Право на двубой

8. Сонмор

Вълкодав не харесваше нарлакската дума „кръчма“. Звучеше му грубо и неуютно. И подсещаше за кръстопът. То и без това кръчмите ги строят край пътища, особено на кръстопътища. А какво хубаво може да се очаква от път или кръстопът?… Е, във вянските гори вече никой не вярваше, че като тръгнеш по някой друм, след три дни ще попаднеш на оня свят. Въпреки това никой вянин не би си построил дом край самотен път. Или на кръстопът — опазили го Боговете! Та кой ли ще рискува да се изниже и поеме надалеч от къщата му съгласието, изобилието, здравето?… Не, не само дом, за дом никой не ще отсече дърво от стара пътека, ако има акъл в главата. Такова дърво не става за добро дело. На беда е! Така мислеше Вълкодав.

Което, впрочем, не му пречеше благополучно да стърчи до входа на кръчмата, носейки службата си. Далеч повече му разваляха настроението непрестанните жалби на Стоум, въпреки че повечето от стенанията пускаше да влязат в едното ухо и веднага да излетят от другото. Какво може да се очаква от един сол вянин?… На всичко отгоре и наплашен. Кръчмарят чакаше скорошно и жестоко разорение. За което, то се знае, вината носеше Вълкодав.

Причината за Стоумовия страх се оказа доста простичка. Когато преди много години избухнала Последната война и всички в целия свят въстанали един срещу друг, пред кондарските порти задимили огньовете на една от несметните дружини на Гурцат Велики, достигнал до нарлакската държава. Тогавашният владетел конис бил слаб човек и не се надявал да удържи града. За щастие се обявил отчаяно смел народен вожд, който съумял да повдигне духа и на гражданите, и на селяните от околностите, укрили се от нашествието зад крепостните стени на Кондар. Казвал се Сонмор. А щом утихнали сраженията и кондарци разпръснали отрядите на завоевателя по горите, Сонморовото войнство останало без работа. И затова след време взело да тревожи търговските кервани, прекосяващи нашир и надлъж съживяващата се страна. Почнали нявгашните герои да безобразничат в същите онези села, които доскоро бранели. Сонмор в края на краищата бил заловен и въпреки заслугите го обесили. Ала хората му не се смирили, избрали си нов предводител и… го нарекли Сонмор. Така че никой да не смее да рече, че храбрият разбойник наистина е мъртъв. Веднага тръгнала и мълва из Кондар, според която въжето на бесилото се скъсало и прочутият вожд останал да живее вечно.

Оттогава изминали два века, но през годините „нощният владетел“ на Кондар, приемайки на събора на злосторниците този почетен сан, изоставял и забравял предишното си име и се назовавал Сонмор. Нямаше точни сведения, нито записана история на кондарските разбойници, но ако се вярваше на това, което разправяха хората, сегашният Сонмор бе трийсет и деветият главатар на добре въоръжените грабители. Господарят конис даже не предприемаше опити да го залови и хвърли зад решетките на тъмницата. Защото беше разсъдил, че лош мир е по-добър от размирици. Пък и с прочутия вожд на разбойниците понякога можеше да се постигне един или друг договор. За предпочитане е една силна шайка, отколкото стотина дребни, с които не става никакво споразумение!…

Така че Сонмор вършеше в Кондар много неща, почти без да се крие. Всички знаеха, че негови момчета гледат ред да има по кръчмите и хановете. И те си вършеха работата толкова добре, че стопаните с радост си плащаха. Плащаше и Стоум. До този злочест ден, в който безсъвестният вянин прекрачи прага на гостилницата му и като се позова на древния закон, изгони Тормар.

Ето защо кондарци толкова рядко ставаха свидетели на спор между биячи за правото да пазят едно или друго доходно място — нещо, което бе почти всекидневна забава за жителите на другите градове…

— Ти поне разбираш ли какво ще ми се изсипе на главата, а?… — почти ридаеше Стоум още щом Вълкодав застана на поста си. — Знаеш ли какви главорези ще довтасат?… Първо ще видят сметката на теб, а после… и моята…

— Нека дойдат — каза Вълкодав безразлично. — Ако им стиска.

— Стиска им, стиска им! Ще ги молиш на колене да не те претрепят до смърт…

Е, това никога няма да стане, рече си вянинът, но си замълча.

— Ами кръчмата ми?… — кършеше ръце Стоум. — Голи стени ще оставят, пак добре, ако не пипнат покрива!… За да не пускам занапред такива дрипави скитници като теб да преминат прага ми! Ох…

— Още за нещо да съм ти крив? — намръщи се Вълкодав. — Да съм виновен, че си станал кръчмар? Да съм те карал насила тук да се заселиш, а не в Галирад?

Стоум махна с ръка и се отдалечи, като мърмореше, че сега никой гост няма да посмее да припари до „Зъбатката“, ако ще от глад да полудява. Кой ще дръзне да влезе в къщата на обречения! Да подлага и своята шия под секирата? По-скоро с прокажен ще пият вода от една стомна…

За това обаче сол вянинът много сгреши. До късна вечер около кръчмата се въртяха десет пъти повече хора от обикновено. Цялата Средна махала бе чула за лудия чужденец, имал смелостта да изпъди Сонморов човек. Всички искаха да видят тоя смахнат вянин. А най-вече — да гледат как ще изхвърлят него самия като мръсен парцал. Само дето трудно се чакат вълнуващи събития пред кръчма, без да се влиза в нея. А вътре има рибни пирожки и други лакомства… Някой подвикна на един от слугите на Стоум да му донесе пет пирожки. Друг също поръча — без да се бута в гостилницата. Готвачките и ратаите без крака останаха да носят храна и пиво навън… Когато накрая стопанинът залости вратата, само като зърна купчината монети от дневния оборот, очите му станаха като паници. Толкова сполучлив и печеливш ден „Зъбатката“ отдавна, много отдавна не помнеше!

Стоум броеше парите, както се полагаше, пред пазача. Тормар обикновено пъдеше всички от помещението. Вянинът не понечи дори да стори същото, затова готвачките, прислугата, та дори и Йара наблюдаваха как стопанинът отделя десятъка за владетеля конис, после реди уговорените дялове на всеки свой работник. Момчето за всичко, какъвто бе Йара, нищо не чакаше да му платят, не му се полагаше. Може би някой ден, когато си го заслужи… засега Стоум само бе обещал да го храни, нищо повече.

— А за хлапето? — неочаквано попита Вълкодав. — Цял ден крак не подви.

Благоразумният кръчмар реши да не противоречи, още повече, че пари днес паднаха доста, голяма работа — сребърна четвъртинка, защо да се стиска, след като утре от вянина само спомен ще е останал. Йара до болка стисна в юмруче ненадейно падналото му се съкровище и започна да се чуди къде да го скъта. Ако всеки път е така, току-виж събере парички да се прибере у дома!

Стоум изсипа монетите в кожена кесия, стегна връзките й и пак се сети да се натъжи почти до сълзи:

— Ох, само дано не ме подпалят заради теб, вянино…

— Няма — възрази Зурия, старшата и най-дебела готвачка, която отдавна се държеше със стопанина почти като с равен. Никой не умееше като нея да свари чорба от дребни рибки с масло и оцет, така че да станат досущ пръжки, хрупкави и удивително вкусни. — Защо им е да ни палят? — поясни тя. — Ако кръчмата изгори, кой ще им плаща?!

Стоум поклати скръбно глава:

— Ако кръчмата изгори, другите кръчмари ще знаят какво става с вироглавците… Помниш ли халисунеца Тиртам какво го сполетя лани? И той се репчеше, че не му трябвала охрана…

— Сонмор — вещо каза готвачката — нощем не наказва. Пък и какво ще рекат хората, ако те подпали? Ето какво, че няма Сонмор такива юнаци, които да надвият някакъв си вянин! На Сонмор хич не му трябват такива приказки!

И тя хитро намигна на Вълкодав, който отвърна с усмивка. Вече знаеше, че дебеланата е сръчна и прави чуден вянски кисел.

Наум той се съгласи с нея, наистина никой не би искал да опожари „Зъбатката“, но за всеки случай заяви, че ще нощува на двора. За един меден грош повече.

— Утре насам ще намине мой приятел — каза той на кръчмаря, кога Зурия нареди масата за вечеря. Стоум поморавя, задави се.

— Още един вянин?!

— Не — подсмихна се Вълкодав. — Арантянин. Много учен. Знае всякакви езици и вече на всеки от тях по една книга е написал. Освен това е лекар и звездоброец. Мисля, че ще поиска и той да припечели. Нали няма да ме караш да го пъдя, ако седне в някой ъгъл тук?…

Солвянинът със стон подбели очи, а после отчаяно удари пестник по масата — да му се не види и беда, по-зле няма да стане! — и разреши.

Йара никак не успяваше да събере кураж и да приближи страховития вянин. Да, новият пазач се застъпи за него на площада, ама сега е различно — току-виж му се скара!… Много по-късно, размишлявайки и спомняйки си онази вечер, Йара щеше да открие, че всъщност не се е боял от лоша думи или шамар. Доста и от едното, и от другото до този миг бе изтърпявал. От друго го беше страх — че човекът, който говореше на татковия език, може да се окаже жесток и несправедлив като другите… Това би било наистина много по-трудно да се преживее. Ала новият бияч на кръчмата за цял следобед и цяла вечер никого не навика, никого не удари. Дори за Йара поиска паричка. И постепенно сиракът остърга от душата си мъжество, сякаш остърга нощви за малко брашно, да отиде при вянина и да му прошепне на ухото:

— Ти се би днес с Тормар… Имаш кръв по ризата. Съвсем мъничко… Боли ли те?

— Търпя — каза Вълкодав.

Йара изчезна в кухнята, за да се върне с голяма лъжица масло. Мамино средство, много пъти помагало на самия него.

— Дай да те намажа…

— Недей, ще си изцапам ризата — отказа вянинът. — Кръв все някак се изпира, ала масло…

— Ще го втрия в кожата, няма да цапа — обеща Йара. — Ще внимавам, няма да те боли…

Вълкодав смяташе, че заради няколко отворени шева няма да умре, но сърце не му даде да огорчи момчето.

— А къде е твоят приятел? — попита Йара, докато предпазливо мажеше бичувания гръб на вянина. — Той знае ли, че си се уредил тук?…

Вълкодав се обърна и внимателно погледна момчето.

— Не — проговори бавно. — Засега не знае…

Би било добре да извести Еврих и останалите, но не можеше да изостави кръчмата без надзор. Надяваше се, че слуховете за случилото се в „Сегванска зъбатка“ ще достигнат до ушите на спътниците му най-късно до утре сутринта, а тогава Еврих незабавно ще довтаса да види какви ги е надробил неразумният варварин.

— Мога да му предам каквото кажеш… — отново шепнешком предложи момчето. — Само ми обясни къде да го намеря…

— Да не те хванат одевешните нехранимайковци? Или крадци, злосторници… — попита Вълкодав. Вече бе нощ, а улични светилници, каквито имаше в сакаремската столица Мелсин, тук липсваха. Или не бяха се сетили за такива, или се стискаха за нужните пари.

— Не виреят тук такива — отвърна Йара. — По-рано имаше, но сегашният Сонмор повели нощем никой да не напада и да не граби минувачи… От Тормар съм го чул.

Вълкодав обясни на момчето как да стигне до странноприемницата „Нардарски лаур“ и за кого да пита там. Йара се подвоуми малко, а после отвори длан и подаде на вянина скъпоценната си паричка:

— Ще ми я пазиш ли… моля?

И си рече, вече изтичвайки навън, че по-надеждно хранилище надали можеше да се измисли.

А Вълкодав изнесе от камината тлееща цепеница и я остави насред двора. От утре щеше да има нови изпитания. Отстъпи на полагащите се девет крачки и бавно обърна към главнята отворената си длан, като насочи вътрешната си сила напред. Пламъкът изригна, изсъска и угасна, сякаш заради бурен порив на вятър. Вълкодав дълбоко си пое дъх няколко пъти, съсредоточи се и отсечено блъсна въздуха пред себе си, като мислено си представи как излита и се премята над оградата овъгленото дърво…

Главнята остана да стърчи там, където я беше забил. Още живи петна жар блещукаха в тъмнината, по тях преминаваха по-ярки вълни, сякаш голямо червено око намигаше на вянина.

Вълкодав затвори очи и си въобрази на мястото на цепеницата надзирателя Вълк, възненавидя го с цялата си душевна сила и изстреля омразата си в повторен опит.

Нищо не излезе и този път.

