Право на двубой

13. Четирите орела

Странно е усещането, когато облак пропълзява под нозете ти и в разкъсванията му се вижда река на дъното на долината, или гора, превърната от височината в зелен кадифен мъх, и тънката паяжинка на пътя, по който си минал.

Според дълбокото убеждение на Вълкодав, човек не бе предназначен да гледа облаците отгоре надолу. Не прилича на добрите люде да заселват самия праг на Небесата. Разбира се, не всякога хората драговолно избират къде да отседнат — подгонят ли те врагове, ще бягаш, накъдето ти видят очите, и ще отидеш в места, каквито преди и в кошмарите не си сънувал. Въпреки това преди срещата си с вилите Вълкодав сериозно се съмняваше дали е редно да смята планините за творение на Светлите Богове, защото напълно е възможно планинската бляскава красота да се окаже някакво невероятно пречупване на Тъмата. Виж, съвсем друго нещо си е хълмист край, обрасъл с бор и елха, с габър и дъб — както у дома. Ето такова място, извън всякакво съмнение, е благо и добро, създадено за праведен живот. Ала там, където разреденият въздух едва пълни дробовете, където възрастни брези израстват само няколко педи височина в съседство със замразени от вечен студ ледници — какво добро може да вирее?… Ако някой бе попитал вянина, той навярно би казал, че не бива смъртните така светотатствено да се доближават до небесното царство. Което прилича на Боговете и на безплътните души, които по думите на Йара се веселят под върха Харан Киир, изобщо не е предназначено за живи хора. Бедата бе там, че никой не искаше мнението на Вълкодав. Господарката на Съдбите със сигурност се е подсмивала зад рамото на младата госпожа Виона, докато тя вземаше от телохранителя си обещание да закара момчето у дома. И сега дадената наивно дума гонеше Вълкодав все по-високо по чукарите и не можеше да стори нищо напреки.

Чистосърдечно казано, Йара не знаеше точно накъде трябва да вървят. Баща му бе говорил, че родът му обитава дясното рамо на планината Четирите орела. Само че от кое място нужният склон се падаше отдясно — това момчето при цялото си желание не можеше да каже.

— Вероятно трябва да се гледа на изток, значи търсим южния склон — предположи Еврих. — Юг и изток винаги се смятат за благите посоки на света, натам обръщат портите на жилищата си добрите люде… Нали така, приятелю Вълкодав?

Вянинът кимна, не намираше грешка в разсъжденията на учения. „Десен“ всякога означава „правилен“, сиреч южен или югоизточен. Оставаше нищо работа — да издирят и да достигнат.

Първите два дни те прекосяваха приморската степ и зелените хълмове в подножието. Еврих се наслаждаваше на топлината и на възможността да върви облечен така, както подобава на един просветен арантянин — с тънка ленена риза и с оголени нозе, което пък бе непристойно според Вълкодав. С изкачването нагоре стана по-студено, Еврих издържа до първите снежни полета и чак там с горчива въздишка последва примера на необразованите варвари, като обу върху премръзналите си крака плътни вълнени потури.

От време на време Вълкодав го поглеждаше как безгрижно зяпа насам-натам, с което предизвикваше смесено чувство на завист и тревога. Вянинът дори в Бяла вода все не смогваше да изостави навика да се озърта подозрително и да бъде нащрек за всякакви изненади, обикновено опасни. И щом се върна обратно в своя си свят, предишните маниери на див звяр, готов да се бори за живота си, се върнаха с лекота, сякаш беловодският покой никога не беше го докосвал. Еврих пък… Вълкодав отлично знаеше, че светлокосият красавец е преминал през доста изпитания, не по-малко опасни и мъчни от неговите. Обаче, виж го, все още си е добър, доверчив гостенин на тази земя. Не се промъква, не посяга към оръжие при всяка пукнала клонка като някои други, хайде да не ги посочваме…

Това е така, мрачно мислеше вянинът, защото гледам и дебна вместо него. И в бой, ако се наложи, ще встъпя и за двама ни. И той го знае. И толкова е свикнал, нехранимайкото му важен, че едно „благодаря“ не казва в повече… Нерядко се ядосваше от навика на Еврих да прехвърля цялото бреме и грижи върху спътника си и да се държи така, все едно Вълкодав наистина му е телохранител и слуга. Ала в следващия миг Еврих започваше да чете на Йара нещо от своите записки, отдавна превърнали се в наръч смачкани листа, нанизани на връв, които сами по себе си представляваха увлекателно произведение, и вянинът бе спохождан от разкаяние. Граматикът, то се знае, пишеше „Допълненията“ на арантски, но Еврих ги четеше направо на местен език, превеждайки си наум, при това гладко и хубаво — да се захласнеш да го слушаш. Кой си ти и кой е той! — казваше си в такива случаи Вълкодав. — Добре де, ще ни нападне някой — и какво? Ще го набия, чудо голямо, не е за сефте! Такива като мен във всяка дузина ги има по дванайсетима. А колцина ще напишат така като него? Книгата му и след сто години ще я четат любознателни хора. Както ние сега четем Салегрин. И в тая книжка сигурно ще се обели някоя дума за това, че странствал заедно с писателя един там лют вянин и вярно му служел…

Планината Четирите орела нищо орлово нямаше в облика си. Името й идеше от едно произшествие с итигулски ловец, случило се дълго преди Последната война. Йара, научен от баща си, разпозна планината на прародителите си по сякаш килнатия й настрани връх и по запомнящата се огърлица от остри побити чукари, чернеещи в снежното сребро малко под най-високото. Небето бе ясно, прозранният въздух позволяваше да се разгледат всички сенки върху ледниците. Вълкодав си напомни, че окомерът силно се подвежда от такава измамна бистрота, но планината наистина се издигаше не чак толкова далеч. Птица или, да речем, вила на симуран би я достигнала, без да се умори. За пешеходци пътят се оказа по-труден. Хората не умеят ей така да прехвръкват от склон на склон. Първо слизаш в теснината, заобикаляш стръмнини, каквито неминуемо ти се изпречват, после минаваш някак си луда река, която търкаля камънаци по дъното на клисурата, и чак накрая пак нагоре — по трева, по скала, по сняг. Мъкнейки на гръб леката уж досега торба. И отново надолу…

Четирите орела се издигаше пред тях, по нея играеха седефени утринни цветове, сетне блясваше със снеговете си под пладнешкото слънце, а привечер разпаряше залезната лилава синева като ален зъб. След толкова вървене изобщо не личеше да се приближава.

— Ама тая твоя планина да не е като Конника? — сякаш се пошегува Еврих, ала с известно безпокойство в гласа. — Да не блуждае?…

Седяха край малък огън, над който арантянинът печеше на прът пъстърва, а вече готовата изстиваше до него — доста скромна по качество, но не и по количество вечеря.

Морската вода повреди почти всичките им провизии, освен сухарите, съхранявани по-надеждно за черни дни. Налагаше се да се задоволяват с това, на което беше богата негостоприемната планина — месо от случайно застреляно козле, сочни луковици, изровени от Вълкодав за срам на „местния“ Йара, както и риба, уловена от студените потоци. Е, поне с нея невръстният итигул малко възвърна самоуважението си. Не познаваше планинския живот, ала отлично се оправяше с всичко, което имаше отношение към водата, а значи и с риболова.

