Право на двубой

2. Прекършени криле

— Знаеш ли, приятелю Вълкодав, защо така я наричат? — попита Еврих.

Пътеката, по която на места им се наложи да пълзят на четири крака, ги изведе на поредното било на поредната стръмнина, подпираща следващата. Озоваха се на неголяма площадка, наоколо растяха великолепни елхи, а нагоре отстрани се извисяваше камара чугуненосиви канари, само тук-таме украсени от петна зеленина, както и жълти или червени точки по цъфнали храсталаци. Към самата площадка склонът се спускаше почти отвесно и напомняше полирана от дъждове и ветрове стена с тъмна лъскава повърхност. По същия начин лъщи неподвластен на ръжда старинен метал.

Еврих пак кимна към сякаш патинирания камък и повтори:

— Та знаеш ли откъде й е името?

— Кажи?… — предаде се Вълкодав, само и само арантянинът да си рече приказката и да млъкне.

— В книгата на Салегрин Достопочтени „Описания на страни и земи“ има записана една легенда за древно племе крилати хора, обитавали тези места…

— Ммм? — престори се на учтив вянинът. Окураженият Еврих продължи без драматични паузи:

— Когато някой крилат човек усещал настъпването на старостта или когато бил на път да загуби способността си да лети, той идвал тук и се хвърлял в урвата. Затова тази канара е наречена Прекършени криле. Прекрасно предание, не мислиш ли?

— Мисля, мисля — промърмори Вълкодав, докато всъщност се питаше защо книжните плъхове като Еврих винаги смятат легендите за прекрасни. Даже когато преданието е смразяващо или гадно, като например онова за сакаремския шад, който заварил дъщеря си в прегръдките на коняря и заповядал да я удавят. За „прекрасно“ в тази история минаваше уточнението, че тежестта за давене, вързана към нозете на нещастницата, била не какво да е, ами пълен чувал със злато. Наистина прекрасно.

Еврих пък в този момент за пореден път изпита огорчението, че варваринът все пак е безкрайно далеч от разбирането на висшата поезия.

Точно в този момент Вълкодав наистина бе много далеч от поезия, както и от записаните бръщолевения на отдавна умрял умник. Защото тъкмо тогава Прилепчо, който мирно дремуцаше, вкопчен в направеното нарочно за него клупче от корава кожа към ножницата на меча, изведнъж се пробуди и тревожно засъска, след което се покатери по рамото на Вълкодав и се изстреля нагоре във въздуха!

Зверчето обичаше да спи денем, ала животът му с Вълкодав го беше научил да действа, когато е необходимо, без оглед на тъмнина или светлина.

Вянинът проследи с очи стремително възнасящото се черно петънце… и зоркият му поглед различи движение високо горе, досами ръба на стръмнината. Вълкодав напрегна очи. Към пропастта бавно, с мъчителни конвулсии пълзеше човек. Появи се глава, провиснаха дълги коси, тънки ръце трепереха от напрежение, вкопчвайки се в скалата. Сега ще последва последното усилие и…

Еврих стреснато отскочи встрани, когато Вълкодав мълком се освободи от торбата си и се втурна презглава през площадката. Младият арантянин съобрази какво става едва когато отгоре, премятайки се във въздуха покрай ръждивосивата скала, прелетя човешко тяло. Изглеждаше крехко и леко… но надали щеше да се плъзне като птица без опасност за себе си. Вик на изненада и уплаха замръзна в гърлото на граматика.

Вълкодав имаше чувството, че тялото пада много бавно, сякаш е пухче. Не се учуди. Времето винаги сякаш забавяше течението си, когато той концентрираше цялото си същество да реагира бързо. Затова успя да притича дотам, където клетникът щеше да потроши костите си върху коравия камък. Вдигна ръце да пресрещне падащия… забеляза, че е жена… че дрехата е разкъсана, че е изцапана с кръв… че лицето е обезобразено от побой. Затворени клепачи, прехапана долна устна…

Щом докосна дланите на Вълкодав, тялото престана да бъде безтегловно. Удари спасителя си със страшна сила, събори го и го прекатури. Вянинът успя да си помисли, че все пак е омекотил смъртоносното падане на непознатата.

После главата му се срещна с издатина в камъка и светът наоколо потъмня и оглуша.

Каквито и да ги е разправял онзи достопочтен Салегрин, хората нямат крила; нито сега, нито преди са имали…

Първото, което долови възвръщащото се съзнание на Вълкодав, беше жално хленчене, плач. Прилепчо?… Не, не е Прилепчо. Нещо твърдо подпираше лявото слепоочие на вянина, тъкмо там бе свила гнезденце гадна болка със зъби на бобър. Вълкодав отмести леко глава и отвори очи. Лежеше възнак и виждаше остро каменно ребро, белязано с дълга неравна ивица кръв. Досети се, че Неканената Гостенка за пореден път е подминала душата му, не я е улучила с половин нокът.

Вълкодав се надигна на лакти и се озърна по посока на плача.

Еврих седеше, подпрял гръб на отвесната скала, и утешаваше в прегръдката си съществото, спасено благодарение на чудодейната милост на Боговете и намесата на Вълкодав. Младият арантянин обърна лице към вянина, а в очите му се четеше ужас, сякаш виждаше отвъдното. Ала щом „дивакът“ се размърда, изразът на Еврих се смени с неописуемо облекчение. Вълкодав се изправи и се приближи, предпазливо опипвайки кървящата резка на слепоочието си. Парче кожа с коса висеше над зверски ожуленото о̀ камъка.

На коленете на Еврих лежеше наглед току-що съзряло момиче с изящна и крехка снага, която сякаш притежаваше леките кости на птиче. Парцали вместо дрехи, грозни синини по голата плът… Навярно още живееше и доволно се оригваше онова похотливо говедо, по погрешка оформено от Боговете в човек. Мъж.

Еврих комай беше успял да убеди клетата самоубийца, че е попаднала при приятели. Тя вече не се дърпаше от ръцете му, тъкмо обратното — вкопчваше се със слаби, съвсем детински пръстчета в ленения ръкав на граматика и ридаеше безутешно, опитвайки се да говори. Беше непозната, странна свирукаща реч. Ако можеше да се приеме за реч де, може би девойката просто хълцаше. Еврих не разпозна нито една дума.

— Приказвах й на всички познати ми езици — тихо промълви той. — Нищо не разбира, горката. Ето, само чурулика като синигер.

Вянинът не отвърна и се отпусна редом до тях на колене. Хвана девойката за ръка, стисна клепачи… И, изумявайки спътника си, започна да издава същите звуци, по-уместни да излитат от гърло на птица.

