Принцът на тръните

32.

Изкачихме Великата стълба, следвани от писъците на духове. Казват, че страхът дава криле. Никой от братята не полетя, но бързината, с която изкатериха хлъзгавото скално гърло, би била поучителна за всеки гущер.

Оставих ги да водят. В крайна сметка какъв по-добър начин да тествам терена? Грамло вървеше пръв, след него Лъжеца и младият Сим. Гог се катереше след тях, после Горгот. Подозирах, че в споразумението на левкротите с некромантите са настъпили непредвидени промени.

Макин вървеше последен. Изглежда, усещаше приближаването на мъртвите, иначе нямаше да пребледнее толкова. Самият той приличаше на мъртвец.

— Йорг! Хайде. Тръгвай, за бога! — И ме хвана за ръката.

Отърсих се от хватката му. Виждах призраци да напират в тунела зад нас, други се появяваха от стените.

— Йорг! — Макин ме хвана за раменете и взе да ме тегли към Стълбата.

Не ги виждаше. Иначе нямаше да се оглежда така. Уж се оглеждаше, а погледът му нито веднъж не се спря на тях. Най-близкият приличаше на полуизтрита рисунка с тебешир, провиснала във въздуха. Скици на трупове, някои голи, други облечени в дрипи, които посягаха към плътта ми, крадяха от топлината ми с невидими пръсти.

Изсмях им се. Не защото се смятах за недосегаем, не, тъкмо обратното. Смеех им се в знак че изобщо не ми пука за тъпите им заплахи. Смеех им се, за да ги нараня. И успявах. Още усещах в гърлото си вкуса на мъртвото сърце и тъмна сила течеше през мен.

— Умрете! — изкрещях им през смях. — Какви хора сте били, щом не можете да си останете мъртви!

И те умряха. Нещо такова. Сякаш думите ми имаха власт над тях. Макин почти ме беше завлякъл зад завоя, но все пак видях как призраците спряха. Видях бледи пламъци да поглъщат крайниците им, призрачен огън. А какви писъци се разнесоха! Дори Макин ги чу — като стържене на нокти по плоча, като студен вятър, когато много те боли глава. И двамата хукнахме, полетяхме почти.

Минаха часове преди да спрем — на триста-четиристотин метра нагоре по Стълбата, ако не и повече. Отдавна пресъхналата подземна река тук бе спирала за почивка в лудешкото си спускане и почивайки си, бе издълбала нещо като голяма купа, заобиколена от по-малки пропади и украсена с каменна дантела, каквато често се среща в недрата на света.

— Мамамустара. — Бърло Дебелака се срина като подкосен и не помръдна повече.

Кент Червения седна с гръб към един сталагмит, лицето му бе алено в пълна хармония с прякора му.

Недалеч от него Елбан се изплю в един пропад, после се обърна, като бършеше сбръчканите си устни.

— Хе! Приличаш досущ на Алените, Кент.

Кент само го изгледа злобно.

— Е. — Макин си пое дълбоко дъх и пробва отново: — Е, принце, катерим се. И поставяме рекорд по бързо изкачване, бих казал. Но ако продължим в същия дух, ще стигнем до Червен замък, и толкова. — Млъкна отново, за да си поеме дъх. Дългото изкачване с броня на гърба често води до дихателни проблеми. — Сигурно доста ще ги изненадаме, като изскочим от мазетата на замъка, но пак сме две дузини срещу деветстотин.

Усмихнах се.

— Да се чуди човек, нали, брат Макин? Ще може ли Йорг и този път да спретне магийка?

Вече всички братя ме гледаха. Всички освен Бърло — след непосилното изкачване той не би обърнал глава за нищо по-несъществено от Второто пришествие.

Изправих се и се сгънах в лек поклон.

— Този Йорг, този принц Йорг, той си е малко нещо луд, нали? Няма връзка със здравия разум и обича да флиртува със смъртта?

