Преди да те срещна

2

Възрастният иконом стоеше подпрян на бастуна си и почтително слушаше младия господин, който му разказваше за неочакваната смърт, сполетяла господаря му само преди няколко часа. Икономът не си позволи да прекъсне лорд Уестморланд нито веднъж и когато лордът най-после замълча, Ходжкин успокоително рече:

— Много лошо, милорд — както за бедния лорд Бърлтън, така и за вас. Но какво да се прави — подобни неща винаги се случват и човек не може да обвинява себе си за едно или друго произшествие. Злополуките са си злополуки — затова ги и наричаме така.

— Едва ли бих нарекъл прегазването и убийството на човек „злополука“! — рязко възрази Стивън. Горчивината в гласа му беше насочена към самия него, а не към стария иконом. Въпреки че нещастният инцидент беше главно по вина на пияния млад барон, който сам се беше наврял под колелата на каретата, все пак Стивън беше този, който държеше поводите. Той беше останал жив и незасегнат, а младият Бърлтън беше умрял. И още нещо — изглежда, нямаше кой да жали за смъртта на барона, а това според Стивън беше изключително несправедливо.

— И все пак не е възможно вашият господар да не е имал семейство… някакви родственици… някой, на когото лично бих могъл да обясня за случилото се?

Ходжкин едва забележимо поклати глава, внезапно осъзнал факта, че вече е безработен и че най-вероятно ще си остане такъв до края на дните си. Беше получил работа при младия барон поради простата причина, че беше единственият, който се беше съгласил да изпълнява едновременно функциите на иконом, лакей и готвач, и то за нищожната сума, която Бърлтън беше в състояние да му предложи като заплата.

Засрамен, че е допуснал да го обземе самосъжаление, възрастният човек се изкашля и рече:

— Лорд Бърлтън няма живи роднини, както вече ви казах. И тъй като съм постъпил на работа при барона едва отпреди три седмици, неговите познати не са ми… — Той внезапно млъкна и по лицето му се изписа ужас. — Мили Боже! Та аз съвсем забравих за годеницата му! Сватбата щеше да се състои тази седмица.

Чувството на вина, изпълващо Стивън, се засили, но той кимна и заговори:

— Коя е годеницата и къде мога да я открия? — Гласът му прозвуча решително.

— Всичко, което знам, е, че дамата е богата американска наследница, с която баронът се е запознал по време на едно свое пътуване в чужбина. Господарят ми я очакваше да пристигне утре с някакъв параход, идващ от Колониите. Баща й бил твърде болен, за да я придружи, така че най-вероятно тя ще пътува с някой родственик или поне с придружителка. Снощи лорд Бърлтън се връщаше от ергенското си парти. Това е…

— Трябва да знаете името й! Как я наричаше Бърлтън?

Паметта явно изневеряваше на Ходжкин, а и лорд Уестморланд допълнително засилваше напрежението със своята настоятелност.

— Както ви казах, работя за барона съвсем отскоро — отбранително рече старецът. — Той не споделяше личните си дела с мен. В мое присъствие наричаше дамата „моята годеница“ или пък „моята наследница“.

— Помислете, човече! Не може да не сте го чували да я нарича по име поне веднъж!

— Не… Аз… Почакайте! Спомних си нещо… Спомням си, че името й ме караше да си мисля колко много ми харесваше да посещавам Ланкашир, когато бях малко момче… Ланкастър! — радостно възкликна Ходжкин. — Фамилията й е Ланкастър! А малкото й име… Шарън… Не, не беше Шарън… Чариз! Чариз Ланкастър!

Ходжкин беше възнаграден за старанието си с одобрително кимване, последвано от поредния въпрос:

— А как се казва параходът, с които ще пристигне младата дама?

Ходжкин беше толкова горд от успеха си, че изстреля отговора, без да се замисли:

— „Утринна звезда“! — извика възторжено и мигновено се изчерви, засрамен от момчешката си невъздържаност и неуместното си държание.

— Нещо друго? Всеки детайл би могъл да ми бъде от полза, когато се срещна и разговарям с нея.

— Спомням си още някои неща, но не бих искал да излезе, че клюкарствам.