Момичето трепна силно, отвори с мъка подутите от побоя очи и отговори — порой от свирукане и цъкане, прекъсвано от сълзи. Трепереше като от жесток студ. Еврих със закъснение смъкна топлото си наметало и покри раменете й. Крадешком наблюдаваше другаря си и това, което виждаше, го плашеше все повече и повече. Обикновено лицето на Вълкодав не бе по-изразително от някой боров пън. И когато такова лице изведнъж стане неприкрито заканително, студено и убийствено, наистина буди страх… И означава само едно — че нечии часове са преброени, и то преброени хладнокръвно, необратимо и безпощадно.

— Тя е вила — рече накрая Вълкодав, пускайки дланта на момичето. — От племето Деца на сутрешната мъгла.

Еврих кимна, устата му внезапно пресъхна. Вили!… Именно така се наричаше митичният крилат народ, за който разказваше в книгата си добродетелният учен, предшественик на арантянина. При други обстоятелства Еврих не би сдържал любопитството си и непременно би започнал жадно да разпитва, за да може после да напише забележителна глава в своите „Допълнения“… ала не и сега. Езикът му направо се вдърви.

— Помниш ли наемниците, на които хлапето на събирача на див мед толкова се възхищаваше? — продължи вянинът. — Тяхно дело. Срещнала ги след първия си нощен дъжд. Рекла си, че хора са се изгубили и слязла да ги упъти, да им предложи помощ. А те застреляли нейния симуран… — Вълкодав скръцна със зъби и млъкна. Нямаше нужда да описва какво се е случило нататък.

— Лоша работа… — съумя да произнесе дрезгаво Еврих. Вдигна потрепваща ръка и замилва мръсните, поругани от долни негодници някога разкошни светли коси на девойката.

— Лоша я! — изръмжа вянинът. — Е, поне племето й лети насам…

Еврих трескаво завъртя глава и замръзна с отворена уста. Помисли си поразен, че не всеки земен владетел е имал щастието да зърне подобно великолепно зрелище.

Иззад висок каменен стълб, роден брат на Скалата на Мъглите, украсен с бяла снежна забрадка, един след друг в небето се появяваха могъщи крилати създания. Легендарните симурани надвишаваха по размери дори прочутите сакаремски скални орли, с помощта на които тамошните ловци преследват вълци. Отдалеч зверонебоходците напомняха на големи стройни кучета, получили от щедрите Богове широки ципести криле. Докосвайки с колене ципите, на гърба на всеки симуран седеше по един ездач.

Вълкодав стана и приветствено вдигна десница. Прилепчо запърха във въздуха над главата му като водно конче.

Симураните пикираха към площадката и скоро Еврих видя, че яхналите ги хора са дребни и крехки като момичето, което се свиваше под мекото вълнено наметало. Сърцето на граматика замря, когато симуранът начело, кафеникавочерен, вероятно водачът на ятото, вдигна вихрушки с крилете си, увисвайки за кратко, преди да кацне. Прилепчо бързо заби нокътчета в рамото на Вълкодав, за да не бъде издухан надалеч. От гърба на симурана скочи стегнат и жилав мъж с посивели коси. Гордо лице, властна осанка — вожд! Някак дори не се забелязваше, че на ръст предводителят на вилите едва достигаше до гърдите на Вълкодав. Вянинът му се поклони като на по-старши. И изчурулика нещо, което Еврих доста предпазливо прие за приветствие.

Другите зверонебоходци докосваха с яките си нокти ръбестия камънак, а дребните ездачи слизаха от рошавите им гърбове. Всички бяха мъже. Втурнаха се към Еврих и девойката. Пръв се приближи един наглед силен за расата си светлобрад юначага, облечен в бяла, сякаш направена от пера и пух дреха. Еврих предположи, че е бащата на момичето, ако не го лъжеха очите. До него бързаше рижав момък с преметнат през рамо кожен калъф, от който се подаваше оръжие, подобно на малък самострел. Брат? Жених?… Момъкът плачеше, без да се опитва да крие сълзите си, гневно хапеше устни и кършеше ръце в отчаяние.

Вождът отвърна на поклона на Вълкодав като на равен. И ненадейно съвсем разбираемо проговори на вянски:

— Децата на сутрешната мъгла се радват да приветстват Брата на Крилатите, вървящ под стряхата на нашите небеса.

Няма народ, който да не смята, че е учтиво с гостите да се говори на техния роден език. И поздравите винаги са ведри, колкото и кошмарен да е поводът за срещата.

Доста по-късно Еврих щеше да изтормози спътника си с въпроси, как така един вожд на вилите безпогрешно разпозна в него вянин и откъде знае езика му. А Вълкодав щеше неохотно да сподели, че всъщност отдавна е срещал вили от Скъпоценните планини. Та тогава и усвоил речта им, а те — езика на неговото племе. А когато нещо се знае от един от вилите, то рано или късно става известно на целия им народ.

— Усетихме, че наша сестра е сполетяна от беда, затова побързахме да я подирим — каза вождът. — Благодарим ти, че й помогна.

— Била е срещната от изроди, недостойни да се назоват хора — отвърна Вълкодав. — Аз не успях да я защитя, Баща на мъжете.

— Там, откъдето идват злодеите, отсега нататък само суховеи ще духат и градушки ще млатят проклетата им земя!… — задавен от болка и ярост, изкрещя рижият момък. Измъкна самострела и го размаха над главата си. — И нито един Безкрил не ще прекрачи вече границите на нашите владения!…

— А като залог на изреченото сега обещание — с мъртвешко спокойствие подкрепи момъка бащата, — ще провесим одраните кожи на злосторниците в началото на водещите насам пътеки. С радост ще загина заради отмъщението… Да побързаме! Те не са се отдалечили още!

Вилините одобрително засвистяха. Развълнуваните симурани захлопаха с криле и нададоха накъсан лаещ грак — сякаш орли се опитваха да джавкат или кучета да наподобяват крясъка на орлите…

Вождът запази мълчание, косо озъртайки се ту към разгневените братя, ту към осакатената сестра. Той, почитаният със званието Баща на мъжете, трябваше да поеме бремето на страшното решение за кървава разплата и неизбежната след това вражда с Безкрилите хора.

— Владетелю — тихо каза Вълкодав. Държеше костен гребен с къси зъбци, кътан в пояса, а със свободната ръка бавно разхлабваше връзките на плитките си. — Край прага на твоите планини живеят добри люде, те по никой начин не са виновни за случилото се нещастие. Даже тъй ще ти река, Баща на мъжете — солвяните и сегваните, които почитат Правдата, на драго сърце сами биха изловили мерзавците, за да ги накажат и възстановят справедливостта!

Досега Еврих само веднъж или дваж бе чувал вянинът да говори толкова дълго и с чувство в гласа. Иначе — с клещи да му вадиш думите от устата. Само в изключителни случаи ставаше толкова красноречив. И после си траеше по две седмици. Арантянинът пристъпи крачка напред.

— Така е, владетелю! — каза той високо. — Миналата нощ ни подслони един горски човек, пчелар, сегванин по племе, на име Бранох. И той ни сподели, че от минаващи злодеи пострадал негов съсед. Може да са същите чужденци, кой знае? Бива ли мирните хора да плащат за черните им дела?

