Принцът на тръните

41.

При дуел, при единоборство, меч срещу меч, не е изключено да умреш поради недостатъчни умения. Но по-често изходът се решава от късмета, а ако дуелът се проточи — от издръжливостта. Онзи, който пръв се умори, обикновено умира.

Така че в крайна сметка е въпрос на издръжливост. Би трябвало да изписват това на надгробните плочи: „Той се умори.“ Може да не се е уморил чак от живота, но поне се е уморил да го държи изкъсо.

В истинските битки — а повечето битки са истински, за разлика от танцовото изкуство на дворцовите двубои, — именно умората е най-страшният убиец. Мечовете тежат, железни са. Размахваш ли такова парче желязо няколко минути, ръцете ти се сдобиват със собствено мнение относно възможностите си. Дори когато животът ти зависи от това.

Неведнъж ми се е струвало, че да вдигна меча си за още един удар е усилие достойно за Херкулес, но никога не се бях чувствал толкова изцеден, колкото когато застанах лице в лице с ножа на Катерин.

— Копеле!

Огънят в очите ѝ изглеждаше достатъчно разпален да ѝ даде сили за смъртоносния удар.

Загребах в себе си за воля да я спра, но останах с празни ръце.

Хладните оръжия са си страшно нещо, особено ако са опрени в гърлото ти, остри и студени. Сетих се за онази нощ, когато призраците изпълзяха от тресавищата край пътя на мъртвите.

Отблясъкът на светлината по острието на ножа, мисълта как прониква в плътта ти или ти избожда око, да речем… Има разни неща, които да препънат крачката ти. Докато не осъзнаеш какво са. Че са просто начини да загубиш играта. Губиш играта — и какво си загубил? Загубил си играта. Корион ми беше казал за играта. Каква част от мислите ми принадлежеше нему? Каква част от мирогледа ми беше мръсотия, отмила се от пръстите на стареца?

Твърде дълго бях плувал в мрака. Играта вече не ми изглеждаше чак толкова важна.

Въглените на силата ми догаряха, но аз все пак вдигнах ръце. Разперих ги широко да приема удара. И се усмихнах.

Нещо се пресегна и задържа ръката ѝ. Видях го в очите ѝ, видях го да се гърчи върху съвършеното ѝ чело, да се бори с гнева.

— Явно баща ми не е уцелил сърцето — успях да прошепна дрезгаво. — Може би твоята ръка, лельо, ще е по-точна?

Ножът потрепери. Зачудих се дали Катерин е рязала живо месо преди.

— Ти… убил си я.

Пръстите на дясната ми ръка се сключиха около нещо — нещо тежко и гладко — на лавицата до леглото.

Катерин сведе очи към лицето на старицата.

Ударих я. Не силно, защото нямах необходимата за това сила, но достатъчно, та вазата в ръката ми да се счупи. Катерин се срина безмълвно.

Лежеше на каменния под в сапфирената локва на роклята си. Сила потече в ръцете ми. Потече в мига, когато тя падна. Сякаш бе развалено заклинание.

„Убий я и ще бъдеш свободен завинаги.“ Познат глас, сух като хартия. Моят или неговият?

Косата скриваше лицето ѝ, кестенява с червеникави отблясъци върху сапфирената дреха.

„Тя е твоята слабост. Изтръгни ѝ сърцето.“

Знаех, че гласът е прав.

„Удуши я.“

Видях ръцете си, бледи върху аленееща шия.

„Вземи я.“ Гласът на шипката. Тръните се плъзнаха под кожата ми и ме дръпнаха да коленича до нея. „Вземи я. Вземи онова, което тя няма да ти даде доброволно.“ Тази теория я знаех.

„Убий я и ще бъдеш свободен.“

Чух ехото на далечна буря.

Косата на Катерин се изсипа като коприна между пръстите ми.

— Тя е моята слабост. — Моят глас, от моите устни. Една малка крачка, още една смърт след многото, и повече нищо нямаше да ме спре. Една малка крачка и вратата към онази бурна нощ ще се затвори завинаги. Играта ще стане просто игра. А аз ще съм играчът, който ще я спечели.

„Удуши я. Вземи я.“ Гласът на шипката. Пукот в съзнанието. Глух звук, кух. Празнота.

Празно.

Шията ѝ беше топла на пипане. Усещах пулса ѝ под пръстите си.

— Убий я, шипков принце.

Видях думите, изречени от тънки устни в една празна стая.

— Убий я.

Устните помръднаха отново, видях ги. Видях празните очи, втренчени във вечността.

— Убий я.

— Корион!

Ръцете ми се стегнаха за миг около шията на Катерин.

— Ще ти видя сметката, копеле дърто! Идвам! — И дръпнах ръцете си.

Усмивка изкриви тънките устни, изкриви ги свирепо. Зърнах това миг преди видението да се стопи, зърнах празните очи и онази крива усмивка. Моята усмивка.

Той ми е дърпал конците. Местил ме е по дъската. Години наред се бях скитал, напълно забравил за Корион, смятал бях, че решението да пощадя Ренар е мое, убеден бях до дъното на душата си, че това решение е признак на сила и решимост, че съм избрал да заменя празното отмъщение за истинския път към силата. И сега, на прага на смъртта, си бях върнал отнетото. Сам си го бях върнал, или друг ми го беше дал. Погледнах Катерин. Спомних си един ангел в тъмно място. Споменът ме напусна със студени тръпки.

Взех камата на Катерин от пода и се изправих. Оставих момичето там, до дъртата вещица, която бях удушил преди малко.

Вратата водеше към коридор, който познавах — Западния ъгъл. Знаех къде съм. Вдигнах камата към устните си и целунах острието. Граф Ренар и кукловодът, който дърпаше толкова много конци… едно острие щеше да стигне за всички тях.