Принцът на тръните

27.

Чудовищата дойдоха с падането на мрака. Сенки погълнаха клисурата и тишината се сгъсти като сироп, който вятърът не успяваше да размърда. Макин сложи тежка ръка на рамото ми. Подскочих и за един кратък миг страхът ми отстъпи, изместен от яд заради собствената ми слабост; яд ме беше и на Макин, че ми я е показал.

— Там горе — каза той и кимна вляво от мен.

Едно от пещерните гърла беше светнало отвътре и нечие око ни наблюдаваше в падащия мрак.

— Това не е огън — казах. Нямаше топлина в светлината, нито издайническото потрепване на пламък.

А после източникът на светлината се размърда и ръбати сенки полазиха възвишенията.

— Фенер? — Бърло Дебелака пристъпи до мен, издул бузи в пристъп на тревога. Братята се бяха събрали около нас.

Странният фенер се появи на склона и мракът погълна пещерата отзад. Светлината беше като звезда, студен светлик, който се разделяше на хиляди ярки лъчи. Нечия фигура се очерта черна на фона ѝ. Онзи, който носеше фенера.

Гледахме го как слиза по склона, без да бърза. Вятърът полази със студени пръсти по гърба ми, дърпаше наметката ми като ядосано дете.

— Ave Maria, gratia plena, dominus tecum, benedicta tu in nulieribus. — Някъде в мрака отец Гомст редеше молитви към Божията майка.

Бавен ужас заля всинца ни.

— Майко Божия! — Макин изсъска думите ядно, като ругатня, сякаш да прогони с тях и страха си. Страх, който пълзеше към нас по черните камънаци.

Братята сигурно биха побягнали, ако имаше къде да избягат.

— Факли, проклети да сте! Бързо! — развиках се и извадих всички от парализата. Не можех да повярвам, че самият аз толкова дълго съм стоял бездеен, в плен.

— Бързо! — Изтеглих меча си.

Братята най-сетне се раздвижиха. Хукнаха към жаравата на огъня, спъваха се в неравната земя.

— Нубанец, Роу, Бърло, вижте дали нещо не идва откъм реката. — Още не го бях изрекъл докрай, когато разбрах, че ще ни ударят във фланг.

— Там! Там, зад онзи хълм! — Нубанеца посочи с арбалета си. Не беше от хората, които истерясват без причина, значи наистина беше видял нещо. Докато ние бяхме зяпали чудната светлина, онези ни бяха заобиколили по фланга. Просто и ефикасно като джебчийски тандем на пазара. Забаламосваш жертвата си с хубаво личице, влизаш ѝ изотзад и ѝ отрязваш незабелязано кесията.

Факли пламнаха, мъже се разтичаха да си търсят оръжията.

Светлината се приближи и ние най-после я видяхме истински — дете, чиято кожа излъчваше силно сияние. Момиче. Вървеше с равномерна крачка и светеше като фенер, бяло като разтопено сребро, светлината бе толкова силна, че пробиваше с лекота през дрипите му.

— Ave Maria, gratia plena! — Отец Гомст повиши глас, сякаш да издигне молитвата в щит.

— Здрасти, Маро — повторих аз като ехо. — Пълна с милост, като гледам. И със светлина.

Очите на момичето горяха в сребърно, призрачни пламъци танцуваха по кожата му. Имаше някаква крехка красота в него, крехка и чуплива, която ми взе дъха.

Зад момичето вървеше чудовище. При други обстоятелства именно то би привлякло погледа. Създадено като пародия на човек и наподобяващо формите Адамови толкова, колкото кравата прилича на кон. Светлината разкриваше ужасната му плът, без да пести нищо. Създанието бе над седем стъпки. Сиреч поне с няколко пръста по-високо от Малчо Райчо.

Лъжеца вдигна лъка си, лицето му бе разкривено от отвращение. Прицели се в чудовището и аз вдигнах ръка да го спра.

— Не — рекох. Исках да чуя какво имат да ни кажат. А и подозирах, че стрелата само би ядосала това мило създание.

Под разкривената червеникава животинска кожа гръдният кош на чудовището приличаше на гигантска бъчва. Ребра пробиваха месото и се срещаха оголени над сърцето му.

Светлината на момичето ни докосна със студена целувка и аз го усетих в главата си. Детето заговори и гласът му се излъчваше сякаш от самите скали. Чух стъпките му в коридорите на собствената си памет.

Има места, където децата не бива да ходят. Срещнах погледа на момичето и за миг тъмни сенки облизаха сиянието му.

— Добре дошли в лагера ни — казах високо.

Пристъпих напред да ги приветствам, оставих братята зад себе си и навлязох в сиянието на детската аура. Чудовището ме посрещна с усмивка, широка усмивка, която разкри зъби, откраднати от вълча уста. Имаше котешки очи, присвити в светлината, отразяващи я.

Подминах красавицата и застанах пред звяра. Стояхме си там и се преценявахме с погледи. Аз плъзнах моя по огромните мускули, разсечени от пулсиращи вени и грапава тъкан на зараснали белези. Само по едната му длан имаше достатъчно месо да си сготвя вечеря. Имаше по три пръста плюс палец на всяка ръка, дебели пръсти, исполински. Такава ръка можеше да обхване главата ми без затруднение и да я смачка на каша.

