Принцът на тръните

44.

Наричат го Призрачния замък. Когато яздиш към него от долината привечер и слънцето залязва зад кулите, разбираш защо. Замъкът излъчва класическа притаена злост. Високите прозорци са тъмни, градчето пред портите тъне в сенки, знамената висят безжизнени. Навява мисли за оглозган череп. Но без веселяшката усмивка.

— И какъв е планът? — попита Макин.

Ухилих се. Пришпорихме конете нагоре по хълма и подминахме каруца, която скърцаше, натоварена с бъчви.

— Изглежда, ще има турнир — продължи Макин. — Това добре ли е, или зле?

— Значи идваме точно навреме, за да си премерим силите, не мислиш ли? — От известно време се опитвах да различа флагчетата на шатрите, които обточваха източната страна на турнирното поле. — Но засега май ще е по-добре да останем инкогнито.

— Та, за плана…

Прекъсна го тропот на наближаващи копита.

Погледнахме през рамо. Плътна група конници скъсяваше бързо разстоянието, петима или шестима, водачът им брониран от глава до пети. Хвърляха дълги сенки след себе си.

— Хубава турнирна броня — казах и обърнах крантата си напреки на пътя.

— Йорг… — Явно на Макин не му беше ден да си довършва изреченията.

— Направете път! — ревна с цяло гърло водачът на конниците, но аз се престорих, че не съм го чул.

— Направете ни път, селяндури! — И вместо да ни заобиколи, спря. Другите петима ездачи спряха до него — домашна гвардия с плетени ризници и запенени коне.

— Селяндури? — Знаех, че видът ни не е особено лъскав, но пък селяндури? Пръстите ми се затвориха около празнината, където липсваше мечът ми. — И на кого се очаква да направим път, моля? — Познал бях цветовете им, но бях в настроение да се заяждам.

Пръв се обади мъжът вляво от рицаря:

— Сър Алейн Кеник, наследник на Кеник, рицар на дългата…

— Да, да. — Вдигнах ръка да го спра. Мъжът млъкна и ме зяпна със светлите си очи изпод ръба на железния си шлем.

— Наследник на баронство Кеник. Син на позорно тлъстия барон Кеник. — Потърках брадичката си. Надявах се мръсотията там да мине за четина. Дневната светлина угасваше, а това работеше в моя полза. — Но това са земи на Ренар. Мислех, че хората на Кеник не са добре дошли тук.

Алейн изтегли меча си — четири стъпки Строителска стомана, която отряза кървава филийка от залеза.

— Няма да ме разпитва някакво селянче насред пътя, ясно? — Гласът му беше писклив. Рицарят вдигна забралото на шлема си, после хвана юздите.

— Чух, че баронът и граф Ренар са изгладили различията си след смъртта на Марклос — каза Макин. Знаех, че вече е хванал крепко млатилото, което бяхме наследили заедно с конете. — Барон Кеник оттеглил обвиненията си, че Ренар стои зад опожаряването на Мабертон.

— Всъщност Мабертон го опожарих аз — казах. Не беше докрай сигурно обаче. Моята ръка бе хвърлила факлата, по това нямаше спор. Навремето ми се стори добра идея. Но чия е била идеята, като се замислиш? Вероятно на Корион.

— Ти? — изсумтя Алейн.

— Имам пръст и в смъртта на Марклос — добавих. Не го изпусках от поглед и бавно приближавах коня си към неговия. Без оръжие и броня едва ли представлявах заплаха за когото и да било.

— Аз пък чух, че принцът на Анкрат разбил войската на Марклос само с десетина мъже — обади се Макин.

— Не бяха ли дванайсет, сър Макин? — попитах с най-сладкия си дворцов глас. Държах под око Алейн, а на хората му не обръщах внимание. — Не, десет по-скоро. Няма значение. Сегашното съотношение на силите по̀ ми допада.

— Какво… — Алейн взе да поглежда към живия плет от двете страни на пътя, да не би там да дебне някой.

— Тревожиш се за засада ли, Алейн? — попитах. — Мислиш, че принц Йорг Анкрат и капитанът на бащината му гвардия не мога сами да оправят шест псета от кучкарника на Кеник?

Каквото и да си мислеше Алейн, ясно бе, че хората му са се наслушали на истории за Норлес. Чували бяха за Лудия принц и неговите диви разбойници. Чували бяха как окъсани воини изскачат от руините, бият се като бесни и разбиват далеч по-многоброен враг.

Нещо изръмжа в сумрака отдясно. И да бяха имали някакви съмнения хората на Алейн, че в сенките ги дебнат бандити, този звук — навярно от някакво животно, излязло да си търси храна — ги убеди в обратното.

— Атака! — ревнах на несъществуващите си другари, метнах се от седлото и съборих Алейн от коня му.

