Принцът на тръните

43.

— Я пак ми го обясни. — Макин се наведе напред на седлото, за да го чуя през дъжда. — Намушка те баща ти, но ние отиваме в замъка на граф Ренар, за да си отмъстиш?

— Да.

— И то не графа ще търсим. Не копелето, което уби майка ти, а някакъв стар шарлатанин?

— Точно така.

— Който ви е взел акъла на теб и Нубанеца малко след като сте избягали от Висок замък? И ви е пуснал да си вървите, без даже да ви поступа?

— Мисля, че направи заклинание на арбалета на Нубанеца — казах аз.

— И да е направил, било е за добро. Онзи арбалет не пропускаше. Нубанеца можеше да спре цяла войска с него.

— Нубанеца рядко пропускаше, вярно е — казах аз.

— И?

— И?

— И не разбирам защо яздим под дъжда на гърба на откраднати кранти право към устата на вълка.

— Около какво се върти светът, Макин?

Той ме погледна, присвил очи срещу влажния вятър.

— Никога не съм имал време за твоите философи, Йорг. Аз съм войник, и точка.

— Добре де, войник си. Около какво се върти светът?

— Около войната. — Отпусна несъзнателно ръка върху дръжката на меча си. — Войната на Стоте.

— А тя около какво се върти, войниче? — попитах.

— Около стотина благородни мъже, които се бият за императорския трон.

— И аз винаги така съм си мислил — рекох.

Дъждът се засили, капките удряха по ръцете ми като ледена градушка. Напред пътят се разделяше и на кръстопътя имаше светлина, три светлинки всъщност, три кръпки топла светлина.

— Странноприемница — казах и изплюх дъжд.

— А ние какво, не се ли бием за императорския трон? — упорстваше Макин. Поддържаше темпото, макар конят му да се пързаляше в калта по края на пътя.

— Тук убих Прайс — казах. — Пред онази странноприемница. По онова време се казваше „Трите жаби“.

— Прайс?

— Баткото на Малчо Райчо. Не го познаваш. В сравнение с него Райк е истински джентълмен.

— А, да, сещам се. Чувал съм братята да разказват за това около огъня. Не в присъствието на Райчо, естествено.

Стигнахме хана. Ако се съдеше по табелата, още го наричаха „Трите жаби“.

— Бас ловя, че не са ти разказали подробностите.

— Разбил си му черепа с камък, нали? Знаеш ли, май не беше от любимите им истории.

— Двамата с Нубанеца се връщахме от замъка на Ренар. По целия път мълчахме. На мен Корион ми беше разбъркал главата, все едно имах черна дупка зад очите си. Не очаквахме да срещнем братята тук. Срещата ни беше за седмица по-рано и в другия край на Анкрат. Но аз бях настоял Нубанеца да си изпълни даденото обещание и вместо към уговореното място, тръгнахме към замъка на Ренар. Така или иначе, заварихме ги тук. Двайсетина коня край пътя, а пламъците тъкмо започваха да облизват сламения покрив. Бърло седеше при ей онова дърво и си общуваше с буренце бира. Сим гонеше едно прасе и размахваше брадва. И тогава се появи Прайс, наведе се да излезе през вратата, а около него бълваше дим. Приличаше на дявол, честно. Влачеше ханджията за врата. Не го душеше, между другото, просто си го влачеше с една ръка. И значи ме видя и откачи. Блъсна ханджията в касата на вратата и мозъкът на оня се разтече. А Прайс само ме гледаше втренчено. „Ах, ти, копеленце дребно, ще те разпоря.“ Каза го, без да повишава глас, но всички братя го чуха. С Нубанеца бяхме на трийсетина метра от него, а все едно ми го изсъска в ухото. „На бас, че с тоя голям арбалет можеш да го заковеш между очите“ — рекох на Нубанеца. А той ми вика: „Не.“ Ама го каза с онзи сух глас, дето го познавах. „Трябва да те видят как го правиш ти“ — така ми каза. Прайс се приближи, без да бърза. Не си правех илюзии, че мога да го спра, но да избягам и дума не можеше да става, така че реших да си пробвам късмета. Взех един камък от земята. Гладък. Пасна ми в ръката, като да го бяха правили за мен. „Давид е имал прашка“ — вика ми Прайс. Усмихнат такъв, ама усмивката му — гадна. „Голиат е бил много силен, затова“ — ужилих го аз. Прайс вървеше бавно, обаче ония трийсет метра свършиха за нула време. „Какво си се ядосал толкова? — питам го. — Нубанеца ли ти липсваше?“ Така де, реших поне да разбера защо ще ме убиват. „Щото…“ — почна той и млъкна. Смути се нещо, погледът му празен и втренчен, сякаш се опитва да види нещо, ама не може. Възползвах се от момента и хвърлих камъка. С такъв камък не можеш да пропуснеш. Ударих го в дясното око. Много силно. Дори чудовище като Прайс забелязва такива неща. Нададе вой, ужасен. Честно, Макин, и ти щеше да напълниш гащите, ако го беше чул как реве и ако знаеш, че ти е вдигнал мерника. И значи, клекнах аз и зашарих с ръце по земята. Намерих още два камъка, идеални като първия. Прайс продължаваше да скача на място и да вие, притискаше с ръка окото си, а между пръстите му течеше нещо гадно. „Хей, Голиат!“ — ревнах аз. Това му привлече вниманието. Замахнах и хвърлих втория камък. Уцелих го в лявото око. Той ревна като див звяр и хукна към мен. Метнах третия камък, той му строши зъбите и заседна в гърлото му. Едно ще ти кажа, Макин, никой не може да хвърля така. Не беше въпрос на късмет, нито на умения, беше невъзможно, но въпреки това се случи, при това не веднъж, а три пъти. И след това съм хвърлял камъни, но никога така. Както и да е, отстъпих аз настрани, той ме подмина и след още десетина метра падна на земята и взе да се дави. Третият камък беше стигнал чак до трахеята му. Взех най-големия камък, който можех да вдигна от онзи зид ей там, онзи със сухия градеж, и тръгнах към него. Сигурно и без моя помощ щеше да си умре, от задушаване. Вече беше посинял, сещаш се, като обесените. Но аз предпочитам да не рискувам. Та значи дави се той, сляп като къртица. И вони, щото се е изпуснал и прочие. Направо ми дожаля за тъпото копеле. Мислех, че ще трябва да го ударя няколко пъти, но черепът му хлътна още при първия удар.

