Принцът на тръните

3.

— Двама мъртви, двама още шават — съобщи Макин с широката си усмивка.

И без това щяхме да бивакуваме при бесилките, но Макин беше избързал напред да провери терена. Сметнах, че новината за двамата живи обитатели на клетките при бесилото ще зарадва братята.

— Двама — изсумтя Райк. Беше се поуморил, а умореният Малчо Райчо винаги виждаше бесилките като наполовина празни.

— Двама! — ревна Нубанеца надолу по редицата.

Видях как неколцина от момците отброиха монети да платят за изгубения бас.

Пътят на мъртвите е досаден като неделна проповед. Точи се равен и прав. Толкова прав, че ти иде да убиеш за ляв или десен завой. Толкова равен, че копнееш за нанагорнище. А от двете му страни — тресавища и комари, комари и тресавища. На пътя на мъртвите двама полуживи затворници в клетки край бесило са истинска атракция.

Странно, че не се запитах що дири бесило тук, в средата на нищото. Приех го като неочакван късмет, и толкова. Някой беше оставил пленниците си да умрат в клетки край пътя. Странен избор на място, но все пак безплатно развлечение за моята малка банда. Усещах нетърпението на братята си, затова пришпорих Герод напред. Добър кон беше Герод. Макар и уморен, намери сили да препусне. Приятно е да препускаш по пътя на мъртвите.

— Двама! И шават! — ревна Райк, пришпори коня си и всички се юрнаха след него.

Оставих Герод да поведе. Не би допуснал друг кон да го изпревари. Особено на този път, гладък като тепсия, паветата толкова плътно едно до друго, че нито стръкче трева не беше открило пътя към светлината. Сякаш са го настлали вчера. Път през тресавище, забележете!

Стигнах пръв, разбира се. Никой от конете не можеше да се мери с Герод. Особено когато го яздех аз, два пъти по-лек от другите момци. Спрях при бесилото и се обърнах да ги погледна, проточили се в колона по пътя. Изкрещях от възторг, толкова силно, че чак да разбудя главите в количката. Главата на Гемт също беше там, подрусваше се в края на колоната.

Макин ме настигна пръв, нищо че конят му вече бе изминал разстоянието два пъти.

— Нека ни дойдат хората на барона — казах му. — Тоя път е като мост. Двама мъже могат да задържат цяла войска. А опитат ли се да ни заобиколят във фланг, ще се удавят в блатото.

Макин кимна задъхан.

— Онези, дето са го направили тоя път… ако можеха да ми спретнат един замък… — Гръмотевица от изток пресече думите ми.

— Ако Пътните са строили замъци, такива като нас щяха да останат без препитание — каза Макин. — Радвай се, че вече ги няма.

Гледахме мълчаливо как братята наближават един по един. Залезът палеше в оранжево блатните локви и се сетих за Мабертон и казах:

— Добър ден беше, брат Макин.

— Определено добър, брат Йорг — съгласи се той.

И така, братята се събраха и взеха да се карат за пленниците. Аз пък отидох при каруцата с плячката да почета, преди слънцето да залезе и дъждът да завали. След случилото се през деня бях в настроение за Плутарх. Беше си само мой, с кожени корици. Някой достоен монах бе посветил живота си на тази книга. Години наред е седял превит над нея с перо и четчица в ръка. Златно за ореолите, слънцето и декоративните мотиви в полето. Синьо като отрова, по-синьо от небе по пладне. Миниатюрни червени точки, събрани в цветен бордюр. Сигурно е ослепял от взиране онзи монах. Сигурно е вложил целия си живот в книгата, от момче до белокос дядо, за да разкраси думите на стария Плутарх.

Гръмотевици трещяха, затворниците в клетките крещяха, а аз си седях и четях думи, които са били от стари по-стари още преди Пътните да построят своите пътища.

— Страхливци сте вие! Жени, нищо че носите мечове и брадви! — Единият затворник, бъдещо мезе за търпеливите гарвани, явно беше от устатите.

— Ни един мъж няма сред вас. Всичките сте педерасти, дето се влачат след онова момченце. — Говореше като човек от Мерси.

— Братко Йорг, тук има един, дето иска да ти каже нещо! — извика Макин.