„Бой искаме! Бой!…“ — ревяха изпод високия стръмен бряг с ниско ръмжене мъжки гърла. Жените чисто и високо им пригласяха с отчаян, закачлив и войнствен писък. Моми и омъжени също излязоха върху леда на Светин. В празнични кожуси, с извезани бойни ръкавици те стояха малко встрани от мъжкия тежък строй. Та кой ли ще пропусне да се повесели във великия ден на Корочун, да посгрее душа и плът в юмручна схватка и поне малко да подпомогне светлия Бог-Слънце в неговата вечна борба с Тъмата?…

Беловодската Светин се вливаше в морето чрез безчет ръкави, сред които главните бяха два: Голяма Светин и Малка. Хората живееха по стабилните брегове и по островите, като наричаха съседите си, от които ги делеше поне едно ручейче, „задречни жители“. Поселение в устието на реката се смяташе за град, но това бе само в памет наминалото, обичай, възникнал още преди да се отделят общините, и съхранен до днес, защото не е редно да се изоставя заръчаният от предците ред. Никакъв град, сиреч непристъпно укрепление против врагове, което да има стени и всякакви инакви воински приспособления, тук така и не бяха сколасали да изградят. Та от кого има да се пазят? От добрите хора наоколо ли?…

Вярно, Зуйко бе разказвал на Вълкодав за потънали в мъх зидове, развалини на древна крепост, все още различими в гората на скалистия остров на няколко версти от града. Вароховото внуче вече бе ги посетило заедно с местните хлапета. Руините, според единодушното мнение на градските обитатели, помнеха Великата Тъма. Както и най-първите заселници, избягали насам от потопи и разрушения, настъпили след падането на небесната планина. Онези люде още не знаели, че ще им се наложи да се боят единствено от диви зверове, затова първо издигнали на острова твърдина. Сега само земният вал още личи, укрепен с изпечена на силен огън глина, затова по-бавно се предава на дъждовете и снеговете…

Зимните сражения строй срещу строй открай време се устройват върху леда на Светин, на най-широкото място, където Малката се разделя с Голямата. Течението там бе спокойно, от нищо ненарушавано, затова и ледът оставаше здрав и надежден чак до пролетта.

„Бой искаме! Бой!…“

Почитаемите старейшини вече преминаха между готовите за сблъсък хора, като строго напомняха на присъстващите за нерушимия закон: ръкавици никой да не снема, тежест в юмруците си да не крие, по лицето и по главата да не удря, падналите да не закача. Иначе ще стане не битка в прослава на Боговете, а свада без смисъл и красота, каквато само пропаднали пияници могат да спретнат. Бойците величествено кимаха, но всеки отлично знаеше, че и тази година, също както лани и както поминалата година, и изобщо както винаги, все ще се намери някой с повечко злоба. И ще се наложи всички да го ловят, да го вразумяват и накрая, след като за посрамване му смъкнат гащите, ще го изпъдят от благородното поле да се прибира у дома по гол задник.

Вълкодав се любуваше на борците от високия бряг. Край него седяха или стояха зрителите, непризнати за бойци. Вянинът жадно гледаше надолу — ставащото върху леда силно му напомняше за дома. По същия начин Сивите песове обичаха да се забавляват с въображаеми схватки, излизайки срещу близки и далечни съседи — Борсуци, Синигери, Чучулиги. Особено напролет, в светлия ден на Раждането на света, когато растящият ден се изравнява с нощта!… Такъв сблъсък е наслада за Боговете и добро за хората. Момците с възторг следят смелите и ловки момичета, а момите си наглеждат силни и досетливи юнаци. Дядото на Вълкодав неведнъж е споменавал на малкия си внук как се срещнали с баба му на леда…

„Бой искаме! Бой!…“

Гледайки отгоре, вянинът неволно затъпка на място, закърши рамене… Рязка болка почти веднага го спря, принуди го да се свие в уютната топлина на коравия кожух от овча кожа, който му стигаше до петите. Едва-едва се съвземаше от раните си и още бе съвсем слаб. Оздравяваше бавно, днес за втори или трети път му бяха позволили да излезе от къщата. Къде си тръгнал, половин човече, за юмручна забава да мечтаеш… Почакай още малко де!

Ритуалната обща схватка винаги се започваше от юношите и девойките. За загрявка те първо се замеряха със снежни топки, после се доближаваха до една ръка разстояние. И чак след тях, нахъсани и нетърпеливи, издавайки клокочещо ръмжене, се сблъскваха и възрастните мъже и жени.

Еврих седеше до вянина и прикрил очи с длан, грееше лице под яркото зимно слънце. Не поглеждаше към забавата. По негово дълбоко убеждение, зрелището не беше достойно да му се любува образован човек. Просветените арантяни признаваха юмручните боеве само един на един, в благородна голота и с ръце, увити с кожени ремъци. Ето на какво може да се възхитиш! Всеки прочул се атлет даваше възможност на родния си град да се гордее с чедото си. Имена на такива като него, оттеглили се в зенита на славата си, биваха изсичани върху каменни плочи! А тук… да се бъхтиш не заради състезанието, не заради победа, а ей така, по суеверни подбуди, че уж помагаш на божественото небесно светило, което по никакъв начин не зависи от хорската воля… Варварска традиция. Детинска. Съплеменниците на Еврих отдавна са пораснали.

Младият граматик само едно не успяваше да проумее — защо Тилорн, пред когото сам се прекланяше, с такава неуместна радост прие поканата да се присъедини към мелето върху леда?… Вярно, старейшините не пуснаха звездния странник в мъжкия строй, не бе достатъчно ловък за това, но повериха на мъдреца да надзирава хлапетата — да не се разгорещят и да почнат да си разкървавяват нослетата. Внимателно следящият за развоя на забавата Вълкодав скоро забеляза как едно момче, обидено от улучилата го в челото снежна топка, злобно се нахвърли върху противника си. Тилорн тутакси се втурна подире му. И то не все едно квачка подир пиле, а с едно мощно движение на цялото тяло, започнало от бедрата, съвсем като истински воин! Ученият не посегна с ръка, не възкликна, не загуби и миг напразно. Изблъска силно, но меко самозабравилото се хлапе и го запрати в близката пряспа, където да се опомни…

А когато ръкопашната забава приключи и победителите бяха тържествено изкъпани в голяма, слънчева дупка в леда, а от мястото на схватката бе прибрана и последната паднала шапка, всички заедно поеха към къщите си. Тилорн прегръщаше през раменете румената и щастлива Ниилит. Вълкодав, който мръзнеше въпреки дебелия си кожух заради седенето на едно място, им завиждаше и с почти примирена горчивина си мислеше, че навярно няма скоро да си възвърне предишната сила. Ако изобщо му е писано да се оправи напълно… Ала ако бе здрав, ох, само да беше здрав!… Би показал на местните бойци, които, доколкото видя, не познаваха нито хватките на ръкопашното добродетелно изкуство кан-киро, да не говорим пък за вянските хитринки от рода на „за яката — та в копривата…“

Впрочем, на един воин нему приляга да се перчи с уменията си, затова Вълкодав бързо се скастри за недостойните си помисли. Не на местните би показвал що за юнак е, а би зарадвал Бога Слънце с размятани като от вихър яки мъже — все за Неговата прослава… Така, както бе прието у дома…

„Е, обърна се слънчицето към пролетта! — весело каза Еврих, като загреба шепа сняг и изми лицето си. — Сега само да дочакаме силионския кораб. Той винаги пристига през пролетното застудяване, веднага щом морето прати последната си снежна буря. Моят Учител с голямо удоволствие ще чуе разказите ти, Тилорн… Ти не си идвал в Арантиада още, нали?“

Тилорн поклати глава, люшнаха се порасналите му платинени къдрици:

„Не. Нито в онзи свят, нито пък в този… — И се обърна към мълчаливия Вълкодав: — Приятелю, ще дойдеш ли с нас?“

„Не — каза вянинът. — Няма“

Не отказа, задето Еврих не го бе поканил направо. Просто отдавна кроеше съвсем друго пътешествие, далеч по-важно от някакъв си там Силион с неговата знаменита библиотека. Още през есента, когато за първи път си позволи да се надява, че ще оживее, си намисли, че щом укрепне, ще поеме нагоре по течението на тукашната Светин. Земите на двата свята не си приличаха като две капки вода, ала имаха доста общи неща, много повече от натрупаните отлики. Което значеше, че си стоят нейде там и хълмовете, обрасли с бор и, може би… може би там живеят родните братя на обитавалите някога подобните места отвъд Портала Сиви песове… И кой знае, току-виж…

Ниилит и Тилорн започнаха да го убеждават да се присъедини към тях, питаха го защо не иска… но скоро го оставиха на мира. Вълкодав отдавна бе свикнал да не обяснява много-много постъпките и решенията си. Рядко го правеше дори пред близки приятели. Предпазливост. Всяко гласно изречено намерение като нищо ще стигне до лошо ухо, каквото и тук, в Бяла вода, може да се намери. Само това му липсва, да урочаса някой замисъла му… да направи така, че и в този свят да няма място за рода на Сивия пес…

Още на следващия ден дойдоха да наказват новия пазач на „Зъбатката“. Кръчмата едва отвори врата за гости, а прага й прекрачиха двамина млади мъже с рамене като за четирима, облечени в изтъркани кожени елечета. Вълкодав вежливо ги пропусна да влязат. Стоум веднага им донесе пиво без пари, навярно ги познаваше, а може би се беше досетил за какво са пристигнали. Почерпи кръчмарят първите си посетители и гръмко заяви, така че да го чуят чак на двора, че грях било да иска заплащане от такива снажни и добри юнаци.

Добрите юнаци охотно взеха каните, бръкнаха в кошничките за солени сухарчета и започнаха да пият, озъртайки се без притеснение към вянина, който стърчеше на входа. Беше без оръжие. Мечът и бойният му нож кротуваха зад тезгяха на кръчмаря, окачени на дървен клин на стената. Гостите не пропуснаха да присвият очи, щом забелязаха, че ножниците дори бяха вързани и запечатани. Както и това, че от клина висеше и спеше завита с крилете си едра черна гадина, навярно прилеп.

Еврих седеше на масата до кухненската врата. На тази маса и без туй никой не обичаше да сяда — кому ли ще допадне има-няма през минута-две над главата му да пренасят тави с храна или мръсни съдове. Пред Еврих се намираше стъклена мастилница и десетина наострени гъши пера с още толкова тръстикови писала. На Вълкодав не убягна, че Тилорновото самопишещо перо беше останало в торбата на арантянина. Навярно се опасяваше, че странната вещ ще предизвика нездраво любопитство, напълно способно да прелее в обвинения, че граматикът се занимава с магия. Или го беше страх, че ще му го откраднат, както стана с общите пари?…

Едър светлокос сегванин влезе в кръчмата, завъртя глава и се насочи към Еврих.

— Ти ли си граматикът тукашен? — чу го да пита Вълкодав.

— Вярно е, господине — учтиво и с готовност се отзова Еврих. — Искаш да пратиш писмо? Или да съчиниш жалба до съдията?…

— Моят съдия виси на колана ми — изръмжа сегванинът и потупа дръжката на меча си, стегната от дървен печат, също като оръжието на Вълкодав. — А писъмце бих пратил, бих… Само че да не ме лъжеш нещо? Знаеш ли да пишеш, или само париците на хората искаш да прибереш? Знам ви аз вас, писарите — ще надраскаш разни завъркулки, а после ще офейкаш…

— Виждаш ме за първи път… но вече подлагаш на съмнение моята чест? — сдържано показа, че е засегнат, Еврих. — Нима съм те излъгал с нещо?

— Когато отивам да се наема на служба, на мен също много-много не ми вярват! — отговори сегванинът. — Винаги искат да видят дали мога да правя това, което съм казал, че мога. Я ми напиши ето това… — и изтърси дълга засукана псувня. — И нека после някой друг прочете вярно ли си го написал!

— Няма да цапам перото си със слова, оскърбяващи Богове и хора! — заинати се арантянинът. — Мисля, че и теб не те карат всеки път да размахваш меча си, за да докажеш на какво си способен. Често е достатъчно да назовеш някого, който да ти е поръчител. Нали така? Ето, тук също има хора, които могат да докажат, че не съм измамник!

— И кои са те? — присмя се сегванинът. — Някой пишман граматик като теб ли? Я си признай по-добре, че си неграмотен, че да си тръгвам. Даже няма да ти разкрася муцуната, ако си го кажеш…

— Ето кой ще свидетелства за мен! — гордо произнесе Еврих и посочи Вълкодав.

Сегванинът се обърна, намери с поглед невъзмутимия бияч на гостилницата и дълго не отмести очи от него. Еврих би могъл уверено да разпознае какво именно се въртеше в бавната глава на наемника. Защото грубиянът бе съзрял пред себе си не някакъв умник, който не би му внушил доверие. Напротив! Стената до вратата бе подпирана от човек, с когото всъщност бяха от един дол дренки. За ума на сегванина вянинът бе по-разбираем от учения арантянин. Затова неговата дума имаше и тежест, и значение.

— Не се тревожи, скъпи гостенино — каза стопанинът на кръчмата, тъкмо донасяйки на наемника кана пиво. — Те наистина се познават. Пазачът ми доведе тук граматика, за да може да спечели малко грошове, а аз им позволих.

Сегванинът натика муцуна в каната, като мърмореше нещо за доверчивите, които всеки път си навличат беля на главата, но накрая кимна на Еврих — добре де, ще ти повярвам, понеже съм добър човек…

— На какъв език желае да напиша посланието му господинът? — поинтересува се Еврих. — Ще се възползва ли от благородната реч на Островите? Или ще предпочете сакаремски, мономатански, арантски?

— А на солвянски чаткаш ли? — запита сегванинът, докато се наместваше срещу граматика.

Вълкодав извърна лице, потулвайки насмешката. Гладна чучулига за трохи ще кукурига. Така и Еврих — ученият си мислеше, че безгрижно ще обикаля по неведоми страни, описвайки невижданите им чудеса, а вместо това се наложи да заработва за хляб и мляко със същото умение, което смяташе за възвишено и уместно само мъдрост да запечатва върху пергамента… Не, горди мъдрецо, сега ще седиш и ще съчиняваш на плиткоумния сегванин послание на солвянски…

Без да спира да наблюдава Еврих, Вълкодав не изпускаше от внимание и Сонморовите пратеници. Страничен човек не би разбрал, че вянинът държи тия двамата под око — стои си пазачът, озърта се лениво, ала така нарочно никого не боде с тежък взор. А посетителите вече не ядат и не пият, само чакат какво ще стане, даже отвън започват да спират любопитни люде…

— „Неклюд, майка ти да натаковам! Ще ми се да узная, от чий лайнян зор…“ — започна да диктува сегванинът.