За Асгвайр, чиито очи блясваха при думата „наемници“, граматикът благоразумно се постара даже и да не помисля.

— Защо тогава вашите добри и мирни хора не са озаптили тия чакали?… — викна рижият. — Който не възпира злото, му позволява да вилнее!

— Братът на Крилатите желае да предпази живущите заедно с него в равнината от несправедливо наказание — изрече вождът. — Намирам го за достойно. Аз знам, че всяко племе има своя Правда. Знам също, че ни една от тях не повелява да оставяме злото ненаказано…

— Свети слова мълви Бащата на мъжете — тържествено кимна Вълкодав. Решеше косите си, дълга посивяваща грива легна на раменете и гърба му, покривайки плешките. Еврих изведнъж се сети какво значи това. Вянските воини правеха така… Сърцето му се сви, като си представи какво си е наумил другарят му.

— Нашата Правда не признава жал за душегубци — продължи Вълкодав. — И тя повелява злодеят да понесе възмездие от рода си. С вашата сестра се погавриха изроди без племе. Но те са човеци. И аз съм човек. Ти ме наричаш ваш Брат, ала съм роден Безкрил. Затова аз ще заловя насилниците, така че да не избухне вражда между вас и живущите в полите на планината ви, които не са възпрели злодеите навреме.

Вилините се смълчаха, гледаха вянина. Еврих предаде момичето на жениха и бащата, като полугласно подхвърли на спътника си:

— С теб съм, Вълкодав.

— Не — отказа вянинът. — Оставаш тук.

Беше обучавал Еврих да се брани, докато се подготвяха за пътешествието, ала от арантянина бе станал воин, колкото от Вълкодав — книжник. Тоест, би се опънал на кръчмарски побойници, ала срещу опитни наемници не би изтраял и минута. Не беше шега работа. Вълкодав знаеше на какво отива и не си правеше илюзии. Всичко става. Утеши се с мисълта, че и двамата еднакво добре познаваха пътя, както и какво трябва да се направи, когато поне един от тях достигнеше целта…

— Ти си лечител — добави Вълкодав. — Помогни на девойчето.

Еврих се озърна към девойката, намръщи се и кимна. Вянинът вече не гледаше към него.

— Твоите сестри и братя веднъж вече ми запазиха живота — обърна се към вожда Вълкодав. — Нехората трябва да платят за това, че са опозорили хората пред вас. Разреши ми да изискам от тях да си платят, Баща на мъжете.

Вождът се взря в очите на вянина и бавно склони глава:

— Как да ти дадем рамо, Брате?

— Прати някого от синовете си да проследи мерзавците — отвърна Вълкодав. — Ти знаеш кого да избереш, някой достатъчно хладнокръвен, дето не ще се поддаде на изкушението да отмъсти, не ще се подстави напразно под стрела…

— Сам ще го сторя — прекъсна го вождът.

Вълкодав превърза чело с ленена тъкан, за да не му пречат косите да вижда, и тя тутакси се напои с кръв от одраното слепоочие. Приближи се към насилената вила и приклекна до нея.

— Прости ми, малка сестрице — зашепна й, похлупвайки дланите й със своите. — Покажи ми онези, които те оскърбиха.

Бе му известно, че така ще я върне към скорошната мъка, ала нямаше друг изход. Вилата потръпна с цялото си крехко тяло, напрегна се, всички забелязаха какво й коства… и вянинът видя насилниците в ума си…

Вилите общуваха помежду си и с посветените в техния начин не така, както общуват хората от равнините. Те се докосват с умовете си, преплитат съзнанията си, подобно на Тилорн и Ниилит. А чуруликането, което чува страничното ухо, само им помага да подредят предаваната на другия мисъл, така че да потече тя надлежно и разбираемо…

… Вълкодав ги видя. Толкова отчетливо, все едно сам стоеше на колене в тревата, напразно опитвайки се да помогне на смъртно ранения си симуран. Само че злодеите не бяха седмина, както Вълкодав очакваше. Бяха осем. И осмият… вянинът простена наум. Осмият беше не кой да е друг, а Асгвайр, синът на честния събирач на див мед, сегванина Бранох.

Глупавото момче все пак бе избягало от дома си и по известната само нему пътека бе настигнало скитащата банда. Успял бе и да ги убеди да го приемат за спътник. Бе извадил обаче лош късмет… Вълкодав се намръщи, чувствайки студенина в гърдите… а после му олекна. Нишката на споделения спомен на вилата се разплете нататък. Асгвайр все пак се опитал да се застъпи за девойката. Не е посрамил рода човешки. На страната на пленницата рипнал още един момък, и той сегванин, ала от друго коляно, от бреговчаните. Лицето му се стори смътно познато на Вълкодав, но нямаше време да се рови из паметта си… И какво са им сторили за опърничавостта? Вилата не знаеше. Сигурно са ги убили, имало е жестока схватка.

Неколцина симурани вече се засилваха да излитат със скок и с мощните си криле да заведат своите господари до злощастната полянка. Защото всички вилини видяха същото, което попи с ума си и Вълкодав. Та дори Еврих озадачено се мръщеше и бърчеше напрегнато чело, уловил откъслеци от споделеното.

Шест мутри, белязани с печат на похот и жестокост, преминаха пред вътрешния взор на вянина като кратък изблик на страдание. Обезсилена, младата вила склопи очи, по бузите й пак шурнаха сълзи и нови гърчове я разтърсиха.

Те повече никому не ще причинят зло, малка сестрице, мълком обеща вянинът. Докосна нежната й, загрозена от синини бузка и за кратко задържа ръка. Те повече никому не ще причинят зло.

Вълкодав не виждаше Бащата на мъжете, който се рееше нейде в студената синева над главата му, пък и не се стараеше да го види. Когато поискат, вилите умеят великолепно да се прикриват и да остават незрими. Сигурно крилатият вожд в този миг се криеше в лъчите на слънцето, като летеше достатъчно високо, за да не хвърля сянка. А може би е кацнал на каменния връх и се е слял със сивкавокафеникавите скали, облечени в леки като дим снежни наметала… Очите на Вълкодав не съзираха вожда, ала умът му усещаше допира на неговата воля. Бащата на мъжете без усилие беше издирил извършителите на безчинството. И сега водеше вянина към тях. Водеше го безпогрешно, по най-късия път. Вълкодав, макар да му се налагаше почти през цялото време да се катери по стръмното, се движеше бързо. Когато бе на деветнайсет, му се случи симурани да го издигнат във въздуха. Тогава току-що беше напуснал каторжните подземия, беше лек, само жили, кожа и кости, ала въпреки това едва двойка хвъркати зверове съумяха да го откъснат от земята. Тежестта на възрастен мъж те не можеха да издържат.

