Преди да те срещна

48

Шери разполагаше с достатъчно време, за да се подготви психически за срещата със старите си познати. В продължение на седмици беше убеждавала сама себе си, че е невинна, и следователно правото е на нейна страна. Нямаше да допусне мисълта за Стивън Уестморланд да я смущава повече. Просто щеше да престане да мисли за него и за предстоящата им среща.

Вече очакваше посещението в замъка Клеймор със стоическо безразличие. Вместо да се чуди дали Стивън ще присъства на тържеството и как ще премине първият им сблъсък, ако графът все пак е там, тя насочи цялото си внимание към своите възпитаници, с които пътуваше в третата карета, наета от семейство Скефингтън специално за целта. Тя накара децата да пеят и весело разговаряше с тях по време на двучасовото пътуване до имението на херцозите Клеймор. Не си позволи повече от един бърз поглед навън, когато каретите свърнаха по алеята, водеща към внушителната сграда.

Въпреки желанието й сърцето й ускори ритъма си, когато каретата спря и Шеридан излезе навън. Успя да се усмихне любезно на прислужниците, които се втурнаха да посрещнат новопристигналите. Беше облякла скромна черна рокля с бяла якичка, а косата й беше прибрана в стегнат кок ниско на тила. Приличаше на гувернантка, каквато и беше. Прегърна двете момчета през раменете и изправила глава, пое след сър Джон, лейди Скефингтън и Джулиана към стълбището, водещо към входа. Нямаше от какво да се срамува, нито смяташе да се защитава. Тя не беше излъгала никого съзнателно. Напротив, графът на Лангфорд я беше заблуждавал, че е неин годеник и че иска да се ожени за нея. Семейството му също се беше включило в играта, затова вината, отговорността и срамът бяха техни.

За нещастие първият удар върху така старателно изграденото самообладание на Шери дойде много по-скоро, отколкото беше очаквала. Бяха влезли във фоайето, където икономът беше натоварен със задачата да ги приветства с добре дошли и да ги заведе до стаите им.

— Нейна светлост смята, че ще ви бъде най-удобно в синия салон — обърна се икономът към сър и лейди Скефингтън. — Гледката оттам е прекрасна. След като си починете от пътуването, тя ви моли да се присъедините към нея и другите гости във всекидневната. Госпожице Скефингтън, апартаментът до този на родителите ви е определен за вас. — Сега мъжът се обърна към момчетата и Уитни видя, че това е Ходжкин. — Млади господа, вашите стаи са на третия етаж, където са и стаите за игри. А вашата гувернантка, разбира се, ще… — Очите му се спряха на Шеридан и на лицето му се изписа ужас. — …Разбира се, тя ще… бъде близо до вас… в стаята точно срещу… вашите — със заекване завърши той.

Шеридан едва се сдържа да не го потупа по рамото и да го увери, че всичко е наред, че тя е гувернантка и че няма никаква причина старецът да изглежда така, сякаш всеки миг ще се разплаче.

— Много ви благодаря, Ходжкин — с мъка се усмихна тя. В сравнение с тези на момчетата стаята й беше малка и оскъдно мебелирана. Имаше само легло, стол и бюро, но беше много по-приятна в сравнение с тясната таванска стаичка, която й бяха предоставили сегашните й господари. Слава Богу, къщата беше достатъчно голяма и ако тя си стоеше на третия етаж, нямаше да се налага да търси начини да избягва срещата с херцога и семейството му. Шери разопакова багажа си, изми се и отиде да нагледа момчетата.

На етажа бяха настанени още две гувернантки с техните питомци и тя се срещна с тях, когато въведе децата на Скефингтън в стаята за игри. След размяна на обичайните любезности въпросните гувернантки настояха да включат всички момчета в една игра и изведнъж Шери установи, че напълно разполага с времето си. Нещо, което никак не й се нравеше.

Обиколи просторната стая. Мина покрай маса, на която беше наредена цяла армия дървени войничета, наведе се да прибере две книги, паднали на пода. Докато връщаше книгите на местата им, погледът й попадна върху стар скицник, сложен небрежно върху ниската етажерка. Отгърна корицата и… сърцето й замря. Под една рисунка на нещо, което приличаше на кон, пасящ трева или пиещ вода от някакъв поток, с разкривен детски почерк беше написано името на малкия художник: Стивън Уестморланд.