Вълкодав, гледайки гордо изпъченото над купчината пъстърва хлапе, неволно си спомни за Ниилит. Сети се за нея, още дивата, още не съвзелата се от преживяното в замъка на Людоеда. Ниилит, облечена в резервната риза на вянина, ръкавите й висяха почти до петите. И как беззвучно стъпваше покрай брега на вира, стиснала остра орехова пръчка в тънката си, потъмняла от слънцето ръка, а на тревицата лъщеше мъждивото блатно злато на вече уловените шаранчета…

Като помисли за Ниилит, Вълкодав неизбежно си спомни Виона. Може би защото и двете имаха разкошни черни коси и сини очи. Двете девойки биха минали за сестри, ако не беше цветът на кожата им — едната свилена и млечнобяла, лесно руменееща, другата милостта на Боговете бе облякла в тъмен гъвкав бакър, мек като атлас…

— Все си мисля — каза внезапно Вълкодав — за онзи хиляден ден… Помниш ли? Когато тя чу онези особени слова и се започна… Ти каза тогава, че в изречението е била скрита думата „умри!“…

Еврих зиморничаво присви рамене, стегна наметалото на гърдите си, и рече недоволно:

— Бих предпочел да си спомняме за нещо по-приятно, приятелю! Онези люде, внушили на клетата Виона тази покана за смърт, са колкото могъщи, толкова и безчовечни. Предполагам, че даже са се погрижили да обкръжат поразената част на душата й с капани за лечителя, който би се опитал да поправи стореното зло. Нали ти споменах, че едва сам не се сринах в онази бездна заедно с Виона!… А Сигина, много ме обиди с това, че така и не пожела да ми разкрие коя Богиня призова за помощ, та се задържахме… — Еврих съкрушено поклати глава. — Но може пък да е дала обет да пази тайна?… Наистина много неразбираеми неща има по света, приятелю Вълкодав…

— Друго имам предвид — каза вянинът. — Щом в храма толкова добре умеят да внушават разни неща на хората, за какво им е потрябвала Пратеничка? Не са ли могли просто още в началото да заповядат на момичетата — ако избягаш, ще дойде хилядният ден, когато… ей такива работи…

Не бе напълно уверен в казаното и сметна за добре да замълчи, за да не предизвика насмешка. Еврих обаче го гледаше озадачено.

— Ами… — запъна се той. — Не знам. Наистина би било по-разумно да направят така, както казваш… Черен разум е това, разбира се, извратен… Но може би така изпитват самите Пратенички? Бившата ти надзирателка навярно се е гласяла да става жрица… Не, не знам и надали някога ще изясним всичко…

На шестия ден от изкачването се случи това, от което Йара много се боеше. Натъкнаха се на шани.

Всъщност не бе никак случайно и неочаквано. Вълкодав предусети с животинския си нюх опасността. Изведнъж почувства, че ги наблюдават няколко души, скрити в близкия сипей. Тук сигурно някога е било място за забавление на великани — планинският склон беше осеян с едри морени. Застиналата лавина слизаше надолу на два дълги ръкава, а в междината като остров пъстрееше цъфнала поляна. Тъкмо към нея се насочиха пътниците, с намерение да отдъхнат, а и за да продължат по-лесно.

Зеленото островче обаче беше сякаш капан, с лекота прострелван от двете страни, попадналите в засада нещастници нямаха никакви изгледи да се скрият сред морените…

Вълкодав тръгна надясно, в обход на единия ръкав.

— Защо не направо? — удиви се Еврих. Вянинът тихо подхвърли през рамо:

— Там някой ни дебне…

— Шаните — пребледня Йара. — Моите съплеменници биха ни посрещнали открито…

Вълкодав привидно безгрижно продължи по края на езика от морени. Между камъните не се чуваше шум, но изведнъж се обади млад глас, който попита ясно и властно:

— Кои сте вие, дошли от равнините и погазили свещената земя на шан-итигулите?

Пътниците спряха. Еврих вдигна ръце, показвайки, че няма оръжие:

— Аз съм мирен странстващ учен, родом от Арантиада! Изкачвам тези планини, за да се поуча на мъдрост от народите, населяващи стръмнините им. Никому не желая зло. С мен вървят моят телохранител и едно момче, наело се да ми покаже чудесата на този край…

— Тогава ще дойдеш с нас — долетя отговор. — Вождът ни ще иска да е сигурен, че не си съгледвач на кворите…

Еврих с ъгъла на окото забеляза как трепна при тези думи стоящият до него Йара. Думата „квор“ се използваше от местните ловци да означат звяр, укрил се от преследване на непристъпна скала. Шан-итигулите, бившите пленници от Последната война, така презрително именуваха съплеменниците на Йара, избегнали нашествието. Още повече, че оскърбителното прозвище случайно бе съзвучно на думата „квар“ — „истинните“, както се наричаха самите жители на Четирите орела…

— Оставете оръжието си на земята! — екна заповед. — И ти, арантянино, и твоят защитник, и ти, сополанко със смесена кръв! Оставете оръжията си и отстъпете на десет крачки!…

Още на борда на косатката Йара бе разказал на Еврих за чудовищната жестокост на шаните. По неговите думи, тези хора без задръжки се гаврели с бременни жени, лишавали мъже от мъжеството им, натиквали хора в железни клетки и ги пускали в огнени ями. В интерес на истината, момчето сподели тези страхотии чак след като Вълкодав бе разказал за девойката с отрязаната глава. Еврих заподозря, че Йара несъзнателно търсеше оправдания за своето намерение да изколи шаните до крак. „Не хващай вяра на приказки за жестоки обичаи — някога наставляваше Евриховият благороден учител. — Непременно ще се окаже, че те е въвел в заблуждение неприятел на споменатия народ или на неговата вяра, склонен да очерня всичко свързано с тях…“

Еврих помнеше дори израза на лицето на почтения си наставник, докато произнасяше тези забележителни слова. Те така потънаха в сърцето на младия учен, че той не само се стараеше да се ръководи от тях в живота си, но даже ги записа на първата страница на грижливо пазените „Допълнения“ в качеството им на мото, прилично за един основен и обширен труд с претенции за безпристрастност. За Вълкодав, мислеше граматикът, в неговото невежество му е простено да съзира във всяко племе беззакония и безобразия, които неизгодно отличават този или онзи народ от вяните. Ала той, Еврих, предпочита навсякъде да забелязва мъдрост, мъжество и красота…

… Но тъкмо сега трескаво размишляваше дали наистина да се остави в ръцете на незнайните планинци. При това планинци, описани от Йара в най-черни краски? Да им се предаде в плен, при това заедно с момче от враждебно на тяхното племе?…

Може би Йара бъркаше. Ами ако не? Не ламтеше да проверява.

Изглежда и Вълкодав разсъждаваше приблизително по същия начин. Той скоси очи към Еврих и изсъска през зъби:

— Крий се!

Какво облекчение е да прекъснат със замах мъчителните ти колебания и, ето, неизвестността се сменя с решителни действия! Еврих вечно се боеше да започва схватка, но щом боят настанеше — всичките му съмнения и несигурност се изпаряваха. Особено ако наблизо бе Вълкодав… Еврих сграбчи Йара през кръста и заедно с него рухна в тревата, достатъчно висока да ги прикрие за малко, а после се търкулна в сянката на гъст храст, където бе забелязал добра за убежище яма — я копана, но недовършена, я срутена вълча бърлога. Щом се свлече в нея, Еврих замря за кратко, а после надникна предпазливо. Вълкодав беше изчезнал. Зад морените, където се спотайваха шан-итигулите отначало бе тихо. Сетне екнаха крясъци, които почти тутакси секнаха.

Планинците, познали столетие плен и дългото завръщане у дома, умееха да устройват добри засади и безстрашно да се колят в ръкопашна борба. Със сигурност не играеха игри с квар-итигулите и знаеха какъв е цветът на човешката кръв. Бяха трима млади храбреци с тъмна като патинирал бронз кожа, ловки и гъвкави. Носеха плъстени шапки, дълги вълнени гащи и кожени наметала с козината навън, мъчно забележими сред сивокафеникавите камънаци. Най-възрастният имаше навярно петнайсет години. Всеки държеше лък, на ремък на бедрото — дълъг кинжал. Вълкодав знаеше, че такива кинжали имат право да носят единствено мъже, потвърдили доблестта си в схватка с врага. Горко на онзи народ, който връчва смъртоносна стомана на толкова млади юноши и ги праща на война със заръката — убивай, ти си прав!… Вълкодав много добре помнеше едно подобно на тези тук момче, което се казваше Вълк. Какъв бе в началото, когато се опитаха да избягат. И какъв стана насетне, щом опита лесната кръв и вкусът й му се услади. Вянинът се досещаше, че ако бяха се предали на тези тримцата, надали биха могли да сбъркат повече. Нищо хубаво не ги чакаше в плен, особено Йара.

Гледаше трите беззащитни гърба, момчешки остри рамене, като за кой ли път се чувстваше като върл хищник, позволил на джавкащи кутрета да го въвлекат в свада.

— А дете? — попита господарката кнесиня. — Би ли могъл да убиеш дете?

