Преди да те срещна

18

Стивън смяташе да заведе Хелън на театър и да завърши вечерта в леглото на любовницата си, но три часа след като излезе, отново се озова пред входа на своя дом. Никой не се отзова на неговото почукване. Това му се стори странно. Отключи си сам и когато влезе в просторното фоайе, забеляза, че къщата беше необичайно тиха. Графът свали ръкавиците си, небрежно ги хвърли върху една малката масичка и се отправи към големия салон. Не се виждаше никой от прислугата. Той съблече палтото си и го метна на облегалката на едни стол, после извади часовника си и го погледна. Дали не беше спрял? Стрелките показваха десет и половина. Когато излизаше, Стивън имаше навик да се застоява при Хелън или в някой от клубовете до ранни зори, но когато се прибираше, на прага неизменно го посрещаше някои от многобройните слуги.

Мислите му се върнаха към Хелън. Двамата бяха отишли на театър и по време на представлението графът се улови, че непрекъснато открива недостатъци в играта на актьорите, в изпълнението на музикантите, в декорите на сцената и в аромата на парфюма на вдовицата от съседната ложа. Всичко го дразнеше и отегчаваше.

В края на първото действие Хелън, почувствала лошото му настроение, се усмихна зад ветрилото си и прошепна:

— Искате ли да си тръгнем и да разиграем второто действие в малко по-приятна обстановка?

Стивън с готовност откликна на предложението й, но представянето му в леглото не беше по-добро от онова на артистите в театъра. Единственото му желание беше да потъне в нея и да забрави. Не изпитваше необходимост от друго освен от физически контакт, който да намали напрежението му.

— За какво мислиш? — попита го Хелън, когато той отметна завивките и започна да се облича.

Обзет го чувство на вина. Леко я целуна по челото и отвърна:

— За нещо, което е много сложно и объркано, за да те занимавам с него.

Този отговор беше опит да се измъкне и двамата добре знаеха това. Обикновено от любовниците се очакваше да не задават въпроси и да не изискват обяснения, но Хелън Девърней беше изключение от общото правило. Тя подбираше внимателно любовниците си и имаше възможност да избира сред множество кандидати, така че си позволяваше повече от допустимото.

— Наскоро научих, че си поръчал доста голям брой рокли при мадам Ласал и си настоявал те да бъдат доставени в дома ти възможно най-скоро. Това с въпросната… сложна и объркана ситуация ли е свързано? — невинно попита тя.

Стивън се изненада от нейната проницателност.

— Да. И всичко е наистина сложно и объркано — призна той.

— Така си и мислех — кимна Хелън, но в гласа й прозвуча съжаление. Присъствието на непозната жена в дома на Стивън очевидно я притесняваше. Беше странно, като се имаше предвид, че във висшите кръгове дори наличието на съпруга не беше пречка за някой мъж да си има любовница. Бракът беше просто формално свързване на двама души, които в много случаи дори не се познаваха и оставаха чужди един на друг до края на дните си. Благородниците се женеха е едничката цел да си осигурят наследник. Дискретността, а не моралът беше от първостепенно значение за всеки брак. И Хелън, и той бяха наясно с това и сега Стивън се изненада от реакцията на любовницата си. Графът се наведе и отново я целуна, а ръката му се плъзна по разголеното й бедро.

— Мисля, че прекалено се вживяваш. Тя е просто една бездомница, която след сериозна травма се възстановява под моя покрив в очакване близките й да дойдат да си я приберат.

Щом излезе от къщата, която беше подарил на Хелън обаче, Стивън трябваше да признае пред себе си, че Чариз Ланкастър е далеч от образа на будеща съжаление малка бездомница. Тя беше смела, интелигентна, естествена, забавна, чувствителна. А най-много го изненадваше това, че нейната компания му доставяше далеч по-голямо удоволствие от тази на Хелън в театъра, че и в леглото. Шери също обичаше да е с него, харесваше й да е в прегръдките му…

Подобни мисли се въртяха в главата му, докато пътуваше към дома си. Изведнъж осъзна нещо, върху което до този момент не се беше замислял: Бърлтън можеше да предложи на Чариз единствено ниска благородническа титла и брак, но въпреки това девойката и баща й се бяха съгласили на подобно обвързване. Няколко часа след смъртта на Бърлтън, Стивън се беше заел с уреждането на погребението и се беше натъкнал на факти, които не говореха добре за младия мъж. Бърлтън беше заклет комарджия и беше пропилял малкото, което беше наследил. След смъртта си беше оставил само дългове, които графът в крайна сметка изплати.