Бабата бе разказвала на малкия си внук, че най-първият симуран се появил на бял свят като обикновено куче. Верният пес предано вардил тучни ниви и благодатни градини, пропъждал със звънък лай обратно в гората елени и глигани, полакомили се за зеле и ряпа. Само едно обаче не било наред с това куче — не получавал бдителният страж други награди от хората, освен ругатни и небрежни ритници, защото рошавото псе все се навирало под краката, тикайки ласкавото си носле, пък и миришело лошо…

„Онези хора не били вяни — поучаваше бабата момченцето. — А дори и вяни да са били, не от нашия род!“

Което и да било това племе, една пролет то докарало белята до неразумните си глави. Защото какво са завещали предците? Ряпа се сее, казвали, само от жени, при това голи, за да могат да споделят с Майката Земя детеродната си сила. Защото, ако не дадеш в замяна, нищо няма да получиш, от прастари времена се знае това, нима инак бива да се надяваш на семена и плодове?…

Това била белята. През онази далечна година младите мъже, на които им се полага да не припарват близо до бостаните, все пак се промъкнали да оплакнат очите си в красотата женска. Неприличното дело разсърдило справедливия Бог на Бурите и той взел да трупа над виновните глави тежки черни облаци, предупредил ги, значи, не размахал веднага с гняв златната си секира. Ала момците не се усетили, а почнали да се кикотят, излезли от бурените и почнали да гонят момите, захванали лукави игри с тях… такава наглост Богът не успял да изтърпи! И екнал страшен гръм, втурнал се през поля и ливади вихър-чудовище!

Но тогава от горската поляна, от най-далечния бостан, надигнал гласа си смелият Пес. Хукнал с отчаян лай право срещу Божия вихър, застанал на пътя му — няма да те пусна! Докато съм жив, не давам да се случи нещо лошо на стопаните ми!

И разбрал Господарят на Бурите, че няма как да накаже блудодейците, ако първо не порази невинния и безгрешен пазач. Тогава отстъпил гневният Бог, признал куража и предаността на четириногото. Задоволил се само да изгори с праведните си мълнии храстите, където палавите момци скрили дрехите си, на пепел и въглени ги направил. Наложило им се да тичат към селото както майка ги е родила, а студен ситен град и дъжд ги шибали къде сварят. Така брали срам и станали за присмех и жлъчни задявки.

А Песът, опълчил се на Божия гняв, бил възнаграден от Гръмовержеца. Приближил го към Себе си, дал му криле да лети и го нарекъл Симуран. Хвъркатото куче започнало да се рее над Земята, всред Небето, и да възнася в светлия ефир молитвите и молбите на достойните люде. И вярвали хората, че ако през ранна пролет Симуран разпери криле над някоя нива, щедра реколта ще даде тя, многократно ще въздаде на онзи, който се грижи за нея и я обича. Пак същият Симуран съпровождал отлетелите от телата си души, като помагал да преминат Звездния мост и онези, които вършели приживе не само добро.

„Не викай, че е станала беда — повтаряше баба вековната вянска мъдрост, — преди да си видял мъртъв симуран…“

През пролетните нощи жените от клана разплитали и пускали дългите си коси, разкопчавали черупчестите гривни, които придържали около китките им широките, сякаш летящи ръкави, сетне се хващали на свещено хоро под ясната луна. Молитвеният танц се играел по-скоро с душа, отколкото телом. Жените повиквали своите далечни посестрими — вилите, Девиците-Птици, дето долитат от планините на равнината, подкарали стада пухкави дъждоносни облачета над човешките посеви, за да издоят над нивите благодатната влага… Надарените пък със светло зрение моми понякога съзирали вилите високо над земята — прекрасни дребнички ездачки върху гърбовете на хвъркати зверове. Вилите имат власт да възпрат градушка, да освежат сух зной с топъл дъжд. И само бурите и вихрушките не им се подчиняват, защото чрез тях пред хората се явява самият Бог на Бурите.

„И още да знаеш — казваше баба, — вилите нивга не идват зимъс, защото по това време Светлите Богове се оттеглят да си почиват на Острова на Живота, а откъм Железните планини в нашия свят се носи диханието на Морана, Смъртта…“

Девиците-Птици се оказаха точно каквито ги описваше баба…

Злосторниците бяха същите, каквито на Вълкодав бе дадено да ги разгледа в спомена на вилата. Само че сега лицата им не бяха изкривени от похот и желание да нараняват с безнаказаността на палачи. Просто шестима мъже. Силни, здрави. За незнаещо око дори юначни, красавци. Но Вълкодав не би съумял да ги види като хубавци, даже да се насилеше. За него бяха черни и грозни. Седяха около гаснещия огън, на който си готвеха храна. И нещо ги веселеше, смееха се заразително, до сълзи. Не бързаха да продължават пътя си на юг. Изглежда, изобщо за никъде не бързаха. Вълкодав дочу название на град — Тин-Вилена. И нещо за някакъв наставник, способен да възпита воините непобедими. Нямаше време да се вслушва повече.

Наемниците се бяха разположили на уютна слънчева полянка, защитена със скали от студения вятър, повял откъм близките снегове. Вълкодав се изкачи до тях по дълбока пукнатина в склона. Захвана се за ръба на полянката, набра се и се изправи в цял ръст, без да се крие. И веднага тръгна към огъня. Злосторниците не го бяха чули да пълзи по процепа, забелязаха го едва когато пое към тях. Имаше да върви двайсетина крачки.

След цялото това катерене и тичане по стръмнините друг би се уморил до омекване и треперене в коленете, но Вълкодав не усещаше нито капка изтощение. Навярно после умората щеше да го затисне, връщайки си тъпкано за това, че я е пренебрегвал. Ала сега чувстваше тялото си единствено страховито подгрято и готово за битка.

Шестимата се озърнаха, видяха го и дружно зацвилиха от смях. Така става на края на голяма веселба — всичко предизвиква кикот, пръст да покажеш, сякаш голяма шега си направил, всички падат и хълцат, ха-ха-ха…

— Я, още един мераклия довтаса!

— Уха, братлета, ама да не би вянин да ни е добре дошъл!

— Само такъв ни липсваше…

Вълкодав крачеше мълком. Главатарят, когото веднага безпогрешно определи, беше солвянин. Як здравеняк с широко лице, рижаворуса брадица и коса със същия цвят, се извърна наполовина и с безметежни светлосини очи косо следеше приближаващия се непознат. Погледът на главатаря беше измамно разсеян и наивен, сякаш на пеленаче. Когато срещнеш такива очи, винаги ти се струва, че са устремени в мечтания, че не гледат теб, а през теб или съвсем покрай. И виждат там нещо достъпно само за тях, цял неведом свят може би.

Сигурно някои се хващат на това. Подлъгват се по вида на солвянина, който приличаше на добродушен богатир от преданията, нещо като питомен мечок. Май жените харесват такива като него. Но Вълкодав знаеше като какъв бе отразен този юнак в зениците на момичето, запратено първо от него, красавеца, в бездната от болка, ужас и унижение.