Проточих врат напред, ей така, изведнъж, скочих му с вик и наврях лице в неговото. Чудовището отстъпи и се спъна в камънаците. Разсмях се. Неизбежно беше.

— Защо? — Момичето изглеждаше озадачено. Кривна глава настрани и сенките се разбягаха.

— Защото — отвърнах със смях, докато чудовището се изправяше.

Защо ли? В първия миг и аз се зачудих защо.

— Защото… защото… ами, виж го само. Защото е адски голямо, затова.

Усмивката ми се стопи. Защото ме бе стреснало. Защото се бях почувствал малък в сравнение с него.

Погледнах я.

— Аз съм по-висок и по-голям от теб. Това би ли те уплашило?

— Аз наистина се страхувам от теб — отвърна тя. — Не защото си по-висок, Йорг. А заради нишките, които се събират около теб. Заради нишките, които се срещат на място, което не виждам. Заради тежестта и тънкото острие, на което тя се крепи. — Говореше напевно, с глас висок и сладък.

— Ставаш за оракул, момиче — рекох. — Уцелваш точното съотношение между дълбокомисленост и празнодумие. — Прибрах меча си в ножницата. — Е, знаеш името ми? Ще ми кажеш ли твоето? Имат ли левкротите имена?

— Джейн — каза тя. — А това е Горгот, водач под планината.

— Очарован съм. — Поклоних ѝ се. — Ако приятелчетата ви излязат иззад скалите, моите братя по-лесно ще надмогнат изкушението да стрелят по сенки.

Горгот спря котешките си очи върху мен. Погледът му беше свиреп, нечовешки.

— Покажете се! — Гласът му изгъргори дори по-дълбоко, отколкото си го бях представял, а аз си го бях представял доста дълбок.

Чудовища се изправиха около лагера ни, някои от тях — стряскащо близо. Ако всички водоливници и други грозилища бъдат изтръгнати от фасадите на нашите катедрали и сбрани в армия, то тази армия би приличала досущ на левкротите. Само дето нашите левкроти бяха от плът и кръв. Нямаше двама еднакви. Всички приличаха на хора, но като скици, направени от неумела ръка. Никой не беше толкова огромен и як като Горгот. Повечето имаха сълзящи рани тук или там, или изсъхнал крайник, или грозни брадавици и големи тумори по кожата.

— Ису, Горгот! В сравнение с твоите приятелчета Малчо Райчо изглежда направо красавец — казах аз.

Макин застана до мен, примижал срещу светлината на Джейн. Заслони с ръка очите си и изгледа Горгот от глава до пети.

— А това е нашият сър Макин — казах аз. — Рицар в двора на крал Олидан, ужас за…

— Човек, на когото да разчиташ — прекъсна ме Джейн с напевното си гласче. — Ако ти даде думата си.

Сетне насочи към мен сребристия си взор и усетих как всичките ми вчерашни дни надигат глава току зад лявото ми рамо.

— Искаш да слезеш в сърцето на планината — каза тя.

— Искам. — Не можех да го отрека.

— Ти носиш смърт, принце на Анкрат.

При тези ѝ думи Горгот изръмжа. Звук като от триещи се скали. Детето сложи сияйна ръчичка върху лапата му.

— Смърт, ако се съгласим, смърт, ако откажем. — Не сваляше очи от мен. — Какво ще предложиш в замяна на правото да минеш?

Трябваше да призная, че момичето умее да води играта си. Нямаше да им се отрази добре, ако планът ми сработеше, нямаше да им се отрази добре, ако се опитаха да ни спрат.

— Нося един дар — казах аз. — Но ако той не ви хареса, мога да ви обещая разни неща в замяна. Ще накарам и сър Макин да ви обещае, а той държи на думата си. — Удостоих я с усмивка. — Когато видях това място на една карта… — Замълчах, спомнил си с топло чувство обстоятелствата.

— Сали… — прошепна момичето, спомнило си заедно с мен таверната.

Това ме смути за миг. Много ме смути. Не ми харесваше мисълта как това момиченце се разхожда в главата ми, отваря разни врати, прави си прибързани изводи като всяко дете и огрява със светлика си места, които трябва да останат тъмни. Част от мен искаше да я съсека с меча си, голяма част.

Отпуснах стиснатите си челюсти.

— Когато видях това място на картата, си помислих: „Какво забравено от бога място.“ И точно тогава ми хрумна какво да ви предложа в замяна. Водя ви Бог. — Обърнах се и посочих отец Гомст. — Нося ви избавление и свето причастие. Нося ви благословия, катехизис… изповед, ако щете. И изобщо цялото спасение, което грозните ви душички могат да понесат.

Гомст изписка като момиченце и побягна. Нубанеца го грабна през кръста и го метна на рамо.

Очаквах Джейн да ми отговори, но не тя, а Горгот сключи сделката:

— Ще вземем свещеника. — Нещо в гласа му предизвика болка в сърдечната ми област. — Ще ви заведем до Великата стълба. Но некромантите пак ще ви намерят. Няма да се върнете.