Принцът на тръните

40.

Загръщаме своя жесток и непознаваем свят с измислени теории. Хвърляме хартиени мостове от религия и наука над пропастите в познанията си и вярваме, че сме наложили ред в хаоса. И през повечето време тази измислица върши работа. Плъзгаме се по повърхността в неведение за дълбините отдолу. Като водни кончета над водата на дълбоко езеро, ние следваме произволните си пътечки към безсмислените си цели. И така, докато нещо не се пресегне към нас от студените дълбини.

Най-големите лъжи пазим за самите себе си. Играем игра, в която ние сме боговете, в която ние решаваме, а течението ни следва. Преструваме се на по-висши, издигнали се над дивото. Въобразяваме си, че държим здраво юздите на света, че цивилизацията е нещо стабилно и дълговечно, а не тънък слой декоративен лак, че здравият разум ще ни следва и в тъмните места.

Научих тези уроци, когато бях на десет години, но после забравих голяма част от тях. Само за броени мигове Корион ме научи на всичко това, а само след няколко удара на сърцето волята ми се люшна като пламъче на вятъра и угасна.

Лежах до Нубанеца на стъпалата, с омекнали кости. Единствено очите ми се движеха, следваха неотклонно стареца. Ако светлината беше друга, старецът не би изглеждал толкова страшен. Напомняше ми малко за учителя Лундист, но беше по-гърчав от него, по-гладен някак. Не лицето му вдъхваше ужаса, който изпитвах, нито дори очите му. Не, ужасът се раждаше от мисълта, че всичко това е просто кожа, опъната върху бездна, побрала празнотата на света.

Още щом го зърнах — обикновен старец с мръсна роба — се изпълних със силен страх, онзи вид страх, който по-късно срамът изтрива от спомените ни. Страх, който заекът изпитва при вида на нападащ ястреб. Страх, който те превръща в животно. Ужас, заради който си готов да пожертваш майка, брат, всичко и всеки, ако това ще ти даде шанс да побегнеш.

Корион се дотътри до нас, наведе се и хвана китката ми. Докосването в миг смълча дивия ужас, който с един замах беше смел всичко мъжко в мен. Потокът от страх пресекна, все едно старецът бе затворил канелката на бъчва с вино. Без да каже и дума, Корион ме повлече през прага. Усетих каменните плочи на пода да стържат по бузата ми.

Стаята беше празна, ако не броим арбалета на Нубанеца, опрян до отсрещната стена. Представих си как Корион се затваря в празното помещение, място, където да остави старата си плът, докато се взира във вечността.

— Значи ловецът на Сагеус най-сетне си е намерил майстора, а?

Опитах се да отговоря, но устните ми не помръднаха. Корион знаеше за сънния вещер и неговия ловец. Нарекъл ме бе „принц на тръните“. Какво друго знаеше?

— Знам всичко, дете. Всичко, което ти знаеш, тайните, които криеш. Дори тайните, които си забравил.

Можеше да ми чете мислите!

— Като отворена книга — каза Корион. Обърна главата ми с ботуша си, така че да гледам към арбалета на Нубанеца.

— Заинтригува ме ти, принце Йорг Анкрат — каза старецът и застана до арбалета. — Сега се чудиш защо човек със сила като моята не е станал император на всички земи.

Така си беше, чудех се.

— Защото император трябва да стане един от Стоте. Народите няма да последват чудовище като мен. На тях им дай кръвна линия, божествено право, кралска издънка. Затова ние, които сме взели силата си от места, където другите не дръзват да пристъпят… ние играем играта на тронове с фигури като граф Ренар, фигури като твоя баща. С фигури като теб може би.

Наведе се да докосне арбалета. Въздухът около оръжието затрептя, сякаш някой е отворил вратичката на напалена пещ.

— Мда. Идеята всъщност ми допада. Нека Сагеус разполага с крал Олидан, нека се поти да подчини баща ти на волята си. Аз пък ще взема първородния му син.

Страхът се беше притаил достатъчно и гневът ми намери пролука да надигне глава. Представих си как старецът умира, нанизан на меч, а моята ръка е на дръжката.

— Нека дивото те закали и ако оцелееш, след време блудният син ще се завърне като змия в бащината пазва. И преди пионки са вземали царе. — Вдигна ръка, уж премества фигура на шахматна дъска. — Току-виж излязло нещо от теб, шипков принце. Фигура, която да спечели играта.

Взе арбалета, все едно тежкото оръжие беше перце. Вдигна го към устните си и прошепна някаква дума, толкова тиха, че не я чух. С пет крачки стигна до вратата и остави арбалета до главата на Нубанеца.

— Черен офицер да пази моята пионка. Колкото до теб, момче, ти ще забравиш за граф Ренар.

