Принцът на тръните

42.

— Разкарай се.

— Кой, по дяволите…

— Боже господи! Ти си същата стара торба с брадавици, дето се опита да ме спре и предния път! — Така си беше. Вонята, която ми скочи, щом старчокът отвори вратата, върна спомените целокупно. — Мислех, че баща ми те е обесил или нещо такова.

— Кой…

— Кой съм аз ли, по дяволите? Не ме ли познаваш. И предния път не ме позна. Тогава бях по-нисък, ей толкоз. — Протегнах ръка пред себе си да му покажа. — На мен ми се струва отдавна, но ти си стар човек, а какво са три-четири години за старите? — Поклоних се подигравателно. — Принц Йорг на вашите услуги, или по-скоро на своите си. Последния път си тръгнах оттук с банда престъпници. Сега ми трябва само един рицар. Сър Макин от Трент.

— Требе да извикам стражите — каза той, но не много убедено.

— Защо? Кралят не е издал никакви заповеди за мен. — Последното беше по-скоро догадка, но татко смяташе, че ме е ранил смъртоносно, така че сигурно бях прав. — А и така ще си подпишеш смъртната присъда. Ако пък си мислиш за онзи високия с пиката, преди няма три минути му смазах черепа в стената.

Тъмничарят отстъпи да ми направи път. Същото беше направил и преди четири години, когато дойдох тук с Лундист. Сега обаче аз го фраснах пътьом. Веднъж в корема и втори път по тила, когато се преви на две. Зачудих се дали да не го довърша с ножа на Катерин, но лошите тъмничари са добра инвестиция в бъдещето, така че се отказах.

Взех му ключовете и тръгнах по коридора, стиснал ножа до бедрото си. Жалко, че мечът ми не беше у мен. Без него се чувствах гол. Мислите ми постоянно се връщаха към липсата му, към непривичната лекота в областта на левия ми хълбок, като език, който упорито ръчка дупката от изваден зъб.

Макин ми беше дал меча в деня, когато ме намери. Като гвардейски капитан, изпратен да търси престолонаследника, той имаше правото да го носи. Оттогава не се разделях с него — семейния меч с острие от Строителска стомана.

Стигнах до стаята за изтезания, където за пръв път бях видял Нубанеца. Масата в центъра беше празна. През зарешетените прозорчета на килиите не надничаха лица. Тръгнах бавно с вдигнат фенер, от килия на килия. В първата имаше труп или почти труп, някакво нещастно създание, от което беше останала само торба кокали. Следващите три бяха празни. В петата открих сър Макин. Седеше с гръб към отсрещната стена, брадясал и мръсен, вдигнал ръка да заслони очите си от светлината на фенера. Не понечи да се изправи. Гърлото ми се стегна болезнено. Не знам защо, но определено се стегна. Гняв изгаряше стомаха ми, горчива болка ме стягаше в гърлото.

— Макин, братко… — казах тихо.

— Ка?… — изграчи той, гласът му изстърга като пукот на нещо счупено.

— Пак хващам пътя, брат Макин. Имам работа на юг.

Пъхнах ключа в ключалката и го завъртях. Малко заяде.

— Йорг? — Влажен стон, като звук от гаргара почти. — Той те уби, принце. Собственият ти баща.

— Ще умра тогава, когато сам реша, че съм готов.

Ключът се превъртя докрай и вратата се отвори. Вонята стана още по-тежка.

— Йорг? — Макин свали ръка. Лицето му беше цялото в отоци и рани. — Не! Ти си мъртъв. Видях те как падна.

— Добре де, аз съм мъртъв, а ти сънуваш. А сега стани, проклет да си, иначе ще те ритам, докато се надрискаш. Макар че, ако се съди по миризмата, някой вече го е направил.

Изглежда, най-после проумя какво му казвам. Понечи да се изправи, вдигна ръка да се опре на стената.

Не се бях замислял в какво състояние ще го намеря. Имах чувството, че баща ми ме е наръгал вчера, но ако се съдеше по брадата на Макин, от сценката в тронната зала бяха минали няколко седмици, ако не и повече.

Той се поизправи, после единият му крак се огъна.

Пристъпих към него.