Шери бързо затвори скицника, остави го и се извърна, но видя нещо, което я развълнува още по-силно от рисунката: на отсрещната стена, точно над малка масичка, до която стоеше дървено конче, висеше портрет на момче, обгърнало с ръце шията на същото това конче. Портретът очевидно беше дело на аматьор, но усмивката на тъмнокосото момче не можеше да се сбърка — беше на Стивън.

— Мисля да се включа в играта — бързо рече Шери, обръщайки гръб на портрета. — На какво играете?

— Вече имаме прекалено много участници в играта, госпожице Бромлейт — отвърна седемгодишният Томас Скефингтън, който беше с наднормено тегло. — А наградата е един много вкусен сладкиш, така че ще бъде добре, ако вие го спечелите, защото ми се ще аз да го изям.

— Не, аз го искам! — изкрещя шестгодишният му брат и Шери се засрами от невъздържаното им поведение, което беше претърпяло съвсем слаба положителна промяна, след като тя се беше заела с момчетата.

Шеридан хвърли извинителен поглед на останалите гувернантки, които й се усмихнаха съчувствено.

— Сигурно сте изтощена — каза едната от тях. — Ние пристигнахме вчера и успяхме да се наспим. Защо не си починете малко? Ние ще наглеждаме младите господа.

Шеридан с радост се възползва от предложението на колежките си. Тя едва се сдържаше да не отвори отново скицника и да не гледа към портрета на тъмнокосото момче. Прибра се в стаята си, оставяйки вратата отворена, и седна на стола до леглото. Опитваше се да не мисли за това, че се намираше в дома, в който Стивън се беше родил, но не успя. За пръв път от седмици насам си позволи да помечтае. Затвори очи и си представи, че поканата, изпратена на семейство Скефингтън, няма нищо общо с тях, че в крайна сметка ще успее да се скрие на третия етаж през следващите три дни и че Стивън Уестморланд няма да се появи в дома на брат си.

Минути по-късно Джулиана влезе при нея и мечтите на Шери бяха разбити на пух и прах.

— Почивате ли си или мога да вляза? — попита момичето.

— Ще ми бъде приятно да си поговорим — искрено отвърна Шери и преди да успее да се спре, изстреля на един дъх: — Тук ли е графът на Лангфорд?

— Не, но го очакват да пристигне всеки момент. Мама естествено е обсебена от нелепата идея да ме омъжи за него. Не зная как ще издържа през тези три дни. — В очите на Джулиана проблеснаха гневни сълзи. — Защо ми причиняват това, госпожице Бромлейт? Защо мечтата на живота й е да ме набута в ръцете на възможно най-богатия мъж с възможно най-благородната титла, без значение колко стар, грозен или противен е той! И защо се държи толкова… толкова раболепно, когато се озове сред по-високопоставени от нея хора? — Сърцето на Шеридан се сви от жал заради момичето. — Трябваше да я видите преди малко! Беше във всекидневната заедно с херцогинята и нейните приятелки. Мама беше толкова настоятелна, толкова нетърпелива да спечели симпатиите им, че направо беше противно да се гледа!

Шеридан не можеше да отговори на нито един от тези въпроси, без да разкрие своето собствено отвращение от лейди Скефингтън.

— Понякога майките се стремят да осигурят на своите дъщери по-добър живот от онзи, който те самите са имали — предпазливо рече тя.

Джулиана сви вежди и отвърна:

— Нея изобщо не я е грижа за живота ми! Щях да съм щастлива, ако ме беше оставила да се занимавам с писане — то наистина ми с приятно. Животът ми щеше да с щастлив, ако просто ме оставеше на мира, вместо да се опитва да ме омъжи така, сякаш съм някоя…

— Красива принцеса? — подсказа й Шеридан.

Това всъщност беше вярно. Според лейди Скефингтън лицето и фигурата на дъщеря й бяха огромно богатство, което щеше да й помогне да се издигне в обществото и да заеме място, по-добро от това на другите. Джулиана много добре го знаеше.

