Право на двубой

12. Конникът

Арантяните обичат да се хвалят, че уж начертали най-първата карта на света. Може и да не лъжат. Във всеки случай родният материк на Вълкодав навсякъде се именува Източен — понеже се намира на изток от Арантиада. Земята пък, разделена от Задоблачния рид на Шо-Ситайн и на Езерния край, винаги е обозначена като Западен континент. Вълкодав не се учудваше на това — каквото и да се прави, в края на краищата мореходите от различни страни все е трябвало да се споразумеят за общи названия, за да се разбират по-лесно. Иначе един и същ хребет, да речем, ще носи различни имена — както Железните планини, наричани също Ограждащи, Ключ-планина, Замък-планина и още неизвестно как — ха разбери за кое точно става дума! Но според вянина далеч по-странно бе друго. Морските пространства на изток и на запад от Арантиада гордо се именуваха Източен и Западен океан. Вълкодав бе съгласен, че водната шир, която най-бързият кораб пресича за няколко дни, следва да се величае с нещо по-уважително от гьол. Но чак пък океани… просто големи морета са, какво толкова…

Той попита за това граматика. Еврих леко се смути:

— Ами… някога народът ми още не е строял морски съдове, затова не сме посещавали други страни. Та тогава нашите учени смятали, че целият свят се състои от едната Арантиада, обкръжена от водите на вечния Океан. Вече отдавна сме изоставили старинните си заблуди, но названия са се запазили. Обясних ли ти достатъчно достъпно…?

— Напълно — изръмжа Вълкодав. Все пак съвместното плаване май наистина променя хората, защото никак не се засегна. Даже нещо повече. Комай досега още не беше го нападало желание драговолно да разкаже на Еврих за племето си. А ето че му се прииска да го стори. Дори се запита дали това е, защото споделянето някак си би изравнило малкия му народ с обитателите на една велика страна?…

Той каза:

— В древността и у нас се е вярвало, че само ние, вяните, сме истински хора, а онези, които живеят отвъд горите, са същества с неизвестно какъв произход… И че Светин тече право към оня свят. Даже съм чувал, че когато изпъждали някого от рода за злодейства, качвали го на лодка и го отпращали надолу по реката, като налагали заклинание трижди по три дни да не доближава бреговете. Старците мислели, че след това прокуденият ще попадне в Изподния свят на мъртвите…

Каза го и сам се стресна малко от откровеността си. Млъкна в очакване арантянинът, както винаги, да пусне язвителна забележка. Ала Еврих само кимна дълбокомислено.

— Тилорн ми казваше същото — промълви той. — Преди много столетия в неговата родина битували въззрения, сходни с вашите… а и с нашите. Хората открай време си чертаят граници на населения свят, а отвъд пределите му са съзирали само чудовища. Там също отначало предпочитали да не се доверяват на чужденци. После смятали света си за неповторимо творение на Боговете, избрано и единствено. Но насетне разбрали, че светът им е само прашинка, летяща във Вселената…

„Косатката“ пак стремително пореше вълните под издуто от вятър платно. Зад кърмата остана краткият престой в пристанището Каври, разположено в северна Арантиада. Няколкото дни почивка в града минаха тихо и мирно. Горещите по нрав сегвани се изхитриха да не направят нищо, способно да привлече вниманието на стражата, даже не се сбиха свястно, както им бе обичаят — нима си струва да се броят няколко разбити носове, както и насиненото око на Левзик, който на пияна глава целуна прага на кръчмата?…

— Може затова да са толкова сплотени — каза Вълкодав, — след като знаят, че светът им е прашинка.

— Съвсем като нас тук на кораба — съгласи се с готовност Еврих. Подмяташе в дланта си красива походна мастилница, която бе купил в Каври. — Помниш ли, в началото на Йара едва не му откъснаха ушите за една плюнка зад борда? А сега! Астамер сам го покани да застане на носа, нещо му показва, обяснява… сякаш ще го прави мореход!

Еврих вече си имаше хубава мастилница за пътни условия, ала си хареса тази по-скоро като спомен от поредното посещение на „Долна“ Арантиада. И предвкусваше как ще я отвори в някоя мръсна дивашка колиба, за да състави още едно допълнение към Салегриновото „Описание“ и пак ще се почувства като пратеник на страната на божествените мъдреци.

Рече замислено:

— Ето заради това обичам дългите морски пътешествия. Толкова различни люде събира един кораб, а само след няколко дни те се държат като семейство. Тръгнахме от Кондар, аз само се озъртах — ох, викам си, с тия муцуни хич не е на добре!… А поживяхме лакът до лакът и гледам — отлични момчета, без страшни пороци, мъжествени, достойни, красиви… Нали приятелю?…

Вълкодав се опита да си припомни дали граматикът и него някога е включвал в определението „красив“. Викал му е главорез, обесник, варварин — и то доста пъти. Красив обаче…

— А отношенията! — разсъждаваше на глас Еврих. — Първо нали само това правехме — да се гледаме на кръв. Теб те зяпаха, защото си вянин и имаш вид на опасен тип. Мен — само задето съм арантянин. Ние пък съзирахме в тях груби и свадливи сегвани. С Левзик за малко да се хванем за гушите… Ама сега, ако той падне зад борда, пръв след него ще скоча. И той подир мен, ако се наложи, сигурен съм… А, Вълкодав?

Вълкодав премълча. Той и на Еврих имаше доверие с едно наум, камо ли на тая сегванска сбирщина от кол и въже, които говореха същото наречие като съплеменниците на Людоеда!…

Йара стоеше на носа на гемията. Шареше с очи по хоризонта, с все сили стараейки се да не мижи от вятъра. Пред погледа му набухваха високи бели облаци. Момчето се опитваше поне мислено да съзре в очертанията им исполински снежни хребети, още невидими в далечината. Мореходите разчитаха да акостират в Тин-Вилена утре привечер.

Тин-Вилена се разполагаше на далеч издадения в Западния океан край на обширен полуостров. Гръбнакът на полуострова бе отклонение на величествения Задоблачен рид, за който сякаш нямаше достатъчно място на континента и затова частично бе впълзял в морето. На брега на малък залив — единствен удобен да приюти кораби на много дни път околовръст — от незапомнени времена съществуваше градче, от него навътре в сушата водеше стар път. Той лъкатушеше по удобни долини, прорязали планинската страна, явно възникнали не иначе, а по каприза на много могъщи Богове. После от остров Толми пристигнали жреци-воини, тръгнали на поход за слава на Близнаците и построили крепост. Последователите на тази вяра често превръщали в твърдина всеки свой храм. Според собствените им думи правели така в памет на епохата на гонения, когато безпощадно били преследвани и самите божествени Братя, и всеки техен ученик. И макар че никой не ги притесняваше в земите на Западния материк, замъкът им беше непристъпен и дори красив. Зад стените му хората се чувстваха вън от всякаква опасност, затова и близкият град започнал бързо да расте и богатее.

От Тин-Вилена, чието име понякога се тълкуваше като „Малката Сестра“, до остров Толми и до големия й брат, престолния Тар-Айван, по морски мерки бе съвсем близо, затова и кораби сновяха в двете посоки почти непрекъснато. Идващите отдалеко — от Галирад или Кондар — спираха по пътя или в Тар-Айван, или в арантския Каври. Изборът зависеше само от старшите на гемиите, понеже никакви изгоди нито северният, нито южният път не обещаваше.

Астамер избра Каври, понеже не бил обичал Тарския залив. Еврих го попита защо, след като така пропускаха да посетят великия храм на остров Толми.

— Земята там не ми допада! — отвърна мореходът, без да се замисли. — Жълта, лепкава в дъжд, прашна в суша… после те е гнус да си гледаш чизмите, все едно си газил в лайна!

В действителност решението си Астамер взе по други причини. След дълъг морски преход всеки иска да се повесели като хората, а в Каври не държаха толкова строго на морала, както на острова на Възлюбления ученик. Така че жълтата почва не бе виновна.

