Съдбите наши като ручеи текат,
изронват се подобно пясъка крайбрежен,
какво е песъчинката, какво — водата?…
В живота си, обаче, неведнъж
човек сам трябва да си изкове съдбата.
И често трудно е да избереш,
какво като от тебе не зависят кралства.
И ако някога добро и зло
се сблъскат в битка откровена,
или пък е веч дошъл мигът
пророчествата сетни да се сбъднат,
ти погледни във своята душа
за туй, което те влече с велика сила,
кое те движи и какво е то —
вражда ли е, или добро?
А сетне ти внимателно се вгледай
кой силен е, кого с венец ще кичат,
кому навеки името не ще изричат?
И пак в душата своя погледни
дали добър е краят, който виждаш?
Запитай се отново, точно ти
нима да се намесиш още искаш?
И що за радост е това
без име в бой неравен да умреш?
Дали все пак да не склониш глава,
веч никого не ще да отървеш…
И няма смисъл от геройство празно,
което невъзпято си остава,
а времето лекува всичко знайно,
дори на себе си донявга се прощава.
Освен това, повярвай — тъй е,
по-лоши врагове от тези няма,
които в огъня на люта битка
за всяка чест и доблест ще забравят.
По-мразени са те и от онези,
които любовта и добротата бранят.
Къде е разликата между тях,
с кого е правдата тогава?
Накрая победилият герой
с умора скланя своя меч,
врагът застава на колене,
светът отново от беда спасен е.
Но проехтява заповедно:
„Главите да се отсекат
на всички, що не са покорни!“…
Какво тогава ще решиш,
мой смел другарю,
кому тогава ще помогнеш?