— Господине… — предпазливо се прокашля Еврих. — Ти, несъмнено, си наясно, че хората някак по-добре разбират смисъла на писмата, ако тези послания започват например по следния начин… Да речем „На господин Неклюд, сърдечен поздрав от…“ От кого да е поздравът, господине?

— Нещо много засукано го завъртя — начумери се сегванинът. — С повече пари ли искаш да ме одереш?

— Парите са прах и кал по пътя — изрече Еврих. — Много по-важно е, според мен, почитаемият Неклюд да разбере, че към него се обръща човек, който знае не само как меч се размахва, но има и вкус към прекрасната реч. Твоето племе, доколкото ми е известно, винаги е ценяло хубавите слова и красивото им подреждане!

— Почитаем!… — изсумтя сегванинът. — Тоя дърт гъз Неклюд мен си ме познава, като мръсните си гащи ме познава. А като му прочетат твоето нагиздено писание, ще си рече, че не е от мен. Както ти казвам, така го драскай!

— Ти можеш да вмъкнеш нещо, което само двамата вие знаете, така че твоят приятел да бъде сигурен, че писмото не е подменено! — упорстваше Еврих. — За нищо на света няма да повярвам, че не би искал да съставя послание, достойно да бъде подписано не от някакъв си побойник, а от смел стотник!

Сегванинът тъкмо бе станал морав от гняв, ала не успя да удари с юмрук по масата заради последните, съвсем навреме прозвучали думи. Смел стотник?… Хм. Наведе се леко напред и се заслуша, изстивайки бавно от яда си.

— Ти нали не копаеш яма за клозет с меча си? — продължаваше Еврих. — Моето перо е моят меч! И аз не искам да позоря своето оръжие, като оскверня белия лист с думи, от които насетне да ме е срам, камо ли да ги прочета гласно… — Рязко и войнствено топна перото в мастилницата. — Така, от кого да предам поздравите за Неклюд?

— От Гарахар… — стъписано отвърна наемникът. Погледна с нещо като страхопочитание сивкавата хартия, направена от сърцевина на мономатанска тръстика, сякаш Еврих се канеше да прави с нея магия. Може би дори взе смътно да се досеща, че човекът с перото не е някой си роб, който събира пари, за да се откупи от неволята, нито дрипав скитник, криво-ляво научен да изобразява криви писмена и негоден за по-полезна работа. Животът вече бе обяснил на Гарахар, че странните люде, които не ти позволяват да ги вземаш за парцал, е по-добре да се уважават…

— А, да! — сети се Еврих. — Прости ми, господине, но трябва да знам закъде и как ще пратиш писмото си…

На това искане сегванинът се наежи, твърдите му като четка мустаци щръкнаха:

— Това пък за какво ти е!? Защо ме разпитваш? Да ме обадиш на някого, така ли?

Еврих спокойно се усмихна. Причината за неговото спокойствие стоеше до вратата с кръстосани на гърдите ръце и се озърташе през рамо към разфучалия се наемник. По принцип Еврих не смяташе, че другаруване с кръчмарски бияч е нещо, което краси един учен, дето пише книга за Силионската съкровищница от знания. Ала, от друга страна, тежкият като длан взор на вянина даваше на граматика необяснимо спокойствие и утеха дори…

— Изобщо не подпитвам — с достойнство възрази граматикът. — Просто ако на твоето послание му предстои да пътешества по гълъб, тогава ще избера най-тънкия и лек лист. Ако ще го пратиш по море, по-добре ще е да използвам плътен пергамент и мастило, което презира влагата и дори не се бои от потапяне във вода. Вярно, ще ти струва малко по-скъпо…

Известно време Гарахар мълчеше като цапнат през устата.

— Виж какво, младежо… — разлепи той устни накрая и Вълкодав чу в гласа му нотки на уважение. — Ти май наистина си учен човек… Слушай, нека ти разкажа каква шашма стана с тоя Неклюд, а пък ти вече с по-умни приказки ще я напишеш, става ли?…

В този миг празните кани на двамата Сонморови хора, пристигнали да държат сметка на Вълкодав, едновременно тропнаха по дъбовия плот на масата им. Стоум веднага скочи да попита:

— Доволни ли са скъпите ми гости? Услади ли им се пивото, вкусни ли им се видяха сухарите?

От вянина, въпреки че наблюдаваше с крайчеца на окото си, не убягна, че кръчмарят се облива в пот.

— Пивото ти даже за конисовата трапеза става — простосърдечно отвърна по-младият „скъп гостенин“. — И сухарите ти са като курабийки. Сигурно овче сирене добавяш в тестото, нали? Майка ми също така ги прави…

Възрастният намръщено прекъсна другаря си:

— Всичко ти е наред, Стоум, само дето скапан пазач си взел на служба. За смяна е.

Стопанинът на „Зъбатката“ взе да мачка чистата си престилка. Нямаше и капка желание, че и кураж, да се застъпва за Вълкодав, като вземе да противоречи на Сонморовите пратеници. Но пък и не биваше да нарушава обичая…

— Мястото на пазача принадлежи на оногова — произнесе той старинната поговорка, старателно гледайки пода, — който по-здраво се бие за него… Всеки кръчмар се радва, когато за служба в неговата гостилница спорят достойни юнаци…

Посетителите съгласно зашумяха, ала приглушено. Искаше им се хем бой да видят, хем и Сонмор да не разсърдят. И само един майстор, корав наглед, неизтребимо вмирисан на кожи мъжага, се осмели да рече високо, като тежко хлопна с длан по масата:

— Тормар не си отиде драговолно, че и този тук май само от приказки няма да си тръгне!

Подкрепи го късогледият вапцаджия.

— А аз съм чувал — проговори той полугласно, — че Сонмор повели да се уважава онова, което бащите ни са почитали…

— Кой каза това? Да не би ние да не почитаме обичаите? — изръмжа възрастният. И тъкмо отвори уста, за да добави, че ей сега ще почете Вълкодав съгласно всички старинни закони, но изведнъж народът на улицата забърбори, забелязал нещо, което бе по-интересно от спор на биячи.

Вянинът надникна навън. Покрай каменната ограда вървеше Пеещо цвете. Беше облечена също както върху сцената, в носия от Източен Халисун, свободна кошуля и широки шалвари. Само че сега бяха ленени, а не пъстри свилени. До нея крачеше, поставил длан на рамото й, незрящият черен мономатанец. И неговите дрехи бяха други — меки чизми, платнени потури, бродирано наметало върху ризата… не като вчерашната му премяна, позволяваща на публиката да се любува на силното му лъскаво тяло. Според Вълкодав Нарлак бе доста топла страна, ала слепецът навярно мръзнеше тук.

Появата на Слепия убиец и неговата прекрасна помагачка разбираемо привлече вниманието на хората, Вълкодав не направи изключение. Даже си рече, че има за какво да си поприказва със слепия хвърляч на ножове, стига мономатанецът да пожелае да се запознаят. Но пък откъде накъде толкова знаменит и славен човек ще тръгне да беседва с обикновен кръчмарски бияч?…

После Вълкодав неволно огледа незрящия, но не намери по него колана с ножовете. Това го накара да се позамисли. Кой знае защо беше сигурен, че слепецът никъде не стъпва невъоръжен. Но къде ли крие камите?… Вълкодав неведнъж бе служил като телохранител и такова нещо като скътан нож обикновено разпознаваше от пръв поглед. О, случвало се е да се заблуди — за кратко. Прехвърли наум спомените си за тези случки и това, което си припомни, го огорчи. Човек, способен толкова вещо да скрие оръжието си, така че Вълкодав да не го открие веднага, будеше сериозни подозрения. Оставаше да допусне, че сакатият е имал бурен живот. И, то е ясно, хич не е толкова беззащитен, колкото би могъл да си въобрази някой невежа…

— Да идем по-нататък — тихо каза на спътника си Пеещо цвете. — Тук ми мирише на скорошно сбиване.

Тя говореше на халисунски и Вълкодав я разбра. Мономатанецът отвърна с усмивка:

— Че кой се бои от бой?

— Аз — събра тъмни вежди девойката.

— Хайде сега… — изхъмка той. — Ако те слуша човек, ще има да се чуди как досега не са ме пребили… Да влезем. Гладен съм.

Девойката се колебаеше. Вълкодав много искаше да влязат, затова се поклони и каза на родния й език:

— Няма да има безобразия, достойна госпожо. Аз пазя тази гостилница, но на някои хора това не им харесва. Дошли са да ме прогонят. Но теб и твоя уважаем приятел нищо не ви заплашва.

— О, Лунно небе!… — възкликна тя. Мономатанецът сви яка длан, стискайки моминското рамо:

— Ето, чу ли?… Подушвам рибни гозби, надявам се да похапна пържен калкан… или тук само зъбатка се яде?

— Всичко се яде, драги ми господине, как може без калкан! — намеси се от прага Стоум. Страхуваше се от назряващата схватка, ала не би изпуснал такъв гост за нищо на света. — Как предпочиташ калкана? В стърган сухар или в тесто? Или ще го опиташ по сегвански, с лук и в гърне?… Моята старша готвачка е родом от Островите, тя знае как да сготви калкана. Зурия! Зурия, ела бързо насам!…

Оправдавайки името си, кръчмарят много добре си даваше сметка, че хората ще забравят даже гнева на Сонмор в желанието си да видят отблизо прочутия слепец и кръчмата ще се напълни до пръсване. А ако успее да го придума да покаже нещо от майсторлъка си… Стоум даже реши, че тогава ще нагости мономатанеца даром.

Важната Зурия изплува от кухнята като голям търговски кораб от пристанище и донесе със себе си цял облак ухания. Кръстоса над престилката малките си пухкави ръце и с непроницаем вид изслуша наставленията на хвърляча на ножове, който явно обичаше да се храни вкусно. Две млади слугинчета тичаха с кани пиво и кошнички мезе за стълпилите се навън хора. Сонморовите биячи също се загледаха в мономатанеца, като за известно време забравиха Вълкодав. А той ги поглеждаше мълчаливо, а после реши да им напомни за себе си.

— Високо мнение има за мен Нощният конис… — изсумтя той, втренчил се в по-възрастния. — Двама души за един…

У дома бе свикнал, че първо се върши работа, а развлеченията — след това.

— Ти си тоя, дето се има за много важен! — враждебно го отряза кондарецът и кимна към другаря си, който на външен вид приличаше на Тормар: — Той ще те сбъхти, няма да успееш да мигнеш! Аз само ще гледам дали се биеш честно!…

Вълкодав разбра, че подробностите от схватката му с Тормар са били изслушани внимателно от разбойническия главатар, затова все пак е пратил двамина. Само дето те не искат да си го признаят. Ухили се, така че да се види избитият му зъб:

— Е, и? Дълго ли ще си приказваме?… Рекох, че не за сладки приказки сте дошли…

Гняв пламна по бузите и челото на кондареца. Той светкавично се пресегна и сграбчи с една ръка дрехата на вянина, засилвайки другия юмрук за удар. Ала не удари. Нещо го подхвана под лакътя и само след миг пратеникът на Сонмор с изумление откри, че е позорно превит като геврек, опрял нос в коляното си. Което коляно пък му пречеше да се свие още повече, за да спаси извитата си лява ръка — костите й вече пукаха…

Докато се чудеше какво го е сполетяло и как да се отърве, Вълкодав го пусна и насмешливо каза:

— А уж нямаше ти да се биеш…

Кондарецът още не бе успял да изправи гръб, а младият му авер скочи срещу вянина без никакво предупреждение, просто литна от място като котарак. Сигурно си мислеше, че единствено в бързината е предимството на новия пазач на кръчмата. Откъде би могъл да знае за наставленията на Майка Кендарат, че който напада майстор по кан-киро, губи не защото атакува бавно или нескопосно, а понеже изобщо е нападнал.

Вълкодав не се имаше за майстор. И от известно време дори се съмняваше, че е достоен да използва светлото изкуство, дадено на хората в името на Любовта. Въпреки това не се поколеба — с точно изстреляната към корема му ръка на Сонморовия момък се случи нещо. Как изобщо е възможно да изкълчиш нечия китка, свита не в пестник, а в глава на каменарска вария — никой не проумя. Ала вянинът го стори. Скочилият котарак се оказа уловен за опашката. Принуден да опази ръката си, младият нарлак се преметна по гръб, завъртя се като изтървана метла и се търкулна под близката маса, направо под нозете на кожаря. Спестиха му ритници, все пак бе Сонморов човек, но го посрещнаха със смях, от който му писнаха ушите.

Съненият Прилепчо вдигна главица, озърна се, прозя се сладко и зъбато, а сетне пак скри муцунка в крилете си.

Старият разбойник, оставен от Вълкодав да се погрижи за лакътя си, забрави за болежките си и рипна в гръб на вянина, с намерението да го стисне за врата.

В честен двубой така никой не постъпваше.

