Принцът на тръните

13.

Нубанецът беше бърз, но не бързината му впечатляваше, а пълната липса на колебание. Посегна към китката на Берек. Внезапно силно дръпване и тъмничарят се озова проснат през гърдите му. Ръженът в протегнатата ръка на Берек се заби между ребрата на Гребин, който се дръпна инстинктивно с все ръжена и Берек го изпусна.

Без никаква пауза нубанецът се надигна, доколкото му позволяваше окованата лява китка. Берек се хлъзна по потното окървавено тяло на затворника и се озова в скута му. Понечи да се надигне. Удар с лакът в тила сложи край на опита му. Удар, от който костта изпука.

Гребин крещеше, естествено, но тук, в тъмницата, крясъците бяха нещо обичайно. Опита се да побегне, но явно бе изгубил чувството си за ориентация, защото вместо към изхода хукна към вратата на една килия, удари се в нея, от удара ръженът се дозаби и върхът му щръкна под лопатката му. Срина се на пода и повече не стана. Сгърчи се веднъж-дваж, устата му се отваряше и затваряше, но думи не излязоха, само прозирни струйки дим.

Повечето затворници се разкрещяха победоносно. По-съобразителните си мълчаха.

Лундист можеше да избяга. Имаше достатъчно време. Очаквах, че ще хукне да търси помощ, но той тръгна към мен още преди Гребин да е паднал на пода. Нубанецът избута Берек и освободи другата си китка.

— Бягай! — извиках на Лундист, в случай че не се е сетил.

Той всъщност тичаше, но в неправилната посока. Знаех, че годините са били милостиви към него и не му тежат прекомерно, но не очаквах, че може да търчи като яре.

Преместих се така, че масата и нубанецът да останат между мен и Лундист.

Нубанецът тъкмо освобождаваше глезените си, когато учителят стигна до него.

— Вземи момчето, старче, и изчезвайте. — Черният човек имаше най-дълбокия глас, който бях чувал.

Лундист впери смущаващо сините си очи в нубанеца. Полите на дългата му роба се укротиха, сякаш не се бяха вели като знаме допреди миг. Лундист сложи длани на гърдите си, една върху друга.

— Ако си тръгнеш сега, човеко от Нуба, няма да те спирам.

Това предизвика нестроен смях откъм килиите.

Нубанецът се взря в Лундист със същото напрежение, което бях забелязал и по-рано. Беше с десетина сантиметра по-висок от учителя, но не разликата в ръста, а в масата навяваше мисли за Давид и Голиат. Лундист беше тънък като копие, а нубанецът — тежък и едър, целият здрави мускули върху масивен кокал.

Нубанецът не се изсмя на Лундист. Изглежда, беше видял в тънкия старец нещо повече от онова, което бяха видели затворниците.

— Ще взема братята си.

Лундист се замисли над казаното, после отстъпи крачка назад.

— Йорг, ела тук. — Не сваляше поглед от нубанеца.

— Братя? — попитах аз. Не виждах други черни лица зад решетките.

Нубанецът се ухили широко.

— Някога имах братя по село. Сега те са далеч, може и да са мъртви. — Разпери ръце и усмивката му се кривна от болката в раните. — Но боговете ми дадоха нови братя, братя по път.

— Братя по път — повторих аз, сякаш опитвах думите на вкус. Сетих се за Уил. Кръв и къдрици. Имаше сила в това. Усещах я.

— Дължиш ми живота си, нубанецо — казах.

— Да. — Той взе ключовете от колана на Берек и тръгна към килията вляво от мен. Тръгнах след него, като гледах черният човек да е между мен и Лундист.

— Искам в замяна и ти да ми дадеш живот — казах.

Той спря и кимна към Лундист.

— Върви с чичо си, момче.

— Или ще ми дадеш живот, братко, или ще взема твоя като неустойка — казах аз.

Още смях откъм килиите и този път нубанецът се включи във веселбата.

— Кого искаш да убиеш, братче? — подхвърли той и пъхна ключа в ключалката.