Водачите на воини никога не са глупави. И този солвянин не беше такъв. Той, разбира се, тутакси съобрази, че неканеният пришълец не се е отбил към огъня им случайно. Пък и Вълкодав не криеше намеренията си. Вървеше по начин, по който обикновено никой не се приближава към приятели. А освен това водачите на воини притежават достатъчно предпазливост и предвидливост. Затова главатарят не посегна към оръжието си, остави го да кротува в ножницата, вместо това за всеки случай извика към непознатия:

— При нас ли идваш, добри момко, или покрай нас нозете те носят?

Вълкодав спря на десет крачки от забравилите за смях мъже. Без да промълви и дума, протегна ръка напред и полъх на вятъра разклати вкоравената от кръв бяла вълнена тъкан. Дали насилниците познаха или не парчето от наметало, но сутрешната им „забава“ бе още твърде прясна, за да я забравят. Едни веднага си спомниха какво са свършили, други с малко закъснение и с малко усилие. Ала и едните, и другите бяха от онзи сой хора, които не държат в паметта си образите на чуждо страдание.

Свободната ръка на Вълкодав без припряност се пресегна зад рамото, дланта спокойно легна върху сребърната дръжка и мечът с тихо съскане изпълзя от кожената си бърлога. Две и кусур години тази ръка бе свикнала да вади оръжието гладко, понякога само за да не забрави как се прави.

— Е, вянино, май ни се сърдиш, задето не сме ти пуснали и на теб момичето, а? — изръмжа главатарят.

Вълкодав не откликна на оскърблението, макар тези слова да бяха едва ли не най-лошото нещо, което може да чуе за себе си мъж от неговото племе. Той пусна парцалчето да падне и сключи двете си длани на дръжката на меча. После отново тръгна напред. Нито бързо, нито бавно, с едно безмълвно послание: скачай и се отбранявай, ако не искаш да те посека седнал.

Беше повече от ясен.

Шестимата рипнаха като един и сграбчиха с ругатни чирените на ножовете си. Забави се само един млад, очевидно неопитен момък, галирадски солвянин.

— Млък! — кресна главатарят и прекъсна врявата на хората си. — Сам ще се оправя!

Изтегли дълъг, добре изкован меч, върху чието острие се мярна познато клеймо на майстора-оръжейник. Откачи от колана празната ножница и я метна настрани. Водачът затова е водач, за да защитава четата си и пръв да посреща всяка заплаха. Вълкодав, впрочем, заподозря, че наемникът е успял обстойно да оцени великолепното древно острие, лъщящо в ръцете му. И комай възнамеряваше да си го спечели.

— Трупам такива като теб на купчини!… — озъби се той в лицето на Вълкодав.

Вянинът не отвърна. Не обичаше да напада пръв. Освен всичко друго, първият нападнал ще не ще разкрива своя обичай да върти меча, показва силните и слабите си страни, дава на съперника предимство…

Стига съперникът да е достатъчно вещ, за да се възползва от това предимство.

— Я ми ела, гнидо вянска…!

Главатарят на наемниците се устреми напред. Не беше вещ. Всезнайко — да, навярно. Опитен — несъмнено. Иначе хората не биха го следвали, не биха му се подчинявали. Но не бе майстор, в никакъв случай. Най-много свестен занаятчия във воинско изкуство. Дори само заради това, че във всеки меч, даже в калпавите, живее мяра божествен Огън. А тя никога не ще се покорява с охота на някой злодей, не ще му даде да стане истински вещ… Не, Вълкодав не си помисли всичко това така подредено. Изобщо не помисли. За нищо. Не изпита и чувства. Нито ненавист, нито презрение, нито гняв. Всички чувства и дълги мисли бяха останали на каменната площадка в подножието на Канарата на Прекършените криле. Сега усещаше само свеж студен повей от снега наблизо, слънчевата топлина, миризмите на млади треви и горчивия вкус на пушека от главните в огъня. Безбрежната жива вселена предаваше на своята мъничка частица хилядолетното спокойствие на морета и планини, чистотата на бистрия въздух и безгрижието на небесата. А тези тук бяха чужди тела, подобни на узрял цирей. Намеренията им се появиха пред вътрешния му взор като езици и стрели от червеникава светлина. Тези хора сееха зло, което следваше да бъде пресечено. Пресечено заедно с нишките на живота им. Толкова е просто. Да станеш пръст на Господарката на Съдбите, Нейно справедливо оръдие. Какво общо има с всичко това гневът? Или такава дреболия, като страха за своя живот?…

Ослепяващ лъч се отрази във фината шарка на сивкавосребристото острие. Вълкодав уж мудно пристъпи срещу наемника… и ненадейно се озова плътно до него. Солвянинът смътно схвана, че нещо се случва не така, както е очаквал, ала въпреки това продължи със заучено движение хватката, с която бе свикнал. Помъчи се да отхвърли падащия надолу вражески меч с намерението, когато съперникът се приведе в устрема си, губейки за миг равновесие, да скочи напред и със замах да отнесе главата на пишман боеца… Направи всичко това — бързо, добре и силно. Главатарят с право се гордееше със своята сила, неведнъж го бе спасявала. Само днес тази уловка кой знае защо не заблуди противника. Вянинът не беше там, накъдето свистейки се стрелна оръжието на наемника. Мечът на главатаря потърси врага отдясно и отпред, а той изникна откъм левия лакът и вече му минаваше в гръб… и нещо почти неусетно докосна плътта на солвянина и тозчас се отдръпна… а миг по-късно в долната част на тялото му избухна зверска, с нищо несравнима болка. В пеша на гиздавата везана дреха, току под катарамата на ремъка, се отвори дълга цепка, която незабавно обрасна с ресни… не бяха ресни, а струйки кръв… шурнала щедро и неудържимо. Мечът на Вълкодав разпра дрехата и кожата под нея, разсече мускули и сухожилия, достигна до бедрените кости, поряза ги и двете. И обрули онова, което олицетворяваше животинската сила на всеки мъжкар.

Наемникът нададе силен вой и близките канари върнаха гръмко ехо. Изтърва оръжието, прекърши се в кръста и се свлече на земята. Започна да се гърчи, силейки се да прибере към корема изтръпналите непослушни нозе. Тялото още живееше, крещеше, че има сили да се бори, ала черната душа, навярно омесена от древно и по-властно от плътта и разума тесто, се смрази, почувствала присъствието на Господарката Смърт.

Вълкодав спокойно и както преди уж бавно се обърна към останалите. Изтърси меча с особено извъртане на ръката, острието трепна късо, поръсилите го капки се откъснаха от стоманата и като ярки алени мъниста се посипаха в тревата. Оръжието пак блесна чисто.

Насреща оставаха петима.

