Преди да те срещна

15

Шеридан повдигна полите на дългата си бледолилава рокля и забързано пое по дългия коридор. Тъкмо когато си мислеше, че вече е близо до трапезарията, установи, че всъщност е излязла на някаква площадка, от която тръгваше мраморно стълбище.

Тя се спусна по стълбите, минавайки покрай множеството окачени от двете страни портрети. Най-вероятно това бяха шестнайсетте поколения предшественици на противния граф. Нямаше никаква представа как да го открие. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че наред с всички останали неприятни качества графът притежавани още едно — надменност. Беше й говорил така, сякаш тя бе негова лична собственост. Без съмнение нямаше да се посвени дори да й крещи пред слугите, ако не дай си Боже не изпълнеше нарежданията му. Беше готова на всичко, за да го лиши от подобно удоволствие. За нея беше необяснимо как е могла да приеме да се обвърже с този човек до края на дните си! Когато баща й пристигнеше, щеше да го помоли да развали годежа и незабавно да я отведе у дома!

Шеридан не харесваше графа и беше абсолютно сигурна, че няма да хареса и неговата майка. Прислужницата й беше казала, че роклята, с която в момента беше облечена, била на майката на негова светлост. Обземаше я отвращение, когато си представяше вдовица над средната възраст да се появява по балове или да приема посетители в подобна фриволна дреха — и като цвят, и като кройка. За Бога! Та на цялата предна част имаше едва няколко сребристи панделки, които придържаха дрехата затворена! Шери беше толкова ядосана, че дори не обърна внимание на великолепието, което я обграждаше.

Когато стигна до последното стъпало, пред нея се изпречи възрастен мъж в черен костюм и бяла риза. Човекът тъкмо отваряше някаква врата и питаше:

— Позвънихте ли, милорд?

Миг след това прислужникът се оттегли с поклон и затвори вратата зад себе си.

— Извинете… — започна Шеридан, но се заплете в дългите поли на роклята си, загуби равновесие и се облегна на стената.

Прислужникът се обърна, видя я и замръзна шокиран на мястото си.

— Аз съм добре — увери го Шеридан и повдигна полата. Понеже човекът продължаваше да я гледа втренчено, тя протегна ръка към него и обясни: — Доктор Уитиком каза, че вече съм достатъчно добре, за да мога да напускам стаята си. Ние с вас не сме се срещали, но аз съм Чариз… хм… Ланкастър.

Тя разтърси протегнатата към нея ръка и с любезна усмивка запита:

— А вие кой сте?

— Ходжкин — изхриптя прислужникът, сякаш някой го беше стиснал за гърлото. Изкашля се и вече по-ясно повтори: — Ходжкин.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Ходжкин.

— Не, госпожице. Просто Ходжкин.

— Не мога да се обръщам към вас направо по име. Няма ла е възпитано от моя страна — търпеливо обясни Шеридан.

— Тук така е прието — отвърна той.

— Не се учудвам, че онзи високомерен звяр отказва правото на един по-възрастен човек да бъде наричан „господин“! — разпалено изрече момичето.

Лицето му отново се сгърчи и Ходжкин протегна шия, сякаш не му достигаше въздух.

— Нямам представа за кого говорите, госпожице.

— Говоря за… — Тя смръщи вежди, опитвайки се да си спомни безкрайната поредица от имена и титли на графа. Уестморланд! Точно така! — Говоря за Уестморланд! — извика, като нарочно не постави никаква титла пред името му. — Някой трябва да му хвърли един хубав пердах, за да се научи на елементарна вежливост.

Един лакей и една прислужница надникнаха любопитно от горната площадка. Стараеха се да не пропуснат и най-малката подробност.

Шеридан се усмихна на Ходжкин и спокойно продължи:

— Както знаете, никога не е късно да бъдем вкарани в правия път, ако се намери кой да ни посочи грешките. При първия удобен случай ще намекна на графа, че трябва да се обръща към човек на вашата възраст с любезното „господин Ходжкин“. Ще го посъветвам да се постави на ваше място и да си представи, че е толкова възрастен и…

Тя млъкна объркано по средата на изречението. Старецът беше изцъклил очи и изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да припадне. Даде си сметка, че човечецът се ужасява при мисълта, че една евентуална намеса от нейна страна би могла да доведе до лишаването му от длъжност в палата на графа.