— Като го видим, ще ти кажа — рекох. Ако назовях граф Ренар сега, това щеше да предизвика твърде много въпроси. — Идвам с теб.

При тези ми думи Лундист се хвърли напред. Завъртя се в пирует край нубанеца и го изрита в свивката на коляното. Чу се щракване и черният мъж полетя към пода.

Нубанецът се извъртя някак и се метна към Лундист. Старецът отстъпи крачка встрани и когато черният се просна в краката му, го ритна отстрани по врата, удар, който прекъсна лютата ругатня на черния човек и го остави да лежи безжизнен на каменния под.

За малко да избягам, но Лундист ме хвана за косата в последния момент.

— Йорг! Не е този начинът!

Дърпах се и се зъбех.

— Напротив, този е! — И знаех, че съм прав. Дивашката свобода на нубанеца, връзката между него и братята му, мисълта за онова, което наистина е важно — без значение каква е ситуацията, — всичко това пораждаше силен отклик в душата ми.

С периферното си зрение видях вратата на килията да се отваря. Щракването отпреди малко явно не бе от счупена кост, а от ключ, който се превърта.

Лундист ме хвана за раменете и ме обърна към себе си.

— Мястото ти не е при тези хора, Йорг. Представа нямаш какъв е животът им. Те не могат да ти дадат отговорите, които търсиш. — Говореше с толкова хъс, че за малко да му повярвам. За малко да повярвам, че му пука за мен.

Някакъв тип се наведе, за да излезе от килията. Огромен човек, по-голям от сър Герант от дворцовата гвардия, по-голям от коняря Шем, по-голям дори от борците славяни.

Мъжът пристъпи зад Лундист: движеше се бързо и мълниеносно като буря.

— Йорг, ти не си даваш сметка за… — Един замах на исполинската ръка прекъсна думите му и го запрати на каменния под с такава сила, че щях да примижа дори ако Лундист не беше отнесъл със себе си кичур от косата ми.

Мъжът надвисна над мен, грозен гигант в миризливи дрипи, с провиснала мазна сплъстена коса. Самите му размери бяха хипнотизиращи. Посегна към мен. Нямах никакъв шанс да избягам. Хвана ме с една ръка през кръста и ме вдигна на нивото на очите си. Сплъстената му коса се разтвори като завеси.

— Ису, ама и ти си един грозник, невиждан — казах. Ясно ми беше, че ще ме убие, така че нямаше смисъл да проявявам такт. — Сега вече разбирам защо кралят иска да те екзекутира.

Дори защитени от анонимността на килиите си, затворниците се засмяха, макар и колебливо. Значи този тип не носеше на майтап, ясно. Нищо меко нямаше в лицето му — груби черти, грозен белег, ръбати кости под обветрена кожа. Вдигна ме още, сякаш смяташе да ме удари в пода, както се чупи яйце.

— Не!

Изпод ръката на гиганта виждах, че и други са излезли след него — старец и младеж с рижа коса, които помагаха на нубанеца да се изправи.

— Не — повтори черният мъж. — Дължа му един живот, брат Прайс. А и ако не беше момчето, ти още щеше да седиш в килията и да тръпнеш за утрешното представление.

Брат Прайс ме стрелна със злобен поглед, но без да влага нищо лично, после ме пусна на пода, сякаш внезапно бях спрял да съществувам, и изръмжа:

— Пусни ги всичките.

Нубанецът даде ключовете на стареца.

— Брат Елбан. — После дойде при мен. Лундист лежеше по очи на пода, под челото му се събираше локва кръв.

— Боговете те изпратиха, момче, за да ме освободиш. — Погледна към масата за изтезания, после и към Лундист. — Сега идваш с братята. Ако намерим онзи, дето го искаш мъртъв, аз ще го убия, може би.

Примижах. „Може би“-то не ми хареса.

Побутнах Лундист. Не можех да преценя дали още диша. Усетих призрак на вината, която би трябвало да изпитвам, като сърбеж на ампутиран крайник, който продължава да те тормози, макар плътта отдавна да я няма.