— Зад теб, вянино! — екнаха веднага няколко вика. — Зад теб!…

Сред хората, предупредили чуждоземеца, бе и Пеещо цвете. Вълкодав не се обърна. Че защо? Намеренията на противника, останал зад него, се усещаха като бледи отблясъци на червен пламък, и без да го гледа, чувстваше какво крои. Люшна се напред, така че кондарецът да протяга ръце, за да го докопа, а после вдигна своите и неочаквано клекна. Почти тозчас въздухът отново се изпълни с гръмовен смях, а от стенните полици западаха сажди. Защото възрастният, принуден да удължи скока си, се заби в своя другар, който тъкмо се надигаше от пода, помете го и двамата пак се търкулнаха под масата.

— А уж нямаше да се биеш… — поклати глава Вълкодав. — Само лъжци ли държи твоят Сонмор край себе си?…

Възрастният бе станал лилав от яд. Ръката му се плъзна към ножницата на пояса. Вълкодав го следеше с много неприятна усмивка.

Стоум се шмугна зад тезгяха и заотстъпва към кухнята, бърборейки припряно:

— Любезни гости, любезни гости, само без кръв… само без кръв… моля ви!…

— Няма да се лее кръв — обеща Вълкодав.

Тогава се изправи и младият, след което и двамата се нахвърлиха върху него. Действаха момчетата, право да си кажем, в пълно съгласие. Не им беше за първи път да са юмручна дружинка, личеше си. Вълкодав отстъпи леко встрани и още веднъж призова върху противниците си милосърдието на Богиня Кан. Тоест сблъска здравите момци и ги тресна в пода. Сетне бързо седна между главите им, натискайки ги със собствените им извити ръце, като не им даваше нито да се надигнат, нито да отпълзят. По-старият още държеше нож, но пръстите на изкълчената му китка едва усещаха чирена. На Вълкодав даже не му се наложи да избива оръжието, дланта на разбойника се разтвори сама, сякаш бе парцалена. Ножът с красиво резбована дръжка се търкулна настрани.

— Грях е такива пазачи като вас пред хора да застават — изсумтя вянинът. — Веднага вадят ножове.

Еврих вдигна глава от листа, върху който изписваше писмото на Гарахар, и погледна наемника със зле прикрито нетърпение. Онзи, както беше заекнал насред дума, така и седеше с отворена уста, зяпнал схватката. Май изобщо беше забравил за какво е дошъл тук. Пеещо цвете обясняваше на спътника си на ухо какво се случва. Слепият кимаше одобрително. Отвън се чуваше ропот — който от тълпата бе успял да промуши глава през вратата, предаваше на другите своята версия за събитията. Посетителите пък шумяха окуражително, очевидно изцяло на страната на Вълкодав. По пода дори се търкулнаха няколко гроша — някой бе сметнал, че зрелището заслужава да бъде възнаградено. Йара мигом вдигна монетите и ги скри, за да ги даде после на вянина.

Вълкодав през това време разглеждаше ножа. Истинско бойно оръжие, стоманата дълга педя и половина. Да размахаш такова нещо в кръчмарска свада бе израз на отчаяние и носеше само позор на извършилия тази глупост. Откъдето и да го погледнеш, за подобно деяние следва да се понесе подобаващо наказание. Вълкодав го разбираше, затова тъкмо понечи да нареди на двамата посрамени юнаци да разпасват потурите си, когато сегванинът пред Еврих неочаквано и гръмогласно се възмути:

— Абе това е лъжа бе, хора! Аз тия двамата съм ги виждал как се бият!… Не може да ги тръшнеш току-така!…

Хората се обърнаха към него и той горещо продължи:

— Ето така ви карат повече да се изръсите! Само се преструват, че се бият, а на дело — наговорили са се и…

Думите на сегванина бяха пряка обида както към вянина, така и към противниците му. Първата мисъл на Вълкодав бе да предложи на сегванина да излезе в средата на помещението и да потвърди казаното с дела, както приляга на един мъж и воин. Ала лош е кръчмарският пазач, който спретва свади с посетителите. Че и бива ли да се забърква, преди да е довършил започнатото.

— Сваляйте коланите — каза той, пускайки Сонморовите побойници, който се гърчеха и пъшкаха в сламата на пода. Те веднага се изправиха, треперещи от злоба и унижение, ама нямаха какво друго да правят, освен да се подчинят. Разкопчаха лъскави токи и хвърлиха коланите с ножниците в нозете на победителя. Сами си бяха виновни, изгубиха лице, след като превърнаха обичаен спор за мястото на кръчмарски бияч в бой без правила и чест. Нямаше на кого да се сърдят, освен на себе си.

Вълкодав тъкмо се замисли как да постъпи със сегванина, когато на помощ му се притече късогледият вапцаджия.

— Чувал съм — рече той на наемника, — че до вратата на кръчмата може да застане всеки, който го пожелае и който съумее да защити желанието си. Ето, ти викаш, че вянинът се е наговорил с някой си… Да не би да искаш неговата служба?

— А ако не я щеш — добави майсторът кожар заплашително, — седни си на задника и не смей да клеветиш нито него, нито славния Сонмор!

Победените, които ядно си проправяха път към изхода, се спряха. Бе станала дума за честта на великия им вожд, трябваше да чуят.

Гарахар се озърна към Еврих и недовършеното писмо.

— Ще те изчакам, господине — с усмивка му рече Еврих. — Тъкмо ще разсъдя как най-добре да изложа мислите ти…

Така че на наемника му се наложи да стане и да излезе пред тезгяха, върху който Вълкодав метна завладените колани и сега внимателно го наблюдаваше. Да, мечът му е запечатан, ала такива люде като него не обичат забрани. Пък и е свикнал да се държи грубо с хората, затова все му се струва, че всеки миг него ще нападнат. Вълкодав огледа с досада новия си съперник, живият му поглед обходи сегванина от глава до пети… и се спря върху високите, чак до коляното, ботуши. Десният кончов много подозрително се издуваше. Какво крие там?

Гарахар се наведе, без да сваля очи от вянина, и наистина бръкна в ботуша. Както се очакваше, бе къса палка, гладка, удебелена към върха, с топка на другия край, за да се държи по-сигурно с изпотена в бой длан. Кой знае защо, в Кондар не забраняваха носене на такова оръжие. Мечът ти връзват, тетивата от лъка запечатват, а бухалката — моля ви се, върти си я накъдето щеш. Изглежда онези, които са налагали забраните, никога не са били халосвани по чутурата с такива палки. Не е като с перце да те погалят, хич даже. А може пък наистина да е трудна работа да се измисли свестен закон за носенето на оръжия. От една страна, действително няма защо да се разкарват по улиците хора с копия и мечове. Ала от друга — току-виж се стигне до такова положение, че за всеки случай на народа и ръцете ще му връзват. Понеже, ако поразсъждава човек, ръката си е най-страшното оръжие, нали…

Гарахар нагласи палката с привично движение на опитен побойник и лицето му се напрегна.

— По-добре я скрий, момче — предупреди го Вълкодав. — Може пак да ти потрябва!

— Да бе, тъкмо за жена ти ще ми потрябва, за да я… — кресна му Гарахар… и бухалката се стрелна напред, последвана от яката му ръка.

Вълкодав успя да оцени по достойнство удара, насочен към гърлото му. С такъв устрем и сила, ако улучиш целта си, не само човешко тяло — стена ще пробиеш… Ако улучиш де. Не, не биваше Гарахар да посяга по този начин. Нито да споменава с мръсна уста вянските жени. Много сбърка този наемник. Много.

Заради това Вълкодав не го удостои с благородните похвати на кан-киро, приложи му нещо от домашните умения на своето племе. И пак малцина смогнаха да проследят движението на ръцете му. Той пристъпи късо напред, левицата тръгна в широка дъга, като да зашлеви нахалника, но се извъртя с реброто на дланта и пресрещна бухалката насред пътя й. Чу се трясък и нещо звънко се удари в стената зад тезгяха, като за малко не събори препарираната риба, окачена там на дървени клинове. Стоум отмаляло вдигна парчето от палката. Беше прекършена сякаш с тъпото на брадва, рошава от разкъсаните дървесни влакна от единия край и гладка откъм другия…

Тезгяхът се намираше вляво от Вълкодав, затова той използва лявата си ръка, за да не закачи някого, без да иска. Не му трябваха случайно убити…

Наемникът стоеше като замръзнал и гледаше втренчено това, което стискаше юмрукът му. Не вярваше, ала не можеше да допусне, че очите го лъжат. Живата плът бе смазала плътната дървесина като тънък сноп гнила слама. При това, помисли си шашнато Гарахар, той май даже не блъсна с все сила… ами ако ме беше цапнал така по главата?… Или по…

— Сядай си на мястото! — полугласно нареди Вълкодав. — Имаш недописано писмо!

Прилепчо отново се събуди. Съобрази, че е изпуснал веселбата, и живо прелетя до рамото на приятеля си, откъдето се озъби шумно на всички присъстващи.

Младите чираци и калфи, които седяха редом с кожаря, едновременно възкликнаха разочаровани, искаше им се боят да продължи. Твърде бързо свърши! Мъдрият им майстор ги срита под масата. Той прекрасно разбираше, че търпението на вянина не е безпределно. И вече е изхабено в усилието да не се изкуши да осакати сквернословника.

Гарахар се оттегли заднешком към масата си, седна мълком и се втренчи някъде през Еврих. Не виждаше граматика, а прекършената си бухалка, както и омагьосаната длан, надвиснала над него като секира на палач.

— Позволи ми, господине, да те подсетя докъде бяхме стигнали… — предпазливо се помъчи да го извади от унеса арантянинът. Деянието на Вълкодав не го слиса, честно казано, ала все пак му направи впечатление. Но не смяташе, че трябва да показва чувствата си. Първо — работата. И заплащането за нея. Разчиташе с това писмо да си откупи масата за постоянно, а може би дори да се погоди със Стоум за малка табелка отвън. Щом си седнал да пишеш за продан, никак не е уместно да показваш възторг от това, че клиентът ти на косъм е отървал кожата.

— „На почитаемия Неклюд с поздрав от Гарахар, пребиваващ в този ден в славния град Кондар, отседнал в странноприемницата на Лумон Кръпката, нисък поклон… — тихо прочете Еврих началото на посланието. — Отдавна нямам вести от теб, заради което сърцето ми е пълно с огорчение и безпокойство…“

Пред очите на сегванина бавно се топеше видението на безпощадната ръка, готова да го обезглави само с една плесница. Граматикът дваж прочете написаното, преди наемникът да се усети в кой свят се намира и да продължи да обяснява на Еврих какво не са поделили с неизвестния галирадец Неклюд. Посетителите се върнаха към паниците си със сегванска скумрия и пушени змиорки. Пеещо цвете и Слепия убиец опразваха заедно едно гърне с великолепно сготвен калкан, благоухаещ на лук и дъхави подправки. Сонморовите пратеници тихо се ометоха, а Стоум, неочаквано обзет от трескаво въодушевление, повика един ратай, комуто нареди да закове на стената остатъка от смазаната палка. Момъкът весело изпълни волята на стопанина, като окачи и отнетите пояси на посрамените юнаци. В Кондар имаше такъв обичай — да славят по този начин пазача на заведението, който не се е стреснал от въоръжени смутители на спокойствието. Вълкодав наблюдаваше ратая без особено удоволствие. Ако питаха него, би поискал за коланите и ножниците откуп. А така — само безполезна хвалба…

Привечер, докато Стоум залостваше вратата на гостилницата, Еврих отведе Вълкодав в своя ъгъл.

— Искам да ти кажа нещо… — поде той с такъв вид, сякаш идеше реч за кончина на близък роднина. — Ти разбираш, че наемният писар не бива никому да разкрива съдържанието на написаните послания, обаче…

— Щом не бива, не разкривай — прекъсна го вянинът.

— Хъм… налага се. Случаят е особен… Знаеш ли какво написах за оня сегванин, дето ти го… добре де, знаеш ли какво искал да узнае? Той пита някой си Неклюд, къде е изчезнал общият им приятел Зъбаря и още петима, които би трябвало вече да са дошли в града…

— Тъй.

— Аз поразпитах сегванина и научих, че те възнамерявали заедно да дочакат някой си Астамер, та с неговия кораб да пътуват отвъд морето, в Тин-Вилена. Крайната им цел е да се наемат като телохранители у някой си воинстващ жрец на Близнаците, който показвал непобедими бойни хватки…

Пак Тин-Вилена, повтори си на ум Вълкодав, докато затваряше вратата подир граматика. Пак този тайнствен Наставник… Колко жалко, че пътуваме в съвсем друга посока, приятелю Еврих, няма да видим този жрец. Защото хич не бих отказал да зърна човека, опозорил Изкуството. Да управлява света Любовта… Но кой ли обучава, по-точно претупва обучението и преподава кан-киро, без да се опита да промени душите на учениците си?… Интересно е да се разбере… Войнстващ жрец, в пълна мяра постигнал дара на Богинята, не би останал войнстващ жрец. Или аз нещо не проумявам?… Колко пъти Майка Кендарат се е мъчила дами даде от тази Любов, пък аз… Дали се промених поне мъничко?… Надали. Иначе тя не би тръгнала да се отказва от мен. Не се отказа де, но искаше…

Още два дни продължи все същата въртележка — различни бяха само пратените да изкоренят наглия Вълкодав от „Зъбатката“ хора. Първо дойде роден в Сакарем пехливанин, толкова висок, едър и тлъст, че от месата му някой Бог би могъл да извае двамина такива като упорития вянин, та би останало и колкото за хлапе като Йара. Или трима арантяни с телосложението на Еврих. Посещението на сакаремеца костваше на Стоум известни щети. При цялата си привидна тромавост, пехливанинът се оказа доста гъвкав и повратлив, ала собствената му тежест накрая му изигра лоша шега, когато той понечи да предприеме съкрушителен скок. Вълкодав лекичко го пренасочи и сакаремецът се сблъска с най-здравата маса в кръчмата, която пострада непоправимо — стана на трески.

