Принцът на тръните

10.

Имахме си пленник. Един от ездачите на Марклос се оказа по-малко мъртъв от очакваното. За което той, разбира се, много скоро съжали. Макин накара Бърло и Райк да го доведат при мен на стъпалата пред кметството.

— Казва, че името му е Рентон. Сър Рентон, ако обичате — уведоми ме Макин.

Изгледах пленника от главата до петите. Хубава чернееща синина се беше увила през половината му чело, а прибързана среща с майката земя беше сплескала носа му в известно противоречие с естетическите норми. Мустаците и брадата му сигурно са били грижливо подрязани, но сега се бяха спекли от засъхналата кръв и не им личеше.

— Паднал си от коня си, а, Рентон? — попитах.

— Ти наръга сина на граф Ренар под бяло знаме — каза човекът. С-то и з-то му излязоха комично, но обикновено така става, когато ти е счупен носът.

— Ми да — казах. — Бих го наръгал и под друго. — Погледнах го в очите. В очичките — малки и мижащи някак. Дори в дворцови одежди не би хващал окото, а сега, целият в кал и кръв, приличаше на кози барабонки. — На твое място бих се тревожил повече за собствената си съдба, отколкото дали Марклос е бил наръган в съответствие с общоприетите правила на дворцовия етикет.

Това не беше вярно, разбира се. На негово място аз бих търсил възможност да развъртя ножа си и да убия някого, по възможност противниковия главатар. Но не бях толкова глупав и знаех, че повечето хора не споделят моите приоритети. Както Макин беше казвал неведнъж, нещо в мен беше счупено, но не толкова, че да не помня какво е било.

— Семейството ми е богато, ще ме откупят — каза Рентон. Говореше бързо и нервно, сякаш изведнъж осъзнал собственото си положение.

Прозинах се.

— Не, няма. Ако бяха богати, ти нямаше да яздиш с плетена ризница в охраната на Марклос. — Прозинах се отново, толкова широко, че челюстта ми изпука. — Маикал, донеси ми чаша бира, ако обичаш.

— Маикал е мъртъв — каза Райк иззад сър Рентон.

— Сериозно? — казах аз. — Идиотът Маикал? Мислех, че бог го е благословил със същия късмет, който помага на пияниците и лудите.

— Е, почти е умрял де — уточни Райк. — Едно от момчетата на Ренар го е ръгнало с ръждив меч в корема. Оставихме го на сянка да си умре.

— Трогателно — казах. — А сега някой да ми донесе бира.

Райк изсумтя и плесна Йоб да изпълни поръчката. Аз се обърнах отново към сър Рентон. Не изглеждаше особено щастлив, но не изглеждаше и подобаващо тъжен за човек в неговото положение. Току поглеждаше към отец Гомст. „Явно вярва в по-висша сила“, реших аз.

— Е, сър Рентон — казах. — Защо Марклос е решил да навести анкратски протекторати? Какво е намислил графът?

Част от братята се бяха събрали около стъпалата за шоуто, но повечето все още тарашеха мъртвите. Монетите са хубаво нещо и лесно за носене, но братята не се задоволяваха с това. Сигурен бях, че като потеглим, главите в количката ще си имат компания във вид на оръжия и брони. Ботуши — добрите ботуши струваха цели три медника.

Рентон се закашля, изтри носа си с ръка и омаза цялото си лице с черна кръв.

— Не знам какви са плановете на графа. Не съм в частния му съвет. — Погледна към отец Гомст. — Бог ми е свидетел.

Наведох се към него. Миришеше на вкиснало, като сирене, оставено на слънце.

— Бог определено ти е свидетел, Рентон, ще ти бъде свидетел и когато умреш, скоро.

Оставих го да осмисли думите ми и се обърнах с усмивка към стария Гомсти.

— Можеш да се погрижиш за душата на този рицар, отче. Греховете на плътта му обаче… с тях ще се заема аз.

Райк ми подаде чаша бира и аз отпих.

