Принцът на тръните

20.

Седяхме на дългата маса от грубо одялани дъски, където се хранеха кухненските слугинчета — аз и леля Катерин. Слугите се бяха разтичали да донесат свещи с всякакви размери на дължина и обиколка, напъхани в прости глинени съдинки, после се бяха изнесли целокупно от помещението. Сега седяха при входовете от двете страни, надничаха ухилени, кимаха и си шушнеха, сякаш беше празничен ден, а ние двамата се явявахме основното развлечение. Дрейн си проби път през дрипавото им множество като баржа през залив. Донесе ни току-що опечен хляб, купичка мед, масло и сребърни ножове.

— Тук яденето е най-сладко — казах аз. Държах Катерин под око. Тя, изглежда, нямаше нищо против. — Хляба го сервират направо от пещта. — И наистина, когато разчупих самуна, от средата му се издигна пара. В рая сигурно мирише на прясно изпечен хляб. — Знаех си аз, че има причина да ми липсваш толкова, Дрейн. — Последното го извиках през рамо. Знаех, че дебелият готвач ще се топли със спомена за тези думи поне година. Не ми беше липсвал. Стотици пъти се бях сещал за пая, който правеше, но не и за него самия. Всъщност, когато днес го видях на прага, трудно си спомних името му. Но нещо в момичето ме изпълваше с желание да съм мъж, който помни такива неща.

Първата хапка пробуди глада ми и аз разкъсах хляба, като да беше еленски бут и като да седях не в кухнята на замъка, а край пътя с братята. Катерин ме гледаше с тънка усмивка, забравила за купичката мед пред себе си.

— Ммм. — Сдъвках и преглътнах. — Какво?

— Сигурно се чуди дали като изядеш хляба няма да се пъхнеш под масата и да се сбориш с кучетата за кокалите. — Макин се беше приближил незабелязано зад гърба ми.

— Много си тих бе, сър Макин. — Завъртях се на място. Той висеше над мен с излъсканата си броня. — Човек с толкоз желязо по себе си би трябвало да дрънчи. Редно е някак.

— Дрънчах си аз, принце — отвърна Макин и взе че се ухили. — Но може би ти си бил зает с по-неотложни въпроси? — Поклони се на Катерин. — Милейди. Не съм имал честта…

Тя му подаде ръката си.

— Принцеса Катерин Ап Скорон.

Веждите на Макин литнаха нагоре. Той хвана ръката ѝ, поклони се още по-ниско и вдигна пръстите ѝ към устните си. Имаше дебели устни, чувствени. Беше си умил лицето, а косата му лъщеше като бронята, черна и къдрава. Добре изглеждаше без слоевете мръсотия и за миг, много кратък миг, го намразих искрено и без задръжки.

— Сядай — казах му. — Сигурен съм, че Дрейн ще намери още хляб.

Той пусна ръката ѝ. Ама бавно, проклет да е.

— За жалост, принце, в кухните ме води не глад, а задължения. Помислих си, че е възможно да те намеря тук. Викат те в тронната зала. Скуайъри претърсват замъка за теб, на тумби. И вас търсят, принцесо. — Удостои я с одобрителен поглед. — Срещнах един тип, Гален, който определено ви търсеше. — Последното подкисели физиономията му. Явно Макин харесваше сър Гален колкото го харесвах и аз. А за разлика от мен той го беше виждал.

Станах и взех хляба. Не можех да го оставя, много беше хубав.

Тръгнахме обратно по стълбището и скоро подземията останаха зад нас. По всичко личеше, че докато аз съм бил в кухнята, Висок замък се е събудил. Скуайъри и слугини търчаха насам-натам. Гвардейци с ливреи вървяха на групи и със сериозни лица. Заобиколихме някакъв лорд с кожи, златни ланци и антураж, подминахме го, преди да се е отърсил от изумлението си, и чухме едно „Добро утро, принцесо“, което долетя със закъснение, вероятно придружено от поклон.

След серия от по-тесни и по-широки коридори стигнахме до Поройния свод, преддверието на тронната зала, където турнирни брони на прежни крале се редяха покрай стената като кухи рицари на мълчалив пост.

