Принцът на тръните

34.

— Какво е това място? — попита Макин.

Подземието сякаш нямаше край. Призрачни светлинки примигваха по тавана, някои се бяха включили при отварянето на вратата, други се събуждаха по-бавно, като тромави деца, които закъсняват за час. Толкова съкровища бяха струпани в подземието, че подът почти не се виждаше. Не вярвам дори силозите на холандските зърнени лордове да са толкова претъпкани. За да го опиша подобаващо, би трябвало да прибягна до богатия речник на тема форма и материя, разработен така любезно от Евклид и Платон. Цилиндри, по-дълги и по-широки от човек, и кубове със страна един метър се издигаха на спретнати купчини чак до тавана от Строителски камък, покрай стените се редяха конуси и сфери в телени люлки, всички покрити с дебел слой прах. Ред след ред, колона след колона, докъдето ти поглед стига и отвъд.

— Това е оръжейница — казах аз.

— И къде са оръжията? — Райк застана до нас след двубоя си с вратата. Изтри с ръкав потта от челото си и се изплю на прашния под.

— В кутиите — каза Макин и завъртя очи.

— Ми да ги отваряме тогава! — викна Бърло и извади изпод колана си малък лост. Братята нямаха нужда от втора подкана, че и от първа, идеше ли реч за плячкосване.

— Давай — казах му. — Но започни с някоя от по-далечните. Всичките са пълни с отрова.

Бърло направи няколко крачки навътре, преди да схване какво съм казал.

— Отрова? — повтори и се обърна, бавно някак.

— Най-добрата, която Строителите се успели да направят. Достатъчно, за да отрови целия свят.

— И как точно ще ни помогне това? — попита Макин. — Ще се промъкнем в кухните на Червен замък и ще сипем отрова в супата? Този план подхожда на детска игра, Йорг.

Направих се, че не съм чул последното. Въпросът му беше добър, а и в момента не бях в настроение да се карам с Макин.

— Тези отрови не е нужно да ги поглъщаш. Убиват по въздуха — казах.

Макин потри с длан лицето си, бавно, от очите надолу към брадичката.

— И ти откъде ги знаеш тези работи, Йорг? Погледнах я онази твоя книга, но там не пише нищо за отрови, дето убиват по въздуха.

Посочих с пръст натрупаните оръжия.

— Това са отровите на Строителите. — Измъкнах книгата от колана си. — Това е картата. А това — посочих Горгот — е доказателството колко са силни. Той, както и Алените от Червен замък.

Тръгнах към Горгот, който стоеше облегнат на лъскавата сребриста врата.

— Ако си направите труда да претърсите това подземие — продължих, — което не ви съветвам да правите, ще намерите цепнатини, през които подпочвените води влизат и излизат. И къде отива тази вода?

Замълчах в очакване на отговор, после си спомних какъв е интелектуалният капацитет на слушателите ми.

— Къде отива всяка вода? — Все същите празни погледи. — Надолу бе!

Сложих ръка върху деформираните оголени ребра, които стърчаха от гръдния кош на Горгот. Той изръмжа — и мечка гризли не би се справила по-добре — и вибрацията под ребрата му буквално ужили пръстите ми.

— Изтича надолу към долината, където макар и силно разредена, отровата превръща хората в чудовища. А откъде идва водата? — попитах.

— Отгоре? — Макин поне имаше куража да опита.

— Отгоре — съгласих се. — Нашата отрова се просмуква в почвата и малкото, което стига до Червен замък, боядисва хората там, Алените, в приятния нюанс на варен омар. И точно това, братя мои, прочетох за отровата в тази книга, писана преди има-няма хиляда години и озовала се в ръцете на вашичкия Йорг.

Обърнах гръб на Горгот, преди да е решил дали да ми хвърли един бой. Личеше си, че го сърбят ръцете.

— И тези отрови, в интересните си кутии, са направили всичко това, забележете, само с едно изтичане, случило се в древни времена и размивало се в продължение на хиляда години. С други думи, брат Бърло, добре ще е засега да прибереш лоста и да не бараш кутиите.