Стивън можеше да сложи в краката на Чариз целия свят. Двамата можеха да продължат да се наслаждават един на друг през идните седмици и месеци. Той нямаше намерение да се жени за нея, но щеше да й разкрие правилата на играта и тя щеше да ги приеме…

Стивън се ужаси от мислите си. Та Чариз Ланкастър беше просто една неопитна девойка, не куртизанка! Дори да беше в състояние да осъзнае каква щеше да бъде ползата й от подобна връзка, тя пак си оставаше прекалено млада за Стивън, а той — прекалено порочен за нея.

За щастие не чак толкова порочен, за да й отправи подобно обидно предложение. Не беше паднал чак толкова ниско, та само две седмици, след като беше убил един бъдещ младоженец, да вкара годеницата му в леглото си. Това беше не просто отблъскващо, беше истинска лудост! Даваше си сметка, че през последните няколко години се е разделил с всичките си идеали, но сега за пръв път почувства, че е загубил здравия си разум.

Закле се от този миг нататък да се отнася към Шери с хладна официалност. Щеше да избягва всякакъв физически контакт с нея.

Тя може и да си мислеше, че двамата са сгодени, но той добре знаеше каква с истината и за в бъдеше нямаше ла допусне да го забравя! Един човек, загубил паметта си, беше достатъчен за неговия дом!

Искаше му се Шери да си възстанови паметта, но чувството му за вина във връзка със смъртта на годеника й беше започнало да отслабва. Госпожица Ланкастър заслужаваше нещо по-добро от нехранимайкото Бърлтън — прекалено лекомислен, безотговорен и беден. Виждаше Чариз, обгърната в скъпи кожи и обградена с лукс.

Може би Стивън трябваше да се заеме със задачата да й намери подходящ съпруг, но за момента не искаше да мисли за това. Чудеше се откога с развил у себе си склонност да се поддава на очарованието на изпаднали в беда женички, и то червенокоси!

Да, с въздишка си рече той, трябваше да се върне към изпълнението на задълженията си на пазач, отговорен за душевното спокойствие на гостенката си. Само че къщата беше тиха като гробница.

Графът тъкмо се канеше да позвъни за прислугата, когато до слуха му достигнаха далечни гласове. След минута къщата отново притихна.

Стивън озадачено тръгна към тази част на къщата, откъдето бяха дошли гласовете. Шери сигурно отдавна спеше, но къде беше изчезнала прислугата?

Внезапно откъм кухнята долетя звънкият глас на младата американка:

— Добре. Нека всички опитаме отново. Господин Ходжкин, вие трябва да застанете точно до мен и да пеете по-високо, за да не объркам отново думите. Готови ли сте?

В нестроен хор прислужниците запяха весела песничка, която всяко дете научаваше в най-ранна възраст. Раздразнението му нарастваше от факта, че Шери се е затворила в кухнята с неговите слуги и ги отвличаше от изпълнението на задълженията им към господаря на този дом.

Щом стигна до прага на огромното кухненско помещение. Стивън се спря като закован. Не можеше да повярва на очите си!

Петдесет слуги, облечени в униформи, бяха наредени в редици, а Шери и старият Ходжкин стояха пред тях. Очевидно Шери ги беше подредила не по ранг, а по певчески способности. Бедният Колфакс, главен иконом на Стивън, беше натикан на последната редица между една чистачка и една перачка, докато Демеън — личният прислужник на графа — се беше сдобил с едно доста престижно място на първия ред. Високомерният Демеън, който рядко благоволяваше да разговаря с друг освен със Стивън, сега беше прегърнал през раменете един прислужник и двамата унесено извиваха глас. Главите им почти се допираха. Цялата тази група се подчиняваше на дирижирането на Ходжкин, иконом от най-низш ранг!

Тази гледка надхвърляше дори най-смелите фантазии на Стивън. Графът беше толкова поразен, че едва след няколко минути осъзна колко приятни гласове имат всъщност Демеън и прислужникът, а също и че това представление го забавляваше далеч повече от професионалното изпълнение в театъра.

Чудеше се защо пееха коледна песен по средата на пролетта, когато Шери внезапно се включи в хора и гласът й се открои над всички останали. Стивън затаи дъх. Гласът й беше прекрасен!

Когато песента свърши, едно момче с бинтована ръка пристъпи напред и с усмивка рече:

— Ръката ми ще се почувства по-добре, ако чуя още една весела песен, мадам!

Стивън понечи да нареди на нахалния младеж да се отнася с нужното уважение към госпожица Ланкастър, но Демеън го изпревари. Думите му направо поразиха графа.

— Сигурен съм, че това, което ще кажа, е не само моето мнение, но и мнението на всички останали в тази зала. С вашето присъствие и — простете дързостта ми — с вашия изключителен глас вие превърнахте тази вечер в незабравимо изживяване за всички нас!

Шери объркано се усмихна.

— Това, което господин Демеън иска да каже, е, че ние всички ужасно се забавляваме и ще ви бъдем много благодарни, ако се съгласите да удължите тази приятна вечер сметна за необходимо да уточни Колфакс.