Вълкодав помисли и рече:

— Сега — не зная, госпожо. Преди можех.

Еврих със зареден самострел и ситнещият подире му Йара се приближиха към мястото на несполучилата пусия. Тримата младежи лежаха в тревата. Един възнак, друг по очи, трети на хълбока си, прострели нозе и ръце. Не помръдваха. Прилепчо поостри нокти върху гърба на единия момък, после се зае да облизва белега върху крилцето си. Вълкодав стърчеше над победените и пробваше острието на отнет кинжал с палец. Зачуди се на стегнатия възел малинова на цвят коприна в края на дръжката. Дръпна предпазливо тясната свилена опашница. Възелът устоя.

Младият учен погледна с ужасени очи тръшнатите тела и се обърна към вянина, като го зяпна така, сякаш за първи път се срещаха:

— Ти да не ги…

Вълкодав зло го прекъсна:

— Аха!… Ги! Само още не съм ги одрал, не съм ги опекъл и не съм ги изял!…

Еврих сведе поглед, отпусна самострела и с въздишка избърса чело. И закъсняло забеляза, че и тримата дишат — трескаво се издигаха ребрата, пред ноздрите трепкаха стръкчета трева.

— Ще ги поцепят малко глупавите глави — изсумтя Вълкодав — и ще им мине. Току-виж, им дойде малко акъл…

Еврих се вгледа и откри на шията на близкия до него момък дребно синьо петно от удар. Доколкото помнеше, вяните наричаха това място на човешкото тяло „легни да починеш“.

— Когато баща ми още живееше тук — тихо каза Йара, — сме имали закон: шан, срещнал квар… истински итигул… повече никого няма да срещне.

Вълкодав сви рамене:

— Аз да не съм итигул?… Пък и законът оттогава може да се е променил.

Еврих само въздъхна отново и си рече, че надали бива да разчитат, че обичаите тук са се променили. Йара обходи лежащите. Не ги докосна, нито оръжията им. Граматикът бе сигурен за какво мисли момчето. За отрязаните глави. За това, каква участ би го сполетяла, ако тези младежи го бяха пленили. И какво може да им се случи на тях, победените, ако на Вълкодав му скимне да ги отведе в стана на истинските итигули.

Кръвната вражда до последния човек преставаше да бъде благородно дело и се превръщаше в нещо твърде страшно, мръсно и отвратително. Ето, тези тримата ще се свестят и ще си идат. Хора с отсечени глави обаче няма да се надигнат никога.

Защо се оказах толкова лош ученик, Майко Кендарат?… — зададе си Вълкодав постоянно тормозещия го въпрос. — Ти на мое място сигурно вече би седяла с тези хлапаци край накладен мирен огън и би ги гощавала с хляба си, без на тях изобщо да им хрумне, че си в състояние с едва забележими движения да ги натръшкаш всичките?… А после би посетила селището им, за да си поприказваш с техния вожд, комуто изведнъж, докато трае беседата, ще просветне колко глупаво и дивашко е да избива старинната си рода… Защо аз не го мога, Майко Кендарат? Защо?…

Зарязаха безпаметните младежи и тръгнаха нататък. Йара дълго вървя мълком и се мръщеше, обмисляйки нещо. Накрая се осмели, настигна вянина и с отчаяние го докосна по ръката:

— Кажи ми… страхливец ли съм?

Вълкодав внимателно го погледна:

— Кой ти каза тая щуротия?

Йара заби взор в бодливите храстчета с дребни плодове пред нозете си, които тихичко и влажно шумоляха, стелейки се под ботушките му.

— Когато стигнем у дома и там разкажа, че сме попаднали в засада, ще ме попитат защо не съм окачил ушите им да съхнат над огнището…

Вълкодав продължаваше да крачи — равномерно и неуморно по нагорнището. На всяка негова крачка Йара правеше три. Вянинът подхвърли:

— Но нали не ти ги надви. От къде на къде от теб ще търсят сметка?

Йара неловко обясни:

— Опитах се да си представя, че аз ги набих… И… още никога не съм рязал уши…

— А баща ти? — попита Вълкодав.

— Той… — Йара се смути. — Той беше храбър мъж…

— Някога да ти се е хвалил с отрязани уши?

— Не… — сподавено измънка Йара. — Не помня… Май не съм го слушал внимателно…

— А сигурен ли си, че не е отишъл да живее при майка ти в Езерния край, за да не му се налага да реже ушите на победените? Може да не му е харесвало да постъпва така.

Йара дълго мълча. Ленените му рошави коси скриваха лицето, бе оклюмал глава. Прошушна тихичко:

— Аз израснах твърде далеч от нашето племе. От мен няма да се получи истински воин.

— От теб — каза Вълкодав — ще стане това, което сам избереш за себе си.

Йара обречено вдигна очи:

— Лесно ти е да го кажеш…

Вълкодав се усмихна криво. Невръстният итигул виждаше в него човек, който бе успял в живота, комуто нищо не се опъваше. Велик воин. Вянинът по неволя си спомни мисления си разговор с жрицата на Богиня Кан. Де да имаше тази убеденост… Рече:

— Някога бях също като теб.

Йара не повярва, пролича му. А и да беше повярвал, не си го представяше… кого го е грижа какво е било някога си. Важното е сега. А сега на Вълкодав, ясна работа, никой дума не може да каже напреки, никой не ще го накара да постъпи против волята си. Опитай се да принудиш човек, отдавна забравил какво е да те е страх от наглите и силните. Вянинът вече не е момче на дванайсет години, комуто дано Боговете помогнат да се разбере със себе си — към какво се стреми, какво желае… Йара така и каза:

— Ти си велик воин. Аз зная кого наричат така у нас, у итигулите. И искам да бъда като теб, само че не успявам. Надали си бил някога като мен… Еврих ми разправяше…

— Много дрънка Еврих — изхъмка вянинът. — Само го слушай, такива лъжи ще ти провеси на ушите, вратът ти ще омекне. Момко! Кому са нужни тия велики воини! Мъжът е длъжен да обича жена и деца да възпитава, а не да ловува човешки глави!

Вече проумяваше в какъв лабиринт блуждае момчешкото сърце. Йара бленува да бъде пръв сред воините итигули, понеже този житейски път му се струва най-достоен. И внезапно разбира, че цената е да престъпи през нещо твърде важно в душата си. Да отреже от съвестта си кървящ къс и да го скрие в дъното на сърцето си… И още — оказа се, че съществува и друг път. Не по-малко честит. И дали този чужд му човек, вянинът, не прилича повече на баща му, отколкото кръвните роднини на Йара, измерващи доблестта с броя отрязани шански уши, провесени над огнището и почерняващи в дима?…

Наред с това обаче момчето съзря в словата на Вълкодав някакво противоречие, затова и попита:

— Ти казваш — жена и деца… Защо тогава си самотен? Защо си станал велик воин? И нямаш свой дом. Защо си го поискал?

Вълкодав бавно поклати глава:

— Не съм го искал. Мечтаех да стана ковач като баща си. Бях почти на твоите години, когато врагът ни нападна. Върху ми легна бремето да отмъстя, заради което се научих да се бия. Сега вече много добре го умея, а за жена и къща не остана време. Умни хора ми рекоха, че зле съм похарчил живота си. Трябваше да живея, пък аз… смърт сея. Не знам.

Йара съсредоточено и объркано мълчеше, Вълкодав добави:

— Нямах избор, момко. Нямах. Но ти имаш.

Предположението на Еврих бе правилно, когато определи „десния“ склон на планината като южен. Само че на пътниците не бе позволено да се убедят в това самостоятелно.

Спряха да нощуват, без да палят огън — не искаха да привличат ничие внимание. Вълкодав не довери на Еврих оставането на стража, накани се цяла нощ да будува сам. Ала малко след като спътниците му задрямаха, вянинът предпазливо ги събуди.

— Имаме гости — прошепна им. — Шестима души.

Нито Йара, нито Еврих чуваха, още по-малко виждаха „гостите“, но не се усъмниха в думите на Вълкодав — той не грешеше за такива неща. Оставаше само да изяснят кого е усетил в сгъстилата се тъмнина. Ако бяха довтасали шани, намислили да отмъстят за обидата, тогава…

— Ти можеш ли да им дадеш знак, че си от „истинските“? — подшушна Еврих на ухото на момчето.