— Бих искала да съм грозна! — избухна тя. — Толкова грозна, че никой мъж да не пожелае дори да ме погледне! Знаете ли какъв ад беше животът ми, преди вие да се появите? Прекарвах дните си в четене на книги. Не ми позволяваха да ходя никъде, защото майка ми се страхуваше, че ще се замеся в някой скандал и това ще понижи значително пазарната ми цена! Да беше се случило! Тогава щях да получа малкото наследство, оставено ми от баба ми, и да се преместя в малка къщичка в Лондон и да си намеря приятели. Щях да ходя на театър и опера и да довърша романа си. Свобода — замечтано изрече момичето. — Приятели. Вие сте първата ми приятелка, госпожице Бромлейт, първото същество от женски пол, което майка ми допусна близо до мен. Тя не одобрява поведението на съвременните момичета. Мисли, че са невъздържани и че ако се смеся с тях…

— Тогава репутацията ти доста щеше да пострада — довърши Шеридан.

— Чудесно! — възкликна Джулиана. Очите й блестяха от възторг. В нея имаше силен дух, който майка й напразно се опитваше да подчини на волята си. — Щях да се превърна в неприемлива партия… Не е ли божествено?

— Не! — отсече Шеридан, но се усмихна.

— Вярвате ли в любовта, госпожице Бромлейт? В любовта между мъж и жена, такава, каквато я описват в романите? Аз не вярвам.

— Аз… — Шеридан се поколеба, припомняйки си всичко, което беше преживяла заради Стивън, и тъй като Джулиана внимателно я наблюдаваше, очаквайки отговор, тя кимна: — Навремето вярвах.

— И?

— Мога да ти кажа, че е много болезнено, когато само единият от двамата обича.

— Разбирам — отвърна Джулиана, а виолетовите й очи гледаха твърде зряло за годините й. Според Шери момичето действително имаше писателска дарба и силно развита наблюдателност.

— Не мисля, че разбираш — възрази Шеридан с широка усмивка.

— Когато ви видях, почувствах, че дълбоко в себе си таите огромна болка… А също и смелост, и решителност. Няма да ви питам дали сте преживели любовно разочарование, макар да съм сигурна, че сте, но мога ли да ви попитам нещо друго?

Шеридан искаше да й отвърне, че е неприлично човек да си пъха носа в личния живот на останалите, но Джулиана беше толкова самотна и добра, че не й даде сърце да я отблъсне.

— Добре — кимна, — но само ако въпросът ти няма да ме накара да се чувствам неудобно.

— Как успявате да изглеждате толкова спокойна?

Шеридан се опита да обърне разговора на шега:

— Вероятно съм талантлива измамница. Смела и решителна. Сега да си поговорим за по-важни неща. Знаеш ли какви са плановете за уикенда?

— Тържеството ще бъде навън, на поляната. Дори ще се храним навън. Струва ми се малко странно. Децата и гувернантките ще бъдат настанени до масите на възрастните — знам това със сигурност, защото преди да дойда при вас, излязох навън и видях, че се подготвят. — Лицето на Шеридан се сгърчи от ужас, но Джулиана не забеляза това, тъй като в този миг измъкваше едно камъче от обувката си. — О, а вие ще трябва да свирите на китара и да пеете заедно с момчетата…

Шеридан гневно се изправи. Очевидно тържеството беше организирано нарочно така, че тя да бъде постоянно под погледите на околните. Поканените добре познаваха Шеридан, тъй като бяха най-близките приятели на семейство Уестморланд, и въпреки че щяха безкрайно да се забавляват от унижението, на което бившата годеница на Стивън щеше да бъде подложена, семейството можеше напълно да разчита на дискретността им. Нямаше да я оставят дори да се храни на спокойствие!

— Какви чудовища! — избухна тя. Джулиана вдигна поглед към нея.

— За момчетата ли говорите? Те са в стаята за игри.

— Нямах предвид тези чудовища, а големите! — не се сдържа Шеридан. — Не каза ли, че са във всекидневната?

Без да обръща внимание на удивения поглед, с който я изпрати момичето, тя войнствено се втурна навън. Знаеше много добре, че онова, което се канеше да направи, щеше да й коства работата, но така или иначе след края на този уикенд семейство Скефингтън щеше да поиска да се освободи от нея. Амбициозната лейди Скефингтън бързо щеше да разбере, че семейство Уестморланд не харесват гувернантката на децата й, а желанието й да я приемат в техния социален кръг беше толкова голямо, че тя нямаше да се поколебае да отпрати Шери начаса.

Но това вече нямаше значение за девойката. Тя по-скоро би гладувала, отколкото да позволи на тези надути английски аристократи да я измъчват и унижават.