„Да бе.“

— Насочи отмъщението си където пожелаеш, сподели го със света, пролей малко кръв. Но никога не се връщай тук. Кракът ти да не е стъпил на тази земя. Дори мислите ти да не свръщат насам.

Можех единствено да го гледам. Той се приближи. Коленичи до мен, хвана ме за яката и дръпна лицето ми към своето. Срещнах празните му очи. Усетих как ужасът се надига отново, порой, който да ме отнесе. И по-лошо, усетих студените му пръсти вътре в черепа си, изтриваха спомени, променяха цели.

— Забрави Ренар. Обърни отмъщението си срещу света.

„Ренар ще умре.“

— От… моята… ръка… — Незнайно как устните ми произнесоха думите.

Но той вече бе отнел остротата им, притъпил бе моята острота. Не помнех как съм стигнал до тази кула, дори името на стареца не помнех.

Старецът се усмихна. Наведе се да прошепне нещо в ухото ми. Помня дъха му на шията си и вонята на разложение.

После чух думите му и изгубих свяст.

Червеи се гърчеха зад очите ми. Нищо от стареца не остана в спомените ми, само дупка, където не можех да погледна. Ренар стана име без тежест, а омразата ми стана дар за всички останали.

Падах в непрогледен мрак, оглушен от собствените си писъци. Нечии ръце се сключиха около гърлото ми, а в мрака моите откриха гърло, което да стиснат. Хватката се стегна, стегна се още… Писъците затихнаха в съскане, гъргорене, после тишина. Стисках. Ръцете ми се превърнаха в железни куки. Стисках толкова силно, че беше чудо как костите на ръцете ми не се скършиха като сухи вейки.

Падах през непрогледен мрак, през тишина, съществуваха само ръцете на моето гърло и гърлото в моите ръце, и гладът за въздух, и оглушителните удари на полудялото ми сърце.

Падах през години. Падах през целия си живот…

Паднах на земята. Ударих се силно. Очите ми се отвориха. Лежах на каменен под. Лилаво лице се пулеше насреща ми, очите — оцъклени, езикът — подут и изплезен. Дневна светлина се лееше през висок прозорец. Сърцето ми се блъскаше в гръдната кост, сякаш искаше да излезе. Всичко ме болеше. Видях ръце около шията под лилавото лице. Моите ръце. Отпуснах хватката си с цената на гигантско усилие. Побелелите пръсти не ме слушаха.

Болката в мен нарастваше. Имах нужда от нещо, но не можех да го назова. Зрението ми пулсираше в червено, потъмняваше. Вдигнах схванати пръсти към шията си и открих ръце там.

Лицето не ми беше познато. Жена?

Светът се отдалечаваше, болката понамаля.

„Ренар…“ Името изплува отнякъде, а с него почувствах и прилив на сила. Нечии ръце се опитваха да откъснат ръцете на удушвачката от гърлото ми. Сигурно бяха моите ръце, но изобщо не ги чувствах свои. „Ренар!“ Първата глътка въздух изсвири в гърдите ми, все едно съм я всмукал през тънка тръбичка.

Въздух! Имах нужда от въздух.

Задавих се, опитах се да вдишам, но не се получи, гърлото ми беше смазано и въздух не проникваше.

„Ренар.“

Лилавото лице бе на побеляла жена. Не разбирах.

„Ренар. И Корион.“

„Ису!“ Спомних си. Спомних си страха, но той бледнееше пред студената ярост, която ме гореше в момента.

— Корион. — За четирите години след онази вечер в кулата чак сега изричах името му. Спомнил си бях. Спомних си онова, което ми е било отнето, и за пръв път от цяла вечност се почувствах цял.

Намерих сили да се надигна.

Бях в някаква стая в замъка. На пода до някакво легло… Паднал бях от леглото. Докато някаква дъртофела се бе опитвала да ме удуши.

Вратата се разтресе. Някой тропаше силно.

— Хана! Хана! — Женски глас.

Незнайно как се изправих, преди вратата да се отвори.

— Катерин. — Гласът ми излезе като врясък през нараненото гърло.

Тя беше. Рошава, но красива. Със зейнала уста, зелените очи — отворени широко.

— Катерин. — Едва успях да прошепна името ѝ, а ми се искаше да викам, да изкрещя сто неща наведнъж.

Вече разбирах. Разбирах играта. Знаех кои са играчите. Знаех какво трябва да се направи.

— Убиец! — каза тя. Извади кама от дрехата си, остра и достатъчно дълга да прониже човек. — Баща ти е знаел какво прави.

Опитах се да ѝ обясня, но думи не идваха. Опитах се да вдигна ръце, но нямах нужната сила.

— Ще довърша онова, което започна той — каза Катерин.

А аз стоях и се дивях безпомощен на красотата ѝ.