… След като стърча на носовата палуба по-голямата част от сутринта, Йара неочаквано се върна при спътниците си малко наежен.

— Изпъдиха ли те накрая? — съчувствено го попита Еврих. Йара поклати глава:

— Не, сам си тръгнах… Земя и без това не се вижда засега, а на Астамер нещо му е криво… И реших да не преча.

— На Астамер, според мен, още от кондарския кей му е криво — каза Еврих. — Тогава не му хареса попътният вятър, а сега за какво е намерил да се тревожи?

Шегата не бе сполучлива. Граматикът се усети още щом я изрече. Все пак някъде дълбоко в човешката душа дебне един неуловим нюх за беда и колкото и да заглушаваш гласа му, пак се чувства — някъде в стомаха…

— Астамер не хареса вълните — честно призна Йара. — Гледа на юг и чака буря.

Вятърът наистина духаше от юг, ала, уж попътен, бе на пориви, които все не смогваха добре да издуят пъстрото платно, затова над гемията отново проехтя призивът към гребците да се залавят за работа. Вълкодав, чийто ред беше да поеме веслото, сметна, че вече достатъчно добре е усвоил това умение, и за първи път си позволи да се озърне, докато гребе. Астамер наистина съзерцаваше втренчено вълните и въсеше мрачно лице. Вълкодав също погледна морето. Вълни като вълни. Продълговати водни гърбици, тук-там разрошени от въздишките на вятъра. Сухопътният жител изобщо не си представяше по какви признаци Астамер или някой друг съди и чете сякаш по книга замислите на околната стихия. На каторгата обаче Вълкодав по неволя бе слушал двамина сегвани, с които делеше едни пранги. Не че му беше много интересно, но пък и какво друго да стори, освен да ги слуша? Те толкова често се препираха, припомняйки си дребни оттенъци в цвета на водата и формата на гребените, дори съскането на пяната, че младият тогава вянин си рече — виж ти, не само в гората оставали следи! А сега съжаляваше, че не ги бе слушал по-внимателно. Затова и не се усъмни, че Астамер има всички основания за тревога. Мореходът познаваше морето така, както горският жител — своя роден лес. Кой знае какво е усетил, вглеждайки се във вълните…

Еврих разгъна карта на коленете си и взе да я обикаля с пръст:

— Така… сега сме примерно… аха, Златното кълбо вече се е скрило, а Старикът още не е… примерно ето тук… и ако от юг…

Той млъкна неочаквано и Вълкодав скоси очи към картата. Малко по на юг от пръста на граматика се точеше напряко на морето рядка верига острови, а над нея — малка рисунка и надпис на арантски. Вянинът не можеше да различи добре буквите, без да се надига. Нещо лошо ли пишеше, или Еврих се обезпокои, след като съпостави разположението на архипелага с курса на кораба?… Но ако ще задуха силно от юг, кое му е лошото?… Не попита. Има ли смисъл да знае, щом и без това нищо не може да промени! Да доживеем, ще видим…

Астамер изведнъж откъсна очи от морето и закрещя първо на рулевия, после на гребците, нареждайки да обърнат гемията на север и да въртят веслата „до посиране“, както се изрази грубо, но изчерпателно. И Вълкодав разбра — няма да избегнат бурята. При това ще им се наложи да се борят във води, опасни за пресичане дори при добро време. Пак нищо не попита. Казано е — греби, значи ще гребе. А не да разсъждава напразно за нещо, което все едно не му е особено ясно.

— Защо всред морето е нарисуван конник? — чу той гласа на Йара. — Нима развъждат коне на такива мънички острови?…

Еврих отвърна с неестествена за него скованост:

— Не, не става дума за коне… а за една легенда, свързана с тези късчета суша. Говори се, че…

Той приказваше с момчето на езика на Шо-Ситайн, говорим от итигулите. До този миг нито един човек на борда на косатката не показа, че разбира това наречие, поне никой не се обръщаше към Йара на езика на неговото племе. Но сега…

— Затвори си устата!… — от всички страни викнаха неколцина души в един глас. — Млъкни, арантянино, ще призовеш злото! И ти стига си питало, недоносче такова!…

Настъпи вечер. Едва различимите вълни се превърнаха в същински хълмове, които бавно блъскаха гемията, устремена на север. Бе мъртво вълнение. Косатката излиташе към билото на водните грамади, покрай вълнореза й се образуваха пенести криле. Астамер все по-често се взираше зад борда. И всеки път ставаше все по-мрачен. Еврих също надничаше.

— Какво има там? — полугласно попита Вълкодав, не изтраял да стои в неведение.

— Течение — още по-тихо от него отвърна Еврих. — Силно течение. Връща ни на юг, не смогваме с веслата.

За да не ги прекъсват, те говореха на езика, научен от Тилорн. Въпреки това спътниците наоколо им хвърляха злобни погледи, на които Вълкодав от много години вече не се връзваше. Той здраво завъртя за пореден път веслото и подхвърли:

— А на юг ни чакат коварни подводни скали, доколкото схванах…

— По-зле е от скали — изпъшка Еврих. — Там е Конникът.

Всичко веднага стана ясно. И тайнствената белязка на картата, и явният страх на иначе смелия Астамер. Вълкодав въздъхна и си помисли колко глупаво понякога приключват пътешествията. И животите.

— Нашият рулеви навярно е минал по-южно, отколкото трябваше… и навлезе направо в течението… — добави Еврих. — Картата неслучайно съветва да се избягва. А сега и тези вълни… Салегрин пише, че тъкмо за това разказвали малцината спасили се корабокрушенци, жертви на Конника…

— Ей там, стига сте дрънкали! — свирепо им се сопна Астамер, който тъкмо минаваше покрай тях на път към кърмата. — Греби както трябва, вянино!

Йара бе по-тих от мишка, седеше в кътчето между пейката и борда, прегърнал коленете си. Изпъна шия и прошепна на ухо на Еврих:

— Всички ще загинем, нали? Корабът ще потъне?…

Младият арантянин придърпа момчето към себе си:

— Глупости! Няма, разбира се! Откъде накъде?

Прозвуча бодро, ала малко по-късно Вълкодав го видя да пише нещо с водоустойчивото мастило и да прибира парчето пергамент в непроницаема торба, където се намираха ръкописите му, като накрая завърза торбата по-здраво от обичайното. Движенията му бяха като на човек, завършил земните си дела и готов да умре. Вълкодав си рече, че след като се смени с граматика на веслото, също така грижливо ще опакова книгата на Зелхат. Какво пък, може след време някой да я извади от водата… срам ще е да се затрие.

Залезът бе зловещо кървав и макар че слънцето очерта ясно хоризонта, никъде не се забелязваха ни най-малки признаци на суша. Еврих си направи извода, че течението е отнесло гемията даже повече, отколкото бе предположил, затова развърза торбата си, за да допълни бързешком последните си наблюдения, отпуснати му от съдбата. Буквите излизаха грознички, а редовете сякаш подскачаха изпод уморената ръка на граматика. Като поразмисли, ученият не прибра веднага перото и пергамента, бе решил да записва, докато е възможно. Мъхнати облаци се спускаха ниско над морската повърхност, слънцето ги осветяваше отдолу с прощални хладни лъчи. Само при хоризонта още имаше ивица чисто небе, ала и тя се стесняваше.

Изтощените гребци се сменяха по-често. Косатката се съпротивляваше, досущ обречено животно, което продължава да пълзи дори когато няма никаква надежда и скоро преследващата глутница ще започне да го ръфа на живо. Ала и тогава ще продължи… Гладките стъклени вълни продължаваха да надигат гемията. Когато тя се озоваваше между два водни хълма, гребените светваха от залеза, докато корабчето потъваше в лепкава, страшна сянка. Но ето че ивицата на залеза се покри с облаци и взе бързо да се здрачава. Еврих се наведе над пергамента, довърши изречението почти по усет и прибра свитъка в торбата. Пак се сети за нещо, извади отново перото, дописа, помисли… сетне със съжаление стегна връзките. Очевидно понечи да запали малка маслена лампа, но бе принуден да признае, че идеята не е много сполучлива.