— Мислех, че ако някога ти писне плячкосването, Малчо Райчо, значи ти е писнало от живота — казах. Братята се разсмяха. — Така че защо си тук, вместо да кормиш мъртвите за златна жлъчка?

— Искам да вида как ше утрепеш Мишока — рече Райк.

— Значи ще останеш разочарован — казах аз. — Сър Мишок ще ми каже всичко, без дори да му повишавам глас. А когато приключа с него, ще го предам на новия кмет на Норлес. Селяните вероятно ще го изгорят жив, което е по-добрата му опция. — Говорех спокойно, небрежно дори. Открил съм, че хладната заплаха реже най-дълбоко.

В блатото един мъртвец беше избягал от мен с писъци, а не се наложи да го плаша с друго освен с онова, което таях в себе си. Хрумна ми, че същото може да постресне и живите, щом плаши до смърт мъртвите.

Засега обаче сър Рентон не ми изглеждаше особено уплашен.

— Днес ти уби един достоен мъж, момченце, мъж много по-добър от теб, а сега се каниш да убиеш друг по-добър. Не си достоен и ботушите ми да лъскаш. — Бях засегнал гордостта му. Той все пак беше рицар, а аз — голобрадо момченце, което му се подиграва. А и какъв изход му бях предложил? Да го изгорят жив като „по-добрата опция“? Никой не намира това за по-добра опция.

— Когато бях на девет, хората на граф Ренар се опитаха да ме убият — казах. Казах го кротко. Това не ме затрудни. Бях спокоен. Гневът не стряска толкова хората, защото им е познат, разбират го. Гневът обещава разрешение, най-често кърваво разрешение, но пък бързо. — Аз оцелях, но видях как убиха майка ми и малкото ми братче.

— Всички умират — каза Рентон. Изплю кървава храчка на стъпалата. — Защо ти да си по-специален?

Имаше основание. Какво правеше моята загуба, моята болка, по-важни от скръбта на всички останали?

— Добър въпрос — казах. — Адски добър въпрос.

И така беше. Сред пленниците на Марклос едва ли имаше и шепа, които не бяха видели смъртта на син или съпруг, майка или любима. Загубата им беше прясна, отпреди броени дни. И това беше по-добрата опция, която му предлагах — милостта на селяците, сравнена с вниманието на един младеж, чиято мъка бе имала четири години да се притъпи.

— Гледай на мен като на говорител — казах му. — Опре ли до театрално майсторство, някои хора са по-речовити от останалите. Така както други имат дарба за стрелба с лък. — Кимнах към Нубанеца. — Някои мъже могат да уцелят окото на бик от хиляда крачки. Целят се по-добре не защото го искат, нито защото са праведни. Просто се целят по-добре от другите. Аз пък… аз имам дарбата да си отмъщавам. Талант, ако щеш.

Рентон се изсмя и плю отново. Този път в храчката имаше и парче от зъб.

— Мислиш, че си по-страшен от огъня ли, момче? — попита той. — Виждал съм хора да горят. Много хора.

Имаше основание.

— Добре се аргументираш, сър Рентон — казах.

Плъзнах поглед по руините наоколо. Пропукани стени и почернели дървени скелети вместо покривите, които безчет години бяха държали под похлупак живота на хората.

— Бая градеж ги чака — рекох. — Много чукове и много пирони. — Отпих пак от бирата. — Странна работа… пироните държат една къща да не се разпадне, а са толкова удобни, ако решиш да разпаднеш един човек. — Погледнах сър Рентон. Наистина приличаше на мишок, очите му бяха малки и лъскави като мъниста. — Не обичам да изтезавам хора, сър Рентон, но иначе ме бива в това. Е, не съм от най-висока класа. Страхливците са най-добрите мъчители, защото разбират страха и знаят как да го използват. Героите, от друга страна, никак не ги бива. Те не разбират какво мотивира обикновения човек. Объркват всичко. Мислят си, че най-лошото е да ти поругаят честта. Страхливецът, от друга страна… страхливецът ще те върже за стол и ще напали слаб огън под задника ти. Аз не съм нито герой, нито страхливец, но работя с каквото ми е подръка.