— Принц Йорг Анкрат и принцеса Катерин — уведоми Макин стражите пред вратите. Назова мен преди нея. Дребна подробност, ако си на пътя, ала тежка, ако си в Поройния свод. „Дошъл е престолонаследникът, пуснете го да влезе.“

Стърчащите в шпалир гвардейци бяха неподвижни като турнирните брони отзад. Проследиха ни единствено с поглед, ръцете им в метални ръкавици лежаха върху дръжките на тежки мечове с върхове, опрени в пода. Двамата рицари при вратите на тронната зала се спогледаха. Сгънаха се в поклони пред принцесата, после се заеха с нелеката задача да отворят тежките врати. Познах единия по герба на нагръдника — бряст и над него рога. Сър Райли. Беше се прошарил през изминалите години. Бореше се горкият със своето крило на вратата, опъваше мишци да издърпа тежкия дъб с бронзов обков. Вратите се открехнаха. Тънкият отрязък топла светлина бавно се разшири до прозорец към свят, който някога познавах. Дворът на анкратските крале.

— Принцесо? — Стиснах крепко ръката ѝ и двамата влязохме в залата.

Хората, построили Висок замък, са имали безукорни технически умения и закърняло въображение. Стените, които бяха издигнали, щяха да стоят хиляди години, но бяха грозни до смърт. Тронната зала представляваше кутия без прозорци. Гигантска кутия със страна стотина стъпки и висок таван, който превръщаше велможите в джуджета, но все пак кутия. Красиви дървени галерии за музикантите смекчаваха в известна степен острите ъгли, а издигнатият кралски подиум добавяше щипка великолепие. Съзнателно не поглеждах към трона.

— Принцеса Катерин Ап Скорон — обяви херолдът.

И нито дума за бедния Йорги. Никой херолд не би си позволил такава обида към престолонаследника, ако не е бил изрично инструктиран.

Тръгнахме напред с премерена крачка под погледите на стражата. Мъже с арбалети покрай стените вляво и вдясно, мечоносци при колоните и край вратата.

Може да бях безименен, ала появата ми определено бе предизвикала интерес. В добавка към гвардейците и въпреки ранния час стотина дворяни, ако не и повече, бяха дошли да видят представлението. Скупчили се бяха нагиздени около най-долното стъпало на кралския подиум. Плъзнах поглед по лъскавата тълпа, като оглеждах най-скъпарските бижута. Явно още бях в разбойнически режим, защото мислено си отбелязвах приблизителната им стойност. Колието върху гигантската гръд на ей онази графиня можеше да плати нов боен кон. С медальона на онзи лорд можеха да се купят десет брони. А с всеки от пръстените му — хубав лък, че и кон. Напомних си, че сега играя с други залози. Не по-високи, но различни.

Докато вървяхме през залата, тихият говор на велможите се надигаше на приливи и отливи. Приглушена глъч на остри като бръснач коментари, отровен сарказъм, подсладени обиди. Остро вдишване при вида на принца, дръзнал да дойде прашен от пътя в тронната зала, се застъпваше с презрителен смях, прикрит зад копринена кърпичка.

Чак сега си позволих да го погледна.

За четири години баща ми не се беше променил. Седеше прегърбен на трона с високата облегалка, с роба от вълча кожа, поръбена със среброткан плат. Помня, че носеше същата роба в деня, когато избягах. Анкратската корона тежеше на челото му, воинска корона, железен пръстен с инкрустирани рубини, който прибираше назад косата му — черна, прошарена със същото сиво като на желязото. Вляво от него на по-малък трон седеше новата кралица. Приличаше на Катерин, но с по-мека хубост, косата ѝ бе укротена от сребърна мрежичка с лунни камъчета. И да беше бременна, признаците за това се криеха успешно под светлата дантела на роклята ѝ.

Между двата трона се издигаше великолепно стъклено дърво, листата му бяха с изумрудения цвят на Катеринините очи, широки, тънки и многобройни. Издигаше се на цели девет стъпки, клоните и вейките му бяха съвсем като истински, но от стъкло, кафяви като карамел. Не бях виждал такова нещо. Дали пък не беше от зестрата на новата кралица? Определено би подхождало за зестра на кралица.

Сагеус стоеше до стъкленото дърво под шарената зеленикава сянка на листата му. Зарязал беше семплата бяла тога от първата ни среща и вместо нея носеше черна туника с висока яка и гъст наниз от обсидианови плочки около шията. Срещнах погледа му и му се усмихнах.

Дворяните се разстъпиха пред нас — Макин вървеше отпред, двамата с Катерин го следвахме, хванати за ръка. Парфюмите на дамите и господата от двора гъделичкаха обонянието ми — лавандула и портокалово масло. Когато си на пътя, лайната поне проявяват благоприличието да миришат на лайна.

Само на две стъпала под трона стоеше висок рицар с великолепна броня: желязото бе покрито със слой огнен бронз, два дракона преплитаха шии върху нагръдника в огньовете на алена преизподня.

— Сър Гален — изсъска ми през рамо Макин.