И щом свърши това, от морските дълбини се понесе стон. Всред безветрието на мъртвото вълнение звукът се чу съвсем ясно и отчетливо — невероятно басов, нечовешки стон на нещо грамадно, което страдаше долу. Вълкодав едва не изпусна веслото — стресна се… после пак по чудо го удържа, след като то се удари в съседното, изоставено от гребеца. Някой се свлече от пейката и започна гръмко да се моли, други заридаха. Сякаш в подводния стон бе прозвучала смъртна присъда над кораба и хората на борда му.

Йара се притисна към граматика, който тихичко му обясняваше:

— Салегрин Достопочтени нарича това, което току-що чухме, Зовът на Дълбините. Малцина са го чували и никому достоверно не е известно, кое именно произвежда толкова удивителен шум — дали е от течението, дали са морски зверове, дали нещо случващо се на дъното морско. За съжаление вече скрих писмените си принадлежности, за да ги предпазя от пръски и дъжд, инак бих оставил достойно описание на чутото…

— Утре ще го напишеш — прошушна Йара. — Когато се съмне…

Неистово искаше да повярва на собствените си думи.

— Непременно — с лекота потвърди Еврих. — Непременно. Ще пиша и ще го чета, а ти ще следиш дали не пропускам, или бъркам нещо. Затова гледай и слушай внимателно, запомняй какво става, за да ми помогнеш. Разбрахме ли се?

Вълкодав не познаваше арантянина от вчера и виждаше, че младежът примира от страх. Ала въпреки това успяваше да скрие ужаса си от момчето. Така и трябва да бъде. Мъж е. Длъжен е да окуражи хлапето. И много драго е, че го осъзнава. Каквото и да е, граматикът си е мъжко момче… Вянинът потърси с поглед Астамер и го различи на носа. Сгъстилата се тъмнина пречеше на Вълкодав много по-малко, отколкото на останалите, и той видя, че сегванинът се взира назад. Всъщност не се взираше. Беше се втренчил в нещо — настръхнал. Дори очите му се изцъкляха — като на омагьосан. Или все едно полудяващ от страх. Вълкодав тъкмо понечи да се обърне, когато мракът се разпра от блясъка на мълния на юг.

— Конникът!… — заврещя с неузнаваем глас Астамер.

Всички на гемията обърнаха едновременно глави. Вълкодав обаче остана да чака екота, за да може да приветства подобаващо Бога на Бурята, и дори взе да брои, както го бе учил Тилорн, за да определи точно колко далеч е ударила светкавицата. Ала блясъкът остана безгласен. Затова пък изпод водата отново избуча гъргорещ стон, а южният хоризонт за миг се обля в лилав пламък.

Вълкодав се обърна… и видя.

Откроена от заревото, всред морето се появи самотна скала. Беше грамадна — усещаше се въпреки разстоянието — и наистина напомняше на конник в просторно наметало, покрило туловището на коня. Виж ти какъв си бил, вцепенено помисли Вълкодав. А човек си се родил… „Имаше любима, огнището гореше“… Ти обичаше и теб обичаха…

Вянинът не бе изпуснал веслото, държеше го над водата в очакване от другата страна на кораба да се намери някой куражлия, който да се съвземе и да почне да гребе. Чу отстрани жалния хленч на невръстния итигул и тържествения глас на Еврих:

— Приветствай го като съплеменник, Йара. Някога е живял на земята, в жилите му е текла същата кръв като твоята.

А Конникът се приближаваше с невероятна бързина. Никакво течение не би могло толкова стремително да гони кораб към неподвижна скала, като на всичко отгоре безпогрешно го засилва направо под каменните копита. И още нещо. Неподвижна скала не би променяла очертанията си при всяко избухване на светкавица. Вълкодав бе готов да потвърди под клетва, че Конникът се движи. Към тях. Не, това е просто измама на зрението…

— Приветствам те, съплеменнико… — пресипнало шепнеше Йара. — Сподели хляба ми, стопли се край огнището ми…

Вянинът гледаше към кърмата и неочаквано проумя как са се почувствали Луга и момците му, когато Вълкодав право пред очите им се превърна в голямо и много страховито куче. Сигурно дълго после не го признавали за себеподобен. А ако Боговете наистина сами отсъдили такава участ като на този Конник? И аз ли ще препускам из родните вянски леса, пазейки от зли странници своите хора, а народът ми ще ме споменава единствено шепнешком, суеверно озъртайки се през рамо?… И ако ме срещнат, ще изглеждат като Астамер в този миг — изкривено лице, безумни, изцъклени очи… Той да не вземе да умре сега от страх? Случвало се е сърцето да не издържи… очевидно и смелостта на морехода си има предели.

В трюма на гемията жално и провлачено измуча кравата.

И Астамер, подсетен за същество, което зависи изцяло от него, трепна, съумя да извърне глава от страшното видение, откопчи ръце от форщевена и закрещя толкова гръмко, че Прилепчо, който бе кацнал на върха на мачтата, побърза да се прибере в пазвата на вянина:

— Към веслата, Хегово семе! Мъже ли сте, или редки лайна!?

Мъжете се оказаха повече. Веслата на „косатката“ заработиха отново, макар и не така стройно, както одеве. Някой се престраши и запя. Сега единствено чудо можеше да спаси кораба, но нека помни Конникът, че омразните му чужденци се борят до последно…

От каменния исполин ги деляха не повече от две версти и Вълкодав вече добре го различаваше дори в тъмата между безмълвните мълнии, все така озаряващи хоризонта. И преди бе изпитвал немалко удивление пред съвършенството на някои творения на вятъра, дъжда и морските вълни. Но това тук… уж случайно струпване на канари, а малко отстрани погледнато — спира дъха! Що за майстор е изваял подобно нещо! В подножието на черната грамада неистово клокочеше широк пръстен космата пяна и обилни пръски — тежко засилените вълни се стоварваха върху зъберите на подводните рифове. Могъщ жребец израстваше от скалата, заметнал напред в бесен галоп чудовищните си копита. Ездачът не държеше юздите — едната му ръка сочеше простряна напред, другата посягаше към меча… И пак избухна мъртвешката светкавица, този път резки сенки нарисуваха и лицето. Лик като този би приличал на Бога на Отмъщението. Тъга и ярост, придобили човешки черти…

Смъртта необратимо догонваше гемията и нямаше ни най-малка възможност да се избяга от нея, като се обърне встрани. Гребането изгуби смисъл, защото мъртвото вълнение и течението, направлявано несъмнено от могъща зла воля, просто не забелязваха жалките усилия на хората от кораба. Ала никой не изоставяше веслата, всички продължаваха като обсебени. Еврих също се настани на пейката до Вълкодав и почна да му помага. И, както обикновено, заприказва, лапайки недостигащия му от усилие въздух, за да отпъди ужаса от сърцето си:

— А знаеш ли… приятелю варварин… аз прочетох книгата на Зелхат… И държа да ти… съобщя, че всичко… написано в нея за вяните, е… предосадно заблуждение, наистина „за превелика жалост достойно“…

Вълкодав за пореден път съжали, че не се научи спретнато и красиво да излага в слова своите мисли и не е способен да подбере добър отговор сега. Според него Еврих се прощаваше с този живот с голямо мъжество. Пред лицето на най-сериозната досега опасност той се представяше повече от достойно. Също толкова добре се справяше, колкото непоносим можеше да бъде в обикновените дни… Ала, наистина, защо все се караме с него? — закъсняло се запита Вълкодав. — По-точно — карахме се…

— Приветствам те, съплеменнико… — притиснат към нозете им, шепнеше ли шепнеше малкият Йара. — Сподели хляба ми, стопли се край огнището ми…

Но, съдейки по развоя на събитията, заветните думи отиваха нахалост, както и усилията на напрягащите до скъсване жили гребци. Въпреки това момчето не можеше да спре. Докато е жив, човек се съпротивлява. И храни надежда. Дори да е напразна тази надежда, даже да е упование на невъзможно чудо.

