Принцът на тръните

7.

Яздехме през нощта и пътят на мъртвите ни изведе от блатата. Зората ни завари в Норлес, мрачен и сив. Градчето беше в руини. Пепелищата още пазеха лютивия мирис на дим, който се задържа дълго след като огънят е загаснал.

— Графът на Ренар — каза Макин, който яздеше до мен. — Много смел е станал, щом напада толкова открито протекторати на Анкрат. — Макин лесно преминаваше от един речеви регистър в друг. Ето и сега — захвърли бандитския жаргон като да беше плащ.

— Как разбра, че именно Ренар е извършил тази мерзост? — попита отец Гомст, лицето му сиво като брадата. — Може хората на барон Кеник да са слезли по пътя на мъртвите. Точно негови хора ме затвориха в онази клетка.

Братята се пръснаха сред руините. Райк избута с лакти Бърло Дебелака и се шмугна в първата сграда, изпречила се на пътя му — обгоряла каменна черупка без покрив.

— А бе и тея са били бедни като църковни мишки, да ги… Точно като в Мабертон. — И да каза още нещо, то се изгуби в трясъка на сритана покъщнина.

Помнех Норлес в празнични дни, целия окичен с панделки. Майка вървеше с кмета. Ние с Уилям хрупахме захаросани ябълки.

— Да, но бяха моите бедни църковни мишки — казах аз. Обърнах се и погледнах стария Гомсти. — Няма трупове. Значи е дело на граф Ренар.

Макин кимна.

— Ще намерим кладата в нивите на запад. Ренар ги изгаря всичките накуп. И мъртвите, и живите.

Гомст се прекръсти и почна да мълви молитва.

Войната е красиво нещо, както съм имал повод да спомена, и само губещите твърдят обратното. Сложих си усмивка, макар да я усещах като неудобни обувки.

— Братко Макин, по всичко личи, че графът е направил своя ход. И е редно ние, като колеги по войниклък, да оценим артистизма му по достойнство. Я пообиколи наоколо, ако обичаш. Искам да знам как точно е изиграл този гамбит.

Ренар. Първо отец Гомст, сега и Ренар. Сякаш онзи отколешен мъртвец в блатото беше завъртял невидим ключ и сега призраците от моето минало минаваха един по един през отключената врата.

Макин кимна и пришпори коня си. Не през града, а обиколно, покрай потока и към гъстата горичка отвъд пазарната мера.

— Отче Гомст — казах с най-любезния си дворцов глас. — Сподели, моля те, къде по-точно са те заловили хората на барон Кеник? — Така де, семейният ни свещеник едва ли би придружавал отряд на баща ми при някое нападение.

— Бях в махала Йесоп, принце — отвърна Гомст. Изглеждаше притеснен и избягваше да ме погледне в очите. — Не трябва ли да продължим нататък? Тук, на границата, не е безопасно. Но набезите едва ли стигат по-навътре от Хантън.

„Така е — помислих си, — и точно затова ми е чудно, че си напуснал сигурността на бащините ми земи и си пресякъл границата.“

— Махала Йесоп? Не съм я чувал, отче Гомст — казах на глас, все още прелюбезно. — Което значи, че едва ли наброява повече от три колиби и едно прасе.

Райк изхвърча от къщата, целият в пепел, по-черен дори от Нубанеца, и бесен. Хукна към следващата врата.

— Бърло, свиньо дебела! Подведе ме ти! — Когато Малчо Райчо останеше с празни ръце, някой друг плащаше за разочарованието му. Винаги.

Гомст, изглежда, се зарадва на това прекъсване, но аз не го оставих да се радва дълго.

— Отче Гомст, разправяше ми за Йесоп — казах и взех юздите от ръцете му.

— Блатно селце, принце. Нищо и половина. Добиват торф от мочурището и го продават на протектората. Седемнайсет колиби и малко повече прасета. — Пробва да се засмее, но звукът излезе твърде силен и откровено фалшив.

— И ти си отишъл там да предложиш утеха на бедните? — попитах, като го гледах право в очите.

— Ами…

— Оттатък Хантън, в тресавището, право в устата на лъва — казах. — Ти си почти светец, отче.

Последното го накара да сведе глава.

Йесоп. Бях чувал някъде това име. Звучеше като камбана в главата ми, камбана с дълбок глас, бавен и тържествен. „Не пращай да питат за кого бие камбаната…“

— В Йесоп блатното течение отнася мъртвите — казах аз. Чух го в главата си с гласа на учителя Лундист, видях как устните му оформят думите едновременно с моите. Видях и картата зад него, закачена на стената в учебната стая, теченията, означени с черно мастило. — Течението е бавно, но неизменно. Тресавището пази своите тайни, но не ги пази вечно и именно в Йесоп разкрива някои от тях.

— Онзи големият Райк ли беше? Души дебелака. — Отец Гомст махна към градчето.

— Баща ми те е пратил да огледаш мъртвите — продължих упорито. — Пратил е теб, защото ти би ме познал.

Устата на Гомст се отвори за „не“, ала всички останали мускули в тялото му казваха „да“. Свещениците би трябвало да са по-добри лъжци, покрай професията си и прочие.