Макин бе навъсил разтревожено чело. Явно искаше да млъкна.

Тръгнах бавно между тях.

— Младият Йорг, има той навика да угажда на хрумванията си, да залага всичко, включително братството, при нищожни шансове за успех… но незнайно как, някак, накрая всичко завършва добре!

Стоварих ръка върху мазната коса на Райк и той смръщи насинената си мутра.

— Това неговото късмет ли е? — продължих аз. — Или някаква кралска магия?

— В Червен замък има деветстотин Алени, Йорх. — Елбан посочи с палец към тавана. — Нема начин да ги изкараме оттам. Даже да бехме десет пъти повече.

— Мъдростта на белите коси! — Отидох при Елбан и го прегърнах през раменете. — Ех, братя, братя… Когато отпратих отеца, не предполагах, че и вярата ви ще си тръгне толкоз бързо след него. Тъжно, много тъжно.

Побутнах Елбан към Стълбата. Усетих го как се напрегна, когато наближихме ръба. Явно си мислеше за командира на Горски страж.

Посочих стъпаловидното речно легло.

— Ето там лежи пътят ни, деде.

Пуснах го и той си пое дъх. После отново се обърнах към братята. Горгот ме наблюдаваше с котешките си очи, Гог надничаше иззад една каменна колона и ме зяпаше запленен.

— Мисля си, че може да намерим каквото ни трябва, преди да сме стигнали подземията на Червен замък. — Вложих в гласа си доза твърдост. — Но ако се окаже, че трябва да си отворим с оръжие път до спалнята на граф Мерл, а аз да го нанижа на хубавия си меч като марионетка на пръчка, та той да ми припише официално земите си… — Обходих ги с поглед и дори Бърло успя да надигне глава. — Тогава… — Повиших глас, той изпълни пещерата и отекна великолепно: — Тогава точно това, мамка му, ще направите, и първият, който се усъмни в късмета ми, ще е първият, мамка му, който ще се раздели с нашето малко семейство. — Мисля, не оставих в тях съмнение, че раздялата ще е болезнена.

И така, продължихме нагоре и скоро Великата стълба остана зад нас. Озовахме се в поредната порция четвъртити зали на Строителите. Горгот познаваше пътя само до началото на Великата стълба, затова сега поведох аз. Линии танцуваха в главата ми. Правоъгълници, квадрати, коридори, всичко това начертано върху обгоряла пластимаса. Завой тук, зала вляво. И изведнъж, с внезапна яснота — като при отварите на Лундист, които кристализираха, щом добавиш зрънце реагент, — разбрах къде се намираме.

Разгърнах картата в главата си и я последвах. Носех книгата на Строителите в раницата си и много пъти я бях разгръщал по пътя от „Падащият ангел“. Нямаше нужда да я вадя сега. Братята щяха да си получат показното по магийки.

Стигнахме до място, където се събираха пет коридора. Сложих една ръка на челото си, а другата протегнах напред и взех да опипвам въздуха, все едно търся правилния път.

— Насам! Близо сме.

Отвор вляво, ръждив по ръбовете от отдавна изчезнала врата.

Спрях пред входа и запалих нова факла от кост и катран. Предишната почти беше догоряла.

— Стигнахме!

Посочих с театрален жест и минах през прага.

Озовахме се в преддверие на подземието, което си бях набелязал на картата. Вратата към въпросното подземие беше три метра висока, гигантско кръгло нещо от лъскава стомана, с болтове, дебели колкото ръката ми над лакътя. Представа нямах с какви заклинания Строителите са я защитили от ръжда, но заклинанията им явно още държаха, защото вратата си стоеше на мястото — голяма, лъскава и ми преграждаше неумолимо пътя.

— И как ше го отвориме т’ва? — изфъфли Райк. Липсваха му зъби, а устните му бяха отекли от якия тупаник, който беше изял от моя милост.

Колкото до въпроса му, нямах никаква представа.

— Мислех да я разбием с твойта глава.