И поведе Еленушка назад, у дома.
В морето, е небето, далеч от земята,
носи се синият плащ на мъглата,
там, като сенки, кораби плават,
незнайно къде и защо заминават.
По дъсчени палуби хора будуват
и някой въздъхва, нелека съдба,
В трюма степания робски се чуват,
и бият се плъхове пак за троха.
Ала тук, дето чайки се карат без думи,
де вълната вечно се бори с брега,
за нас са миражи платната издути
и няма да чуем на роби плача.
Оттам не се вижда кеят порутен,
и рибята мърша, в скалите що гние —
за тях само знак сред камък се гуши,
дъга, а под нея рекичка се вие…