Йара се разтрепери така, че му се наложи да стисне зъби, за да не тракат. Ето, настана мигът, в който от неговата решимост зависеше животът и на тримата. Озърна се към Вълкодав, безспорният вожд в така създалата се обстановка. Вянинът му кимна. Тогава момчето си пое дълбоко дъх, стисна клепачи и юмручета… и запя.

Странна песен бе това. Йара не отвори уста и сякаш звукът не излизаше от гърлото през носа, а се отронваше от трептяща струна на неведом инструмент. Никой шан не умееше да повтори тази песен. Това бе тайната и гордостта на племето итигули — една от многото, изгубена от изгнаниците през века на тяхното робство.

От мрака дълго не дойде отговор. В мълчанието на проследилите ги хора Еврих съзря изумление — итигулите никак не очакваха да срещнат тук човек, владеещ наследственото изкуство. В неголемите племена всички поне криво-ляво се познават. Шестимата съгледвачи, спотаени в тъмнината, отлично познаваха своите роднини, имаха представа и къде се намират кажи-речи всички хора от племето. Не бе за вярване, че се натъкват на непознат итигул, при това явил се от посоката, от която досега са идвали само шански разузнавачи!…

Вълкодав чуваше онова, което другите не чуваха. Умееше да не пропусне тих звук всред страничен шум или разговор. Той се вслушваше и вглеждаше в не толкова гъстата за неговите очи тъма. Свирепите планинци имат навика първо да прережат гърлата на непознати неканени гости, а чак после да гадаят кои са били нощните нещастници…

Йара пееше, изпъвайки напред ръце и без да вдига клепачи. По бузите му текнаха сълзи, невидимата струна трептеше и бе готова да се скъса. В отчаяната песен звучаха и страст, и молба, и трепетна гордост на самотен светилник, брулен от вятър.

Лъжец не би могъл така да пее. Или все пак би могъл?… На Вълкодав му предстоеше да научи, че всеки итигулски род има своя собствена, само нему присъща песен. Когато обща скръб или радост събираше племето заедно, различните мелодии се сплитаха в изумителна звукова дантела, сякаш нишки в гоблен или преплетени пръсти на влюбени, та затова и немногобройните чужденци, попаднали по волята на Боговете на подобен събор, не можеха да забравят общата песен до сетния си дъх… Ала това само предстоеше. А засега вянинът слушаше напрегнато страдащия пряко сили глас и усещаше почти плътска болка, чакайки итигулите да вземат някакво решение.

И те го взеха. От мрака затрептяха една след друга още струни. Ниски силни гласове все едно прегърнаха късащия се глас на Йара и го поведоха след себе си, ободрявайки певеца и пазейки го от срив. А съвсем малко след това Вълкодав видя движение отпред. Стигна му звездната светлина, за да различи силует на як мъж, увенчан с три орлови пера.

Планинецът идваше, без да се крие. Еврих и Вълкодав се изправиха. Йара продължаваше да пее, вдъхновено изписвайки мелодията, наследена от баща му, като с възторг чуваше как тя се слива с могъщата песен на съплеменниците. Заради този миг наистина не съжаляваше за всичко изтърпяно досега, хилядите дребни беди и разминалата се на косъм гибел в морето. По-възвишена среща с народа си момчето не можеше да си представи, нито смееше да си пожелае.

Някога, много отдавна, може би още по времето на самата Велика Тъма, породила, както мълвяха легендите, не само планинската страна на далечния Източен материк, но и Задоблачния рид, ветрове и люти мразове бяха одрали от Четирите орела меката зелена кожа на планината заедно с плодородната й подкожна мазнина — почвата, като оставиха под небето само гранитния скелет. А щом Богът на Бурята пробудил Бога на Слънцето от подобния му на смърт сън и отново го изпроводил да грее от висините, тогава милосърдните води взели да точат оголения камък и изгризали в него пещера с широко гърло, подобно на грамадна арка, сякаш грабната от мечтите на много дързък майстор-зидар. Тази арка не венчаела вход в задоблачен замък или градски порти. Тя пазела от лошо време и от неприятелско око цяло селище. Суетлив кошер на струпани жилища, прилична ковачница и даже воденица, оседлала белогрив ручей. Пред зейналата уста на пещерата се скупчваха върху дланта на планината мънички, щателно обгрижени градинки, за които поколение след поколение бяха мъкнали на гръб земя от долините. Земеделските кръпки бяха обрамчени от стена, също издигната през столетия упорит труд на деди, бащи и синове, сегашните дядовци на живущите тук. Стената пазеше скромните реколти от грабеж на врага, защото бе много скъп и свиден плодът на ръцете на итигулите, получен от още по-скъпоценната земя!…

Според Вълкодав не само стената, но и подстъпите към нея хич не бяха лесни за преминаване. Докато ги придружаваха по пътека към огромни, обковани с желязо порти, няколко пъти нощта ги питаше кой иде. Шестимата итигули казваха имената си, като непременно добавяха:

— С нас е Йара, синът на Йаран Гущера. Върнал се е от оттатъшната страна на великото море.

Вълкодав направо с кожата си усещаше с каква гордост пълнят сърцето на момчето тези слова.

Вестта за неочакваните гости изпреварваше малкия отряд, прелитайки по известни само на планинците начини. Вянинът не се учуди много, когато откри, че кажи-речи цялото селище е будно, за да ги посрещне край портата. Заедно с хората изтичаха и кучета, заради които Вълкодав за известно време се отпусна. О, итигулските песове заслужаваха отделна приказка! Бяха от особена порода, отгледана от пастирите на Задоблачния рид още преди Последната война и опазена като достояние на племето. Наричаха своите кучета „утавегу“, което означаваше „бели духове, носещи смърт“. Грамадни, стигащи до бедрото на изправен човек, тези силни песове с лекота разкъсваха вълци. И въпреки страховитостта си изглеждаха красиви, дори накипрени заради искрящата като сняг гъста козина без нито едно петънце. Тънки черни устни се опъваха добродушно, оголвайки белите кинжали на зъбите. Йара веднъж беше споменавал разказ на баща си, че утавегу не само помагали в наглеждането на стадата и лов на опасни хищници. Итигулите доверявали на тези кучета децата си, докато по цял ден отсъствали от къщи. Страховитите песове беззлобно играеха с човешките мъници и с желание се грижеха за тях. И без колебания захапваха за гърлото всеки проявил враждебност пришълец — звяр или човек!

Така че съвсем разбираемо изтичалите напред кучета имаха нужда да подушат непознатите хора, доведени от съгледвачите. Еврих и Йара за утавегу бяха гости като гости — идваш, запознаваш се, отминаваш. Обаче Вълкодав… Най-старата кучка, безпрекословната господарка и водачка, припълзя до вянина по корем и заби влажен нос в дланта му, просейки благоволението от Великия Кучешки водач. За нея бе дошъл Онзи, Който бе овластен да повелява. Син на Стария пес. Всички останали двукраки са само наместници, които единствено могат да препредават Неговата воля…

— Внимавай! — свари да предупреди вянина някой от итигулите. — Не мърдай, чуждоземецо!…

Ала Вълкодав и Най-старата нямаха нужда от съвети. Дланта на човека-куче ласкаво погали бялата глава на кучката, помилва меките уши, разроши разкошната грива.

„Здравей, сестро!“ — докосна разума й приветствието на Водача. Вянинът дори приклекна, за да се изравни на ръст с нея. Бялата глутница вече бе обкръжила господарката си и необикновения Гостенин. Лютите утавегу скимтяха радостно-сдържано, редяха се да докоснат Водача и да лизнат ръката Му.