Ще понечат ли да го обкръжат?… Не дръзнаха.

Червеникавите стрели намаляха — двамина побеляха от ужас и хукнаха да спасяват кожите си. Досетиха се, че следващите изтърсени от меча на вянина капки ще са от тяхната кръв. Един от малодушните бе голобрадо хлапе, което бягаше босо, зарязало подсушаваните край огъня ботуши. Вълкодав дори не се озърна подир бегълците. Нямаше къде да се дянат. Те са за после, небесният симуранов ездач не ще ги изтърве от поглед, ще ги открие сред урви и стръмнини, а после ще ги посочи на отмъстителя. Няма къде да се дянат.

Тримата, които не пожелаха да отстъпят, се разпръснаха, гласейки се да притиснат самотния си противник като в клещи. Вълкодав не остана да ги чака. Само си отбеляза, че един от юначагите се държи по-встрани от другарите си, ходи наперено и ги поглежда отвисоко, без да е по-голям на бой. Все едно знаеше нещо по-така, нещо повече и от Вълкодав, и от останалите, и това му тайно знание неминуемо трябва да му донесе победа. Вянинът си рече да не го изпуска от очи, след което, сякаш танцувайки, се килна към дебнещия го отляво воин.

Беше русоляв личен велх, с целуната от слънцето кожа, гърбав нос и дълги мустаци, които метяха широките му гърди. Откритите до раменете ръце бяха яки, буцести и украсени със сребърни гривни. Държеше, то се знае, велхски меч — островърх, плавно стеснен в средата на острието. Стоманата му описа великолепна дъга, прицелена в гърлото на Вълкодав… а после дълго се премята във въздуха с мъртво вкопчената в дръжката дясна китка. Пръстите на отсечената ръка се разтвориха чак когато мечът се удари в един камък в края на полянката. Велхът рухна на колене, крещейки от болка и ярост, пресегна се със здравата ръка да стисне кървящото чуканче… заряза раната, дръпна от пояса бойния си нож… пак трепна да спре кръвта… ала не сколаса да направи нито едното, нито другото — и лявата му ръка увисна, подсечена в лакътя, сякаш на касапска сергия и увисна на ивица кожа.

Момъкът отдясно закъсняло се втурна да отърве загиващия, ала велхът вече бе пресякъл чертата, отвъд която би могъл да бъде спасен. Той отпълзяваше от мястото на схватката, треперейки страшно и поливайки тревата с червено…

Вълкодав с плъзгаща се стъпка подмина следващия противник, без да го загърбва, и повтори онова стряскащо движение, с което изтръска кръвта от стоманата, след като бе отнел живота на главатаря. Алените пръски още висяха във въздуха, а тялото, погледът и ръцете на вянина вече се обръщаха към бързащия на помощ нападател.

На онзи му трябваше миг, за да разбере, че е късно да защитава приятеля си, в най-добрия случай можеше да отмъсти за него.

А след още един миг проумя, че дори това няма да постигне. Щеше само да умре тук, на същата поляна, на която береше душа другарят му. Това видя той, неволно надзъртайки в очите на Вълкодав. Там нямаше нито ярост, нито жажда за убийства. Нито едно от онези чувства, които с багрена пелена замъгляват зрението и правят воина уязвим. Лудият вянин, появил се незнайно откъде, просто изпълняваше смъртната присъда над шестимата насилници, невъзмутим и неотвратим. Навярно само Божи гръм би го спрял… би ли? Неизвестно. Приятелят на велха заврещя като окачен на месарска кука и се устреми напред. Размахваше меча като тояга без никакъв смисъл и цел. Знаеше, че е обречен. С лекота на танцьор вянинът се дръпна встрани, пусна противника покрай себе си, завъртя се на пръсти и уж лекичко достигна с върха на меча префучалия наемник по тила, точно в основата на черепа. Все едно го ужили.

Мъжът залитна. Преди още да падне, вече не усещаше тялото си. Напъна се да изкрещи, но откри, че не може и да диша. Пред лицето му изникна тревата, съвсем близо из нея щъкаха бръмбарчета. Къс отрязък от време отваряше уста, хапейки въздуха, като нахалост се опитваше да поеме поне глътка от него, да насити пламналите гърди… от очите му текнаха сълзи. Лежеше, забол нос в земята, и не успяваше да шавне. Сколаса да прокълне родителите си, дали му живот, прокле злата си участ, която му отнемаше същия този живот… сетне смъртта, впила се в месата му под шията, се разпростря нагоре…

Последният наемник не бързаше да напада. Не изглеждаше да е стреснат или обезкуражен, напротив — изглеждаше така, сякаш всичко станало дотук само ще придаде повече тежест на неговата собствена победа.

— Ела насам, вянино! — подвикна насмешливо той, когато с Вълкодав останаха сами. — Вече знам на какво си способен. Хубаво надви тези леваци, само че с мен няма да се справиш. Хайде де, ела, ако не те е шубе!

Вълкодав мълком пое към наемника, без да се замисля с какво ли тайно оръжие разполага онзи. Изходът на двубоя се намираше във властта на Господарката на Съдбите. Тя ще отсъди кой кого — според Правдата на Боговете…

Врагът го чакаше с вдигнат меч. И някак странно помръдна нозе. Бе по-скоро трепване, нагласяне за схватка, ала на Вълкодав и толкова му стигаше, разбра всичко. Наемникът се канеше да го посрещне с хватка от изкуството кан-киро, ала пригодена за въоръжени ръце.

„Кан-киро веддаарди лургва — в името на Богинята, да владее света Любовта — вразумяваше го Наставницата, беловласата жрица Кан-Кендарат. — Няма зло в това да спреш и укротиш някой побойник. Учи на умението си други хора, стига да искаш, но винаги помни, момче, че Изкуството, способно да убива и осакатява, не бива да става достояние на оскверняващи земята твари…“

Шареният меч запя страховита песен, цепейки прозрачните струи планински въздух. Чуждото острие се втурна насреща… Както всичко в кан-киро, този похват бе смъртоносен и необратим, освен ако не се извърши грешно. Наемникът не владееше изкуството, просто бе имал зорко и грабливо око, гледал е и е запомнял, но без да вниква в същността и смисъла. Навярно се досещаше кое как е и защо, ала без наставник и без повечко самодисциплина, естествено, доникъде не беше стигнал по Пътя. Ето го, направи недостатъчно широка крачка, при това с грешен крак, твърде рано вдигна ръце, а и се изкуши да лови вражеския меч… Вълкодав беше готов да си заложи главата, че самоувереният воин нито веднъж не е пробвал в действие „пъстърва във водопад“, не е прилагал тази хватка в безжалостна схватка, а само в ратна игра, където за неловкостта се плаща най-много със синина, а не с живот, каквато е цената в истинския бой… Вълкодав проби отбраната му като сламено килимче. Неговият меч премина покрай рошавата коса на момъка, плъзна се надолу и се развилия, косо посичайки гръдната кост. Наемникът залитна назад и почна да пада — без вопъл, непохватно, с изцъклени помътняващи очи. В цъфналите гърди се видя сивкава ципа, която се опъна и спука, а под нея за сетен път потръпна тъмна шаваща буца. Потръпна, изплю кървава вълна и утихна. В съзнанието на Вълкодав като догоряла свещ се сви и угасна отражението на още едно лице от кошмарния спомен на вилата. Вянинът изтърси меча от кръвта на четвъртия наемник и се озърна.