— Много славно в Шо-Ситайн посрещат гости! — насмешливо промърмори с приръмжаване Вълкодав. Неговият народ изпровождаше починалите с Песента на Смъртта. Същата Песен пееха и вянските воини, поели на бой със сигурна гибел. Ако сложим ръка на сърце, по-правилно би било да я наричат Песента на Живота, защото смъртта в нея бе хулена и подигравана. Вълкодав би я подхванал сега, но не биваше — тя бе вече отзвучала за него преди три години, беше грешно и неправилно да я повтаря. Затова пък нищо нередно нямаше в идеята да изкаже на глас какво мисли за Конника, възнамеряващ да затрие родна кръв заедно с други хора; макар и чужденци, те нищо лошо не бяха сторили на племето му…

Левзик, чиято пейка бе тъкмо пред вянина, изведнъж се обърна. По лицето му бе изписана почти същата ярост като по лика на приближаващия се Конник. Но ако от чертите на каменния исполин лъхаше страховито величие, то Левзик приличаше на полудяло животно, жадно за кръв. Гарахар също се озърташе, и лицето му бе не по-мило.

— Сополанкото!… — заврещя Левзик, сочейки с пръст Йара, все едно искаше да го набучи на нокътя си. — Всичко е заради сополанкото! Той е оттам!… Него Конникът не допуска да мине!…

— Затвори си устата, приятел — каза Вълкодав. — Греби, не дрънкай.

Произнесе това със спокойно презрение, знаейки, че изплашен и озлобен човек понякога изтрезнява от подобна приказка. Ала този път не се получи.

— Копеленцето е виновно!… — запригласяха на Левзик още няколко души. — Хвърлете го зад борда!…

Йара скочи на крака, озъртайки се като притиснато в ъгъла зверче. Палубата се люшкаше на неравни, непредсказуеми тласъци — колкото по-близо до страшната скала, толкова по-безредно блъскаха вълните. От всички страни невръстният итигул бе обкръжен от безумните очи на хора, най-сетне издирили причината за бедата си. И вкопчили се в нея, готови на всичко, за да се спасят. Някой вече прескачаше пейките и протягаше грабливо свити пръсти към момчето, в стремеж да принесе на Конника закъсняла жертва, с което може би ще си купи милостта на исполина. Йара тънко запищя, побягна на сляпо, но палубата се изметна изпод нозете му и той щеше да падне, ако Еврих не бе го подхванал. Ошашавеното от страх хлапе го ухапа и отчаяно се задърпа да се изтръгне от ръцете му, ала граматикът успя да го удържи в прегръдката си.

— Тихо, глупчо — прошепна му в ухото. — Никому няма да те дадем.

— Хвърлете зад борда копелето! Зад борда!!! — звучеше вече отвсякъде. Ако гемията не бе подмятана така от вълните, заплахата сигурно щеше вече да е изпълнена. Ала с опърничава палуба под краката не бе толкова просто да се доберат до обречения.

Вълкодав скоси поглед към господаря на косатката. Астамер не беше се поддал на общото безумие. Ала и не възнамеряваше да попречи на разправата. Ами ако вземе, че помогне?…

— Ей, сегвани!… — звънко и подигравателно викна Еврих. — Как му беше името на онзи ваш древен кунс, който не искал да умре от старост и затова се къпел в детска кръв? Не беше ли Астамер?…

И избухна в смях. Безстрашно, оскърбително и нахално. Точно както когато Вълкодав го видя на дървената площадка, издигната за проповедниците на Близнаците. Вянинът и арантянинът едновременно разбраха какво трябва да направят. Вълкодав скочи и с ритник изкълчи челюстта на Левзик, който бе здраво оседлал танцуващата пейка и се пресягаше да докопа момчето за куртката. Ръцете на сегванина литнаха нагоре и той тупна по гръб, а поредната конвулсия на гемията го плъзна към отсрещния борд. Вълкодав нито веднъж досега не се беше бил върху мокър, клатещ се терен, каквато бе палубата, но свикналото с какво ли не тяло чевръсто се приспособи към необичайната арена. Вянинът си помисли за Слънчев пламък, кротуващ нейде в трюма в заключен сандък. Славният меч, изкован от най-вещия ковач на Сивите песове, вече много пъти се бе връщал по чудодеен начин. Ала всред морето, когато корабът всеки миг ще се разбие в острите ненаситни скали… на денонощие и повече от близкия бряг… не ще му остане при кого да се върне, дори и чудодейно. Вянинът без излишни приказки се завъртя надясно и с реброто на дланта си, както много добре умееше, смаза китката на Гарахар, избивайки ножа от нея. Онзи изквича. Кажи благодаря, че не те цапнах така по врата! — мимолетно помисли вянинът. Прилепчо се стрелна с войнствен писък над рамото му и се вкопчи в озъбената брадата муцуна на следващия противник, след което стремително подхвръкна право нагоре.

Зад гърба на Вълкодав Еврих се наведе и измъкна изпод пейката трите торби. Послушните възли, задържащи багажа им в един вързоп, се разхлабиха за миг.

— Ти както искаш, момче, ама на мен тия ми омръзнаха! — чу Вълкодав веселия и хазартен глас на арантянина. — Дай ръка! Ето така — раз, два, три…

Вянинът ги усети, че скачат. Не помнеше дали Йара е споменавал може ли да плува. Ами ако не може? Няма значение, Еврих е рядко добър плувец, пък и плътно затворените торби ще потънат колкото сух пън… Не, не, момчето все пак е израснало в Езерния край, значи от сукалче се познава с водата…

Сега само трябваше да им даде преднина да се махнат по-далеч от кораба, за да не успеят озверелите сегвани да ги закачат с весла или с харпун. Ако не друго, изкуството да отвлича върху си колкото може повече врагове Вълкодав познаваше великолепно. Той просто се разходи по дължината на гемията, като се озърташе към връхлитащия Конник и размяташе всеки, осмелил се да го нападне. Ако можеха да го видят, Сонморовите юнаци биха смело се обзаложили, че помрачените духом мореходи не ще успеят да го докоснат, нито ударят.

Забравени весла се изхлузваха от гребните люкове и плуваха до косатката, удряйки се в нея. Вълните люлееха и издигаха на гърбовете си обречения кораб високо, сякаш до самото лице на Конника, сякаш към протегнатата му ръка, за да сграбчи ладията като лека треска и да я запрати тозчас в безпросветното небитие отвъд смъртта… После гемията се плъзгаше в пропастта между двата черни водни вала, а тогава Конникът се виждаше като планина, рееща се под облаците и готова да смаже и ладията, и всичко живо на нея…

Еврих нещо викаше на Вълкодав и му махаше с ръка от водата. Не се чуваха отделните думи, а и вянинът не се насилваше да ги разбере. Бе зает да дебне удобния момент, когато мореходите вече наистина няма да успеят да достигнат граматика и момчето, даже ако всички дружно седнат да гребат, но пък самият той ще има възможността да доплува до приятелите си, поне за да посрещнат заедно участта си, написана им от Небето. Не е лесно да се мре сам… Вълкодав бе убеден — когато съдбоносната вълна ги запокити върху отвесните канари и пречупи всичките им кости, той ще отвори очи, легнал върху пустинен чакълест сипей, простиращ се високо, високо, високо… Вече няколко пъти бе усещал този сипей под ходилата си, докато лечителите се съмняваха дали ще оживее… И тогава, ако се взре надолу, ще види земния свят, напуснат от отлетялата му душа. А отгоре призивно ще зеленеят светите ливади на Острова на Живота, а той ще се опита да се изкатери към тях по сипея, който също като тази палуба, все гледа да се изплъзне изпод петите на всяка крачка… И всеки камък, по който ще стъпи, ще е негова постъпка приживе — добра, лоша… така ще върви по тази отвъдсмъртна пътека, която от света на живите се очертава в небето като Звезден мост, толкова красив нощем. И ако прегрешенията не са твърде много, той не ще се свлече заради тях в студа и мрака на Преизподния свят…

Вълкодав подскочи малко преди корабът да се люшне стръмно. Вярно го пресметна — последвалите го мъже се люшнаха назад, а той с лекота достигна носа, опари с поглед Астамер, който не понечи да го спре — и скочи. Отблъсна се силно и отлетя далеч над тъмната вода, преди да се гмурне в нея. След мъките с веслата и схватката, тя дори не му се стори толкова студена.