Плененият пояс на пехливанина би украсил стената на гостилницата, като спокойно можеше да обхване в рамка и двата предишни колана, и парчето бухалка. Сакаремецът призна поражението си сам, без подканяне разкопча катарамата и подаде пояса си, като не вдигна очи от пода, откъдето с мъка и пъшкане се изправи. Токите в неговата страна се правеха грамадни, колкото цяла паница големи. Лъснатата кована мед изобразяваше Дървото на Световете и рогати елени, пасящи в короната му.

Вълкодав го спря:

— Недей. Ти се би честно и доста ме изпоти. Добър боец си и за мен беше чест да си премерим силите. В моя край такива не заслужават посрамване…

Сакаремецът хвърли бърз, почти признателен поглед и побърза да се махне от кръчмата. Навън го посрещнаха с приветствени и утешителни викове. Както каза Йара, на пехливанина Киринах бяха заложили доста хора, едва ли не половината от Средната махала дойдоха да го окуражават. Беше незлобен човек, по панаирите вдигаше най-тежките гири, а после с хвърлените му пари черпеше със сладкиши безпризорните хлапета. Добре стана, каза Йара, че Вълкодав постъпи с този мъж благородно. Вянинът само сви рамене. Бе оставил на Киринах пояса му само заради честния двубой, а не защото толкова го обичаха хората.

Вторият му противник се оказа пълна противоположност на пехливанина — дребен, жилест, дивно чевръст момък. Би успял да изтича по отвесна стена и да се преметне през глава, като се приземи зад гърба на съперника. „Ако си нисък на ръст — наставляваше някога Майка Кендарат, — това е твоето преимущество. Ако си висок — това пак е предимство. От теб се иска само да знаеш как да го използваш…“ Вълкодав го използва. Ниският му противник всъщност бе доста по-опасен от добродушния пехливанин. Вянинът не му позволи близък бой, малчото имаше зъл юмрук и грабливи като орлови нокти пръсти, способни да откъснат парче от дрехата заедно с кожа и месо под нея. Къде би могъл грубиянинът Гарахар да се мери с такъв! Сегванинът умееше само да сплашва несвикналите с оръжие чираци, размахвайки палката си. Не, този тук се оказа сериозен враг. Вълкодав мъдро не понечи да се надпреварва с него по бързина. Три пъти го отклони с хватката, известна в кан-киро като „планински бор отърсва снега от клоните си и пак се изправя“. След третото изпълнение зрителите взеха да се хилят все по-гръмко, което смаза бойния дух на малчото. Той си даде сметка, че ако пак му се наложи да изтупва прах и слама от косата и дрехите си, всеки глупак по площада ще го сочи с пръст. Пък и нямаше изгледи да накара противника си да сгреши, затова хукна към вратата, съскайки като разярен котарак, изпъден от кухнята. Изпроводиха го с подигравки да заповяда пак, ала този път не да събира люспите под масите, а да си хапне по човешки…

Състоятелните гости на „Зъбатката“, досега предпочитали тихите ъглови места, започнаха да сядат по-близо до средата, където се разиграваха схватките. Стоум реши да не изпуска кьоравото и промени заплащането — колкото по-близо до интересната среда на помещението, толкова по-скъпо бе обслужването. Продължаваше да се плаши от подпалване на кръчмата, но поне след като му бе потръгнало, се стараеше да оползотвори късмета си до дъно. За такива мераклии във вянските гори казваха, че и пръч ще седнат да издоят. Вълкодав не си даде труда да му го каже, но дори да го беше сторил, Стоум надали би се засегнал. Кръчмарят се интересуваше само от това, че нещата вървят повече от добре, а утре, току-виж, всичко свършило, така че…

А мълвата за ежедневните битки в „Зъбатката“ се предаваше от уста на уста из цял Кондар, в града само за това говореха, от което все повече и повече народ се натискаше да види всичко с очите си. Едни гадаеха кой накрая ще надвие непобедимия вянин. Другите зяпаха Слепия убиец, който редовно идваше да се наслади на любимия си калкан, поднасян лично от Зурия. Трети просто не искаха да им се смеят съседите, че не са били на най-прочутото за момента място — ама как, нима не си ходил да видиш?!

На седмата вечер от службата си Вълкодав отказа да нощува в залостената кръчма. Стоум потисна въздишка, преглътна упреци и със сълзи на очи огледа стените, масите, пейките, сякаш се сбогуваше с тях завинаги. Дори започна да подсмърча и накрая не издържа, запя омръзналата на вянина песен:

— Ще ме погубят, ти ще си виновен за съсипията ми… Само ти ще си виновен! Всичко е заради теб!

— Кому си изпотрябвал, та да ти пожарят дупката! — сопна му се Вълкодав. — Щом толкова те е страх, наеми си нощен пазач, имаш пари. Или ми плати двойно над дневната служба!

Вянинът споделяше убеждението на повечето кондарци, че Сонмор не ще се изложи пред града с безчестие, след като не е съумял да се наложи над опърничавия пазач в справедлив двубой!… Да, ако удари крадливо, предателски, сигурно хората ще почнат да се страхуват още по-силно от разбойническия главатар… ала уважението ще изчезне. Ще погребе цяла една легенда. Не, умен вожд не може да си позволи такова нещо…

Посетителите открито обсъждаха това, докато хапваха и пийваха в кръчмата. Чудеха се какво ще предприеме Нощният конис, така че хем да спечели, хем да не загуби лице. Думата „чест“ за сегашния Сонмор не беше куха дрънканица, всички го знаеха. И Стоум чуваше тези разсъждения…

Личеше, как в душата на солвянина се сблъскват алчността и страхът. След кратка борба връх взе първото.

— Добре, върви да почиваш където искаш! — каза той с такъв тон, сякаш оказваше на Вълкодав голямо благодеяние. — Но ако все пак… ако моята гостилница стане на пепел и главни…

— Тогава сам ще си бъдеш крив — изръмжа вянинът. — Защото си стиснат.

Стоум вдигна ръце, горчиво питайки солвянския Бог Змей, покровителя на тежката кесия, за какви прегрешения му е пратил подобно наказание. Ала не предложи на опърничавия си бияч заплата за нощно бдение, затова Вълкодав и Еврих тръгнаха към другия край на града, към странноприемницата „Нардарски лаур“, където ги чакаха Сигина и Рейтамира. Досега жените даже не бяха успели да се разходят из Кондар, да не говорим за устройване на що-годе приличен живот. В малко селце човек лесно си представя колко бързо може да се намери работа и жилище в големия град. Когато обаче от разсъждения се минава към дела, изведнъж се оказва, че представите са доста далечни от действителността, всичко, кой знае защо, излиза по-сложно и по-мъчно, никак не прилича на селските обичаи… Вълкодав понякога си мислеше за това, следейки в кръчмата ред да има. Добре, ето, ще припечелят те двамата с Еврих достатъчно пари, ще се договорят с някой мореход, ще си купят място на кораба… Комай вече е ясно, че ще пътуват четиримата. Не бива да оставят слабоумната старица и младата булка, избягала от съпруга си, на грижите на добри хора, каквито сигурно има в Кондар, ала това си е игра на късмет, не се знае на какви ще попаднат… Пък и жените напуснаха селото си донякъде заради пътешествениците — значи вянинът и арантянинът носеха някаква отговорност…

Освен това Вълкодав имаше основания да смята, че Еврих би изоставил Рейтамира само по принуда, ако няма никакъв друг изход. Младият граматик не бе си откраднал едничка милувка дори от познавачката на множество народни песни, макар че навярно би искал, личеше му само по това как й казваше добро утро. Ето и сега, отби се да й купи шепа халисунски орехи с мед в спретната дървена купичка, сама по себе си приятен подарък. Ловкото му перо, което така красиво редеше вежливи думи, цял ден се труди без умора и получи суха пара. Току-виж му хрумне да купи и лютня, да зарадва сирачето. Глезотия…

— Кой би могъл да си помисли — разсъждаваше на глас Еврих — за какви глупости ще ме накара съдбата да употребя свещения дар на писмеността!… Ти сигурно обърна внимание на онези двамата северняци, баща и син? Не може да не си ги подушил, когато минаха покрай теб. Те и десет дни да се къпят и търкат, пак ще миришат на оборски тор. И аз, представи си, похабих чудесното неизмиваемо мастило, за да изпиша върху парчета брезова кора имената на прасетата им!… Лакомка! Пъстра зурличка!… Подочули, че има човек, който пише красиво, и решили да турят табелки на свинете си! При все че нито единият, нито другият знае да чете!

— Може пък прасетата им да знаят… — рече Вълкодав, крачейки по тясната уличка. Еврих изстена така, че вянинът мигом съжали за казаното. Щом не умееш да се шегуваш, не се пробвай. Запита примирително: — Поне платиха ли ти добре?

— Много добре даже! — отвърна граматикът. — Да им се не начудиш…

— Ами радвай се тогава — изсумтя Вълкодав, на което Еврих се плесна по бедрата, поразен от равнодушието на спътника си.

— Я ми кажи, приятелю варварин, защо просветените люде, умственият каймак на народа си… Не се хили, не говоря за себе си, а изобщо! — добави раздразнено. — Защо, питам аз, забележителните мъдреци всякога мизерстват? И са принудени да се кланят на такива, които не са годни за нищо друго по-възвишено, освен да се ровят в смрадливи фъшкии? А?…

Вълкодав лениво уточни:

— А тези окаяни мъдреци свинско ядат ли?…

Еврих млъкна обидено, а вянинът се загледа нагоре.

По това време на годината в Галирад и във вянските гори царяха много светли нощи. Бляскавата колесница на Бога Слънце се плъзгаше по самия ръб на земната твърд, почти без да наднича в Изподния свят. Толкова близо до хоризонта я носеха крилатите коне, че отраженията на лъчистия златен щит проникваха в небето, пъдейки тъмнината… А ако се вярва на сегваните, у тях на Островите слънцето изобщо не залязвало през този сезон. Обикаляло в кръг, само докосвало края на земята, без да се скрива от очите… Тук, в Кондар, хората нямаха щастието да се радват на бели нощи. Над морето догаряше лилав здрач, мракът лека-полека настъпваше.

Някога отдавна, още на каторгата, един учен мономатанец обясни на Сивия пес как се получават светлите безнощия. Той обръщаше малко кръгло камъче около голямо, разказвайки за небесните пътеки на световете, ала вянинът нему повярва, защото не откри в това обяснение нито тайна, нито красота. Затова не го хареса.

Виж, Тилорн, той разправяше почти същото, макар и по-убедително, така че да ти се прииска да му повярваш. Да повярваш и да питаш още… макар че и неговата правда някак не допадаше на Сивия пес.

Вълкодав се намръщи и въздъхна, крачейки напред. Ето, още не са се отдалечили кой знае колко от Портала, а той вече мъчително тъгува за приятелите си, останали в Бяла вода. Не е хубаво това. Не е.

Богатите люде в Кондар строяха къщите си изцяло от камък, захлупваха ги с люспести от глинени керемиди покриви. Вълкодав се стряскаше само от мисълта да се засели да живее под подобна стряха. Изобщо не проумяваше как успяват хората да остават спокойни в такива домове. Е, имаше и такива с каменни зидове до първия кат, но отгоре жилището бе от дърво. Тия ставаха за обитаване. Но пък навярно на града му ставаше тясно в бронята от крепостна стена, затова и растеше нагоре, досущ хилави дървета в твърде гъста гора, свивайки и без това тесните улици. Над главата на вянина вече едва се виждаше ивицата вечерно небе, лабиринтът от каменни сокаци все повече напомняше на пещерните тунели. Не му се нравеше. Притежаваше нощно зрение, ала не тъмнината го смущаваше, а приликата с подземията. Какво хубаво може да се очаква от подземия?

Еврих бързо спря да се цупи и подхвана отново да се оплаква:

— Ти помниш ли колко време се мъчи Тилорн с това влагодържеливо мастило? Изтормози грънчаря Козица, докато не му направи светилник с дълги тръбички за горене на масло. Скара се със Сиривулд, внука на старейшината на рибарите, задето не му свари достатъчно светло и прозрачно лепило. А помниш ли колко си играеше да пробва кое масло дава най-фини и чисти сажди?…

Вянинът неволно се усмихна. Търговецът Гзел, притежател на различни чуждоземски чудесии, в края на краищата забрани на неистовия учен да престъпва прага му, та дори го заплаши да насъска кучето срещу му. Тилорн хич не се трогна, а на следващия ден посети сърдития търговец заедно с Вълкодав. И комай именно в същия ден намери у Гзел онова, което му трябваше. Ароматно масло, предназначено за нежна моминска кожа, цяла седмица после горя в малкия светилник, потопен в корито с вода. Тилорн, както винаги, изцяло се отнесе в заниманията си и се ужаси чак когато благовонията просмукаха цялата къща и стана невъзможно да се отърват от тях. Насетне задморските аромати се смесиха с миризмата на всевъзможни лепила, използвани от прилежния учен в опитите му. Първо завоня на мокри овчи кожуси — такова бе лепилото, после — на костно, на рибено…

Вълкодав пак се усмихна, като се досети, че Еврих не по-малко от него тъгува за Тилорн, Варох и Ниилит.