Погледнах към Катерин, но не успях да разчета усмивката ѝ. Гален ни следеше гневно със сините си очи. Поне имаше кураж да не крие враждебността си. Светла коса на тевтонец, лицето му — ъгловато и красиво. Но беше стар. Стар като Макин. Поне на трийсет лета.

Сър Гален не се дръпна да ни направи път и ние спряхме на пет стъпала по-долу.

— Татко — казах аз. Стотина пъти, ако не и повече, бях съставял и репетирал различни варианти на тази си встъпителна реч, но ето че сега дъртото копеле успя някак да открадне думите от главата ми. Мълчанието се проточи. — Надявам се… — започнах отново, но той ме прекъсна.

— Сър Макин — каза баща ми, без дори да ме погледне. — Когато изпратих капитана на дворцовата стража да върне едно десетгодишно дете, очаквах, че ще се прибере с него преди мръкване. Или най-много след ден-два, ако детето се окаже неочаквано упорито. — Татко повдигна лявата си ръка от облегалката на трона, само на сантиметър-два, но достатъчно, та публиката да разчете указанието. Тих смях се ливна откъм дамите и след миг секна, когато ръката на краля се отпусна върху облегалката.

Макин сведе глава, но не каза нищо.

— Седмица или две биха били знак за некомпетентност. Повече от три години е държавна измяна.

Макин вдигна рязко глава.

— Никога, кралю! Не съм ви изменил.

— Преди имахме основания да ви преценим като подходящ за висока служба, сър Макин — каза баща ми с глас студен като очите му. — Затова сега ви даваме възможност да ни представите обяснение за действията си.

Пот лъсна по челото на Макин. Сигурно и той бе репетирал речта си като мен. И пак като мен явно я беше забравил до последната дума.

— Принцът притежава цялата изобретателност, която подобава на един достоен престолонаследник — започна той. Видях как кралицата свъси вежди при това неочаквано начало. Дори баща ми сви устни и ме стрелна с непроницаем поглед. — Когато най-сетне го намерих, бяхме на вражеска територия… Джазет… на повече от триста мили южно от Анкрат.

— Знам къде е Джазет, сър Макин — каза баща ми. — Не си правете труда да ми четете лекции по география.

Макин наклони глава.

— Като всички велики мъже в тези неспокойни времена, ваше величество има много врагове. Сам човек, дори лоялен и умел с меча като мен, не би могъл да защити престолонаследника в земя като Джазет. Анонимността беше най-добрата защита на принц Йорг.

Погледнах към царедворците. Излизаше, че Макин не е изгубил ума и дума все пак. Думите му имаха ефект.

Баща ми прокара ръка по брадата си.

— Тогава би трябвало да се върнете в замъка анонимно, заедно с повереника си, сър Макин. Чудя се защо това пътуване ви отне четири години.

— Принцът се беше събрал с банда наемници, ваше величество, и без чужда помощ беше съумял да спечели верността им. Каза ми в прав текст, че ако понеча да го отведа, те ще ме убият, а ако успея някак да го отвлека, ще се представя с истинското си име на всеки срещнат. И аз му повярвах, защото той притежава волята на Анкрат.

„Време е да чуят и мен“ — помислих си.

— Четири години на пътя правят един капитан безценен — казах. — Там човек научава за изкуството на войната повече, отколкото може да научи тук, в двореца. Ние…

— Липсва ви находчивост, сър Макин — прекъсна ме татко. Нито за миг не отклони погледа си от Макин. Чак се зачудих дали изобщо съм проговарял, или съм изрекъл няколкото изречения наум. Сега в гласа на баща ми се долавяше гняв. — Ако аз бях тръгнал след момчето, щях да намеря начин да го върна от Джазет най-много до месец.

Сър Макин се поклони дълбоко.

— Точно затова заслужавате трона си, ваше величество, а аз съм само капитан на дворцовата ви стража.

— Вече не си капитан на дворцовата стража — каза татко. — Сега сър Гален заема този пост, както го е заемал в дома Скорон.

Гален се поклони едва доловимо на Макин, без да крие подигравателната си усмивка.

— Но може би ти ще искаш да предизвикаш сър Гален за старата си служба? — продължи татко и отново плъзна пръсти по прошарената си брада.

Имаше някакъв капан тук, сигурен бях. Баща ми не искаше Макин да се върне като капитан на стражата.

— Ваше величество е избрал своя капитан — каза Макин. — Не бих си позволил да пренаписвам заповедта ви с меча си. — Явно и той беше усетил капана.

— Бъди така добър и ми угоди — каза татко и се усмихна за пръв път, откакто бяхме влезли в тронната зала. По-добре да не се беше усмихвал. — В двора е доста скучно и тихо, откакто ти замина. Дължиш ни малко забавление. Нека се разтушим.