Не прахоса време да се оглежда към косатката, а веднага заплува натам, където за последно бе видял главата на Еврих, скрила се зад гребена на вълната. Плуваше с все сили, понеже черната грамада на Конника се извисяваше вече само на половин верста, а пък течението комай ставаше все по-бързо. Не се съмняваше, че ще успее да стигне Еврих и хлапето. Даже ако нощното му зрение изведнъж го подведеше, то Прилепчо щеше да го насочи в правилната посока. За щастие на малкия хвъркатко, вятър още не бе задухал.

Вълкодав стигна до приятелите си и, плюейки вода, се хвана за плуващите торби. Усещаше с нозете и тялото си хладните струи на течението, струваше му се, че са живи пипала, които го оплитат… влачат…

— Виж какъв разкошен прибой! — все едно нищо лошо не ставаше, рече Еврих. И съкрушено въздъхна: — Неблагодарно е делото на изследователя! И защо Боговете от Небесната планина пращат най-накрая всичко интересно и неповторимо, след като предварително лишават учения от възможността да запише видяното за потомците?…

Зад гърба на Конника безшумно пламна поредната светкавица, Вълкодав погледна прибоя, но не откри в него нищо особено. Вълни и вълни, с грохот разбиващи се в непристъпните скали. Виж, на косатката най-сетне се бяха посъвзели — опитваха се да гребат, поставяха резервните весла. Ревът на прибоя постепенно заглушаваше всичко друго, но още се чуваше гласът на Астамер. Той вече не се мъчеше да спори с бързея. Напротив, обърна кораба и тръгна към скалата, надявайки се да се размине с нея. Вълкодав се прислуша към гръмотевиците, идещи изпод копитата на Конника. В гласа на прибоя звучеше безжалостна насмешка. Морето и камъкът въздаваха Своята всевишна воля. От нищожните смъртни тук съвсем нищо не зависеше.

— Е, и какво сполучиха?… — провикна се Еврих. За да се чуват, трябваше да си крещят един на друг в ушите. — Погубиха нас, хубаво де, ама ей сега и те ще се разбият! Каква им беше изгодата?

Вълкодав неволно завидя на веселото безстрашие на арантянина. В неизмерената дълбочина отново се зараждаше и растеше същият онзи чудовищен стон, ала сега не се възприе единствено с ушите, а с цялата снага и вътрешностите. Сякаш призована от този звук, стръмна вълна грабна тримата плувци и ги понесе първо нагоре, към облаците, за да ги засили насетне към Конника. И Вълкодав внезапно тутакси разбра, че тази вълна е особена — последната. Дали Ниилит и Тилорн ще почувстват гибелта им? Или звездният странник напразно ще ги чака и чак когато минат всички мислими срокове, ще допусне, че приятелите му са мъртви и няма кого повече да чака?…

Прилепчо се опита да кацне върху мократа глава на вянина, тъкмо преди да ги подхване вълната, но могъщият подводен стон го подплаши и той с жален писък литна право нагоре. Вълкодав смътно му пожела да се добере до островите, където, както си е всеяден, щеше да оцелее. Повече време в мислите си отдели за едно момиче от рода на Петнистите елени, което навярно щеше да сънува тази нощ огромно куче, което се дави…

— Татко!… — извиси се тънкият вик на Йара. — Татко!…

Вълкодав не успя да съобрази какво имаше предвид момчето. Гребенът на вълната ги застигна и неудържимо ги повлече, засилвайки се, изтънявайки, израствайки като отвесна стена. Конникът сякаш се носеше към тях умопомрачително бързо, надвиснал над пляскащите по водата хора. Още някакви си броени сажени и… Гребенът се облече в рошава пяна и започна да се руши, превърна се във водна лавина… Вълкодав усети, че стихията го откъсва от Еврих и Йара, затова се вкопчи с мъртва хватка в тях, напрягайки сили до краен предел. Срутващата се вълна ги завъртя бясно и вянинът изгуби всякаква представа къде е горе и къде е долу. Клокочещият поток смеси вода и въздух в нещо горчиво-солено, което сякаш сплеска Вълкодав на палачинка, ослепи го и го оглуши, зашемети, като изби последните остатъци въздух от дробовете… а после го запокити напред — полужив, конвулсивно свит в очакване на страховития смъртоносен удар в скалата…

… И ударът дойде, ала съвсем различен от този, който се готвеше да поеме. С потъмняващо съзнание вянинът улови мига, в който всичко изгуби тежест, а сетне водата сякаш се отдръпна в паника под него, като здраво го просна по гръб върху неравна каменна повърхност. От болката в гръбнака Вълкодав прогледна отново и възвърна слуха си и чу как вълната с тътнещо драконово съскане се оттегли през пукнатините и зад ръба на плоската канара, където го бе захвърлила. Вянинът незабавно се опита да рипне на крака, за да не го отмие обратно в бездната следващият воден вал, и чак тогава се усети, че с лявата си ръка държи Йара за яката, а с дясната — Еврих за косата. Дори не можа веднага да разтвори пръсти. Момчето се гърчеше, плачеше, опитваше се да извика, но само кашляше и повръщаше морска вода. Арантянинът лежеше на хълбок, подвил колене към гърдите и прегърнал скъпоценните си торби. Капризът на морето ги бе оставил върху широко стъпало до стремето на Конника. Вълкодав вдигна очи и видя нов растящ и запенен гребен. Изглеждаше едва ли не по-висок от онзи, който по странна случайност бе пощадил живота им — навярно Господарката на Съдбите бе забравила нейде острата си ножица за прекъсване на нишките!… Вянинът не седна да Я чака да си намери инструмента. Заръмжа през зъби, напъна се и се изправи на колене, влачейки двамата си спътници така, както ги държеше — към спасителната скална стена, откъдето водата навярно нямаше да има сили да ги отвлече. Навярно… Вълкодав се озърна трескаво и забеляза широки пукнатини, зейнали в камъка като черни резки. Може да сполучи да натика тия двамата в някоя от тях и да издържи на удара… а после, ако имат късмет, ще се покатери по-високо…

Едва сколаса да допълзи до харесаното убежище. Пукнатината започваше на височината на гърдите му и се точеше нагоре като незатворен комин. Първо вянинът хвърли вътре лекия Йара, после вдигна Еврих. Граматикът току се свестяваше и слабо помръдна — сигурно си беше ударил главата. Йара трепереше, продължаваше да плаче и да мърмори нещо за баща си, но не беше си изгубил ума, защото се вкопчи в арантянина и взе да го тегли към себе си, помагайки на Вълкодав. Съобразително хлапе, рече си вянинът. Схванало е, че по чудо са се спасили, но опасността още е близо. Вълкодав погледна през рамо — стена от вода връхлиташе каменната издатина. Бе увенчана с широка ивица светеща пяна. Или сияеше така заради мълниите, или… Вълкодав нямаше сили да се покатери в пукнатината, пък и не разполагаше с време за това, нито би се намерило място за него до другарите му. Той заби пръсти в скалния ръб и се сви… морето стовари тежката си пестница върху канарите и се преобърна като неистов водопад. Вълкодав имаше чувството, че целият океан се е изправил в цял ръст, за да изчопли мизерната човешка прашинка, захапала скалата. Наоколо имаше само вода и пяна, в ушите му забуча. Първо се блъсна с гърди и с хълбок в камъка, сетне водата тръгна назад, откъсна нозете му и ги вдигна нагоре… сега ще се скъсат сухожилията, пръстите ще се отворят, не ще издържат…

Ръце — навярно на Еврих, чии други? — се сключиха като пранги около китките на вянина. Спечелиха миг-два — достатъчно да устои на отстъпващата вълна… и Вълкодав разбра, че Господарката на Съдбите още не се е сетила къде й е забутана ножицата.