— В Четирите дъба едва разтворих една пръчица от това мастило, за да запиша песните на Рейтамира — не спираше да мрънка граматикът. — А тук ми нахълтват някакви копелета, които би следвало да бъдат отведени на робския пазар и да ги разменят срещу торба кози барбонки, и то само след като ги скопят… и ми разсипват по пода скъпоценната течност, способна да запази за идните поколения толкова мъдрост, че една десета част от нея би пукнала жалките им мозъчета в кратунките, ако биха дръзнали да я поберат!… Не, наистина, заслужават да бъдат одрани живи такива диваци, за да може човекът, създал това мастило, да избърше нозете си в кожите им! А днес ми цъфнаха братовчедите на същите малоумни незаконородени изродчета — и отново ми се наложи да хабя божествената кръв на учеността за табели с имена на свине! И защо ли всяко плоскоглаво двукрако, проимало отнякъде пари, непременно се натиска неговата нищожна бележчица да бъде изписана с най-доброто мастило и връз най-качествения лист?… Един направо ми поиска следното — направи ми като неговото, ама да е по-хубаво наглед! Плащам!… Плащал той… И всеки път изискват да им разтварям прясно мастило, а после да изливам остатъка!…

— Ами направи друго мастило — посъветва го с ръмжене Вълкодав. — И запази Тилорновото.

Еврих се стъписа и смути:

— Ами аз… вярно, че помагах на Тилорн от началото до края, но…

— Сажди ще настържеш от камината — каза Вълкодав. — Кой ще те проверява дали блестят по същия начин? Лепило и масло също може да се купи, при това евтино.

— Да, но всеки желае неговото да не се отмива с вода… Не бих обещал, че ще сваря същото като…

— Опитай — отсече Вълкодав, — пък като стане — нацапай си физиономията. Ако не успееш после да я измиеш, значи си сполучил. Ако се видиш чист в огледалото, значи нещо си сбъркал…

Еврих хлъцна и млъкна за кратко.

Улиците в Кондар винаги са ги правели така, че отвсякъде да се вижда дворецът на владетеля. Сутрин над града обикновено плуваше мъглица и заради нея на хората им се струваше, че изграденият върху хълма островръх палат се рее над покривите, трепка в лъчите на изгрева. Зрелище, наистина достойно за владетел — като приказка, която подмамва и води уж вън от сивите предели на скучния всекидневен живот.

Така се пееше в една кондарска балада, чута от Вълкодав още на каторгата. Северните нарлаки се кълняха също, че уж в по-предишните времена ценители на красивото нарочно посещавали Кондар, за да зърнат „летящия дворец“ на кониса. Отдолу, че и през мъглата, не се вижда как по уличките, стръмно катерещи се към палата-твърдина, се стичат потоци помия…

И въпреки това бе наистина завладяващо. Дори след заник-слънце, докато над града се сгъстяваше здрачът, твърдината страховито чернееше на фона на последните цветни отгласи на гаснещия залез, а искрите на далечните факли, мъждукащи по стените, приличаха на живи очи, зорко устремени да дебнат нощта. Ненапразно в същата балада се разказваше за миналото величие, за някогашни сражения и за незаспиващата стража, в редиците на която бдят не само днешните воини, но и сенките на загиналите древни герои… Вълкодав не разбираше от поезия, затова никакви чудеса и красоти не смогваха да го отклонят от мисли за насъщния. Нито да го накарат да спре да бъде нащрек.

Внезапно той мълком сграбчи Еврих, който вървеше малко пред него… и го просна на паважа. Докато падаше, арантянинът си помисли за тръстиковите листа за писане, обречени да се смачкат непоправимо. Загрижи се също и за мастилницата, която щеше да се строши и да попилее запазените капки Тилорново мастило… Въпреки наставленията на Вълкодав, той не се приземи сполучливо, удари си лакътя и гърдите, остана без дъх и с остра болка в ребрата.

Почти едновременно в близката стена издрънча нещо метално и до Еврих падна дебел болт от самострел. Арантянинът неволно се озърна натам, откъдето предположи, че е долетяла стрелата, и видя как Вълкодав безшумно изчезва в тъмнината. Прилепчо се втурна подире му, пищейки заплашително. Еврих огледа припряно улицата и схвана защо именно тук неизвестните нападатели са устроили засадата си. Можеха да стрелят от непрогледния мрак на страничната уличка, докато нищо неподозиращите жертви минаваха покрай светлата стена. Даже ако стрелата пропусне целта, лесно е да се избяга под надеждната защита на тъмата…

Само че откъде биха могли да знаят, че Вълкодав ще усети опасността, че и нощем вижда също толкова добре, колкото денем!… Еврих чу глухи удари, хрип и ръмжене. После от мрака изскочи обезумял от страх човек. Еврих се надигна чевръсто и храбро се хвърли да пресрещне беглеца, като кресна гръмко:

— Стой!…

Кураж му даваше споменът как ловко се беше справил с двамина разбойници в Четирите дъба, затова и занапред бе готов също толкова смело да помита всякакви злодеи. Ала този път не му се удаде да се поперчи с новопридобитото изкуство. Изскочилият от уличката направи нещо непредвидено. Еврих пое жесток удар в корема, сви се и отхвръкна като коте, питайки се изумено каква грешка е допуснал. Не падна на паважа само защото се вряза гърбом в стената на къщата. Заболя го силно. Устата сама се отвори за вик, но вместо това Еврих не успя дори дъх да си поеме. Остана му сякаш само да се свлече надолу и да умре. Въпреки това някаква сила му помогна да се отлепи от зида. Противникът тъкмо се обръщаше, за да изчезне, след като бе отстранил неочакваното препятствие. Еврих залитна напред и изцапаните му с мастило пръсти се вкопчиха в яката на елечето на непознатия. Онзи заръмжа, завъртя се, беше бая едричък, и стисна граматика за гушата… На Еврих му се стори, че кондарецът цяла вечност засилва космат чугунен юмрук право в лицето му… Опита се да блокира, да се брани… и разбра, че неприятелският пестник ще помете защитата. Почувства се като комар, комуто бе съдено да бъде размазан от небрежно плясване… и тогава иззад лявото му рамо изникна още една ръка, която пое смъртоносния юмрук с основата на разтворена длан…

По същия начин някога постъпваше ковачът Межамир Снегир, бащата на Вълкодав. Той бе способен да повали тройка препускащи коне само като удари с длан стърката на впряга.

Еврих трепна от влажното хрущене, което прозвуча неестествено силно. Видя как кръвта мигом се отдръпна от лицето на кондареца и то стана бяло като сирене, очите се облещиха, готови да изскочат, а устата под засуканите мустаци жално се сгърчи съвсем по детински — якият мъжага само след миг щеше да ревне с глас, да пръсне сълзи и сополи. Но не би. Очите му се подбелиха, пръстите, които стискаха гърлото на граматика, се отпуснаха като меки върви, здравенякът вяло се люшна и започна да се свлича. Еврих за малко да го последва, но някой го подкрепи.

Вълкодав предпазливо помогна на спътника си да седне и го подпря на стената. Еврих мъчително лапаше въздуха, сякаш се беше отучил да диша и сега тепърва свикваше как се прави това важно нещо. Никак не бе лесно. Студеният вечерен въздух нахлуваше във вътрешностите на граматика като отвара за повръщане. Еврих едва сколаса да се извърне и вкусните задушени зеленчуци, изядени от него в „Зъбатката“, се стекоха в улея покрай стената, предназначен за мръсни води. Безволно увисналата глава се оказа твърде близо до улея и вонята предизвика още гърчове в стомаха. Притъмня му окончателно и навярно би цопнал по лице в нечистотията, ако вянинът не го прихвана. Скоро коремът на Еврих се опразни и притихна. Злощастният боец избърса уста, отвори очи и погледна назад през рамо. Вълкодав бе клекнал до него, косата му бе разрошена като козина на участвало в схватка псе, но по нищо друго не личеше, че се е бил. След това граматикът съзря победения кондарец. Той вече бе на колене и стискаше с лявата си ръка дясната китка. Нито гък не се донасяше от него, но даже в гъстия здрач се забелязваше, че лицето му е бяло като набрашнена престилка на хлебар. Ръката му бе страшна за гледане. Пръстите — смачкани все едно от воденичен камък. Вълкодав му подхвърли полугласно:

— Може и да има из нарлакската земя праведни мъже, само дето още не съм срещал такива.

Кондарецът се озъби, левицата му пусна осакатената китка и се стрелна към пояса… Ритникът на вянина изкълчи долната му челюст, ножът си остана в канията, а здравенякът се просна по гръб в несвяст.

— Грешка — изсумтя Вълкодав. — Не да речеш, че от глупост си тръгнал подлости да вършиш…

Прилепчо кацна на рамото му и с чувството на изпълнен дълг започна да облизва белега на крилото си. Вълкодав прекрачи омекналото туловище на нападателя и не задълго се скри в уличката отсреща. Върна се, водейки още двама любители на пусии срещу почтени хора. Единият нападател бе със силно окървавена глава — нещо бе скълцало кожата по челото и бузата, красивото младо лице мязаше на уродлива маска. Тъкмо той имаше колчан с къси стрели-болтове за самострел. Еврих съобрази, че вянинът е налагал стрелеца по муцуната със собственото му оръжие. Вторият разбойник глухо простенваше и вървеше превит като стара бабичка. И двамата влачеха нозе, спъваха се в изпъкналите павета.

Вълкодав без особена нежност захвърли довлечените юнаци на земята. Еврих пък съумя да се изправи и сега стоеше, подпрял се на стената, сякаш онзи ден бе навършил сто години. Предишният път, когато получи подобен побой, се беше случил преди три години, за което време беше успял да забрави колко е болезнено, страшно и унизително. Разумът беше забравил, но не и тялото, виж ти… Само едно му се искаше сега — да легне и да се свие на кравайче като младенец в майчината утроба.

Но Еврих не възнамеряваше да се подчини на подтика на плътта си.

— Стража… — изхърка той, насила изправяйки гръб. Ставаше бавно. — Вчера… по същото време… срещнах стража. И онзи ден… също. Къде са сега…

— Къде, къде… — сопна му се Вълкодав. — Далеч, ето къде. Някой се е погрижил…

Премери арантянина с преценяващ поглед, размишлявайки дали да му повери най-слабосилния от нападателите. Ала самият Еврих имаше нужда някой да го носи. Вълкодав въздъхна, плю си на ръцете, подхвана най-малко изцапания с кръв злодей и го метна на врата си като агне, а двамата други повлече за дрехите.

— Хайде — подкани той спътника си.

Младият учен запъпли подире му, като се държеше за стомаха. Боеше се, несъзнателно, разбира се, че ако спре да подпира корема си, вътрешностите му ще провиснат болезнено като търбух на стар лакомник. Вървяха доста дълго, преди граматикът да разбере изведнъж, че са се запътили не към странноприемницата, а нейде другаде.

— Ти… накъде ги…? — попита на пресекулки. — На стражниците ще ги дадеш?…

— Да-да… На жреците.

Изведнъж зад гърбовете им се разнесе глух тропот на копита.

— Стража!… — пресипнало повика Еврих, като обърна глава назад. Не беше стражата. За кратко в теснината на улицата се очерта грамаден кон, чийто ездач бе прегърбен и закачулен.

— Ей, любезни… — пак повика Еврих, ала отговор не последва. Конникът се отдалечи, без да бърза, като дори не ги погледна. Равномерният тропот на копита постепенно затихна.

А после отпред се появиха стражниците, които по заповед на кониса еженощно обикаляха кондарските улици. Еврих дочу как някой се обърна към старшина Брагел. Отначало граматикът се зарадва и понечи да подвикне, но бързо размисли. Какво ще стане, когато стражниците ги видят такива? С трима пребити с тях? И вземат да разпитват какво се е случило?… Разбира се, те двамата с Вълкодав не носят никаква вина. Ала Еврих неведнъж се беше сблъсквал с чудесата на чуждестранното правосъдие, което първо ти опустошава кесията, после те държи месеци наред в смрадлива тъмница, та чак после може и да те пусне, ако имаш късмет, въпреки че не си бил виновен. Граматикът не гореше от желание да проверява дали и нарлаките не следват обичаите на съседите си в това отношение. Отказа се да се убеждава точно сега дали са по-цивилизовани. Вълкодав, изглежда, бе на същото мнение. Въпреки товара си, вянинът ускори крачка, за да избегне блюстителите на реда и закона. За щастие отрядът на Брагел не ги забеляза и отмина по пътя си.

Еврих си отдъхна, но не след дълго взе да се терзае с подозрения, че навярно стражниците нарочно не са ги забелязали. Дали беше вярно?… Кой ще се закълне, че не им плащат да подминават тази или онази уличка в този или онзи час? Брагел няколко пъти се е отбивал в „Зъбатката“ и бе направил на арантянина добро впечатление — честен мъж. Еврих не искаше да допуска, че хората на всесилния Сонмор са подкупили и него. Пропъди гнусната мисъл, прекрасно давайки си сметка, че навярно никога не ще научи истината.

Продължи да се тътри след Вълкодав, следейки как болката в стомаха постепенно го напуска. Срамуваше се от безсилието си. Когато се почувства по-добре, мълчаливо улови единия от разбойниците за краката, за да облекчи спътника си.