„После, братя, после! — уталожи възбудата им Вълкодав. — Ще ви посетя. А сега, нека не карам старите ви приятели да се чувстват пренебрегнати…“

През последните година-две беше забелязал, че способността му да общува и да се погажда с кучетата е достигнала удивително съвършенство. Навярно, мислеше си понякога, по подобен начин се изостря слухът на постепенно ослепяващия човек. Да можех да се погледна отстрани… Може би вече не бива да ме причисляват към човешкия род… Особено след онази незабравима среща със собствената ми кучешка душа на брега на Ренна! Да не споменаваме превръщането ми в пес посред кондарска улица, пред очите на стреснатите хора…

И ето че сега, в задоблачно селце, с Вълкодав отново ставаше нещо странно. Той изведнъж се почувства като у дома. И съвсем неканено дойде това усещане, което той толкова усилено се мъчеше да събуди в себе си в Бяла вода, в собственоръчно построената къща. Чак тук истински му се радваха, обичаха го и го уважаваха. Бе свой сред свои. Би могъл да остане да живее тук. „Белите духове на смъртта“ изобщо не са като сбирщина помияри, звънко лаещи във всеки град и всяко село. Утавегу бяха народ, не по-долен от самите итигули. Вълкодав би могъл да оглави това племе. Да го направи свое. И сам да стане като тях…

Той се изправи в пълен ръст, не без усилие връщайки мислите си в човешкото им русло. Песовете безмълвно се взираха в него, отстъпили на почтително разстояние. Единствено най-старата се отъркваше в коляното му и предано надничаше в очите му.

— Не се сърди на кученцата ни, непознати човече — каза на Вълкодав възрастен итигул. — Те са само наглед сърдити, а инак са много мирни и умни, не налитат, докато не ги насъскаме. Сега дойдоха, навярно нещо вкусно носиш в торбата… Не те ли притесниха?

Възрастният мъж бе леко учуден и търсеше обяснение. Защото досега кучетата не се бяха държали по подобен начин с никого. Трудно се виждаше какво става в сумрака, повече сгъстяван, отколкото разпръсван от факлите. Затова итигулът изтълкува погрешно случката. Бе решил, че чужденецът се е смразил при вида на „белите смъртоносни духове“. Тук не познаваха вяните. Никак даже, помисли си Вълкодав. И му говорят на арантски. Щом „господарят“ му е арантянин, значи „слугата“ трябва да разбира това наречие…

Еврих отвърна вместо него:

— Славата на вашите песове, господине, се носи нашир из света, както и славата за безстрашието на вашето племе. Бих искал да опиша в своята книга, че слуховете и за едното, и за другото никак не са преувеличени. Затова се надявам, че няма да помислите моето любопитство на учен за опит да узная с измама вашите тайни.

И пръв влезе през отворената порта. Вянинът, безмълвен телохранител, вървеше след него. Бе благодарен на Еврих, защото не се чувстваше в състояние да заговори веднага на човешки.

Портата не водеше към вътрешен двор, както би могло да се очаква. Зад дъбовите криле започваше каменен коридор, в стените му на всяка крачка зееха тесни бойници. Горко на вражески отряд, който би съборил портата и нахлул, готов да граби и убива! В тесния тунел щеше да бъде посрещнат дори от малки деца със самострели, срещу които и най-силният противник не би имал предимство… Това е истинска крепост! — помисли си Вълкодав. — Как ще се измъкваме, ако нещо се обърка?…

Вече навътре в коридора той се обърна, подтикнат от неясното усещане за поглед, насочен в гърба му. Над върхара Харан Киир светеше самотна звезда, преливаща в зелено. Сякаш зовеше Вълкодав. Пред очите му тя затрептя и се скри.

Елдаг Бързото острие бе хубав, не много висок мъж, меднокож и напълно побелял. Не се различаваше твърде много от съплеменниците си по облекло и украшения, ала канията на бедрото му сияеше в злато, а дръжката на кинжала, точно както бе казал Йара, бе тюркоазена. Вълкодав се затрудни да определи възрастта на Елдаг. Със сигурност не беше на двайсет години, нито дори на петдесет, но юношеската осанка и живите движения мамеха окото, особено отдалеч, преди да се видят бръчките по лицето му. Такъв вожд не старее лесно и не скоро ще предаде племето на наследника си. Трите му жени излязоха пред гостите, най-младата държеше момченце на около годинка.

При вида на младата майка с детето Вълкодав веднага си рече, че на мястото на Елдаг никога не би позволил на чужденци да зърват деца и жени от своя народ — знаеш ли какви уроки могат да им лепнат!… После, като поразмисли, намери разумно тълкуване на странното поведение на итигулите. Сигурно постъпват така, защото сме им довели Йара, рече си вянинът. А хора, подарили на племето още един воин, не могат да желаят зло на итигулите!

Много по-късно Еврих препрочете любимия си Салегрин и обясни на другаря си, че Йара в случая не бе оказал никакво влияние. Итигулските обичаи повеляваха на домакините да се държат открито и доверчиво към всеки, който не е поначало доказан враг. Но бой се, пришълецо, злоупотребил с гостоприемството на итигулите! Ще съжалиш, че не са те изяли още по пътя отровните черни змии в предпланината…

— Надявахме се неколцината млади храбреци да донесат шански трофеи — каза вождът. — Но могат ли две-три неприятелски глави да се сравнят със сполуката, която вие донесохте под стряхата ни толкова изненадващо? Йара-ло, дете на малкия ми брат, на днешния пир ти ще седиш пред мен!

Йара, зажаднял за семейство, направо светеше от щастие. Опита се да отвърне подобаващо, ала бе пресипнал от вълнение и от одевешната песен, за изпълнението на която сега си плащаше. Няколко дни щеше едва да приказва.

Планинският народ живееше така, както бяха живели вяните преди два века. Обширен общ дом за събиране на племето, в който веднага въведоха гостите. Мъжки дом, женски дом, помещения за външни хора, стопански постройки…

— На какво се удивлява моят брат чуждоземец? — забеляза погледа на Вълкодав същият възрастен итигул, който го „успокои“ за кучетата. — Дедите ни греда по греда пренесоха този дом от долината, където бе стоял преди. Затова е дървен отвътре, въпреки че хич нямаме гори наоколо.

Планинецът отново говореше на арантски. Вълкодав, решил засега да не показва своите познания, отговори на същия език:

— Удивен съм единствено от мъдростта на Боговете, завещали на различни народи сходни обичаи. Моето племе също строи големи общи къщи.

— Моят брат да не би да е сегванин от Островите? — попита итигулът. — Защото съм чувал, че у вас е прието всеки мъж с жените му да си строи отделно жилище. Докато бяхме в долината, в стари времена, и ние правехме така. Заради това духовете на Харан Киир ни наказаха с тая напаст — шаните, да изчезне името им от мъжките уста. Ала сега сме се върнали към обичая на предците, защото е мъдър такъв обичай!

Вълкодав избегна спора като кимна. Славен е общинният дом, в който сядат на обща трапеза многочислени роднини, от вехти старци до малки хлапета. Под стряхата му всеки се чувства не като самотен стрък, а като клас от сърцето на златната нива на рода… Но след празничен пир или след шумен събор на човек му се приисква да се отдръпне от многолюдното сборище, да остане в тихия уют сред онези, които особено обича — жена, деца. Прародителят Пес, щом избрал човешки облик, издигнал къща за себе си и за приятелката си и предишната глутница се настанила наблизо, но все пак зад прага. Наистина, бива ли от сутрин до вечер да стърчиш пред очите на всички и да се наслаждаваш на плътска любов зад завеса в същото помещение?… Никакви самохвални доводи не можеха да убедят Вълкодав, че завръщането в големия дом е най-сияйното благо за итигулите. Не вярваше, че е така. Предполагаше, че е принудено съществуване на нещастно племе, изтощено от десетилетия на постоянна братоубийствена война — така по се разбира кое, защо и как…

В общия дом на народа на Четирите орела нямаше нито пейки, нито маси. Каменният под се криеше под овехтели, но все още красиви и топлоцветни черги. По тях се стъпваше по плетени чорапи, обувките се оставяха край входа. На купища лежаха бродирани възглавници — досущ както в старите нарлакски къщи, където почитаха номадското си минало. В средата на помещението се намираше голямо продълговато огнище, над което от мертеците се спускаха две усукани вериги. В дни на велики тържества на тях окачваха да се пече цяло теле. Днешният радостен случай дойде ненадейно, не бяха се подготвили, затова веригите висяха безделно, а огънят тлееше само в краищата на огнището. В средата се виждаше обгореният камък, спретнато почистен от сивеещата изстинала пепел.