Макин се смъкна от седлото и потъна до глезени в калта.

— Хайде да влезем.

Вече не усещах дъжда и лошото време. Беше ми горещо, като в деня, когато убих Прайс. Усещах гладката повърхност на първите три камъка и грапавините на последния, с който бях сложил края.

— Корион е насочвал ръката ми тогава. А Сагеус е насъскал Прайс срещу мен, сигурен съм. Баща ми си мисли, че сънният вещер му служи, но не е така. Сагеус е разбрал, че Корион ме е хванал на въдицата си, разбрал е, че губи наследника на своята нова пионка, затова е заразил сънищата на Прайс и е раздухал омразата му към мен. Не е било нужно да я раздухва много. Те играят с нас, Макин. Ние сме фигури на дъската им.

Макин се усмихна през раните си.

— Всички сме фигури на нечия дъска, Йорг. — Тръгна към вратата на странноприемницата. — Самият ти често си ме разигравал.

Последвах го в топлата смрад на хана. В огнището имаше само едно дърво, което припукваше и изпускаше повече дим, отколкото топлина. На тезгяха седяха десетина. Местни хора, ако се съдеше по вида им.

— А! Вонята на мокри селяци. — Метнах подгизналата си наметка на най-близката маса. — Нищо не може да се сравни с нея.

— Бира! — Макин си дръпна едно столче пред тезгяха. Мястото около нас бързо се опразни.

— И месо — добавих аз. — Крава. Когато за последно бях тук, ядохме печено куче, а ханджията умря. — Беше си вярно, макар и не в този ред.

— И казваш — подхвана ме отново Макин, — че при първата ви среща този Корион само щракнал с пръсти и вие с Нубанеца сте се гътнали. Каква е гаранцията, че и сега няма да щракне с пръсти?

— Май никаква.

— И най-заклетият комарджия не залага при такива ниски шансове, принце. — Макин взе две стъклени халби от девойчето, което сервираше. Халбите се бяха запотили, а през ръбовете им преливаше пяна.

— При първата ни среща бях малък и глупав — казах аз. — Сега е различно. Сега дори Сагеус си строши зъбите в мен.

Макин отпи дълга глътка.

— А има и друго — продължих. — Нещо, което взех от некроманта. — Още усещах горчиво-киселия вкус на сърцето му. Надигнах халбата. — Отхапах си хапка и малко магия с нея, Макин. Каквото и да тече във вените на мъртвата кучка, дето видя сметката на Нубанеца, и на момиченцето, дето се влачеше с чудовищата, онова, дето ѝ даваше светлината… е, сега и аз имам искрица от него.

Макин изтри пяната от мустака, който му беше пораснал в тъмницата на Висок замък. Успя да изрази съмненията си с едва доловимо повдигане на вежда. Вдигнах си ризата. Е, ризата не беше точно моя, а нещо, в което ме бяха облекли, докато съм берял душа. Изборът, предполагам, е бил на Катерин. Тънка черна линия пресичаше гладките ми гърди там, където се беше забил ножът на татко. Други черни линии, като вени, започваха от раната и пълзяха към ребрата и гърлото ми.

— Баща ми може да е всякакъв, но знае как да намушка човек смъртоносно — казах. — Трябваше да съм умрял.