Преди да те срещна

58

Въпреки че Сезонът беше към края си, в клуба не липсваха посетители, готови да рискуват огромни суми пари с едно обръщане на картите или завъртане на рулетката. Клубът на Сент Джеймс Стрийт беше по-оживен от онзи, в който членуваше Стивън, но въпреки че там правилата бяха по-малко строги, старите традиции се бяха запазили.

В дъното на една от залите за игра на карти седеше Уилям Баскервил и играеше вист с херцога на Станхоуп и Никълъс Дьовил. Тримата господа бяха позволили на двама младежи от отлични семейства да се присъединят към играта им. И двамата нямаха търпение да докажат на какво са способни, като се проявят блестящо както в картоиграчеството, така и в пиенето. Разговорите около масата бяха замрели.

— Не съм виждал Лангфорд от цяла седмица — подхвърли един от младежите, за да наруши мълчанието.

Уилям Баскервил, увлечен в броенето на спечелените чипове, разсеяно отвърна:

— Заради рождения ден на племенника му е, предполагам. Разбрах, че херцогинята на Клеймор е организирала малко семейно тържество в замъка. Страхотна жена е тази херцогиня! Казвам го на Клеймор всеки път, когато го видя. — Той погледна към Никълъс Дьовил и отбеляза: — Вие бяхте приятел с нейна светлост по време на престоя й във Франция, нали?

Ники кимна, без да вдига поглед от картите си, и бързо отвърна, за да пресече клюките:

— За мен е истинско щастие, че съм в приятелски отношения с цялото семейство Уестморланд.

Другият младеж, който цяла вечер се беше наливал и едва се държеше на краката си, изненадано го изгледа, а после противно на всякакви норми за добро възпитание Възкликна:

— Не думайте! Аз пък чух, че едва не сте се сбили с Лангфорд в „Алмак“ заради някаква червенокоса дама, за която и двамата сте били сгодени!

Баскервил презрително изсумтя:

— Скъпи млади приятелю! Когато придобиете повече житейски опит, ще се научите да отсявате истината сред всички дочути глупости. Ето вземете мен например. Аз чух същата история, но понеже познавам както Дьовил, така и Лангфорд, разбрах, че това е чиста измислица!

— И аз! — усърдно се присъедини към Баскервил другият младеж, който не беше толкова пиян.

— Абсолютна глупост! — потвърди Ники, тъй като очевидно всички очакваха неговата реакция. — Тази клюка скоро ще бъде забравена.

— Знаех си — включи се в разговора братът на госпожица Черити. — Изобщо не се и съмнявам, че вие и Лангфорд сте добри приятели. Двамата с него сте най-изтъкнатите мъже в Лондон.

— Не се и съмнявам! — усмихна се младежът на Ники. — Но ако някога вие двамата с Лангфорд влезете в непосредствен сблъсък, бих искал да съм там!

— Защо? — полюбопитства херцогът на Станхоуп.

— Защото съм виждал Дьовил и Лангфорд да се боксират. Не един с друг, разбира се, но смея да твърдя, че и двамата не си поплюват. Един бой между двамата би ме накарал да отида дори в „Алмак“!

— И мен! — възкликна приятелят му.

Баскервил беше отвратен от нецивилизованото поведение на двамата младежи и се почувства задължен да ги порицае за тяхната наивност по въпросите, свързани с отношението между представителите на висшите кръгове.

— Лангфорд и Дьовил никога няма да се принизят да решат проблемите си с юмруци, млади момко! В това е разликата между малките неопитни палета като вас и истинските джентълмени като останалите присъстващи около тази маса. Трябва да усвоите добрите маниери от по-възрастните си приятели, да придобиете тяхното лустро. Вместо да се възхищавате на предимствата на Дьовил в юмручния бой, би трябвало да отбележите кавалерското му държание и изключителния начин, по който си връзва вратовръзката!

— Благодаря, Баскервил — промърмори Ники.

— Няма за какво, Дьовил. Говоря самата истина. Вие сте пример за подражание. Бой с юмруци! Как ли пък не! На всеки възпитан човек ще му се догади от подобна мисъл!

— Противно е дори да се коментира — кимна херцог Станхоуп и огледа лицата на противниците си, опитвайки се да разбере дали си струва да рискува и да покачи залога при положение, че картите му бяха слаби.

— Моите извинения, господа… — започна младежът, но внезапно спря и само след секунда възкликна: — Не казахте ли, че Лангфорд е в провинцията?

Всички погледи се вдигнаха от картите и петимата господа видяха Лангфорд да се приближава към масата им с убийствено изражение на лицето. Четиримата замръзнаха на местата си от изненада. Чувстваха, че предстои да се разрази буря, и тръпнеха от страх, че ще пострадат, без дори да знаят за какво.

Единствен Никълъс Дьовил не се притесняваше от приближаващата опасност. Той по-скоро имаше вид на човек, който е нетърпение очаква сблъсъка. Когато графът спря зад неговия стол, Ники се облегна назад, пъхна ръце в джобовете си и иронично попита:

— Искате ли да се включите в играта, Лангфорд?

— Ставай! — процеди през зъби Стивън. Ръкавицата беше хвърлена. Дьовил само се усмихна и се намести още по-удобно на стола си.

— Тук ли? — развеселено вдигна вежди той.

— Ставай от стола, ти, кучи… — изсъска гневно графът.

— Значи тук — прекъсна го французинът, стана и обърна глава към една от празните зали.

Новината, че ще последва сбиване, се разнесе светкавично из целия клуб и управителят задъхано дотича.

— Моля ви, господа! Господа! Никога в историята на нашия клуб не е имало подобни… — викаше той, опитвайки се да настигне графа и Дьовил, запътили се към една от залите.