Вождът Елдаг лежеше на хълбок, подпрял се на лакът на почетното място на домакин, и разпитваше Йара за живота отвъд морето. Момчето седеше пред него в почтителна поза, така бе прието у итигулите. Във вянски дом младшите не смеят да седнат пред старшите, а тук тъкмо обратното — смяташе се неучтиво да стърчиш в цял ръст, затова младежите сядаха на петите си и събираха коленете. Елдаг явно бе доволен, че Йаран Гущера е успял добре да възпита сина си. Йара старателно отговаряше на вожда, изчервявайки се от срам за пресипналото си гърло. Жени сновяха напред-назад, устройвайки празнична трапеза. Бедрата им бяха омотани с престилки, съшити от вълнена основа и платнено лице. У дома на Вълкодав така правеха изтривалките за пред прага. Но вянинът бързо съобрази предимствата на подобни одеяния — в голямата къща пазеха от студа.

Най-старата кучка лежеше на обичайното си място — в нозете на вожда. Кучета като утавегу бяха достойни да красят не само общинния дом на някакво малко племе, но дори и тронната зала на великия сакаремски шад. Най-старата можеше да върне стадо вкъщи, да прати някой от синовете си да преследва вълк (лениво ставане, настигане, убийство, завръщане, полягане…), да защити господаря си при лов, да превари наемен убиец. И при това да бъде жива скъпоценност в бяла и прекрасна изискана шуба. Кучката лежеше неподвижно, обърнала глава към Вълкодав, като не го изпускаше от погледа на кехлибарените си очи. Другите песове бродеха из къщата, лежаха на плъстени постелки, играеха си или дремеха край стопаните си. Когато Йара бъде приет в семейството, в края на обреда ще му подарят един „бял дух“ да го следва неотлъчно и само смъртта ще ги раздели.

Скоро пред гостите се появи дървено блюдо с червено зеле с пипер, нарязано сирене и гърне топено масло, а главното угощение бе висока купчинка дебели, нежно румени питки. Ухаеха така омайно, че стомахът на Вълкодав, отдавна не пробвал пресен хляб, закъркори. Любознателният Еврих тутакси запита жената, която бе донесла храната:

— Кажи ми, добра красавице, от какво зърно печете тези несравними питки? Защото не забелязах обширни ниви до крепостта ви, но може би за това е виновна нощната тъма… или вие имате орни земи в по-малко сурови местности?…

Жената се засмя:

— Славни чужденецо, тези хлебчета не са от зърно. Бащата Небе, приближил ни към престола Си, вместо пшеница и просо ни е дарил земната ябълка. Ние я пържим и варим, печем я като хляб, а зиме, щом някого го заболят венците, дъвчем сурови земни ябълки за здраве.

Тя говореше свободно и подредено, а толкова гладка реч не се среща често сред хората. Пък и Еврих не си покриви душата, наричайки я красавица. Вълкодав се вгледа в събеседницата му и напълно сподели възхитата му. Дъщерята на кварите бе самото въплъщение на женствеността — стройна, силна, с две дебели светли плитки, увити като корона на главата й. Девойките у вяните винаги заплитаха косите си на една плитка, а след като вземеха мъж — разресваха косите си на две. Тук обаче постъпваха другояче…

И в този миг някъде наблизо прозвуча тежък тътен, завършил с глух грохот. На Еврих му се привидя, че всички светилници дружно премигнаха и помръкнаха, а гиздаво застланият под трепна и заплува под нозете. Той скочи изплашено… И се оказа, че в цялата голяма къща само той се бе разтревожил. И Йара. Останалите се смееха беззлобно и ги сочеха с пръст.

— Стори ми се… — смутено промърмори Еврих.

— Чужденците винаги се плашат от въздишките на планината — усмихна се светлокосата жена. — Не се бой, това е само канара, срутила се от свода на пещерата. Всяка нощ се случва. Когато излезеш навън, ще видиш здрав плет горе. Нашите мъже редовно го преглеждат и поправят там, където се налага, укрепват го на местата на особено честите свлачища.

Покривът на дома вече не изглеждаше на граматика толкова надежден, бе станал за очите му твърде крехък, а пещерата, приютила селото — същински капан. Прииска му се тутакси да изтича под открито небе. Там също дебнат доста опасности, но поне не седиш да чакаш внезапно срутване и кошмарно погребение на живо…

— А вие не се ли боите — попита той, — че някой ден ще ви затрупа съвсем?…

— Не, не се боим — отвърна жената. — Преди три дни вождът сам се качи на свода и каза, че е здрав. Пък и утавегу винаги ще ни предупредят… — И лукаво добави: — Искаш ли, чужденецо, да ти покажа след пира земните ябълки и да ти разкажа всичко за тях?

Поласканият Еврих се изчерви и се надигна от възглавниците:

— Благодаря ти, добра красавице, за мен ще е голяма…

Ала съдбата, за съжаление на арантянина, прекъсна любовния сговор, и го остави недоизказан. Вождът Елдаг се изправи и жената побърза да се отдалечи и се скри зад кръга седнали мъже.

Елдаг държеше питка, която наглед се различаваше от останалите хлебчета по размер — лакът и половина голяма.

— Братя истинни итигули — прозвуча гласът му. — Днес, ако Бащата Небе позволи на нашите млади храбреци да се върнат, ще станем с един човек повече. А ако някой от юношите ни се оттегли да ликува сред прадедите ни над върха на Харан Киир, тази липса ще бъде попълнена. Защото днес ще споделим хляба си с още един филиз от рода на квар-итигулите. Той е Йара, синът на Йаран Гущера, моят по-малък брат. Ела към мен, братово чедо!

Йара изтича напред и незабавно приседна в същата почтителна поза. Най-старата протегна муцуна към момчето, подуши го и го лизна по бузата. Народът зашумя, хората съзряха добро предзнаменование. Елдаг отчупи комат от питата, без да бърза сдъвка залъка и отпи от дълъг извит рог. Сетне отчупи друг комат и го подаде на Йара като на младенец да отхапе от ръката му:

— Отсега този млад воин ще седи заедно с всички и му се полага дял от всичко, каквото ни прати Бащата Небе, било то праведен урожай или смъртна битка… По правото на големия брат вземам детето на Йаран в своя род и го наричам свой син. Още утре ще поставим пиво и ще скроим обувки, а когато бъдат готови, синът на Йаран ще премине през пълния обред за посвещение. Той ще ме наследи подир моите синове, родени от семето ми преди него и ще бъде по-старши над синовете ми, родени от този ден нататък!

Двамата гости очакваха одобрителни викове, звън на оголени остриета в щитове, ала нищо подобно не последва. Итигулите мълком и едновременно като един човек трижди се поклониха на вожда, признавайки и почитайки решението му.

— Приближете се, благородни чуждестранци — продължи Елдаг, обръщайки се към вянина и арантянина. Двамата се изправиха послушно и замряха на колене пред вожда. — Вкусете от нашия хляб — тържествено изрече Елдаг, — защото хора, дарили на племето нов воин, не бива да остават чужди на огнището на итигулите. Вкусете с нас светия дар от Земята и Небето, така че нашата кръв да се обедини с вашата в общ поток!

Младият учен пръв пое от ръцете на вожда румения къшей много вкусна пита и отпи от рога бяла течност, оказала се козе мляко. За опияняващите питиета щеше да дойде време по-късно, а у итигулите козето мляко се смяташе за свещено и лечебно. Всеки планинец от ранните си години е чувал преданието за праотеца на племето, който умирал връз безплодните камънаци и само появата на пратена от Бащата Небе ласкава рогата кърмачка с пълно виме позволила на итигулите да се появят на този свят.

Вълкодав също опита хляба и млякото, като нещо затрептя в огрубялата му душа. Сети се за несъстоялото се побратимяване с Аптахар. Как можеше да знае преди три години, че Господарката на Съдбите ще разпореди на вянина да се побратими с цял народ!… Сега вече имам роднини, каза си вянинът. Не само кучетата ме признаха за свой…

Най-старата вдигна муцуна, изобрази зъбата усмивка и опашката й приветливо се замята, потропвайки по пода.

Тъкмо внесоха печена овнешка глава и вождът Елдаг се зае да я реже и да подава късовете на събралите се, спазвайки старшинството, когато отвън се дочу врява. Вълкодав забеляза как мнозина веднага посегнаха към кинжалите си… Ала виковете не предупреждаваха за вражи набег, бяха възклицания на яростно тържество.

