Принцът на тръните

28.

— Некроманти? — Вървях след Джейн, Горгот вървеше след мен. В моите книги не пишеше нищо за некроманти.

— Те командват мъртвите. Магове, които… — започна Горгот, но аз го прекъснах:

— Знам какви са. Питам каква работа имат на моя път?

— Планината Хонас ги привлича — отвърна Джейн. — Има смърт в сърцето ѝ. Стара магия. Тя улеснява работата им.

Дори пещерите на левкротите бяха грозни. Когато бях на седем, а Уил на пет, учителят Лундист тайно ни заведе в пещерите на Падерак. Без никой в двора да подозира, принцовете на кралството пропълзяха в черните подземни дълбини и стигнаха до катедрална зала с колони, чието великолепие внушаваше истински страх от Бога. И до ден-днешен нося в себе си величествената красота на онова място.

Пещерите на левкротите не притежаваха и частичка от почти течното изящество на Падерак, нямаше и щрих от скритото изкуство, което лежи в дълбините на света. Вървяхме по коридори, издигнати със Строителски камък, излети и оформени с помощта на отдавна забравени изкуства. Светлината на Джейн ни разкриваше древни сводове, на места напукани и замазани с вар. Заобикаляхме паднали блокове, по-големи от конска каруца, навлизахме все по-надълбоко, като червеи, които се стремят към сърцевината, търсят планинските недра.

— Я земи да млъкнеш, отче. — Роу се приближи иззад Нубанеца и показа на свещеника ножа си, зловещо желязно острие.

Отец Гомст наистина взе, че млъкна. Установих, че воят му ми липсва, че е придавал на зловещата атмосфера допълнителна дълбочина. А и ехото тук беше забележително. Изостанах малко, за да разменя две думи с него. И затова, и за да съм сигурен, че Роу няма да накълца подаръка ни, преди да сме го предали подобаващо на чудовищата.

— Успокой се, отче — казах му.

И сръгах Роу да си прибере ножа. А той ми се намръщи моля ви се, целият белези от шарка и очи като цепки.

— Просто ще смениш паството — казах на Гомсти. — Новите ти богомолци не са радост за окото, но отвътре? Със сигурност са по-свестни от нашичкия Роу.

Нубанеца изсумтя и намести отеца върху рамото си.

— Пусни го — казах аз. — Няма къде да избяга.

Нубанеца смъкна Гомсти от рамото си и ме погледна. Лицето му беше толкова черно, че нищо не прочетох по него.

— Не е редно, Йорг. Търгува се със злато, не с хора. Той е свят човек. Говори от името на белия Христос.

Гомст го изгледа с омраза, каквато никога не бях виждал в очите му, сякаш Нубанеца току-що се беше сдобил с рога и призоваваше Луцифер.

— Е, сега може да говори на Горгот от името на Христос — казах.

Нубанеца си замълча, лицето му беше непроницаемо.

В мълчанията на Нубанеца имаше нещо, което винаги ме подтикваше да кажа още нещо. Да се обяснявам. Макин ме дразнеше по същия начин, но Нубанеца — повече.

— Не е като да не може да си тръгне — казах. — Ако прецени че иска да се прибере у дома, свободен е да го направи. Само ще трябва да си заработи малко храна за из път и карта, за да не се изгуби.

Нубанеца ме дари с белия полумесец на усмивката си.

Продължихме напред. Някъде в мен шепнеше студен гласец шепнеше за слабост, за тънък ръб, за остър нож, който реже без сълзи, за горещо желязо, което да спре кървенето, преди раната да се е инфектирала. Няма полза да обичаш брата си.

Светлината на Джейн помръкна и взе да пресеква, когато я наближих. Момичето се дръпна от мен и си пое пресекнато дъх. Извих устни и си я представих как пада в пропаст. Получи се дори по-добре от очакваното — тя изписка и стисна очи.

Горгот застана помежду ни.

— Стой далеч от нея, принце на мрака.