Рентон прояви здравия разум да пребледнее. Протегна кална ръка към отец Гомст.

— Отче, аз просто служех на господаря си, нищо не съм направил.

— Отец Гомст ще се моли за душата ти — казах. — И ще ми опрости греха, че съм я отделил от тялото ти.

Макин нацупи дебелите си устни.

— Принце, чувал съм те да казваш, че би искал да прекъснеш цикъла на отмъщението. Можеш да започнеш сега. Можеш да пуснеш сър Рентон.

Райк го изгледа потресено. Бърло Дебелака се изкиска.

— Казвал съм това, Макин — отвърнах. — Ще прекъсна цикъла. — Изтеглих меча и го сложих напряко на коленете си. — Знаеш ли как се прекъсва цикълът на омразата? — попитах.

— С любов — отвърна тихичко Гомст.

— Единственият начин да прекъснеш цикъла е да убиеш всички, които са ти подложили крак, всички — казах аз. — До последния. Да ги убиеш всичките. Да убиеш майките им, да убиеш братята им, да убиеш децата им, кучетата им да убиеш. — Прокарах палец по острието на меча и се загледах в алената капка кръв. — Хората си мислят, че мразя графа, но истината е, че съм искрен привърженик на неговите методи. Той има само две слаби места. Първо, стига надалеч, но не достатъчно далеч. Второ, не е мен. Но от него научих ценни уроци. И когато се срещнем, ще му благодаря за тях с бърза смърт.

Последното стресна стария Гомсти.

— Граф Ренар ти стори голямо зло, принц Йорг. Прости му, но не му благодари. Той ще гори в ада за стореното. Безсмъртната му душа ще страда вовеки.

Разсмях се на последното, нямаше как.

— Ами и вие поповете сте едни! Говорите за любов, за прошка, а после — хоп! — цяла вечност на бавен огън. Не, дишай спокойно, сър Рентон. Нямам планове за безсмъртната ти душа. Каквото и да се случи между двама ни, то ще приключи до ден-два. Три най-много. Аз не съм от най-търпеливите, така че всичко ще свърши, когато ми кажеш каквото искам да знам, или когато се отегча.

Станах от стъпалото, слязох при Рентон и клекнах до него. Потупах го по главата. Бяха му вързали ръцете зад гърба, а аз бях с ръкавици от плетена стомана, така че ако му хрумнеше да ме захапе, най-много да си счупеше и другите зъби.

— Заклел съм се на граф Ренар — каза той. Направи опит да се дръпне от мен, проточи врат да погледне към стария Гомсти. — Кажи му, отче. Заклел съм се пред бог. Ако наруша клетвата си, ще горя в ада.

Гомст се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Принц Йорг, този рицар е дал свещена клетва. Малко клетви са по-свещени от тази на рицар пред неговия суверен. Не го карай да я нарушава, не е редно. Не е редно човек да наруши клетвата си заради заплахи срещу плътта и така да обрече душата си на адските огньове.

— Нека подложа вярата ти на тест тогава, сър Рентон — казах аз. — Ще ти разкажа моята история и когато приключа, може би сам ще пожелаеш да ми разкриеш плановете на графа. — Седнах на стъпалата до него и отпих дълга глътка бира. — Когато за пръв път хванах пътя, бях на… да, на десет години. По онова време таях много гняв в себе си, както и жажда да разбера как функционира светът. Щото, сещаш се, видял бях как хората на графа убиха брат ми Уилям и прерязаха гърлото на майка ми. Затова знаех, че предишната ми представа за устройството на света е погрешна. И както можеше да се очаква, попаднах в лоша компания, нали така, Райки?