Вратата се затръшна под носа му.

— Помислете за официалното си облекло, господа! Помислете за мебелите! — изкрещя човечецът и рязко отвори вратата — тъкмо навреме, за да чуе свистене на юмрук във въздуха и да види как главата на Дьовил се отмята назад.

Управителят уплашено затвори вратата. Лицето му беше пребледняло като на смъртник. Мъжете го гледаха очаквателно.

— Е? — попита най-сетне един от присъстващите.

Управителят направи опит да се овладее и с разтреперан глас отвърна:

— До момента… резултатът е три към две… предполагам.

— В чия полза, приятелю? — поинтересува се един елегантно облечен джентълмен, който нямаше търпение да се включи в обзалагането.

Управителят се поколеба, после бързо отвори вратата и надникна в залата. В същия миг се чу силен трясък.

— За Лангфорд! — извика през рамо управителят и понечи да затвори вратата, но се спря и отново надникна вътре. — Не, за Дьовил! — съобщи той след последвалия нов удар. — Не, за Лангфорд! Не… — Той с трясък затвори вратата, едва избягвайки опасността да бъде повален от нечий юмрук.

Управителят остана с гръб, прилепен до вратата през цялото време, докато траеше боят. Най-сетне Дьовил и Лангфорд излязоха. Управителят бързо се шмугна в залата. Доплака му се при вида на унищожените мебели. Вдигна най-близкия стол и той се разпадна в ръцете му…

Когато двамата благородници се появиха пред останалите, замрелите разговори избухнаха с пълна сила — една обичайна тактика, с която мъжете се опитваха да покажат, че вниманието им е било насочено другаде.

Двамата съперници се разделиха в средата на залата. Лангфорд отиде при сервитьора, за да си поръча пиене, а Дьовил се върна на старото си място на масата за вист.

— Мой ред ли беше? — попита той, посягайки към картите си.

Двамата младежи едновременно кимнаха, херцогът на Станхоуп учтиво отвърна, че е почти сигурен в това, но Баскервил, който умираше от яд, че е станал за смях пред младежите, грубо подхвърли:

— По-добре кажи какво стана там вътре, иначе тези двамата няма да могат да се концентрират върху играта. Няма дори да успеят да заспят, докато не разберат какъв е изходът от двубоя. Трябва да ти кажа, че с Лангфорд се държахте невъзпитано, Дьовил! — добави той.

— Няма нищо за разказване — отвърна Ники, взе тестето карти от средата на масата и майсторски ги разбърка. — Обсъждахме една сватба.

Баскервил го погледна обнадежден, двамата младежи очевидно бяха развеселени, но само по-пияният от тях прояви нетактичност да попита:

— Сватба ли? Че какво толкова има да обсъждат двама джентълмени, когато става въпрос само за някаква си сватба?

— Кой ще е младоженецът — отвърна нехайно Ники.

— И взехте ли това решение, сър? — попита приятелят му, опитвайки се да заглади лошото впечатление от държанието на другаря си, като се престори, че вярва на тази съшита с бели конци история.

— Да — рече Ники и хвърли няколко чипа на масата. — Аз ще съм шаферът.

— Сватба! — изсмя се пияният и отпи от чашата си. Никълъс Дьовил вдигна очи от картите си, впи ги в лицето на нахалния младеж и хладно понита:

— А може би предпочитате да се превърне в погребение?

Баскервил се уплаши да не последва нещо лошо, затова побърза да отвлече вниманието на Ники, като попита:

— И какво друго дискутирахте с Лангфорд? Доста се забавихте.

— Обсъждахме също и малките стари дами с объркани спомени — иронично отвърна Ники. — И се чудехме на Божията мъдрост, благодарение на която езиците на тези старици продължават да работят дълго след като мозъкът им е престанал да функционира.

Херцогът на Станхоуп остро го изгледа:

— Надявам се, че не говорите за дама, която познавам!

— Всъщност познаваш ли дама, която са нарекли „Черити“, вместо да й дадат много по-точното название „Кокоши мозък“?

Херцогът едва потисна смеха си при това описание на по-възрастната му сестра.

— Може и да познавам — отвърна той и кимна на новия играч, приближил се до масата им.

Новопристигналият свойски се настани, кимайки на Баскервил и Дьовил, и погледна въпросително към младежите.

— Тези двамата с увиснали челюсти и дълбоки джобове са лордовете Банбратен и Айсли — представи ги Ники. — Вие вече сигурно сте виждали графа на Лангфорд? — попита той младите лордове.

Те едновременно кимнаха.

— Добре. Сега, след като приключихме с представянето, двамата с графа ще се заемем с благородната задача да приберем остатъка от бащините ви пари.

Ники раздаде картите, но когато вдигна своите, го прониза остра болка и той сгърчи лице.

— Лоша ръка, а? — изсмя се доволно херцогът на Станхоуп, тълкувайки погрешно гримасата на противника си.

Стивън помисли, че въпросът е отправен към него. Той хвърли поглед към изранените кокалчета на ръката си и отвърна:

— Не е чак толкова зле. — Обърна се и взе от таблата на стоящия зад гърба му сервитьор две чаши с бренди. Едната сложи пред себе си, другата подаде на Никълъс Дьовил. — Моите поздравления! — рече той и погледна изпитателно към единия от младежите, който в този момент разля виното си.

— Не може да си държи чашата — обясни Ники, проследявайки погледа на Стивън.

Графът кръстоса крака и неодобрително изгледа двамата пияни младежи.

— Някой е трябвало да ги научи как да се държат, преди да ги пуснат сами в обществото — отбеляза той.

— Взе ми думите от устата — съгласи се с готовност Ники.