— Слушам ви — подкани го Стивън.

— Дамата е много млада и твърде хубавичка, според думите на барона. Успях да схвана също, че е лудо влюбена в покойния ми господар и че нямала търпение да се свърже с него, докато за баща й от първостепенно значение била баронската титла.

Последната надежда на Стивън, че предстоящият брак е просто един от многото бракове, сключвани по сметка, умря при думите на стария иконом, че дамата била „лудо влюбена“ в своя годеник.

— Ами Бърлтън? Той защо е искал да се ожени за нея? — попита, слагайки ръкавиците си.

— Мога само да гадая, но ми се струва, че господарят ми споделяше чувствата на младата дама.

— Чудесно! — мрачно промърмори Стивън и се насочи към изхода.

Ходжкин успя да запази самообладание до оттеглянето на лорда, но когато остана сам, отчаянието отново го налегна. Пак беше без работа и без пукната пара. Само допреди малко се канеше да помоли лорд Уестморланд да го препоръча на някой свой познат, но знаеше, че ще е безполезно — никой не искаше да има за иконом или лакей човек, чийто ръце бяха белязани с петната на старостта и чието тяло се превиваше под тежестта на годините.

Старецът бавно тръгна към стаята си, разположена в дъното на запуснатия апартамент, в който беше живял последният му господар. Раменете му бяха приведени, а ставите адски го боляха. Беше по средата на коридора, когато чу рязко почукване на входната врата. Обърна се и с бавна стъпка се върна обратно, за да отвори.

— Да, милорд? — попита, когато видя, че насреща му отново стои Уестморланд.

— Хрумна ми нещо, докато слизах по стълбите — каза с делови тон Стивън. — Смъртта на Бърлтън най-вероятно ви оставя без никакви доходи. Секретарят ми, господин Уитън ще се погрижи да ви компенсира. — Извърна се да си върви и подхвърли: — Моето домакинство винаги се е нуждаело от компетентен персонал, така че ако в момента не мислите да се пенсионирате, бихте могли да разговаряте с господин Уитън и по този въпрос. Той ще ви запознае с детайлите.

Ходжкин не можеше да повярва на късмета си дълго след като лордът си тръгна. Той не просто имаше къде да отиде! Щеше да постъпи на работа в дома на един от най-желаните и високо ценени аристократи в Европа!

Работата не му беше предложена просто от съжаление — в това Ходжкин беше почти сигурен, тъй като графът на Лангфорд нямаше славата на човек, който е склонен да глези прислугата си или когото и да било. Точно обратното. Всички разправяха, че Уестморланд се държи на дистанция и че има изключително високи изисквания по отношение на реда и обслужването в дома си.

Въпреки това у него се прокрадваше и лекото подозрение, че предложението на лорда може действително да идва от съжаление. Внезапно си спомни нещо, което Уестморланд беше казал и което беше изпълнило стареца с гордост: лорд Уестморланд беше нарекъл Ходжкин компетентен! Точно тази дума беше използвал — компетентен!

Старият иконом се обърна към голямото огледало в хола и изпъна рамене, после приглади полите на избелелия си черен жакет. Не изглеждаше чак толкова стар, реши той; не биха му дали и ден повече от седемдесет и три! Лорд Уестморланд със сигурност не го беше сметнал за безполезен. Не. Стивън Дейвид Елиът Уестморланд, граф на Лангфорд смяташе, че Албърт Ходжкин ще бъде ценно попълнение към неговия персонал! Лорд Уестморланд — благородникът, който притежаваше земи из цяла Европа, както и множество титли, наследени по линия на майка му и на двама предни, посочили точно него за техен наследник!

Ходжкин наклони глава, опитвайки се да си представи как би изглеждал в една от прелестните ливреи на Лангфорд, но внезапно отражението в огледалото се замъгли. Той вдигна ръка и избърса ъгълчето на окото си, където се беше появила влага.

Едва се удържа да не размаха бастуна си и да затанцува жига — все пак от човек, който предстоеше да постъпи на работа в дома на лорд Стивън Уестморланд се очакваше да се държи с достойнство.