Лечебницата за сиромаси, основана от жреците на Боговете-Близнаци, се намираше близо до пристанището. Беше голяма къща от дъбови трупи, построена преди трийсет години от богат търговец. Веднъж той се разболял тежко и само жреците смогнали да му помогнат. Зли езици твърдяха, че тъкмо те посегнали на здравето му, за да го лекуват после. Ала дали така, дали инак, накрая благодарният търговец подарил палата си на своите целители в двуцветни одежди, за да може новата вяра да има дом в Кондар, да могат Учениците да спасяват и други страдащи. Къщата представляваше повече грамаден склад, отколкото дом за живеене, предишният стопанин именно за това го бе ползвал. Сега на горния кат се приютяваха болните, а в приземието, сред останали от търговеца вещи, се трудеха немногобройните жреци — перяха превръзки, варяха илачи, стриваха лечебни прахове и дълго се взираха в стъкленици с урина, за да проумеят причините за един или друг недъг.

Когато Еврих и Вълкодав пристигнаха с тримата осакатени злосторници до лечебницата, бе станало съвсем тъмно. Вянинът с голямо удоволствие стовари нападателите на ниските стълби пред прага и потропа с юмрук по вратата. Почти незабавно отвътре зашумоляха стъпки.

— Свети да са Близнаците, почитани в три свята! — отваряйки вратата, с кротка тържественост провъзгласи брат Никила. Носеше маслено светилниче и не попита кого са довели бесовете в толкова късна доба.

— И Отеца Им, Предвечен и Нероден! — отвърна Вълкодав, застанал над слабо мърдащите тела.

„Ако почукат на портата ти — отвори!“ — гласеше една от заповедите на Близнаците. Вянинът би предпочел да тълкува тези свети слова изключително в духовен смисъл, нещо като „грях е да криеш божествените истини от жадуващия приобщаване“. Тукашните жреци обаче отваряха вратата буквално, което според него бе крайно непредпазлив навик. Че и глупав. Но пък кой е той, за да учи Учениците как именно да изпълняват завета на своите Богове?

Еврих срамежливо остана отзад в тъмното, като дебнеше ръката си да не се залепи пак за корема. И при това се тревожеше дали железният юмрук на нарлака не му е причинил някакви вътрешни увреждания, може би дори разкъсване… Кон да ме бе ритнал, мислеше си той, надали щях да съм по-зле! Не знаеше какво е да те ритне кон, но вече имаше представа. И си рече, че доста повече от тримата мерзавци има право на помощ. Ала би потърсил за такова нещо ТЕЗИ жреци само ако не би имал друга възможност.

— Дали ще ти се намери кътче за пострадали люде, почитаеми Никила? — попита Вълкодав. — Малко ги понатупах…

Очакваше жрецът да го укори възмутено за проявената жестокост, а после да разпитва какво я е предизвикало и дали не е могъл да не бие момчетата толкова безмилостно, щом като не му се е отворило благо слово за решаване на спора. Ала Никила не каза нищо. Веднага се наведе над пребитите, озарявайки ги със светилника. Прегледа разбитото лице, смачканата ръка, препънатото по неестествен начин коляно. После вдигна глава и попита с известна възбуда в гласа:

— Нима ти сам си ги… братко?…

Вълкодав сви рамене и кимна към здравеняка с осакатената ръка:

— Не давай на този да избяга, като се свести, уважаеми… Еврих, ела да ги вкараме вътре.

Граматикът без желание пристъпи напред, измърмори нещо учтиво и се зае да влачи заедно с жреца и другаря си окаяните злодеи в лечебницата. В това време от странично помещение се появи беловлас жрец-наставник с хаванче в ръка. Старецът изглеждаше уморен, но тъмните му очи бяха зорки и съсредоточени. Той веднага нареди да вдигнат момъка с разбитото лице върху дървен нар и донесе извити игли, за да зашие раните. Тъкмо този миг младият нарлак избра да дойде на себе си и започна диво да се озърта. Вълкодав пристъпи напред, за да затисне глупака, който сигурно би сграбчил стареца за ръцете, но белокосият жрец го спря с едно вирване на вежди.

— Земята е пълна с болка и страх, но има още Небе… — тихо промълви той, втренчен в очите на стрелеца и ласкаво галейки вкоравените му от кръвта руси коси. — Погледни, сине мой, с колко мъдро спокойствие е напоена Неговата синева…

Момъкът послушно зяпна към дъсчения таван, окаден и потъмнял с времето. Еврих забеляза как се изглади от страдалчески бръчки оцелялата половина на лицето му, как полека придоби израз на ведрина, забравяйки страха и мъката. Даже и нему се прииска да погледне нагоре, дали случайно не е зейнал отвор, а през него да нахлува синевата на небето. Едва се сдържа да не го стори.

— Виждаш ли как Небето в Своето безкрайно милосърдие ти праща чист слънчев лъч? — продължи старецът. Лежащият на нара леко кимна. — Сега този лъч ще докосне раната ти и ще я изцели… — ромолеше гласът на жреца. През това време чевръстите му пръсти премериха лъскав конец и го провряха през игленото ухо. — Малко ще щипе, защото не може да се изгони голямата болка, без да се причини малка. Но ти си мъж и ще потърпиш, нали?

Русата рошава глава пак трепна в знак на съгласие. Сетне момъкът заспа благ сън, сякаш в собственото си легло. Никила подаде на наставника стъкленица с тъмен восък, който миришеше на леко загнила слама. Жрецът внимателно проми раните, намаза разсечената плът с лекарството и взе иглата.

— Прости ми, почитаеми… — неочаквано за себе си се обади Еврих. — Имах късмета да се запозная с един велик лечител… в далечен оттук град… Той потапяше иглата и свиления конец, преди да кърпи кожата, в много силно вино или оцет. Казваше, че така убивал заразата, която плува във въздуха и може да предизвика възпаление в шевовете.

Жрец го изгледа втренчено.

— Онзи лекар — продължи Еврих — също знаеше как да приспи болника със силата на едното слово. Знаеше и как да цери с докосване. Пред мен той спаси един… човек, когото бяха наръгали с нож…

Еврих замлъкна отсечено, съжалявайки за изтърваните думи. Жаждата му на учен и любител да спори често водеше до последици, също толкова плачевни, както и склонността на тези жреци да отварят вратата, без да питат кой чука. Не можеше сега да си признае, че именно него бяха изцелили по този начин. Защото това би повлякло разказа как го е наръгал наемният убиец. Който бе пратен от…

Ала Ученикът на Близнаците само повтори, сякаш опитваше на вкус ново, непознато лекарство:

— Зараза, която се носи из въздуха… значи и вятърът я пренася… Дали ще се сетиш, добри човече, как е името на онзи мъдрец?

— Хората го наричаха Тилорн — проклинайки се наум, отговори Еврих. И за всеки случай добави: — Преди три години бях в Галирад, там мнозина го познаваха…

Старецът важно кимна.

— И аз съм чувал за него, макар на Предвечния не Му бе угодно да ни запознае… Никила, приятелю мой, донеси виното, в което днес накиснах прясна коприва!… Чул съм, добри ми човече, че благородният Тилорн прекарал в солвянската столица не повече от половин година, но там до ден-днешен го помнят с обич. Ти навярно си негов следовник или ученик? Ще съм ти признателен, ако споделиш с мен някои полезни за занаята ни на лечители неща, предадени ти от великия мъдрец Тилорн.

Чевръстият Никила донесе виното и жрецът потопи конеца и иглата в стъкленицата, а после, като поразмисли, оплакна и ръцете си в течността.

— Ние ще ви навестим с моя господар утре — намеси се Вълкодав. Еврих, който неволно вече предвкусваше дълга и увлекателна беседа със стария жрец, се сепна и побърза да се съгласи.

Никила ги изпрати до вратата.

— Когато за първи път съзрях Светлината — каза той на Вълкодав, — веднага реших да избера за себе си пътя на жреца-воин. Бленувах да следвам Големия брат, сиреч да преследвам Злото и да наказвам с огън и меч всичките му прояви, където и да насочи Предвечният нозете ми. Но моят Наставник… — Никила с усмивка се озърна назад, — той ми рече: преди да наказваш, следва да се научиш да прощаваш. Затова дойдох тук и ето че служа на Малкия, като лекувам пияници, пребити в кръчмарски свади, дребни крадци, налагани с камшик от стражници, както и блудници, прихванали срамна болест… Милостив съм към всички онези, които се канех, ако не да изтребвам с остра стомана, то да порицавам с огнедишащо слово!… — Никила пак се усмихна, този път срамежливо. — Отначало си казах, че това служение е призвано да кали духа ми… да изпита колко здрава е вярата ми… мечтаех час по-скоро да привърши срокът ми и да поема избрания преди път… А сега вече си мисля — дали моят Наставник не е видял в мен нещо, недостъпно за мен самия? И е прозрял, че истинското ми предназначение е не да сразявам Злото с меч, а с лекарско изкуство да изтръгвам хората от гибел? За да могат те отново да осъзнаят живота си и да се приобщят към Доброто?…

Последното изказване се стори на Вълкодав като камъче в неговата градина, вянинът усети как вратът му настръхва сприхаво. Нещо твърде често напоследък го учат как да живее!… От Майка Кендарат бе готов безропотно да чуе всичко, каквото й е угодно да каже. Ала от някакъв си жрец, който още с нищо не е доказал своето право да го поучава?…

Потискайки раздразнението си, той пъхна ръка в кесията си и изсипа в шепата на жреца няколко сребърни монети — почти цялата си надница.

— Вземи — каза на Никила. — Аз ги пребих, затова дължа дарение на този Дом.

Никила се поклони благодарно, но когато се изправи, Вълкодав ненадейно видя в очите му палави искри.

— И все пак понякога — промълви Никила, сякаш за да продължи прекъснатата си мисъл, — понякога взема да ми се струва, че воинският път за утвърждаване на справедливостта също не е лишен от предимства… Защото, нима не ни учат и Големият, и Малкият, че преди да вдъхнем в тялото здраве, следва да изтребим заразата?…

На следващия ден заеманото от Еврих място на масата край кухненската врата в кръчмата „Сегванска зъбатка“ бе пусто. Граматикът заяви на Вълкодав, че печеленето на пари може да е важна работа, но над презряното сребро стои една беседа с учен събрат. Вянинът понечи да го подсети, че нищо чудно в лечебницата да се веснат хората на Сонмор, ала после поразмисли и премълча. Ако усетът му все още бе останал остър, след несполучливото нощно нападение следваше да се очаква нещо извънредно в „Зъбатката“, едва ли разбойниците ще се занимават с някакъв си арантянин, пък бил той и трижди учен. Какво толкова извънредно нещо очакваше вянинът? Ами, да речем, в гостилницата да нахълта цяла дузина главорези и да извадят заредени самострели изпод наметалата си. Със сигурност по-безопасно за Еврих щеше да бъде да си приказва с жреца-лечител до самозабрава. А и нали уж е „телохранител“, редно е да се погрижи за „господаря“ си… За предпочитане е граматикът да се намира там, където Вълкодав може и да не успее да се застъпи за него, отколкото да стърчи там, където има изглед да бъдат пречукани и двамата…

Нищо не спомена пред Стоум за снощната засада, денят започна както винаги. Щом кръчмата отвори врата, народът се натъпка вътре, хукнаха насам-натам слугини, откъм кухнята повя мирис на добра храна. Посетителите поздравяваха Вълкодав, някои дори му подшушваха доверително, че са заложили големи пари на това, че и днес не ще успеят да го изпъдят от гостилницата. После пристигна, воден от спътничката си, Слепия убиец.

— Говори се наоколо — полугласно рече той, като спря до вянина, — че на трима млади мъже, на никого в този град не особено любими, нощес някой им потрошил ръце и крака. Говори се също, че същите трима тази сутрин трябвало пак да минат, за да вземат данък закрила от сиромашията в махалата, както и от безобидните артисти, които радват народа с уменията си по пазара…

Чернокожият се усмихваше. Имаше вид на човек, отдавна примирен със съдбата си, но неизпускащ възможността понякога поне да й покаже среден пръст. Девойката, напротив, постоянно се озърташе към вратата с тревожни очи.

— А аз чух — каза Вълкодав, — че и в други рибни гостилници готвят хубав калкан.

Пък и там надали ще довтасат здравеняци да мъстят за строшените кости на аверите си, добави наум.

— Да идем другаде, Дикерон — тутакси се замоли на приятеля си Пеещо цвете, като благодарно кимна на вянина. — Нека отидем в предишната ни гостилница, хайде…

— Щом ти се иска да разбереш как гощават другаде — заинати се мономатанецът, — върви! На мен тук ми е добре.

Той безпогрешно тръгна към масата, на която няколко дни поред го настаняваше Стоум, при което Вълкодав скришом се порази от уверената походка на слепеца. И отново, за кой ли път се запита, какво би сторил той самият, ако го сполети мракът на подобна тегоба. Незрящ… Едва забележимо потръпна. Пеещо цвете, почти разплакана, последва Дикерон. Не можеше да има и капка съмнение, че го обича и че би скочила подире му дори в Кладенеца Бездънен, камо ли под разбойнически самострели. За съжаление, да налее на любимия си поне мъничко благоразумие, бе пряко силите й…

Вълкодав ги изпроводи с поглед — и внезапно забеляза, че улицата, обичайно оживена и пълна с любопитни зяпачи, е станала удивително тиха. По същия начин се смълчават пойните птици, чуруликащи в гората, когато на близкото дърво каца свиреп ястреб. Вълкодав веднага се извърна към вратата, като се постара да запази спокойствие, нарочно бавно. А сетне прекрачи прага и излезе навън, без да обръща внимание на недоумяващите възгласи на гостите в кръчмата. Не му бе до тях — бе видял един човек, пред когото тълпата се разстъпваше и всеки в нея се свиваше, притихваше, даже още преди да го е зърнал.