Капка дъжд падна на носа ми. Затворих книгата. Надявал се бях поне тази вечер Плутарх да ми разкаже за Спарта и Ликург, но старецът щеше да почака още малко, при това без да се намокри. Онзи тип в клетката продължаваше да плещи, но аз не му обръщах внимание. Когато си на път, трябва добре да увиеш книгата, иначе дъждът ще я съсипе. Десет пъти с намасления плат в едната посока, още десет — в другата, после я прибираш в дисагите и ги намяташ с плащ. При това дисагите трябва да са добри, не като онези боклуци на туртаните, а здрава, двойно подшита кожа от Конски бряг.

Момците се разстъпиха да ми сторят път. Бесилката, скована от прясно отсечени стволове, вонеше по-лошо и от количката. Четири клетки висяха от напречниците. В две от тях имаше трупове. Отдавнашни трупове. Краката им висяха през решетките, оглозгани до кокал. Малкото останало месо беше покрито с мухи като втора кожа, големи черни мухи, бръмчаха настървено. Момците си бяха поиграли с единия от живите и той не изглеждаше твърде щастлив. Всъщност, изглежда, беше пукясал междувременно. Което си беше жива загуба, защото нощта тепърва започваше и точно това щях да изтъкна на момчетата, ако не беше онзи, устатият.

— О, момченцето дойде, а? Какво, не намери ли мръсни картинки в книгата, дето си откраднал? — Клечеше в клетката си, стъпалата му бяха в кръв. Старец, може и на четирийсет да беше, с черна коса, сива брада и святкащи тъмни очи. — Откъсни ѝ страниците да си избършеш лайното, момче — освирепя изведнъж старчокът, стисна железата и клетката се залюля. — За друго няма да ти послужи.

— Може да го опечем на бавен огън, а? — предложи Райк. Дори той се беше досетил, че старецът иска да ни ядоса, за да го довършим бързо. — Както направихме при бесилките в Турстон.

Последното предизвика кискане тук-там. Не и от устата на Макин обаче. Под мръсотията и саждите лицето му се беше навъсило, а погледът му следеше неотклонно мъжа в клетката. Вдигнах ръка и момчетата се смълчаха.

— Би било срамна и непоправима загуба да постъпя така с прекрасната книга, която четях, отче Гомст — казах аз.

Също като Макин, и аз бях познал Гомст под рошавата коса и дългата брада. Ако не беше акцентът му обаче, старецът щеше да се опече на бавен огън.

— Как да си избърша лайното с „Живота на Ликург“, написан на класически латински, а не на простонародния романски, който преподава църквата?

— Познаваш ме? — Зададе въпроса си с жален, пресеклив глас, внезапно изгубил прежната си свирепост.

— Естествено, че те познавам. — Пригладих назад къдриците си, за да види по-ясно лицето ми в сумрака. Притежавам острите черти и тъмната хубост на анкратите. — Ти си отец Гомст и си дошъл да ме заведеш на училище.

— П-прин… — Пяна изби в ъгълчетата на устата му, но повече думи не излязоха. Старецът пелтечеше и гледката беше откровено неприятна, да не кажа отвратителна. Имах чувството, че съм отхапал нещо гнило.

— Принц Йорг Анкрат на твоите услуги — казах и се поклоних.

— Ка-какво е станало с капитан Борта? — Отец Гомст се олюля в клетката си, тотално сащисан.

— Капитан Борта, сър! — поздрави по военному Макин и направи крачка напред. По ръцете и дрехите му имаше кръв от другия затворник.

И тогава се възцари гробовно мълчание. Даже жуженето и църкането откъм блатото притихнаха до шепот. Братята местеха опулени погледи от мен към стария свещеник и обратно. Малчо Райчо не би изглеждал по-изненадан дори ако го бях попитал колко прави девет по шест.

Дъждът избра точно този момент да се изсипе на порой, все едно Господ Бог си е излял нощното гърне на главите ни. Сбиращият се сумрак изведнъж се сгъсти като петмез.

— Принц Йорг! — извика отец Гомст в дъжда. — Нощта пада! Бягай! — Стискаше решетките с побелели пръсти, впил немигащ поглед в пороя, в мрака.

И в нощта, в дъжда, през тресавището, което никой човек не може премине, ги видяхме как идват. Светлините им видяхме. Бледни светлини, като онези, що мъртвите горят в дълбоките вирове, где никой смъртен не бива да поглежда. Светлини, дето ще ти обещаят каквото душата иска, ще те повлекат в гонитба да търсиш отговори и да намериш само студена кал, дълбока и гладна.

Никога не съм харесвал отец Гомст. Все ме командореше, най-често с аргумента на шамарите.

— Бягай, принц Йорг! Бягай! — нададе вой старият Гомст с отвратителна самоотверженост.

Не помръднах.