Принцът на тръните

26.

След сблъсъка си с езичника Сагеус в Западния двор отидох право на църковната служба. Изведнъж усетих нужда да се докосна до Рим, да вдишам уханието на тамян, да се залъжа с щедра доза догматизъм. Щом варварите притежаваха такива сили, логично бе собствената ни църква да има някоя и друга магийка, с която да снаряжи достойните, а дори и недостойните, направили си труда да влязат в храма. А дори и без магийки, пак имах нужда от свещеник.

Влязохме в параклиса и заварихме отец Гомст да чете от олтара. Църковният хор се препъна в песнопението си, когато ботушите ни затропаха по полирания мрамор. Монахини се свиха в сенките, уплашени от похотливите погледи на братята, както и от колективната воня на нашата компания, несъмнено. Гейнс и Сим свалиха шлемовете си и сведоха глави, но повечето братя се оглеждаха за нещо ценно, което да откраднат.

— Прости прекъсването, отче. — Пъхнах ръка в купела до входа, та светената вода да отмие кръвта от кожата ми. Защипа ме.

— Принце! — Отчето остави книгата си на олтара и ме погледна пребледнял. — Тези мъже… не е редно.

— О, я стига. — Вървях по пътечката между пейките, зяпах запленен изрисувания таван, въртях се насам-натам да го видя по-добре, а едната си ръка, мокра и капеща, държах вдигната пред себе си. — Нали и те са деца божии? Съгрешили деца, върнали се в лоното на църквата да дирят опрощение?

Спрях пред олтара и погледнах назад към братята, които стояха на групичка до вратата.

— Върни това на мястото му, Родат, или ще оставиш и двата си палеца в кутията за подаяния.

Родат измъкна един сребърен свещник от вонливите пазви на наметката си.

— Онзи поне. — Отец Гомст посочи Нубанеца с треперещ пръст. — Той не е от божието паство.

— Не може ли да мине за черна овца? — Застанах до отчето и той се дръпна като опарен. — Е, може би ще го спечелиш за вярата по пътя.

— Принце?

— Ще дойдеш с мен в Гелет, отче Гомст. На дипломатическа мисия. Изненадан съм, че кралят не те е уведомил. — Изобщо не бях изненадан, защото си беше чиста проба лъжа. — Тръгваме веднага.

— Но…

— Хайде! — Тръгнах към вратата. След кратка пауза свещеникът ме последва. Чувах неохотата в стъпките му.

Братята се заизнизваха един по един пред мен, Райк плъзгаше пръсти по стените, по реликварии и икони.

След като си осигурих отчето, вече нямах търпение да тръгнем. Пратих Макин да се погрижи за продоволствието, а Гомст поведох към Западния двор.

— Не е редно да вземаме този човек от Нуба на дипломатическа мисия, принце. Нито на никаква друга — прошепна ми Гомст в движение. — Нали знаете, че те пият кръвта на християнски свещеници, за да си правят заклинанията.

— Тъй ли? — Това май беше първото интересно нещо, което чувах от устата на отчето. — Самият аз не бих се отказал от малко магийка.

Свещеникът пребледня.

— Туй са суеверия, принце мой.

И след още няколко крачки добави:

— И все таки, ако го изгорите, Господ Бог ще благослови и нас, и пътуването ни.

След няма и час и с издути дисаги поехме по обратния път през Стария град.

Сагеус ни чакаше. Сам. Спрях коня си пред него. Още ми беше неспокойно. Този тип беше посял у мен съмнение. Казвал си бях, че съм загърбил мъстта като проява на сила, че съм преглътнал желанието си да убия граф Ренар и това е лична саможертва пред желязната воля, която ми е необходима, за да спечеля играта на тронове. Понякога обаче, като сега, сам не си вярвах докрай.

— Добре би било да приемете защитата ми, принце — каза Сагеус.

— Досега съм оцелявал и без нея.

— Но сега тръгвате към Гелет, за да влеете нова сила в бащината си десница.

— Така е. — Конете на братята пръхтяха около мен.

— Ако някой реши, че имате шанс да успеете, ще ви спре — каза Сагеус. — Онзи, които ви е разигравал през последните години, ще се опита да стегне оковите, които успяхте да разхлабите. Може би свещеникът ще ви е от полза. Присъствието му ви е помогнало преди. Той е добър като талисман, но извън това е само едно празно расо.

Кон се промуши до Герод, ездачът му се озова до мен.

Сложих ръка върху дръжката на меча си.

— Не те харесвам, поганецо.

— Какво според вас изплаши мъртвеца от блатото, Йорг? — Нищо не потрепна в желязното му спокойствие.

— Аз го изплаших… — Хвалбата прозвуча кухо още преди да съм я изрекъл докрай.

— Едно гневно момче? — Сагеус поклати глава. — Мъртвият е видял по-тъмна ръка върху сърцето ви.

— Аз…

— Приемете защитата ми. И мечтите ви ще станат по-велики.