И значи аз се дръпнах в сенките отстрани, и продължихме напред и надолу в планината, все по-напред и все по-надолу. Извървяхме широки и сякаш безкрайни тунели, с равен под и сводести тавани. Ръждиви следи се проточваха в успоредни линии по дължината на проходите, макар че нямах представа защо някой би положил желязо по този начин, освен ако ръждивите следи не бележеха тръбите, по които течеше тайният огън на Строителите.

Оставихме Джейн и всичките ѝ родственици, с изключение на двама, на брега на езеро толкова широко, че дори нейната сребърна светлина не стигаше до другия му бряг. Това място също бе дело на Строителите. Камъкът отстъпваше пред водата рязко, в права линия, таванът се протягаше плосък и без декорации. Народът на Джейн се пръсна към колиби от дърво и кожи, вдигнати близо до водата. Поведе ги Горгот, преметнал тежка ръка през раменете на отец Гомст.

Джейн поспря: местеше поглед между двете гротески, които бяха останали да ни вардят. Мълчеше, ала аз усещах потока от неизречени на глас указания.

— Няма ли да ми кажеш нещо на сбогуване, малката? — попитах и се смъкнах на едно коляно пред нея. Жесток хумор набираше на езика ми. — Никакви предсказания? Никакво звънче за туй свинче? Хайде, сподели с мен прозренията си. Заслепи ме с бъдещето.

Тя ме погледна. Светлината ѝ беше болезнена за окото, но аз издържах.

— Решенията ти са ключове за врати, отвъд които не мога да надникна.

Усетих как гняв се надига в гърдите ми, изръмжах и го натиках обратно.

— Не ще да е само това.

— Имаш тъмна ръка на рамото си. Дупка в ума си. Дупка. В спомените си. Дупка… която ме тегли… тегли ме…

Пресегнах се и стиснах ръката ѝ. Това се оказа грешка, защото допирът едновременно изгаряше кожата и смразяваше костта под нея. Бих пуснал ръката ѝ, но не ми беше останала сила дори за това. Виждах единствено очите ѝ.

— Когато я срещнеш, бягай. Просто бягай. Нищо друго. — Имах чувството, че сам изговарям думите, макар да ги чувах изречени с гласа на Джейн.

След това паднах.

Събуди ме светлина на факли.

— Свестява се.

Лицето на Райк беше на педя от моето.

— Ису, Райк, пак ли си правил гаргара с пикня? — Избутах настрана грозната му мутра, хванах рамото му за опора и се изправих. Братята около мен също взеха да се надигат, мятаха раниците на рамо. Макин се приближи откъм брега на езерото, огромният Горгот вървеше зад него.

— Да не си пипнал пак пророчицата на левкротите! — Не беше истински ядосан. Виждах облекчението, скрито в очите му.

— Ще го имам предвид — казах.

Горгот ме изгледа страшно още веднъж, после тръгна напред, понесъл факла с размерите на малко дърво.

Вече не слизахме, а се изкачвахме, тунелът беше покрит с прах, който миришеше на горчиви бадеми. След около хиляда крачки тунелът се разшири в просторна галерия, пресечена от окопи с неясно предназначение, няколко метра широки и дълбоки човешки ръст. До стената при входа на галерията имаше дървена кошара, дъските бяха овързани с въже. Две деца се гушеха едно в друго в нея. Малки левкротчета. Горгот отвори вратата и каза:

— Излизайте.

Едва ли имаха повече от седем лета, ако летата са подходящата мерна единица за тъмните зали на левкротите. Бяха голи кльощави момченца, братчета, ако се съдеше по приликата, по-малкото — на пет или там някъде. От всички левкроти, които бях видял досега, тези изглеждаха най-нормално. Пунктирани линии в червено и черно бележеха кожата им и заради тях приличаха на тигри от Индус. От лактите им стърчаха тъмни костни образувания като заострени куки, ноктите на ръцете им бяха от същото вещество. По-голямото дете ме стрелна с поглед — очите му бяха целите черни, нямаха нито бяло, нито ирис, нито зеница.