— Беше глупаво от моя страна, господин Ходжкин — виновно рече Шеридан. — Обещавам, че и думичка няма и обеля по този въпрос.

Младата американка решително отвори вратата на трапезарията и с предизвикателен тон изрече:

— Позвънихте ли, милорд?

Стивън се извърна стреснато, удивен от думите, с които тя се обръщаше към него, и замръзна на място. Втренчи се в девойката, застанала войнствено пред него с високо вирната брадичка и мятащи мълнии сиви очи, и едва се сдържа да не се засмее. Дрехата й беше в пълен контраст с яростното й изражение. Беше облякла светлолилав копринен пеньоар, който се свличаше от раменете й. Пръстите й придържаха предниците, за да не се разтворят, а под полите се забелязваха босите й крака. Тициановата й коса, все още влажна в краищата, се спускаше по гърба и гърдите й. Приличаше на Венера, рисувана от Ботичели.

Бледият цвят на дрехата би трябвало да не подхожда на огнената й коса, но кожата на Шеридан беше толкова светла, че цялостният ефект беше по-скоро драматичен, отколкото дразнещ. Всъщност гледката беше толкова ефектна, на Стивън му трябваше известно време да разбере, че тя не е сложила пеньоара на Хелън с цел да го предизвика и ядоса, а просто защото нямаше какво друго да облече, ще забравил, че багажът й бе останал на парахода. Коприненият пеньоар на любовницата му с положителност беше за предпочитане пред онази грозна кафява пелерина, която госпожица Ланкастър носеше, когато я видя за пръв път. Прислугата със сигурност нямаше да възприеме освободените възгледи на господаря по отношение на облеклото, каза си той. Още на другата сутрин щеше да се погрижи а гардероба на своята „годеница“.

Лицето и непрекъснато променяше изражението си и Стивън се удиви на способността й да изразява толкова много неща, без да се движи или говори. Тя беше олицетворение на самата невинност. Представи си тези огнени къдри, плъзгащи се по голата й гръд, и веднага направи всичко по силите си, за да се освободи от видението. В съшия миг Шеридан заговори:

— Приключихте ли с огледа?

— Аз всъщност ти се любувах.

Шери предварително беше подготвена за не особено приятна сцена, дори я очакваше с някакво странно нетърпение, а ето, че в рамките на една минута понасяше две поражения: първо, сладостно потръпна, когато дръзките му сини очи се впиха в нея, а сега този неочакван комплимент… наложи се да си напомни, че графът е студенокръвно жестоко същество, за което тя никога нямаше да се омъжи, независимо от начина, по който я гледаше, или сладките думи, с които я обсипваше.

— Предполагам, че има особено важна причина да ме удостоите с вашето височайше внимание, ваша светлост — иронично изрече тя.

За нейно учудване графът не се ядоса; по-скоро изглеждаше така, сякаш се забавлява.

— Има няколко причини, ако трябва да бъдем точни — отвърна с поклон той.

— И какви са те? — попита с леден тон Шеридан.

— Първата е, че исках да ти се извиня.

— Наистина ли? — сви рамене девойката. — За какво?

Стивън не успя да прикрие усмивката си. Това момиче наистина можеше да се похвали с невероятен дух. И с невероятна гордост. Не познаваше мъж, да не говорим пък за жена, които биха се осмелили да влязат в подобна словесна битка с него.

— Заради внезапното прекъсване на нашия разговор онази вечер и за това, че в продължение на няколко дни не дойдох да те видя.

— Приемам извинението ви. Сега мога ли да си вървя?

— Не! — спря я Стивън и му се прииска тя да не е толкова смела. — Необходимо е… Не, искам… да обясня защо се държах така.

— За мен ще е удоволствие да ви видя как се опитвате — саркастично го изгледа Шеридан.

Смелостта беше прекрасно качество за мъж, но у жена си беше истинско божие наказание, реши той.

— Наистина се опитвам — подчерта последната дума графът.

Самообладанието му беше леко разклатено, от което на Шеридан й стана по-добре.

— Продължавайте — окуражи го тя. — Слушам ви.

— Ще седнеш ли?

— Може и да седна. Зависи от онова, което имате да ми казвате.

Стивън сключи вежди и присви очи, но успя да овладее гласа си и спокойно започна:

— Онази вечер ти стана ясно, че аз… Че между нас нещата не са… Онова, което ти очакваш от един истински годеник…

Шеридан леко наклони глава настрани, заслушана без никакъв интерес в думите му.