До замъка на графа имаше стотина мили тежък път през нивята на Анкрат и планинските земи на Ренар. Абсурд беше Макин да го измине.

Рицарят се хлъзна с пъшкане на пода.

— И без това си мъртъв. — Сълзи блестяха в едното му око. Другото беше затворено от оток.

„Играй играта. Жертвай офицера, вземи топа. Рицар за замък.“ Пак онзи сух глас. Толкова дълго го бях слушал, че не знаех мой ли е, или на Корион. Така или иначе, трябваше да оставя Макин.

— Предлагам ти шанс, Макин, един шанс. Това е с два повече, отколкото другите нещастници получават за целия си живот. — Лъчът на фенера се люлееше от стена към стена. — Мъртъв или не, ще те зарежа в тъмницата, освен ако не станеш и не тръгнеш с мен. Вече оставих един човек да умре тук. Човек, когото би трябвало да обичам. Ще зарежа и теб, не се съмнявай.

Той се опита, наистина се опита, пришпорван от страх или нещо друго, но едната му ръка се подгъна, а кракът му се хлъзна в мръсотията по пода.

Обърнах му гръб и си тръгнах. Спрях на два метра от вратата.

— Лундист умря тук. — Говорех твърде високо, което си беше чиста глупост, защото някой можеше да ме чуе. Само си хабях дъха. — На това място. — Ударих с крак по пода. — Оставих го да му изтече кръвта.

Тъмната килия зад мен мълчеше. Нито звук.

Бях пощадил Катерин, но това не ми струваше нищо. С Макин беше друго. Така го бяха пребили, че само щеше да ме забави, ако го вземех със себе си, а точно сега трябваше да действам бързо.

Тръгнах към изхода.

— Не…

„Не му позволявай да те моли.“

— Не… той не умря тук. — Гласът на Макин прозвуча малко по-силно отпреди.

— Какво?

— Бяха го ударили лошо.

Звук от движение в мрака.

— Един удар, и толкоз. Нищо и никаква цицина. Други рани нямаше.

— Лундист е жив?

— Баща ти нареди да го екзекутират, Йорг. — Макин се появи в светлината, опрял ръце в касата. — Задето не успял да те защити, така каза. — Изплю черна храчка на пода. — Но ако питаш мен, просто не му трябваше учител, щом синът му така или иначе е избягал. Така постъпва кралят. Когато нещо вече не му трябва, го изхвърля.

Успя да се ухили.

— Адски се радвам да те видя, момче.

Погледнах го в очите. Видях как усмивката му угасна, как я заменя несигурност, отражение на моята.

Трябваше да го оставя. Всъщност трябваше да го убия. Да прережа всички нишки.

Не погледнах към ножа си. Никога не сваляй очи от плячката, особено ако плячката е човек като Макин, пък макар и в такова състояние. Но знаех, че ножът е там. Ясно си представях как острието му отразява светлината на фенера. Макин също не погледна към него. Твърде умен бе, за да покаже слабост пред хищника. Решенията ни често се раждат от възможността.

Татко би го оставил. Мъртъв.

Съществото, в което ме беше превърнал Корион, онова оръдие, онази дребна фигурка в играта на тронове, то изобщо не би слязло тук, в тъмницата.

А Йорг? Какво би направил той?

— Аз съм син на баща си, Макин.

— Знам. — Не почна да ме моли. Такъв си беше и за това му се възхищавах. Но пък аз добре избирам фигурите си.

Усещах ножа като нажежено желязо в ръката си. Мразех се за онова, което щях да направя, още повече се мразех заради колебанието. Мразех се заради слабостта си.

Зърнах за миг Нубанеца, само бялото на усмивката му и черното на очите му, които ме следяха, както ме бяха следели неотклонно от деня на срещата ни.

Макин се възползва от този миг. Подкоси ме с ритник. Аз паднах, а той се хвърли отгоре ми с цялата си тежест — беше едър мъж, макар и отслабнал през последните седмици — и притисна главата ми в сандвич между каменния под и юмрука си. И двамата бяхме в лоша форма. Един удар се оказа достатъчен да ме прати там, откъдето бях избягал преди няма и час в стаята на Катерин.