Започне ли схватката, кой ще има време да се озърта. Забеляза червеникаво-мургавото светлокосо момче, което одеве отърва от калпазаните на площада. Хлапето надничаше през вратата на кухнята, изпод лактите на изоставилите казаните и тиганите си готвачки. Само неговото лице бе белязано от ужас. Всички останали зяпаха и чакаха боя с алчно любопитство, също както допреди малко гледаха как Слепия убиец забива ножове около крехката плът на девойката. Ще я улучи ли? Или няма? Колко ли кръв ще плисне, ако сбърка?…

Господарката на Съдбите повели така, щото в течение на няколкото последвали дни приказките и клюките за двубоя в кръчмата „Сегванска зъбатка“ да се разпространят из целия град. От уста на ухо към следващата уста и в следващото ухо разказът всеки път ставаше все по-подробен и все по-невероятен. Имаше заради какво, действителните събития даваха щедра основа за повечето измислици. Хора, случайно минавали в този ден и час покрай кръчмата на Стоум, видяха как внезапно през рогозката на вратата, която пазеше от мухи, навън изхвърча юначагата Тормар. И продължи по улицата, като се движеше някак изкривен на една страна, сякаш за главата му бяха вързали петпудов товар, а този товар на всичко отгоре се люшка и преплита нозете на бияча, а той подтичва, за да запази равновесие подир незримата тежест — олеле!… Стар и млад спряха да видят какво става и по-внимателните забелязаха колко усилия полага Тормар да се задържи на крака, но не устоя и пльосна по корем върху прашните павета. Полежа, тръсна глава, опомни се… и скочи, изправи се, заръмжа… после се втурна обратно в кръчмата.

— Абе тия са се наговорили да ни разиграват! Това бой ли е като бой! — чуха хората отвън възмутения вик вътре. — Я си ми връщай облога, че като те…!

Минувачите, отстъпили стреснато преди малко, наостриха уши, ококориха очи и тъкмо тръгнаха да надничат, за да разберат кой с кого се е наговорил и кой от кого си иска парите, когато през прага отново се изтърколи Тормар — все едно бурен вятър го беше духнал!… Бързо растящата пред кръчмата тълпа ахна. Тормар пак рипна, вихрено се шмугна обратно, а подире му побързаха зяпачи, ала най-чевръстите бяха принудени почти веднага да се пръснат настрани, защото рогозката пак заплющя като знаме и същият вятър изнесе навън същия Тормар.

Този път биячът на „Зъбатката“ летеше с главата напред, като да се гмурне във вир. Само дето пред него имаше паваж. Силните му ръце уж омекотиха удара, но от гърдите му дъхът изсвири гръмко, а някои момчета наоколо насетне се заклеваха, че са видели как железните кръпки от ризница по елечето на Тормар са избили искри от паветата…

Не се изправи бързо. Надигна се на колене, постоя на четири крака и измъчено си пое дъх с похъркване. Чак след това, залитайки и стискайки юмруци, се върна.

Тълпата нахлу през вратата, откъсвайки рогозката, всички се блъскаха, надничайки жадно един през друг. Най-младите и нахалните се промушиха през прозорците, от които бяха махнати тежките капаци заради топлото лято. Зяпачите засенчиха светлината на слънцето и единствено ярките жълти пламъчета на маслените лампи озаряваха зрелището.

Късметлиите, заварени от премерването на силите на двамата биячи вътре в гостилницата, се свиваха до стените, катереха се по пейките и масите, притискаха се един към друг, уж плахо, но пък викаха колкото им глас държи, за да настървят още повече съперниците. Снажният брадат вянин стоеше в средата на помещението, спокойно отпуснал ръце, а насреща му, приведен като нападащ бик, също както се приближават пехливаните, застрашително крачеше Тормар. Вече никой не ги подозираше, че имат уговорка помежду си.

Всички събрали се видяха как юмрукът на Тормар се устреми към челюстта на вянина. Не, ненапразно ядеше хляба на Стоум младият пазач. Чуждоземни моряци, любители да трошат съдове и да подклаждат свади, от време на време на собствен гръб разбираха, че младежът съвестно си гледа работата и пестниците му хич не са меки възглавки. Вянинът, изглежда, се оказа очукан от живота човек и се отнесе към тях с уважение. Тоест, не остана на пътя им… само че как го направи и какво именно стори — това малцина успяха да проследят. Някои мъже, които имаха представа какво е да те халоса по брадичката Тормаровото ръчище, не изтраяха и премигаха, като стреснато отметнаха назад глави. Вянинът не се отдръпна, нито отскочи. Тъкмо наопаки — пристъпи напред и леко встрани, като косо подложи лявата си ръка, колкото да се плъзне по нея юмрукът на противника… Пестникът сякаш изора празния въздух, минавайки доста по-високо и встрани от целта си, но пък чужденецът, като че бе омагьосан, изникна зад гърба на кондареца и здраво го сграбчи за яката и дръпна рязко назад. Тормар разпери ръце, размаха ги и огъна гръб, опитвайки се да се задържи прав… уви, нозете му се отлепиха от пода. Тормар усети, че пада, и неволно се хвана за китката на вянина.

Май не трябваше да го прави. Очакваше, че онзи ще му счупи ръката или поне ще се опита, ала стана по-лошо. Много по-лошо. Резил стана.

Вълкодав, предизвиквайки дружен кикот у зрителите, почти ласкаво сложи съперника си да седне на пода, покрит, както беше прието у солвяните, със слама.

— Ти беше добър противник — каза той на Тормар. — Биеш се честно и славно. — Обърна се към Стоум: — Победих твоя момък не веднъж, а три пъти. Пак ли ще речеш, че сме се наговорили с него? Или че ми е равен?

Кръчмарят нямаше какво да възрази, ала никак не му се искаше и да отвърне утвърдително. И тогава някой сред зяпачите злорадно зашлеви със слова победения:

— Ама че си слабак, Тормар! Биваше те само да се надуваш, пък то всеки могъл да те надвие…

Вянинът мигновено закова бъбривеца с поглед:

— Какво каза? Я ела, покажи на нас, слабаците, колко те бива…

Разбира се, злорадникът се опита да се потули зад гърбовете на другите зрители, които още повече се развеселиха, сочейки го с пръсти. Сигурно той бе заложил пари не на печелившата страна и сега го бе яд, че е загубил. Тормар не остана да чуе как Стоум гласно се отказва от него и наема нов охранител за кръчмата си. Той стана и излезе, като злобно изблъскваше хората по пътя си.

— Аз вземам този мъж да пази реда в „Зъбатката“! — обяви Стоум, като мачкаше с ръце престилката си. — Той получава службата си съгласно обичая и закона…

Вълкодав му кимна и отиде да вземе оръжието си. Прилепчо вече се ровичкаше в паничката си. Приятелят му е жив и здрав, към имуществото му никой не посегна, защо да се тревожи за друго, освен за млечната си попара?… Вълкодав преметна ножницата на гръб, прекоси помещението, в което се суетяха слугите, подреждайки наново масите и пейките, след което зае полагащото му се място край входа.

Когато най-сетне вълнението улегна и посетителите престанаха да зяпат новия бияч на Стоум, кръчмарят се приближи към вянина и тихо, но доста изразително рече:

— И кой лош вятър те довлече от глухите ти гори, вянино? Само загуби причинява вашето племе, откъдето и да ви подхванеш, все сте за беля!… Ти знаеш ли кого изпъди, неразумнико? Знаеш ли какво ми се пише сега? Момъкът беше от хората на Сонмор!…