— Има обяснение за това — продължи той, обезсърчен от липсата на реакция. Реши да й представи единственото логично обяснение, което можа да измисли: — Когато за последен път се видяхме, двамата се скарахме. Докато ти беше на легло, изобщо не се сещах за нашата кавга, но когато видях, че си почти оздравяла, неприятните спомени се върнаха. По тази причина може да съм ти се сторил…

— Хладен и безразличен? — подсказа му тя с повече болка, отколкото ярост в гласа.

— Точно така — кимна Стивън.

Тя седна и графът си отдъхна, решил, че повече няма да му се налага да извърта и лъже. Тя обаче попита:

— За какво се бяхме скарали?

Беше наивно от негова страна да повярва, че червенокосата американка с непредсказуем нрав и пълно презрение към благородническите титли ще приеме извинението му и възпитано ще смени темата, вместо да се зарови възможно най-дълбоко в нея.

— Карахме се заради твоя характер.

Сивите очи объркано срещнаха неговите:

— Заради моя характер ли? И какво му е на моя характер?

— Струваше ми се, че е… свадлив.

— Разбирам.

Шеридан сведе поглед към отпуснатите в скута й длани и колебливо попита:

— Опърничава жена ли съм?

Стивън почувства, че го обзема особена нежност пред гледката на тази наведена глава и отчаяно отпуснати рамене.

— Не бих казал — отвърна той.

— Забелязах, че през последните няколко дни настроенията ми много често… се сменяха — призна кротко Шеридан.

— Напълно разбираемо е при подобни обстоятелства.

Девойката вдигна глава и потърси очите му, сякаш се опитваше да постави на преоценка мнението си за него.

— Ще ми кажете ли за какво точно се карахме, когато за последен път сме били заедно?

Стивън се почувства като хванат в капан. За да спечели време, се обърна към таблата, на която стояха наредени кристални гарафи с питиета, и посегна към бутилката с шери.

— Бях си въобразил, че обръщаш прекалено голямо внимание на друг мъж — отвърна той и мислено се поздрави за точното попадение — Ревнувах.

Ревността беше непознато за него чувство, но жените неизбежно изпитваха удоволствие да чуват, че са станали обект на мъжка ревност. Стивън хвърли бърз поглед през рамо и със задоволство установи, че поне в това отношение Чариз Ланкастър не се различаваше от своите посестрими. Изглеждаше поласкана. Графът прикри усмивката си и наля малко шери в една чаша. Обърна се да й подаде питието. Девойката отново беше свела глава и впила поглед в ръцете си.

— Шери? — попита той.

— Да? — Шеридан рязко вдигна глава, а в сърцето й трепна странно задоволство.

Стивън й подаде чашата, но Шеридан не я пое. Не отместваше поглед от младия мъж, сякаш очакваше нещо от него.

— Може би искаш да ти налея вино? — попита я той.

— Не, благодаря.

Той сложи чашата на масата:

— Помислих, че каза „да“.

Девойката поклати глава:

— Аз пък си помислих, че се обръщате към мен и… Шери! — възкликна внезапно и със светнало от радост лице скочи от мястото си. — Помислих, че аз съм Шери! Аз съм Шери! Искам да кажа, така трябва да са ме наричали…

— Разбирам — кимна Стивън и изпита невероятно облекчение. Двамата стояха на крачка един от друг и се усмихваха, споделяйки мига на триумфа, който ги сближаваше и насочваше мислите им в една посока. Стивън внезапно разбра защо Бърлтън е бил „лудо влюбен“ в това момиче, както твърдеше икономът на убития. А Шери гледаше усмихнатите му сини очи, излъчващи очарование и топлина, и разбра защо се беше обрекла ма този мъж. Някакви странни фрази започнаха да изскачат от дълбините на съзнанието й…

„Баронът взе ръката й, притисна я към устните си и развълнувано промълви: «Вие сте любовта на живота ми!»“ „Принцът я взе в силната си прегръдка и я притисна към сърцето си: «И сто кралства да имах, щях да ги заменя за теб, моя любов. Бях нищо, преди да те срещна…»“

„Графът беше толкова покорен от невероятната й красота, че не се стърпя и я целуна: «Простете ми, но не мога да ви устоя! Обожавам ви!»“

Шери гледаше очаквателно към Стивън и той осъзна, че не би могъл да се съпротивлява на желанието си да й отговори. Повдигна лицето й нагоре и докосна устните й. Усети как дъхът й замира и как тялото й се напряга. Той се отдръпна и се вгледа в озадаченото изражение на лицето й. Мина цяла вечност, докато Шеридан отвори очи. В погледа й се четеше очакване и в известна степен — разочарование.