— Нашите младежи са вече тук — каза възрастен итигул, беше се настанил до гостите. — И комай Бащата Небе им е пратил плячка!

Плячката бе такава, че можеше без срам да бъде внесена в голямата къща и показана на пируващите. Петима момци, още с петна от мас и сажди по лицата, мазани за да се укриват от неприятелски погледи в мрака, така че очите и зъбите им лъщяха, нахлуха в залата. По гласовете и движенията им Вълкодав безпогрешно определи, че и петимата са връстници на онези шански момчета, които той остави да „поспят“ в собствената им засада. Сиреч младите воини бяха на по петнайсетина години, тъкмо възраст да седят мирно и да слушат баби и майки, чинно да вървят подир по-големите си братя, да учат занаят от бащи, попивайки науката да бъдеш мъж…

Четирима влачеха на рамене дебел прът, който скърцаше и се огъваше под тежестта на окачения в средата товар. Бе голям чувал, който плахо и тромаво мърдаше. Дали носеха едра овца, вързана на всичко отгоре?… Ала щом захвърлиха пръта и чувалът тупна на пода, отвътре се дочу съвсем човешки вопъл.

Бе женски глас. Безпомощен и жестоко страдащ. Еврих изстина и се спогледа с Вълкодав. Вянинът още дъвчеше и любопитно наблюдаваше младежите. По лицето му изобщо не можеше да се отгатне какво мисли и чувства наистина.

Водачът на върналата се петорка приклекна до чувала и бързо го развърза. Един от другарите му ритна леко мърдащото зебло — хайде, излизай. Пленницата не прояви достатъчно пъргавина и тогава момците грабнаха чувала за краищата и го изтърсиха на пода, докато наоколо се смееха.

Наистина бе жена. Нисичка, не в първа младост, измъчена и разчорлена.

И с огромен корем, готов всеки миг да пусне младенец в света.

Жената се озърташе ужасено, неволно прикривайки с длани беззащитния си корем. А сетне изведнъж изправи гръб, отпусна ръце и вирна брадичка — сякаш не тя стоеше дрипава и пленена, а тъкмо наопаки — на нея й предстоеше да решава участта на доведени за разправа врагове.

Еврих забеляза до себе си гъвкавата хубавица, предложила да му покаже земните ябълки, и я попита:

— Разсей недоумението на чужденеца, госпожо — коя е тази клетница, донесена в торба от вашите млади воини, и защо всички толкова ликуват при появата й?

Планинската щерка охотно поясни:

— Тя е Раг, сестрата на Лагим, предводителят на шаните. Виж я колко добре се държи! Не плаче, не моли за пощада нито за себе си, нито за копелето си, с което мислеше да зарадва мъжа си. Надявам се да не се прекърши до разсъмване, когато Бащата Небе стане свидетел на смъртта й. Ние, итигулите, не смятаме за забавно да изтезаваме малодушни противници. Само смел враг може да бъде убит така, че да има какво да си спомняме!

Еврих насилено се усмихна и й благодари. После скри лице, като извърна глава. Тик пробяга по бузата му. Мисълта за това, че едва не последва тази кръвожадна кучка да гледат земни ябълки, след което бе напълно вероятно да я има плътски, внезапно му внуши животинско омерзение. Той улови момент да погледне към Вълкодав. Вянинът се хранеше невъзмутимо. Само дето Най-старата има-няма го поглеждаше, като че чакаше заповед.

Вождът Елдаг пак застана прав и пак в дългия дом отведнъж секнаха всички разговори, викове и шум.

— Вижте, чуждестранци! — проговори вождът. — Мислех, че появата ви тук със сина на брат ми ще ни донесе късмет. Сбърках! Не просто късмет, а трижди велика сполука влезе под покрива на итигулите! Защото Бащата Небе, приближил ни към престола Си, ни предаде да изтребим дъщеря на врага, а заедно с нея и всички, които тя би могла да роди за нещастие на истинния итигулски корен!…

Той сочеше пленницата. Раг вдигна тъмни очи и издържа погледа му с достойнство на царица. И внезапно Еврих с учудваща лекота си представи друг дом, приличен на този, но намиращ се в шанско село, а вътре — плененият Елдаг и тази жена, която с радост слуша страшните слова на произнасяната над него присъда. Да, именно така биха се развили нещата, ако тукашните Богове бяха пожелали друго. Граматикът изведнъж осъзна, че приказките на Йара за лютата жестокост на шаните бяха правдиви от игла до конец. Само дето и неговото племе не падаше по-долу. И шаните биха могли да кажат същото за своите съперници — правдиво от игла до конец…

Ох, колко мъдър е бил Наставникът, казвайки: „Не вярвай на разкази за два враждуващи народа, в които едното племе е представено като мъжествен страдалец, а другото — като семе на негодници! Започнеш ли да ровиш за истината, ще видиш, че между тях няма разлика…“

— Утре пак ще празнуваме — говореше през това време Елдаг. — И ще има жертвен пир, за да могат прадедите, гледащи ни от Харан Киир, да вкусят от радостта ни. А докато телето не е одрано и не е събрана кръвта му, нека тази шанска курва стои и гледа как ликуваме!

Младите воини, домъкнали пленницата, веднага я хванаха и изведоха в средата на угасеното огнище, раздрънчаха с веригите и вързаха ръцете й към тях. Тя не се дърпаше, остави ги да правят каквото поискат, ала с такъв израз, сякаш всичко случващо се край нея никак не я засяга. Еврих пък си рече, умърлушен, колко несправедлива е съдбата. Разчиташе да си почине сред планинците няколко сити и топли дни, а после да продължат към Тин-Вилена. Може би дори под охрана на въоръжен отряд от домакините Досега от какви ли не премеждия бяха излизали с вянина, но нима щеше да е зле да изминат малко път защитени от местния народ?… Младият учен беше успял да си помечтае за леко и приятно прекосяване на Задоблачния рид, както и за това какви глави би добавил към „Допълненията“ си, към които, впрочем, от срещата с конника още не се беше връщал…

Ала ето че стана ясно — нищо такова не им предстои. Нито безгрижен път, нито работа над книгата, при това в най-добрия случай. Ако пък се разсъди трезво, всичко май ще приключи скоро и бързо. И завинаги. Защото не ще смогнат да защитят Раг нито с оръжие, нито с помощта на цялото красноречие на високочелите мъдреци от Силион. Люде, които празнуват клане на други хора, рядко се вслушват в разумни речи. А от друга страна, да се престорят с вянина, че нищо лошо не се е случило, и да продължат да си живуркат… също не бива… жената на всичко отгоре е бременна… и не помага мисълта, че тя с наслада би измъчвала пленници, ако бе имала сгоден случай. Палач на палачите — и ролите все се разменят…

Ето ти сега — прави правилен избор. Като онези избори, за които преди само беше чел в героическите сказания на велики писатели. Четеше ги преди много време и бленуваше за подвизи, докато си седеше у дома в благополучната Горна Арантиада. И искаше да се пренесе в света отвъд равните редички от букви, там, където се вземат достойни за възпяване решения и изборът се плаща с кръв. Ами ето го твоя час, граматико! Хайде, направи нещо!

Ха! В сказанията обикновено събитията се развиват не в забравено от Боговете местенце, а под стените на бляскав град от величавото минало. И става дума най-малкото за цели царства, вместо за някаква си видяна за първи път жена, която, даже и с подкрепата на чудо небесно да бъде спасена сега, докато се прибере, може да умре при раждане…

А веселбата, станала след появата на пленницата осезаемо зловеща, продължаваше. Итигулите се наливаха с опияняващо прокиснало мляко и поглъщаха ароматни късове печено месо, питки и зеленчук. През гърлото на Еврих обаче вече и залче не минаваше. С мъка довърши храната пред себе си. Дивният вкус на хляба от земни ябълки му се струваше кощунствен. А и тази напитка много коварно удряше в главата, затова той започна само да поднася съда към устните си, без да отпива.

— Нещо не ти се услажда угощението, уважаеми гостенино — тутакси забеляза промяната у арантянина мустакатият му съсед. — Да не би да е твърде грубо за стомаха ти? Мекотелите жители на равнините винаги зле смилат храна, достойна за истински мъже!