— Замълча за миг, после продължи: — Нека видим какво си научил на пътя.

„Значи все пак ме е чул“, помислих си.

— Татко… — започнах. И той пак ме прекъсна. Явно не смяташе да ми дава думата.

— Сагеус, вземи момчето.

И толкоз. Езичникът ме погледна в очите и аз тръгнах към него покорно като овца. Застанах между троновете. Катерин ме стрелна с уплашен поглед и побърза да застане до сестра си.

Макин и Гален се поклониха на краля. Царедворците се разстъпиха да им направят път и двамата рицари тръгнаха към голямата мраморна звезда в средата на пода. Застанаха един срещу друг, поклониха се и изтеглиха мечовете си.

Макин беше с дългия меч, който му беше дал татко, когато го назначи за капитан на дворцовата стража. Добро оръжие, индийска стомана с по-тъмни и по-светли бразди, ецвана със стари руни на силата. Годините ни на пътя бяха белязали и нащърбили острието. Никога не бях виждал по-умел боец от Макин. Надявах се да не видя такъв и сега.

Сър Гален не помръдваше. Държеше в готовност дългия си меч, но някак лениво. Не виждах символи по оръжието, острието беше семпло, изковано от черното желязо на туркманите.

— Нямай вяра на туркмански меч… — прошепнах.

— Защото туркманското желязо попива заклинания като гъба и помни дълго — довърши вместо мен старата поговорка Сагеус.

Тъкмо щях да се озъбя с подобаваща реплика на езичника, когато трясък на мечове погълна думите ми. Макин притискаше тевтонеца, захождаше лъжливо за нисък удар, после посичаше високо. С меч в ръка Макин беше като природна стихия. Острието ставаше част от него, оживяваше от дръжката до върха. Във всеки двубой Макин знаеше къде дебне опасността и къде да потърси прикритие.

Сър Гален блокира и влезе остро на Макин. Искри литнаха от остриетата, трясъците следваха в остро стакато. Толкова бързо, че трудно следях мечовете. Гален се биеше с техническа прецизност. Биеше се като човек, който всеки ден става призори за тренировка с меча. Биеше се като човек, който очаква да спечели.

Само в първата минута на дуела им двамата десетина пъти се разминаха на косъм със смъртта. Установих, че съм стиснал с дясната си ръка ствола на стъкленото дърво — кристалът беше хлъзгав и хладен под пръстите ми. В края на първата минута вече знаех, че Гален ще спечели, че това е неговата игра. Макин беше гениален с меча, но също като мен бе свикнал с истинските битки. Битки в калта. Битки в горящи села. Умееше да използва терена в своя полза. Тук обаче, в тази малка игра, в толкова малък мащаб, Гален беше по-добрият. За това беше тренирал, за това живееше.

Макин замахна към краката на противника си. Дъгата излезе една идея къса и Гален го накара да си плати — върхът на туркманското острие нарисува кървава резка през челото на Макин. Ако обхватът на Гален беше с половин сантиметър по-дълъг, мечът щеше да разсече черепа на моя рицар.

— Значи влизате в играта, като жертвате офицера си, принц Йорг — каза Сагеус до ухото ми.

Стреснах се. Съвсем бях забравил за него. Вдигнах поглед към зеления стъклен листак над нас.

— Аз нямам проблем с жертването, езичнико.

Стволът на дървото се хлъзна гладък под пръстите ми, когато го погалих и с лявата си ръка. Трясъкът на мечовете държеше темпото на разговора ни.

— Но жертвам фигури само когато има смисъл.

Дървото се оказа по-тежко от очакваното и аз за миг се побоях, че няма да мога да го катурна. Запънах крака и натиснах с рамо. Дървото се люшна без звук, после се стовари върху стъпалата и се пръсна на хиляди парченца. Можех да ослепя половината анкратска аристокрация, ако присъстващите гледаха към трона, а не към дуела, който се разиграваше в центъра на залата. Затова, вместо да им избода очите, набих стъклени осколки в гърбовете им. Нагиздената тълпа под кралския подиум се превърна в пищящо меле. Жени с най-благороден произход ровеха във фризираните си коси и диамантените си тиари, после пищяха още по-пронизително при вида на окървавените си нарязани пръсти. Лордове с модни златотъкани пантофки подскачаха с рев по осеяния с натрошено стъкло под.

Сър Макин и сър Гален свалиха мечовете си и зяпнаха невярващо сценката.

Но когато баща ми се изправи, всички млъкнаха, порязани или не.