— Нещо не е ли наред? — попита Стивън.

— Не, съвсем не — любезно отвърна тя, но си личеше, че се опитва да прикрие истината.

Графът мълчаливо зачака. Знаеше, че подобна тактика винаги предразполагаше другите да говорят, и беше разбрал, че при „годеницата“ му тя действа безотказно.

— Но сякаш очаквах нещо по-различно — наруши мълчанието девойката.

Той се опита да убеди сам себе си, че прави всичко само за да й помогне да си спомни, когато попита:

— И какво точно очакваше?

Тя тръсна глава, но очите й останаха все така впити в неговите:

— Нямам представа.

Колебливият отговор само затвърди подозренията му, че истинският и годеник не се е притеснявал да слага юзди на страстите си, когато е бил с нея. Докато потъваше в топлите й сиви очи, той внезапно реши, че е длъжен да възкреси спомена и за Бърлтън. Отказваше да приеме факта, че причината, поради която смята да го направи, е съвсем друга — лична, егоистична. Нали беше обещал на Уитиком, че ще направи всичко по силите си да я накара да се чувства обичана и щастлива.

— Може би си очаквала нещо повече от това — нежно промълви и докосна е устни крайчеца на ухото й.

Горещият му дъх накара Шеридан да потръпне и тя извърна лице. Устните й намериха неговите. Стивън смяташе да я целуне така, както най-вероятно Бърлтън я беше целувал, но изведнъж всичките му добри намерения го напуснаха.

Шеридан очакваше всичко друго, само не й онова, което последва. Ръката на графа здраво обгърна талията й и я притегли към тръпнещото му от страст тяло. По гърба й полазиха тръпки на непозната възбуда. Тя затаи дъх и се притисна още по-плътно към него. Устните й се разтвориха инстинктивно и езикът му се плъзна между тях. Сърцето й бясно заби, когато пръстите му се заровиха в косата й и привлякоха лицето й още по-близо до неговото. Чувстваше се така, сякаш очакваше да се разтвори и да се слее с тръпнещото му тяло.

Стивън с мъка си наложи да се отдръпне, преди да е станало прекалено късно. Беше изненадан от реакцията която предизвикаха в тялото му няколкото неопитни момински целувки. Очевидно „годеницата“ му нямаше никакъв опит с целуването. Клепачите й трепнаха и очите й се отвориха. Лицето й пламтеше. Обзе го раздразнение, че е загубил контрол над себе си.

На трийсет и три годишна възраст предпочитанията му го отвеждаха при страстни жени, овладели изкуството да се наслаждават и да доставят удоволствие на партньора си. Мисълта, че едно момиче, по-скоро дете, отколкото жена го беше възбудило до такава степен, му се стори смешна. От друга страна, само преди минута Шеридан му беше показала, че може да бъде много прилежна ученичка, щом се озове в ръцете му, и онова, което се беше случило помежду им, не беше съпроводено с никакви прояви на девически свян.

Като се вземеше всичко това предвид, очевидно Чариз Ланкастър не беше съвсем невежа, а по-скоро неправилно обучена от покойния си годеник и предишните си обожатели.

Стивън се усмихна. Явно той беше наивникът. Веждите му трепнаха.

— Това доближаваше ли се до очакванията ти? — сухо попита графът.

— Не! — категорично отвърна Шеридан и тръсна глава. Лъскавите й коси се разпиляха по раменете. — Зная, че никога не бих могла да забравя нещо подобно, ако поне веднъж съм го изпитала — призна тя.

Непозната болка прониза сърцето му. Преди да осъзнае какво прави, Стивън вдигна ръка и погали нежно лицето на девойката.

— Чудя се дали с възможно да си наистина толкова сладка, колкото изглеждаш — промълви той.

Нямаше намерение да изрази гласно мисълта си, затова и не очакваше да получи отговор, още по-малко онзи, който последва.

— Мисля, че изобщо не мога да бъда наречена „сладка“, милорд — призна тя така, сякаш съобщаваше някаква ужасна тайна. — Може и да не сте го забелязали, но аз не се поддавам на обработка.