— Дръж се, варварино!… — шепнеше в ушите настойчив глас, макар че арантянинът навярно викаше. — Дръж се!…

Хайде пак същото… Варварин, та варварин! Вълкодав се ядоса и отвори уста да се сопне на граматика, ала усети, че няма сили да го стори. Свлече се на колене, клепачите му страшно натежаха. Не искаше да гледа как следващата вълна се издига тържествуващо, за да си вземе най-сетне своето… Еврих се провеси от комина, болезнено сграбчи вянина за косата, хвана го за яката и затегли нагоре. При това изтънченият любител на книги ругаеше като най-долен надзирател. Вълкодав зашари с ръце и бавно започна да пълзи, накъдето го влачеха. Жилест и кокалест, той бе по-едър и по-тежък от Еврих, ала граматикът, не без помощта на момчето, се справи криво-ляво. Морето тутакси пъхна студен език в пукнатината, но само колкото да ги намокри. Вече не можеше да изкопчи никой от тримата.

По комина се издигаше пронизващо въздушно течение. Йара пусна Вълкодав и се закатери напред и нагоре.

— Корабът, корабът!… — почти веднага викна момчето. — Сега ще се разбият!…

Двамата мъже запълзяха подир него, ожулвайки се в теснината. Коминът имаше отвор към другата страна, но от вълните го прикриваше коляното на коня. Вълкодав подаде глава през отвора и едва не се дръпна стреснато назад. Исполински вал-въртоп величаво, измамно забавено носеше обречената косатка под копитото. Вянинът различи познатите лица на сегваните, дори разпозна Левзик и Астамер… странно бе това чувство — ето ги сега живи, а след миг ще… Не, ВЕЧЕ бяха мъртви. По същия начин смъртно ранен в битка воин тича още десетина крачки, ловейки в шепи собствения си мозък, без да проумява, че е умрял. Кравата се мъчеше да се измъкне на палубата и със сигурност мучеше неистово, сегваните също крещяха и виеха, но Вълкодав виждаше само зейналите им усти — грохотът на морето заглушаваше всичко…

Вълната като на игра вряза косатката в нозете на каменния кон, сякаш ликувайки. Едновременно избухна ярка светкавица, в мигновения й блясък замръзнаха и парцаливият гребен, и настръхналите отломки от дъски и греди, и подхвърлените от ужасния удар тела, нелепо разчекнати в полет. Пред очите затанцуваха пъстри петна, а когато Вълкодав ги пропъди с мигане, всред вихрената ревяща вода нямаше ни хора, ни даже трески… Господарката бе намерила ножицата си, за да отреже наведнъж цял сноп нишки.

Сбогом, Слънчев пламък, въздъхна наум вянинът.

Гледаше каменните копита, плуващи напред през грохота и пръските на прибоя, и не бе сигурен дали изглеждат по същия начин, както преди гибелта на кораба… или положението им все пак е променено? Само вълните ли бяха понесли косатката към скалите, или Конникът пристъпи насреща й?… Мълниите, които всъщност напомняха някаква припламваща шантава зора, сияеха по линията на хоризонта, ала както и преди, не осветяваха ни следа от суша — окото нямаше за какво да се закачи, а звездното небе се криеше зад ниски облаци. Вълкодав пак се втренчи в прибоя и впечатлението за собствено движение на скалата пак се засили. Наистина, сякаш Конникът току-що бе стъпкал в галоп ладия с повече от трийсет души и бе продължил по пътя си, може би търсейки нови жертви в морето, а може би устремен към неведома цел…

— И сега какво, ако мога да запитам?… — стегна кърпата на главата си Еврих.

Въпросът му остана без отговор.

Скоро след крушението угаснаха безшумните светкавици, секна и тайнственият тътен изпод водата. Затова пък се изви свиреп вятър, който докара дъжд. Магическата буря, спътникът на Конника, все едно се задоволи с одевешната плячка и изгуби свръхестествените си свойства, превърна се в обикновен морски щорм. Вятърът, вълните и пороят бързо изгониха тримата оцелели от продухваната пукнатина, накараха ги да търсят по-надеждно укритие. Помагайки си един на друг, те се изкатериха нагоре и се настаниха на завет в плитка пещера до лявото коляно на Конника. Дъждът не стигаше до дъното й и сухата каменна ниша дори им се стори уютна.

— Надявам се — обади се отново младият учен, — че тази скала поне няма да се гмурне на дъното, нито ще се разсее във въздуха, като ни остави да се удавим!… — И той удари с юмрук по черния камък, сякаш да се увери доколко е реален. Вълкодав едва не посегна да го спре. За нищо на света не би тръгнал да отчупва или да пренарежда камъните тук, те бяха плътта на Конника. И не би позволил и на другарите си да го сторят.

— На картата — каза той — имаше островна верига. Далеч ли сме от нея?

Еврих безнадеждно махна с ръка.

— Далеч. И не представляват същинска сигурна суша. Предимно обикновени рифове, приливът ги покрива почти изцяло…

Йара седеше между двамата. Еврих с голяма мъка отвърза насмолената си торба и накара момчето да се преоблече. Сега заедно с Вълкодав го топлеха с телата си.

— Няма смисъл да умуваме в тая тъмница — изръмжа вянинът. — На сутринта ще се огледаме, ще видим какво и как…

Арантянинът кимна, макар и двамата да се досещаха, че надали през деня ще им е съдено да забележат нещо вселяващо надежда. Единствено неприветливия Океан, разпрострял се от хоризонт до хоризонт. А върху Конника вероятно не растеше дори и мъх. Вълкодав, отдавна научен от живота да очаква най-лошото, разбираше — виждат Боговете, че не за спасение следва да мислят, а как да умрат най-достойно. Никой обаче не ще оцени последното им мъжество, никой не ще прочете записките, които със сигурност ще направи Еврих. Въпреки това не искаше да гине като злощастните сегвани.

Еврих, изглежда, мислеше същото.

— В името на полата на Най-прекрасната, запретната от палав ветрец! — каза той. — У нас не е прието зле да се приказва за мъртвите, но, честно, колко боли да се разочароваш в хората! На всички им се живее, но бива ли на всяка цена да купуваш живота си!…

— Мъжествени и красиви лица — изсумтя Вълкодав. — Зад борда за другар ще скочат…

Еврих избухна в нервен смях, ала веднага жално се намръщи и притисна с длан кърпата, с която бе превързал раната на главата си. Смехът му по странен начин прониза воя на вятъра и тътена на вълните, даже предизвика и ехо, бързо стихнало, след като той млъкна стреснато. Прилепчо, сгушен в пазвата на Вълкодав, се размърда, подаде главица, зашава с ушички, но бързо се успокои. Младият учен изчака известно време и пак заговори, почти шепнешком:

— Уви, ти вярно съдиш хората, приятелю вянин. Срещал си повече зло и всякога умееш да го разпознаеш…

Бих искал по-често да греша в добрата насока, помисли Вълкодав. Стигнах дотам, че съвсем не вярвам на хората. На глас каза:

— Тук поне не се люлее всичко като на гемията. Като се съмне, ще си дочета спокойно какво е писал Зелхат в книгата си.