Усетих меката тежест на съня върху себе си, седлото сякаш пропадаше бавно под мен.

— Сънният вещер — обади се тъмен глас до рамото ми.

— Сънният вещер. — Нубанеца стискаше арбалета си в готовност, черният му юмрук бе свит около ложата, мускулите му бяха изпънати като въжета. — Нося знака ти, сънни вещере, и магиите ти не ще омърсят момчето.

Сагеус се сви, отстъпи назад, татуираните криволици сякаш се сгърчиха върху лицето му.

А аз изведнъж се опулих.

— Ти си бил! — Виждах го толкова ясно, че имаше опасност да ослепея. — Ти си натикал братята ми в тъмницата на татко. Ти си пратил ловеца си да ме убие.

Сложих ръка върху арбалета — спомних си как Нубанеца го беше взел от мъжа, когото бях убил в една плевня, докато нощта навън се разкъсваше от буря. Ловецът на сънния вещер.

— Ти си изпратил ловеца си да ме убие — повторих и се отърсих окончателно от магията, с която Сагеус ме държеше в плен. — А сега моят ловец държи оръжието му.

Сагеус се обърна и заподтичва към портата на замъка.

— Гледай да не те заваря тук, когато се върна, поганецо.

Казах го тихо. Ако ме беше чул, току-виж се вслушал в съвета ми.

И значи ние тръгнахме, напуснахме града и не погледнахме назад.

Дъждовете ни застигнаха в равнините на Анкрат и продължиха да ни тормозят чак до планинските граници на Гелет. Много пъти ме беше валяло през последните четири години, но дъждовете бяха отвратително студени и отвратително упорити, мокреха до кости и по-дълбоко. Не повлияха апетита на Бърло обаче, нито на избухливия нрав на Райк. Бърло ядеше, сякаш дажбите му бяха лични врагове, а Райк се зъбеше на всяка капка дъжд.

По мое настояване мъжете се изповядаха пред отчето. А след като изслуша изповедта на Кент Червения за престъпленията му и как точно се е сдобил с прякора си, отец Гомст помоли да го освободя от това задължение. След като изслуша шепота на Лъжеца, ме помоли на колене.

Дните минаваха. Дълги дни и студени нощи. Сънувах Катерин, лицето ѝ, свирепите ѝ очи. Вечер ядяхме от тайнствените яхнии на Гейнс, а Бърло Дебелака се грижеше за конете, проверяваше им глезените и копитата. Бърло винаги се грижеше за конете. Сигурно се чувстваше виновен, че ги тормози с тежестта си, но лично аз го отдавах на смъртния му страх от ходенето пеш.

Навлизахме все по-надълбоко в планинските чукари. А после дъждът най-сетне спря. Направихме си бивак в един висок проход и аз седнах при Нубанеца да погледаме залеза. Той държеше арбалета си и му шепнеше тайни на родния си език.

Два дни водехме конете за юздите по стръмнини и камънаци, достъпни само за планински кози.

Колона бележеше входа към Гърлото на левкротата. Беше два метра дебела и двойно по-висока, чукан, разсечен от каприза на някой исполин. Отломките от горната част на колоната лежаха пръснати наоколо. По долната имаше надписи, на латински сякаш, но толкова изтрити от времето и стихиите, че не успях да разчета почти нищо.

Спряхме при колоната. Покатерих се отгоре ѝ да кажа две думи на братята и да огледам терена.

Пришпорих ги да спретнат лагер. Гейнс накладе огън и взе да дрънчи с тигани и тенджери. Тук, в клисурата, вятърът беше слаб и палатките ни от промазано платно висяха неподвижно. Заваля пак, приръмя по-скоро, дъждец тих и студен. Дори не успя да събуди Райк, който лежеше на голите скали недалеч от колоната и хъркаше като трион в ръцете на дървар.

Стоях и гледах нагоре към скалната стена. Имаше пещери в нея. Много пещери.

Косата ми се полюляваше на гърба, докато оглеждах скалите. Позволил бях на Нубанеца да я сплете на десетина дълги плитки с бронзов талисман в края на всяка. Щели да гонят злите духове, така каза. Значи ми оставаше да се притеснявам само за добрите.

Стоях с ръце върху дръжката на анкратския меч, върхът му бе опрян в земята. Чаках нещо.

Мъжете започваха да се изнервят, животните — също. Братята бяха спрели да мърморят и да се оплакват, значи им беше нервно, по това познавах. И те като мен зяпаха възвишенията, беззъбият Елбан обрулен като скалите, младият Родат блед и белязан от шарка, Кент Червения със своите тайни, подлият Роу, Лъжеца, Бърло Дебелака и другите мъже от моята опърпана банда. Нубанеца се въртеше край колоната близо до Макин. Моите братя. Нервни до последния — и никой не знаеше защо. Гомст изглеждаше готов да побегне. Братята имаха нюх за опасността. Знаех го и лесно стигнах до извода, че щом всички се тревожат едновременно, значи се задава нещо лошо. Ама много лошо.