Стоях до нубанеца, Лундист лежеше в краката ми, и гледах как престъпниците освобождават другарите си. След малко осъзнах, че се взирам в нажежения оранжев светлик на жарта и си спомням.

Спомнях си време, когато бях живял в лъжата. Живеех в свят на меки неща, срамежливи истини, нежни докосвания, смях от едната радост. Ръката, която ме беше измъкнала от каретата в онази нощ, от топлината на майчината близост, и ме беше изхвърлила пищящ в дъждовна нощ… тази ръка ме беше извлякла през праг, през който не можех да се върна. За мен вратата се беше затворила. Всички минаваме през тази врата, но обикновено го правим по своя воля и на малки предпазливи стъпки, душим въздуха, колебаем се, събираме кураж.

В дните след спасението и болестта си аз видях как старите ми мечти се смаляват и увяхват. Видях как детството ми пожълтява като листо на клон и се отронва, сякаш люта зима е преварила лятото и есента. Мъчително ми беше да осъзная колко малко е означавал животът ми преди. Колко смотани са били детските ни скривалища, които двамата с Уилям гордо обявявахме за крепости и защитавахме с искрена вяра и хъс, колко глупави са играчките ни сега, без силата на невинното въображение, което да им вдъхва живот.

Болката не ме напускаше нито за миг и растеше всеки път, когато докоснех спомена. А аз се връщах към него, отново и отново, като език, който опипва разранената ямка на изваден зъб, привлечен от липсата му.

Знаех, че това ще ме убие.

Болката се превърна в мой враг. Враг по-голям от граф Ренар, по-голям от пазарлъка, който баща ми беше спретнал с живота на хора, които би трябвало да цени по-високо от короната, от славата, от Ису на кръста. И понеже някъде дълбоко в себе си, нейде в най-твърдата си сърцевина, в някакъв дълбок окоп на егоистично отрицание аз, дори на крехките десет, бях изконно неспособен да отстъпя пред каквото и когото и да било, заради това се съпротивлявах и на болката. Анализирах атаките ѝ, проследявах продоволствените ѝ линии. Тя гноясваше като замърсена рана, източваше силите ми. Достатъчно голям бях да знам лекарството. Нажежено желязо за инфекцията, което да спре кървенето, да обгори раната, да я изчисти. Изрязах от себе си всички слаби места — любов, обич, загриженост и прочие. Обичта към баща си оставих настрана — затворена в кутийка, обект на проучване, експонат от изложба, отрязана, обезкървена, освободена. Способността си да заобичам отново обгорих до дъно. После я облях грижливо с киселина, така че никога нищо да не поникне там, нищо да не пусне корен.

— Хайде.

Вдигнах поглед. Нубанецът говореше на мен.

— Хайде. Готови сме.

Братята ни бяха наобиколили, дрипави, вонящи. Взели бяха мечовете на тъмничарите — единия го държеше Прайс, другият лъщеше в ръката на негов другар, също великан, само съвсем мъничко по-нисък от Прайс, съвсем мъничко по-светъл и съвсем малко по-млад, но иначе съвсем същият като него, толкова еднакви бяха, че със сигурност ги беше изплюла една утроба.

— Ще си пробием път навън. — Прайс пробва острието на меча върху четината по лицето си. — Бърло, ти мини напред с мен и Райк. Гемт и Елбан — отзад. Ако момчето ни забави, убийте го.

Прайс огледа за последно стаята, плю и тръгна към коридора.

Нубанецът сложи ръка на рамото ми.

— По-добре остани. — И кимна към Лундист. — Но ако ще идваш, не изоставай.

Сведох поглед към учителя. Чувах гласовете, които ми шепнеха да остана. Бяха познати гласове, но далечни. Знаех, че старецът би минал и през огън, за да ме спаси, и то не защото се боеше от гнева на баща ми, а просто… защото. Усещах оковите, които ме връзваха за него. Тръните. Пак усетих слабостта. Усетих болката да капе през пролуки, които смятах за запушени.

Вдигнах поглед към нубанеца и казах:

— Няма да изостана.

Нубанецът сви устни, вдигна рамене и тръгна след другите. Прекрачих Лундист и го последвах.