Райк се изхили с гъгнивия си смях. Подозирам, че издава този звук, когато сметне, че очакваме от него да се засмее. Щото изобщо не прилича на смях и няма нищо весело в него.

— Та тогава за пръв път се пробвах с изтезанията. Чудех се дали трябва да съм зъл, лош човек. Реших, че може би съм получил послание от бога, че от мен се очаква да поема част от делата на дявола.

Чух Гомст да мърмори нещо, може би се молеше, може би ме анатемосваше, не знам. Но онова за чуденето си беше вярно. Много дълго бях търсил послание в цялата история, опитвах се да разбера какво се очаква от мен.

Сложих ръка на рамото на Рентон. Седеше си той на стъпалата с моята ръка на лявото рамо и ръката на Гомст на дясното. Бяхме си направо като дявола и ангела от старите писания, които му шепнат на ушенце.

— Заловихме епископ Мурило при Хълма на богоизбрания — казах аз. — Несъмнено си чул за провала на мисията му. Както и да е, тогава братята оставиха епископа на мен. По онова време им бях нещо като талисманче.

Нубанеца стана и тръгна надолу по склона. Оставих го да си върви. Слаб му беше стомахът за такива неща. Но фактът, че си тръгна, ме натъжи, почувствах се… знам ли, мръсен. Харесвах Нубанеца, макар че не го показвах.

— Та значи епископ Мурило се оказа много устат човек. И все за адските огньове приказваше. Поседяхме, поговорихме си надълго и нашироко за душите и тяхното спасение. После аз му забих един пирон в черепа, точно тук. — Протегнах ръка и докоснах мястото върху мазната глава на Рентон. Той се дръпна, като да го бях убол. — След това епископът запя друга песен — продължих. — Всъщност след всеки нов пирон запяваше нова песен. След известно време стана съвсем различен човек. Много е интересно, че с пирони можеш буквално да разпаднеш един човек на съставните му части. Пирон на определено място връща спомените от детството. Друг го кара да побеснее, или да плаче, или да се смее като луд. Излиза, че сме просто играчки, които лесно се чупят и трудно се поправят. Чух, че монахините в „Свети Алстис“ още се грижат за епископ Мурило. Сега той е съвсем различен човек. Казват, че им вдигал полите и им говорел ужасни неща. Къде е отишла душата на гордия и богобоязлив човек, когото отвлякохме от папския керван… представа нямам.

Точно тогава „измагьосах“ един пирон в пръстите си. Ръждив и десетина сантиметра дълъг. Рентон се напика. Там, на стъпалата пред кметството. Бърло изпсува и го срита жестоко. Когато успя да си поеме дъх, Рентон ми разказа всичко, което знаеше. Отне близо час. След това го дадохме на селяните и те го опекоха.

Гледах как почтените норлесци танцуват около кладата. Гледах как пламъците се издигат над главите им. Винаги съм си мислил, че огънят не е хаотичен, че нещо е написано в пламъците му. Има хора, които твърдят, че могат да четат в тях. Аз не мога. Добре би било, ако можех да открия някой и друг отговор в огъня. А въпроси имах. Хванал бях пътя заради жаждата си да убия графа, но по-късно се бях отказал от това. Не знам как. Не знам как, но бях оставил това настрана, убеждавайки сам себе си, че принасям жаждата си за кръвта му в жертва на силата.

Отпих от бирата. Четири години на пътя. Вечно отивах някъде, вечно правех нещо, но сега, когато пръстите на краката ми сочеха към дома, имах чувството, че през цялото това време съм бил изгубен. Изгубен или воден за носа.

Опитах се да си спомня кога точно съм се отказал от отмъщението и защо. Нищо не се сещах, яви ми се само мимолетен образ — ръката ми върху дръжката на врата и усещането, че пропадам в бездна.

— Отивам си вкъщи — казах аз.

Тъпата болка между очите ми се превърна в ръждив пирон, забит дълбоко. Допих си бирата, но тя не помогна с нищо. Жаждата ми беше по-стара от нея.