На полянката бе съвсем тихо. Две тела, велхът и главатарят, още помръдваха — последните капки живот се изцеждаха от тях, но скоро щяха да замрат и те. Вече никой лечител не би ги спасил, дори да се склони милосърдно над тях в същия този миг.

Как би постъпила с тези хора ти, Майко Кендарат?… Нима би опитала да им говориш с надеждата, че ще осъзнаят колко лошо си пилеят живота? И ще поискат да го променят?… Нима би преценила, че все пак заслужават да живеят?… След това, което са сторили на безпомощната Девица-Птица?…

Вълкодав отиде в неотъпкания край на поляната, където щателно избърса оръжието със стиска чиста трева, после подсуши острието с парцал. От дръжката до върха по стоманата струяха, преплитаха се и играеха космати слънчица на неповторимата вътрешна шарка. Този меч струваше повече от тежестта си в злато, той сам премина към Вълкодав по време на бой, като заряза предишния си собственик, един разбойник, който без право носеше благородното острие. И обеща, явявайки се в съня на Вълкодав, че не ще го изостави, докато бъде достоен да го притежава…

Е, какво, Слънчев пламък? — мислено рече вянинът на меча си. — Не си ли решил да ме напуснеш вече?…

Кръсти оръжието си съвсем наскоро, името изникна само, докато живееше в Бяла вода и вече се канеше да тръгва насам. Една сутрин отвори очи и вече знаеше как се казва мечът. Не помнеше да е имал съновидения, но навярно оръжието само бе нашепнало името си. Значи вече напълно му се доверява и дава знак, че дълго ще му служи. Би било много долно след такъв жест да го оскърби в самото начало на дългото странство. Да. Ако би могъл отново да изживее днешния ден, Вълкодав не би променил нито една своя постъпка. Нито една…

Той прибра Слънчев пламък в ножницата, вързана зад дясното рамо, и пое към скалите. Имаше още двама живи злосторници.

Първият беглец, хлапак на възрастта на Асгвайр, нямаше дори свястно наболи мустаци. Вледеняващият начин, по който вянинът се разправи с непобедимия му кумир, врелия и кипял главатар, потресе момъка до мокро петно на панталоните. Беше избягал надалеко. През зрението на Бащата на мъжете Вълкодав видя наемника сгърчен сред равнодушни морени, на самия край на необхватен, висок стотици разтега гол каменист сипей. Стената на Великаните — така наричаха този склон. Ужасът бе натикал младока в капан, от който пътят към свободата лежеше единствено през окървавената полянка. Беглецът не намираше кураж да се върне. Сигурно щеше да седи там целия ден, да трепери и да се надява, че вянинът няма да го открие. Вълкодав реши да го остави засега и първо да се заеме с втория, още повече, че бе по-близо.

Вторият бе преодолял уплахата си на малко повече от една стрела разстояние от мястото на схватката. Изглежда, беше се досетил, че след като боят е почнал толкоз странно и страшно, надали ще завърши с победа на наемниците. Но защо тогава бе спрял да се отдалечава? Може би си правеше сметка да се спотаи, а после да се върне и да ограби мъртъвците. Бащата на мъжете и Вълкодав го съзряха почти едновременно сред шипков гъсталак, където имаше удобна скална издатина. Набитият солвянин си го бе харесал за укритие и сега лежеше по корем и дебнеше преследвача си със зареден самострел — я го докопай такъв!…

Вянинът обаче смяташе, че може да го докопа по трийсет и три различни начина. Да заобиколи незабележимо пусията и да скочи отгоре върху плещите на стрелеца. Да се промъкне странично и да му стовари градушка от камъни, докато онзи не напусне укритието си. Да пропълзи…

Вълкодав тръгна към шипките, без да се крие и да криволичи. Да те видя що за стрелец си, момко. И колко бързо можеш да презареждаш — самострелите имат мъчна тетива, запъва се трудно, особено натясно. А наемникът бе натясно — навред около него стърчаха бодили, че и бе легнал. Вълкодав познаваше случаи, при които някои стрелци в същата обстановка хвърляха оръжието и, поразени от страха, се втурваха да бягат. Има откъде да бликне страх, след като онзи, в когото се прицелваш, спокойно върви към теб. И те гледа право в очите.

Вълкодав бе нащрек, готов да се отмести светкавично от пътя на стрелата, ала не му се наложи. Прилепчо се намеси и оплеска намисленото. Изникна като сянка, черно петънце, което безшумно се плъзна покрай рамото на вянина, стрелна се напред и изчезна в храстите. Къдравата зеленина на шипката отдалеч мязаше на грамадна буца малахит, но ловкият Прилепчо лесно намери пролуки и дори простор да лети между бодливите стебла. Какво стана там, Вълкодав можеше само да гадае. Чу се вик, изсвистя тетива, но стрелата свирна далеч встрани. Наемникът рипна като попарен и хукна навън. Шипката се вкопчваше в кожата и дрехите му и той си пробиваше път с трясък и вопли. Едва се измъкна от оплелите го ластари и продължи да тича, като се озърташе и трескаво размахваше ръце. Прилепчо хвърчеше подире му със заплашителен писък — аха-аха да го захапе за врата…

Наемникът имаше къс врат и крилатото зверче бе затруднено. Несъразмерната шия може би му бе по природа, а може би се дължеше на опитите на солвянина да крие главата си между раменете. Беше възрастен мъжага, оплешивяващ, с козя брадичка, сега разрошена, издайнически посивяваща. Такъв като него, след като досега не се е издигнал до водач, отдавна би трябвало да се прикотка до някоя добросърдечна вдовица и да се кротне, като отвори, да речем, кръчма. Кой знае, навярно плешивият именно така е възнамерявал да постъпи, ала взел, че се подлъгал за още един, последен поход, още веднъж да си изпита късмета и да понатрупа плячка. Пък после да си заживее с вдовичката тихо и спокойно, да стане уважаван човек в своето село или на градската си улица, пък защо не и дечица да си завъди…

Нищо от това вече нямаше да му се случи.

Вълкодав вървеше подире му с беззвучни плъзгащи се подскоци като голямо сиво куче, настигащо проскубан вълк с изтъркани зъби. Наемникът залиташе, при това даже не от страх, а повече от усещането за близкия край, от което мускулите му омекваха. Падна на коляно, изпъшка и понечи да обърне лице към преследвача си.