Всички освен мен. Той отвори уста, но аз го изпреварих:

— Уроците, които Макин научи на пътя, не включват турнирни игри. Войните не се печелят с майсторски дуели под цветни знаменца. Уроците, които научи Макин, са същите, които научих аз. За съжаление сър Макин по-скоро би умрял, отколкото да демонстрира наученото с риск да обиди своя крал. — Говорех, без да повишавам глас. Това ги принуждаваше да мълчат. — Татко. — Погледнах го в очите. — Аз ще ти покажа какво научих. Аз ще се бия с твоя питомен тевтонец. И ако мъж с малък опит като мен успее да победи твоя поборник, значи ти с радост би върнал сър Макин на старата му служба, нъл’ тъй? — Нарочно превключих на друг речеви регистър, с надеждата да го ядосам.

— Ти не си мъж, момче, и предизвикателството ти е обида за сър Гален, обида, която не заслужава неговото внимание. — Каза го през стиснати зъби. Никога не го бях виждал толкова ядосан. Всъщност никога не го бях виждал ядосан.

— Обида? Може би. — Усетих усмивка да напира на устните ми и я пуснах на свобода. — Но че съм мъж, мъж съм. Преди три дни навърших пълнолетие, татко. Вече мога да се оженя. Вече съм ценен актив, стока. И настоявам да получа този двубой като подарък за четиринайсетия си рожден ден. Или ще обърнеш гръб на три столетия анкратска традиция и ще откажеш да почетеш пълнолетието ми с дар по мой избор?

Вените на шията му се издуха, ръцете му се свиваха и отпускаха, сякаш жадуваха да грабнат меч. Да разчитам само на добрата му воля би било необмислен риск.

— А ако умра, въпросът с наследството ще се реши от само себе си — продължих аз. — Ще се отървеш от мен, а твоята скоронска курва ще ти роди нов син. Мен няма да ме има, завинаги, като мама и Уилям. И трупът ми ще е наличен, без милият стар отец Гомст да рови из тресавищата за него. — Млъкнах, колкото да се поклоня на кралицата. — Нищо лично, ваше величество.

— Гален! — изрева баща ми. Буквално изрева. — Убий този дявол, защото той не е мой син!

И тогава аз хукнах, изумрудени стъкълца хрущяха под краката ми. Сър Гален нападна откъм звездата в центъра, затича към мен, повлякъл черния меч зад себе си, с грозен рев на уста. Движеше се бързо, но битката с Макин го беше поуморила. Съборих пътьом някаква възрастна жена и тя се стовари тежко на пода сред изкъртени зъби и перли от скъсаната ѝ огърлица.

Измъкнах се от мелето и продължих да тичам, като се отдалечавах под ъгъл от Гален. Той беше спрял да реве, но го чувах как тича след мен, чувах тропота на ботушите му и накъсания му дъх. Беше висок мъж, близо два метра, но по-леката броня и свежите сили компенсираха моите по-къси крака. Тичахме и аз извадих меча си. В острието му имаше достатъчно заклинания да нащърбят туркманското желязо. Захвърлих го. Тежестта му щеше да ми пречи.

Нямах много място. Лявата стена беше само на метри пред мен, Гален — само на секунда-две зад мен.

Бях се насочил към конкретен гвардеец — млад мъж с руси бакенбарди и зяпнала уста. Докато младокът осъзнае, че нямам намерение да свърна покрай него, вече бе станало късно. Фраснах го с предпазителя на дясната си ръка. Ударът блъсна силно главата му в стената и той се плъзна на пода, загубил всякакъв интерес към събитията. Издърпах арбалета му с лявата си ръка, обърнах се и прострелях Гален между очите.

Стрелата проби черепа му, но трудно. Това е едно от слабите места на арбалетите — колкото и да ги натягаш при зареждане, тетивата неминуемо се отпуска с времето и изстрелът губи от силата си. Все пак голяма част от мозъка на тевтонеца го напусна през тила и той падна на пода съвсем мъртъв.

Тишината щеше да е пълна, ако не беше скимтенето на старата дама, която още лежеше на пода пред подиума. Плъзнах поглед по навалицата от царедворци, повечето нарязани от стъклата и покрити с кръв, задържах го върху Гален, който лежеше с разперени ръце, после погледнах към лъскавите отломки на стъкленото дърво, протегнало натрошените си клони към вратите на тронната зала.

— Е, хареса ли ти представлението, татко? — попитах. — Нали каза, че в двора било тихо и скучно, откакто сър Макин си тръгнал?

И за пръв път в живота си чух татко да се смее. Първо взе да се киска тихичко, сетне по-силно, а накрая така зарева от смях, че стисна облегалките на трона за опора.