Стивън едва успя да запази сериозното си изражение и предпочете да замълчи, защото ако отвореше уста, щеше да избухне в силен смях, но Шеридан изтълкува мълчанието му погрешно.

— Трябва наистина много успешно да съм успявала да го скривам от вас — призна тя и очите й виновно се спряха върху рубинените копчета на ризата му. Ръката на Стивън продължаваше да стои на кръста й и Шери не можеше да се отърси от усещането, че прави нещо нередно. Само допреди минута мразеше дрехата, в която беше облечена, годеника си и проклетата си памет, която не искаше да се връща, и копнееше да се отърве от тях. В следващия миг само една усмивка, само един поглед… само една целувка се оказваха достатъчни да променят всичко. Чувстваше се така, сякаш роклята й беше създадена за принцеса, сякаш загубата на паметта беше нещо чудесно. За нея това беше необяснимо, а най-необяснима от всичко й се струваше мисълта, че ще е най-добре паметта й никога да не се върне. Господи, как само я целуваше! Цялото й тяло се разтапяше и пламтеше — от това й ставаше невероятно добре и в същото време се чувстваше неуверена и виновна.

Шеридан пое дъх и понечи ла му обясни причината за объркването си:

— Не зная за каква ме мислите, но по всичко изглежда че нравът ми е… ужасен. Дори бих казала, че съм напълно… непредсказуема в реакциите си.

— Забелязах — дрезгаво промълви Стивън и отново повдигна лицето й към своето.

— И това не ви притеснява? — недоверчиво го погледна тя.

Няколко бяха нещата, които притесняваха графа точно в този момент, и нито едно от тях не беше свързано с нейния нрав. Закръглените й гърди бяха притиснати към неговите, копринената й коса галеше пръстите му, а пухкавите й устни го подканваха да я целуне отново. Името „Шери“ и пасваше чудесно. Тя беше опасно опияняваща. Шери не беше негова годеница, нито негова любовница. Заслужаваше уважението и закрилата му, но не и долните му страсти! Стивън знаеше това, но седеше и я гледаше, хипнотизиран от гласа и усмивката й, а възбудата, която беше обзел тялото му, беше направо болезнена. Тя или не разбираше защо той е възбуден, или просто не беше забелязала. А може би нямаше нищо против. Но каквато и да беше причината, резултатът беше налице.

— Притесняваш ме. Много — промълви задавено той.

— По какъв начин… — започна тя, но замълча, когато очите му се спряха върху устните й, а сърцето й ускори ритъма си.

— Ще ти покажа.

Стивън я целуваше бавно, страстно, карайки я да му отговори. Пръстите му отново се заровиха в косите й, а ръката му се плъзна по гърба й в една безкрайна милувка. Устните му се движеха върху нейните, опитвайки се да ги разтворят, и Шери колебливо отвърна. Езикът й докосна устата му, обходи контурите й и почувства как ръката му се спира в долната част на гърба й и придърпва тялото й към неговото.

Повдигна се на пръсти и дланта й погали гърдите му и силните му рамене. Тялото й се изви и се притисна към неговото и, внезапно ръцете му се сключиха около нея като железни обръчи, а устните му станаха невероятно настойчиви и нетърпеливи. Езикът му изпращаше усещания до цялото и тяло и тя се предаде. Дланите му обхванаха гърдите й, започнаха да ги галят…

Някакъв непознат инстинкт накара Шеридан рязко да се отдръпне. Беше обхваната от паника, макар че част от нея горещо желаеше целувките и докосванията да продължат.

Стивън с неохота отпусна ръце. Не можеше да повярва. Тази изключително красива девойка не просто беше събудила страстите му, а го беше лишила от разсъдък. Лицето й гореше, гърдите й се повдигаха при всяко вдишване, а обрамчените с тъмни мигли очи го гледаха объркано и съвременно — жадно. Изглеждаше така, сякаш не беше сигурна какво иска да направи.

— Мисля, че е време да се заемем с нещо друго — каза Стивън, взел решение и за двама им.

— Какво имаш предвид? — попита тръпнеща тя.

— Какво имам наум и какво в действителност ще правим две различни неща — отвърна той.

Идеята му беше да й покаже как се играе шах. Голяма грешка. Шери го победи два пъти последователно, тъй като графът все не успяваше да се концентрира върху играта.