Комай имаше петдесет години зад гърба си и не се отличаваше с нищо особено — по-скоро слаба снага, прошарена коса, малки мустачки, смугло лице с тънки черти. Даже Тормар изглеждаше по-страшен от него. Ала само неопитно око и плитък ум биха направили подобен извод. Вянинът чак със стомаха си усети, че насреща му крачи воин, най-малкото равен нему. Най-малкото равен. Личеше по това как върви през човешкото гъмжило, сякаш през чисто поле. И даже не защото бе дясната ръка на Сонмор, което се знаеше от кондарци. Казваше се Икташ — и това цял Кондар знаеше…

Прилепчо, стрелнал се през отворената врата след вянина, нададе боен крясък и се устреми към приближаващия се мъж, ала ненадейно насред път се преметна във въздуха, сякаш сблъскал се с невидима стена. Стръмно полетя нагоре към покрива на гостилницата и там заподскача с жален писък по пъстрите керемиди. Сякаш отчаяно зовеше приятеля си да стори същото…

Вълкодав застана на средата на улицата и зачака. Чакаше с цялото уважение, каквото се полагаше на такъв боец. И си рече мимоходом, че добре е направил, дето не спря Еврих да иде при жреците. Сетне престана да мисли изобщо, изчисти съзнанието си от излишни разсъждения и чувства. За кратко за него съществуваше единствено предстоящата схватка. После изчезна и това, остана само слънчевата светлина, лееща се от небесните висини. Ако някой нахлуе в тази светлина и се опита да смути плавното й течение, нарушеното вселенско спокойствие трябва да се възстанови. А на каква цена — нека това бъде грижата на мъдрата Господарка на Съдбите…

Човекът насреща, също като Вълкодав способен без голям зор да разпилее всички побойници на Сонморова служба, се приближи на една ръка разстояние и спря като закован. Майка Кендарат наричаше това „разстояние на готовност на духа“. Половин педя по-близо — и…

Двамата нищо не предприеха, просто стояха мълчаливо и неподвижно. Въпреки това по улицата секнаха и последните неволни възклицания, спря възбуденият шепот, тълпата затаи дъх. Не, тук не се гласеше схватка на кирливи свададжии, тръгнали да изясняват на Западната или на Бреговата махала принадлежи еди-коя си изгнила дъска от оградата между тях. Тук никак не са уместни нахъсвания и ритуални обиди, с каквито загряват кондарските побойници. Двамата воини, безмълвно съзерцаващи се, отдавна бяха изоставили потребността да изтъкват собствените си достойнства, за да уязвят съперника с измислени или истински негови недостатъци.

Зрителите се бояха да шавнат в очакване кога най-сетне първата мълния ще разпори въздуха и ще се разрази нещо, за което на стари години може да се разказва на внуците. Сякаш мъчителното очакване на двубоя не тегнеше единствено на двамата мъже, на които предстоеше да мерят сили. И двамата нямаха навика често да пускат в ход пълните си способности, но щом предстои схватка, не биха се поколебали да стигнат докрай, когато надали ще има изглед да оцелееш — само да дадеш живота си по-скъпо…

Хора, които така разбират двубоя, рядко бързат да го започнат първи.

И все пак първото движение направи пратеникът на Сонмор. Той едва забележимо, само с очи, се усмихна на противника си… и бавно, без да мръдне от място, му се поклони. Опитните люде в тълпата дори видяха, че той за кратко сведе немигащ поглед, като по този начин прояви висшата степен на доверие към благородния си неприятел. Вянинът почти незабавно му отвърна със същото, изоставайки навярно с четвърт миг. Отстрани хората решиха, че двамата съперници се поклониха едновременно. А сетне Сонморовият довереник се обърна и с величаво спокойствие се отдалечи, като тълпата отново му правеше път, без да гъкне. Даже най-запалените любители на жестоки битки не се обадиха, нито се почувстваха излъгани в очакванията си. Само неколцина твърде глупави зяпачи тихичко промърмориха под носа си — тю, нямаше какво да се види — ни къ̀рви, ни избити зъби по паважа…

Какво да се прави, всякога има някой нещо да не хареса!

Тринайсетгодишното девойче седеше с подвити крачета на пода, застлан с брезова кора, и за кой ли път преравяше съдържанието на пътните си дисаги. Подът бе прохладен и гладък, заради което от време на време й се припомняше, привиждаше докосването на люспестото туловище на Чудо-рибата. Отвъд стените на колибката постепенно се кротваше малкото селце. Възрастните лягаха да спят, а неуморните младежи — петима момци и шест момичета — отидоха при съседите Борсуци на честна седянка до зори. Повикаха и Еленушка да дойде с тях, ала тя отказа, оплака се, че главица я боли, от жежкото слънце навярно. Наистина усещаше тежест в слепоочията, само че досадната немощ нямаше нищо общо с решението и. Просто на седенките все по-често пристигаха младежи, докарани от бащите си от близки и не толкова близки села. На рода на Петнистите елени му се носеше открай време добра слава, а тази година тръгна и слух, че нова мома е „назряла“. Затова идваха бащите на младежите. Да я огледат. Да я запознаят със синовете си, подраснали за женене. Да й поискат мънисто — не е грях да се поиска, нали?…

Еленушка никому не сподели как без малко да яхне Речния кон. Тайната я изгаряше отвътре, но тя си траеше. Няколко пъти неудържимо и се прииска да разкаже за случката на приятелката си Къпинка. Или на баба си да прошепне за Рибата. Бабините очи и досега светят като на млада мома. Навремето баба, разправят, била лукава красавица, въртяла буйните момци на кутрето си. И пак според мълвата хорска, по-големите сестри на Еленушка досущ като нея са станали. Дали тъкмо баба няма да я разбере, че не ще се примири със строгите майчини повели да забрави онзи странен човек, когото бе срещнала във Велики хан преди три години?…

Дали няма да я разбере… Еленушка устоя и нищо не каза — нито на дружката си, нито на баба си. Защото кажеш ли — все едно в лодка към водопад си поела, само веднъж веслото да обърнеш — а после спиране няма.

Момичето се помъчи да си се представи на мястото на баба си, каквато е била на младини, и пак въздъхна. Не, много добре си знаеше, че не й е отмерила Господарката на Съдбите нито хитрост, ни замайваща ума хубост. Някой възрастен пък, ако я погледнеше, би добавил, че тя още преживява най-рошавите си лета — вече е отминала детинската й прелест, а привлекателността й на жена засега не е разцъфнала. Случва се, нали, че грозновати момичета ненадейно изкласяват подир „рошавите лета“ в истински красавици. А става и обратното. И какво ще се излюпи от наеженото пиле с името Еленушка, мъчно би могло все още да си представи човек.

Някой възрастен, вероятно, би забелязал и това, че душата на момичето също не е подредена, съвсем като външността. Обидите от вечерта, които зряло сърце забравя до заран, на тринайсет години те карат да си мислиш не на шега, че животът вече е свършил, преди да е започнал. Или друго хрумва в тринайсетгодишната главица — мисълта за бягство от къщи. А и след като три лета подред толкова често ти напомнят за онзи разговор под ябълковото дърво, така че дълбоко да проумееш някои неща и да се запиташ — а дали случайна е била онази среща? — тогава… Затова колкото пъти да ти заповядват — изхвърли безродния скитник от ума си, току-виж наистина повярваш, че именно той ти е съден за спътник до гроба, от Боговете обещан и орисан… дали? Какво да се прави сега?… Ами удивителният пес с ясната перличка, вшита в нашийника му, песът върколак с човешки очи, който дваж се е явявал — я насън, я в блян?… Ще го види ли Еленушка трети път, а ако да — какво ще значи това му посещение?… В гърдите хлад приплъзва, сърцето почва неравно да тупти, чак скимти — тревожно, сладко… Много пъти Еленушка с надежда поглеждаше към светия красен ъгъл на къщата, където стояха дървените ликове Божии, изрязани от ръцете на прадядо. И им отправяше молитви, и им искаше съвет, ала Боговете мълчаха — мисли сама, момиче.

И ето какво измисли накрая. Наказвайте ме сега.

Еленушка обида я задушава. Никой не желае да я слуша, никой не притичва кураж да й даде. Нека. Утре сутрин ще се сетят — как така, защо не са издоени кравите? — а то най-малката дъщеря никаква я няма…

Мисълта за изоставените, жално мучащи крави определено бе излишна. Едно е да си чоплиш раните в душата, да се опиваш от собствената си горчивина, укрепвайки вяра във взетото решение. И съвсем друго е да разбереш внезапно, че кроежите ти, ако ги осъществиш, ще причинят болка. И то кому? На безсловесните, невинни животни, които имат такива големи ласкави носове, добри очи, рошави уши, които веднага трепват при звука на гласа й, свикнали са с него…

Еленушка треперливо въздъхна, беше и много жал за самата нея. После се протегна към вратата и надникна навън. Без да иска, събори от скута си дисагите и от тях изпадна сивкавокафяво орлово перо. А брезовата кора по пода, гладка и прохладна на допир, отново и се привидя като рибешкия гръб на Речния кон.

Ще напусна рода си…

Навън гъстееше сива, рехава мъгла. Вратата гледаше на юг — както на всяка постройка, направена с ум и мерак, — но девойчето знаеше, че розовото зарево на скрилото се слънце още не се е стопило по северния небосклон. По-тъмно няма да стане. Трябваше да се реши сега.

Точно сега.

Сърчицето й затуптя диво. Еленушка изведнъж пак си припомни, че още не е наречена с истинско име, не са я повили около бедрата с пола на пълнолетна мома. Чака я още поневата… И излиза, че засега дори не й се полага да има собствена воля и способност за вземане на разумни решения. Ето, наесен, когато облече момински одежди, и тогава…

Тя си представи чистите и хубави лица на младежите от съседските семейства, същите момци, за които майка й е приготвила цяла кесийка преливащи се мъниста, и нещо стисна душата й. Тъга. Леле, как се репчат момчетата един на друг само за да й се харесат, как се мъчат насила да се държат като мъже — сдържано и с достойнство, докато хвалят своите родове… защото собствени заслуги никой от тях още няма. Но родът стои зад гърба на всекиго. Силни родове, славни родове…

Еленушка прехапа устнички, изправи се, грабна дисагите и прескочи прага. Огледа празния двор и си каза наум, че навярно го вижда за последен път. Беше светло, макар да наближаваше полунощ. Сякаш цареше облачен ден. Само дето е тихо, тихо, тихо — чак страх да те хване. И светлината иде не оттам, откъдето идва денем. Колкото да те обърка — това дали наистина става с нея, или е само сън?…

Еленушка внезапно трезво и като възрастна разбра как може да завърши бягството й. Та къде ще дири онзи човек, когото Елените другояче освен като безродник не наричаха? Комуто тя даже не знае името?… В солвянската земя, в престолния Галирад?… Че там, ако не лъжат пътуващите търговци, повече от две години никой не го е виждал!

Въображението тозчас и нарисува картината как нейде далеч, на другия край на широкия свят, Сивият пес слуша странстващи певци, а те редят балада за едно вянско момиче, отрекло се от рода си и така се скита немило-недраго през градове и паланки, търсейки любимия си. И тогава той ще погледне мънистото, ярко блещукащото мънисто, което изведнъж ще пламне в дъгоцветен огън и…

И какво?

Ако преди това, още утре, не срещне момичето някой злодей, каквито тя, въпреки крехката си възраст, вече бе виждала. И умът й подсказа, че с тази среща ще свърши пътешествието й. Ала нозете й, изпълнени с безразсъдна лекота, през това време чевръсто я отдалечаваха от родния двор, покрай познати колиби, покрай топли обори, към пътя, вън от селцето, където като бакъреносинкава стена се извисяваше кръстосван нашир и надлъж боров лес…

Към необратимото. Завинаги.

Еленушка успя да осъзнае това „завинаги“ и мислено прекоси някаква граница, като се усети сякаш отрязано от корена дърво — вече ни да го посадиш, ни да го прилепиш към сиротно останалото пънче, ни да му влееш от предишния живот.

И тогава на няколко крачки отпред на пътечката изникна неведомо откъде сива сянка.

Пес!… Пес колкото вълк на бой, само че още по-страховит. И с кожен нашийник, към който здраво е зашито кристално мънисто, лъчиста капка. Но как така свети? Не би трябвало, няма слънце да запали студеното огънче в нея… Сърцето на Еленушка подскочи.

— Здравей — прошепна тя. И коленичи, протегна ръце насреща.

Песът бавно се приближи. Не махаше приятелски с опашка, не тръгна да се умилква като другите кучета. Сведе глава, притисна чело към нейното и остана така. Еленушка прегръщаше могъщата шия на звяра, с наслада ровеше с пръсти в козината му, гъста като нищо друго, и си повтаряше наум, че сега всичко, наистина всичко ще потръгне. Всичко ще стане както трябва.

По някое време тя се изправи и се хвана за нашийника, вдигна дисагите от земята, нарами ги.

— Да вървим, кученце! Да вървим по-скоро!

Той я погледна, като че ли въздъхна и решително тръгна… обратно към селото.

— Не натам, кученце! — примоли му се тя. — Ние с теб… трябва да потърсим нашия човек!

Песът отново се взря в очите й. Разбираше той, много добре я разбираше. За по-сигурно стисна със зъби края на полата й.