Принцът на тръните

25.

Върнахме се във Висок замък през портата на Стария град. Обедното слънце напичаше вратовете ни. Носех семейния меч напряко на седлото си и никой не дръзна да ни препречи пътя.

Оставихме конете в Западния двор.

— Погрижи се добре за коня ми. Чака ни път — казах аз, плеснах Герод по ребрата и го оставих в ръцете на конярчето.

— Имаме си компания. — Макин сложи ръка на рамото ми. — Внимавай. — Кимна към другия край на двора. Сагеус слизаше по стълбището на главното крило: дребна фигурка в бяла дреха.

— Сигурен съм, че нашият малък поганец ще се научи да обича принц Йорг като всички останали — казах. — Полезно е да имаш човек като него в джоба си.

Макин смръщи чело.

— По-добре си сложи скорпион в джоба, ако питаш мен. Поразпитах за този тип. Стъкленото дърво, което ти потроши онзиден, не е било дрънкулка. Сагеус го е отгледал.

— Ще ми прости.

— Отгледал го е от камък, Йорг. От зелено мънисто. За две години. И го е поливал с кръв.

Зад нас Райк се изкиска, детински звук, който звучеше стряскащо от гигант като него.

— Със собствената си кръв — уточни Макин.

Което разсмя друг от братята. Вече всички знаеха историята за сър Гален и стъкленото дърво.

Сагеус спря на метър от мен и плъзна поглед по братята. Някои все още даваха конете си на конярчетата, други се бяха струпали около мен. Магьосникът измери с поглед Райк — наложи му се да вдигне очи, защото гигантът стърчеше с повече от една глава над него.

— Защо избягахте, Йорг? — попита ме Сагеус.

— Принце. Ще го наричаш „принце“, поганско куче такова. — Макин излезе напред, изтеглил наполовина меча си. Сагеус впери в него кротък поглед и ръката на рицаря се отпусна безсилно, сякаш Макин изведнъж беше изгубил желание да спори.

— Защо избягахте?

— Аз не бягам — отвърнах.

— Преди четири години сте избягали от дома на баща си. — Говореше тихо и спокойно, а братята го зяпаха хипнотизирани, все едно гледаха въртяща се монета.

— Имах причина да си тръгна — казах. Нещо в избора му на подход за атаката ме притесняваше.

— Каква причина?

— Исках да убия един човек.

— И убихте ли го? — попита Сагеус.

— Убих много хора.

— Него убихте ли го?

— Не. — Граф Ренар още си беше жив и здрав.

— Защо?

Защо всъщност?

— Наранихте ли го по някакъв начин? Засегнахте ли интересите му?

Не. Ако се замислех, ако проследях лишения от целенасоченост път, който бях изминал за четирите си години разбойничество, излизаше, че дори съм обслужвал интересите на Ренар. Заедно с братята бях тормозил редовно барон Кеник, подложил бях крак на амбициите му. А в Мабертон дори бях изтръгнал сърцето на един зараждащ се бунт…

— Убих сина му. Забих ножа си в Марклос, негова плът и кръв.

Сагеус се усмихна покровителствено.

— Когато се приближихте към дома, вие попаднахте под моята защита, Йорг. И ръката, която ви е насочвала преди това, изгуби силата си.

Беше ли вярно? Не съзирах знаци на лъжа в него. Загледах се в символите, татуирани по лицето му, текстове на език, който не познавах. Беше като отворена книга, която не можех да прочета.

— Мога да ви помогна, Йорг. Мога да ви върна към самия вас. Мога да ви върна волята.

Протегна ръка към мен, с разперени пръсти.

— Човек сам избира да прояви свободната си воля — казах. Когато се съмняваш, потърси мъдростта на други. Ницше. Някои спорове се печелят с нож по бързата процедура, при други трябва да сцепиш главата на опонента си с философски камък.

Хванах ръката му, но отдолу, така че кокалчетата му се опряха в дланта ми.

— Сам съм вземал решенията си, поганецо — казах. — Ако някой се е опитвал да ми дърпа конците, щях да разбера.

— Щяхте ли?

— А разбера ли такова нещо… Разбера ли, жална му майка на пишман кукловода. Ще му осигуря такава болка, че Червените мъже от Изтока ще доприпкат при мен да им чета лекции. — Не бях преполовил речта си, когато осъзнах, че думите ми звучат кухо. Детински.

— Не аз ви дърпах конците, Йорг — каза Сагеус.

— Кой тогава? — Стиснах силно ръката му, кокалчетата му изпукаха в шепата ми.

Той вдигна рамене.

— Поискайте волята си и аз ще ви я дам.

— Ако ми е направено заклинание, ще намеря злосторника и ще го убия. — Усетих ехо от старата болка, която ме беше тормозила на пътя, остра болка, пронизваща главата ми от едното слепоочие до другото, дращеща зад очите ми като натрошено стъкло. — Но заклинание няма и волята си е моя — довърших аз.

Той сви отново рамене и се обърна. Погледнах надолу и видях, че стискам лявата си ръка с дясната, а между пръстите ми се стича кръв.