— И к’во ше праиме ние с тях, Йорх? — изфъфли Елбан до лакътя ми. — Мръсна работа ми се види туй, честно.

— Най-мръсната от мръсните, старче. — Плеснах го по рамото. — Ще запалим бавен огън и ще си плюем на петите. Горещината ще напука обвивките на тези прекрасни играчки и димът ще превърне Червен замък в костница.

— Ще спре ли там обаче? — Макин ме стрелна с остър поглед.

— Може би. — Изгледах поред братята. — Лъжец, Роу, Бърло, искам да намерите материал за огън. Кости и катран, ако няма друго.

— Йорг, ти рече, че тук имало достатъчно отрова да отрови целия свят — каза Макин.

— Светът вече е отровен, сър Макин — отвърнах.

Той сви устни.

— Но това може да се разпространи. Може да обхване цял Гелет.

Бърло и другите спряха при вратата и се обърнаха да чуят отговора ми.

— Баща ми поиска Гелет — казах аз. — Не уточни как иска да му го доставя. Ако му дам димяща руина, ще я вземе и ще ми благодари, може да си сигурен. Мислиш ли, че би се спрял пред нещо, ако това е цената да укрепи границите си? Дори престъпление? Най-тежкото престъпление?

Макин свъси вежди.

— А ако изпаренията стигнат до Анкрат?

— Това — рекох — е риск, който съм готов да поема.

Макин ми обърна гръб. Ръката му лежеше върху дръжката на меча.

— Какво? — извиках след него и гласът ми отекна в прашното подземие на Строителите. Разперих ръце. — Какво? И не смей да ми говориш за невинните. Малко е късно за сър Макин от Трент да защитава девици и пеленачета. — Съмненията на Макин не бяха единствената причина за гнева ми. — Невинни няма. Има успех, и има провал. Кой си ти да ми казваш какво да рискувам и какво не? Раздадоха ни слаби карти, но аз все пак ще спечеля играта!

Тирадата ме остави без дъх.

— Ама много ше погинат, Йорх — каза Елбан.

Човек да си помисли, че като са ме видели да убивам брат Гемт заради много по-незначителен спор само преди броени седмици, другите ще си вземат поука, ама не.

— Един живот или десет хиляди, не виждам разлика. Тази валута не я разбирам. — Мечът ми лъсна до врата му. Извадил го бях толкова бързо, че бедният Елбан не можа да реагира хич. — Ако ти отрежа главата веднъж, по-малко лошо ли ще е, отколкото ако я отрежа три пъти?

Не ми идеше отвътре обаче. Не знам защо и как, но след като загубих Нубанеца усещах братята си по-скъпи на сърцето, нищо че бяха крайпътен боклук.

Прибрах меча.

— Братя — рекох. — Знаете, че рядко се гневя. Но тези дни не съм на себе си. Отдавна не съм виждал слънцето, може от това да е, или пък съм ял нещо, дето не ми е понесло… — Райк се изхили, сетил се без съмнение за сърцето на некроманта. — Прав си, Макин. Целта ни е да превземем Червен замък. По-голямо унищожение би било… проява на прахосничество.

Макин се обърна да ме погледне. Беше свалил ръката си дръжката на меча.

— Както кажеш, принц Йорг.

— Малчо Райчо, да вземем само една от хубавите играчки. Онази там, като орехчето на гигант, ако обичаш. — Посочих най-близката от сферите. — И гледай да не я изпуснеш. Ако е толкова тежка, колкото изглежда, нека Горгот ти помогне. Ще я качим няколко етажа по-нагоре и ще я оставим да се готви за закуска на замъка. Една би трябвало да стигне.

Така и сторихме.

В ретроспекция и ако имаше начин подробностите да станат всеобщо достояние, опърничавата реакция на Макин в онова Строителско подземие би била повече от достатъчна да измие кръвта от ръцете му, да заличи всичките му престъпления, включително Уекстенската катедрала, и да го нареди до другите герои от легендите. Предвид масовата смърт, покосила земите подветрено от Червен замък, става ясно, че драстично намаленият мащаб на моя първоначален план е спасил света от една доста неприятна смърт. Или поне му е дал отсрочка.