— Аз придумах Зъбаря да не претрепва момичето накрая!… Аз…

Продължи да говори, ала си личеше, че не разчита на пощада. Вълкодав не си даде труда да цапа оръжието. Просто улови насилника за брадичката с една ръка, другата постави на темето му и късо, рязко, силно завъртя нагоре. И се продъни в ледената бездна на небитието малката уютна кръчма, топлата пухкава вдовичка, зимните вечери край огнището с кана бира и спомени за някогашното юначество. Още една мизерна душичка се изниза от трупа, който се свлече в гъстата трева и остана там — безформена купчина храна за лешояди. Вълкодав се наведе и вдигна самострела, избра от колчана на убития две стрели и пое нататък.

С лекота би проследил шестата си жертва и без помощта на Бащата на мъжете, който съзерцаваше ставащото от небесата. Стъпкани бурени, ожулен от камък мъх — съвсем ясни знаци, сочещи следата… А навярно би минал и без тях. Дирята — не миризма, не звук, а нещо различно — направо се стелеше над земята като ивица прегорял въздух, който не става за дишане, макар да е прозрачен и да не мирише дори на пушек… Младокът бе достатъчно глупав, за да се скатае в клисура, издълбана от вода в скалите. Да се катери по склоновете й, Вълкодав не би пожелал и на врага си. Клисурата опираше в Стената на Великаните, а зад ръба на склона долу се виждаха реещи се птици и бавно плуващи облаци. В момента дъното на теснината бе сухо — чак в средата на лятото, когато слънцето напечеше ледниците, оттук щеше да се втурне рошав от пръски поток. Тогава се изсипваше като бесен и се превръщаше във въздуха над Стената в букет мъгла, а струята се раздробяваше на ситни капчици. Ала до летния зной имаше още време.

Сипаничавият, рус и луничав наемник се свираше между канарите, но и сам разбираше, че много зле се е скрил. Избавлението от страха се оказа временно, увереността му, че се е спасил, бързо пресъхна още преди вянинът да изникне пред очите му. Вълкодав наближаваше, скачайки небрежно от морена на морена. Накрая спря на десетина крачки. Срещна погледа на младока и му посочи със самострела пред себе си — излизай, бий се. Поне ще умреш като мъж.

Юношата несигурно се измъкна от бърлогата, движеше се като замаян, всичко му изглеждаше като кошмарен сън. Лицето му бе толкова бледо, че чак зеленееше. Вълкодав без усилие позна какво се върти в ума на младока — не, не, не, това не може да бъде, това не бива да става, няма право да става… не с него… не наяве… нещо… нещо ще се намеси. Ще предотврати. Ще защити…

И тя си е мислела същото, рече му наум Вълкодав.

Боговете не се намесиха. Вянинът не се стопи яко дим, нито се продъни вдън земя. Стоеше си, отпуснатият покрай бедрото му самострел не трепереше, ръката го държеше здраво. Тетивата не бе запъната, в улея нямаше готова да литне и жилне сърцето стрела… Момъкът почти се реши да падне на колене и да моли за милост, ала се възпря. Напипа дълъг кинжал на пояса си, стисна го с две ръце и се приготви за отбрана. Че няма този вянин просто така да го застреля, как така се застрелва жив човек, нали, дето няма самострел, нито лък, не е честно! Няма да стреля. Нека тогава се приближи, пък…

На ръст и по телосложение младокът по нищо не отстъпваше на Вълкодав, но все още беше по момчешки зелен, неукрепнал, тегоби и грижи не бяха успели да го поочукат и да възпитат у него онази опасна и хищна воинска жилка, без която няма истински боец на този свят. Вянинът безучастно гледаше над главата на хлапака и мълчаливо чакаше онзи да направи първата стъпка. Ако за плешивия наемник одеве това е било последен поход, преди да се оттегли, то този сополанко комай за първи път се наемаше с геройства. Той и кинжала не държеше както трябва. Кой се вкопчва така в дръжката, сякаш удавник за протегнато весло!… У опитния боец ножът безтегловно пърха от длан в длан, танцува между пръстите, иди, че гадай от коя страна ще те прониже… А у това недоносче всичките му намерения бяха изписани на лицето, в погледа, в напрегнатите извивки на тялото. Когато стана съвсем ясно, че ей сега ще нададе вик на ужас и ще се хвърли в бой, десницата на Вълкодав меко се люшна напред. Изплющя освободената тетива и дебелата къса стрела-болт се впи в коляното на младока.

Вянинът не уважаваше самострелите, предпочиташе лък, къде-къде по-мощно и бързо средство1. Самострелът е оръжие на градския човек, човек не силен и необучен. Ала всеки воин е длъжен да владее и нелюбими оръжия така, както и желаните.

Хлапакът, който не без успех се преструваше на възрастен мъж, в миг се превърна в смъртно уплашено, обляно в сълзи момче. Такава рана не убива, но страшно боли. Ако му е съдено да оцелее, и на стари години ще куцука.

Хлапето, разбира се, не е като Зъбаря, който само заради забава стреля по симурани. Нито е като трите си аверчета, отдавна изгнили отвътре за доброто. Обикновен селски дангалак, размечтал се като Асгвайр да забогатее и да се прослави. Само че Асгвайр, в края на краищата, се застъпи за момичето, ами ти?… Защо двама се опълчили срещу шестима, а не трима против петима? Защо?…

Вълкодав бавно задърпа скобата за обтягане на тетивата.

— Не я докоснах!… — заквича младият наемник, отпълзявайки заднешком и скимтейки от лудата болка в коляното. Май не чувстваше крака си от пръстите до слабините, бе като дървен. — Не я докоснах!… Само я държах за другите!…

Само я държах, повтори си наум Вълкодав. Само я държах. За другите.

„Пощади ме — умоляваха широко отворените, безцветни от ужас очи. — Виждаш ме, ранен съм. Страдам. Останах без сили, не мога да се съпротивлявам. Само я държах. Вече достатъчно ме наказа. Сигурно няма да успея да изпълзя оттук, когато ме зарежеш и си тръгнеш. Нима ще довършиш беззащитния? Безпомощния, осакатения, мъчещия се?…“

И още как, също така мълком му отвърна Вълкодав. Ръцете му бавно вложиха стрелата в улея и вдигнаха оръжието. И още как. Ти СЕГА си сакат, слабичък и нещастен. Хленчиш да те съжаля. А нея съжали ли? Съжали ли я, докато беше здрав и прав? Или тя не ви е просела милост?…

Момъкът видя смъртта, насочена право в очите му, отчаяните длани литнаха да го предпазят и стрелата ги закова към челото. От десет крачки не ще те спаси и кован шлем с читав подшлемник. Вълкодав хвърли настрани самострела, наблюдавайки как стихва трептенето на живота, как красивата млада снага се превръща в мъртва леш. После се обърна и закрачи нагоре по клисурата.