— Всъщност онова, което всички искаме, е да изпеем още една песен, госпожице — завърши момчето с превързаната ръка.

— О! — засмя се Шери и намигна затворнически на иконома и личния прислужник на графа: — Това ли искахте да ми кажете?

— Да — кимнаха двамата мъже.

— Е, ще пеем ли? — попита момчето.

— Разбира се — кимна тя и приседна до кухненската маса. — Само че този път аз само ще слушам, за да мога да запомня текста. Какво ще кажете да повторим онази коледна песен, с която започнахме, господин Ходжкин?

Ходжкин кимна, вдигна артистично ръка и даде знак за начало. Слугите отново запяха, но Стивън вече не ги слушаше. Той не можеше да откъсне поглед от сияещото лице на Шери. Графът тръсна глава, за да прогони мислите, които заплашваха да завладеят съзнанието му, и пристъпи напред:

— Коледа ли е вече?

Дори да се беше появил със заредени пистолети в ръце, присъствието му нямаше да има подобен ефект върху веселата компания. Петдесетте слуги млъкнаха като попарени и бързо започнаха да се изнизват от помещението. Единствено Ходжкин, Колфакс и Демеън се сетиха да се поклонят, когато минаваха край господаря си.

— Те май много се страхуват от вас. Права ли съм? — попита Шери, зарадвана, че Стивън се е прибрал по-рано, отколкото беше очаквала.

— Очевидно не чак толкова, щом са напуснали постовете си!

— Това беше мое дело.

— Така предположих и аз.

— Как така?

— Много просто — отвърна графът и направи ироничен поклон. — До тази вечер нито съм ги чувал да пеят, нито съм заварвал къщата празна.

— Реших малко да се поразходя из къщата — призна Шеридан. — Когато стигнах до кухнята, разбрах, че Ърнест — момчето с превързаната ръка — се е изгорило на печката.

— И реши да организираш това представление, за да го поразсееш?

— Не, направих го, защото ми се стори, че всички имаха нужда от подобно разсейване — като мен самата.

— Зле ли се чувстваше? — Стивън тревожно впи поглед в лицето й, но Шери изглеждаше прекрасно. Беше красива и пълна с живот.

— Не. Бях…

— Да? — подкани я той.

— Ти ми липсваше.

Отговорът й го зашемети. Той забрави за всичките си клетви за чисто платоническа връзка отпреди час. Наведе се и целуна пламналите й от смущение страни, после устните му сами намериха нейните. Тялото й се притисна към неговото и Стивън усети как пламва от възбуда. Дланта й нежно се спря върху гърдите му, а думите й отново прокънтяха в съзнанието му: „Ти ми липсваше.“

Стивън се отдръпна като опарен. Беше толкова зает да скрие обзелите го в момента чувства, че автоматично се съгласи, когато Шери предложи да приготви по едно питие за двамата.

Тя сложи вода на огъня и приседна до масата. Опря брадичка на сключените си длани и усмихнато се загледа в „годеника си“, а той наблюдаваше отблясъците, които игривите пламъци от камината хвърляха върху огнените и коси.

— Трябва да е много изтощително да бъдеш граф — отбеляза Шеридан. — Как стана такъв?

— Граф ли?

Тя кимна.

— Снощи спомена, че имаш по-голям брат, който е херцог, и че си наследил всичките си титли съвсем случайно.

— Брат ми наследи титлите си от баща ни, а аз — от един наш чичо. Според една специална клауза в закона за унаследяването графовете на Лангфорд, при условие че са бездетни, могат да предават титлите си на когото от своите родственици пожелаят.

Шери кимна, но Стивън разбра, че проявява интерес просто от учтивост. Тя стана, отиде до печката и след малко обяви:

— Горещият шоколад е готов. — Сложи чаши и захарница на една табла, приближи се до масата и пъхна подноса в ръцете на графа. — Надявам се, че ще ти хареса. Струва ми се, че знам как точно се приготвя. Само не съм сигурна дали го правя добре.

Тя изглеждаше доволна от факта, че си спомня рецептата, но Стивън реши, че е странно госпожица Ланкастър да се занимава с неща, които обикновено са задължение на прислугата. Но тя идваше от Америка. Може би американките бяха по-запознати с домакинската работа от своите английски посестрими.

— Надявам се, че ще ти хареса — повтори тя.

— Сигурен съм — отвърна Стивън, макар да не му се вярваше. Не обичаше горещ шоколад. В тази част на нощта предпочитанията му клоняха към чаша отлежало бренди. Опасявайки се Шеридан да не прочете мислите му, той побърза да добави: — Ухае много приятно. Всички онези песни за сняг и въглени в камината ме настроиха точно за горещ шоколад.