— И никой не те принуждава да гребеш като каторжник — съгласи се Еврих. Протегна се и ставите му изпукаха. — Разчитам да ме оставиш да изпълня дълга си на учен и няма да предлагаш да ядем пергамента, връз който имам намерение да изложа нашето удивително приключение?…

Вълкодав сви рамене:

— Ако ще го цапаш с мастило, както досега, кой ще ти яде тая отрова?…

Този път се засмяха и тримата, а ехото, запремятало се из пукнатините, не смути никого.

— Ти говореше нещо за баща си — сети се любопитният арантянин. — Призова го, когато ни грабна вълната! Защо?

— Ами… — притесни се невръстният итигул. — Конникът, той все се променяше… а аз му говорех, че сме от едно племе… нали ти ми каза… и от страх ми се стори… сякаш видях татко да препуска насреща с нашия дорест жребец… Той все едно ми викна — хвани се за стремето, сине!

Вълкодав скоси поглед към Еврих и различи очите му в тъмнината. Не, наистина, какво ли не може да съзре едно хлапе, уплашено до смърт в миг на опасност. Само дето… накрая наистина се озоваха върху издатината току до стремето на каменния исполин.

— Когато воините от нашето племе губят кон в битка, те се спасяват от преследване, като се държат за стремето на другаря си — добави Йара със зле прикрита гордост. — А аз много добре умея да тичам, хванал стремето. Татко ме научи.

— Е, значи не е пропаднала даром бащината ти наука — изсумтя Вълкодав. — Много ли ти е студено, момко? Я поспи, ако успееш.

Еврих си траеше. Комай мрачната легенда се обръщаше откъм съвършено неочаквана страна и даже обещаваше известна надежда. Чудото на Конника непременно следваше да се обсъди, ала тъкмо сега не му бе нито времето, нито мястото за подобен разговор.

Съумяха някак да задремят в пещерата, като се натикаха в дъното на каменното гнездо и се увиха с всички подходящи за целта вещи от торбите, без значение сухи или мокри. Вълкодав предложи да седи буден да пази, но Еврих почти се присмя на хрумването му и успя да го убеди да не се хаби. От кого да пази? Кой ще се измъкне от чудовищния котел под копитата на Конника, на всичко отгоре да изпълзи чак до тях? Ни една жива душа не би се справила. Удивително, но Вълкодав не седна да се препира с граматика. Сви се върху коравата скала и заспа. Също както някога спеше в каменоломните, където всичко бе съвсем иначе, освен едната прилика — който не смогне да се приспособи и да понесе студената влага, не ще оживее.

Сънуваше коне. Врани, пъстри, червеникави, бели и дорести идваха при него, докосваха го с топли устни, дишаха в лицето му. Спеше плитко и си даваше сметка, че сънува. Според сегванските вярвания бяла кобила като видение значеше скорошна гибел, защото върховният сегвански Бог, дългобрадият Храмн, яздеше бял кон и понякога го пращаше да прибира на онзи свят нарочените да умрат. Вяните обаче не познаваха лоши поличби, свързани с тези животни. Конят е любимец на Слънцето, Мълнията и Огъня, той може да носи единствено добро. Трептейки на ръба на будността, Вълкодав изтълкува все още продължаващия си сън като предвестие за щастлив изход и изпълнение на желанията, а появата на бяла кобила — като знамение за добродетелна и красива жена, която някога ще срещне и с която ще се обвърже. Сивият пес на подскоци тичаше по зелена ливада, надпреварваше се с табуна и се преструваше, че ги плаши с лая си. Беше му хубаво.

Когато се събуди, цареше невероятна тишина, само в спомена още звучеше грохот на вълни и свистене на вятър. Усети, че напряга слух, насилвайки се да улови станалите сякаш вечни гласове на бурята. Но чу само как кихна Прилепчо, който се миеше с езиче на стената над него. Отвори очи. Конникът тънеше в бялото мляко на гъста мъгла, посребряваща канарите със ситна роса. Отгоре си пробиваха път мътни слънчеви лъчи. Очевидно над слоя мъгла небето беше ясно, сияйно. Еврих и Йара още спяха, притиснали се един към друг. Косите и на двамата изглеждаха посивели от сгъстилите се мънички бисерчета влага.

Вълкодав се измъкна от нишата предпазливо, за да не разбута другарите си. Навън се разкърши, целият беше схванат и почти вкочанен. Изхлузи ботушите и се закатери по снагата на Конника. Камъкът бе мокър и хлъзгав, ала вянинът не се опасяваше, че ще падне. Момчетата роби в Скъпоценните планини всеки ден лазеха по отвесни канари, слизаха или се катереха по пещерни кладенци, по стените на подземни зали, за да провлачат подире си въжета, да изгорят отровния въздух в пещерни джобове по пътя и да донесат изтървани от възрастните каторжници инструменти… Онези, които не загиваха, ставаха вещи в пълзенето, по подобие на мухите, едва ли не по тавана. Вълкодав не загина тогава. Нямаше да загине и сега.

Прилепчо приключи с миенето и хвръкна след големия си приятел, прелитайки от издатина на издатина, сякаш го мързеше да закръжи във въздуха. Вълкодав търсеше опора за пръстите на ръцете и краката си, набираше се, увисваше, напипваше нова опора и пак се набираше. Снагата му се раздвижи, стана привично гъвкава, затопли се.

Колкото по-нависоко стигаше, толкова по-светло ставаше в мъглата. После се чу крясък на чайка. Вълкодав не помнеше да е имало птици предната вечер. Не беше моряк, за да съди какво значи присъствието им — дали се въртят само край брега, или все пак навлизат навътре над открито море. Реши, без да е сигурен, че чайките са долетели от островите, отбелязани върху картата на Еврих. Търсят храна. Кълват очите на мъртвите сегвани, люлеещи се по вълните…

Преодоля почти цялата грива на каменния кон, когато отдолу екнаха разтревожени викове, а после и изплашеният глас на арантянина:

— Вълкодав!… Вълкодав!…

— Тук съм бе, тук съм — отзова се вянинът. — Какво си се разврякал?

Тъкмо бе усетил по лицето си полъх на ветрец, какъвто липсваше и като намек дори край нишата. Плътните къдели на мъглата бавно пълзяха, източваха се и заобикаляха камънака. Съзря ушите на каменния жребец — отдалеч бяха съвсем като живи, внимателно щръкнали. От мястото си сега Вълкодав виждаше, че са просто неравни скални зъбери. Отново си спомни планините и тежките облаци, които се стичаха през превалите. Щом накрая се озова на главата на коня, вятърът най-сетне разкъса мъглата и я отмести встрани като диплеща се сива завеса. Вълкодав видя небето.

Беше такова, че будеше желание за молитва. Високо-високо в благословената синева се ширеха пронизани от късноутринното слънце леки сребристи перушинки, а под тях стояха като замрели неподвижни и снажни купести облаци, съвсем слабо размазани, сякаш под прозирен шлейф, от морските изпарения. Подир пладне облаците навярно ще се навъсят и даже ще изсипят дъжд, ала засега просто се рееха в Небесата — недостроени чертози на Боговете, и зовяха душата, и бяха прекрасни.