Каза това уж с доброжелателна усмивка — не се сърди на закачката, чужденецо, — но Еврих съгледа в словата на планинеца известна подозрителност, затова рече:

— Вашето угощение е толкова прекрасно, колкото са несравними хубавиците на племето ви, които ядат тази храна. Уви, стомахът ми наистина нерядко ме подвежда и излага, щом понеча да отдам дължимото на непривични за него лакомства. Може би скоро ще свикна…

Отдавна знаеше, че най-добрият начин да разсее нечие подозрение е да позволи да му се присмеят. Ала съседът му на трапезата се оказа твърде настойчив.

— А твоят слуга защо не яде и не пие? — попита итигулът. — Като го гледам що за мъжага е — такъв само с катапулт да го стреляш! И той ли има слаб стомах?

Еврих знаеше, че Вълкодав е равнодушен към омайващи питиета и дори си мислеше, че вянинът просто не умее да носи. Граматикът често подкачаше спътника си по този въпрос при всеки удобен случай, ала не биваше да дава повод за същото на чужд човек. Еврих помнеше как бе обидил Вълкодав на тържището в Кондар. Не желаеше да повтори срамната постъпка.

— О! — разпери ученият ръце. — Този мъж даже от уважение към стопаните на дома не ще стори нещо неправилно според него. Наех го за телохранител, почитаеми господине, защото из пътищата много беди дебнат безобиден събирач на мъдрост като мен. Той, уви, отказва да носи моя багаж и навсякъде си пъха носа, но службата си гледа отлично. Дори и сега, когато сме сред приятели, не си позволява да натежи от храна или да размъти главата си с питиета, за да не изгуби способността си да превари всякаква опасност…

Итигулът с уважение погледна към Вълкодав, измърмори нещо одобрително и престана да разпитва. Комай арантянинът бе налучкал вярната приказка, която обясняваше на местните жители всичко, а те добре разбираха що е бдителност. Като поразсъждава над това, Еврих на свой ред се обърна към съседа си:

— Кажи ми, почитаеми… пирът ви е прекрасен, но дали няма да стане така, че нейните — кимна към пленницата, — хора, да се махне името им от мъжките приказки, да ви нападнат, за да си я върнат? Защото тогава вашите воини, замаяни от прекрасната ви напитка…

Итигулът го прекъсна със смях:

— Няма от какво да се безпокоиш, арантянино! Това сега е само половин пир! Виж, утре — ще е истинско тържество, когато се заемем да изстискваме живота от шанската блудница. Ще има какво да се види! Но даже ако всеки от нас изгълта по цял мях, както прилича на мъжете, кой враг ще довтаса, след като селото ни се пази от ето тези кученца, а?…

И той потупа по хълбока голям рошав мъжкар, който душеше костите с недооглозгано месо по тях.

Еврих постави на дланта си парче овнешко:

— Позволено ли ми е да нахраня този великолепен пес?

Итигулът млясна с устни, привика кучето, сочейки учения и рече:

— Свой!

Утавегу вежливо люшна пухкава опашка, помириса първо ръката, после угощението и накрая внимателно взе месото. Стори го бавно, без лакомия, сякаш изпълнявайки дълг на учтивост по отношение към госта. Зъбите му бяха страховити.

Пленницата Раг стоеше неподвижно в средата на огнището. Еврих не забеляза дори да пристъпва от крак на крак или да се провесва на веригите. Безпощадната й доблест сигурно й костваше доста, но шанката явно не желаеше да показва и най-малки признаци на страдание. Страдание на показ — това е слабост. Гибелта й щеше да е ужасна, знаеше го. И възнамеряваше да запази ледено достойнство, докато е по силите й, че и малко отвъд тях…

Зад възрастните итигули сновяха деца — от едва проходили до младежи с наболи мустаци. Те слушаха разговорите на мъжете и от време на време се събираха край Раг, за да й обяснят, подскачайки весело, какво именно да чака от утрешния ден. Жената не ги удостояваше с вниманието си и не отронваше нито дума. Когато сред хлапетата, дразнещи обречената, се появи и Йара, за да я тормози заедно с останалите, Еврих усети, че му се свива сърцето. Ето това е, каза си наум. Това е. Момчето направи избора, за който му говореше Вълкодав…

— Нека се приближат насам новите братя, до вчера били за нас чужденци! — прозвуча изведнъж гласът на вожда.

Еврих веднага се надигна, малко след него се изправи и Вълкодав. Двамата отидоха до вожда и преклониха колене пред него.

— Ти и твоят спътник доведохте нов воин и нов мой наследник — каза Елдаг. — И аз виждам в това знамение на Бащата Небе, след като в същия ден Му бе угодно да ни предаде в ръцете добра възможност за мъст. Кажете, нови братя, с какво деяние или подарък мога да ви се отблагодаря?

Скулите му аленееха, очите блестяха — вождът бе изпил доста от млечната напитка, ала това никак не личеше по гласа и движенията му, можеше да не се съмняват, че и разумът на Елдаг е светъл и трезв.

Еврих набра повече въздух в дробовете и… О, Най-прекрасна, ти си милосърдна!… Направи така, че да ги убедя и сполуча…

— Господарю мой, щедро надарен от Боговете предводител на храбреци и стопанин на тази поднебесна твърдина! — словата му се изляха изненадващо гладко за него самия. — Какво ли би могъл да пожелае един скромен учен, комуто не са мили други земни блага, освен възможността да добави още една трошица знания към придобитата вече мъдрост за чудесата на този свят? Под покрива на дома ти, господарю мой, живеят много прекрасни разказвачи, способни, така мисля, да ме посветят в множество интересни неща, за които преди дори не съм и предполагал. Но целият ти благороден народ ще е тук и утре и вдругиден, така че ще успея да ги разпитам, стига да ми го позволиш. Ала, пресветли вожде, ти със сигурност знаеш, че Боговете на мъдростта искат от нас, учените, зорко да наблюдаваме не само полета на орлите, но и живуркането на нищожните червеи, които ровят в мършата. Пък и нашата вяра гласи: за да представим в най-добрата светлина героите, трябва да намерим и достойни слова за техните неприятели… И ето че сега, под стряхата на дома ти, славни предводителю, виждам източник на сведения за враговете на итигулите, чието име, без съмнение, трябва да изчезне от разговорите на мъжете. Дръзвам да споменавам този източник, господарю, само защото утре няма да има кого да разпитвам…

Еврих си позволи да се ухили и чу ответния смях на итигулите с облекчение и надежда.

— Най-добър подарък за мен би било — продължи той окуражен, — ако след свършека на пира ми позволиш да се видя с пленницата там, където ще благоволиш да ни настаниш заедно с моя телохранител. Бих искал да узная от тази нищожна жена повече за народа й, който май е на изчезване поради доблестта и упоритостта на истинните итигули… Ще запиша разказа й, така че насетне, който чете книгата ми, да каже, че квар-итигулите са наистина велики воини, след като са посрамили толкова силни врагове…

Усещаше издайнически капки пот по челото си и се молеше на съдбата Елдаг да си рече, че се поти от близостта на огъня, от обилната храна и пиенето… Богове на Небесната планина, чуйте ме!… Вероятно наистина бе чут, ненапразно духовните наставници в древността са съветвали жадуващите извисяване да се усамотяват в планините. Вождът Елдаг погледна арантянина в очите, после измери снажния телохранител — и неочаквано избухна в смях:

— С чудати гости ме благославя Бащата Небе! Погледнете, итигули, тези обитатели на равнините! Вместо до заранта да се наслаждават на прегръдките и ласките на нашите хубавици, те предпочитат да беседват неизвестно за какво с грозната като жаба шанска мърла, която току-виж им изтърсила копелето си направо в шепите!… Добре, тъй да бъде! Дайте им тази издута свиня, защото сърцето ми се радва и желанията на гостите ми не бива да срещат в нашия дом препятствия. Но помни, учени арантянино — на разсъмване не искам да науча, че пленницата е умряла или нещо й липсва! Употреби своя източник както намериш за добре, само да не го пресушиш!…

Наоколо избухна гръмогласен смях, който навярно се чуваше чак отвън, където над ледения връх Харан Киир отново премигваше самотната искрица на зелената звезда.