Алейн загуби желание да се бие веднага щом се пльоснахме на отъпканата трева, което беше добре, защото от удара останах без въздух. Набих му една глава и пред очите ми затанцуваха звезди.

Чух млатилото на Макин, последвано от тропот на отдалечаващи се копита. Измъкнах се изпод тежката броня на Алейн и се надигнах с мъка.

— Давай да се махаме, Йорг — каза Макин. — Бързо ще се сетят, че двамата с тебе сме сами и никой не дебне в храстите.

Намерих меча на Алейн, вдигнах го и казах:

— Няма да се върнат.

Макин ме изгледа намръщено.

— Май мозъкът ти се е размътил. Така става, като набиваш глава на рицар с шлем.

Вдигнах ръка към челото си. По пръстите ми остана кръв.

— Имаме Алейн. Заложник или труп. Не знаят кое от двете.

— На мен ми изглежда умрял — каза Макин.

— Счупил си е врата, като гледам. Но не е там въпросът. Въпросът е, че сега хората му имат други грижи, а именно как да подсигурят собственото си бягство. Ясно им е, че няма никакъв шанс да им го върнем цял и невредим. Няма да се върнат в Кеник, гарантирам ти. А и в Призрачния няма да ги посрещнат с разтворени обятия. Наясно са, че Ренар не би искал да има нищо общо с това.

— И сега какво?

— Ще го махнем от пътя. Онази каруца с бирата наближава — казах и хвърлих поглед към пътя зад нас. — Метни го на коня му. Ще го откараме в нивата ей там.

Притъмня съвсем, докато свалим бронята му сред пшеницата, още мокра от следобедния дъжд. Бронята му вонеше, защото Алейн се беше изпуснал, но ми пасваше добре, освен на кръста, където беше възширочка.

— Какво ще кажеш? — Поизправих се, та Макин да ми се възхити.

— Нищо не се вижда.

— Добре изглеждам, повярвай ми. — Изтеглих наполовина меча, после го плъзнах обратно в ножницата. — Но мисля да пропусна двубоите.

— Много мъдро.

— Виж, в голямото меле ще се включа. Граф Ренар лично връчва наградата на победителя!

— Това не е план. Това е начин да се самоубиеш, при това толкова глупав, че в кръчмите ще ти се смеят сто години и отгоре — каза Макин.

Задрънчах назад към пътя, повел коня на Алейн.

— Прав си, Макин, но времето ми изтича.

— Може пак да хванем пътя. Да посъберем злато и да се установим някъде далеч, където никой не е чувал за Анкрат. — Имаше копнеж в очите му. Макин май наистина си мечтаеше за тих живот на село.

Ухилих се.

— Времето може и да ми изтича, Макин, но сега определено не е време за тичане. Няма да бягам нито сега, нито никога.

Потеглихме към Призрачния замък. Бавно. Рано ми беше да се появя на турнирното поле. Нямахме шатра, която да разпънем, а цветовете на Кеник неизбежно щяха да привлекат повече внимание, отколкото можеха да понесат актьорските ми умения.

Докато наближавахме постройките около крепостната стена, ни застигна странстващ рицар. Настигна ни и дръпна юздите на коня си.

— Добра стига, сър?… — Прозвуча ми задъхан.

— Алейн от Кеник — отвърнах любезно.

— Кеник? Мислех, че…

— Вече сме съюзници с Ренар. Направо сме си първи дружки.

— Радвам се да го чуя. Човек има нужда от приятели във времена като тези — каза рицарят. — Аз към сър Келдон, между другото. Идвам за турнира. Граф Ренар плаща щедро на победителите.

— И аз така чух.

Сър Келдон подкара коня си редом с нашите.

— Добре е, че равнините останаха зад гърба ми. Направо гъмжат от съгледвачи на Анкрат.

— Анкрат? — Макин не успя да прикрие тревогата си.

— Не сте ли чули? — Сър Келдон хвърли поглед през рамо в нощта. — Говори се, че крал Олидан събира войските си. Никой не знае къде ще удари, но Горски страж вече се придвижва. Ако питате мен, повечето са там някъде! — И посочи зад гърба си. — А знаете какво сториха те на Гелет! — И прекара красноречив пръст през гърлото си.

Стигнахме до кръстопътя в средата на градчето. Сър Келдон обърна коня си наляво и попита:

— Вие не сте ли за турнира?

— Не. Първо трябва да се представим на графа — отвърнах и кимнах към замъка. — Късмет утре.

— Благодарско.

Изчакахме го да се отдалечи.

Обърнах коня на Алейн обратно към нивите.

— Нали уж щяхме да се представяме? — попита Макин.

— Точно това ще направим — отвърнах и пришпорих коня си. — Ще се представим на Кодин, командир на Горски страж.