— Как е там, Вълкодав? — провикна се отдолу Еврих. Вянинът завъртя глава, чакайки тромавата мъгла да се разсее съвсем и да му позволи да види какво има от другата страна. Ала мъглата около Конника подигравателно се събра отново отгоре му. Вълкодав пак се оказа в търбуха на студен сив пашкул, където сякаш не съществуваше нито светлина, нито топлина, и едва успяваше да разгледа пръстите на протегната си ръка. После вятърът лъхна по-силно. Слънцето заблестя върху влажните гърди и по гривата на гранитния кон. Мъглата се разпра до самата вода и…

— Бряг!… — закрещя неистово Еврих. — Йара, ощипи ме, полудял съм!… Бряг!…

Не, не бе обезумял и попаднал под властта на бълнувания наяве. Освен ако лудостта не бе поразила и тримата наведнъж, но по-просто бе да се предположи, че брегът, до който нощес оставаше повече от денонощие плаване на бързи весла или под добре издуто платно, наистина тъмнее само на половин верста разстояние. А нима толкова малко път е препятствие за двама здрави мъже и за едно пъргаво момче?…

Ласкави лениви вълни ближеха чистия бял пясък. Зад ивицата му се извисяваше доста стръмен склон, увенчан с трева и храсталаци. Вятърът носеше откъм сушата миризмата на земя, окончателно убеждавайки крушенците, че могат да вярват на очите си, че пред тях не е безплътно видение, явило се да ги дразни, докато умират връз голия чукар насред Океана.

А зад широкия език на степта мъжделееше величествен хребет. Започваше със зелени гънки и бръчки на хълмисти предпланини, които, отстъпвайки от морето, се катереха към небето все по-непристъпни, за да литнат накрая с белоснежни върхари право в облаците.

— Задоблачният рид!… — благоговейно прошепна Йара. И протегна длани, изреждайки имената на планините, сякаш викаше почитаеми предци: — Два Шлема… Кърмачката… Изгубеното седло… — И накрая издиша само с устни: — Харан Киир…

Вълкодав за малко да се търкулне, толкова бързо слезе до пещерата. По-късно не се сещаше как точно се е спуснал така чевръсто. Навярно все пак се подхлъзна и последните два сажена преодоля с главата надолу, така че да поеме удара с ръце и да го омекоти благополучно. Навиците, някога впечатани в тялото му с бичовете на надзирателите, му помогнаха да не падне лошо. Попита Еврих:

— Наистина ли е бряг, или ни се привижда?…

Арантянинът се усмихна ведро:

— Има само един начин да проверим…

Прилепчо реши да не чака тромавите хора да слизат надолу и сетне да плуват още по-тромаво към брега, а се устреми към него с радостен писък, начесто пърхайки с крилца ниско над водата. Към него тутакси се насочи някаква граблива морска птица, но Прилепчо не се плашеше лесно. Без усилие отбягна срещата, а после сам връхлетя нападателя, яростно джавкайки и оголвайки зъби. Към мястото на схватката полетяха чайки и Вълкодав се разтревожи, понечи да подсвирне на малкия си другар да се върне, но каленият дребен побойник си проби път през кряскащия рояк, достигна брега и се спотаи в храстите.

Арантянинът бе успял да върже торбите, оставаше само да ги метнат на гръб. Еврих го стори незабавно и докато чакаше спътниците си да нарамят и вещите си, рече:

— Склонен съм да повярвам на Конника… и теб съветвам същото. Защо Му трябва да ни погубва сега, след като можеше да го свърши още вчера?…

Вълкодав премълча. Не понеже изведнъж изпита доверие към каменния губител на кораби. Вече бе ясно и в подножието на Конника, така че подозрителният вянин сам се убеди, че никаква видима опасност няма. Водата долу бе по-чиста от стъкло, дребните вълнички не пречеха да се различи светлият пясък, в който тънеха черните скали на Конника. По всичко личеше, че даже не ще им се наложи да плуват, бе достатъчно плитко да минат като по брод…

Йара малко се задържа в приютилата ги ниша. Бръкна под ризата си и извади муската си, която винаги висеше на врата му. Вълкодав знаеше за вързаната на връв кожена торбичка на момчето, но досега не бе виждал Йара да я отваря. Но ето че сега той я развърза със зъби и изтърси на дланта си няколко малки блестящи камъчета, огладени от бързо речно течение.

— Вземи този подарък, Коннико — тихо изрече Йара, вирнал лице към извисения над него лик, покрит с бръчки от ветровете. — Благодаря ти, съплеменнико. Винаги ще те помня…

Вълкодав също се разрови в торбата си. Измъкна сухар, приготвен от Ниилит още в Бяла вода, и мълком го постави върху камъка.

— Ще те спомена в молитвите си — каза младият арантянин. — Дано намериш покой, Коннико, стига това да желаеш и да е възможно…

Отдолу, извивайки се като змия, лъхайки на хлад, изпълзя мъглив език. Сякаш подканяше хората да побързат. Пръв заслиза Еврих, Йара подир него, а Вълкодав остана последен. Дланите му се жулеха в мокрите студени камъни. Никаква топлина от скрит в тях живот не се усещаше. Ако все пак имаше такъв, навярно бе също тъй хладен и тъмен. Навярно излизаше от сън само за буря. Такъв, че даже и слънчева топлина не желаеше да поеме…

Еврих цопна във водата и почти веднага след това кресна:

— Вълкодав!… — Вянинът си помисли за какво ли не — отровни хищни риби, подвижен пясък, готов да засмуче като тресавище граматика… Наистина, Еврих стоеше до гърдите във водата, но изведнъж потъна! Без да се помайва, Вълкодав се отблъсна с все сили от скалата и вдигна стълб вода близо до мястото, където морето покри главата на граматика. Ала арантянинът не се давеше. Просто се беше навел, за да вземе нещо от дъното.

— Виж! — викна той, когато се подаде отново.

Държеше меч. Слънчев пламък. С ножницата, изработена за него от майстор Варох. Бе оплетен в дълъг ремък, по който бяха нанизани останалите оръжия на пътешествениците. А уж трябваше да се намира в заключен здрав корабен сандък…

Вълкодав така и стигна до брега — носеше меча първо над главата си, после, на по-плиткото го прегърна като детенце до гърдите си. Кой знае защо и тримата бързаха отчаяно да се измъкнат от водата. Йара за по-лесно плуваше. Вълкодав понечи да му предложи да го вземе на раменете си, но размисли. Момчето се има за воин. Поканата би го обидила.

— Разбрах какво му беше на онзи прибой, докато ни влачеше към Конника — порейки водата с гърди и корем, изпръхтя Еврих. Вълкодав питащо се озърна към него. — Виж сега — обясни граматикът, — край брега вълните не са същите, както в открито море. Става така, защото плиткото дъно променя формата им. Та онзи прибой, ако се вярва на вълните, никакво дъно не усещаше под себе си… Разбираш ли? Там нямаше дъно.

Вълкодав спря. След малко и тримата се обърнаха към Конника.

Гранитната грамада бе съвсем чужда на веселия слънчев бряг. Канара от мразовита тъма, която няма място посред ден като този. Конникът се виждаше целият, но копитата на коня вече бяха забулени в мъгла. Непрогледната пелена постепенно се изкачваше по снагата му, увивайки исполина с гъсто наметало.

— Сбогом, Коннико — прошушна Йара.

По каменния лик се стичаше влага, падаща от мъглата. Блестеше в очните кухини, сякаш великанът ронеше сълзи… в гранитните черти вече нямаше ярост, само скръб. Вянинът измъкна меча от ножницата и приветства Конника, както се полага на срещнат воин. Срещнат и сега отиващ си завинаги. Мъглата покри гиганта, размаза силуета му, който бе сякаш дълбока рана в утринното небе. На Вълкодав се стори, че Конникът ги гледа, мъчейки се да отложи настъпването на предишната си самота. Мъглата го затули окончателно, но в сивата завеса сякаш нещо помръдна. Може би… ръката Му се вдигна за сбогом?…

А после вятърът задуха силно откъм брега и повлече плътното кълбо сива пара навътре в морето, далеч от континента, отвъд синия морски хоризонт. Все по-далеч и по-далеч отлиташе сивото облаче, дали чезнейки заради разстоянието, дали разтваряйки се под слънцето, дали сливайки се с маранята…

До кръста във водата, чудодейно спасените трима крушенци го гледаха, докато очите им успяваха да го различават.