— Не ни трябват децата ви — каза Макин, бръкна в джоба си и подхвърли на братчетата парче сушено месо. — Прибери си ги.

Сушеното месо падна в краката на по-голямото момче. То не сваляше очи от Горгот. Малкото гледаше втренчено месото, но не понечи да го вдигне. Кожата им се беше опънала до скъсване върху костите, ребрата им се брояха.

— Тези са за некромантите, не си хабете храната за тях. — Буботенето на Горгот беше слязло още октава по-ниско, толкова, че дразнеше изтерзания ми слух.

— Жертвоприношение? — попита Нубанеца.

— Те вече са мъртви — каза Горгот. — Нямат силата на левкротите.

— На мен ми изглеждат съвсем здрави — казах аз. — Гладни, но здрави. Дали пък просто не им завиждаш, че не са толкова грозни като вас? — Не че ми пукаше особено какво ще прави Горгот с хлапетата, но ми беше приятно да го дразня.

Горгот размърда пръсти и шест гигантски кокалчета изпукаха като дънери в огън.

— Яжте.

Двете момчета се нахвърлиха върху сушеното месо, ръмжаха като кучета.

— Левкротите се раждат чисти. Добиваме даровете си по-късно, с растежа. Промяната е бавна. — Посочи момчетата, които облизваха последните парченца сушено месо от камъка. — При тези двамата промяната започна твърде рано. А даровете тепърва ще идват, все по-бързо и все по-силни. Никой не може да понесе такава промяна. Виждал съм го. Такива дарове обръщат човек с хастара навън. — Нещо в котешките му очи ми казваше, че левкротът говори сериозно, че наистина е виждал това. — Затова е по-добре да платим с тях на некромантите. По-добре мъртвите да вземат тях, вместо да дойдат в пещерите ни и да вземат някой, който има шанс да живее. Там момчетата ще намерят бърза смърт и дълъг покой.

— Щом казваш, значи е така. — Вдигнах рамене. — Хайде да вървим. Нямам търпение да ги видя тези твои прословути некроманти.

Тръгнахме след Горгот. Братчетата подскачаха около нас и аз видях как Нубанеца им бутна скришом сушени кайсии — извади ги от вълнените дебри на туниката си.

— Е, какъв е планът? — Макин изравни коня си с моя, снишил глас.

— Хмммм? — Гледах как по-малкото дете отскача от добре прицеления ботуш на Лъжеца.

— За некромантите. Какъв е планът? — продължи шепнешком Макин.

План нямах, но какво от това? Липсата на план бе просто още едно препятствие, което да преодолея.

— Едно време мъртвите са си оставали мъртви — казах. — Чел съм за това в библиотеката на татко. Ставали от гроба само в детските приказки. Дори при Платон мъртвите са били на сигурно място далеч от живите, от другата страна на река Стикс.

— Голяма полза от четенето, няма що — рече Макин. — Аз пък помня пътя през тресавищата. Онези призраци явно не са чели твоите книги.

— Нубанец! — извиках. — Нубанец, ела и кажи на сър Макин защо мъртвите вече не намират покой.

Нубанеца се приближи, преметнал арбалета на едното си рамо. Разнасяше със себе си аромат на карамфилово масло.

— Мъдреците на Нуба казват, че вратата е открехната. — Замълча и прокара много розовия си език по много белите си зъби. — Има врата към смъртта, воал между световете, през който минаваме, когато умрем. Но в Деня на хилядата слънца толкова много хора трябвало да минат едновременно, че повредили вратата. И сега воалът е изтънял. Само с няколко прошепнати думи и подходящо обещание можеш да повикаш мъртвите обратно.

— Разбра ли, Макин? — казах аз.

Макин смръщи вежди и попита:

— А за плана?

— Ааа — рекох аз.

— Какъв е планът? — Можеше да е влудяващо упорит този Макин.

— Както обикновено. Избиваме ги до крак.