— Значи още ме търси? След четири години! — възкликнах невярващо. Дори четири седмици биха ме изненадали.

Гомст се размърда притеснено на седлото и разпери безпомощно ръце.

— Кралицата е трудна с дете. Сагеус твърди, че е мъжко. Кралят ме прати да потвърдя наследството.

А! Наследството. Това вече по̀ пасваше на бащата, когото познавах. Кралицата? Денят определено ставаше интересен.

— Сагеус? — попитах.

— Езичник и варварин, отскоро е в двора. — Гомст изплю думите, сякаш му горчаха в устата.

Паузата прерасна в мълчание.

— Райк! — казах аз. Не извиках, но го казах достатъчно силно, за да ме чуе. — Пусни Дебелака или ще се наложи да те убия.

Райк го пусна и Бърло се стовари на земята като сто и петдесет килограмова буца сланина. Тъй де, щото това си беше — сто и петдесет килограмова буца сланина. Прецених, че от двамата Бърло е по-морав в лицето, но може и да грешах. Райк тръгна към нас, протегнал ръце. Милият, вече стискаше въображаемото ми гърло.

— Ти!

Макин не се виждаше никъде, а отец Гомст щеше да е точно толкова полезен срещу вбесения Малчо Райчо, колкото и пръдня срещу вятъра.

— Ти! Къде е тъпото злато, дето ни го обеща бе? — Двайсетина глави се подадоха през врати и прозорци да чуят свадата. Дори Бърло Дебелака погледна към нас, нищо че си поемаше жадно дъх като през сламка.

Махнах ръката си от ефеса на меча. Нямаше смисъл да се лишавам от твърде много пионки за нищо. На Райк му оставаха десетина метра. Смъкнах се от седлото и погалих Герод по носа, обърнал гръб на градчето.

— Норлес има други богатства — казах. Достатъчно високо, но не твърде. После се обърнах и минах покрай Райк. Дори не го погледнах. Дай възможност на човек като Райк и той ще я сграбчи без колебание.

— К’во, пак с фермерски щерки ли ще ме залъгваш, копеленце малко?! — Настигаше ме с рев, но бях успял да му угася огъня. Останали му бяха само пушилка и шум, които да изкара. — Оня смотан граф отдавна ги е изгорил на кладата.

Тръгнах по Голямата улица, която водеше от пазарната мера към къщата на кмета. Брат Гейнс клечеше край готварския огън, но като ни видя, стана и тръгна след нас да не пропусне шоуто.

Градската зърнохранителница и преди не беше от най-внушителните сгради, а сега изглеждаше още по-смотана — черна от саждите, камъните на обгорелия ѝ градеж сцепени от огъня. Преди да я опожарят, чувалите със зърно са криели капака в пода. Разбутах пепелищата с крак и го намерих. Райк сумтя зад мен през цялото време.

— Отвори капака. — Посочих му халката в каменната плоча.

Нямаше нужда да го подканям. Наведе се и вдигна плочата с лекота. Отдолу, точно според очакванията ми, се редяха буренца, сгушени едно до друго в прашния мрак.

— Кметът държеше бирата за градските празненства тук, под зърното. Всички местни го знаят. Отдолу минава малък поток, който я охлажда целогодишно. Колко са, двайсетина? Двайсет бурета златно празнично пиво. — Усмихнах се.

Райк не се усмихна. Стоеше си на четири крака и не сваляше поглед от острието на меча ми. Сигурно гъделичкаше неприятно гърлото му.

— Виж се’а, Йорг, братко Йорг. Аз не исках да… — започна Райк. Опрял бях меча си в гръкляна му, а той пак успяваше да изглежда зъл.

Макин пристъпи и застана до мен. Все така държах меча си опрян в гърлото на Райк.

— Може да съм малък, Малчо Райчо, но не съм копеле — казах тихичко, с гласа си за убийство. — Нали така, отче Гомст? Ако бях копеле, нямаше да ме търсиш сред мъртвите с риск за живота си, нали?

— Принц Йорг, остави на капитан Борта да убие този дивак. — Гомст явно бе възвърнал някак самообладанието си. — Ще отидем във Висок замък и баща ти…

— Баща ми може да почака, проклет да е! — извиках. Останалото го преглътнах, ядосан на яда си.

Райк, изглежда, забрави временно за меча.

— К’ва е цялата тая простотия с „принца“, да ви го?… И с „капитан Борта“? И кога ше отворим тъпите бурета?

Публиката се беше събрала в пълния си състав — всичките ми братя стояха в кръг около нас.

— Е — рекох, — щом питаш толкова учтиво, брат Райк, ще ти кажа.

Макин ме изгледа с вдигнати вежди и сложи ръка върху дръжката на меча си. Дадох му знак да кротува.

— Простотията с „капитан Борта“ касае Макин, понеже той е капитан Макин Борта от Анкратската имперска гвардия. Простотията с „принца“ касае мен, щото съм обичаният син и престолонаследник на крал Олидан от дома Анкрат. А буретата ще ги отворим сега, защото днес навършвам четиринайсет години, а как иначе ще вдигнете тост за крепкото ми здраве?