Принцът на тръните

36.

— Не може да стане — каза Нубанеца.

— Хубавите работи не стават лесно — възразих аз.

— Не може да стане — повтори упорито той. — Никой не може да го направи, без да заплати с живота си на място.

— Ако разковничето беше в убийците със склонност към самоубийство, Войната на Стоте отдавна щеше да е станала Войната на десетте. — Собственият ми баща беше оцелял след няколко опита за покушение, при които убиецът не бе включвал в плановете си опит за бягство. — Не е лесно да подложиш крак на човек с претенции към императорския трон.

Нубанеца се обърна на седлото и ме погледна смръщено. Беше се отказал да пита откъде едно дете знае такива неща. Чудех се кога ще се откаже да ме убеждава, че това или онова не може да стане.

Пришпорих коня си. Кулите на графския замък изглеждаха все така далеч, сякаш последния половин час бяхме яздили на място.

— Трябва да разберем коя е най-силната защита на графа — казах аз. — На кое в отбраната си разчита най-много. Кое смята за непробиваемо.

Нубанеца се намръщи отново.

— Разбери слабото място на врага си. И тогава удари. — Потупа тежкия арбалет, привързан за дисагите.

— Нали уж не можело да стане? Спомена го няколко пъти. — Придърпах плаща си. Привечер вятърът ставаше студен. Бях го взел от висок човек и наметалото висеше на раменете ми. — Ако е така, значи планираш най-разумния начин да загубиш.

Нубанеца сви рамене. Никога не спореше само за да докаже собствената си правота. Харесвах това в него.

— Най-слабото място в една отбрана е предвидено да поддаде. Поддава, но поддавайки, активира следващата защитна линия и така нататък. Въпрос на пластове. Накрая пак се изправяш срещу онова, което си се надявал да избегнеш, но междувременно си изгубил от силите си, а последната защитна линия знае, че идваш.

Нубанеца мълчеше, черното му лице беше непроницаемо в светлината на залеза.

— Изненадата е единственото разумно оръжие. Ще заобиколим предните линии и ще ударим право в сърцето на защитата му.

А именно сърцето искахме да изрежем.

Продължихме напред и след известно време кулите наближиха, ставаха все по-високи и накрая портите зейнаха пред нас. Постройки се бяха разлели пред тях като повръщано — кръчми и кожарски работилници, бордеи и коптори.

— Щитът на Ренар е един човек на име Корион — каза Нубанеца и сбърчи нос, сякаш с това би могъл да спре вонята, която ни удари, щом навлязохме между постройките. — Магьосник от Конски бряг, така съм чувал. Добър съветник. Докарал е наемници от родната си земя да пазят графа. Мъже, които нямат семейства, с които да ги държиш, и с код на честта, който гарантира лоялността им.

— Добре. Значи трябва да си осигурим покана за среща с този Корион. Чудя се как ли обаче.

Опашката пред портите спираше често, а дори когато се движеше, не надхвърляше скоростта на притеснен охлюв. На десетина метра пред нас селянин водеше вол на повод и спореше със стражар в ливреята на графа.

— Дали наистина е магьосник, как мислиш? — Погледнах Нубанеца в очакване на отговор.

— Конски бряг е пълен с магьосници.

Селянинът, изглежда, спечели спора и продължи напред с вола си към външния двор, който служеше и за пазарище.

Докато наближим портите, заваля дъждец. Перата на стража висяха мокри, но самият той беше нащрек. Огледа ни от глава до пети.

— Каква работа имате в замъка?

— За продоволствие. — Нубанеца потупа празните дисаги на седлото си.

— Ей там. — Стражът кимна към паянтовото градче извън крепостните стени. — Там ще намерите каквото ви трябва.

Нубанеца сви устни. Пазарът в замъка със сигурност предлагаше по-добра стока, но с този аргумент нямаше да стигнем далеч. Стражите на графа нямаше да пуснат прашен от път нубански наемник през прага на господаря си само защото има претенции към качеството на зеленчуците.

— Дай ми арбалета си — казах на Нубанеца.

Той се навъси.

— Ще го застреляш?

Стражът се разсмя, но във въпроса на Нубанеца нямаше и следа от хумор. Горкият започваше да ме опознава.

Протегнах ръка. Нубанеца сви рамене и откачи арбалета от куката зад седлото си. Оръжието беше толкова тежко, че едва не ме събори от коня. Наложи се да го хвана с две ръце и да стисна с крака коня си за опора, но се справих, при това без да изгубя кой знае колко от достойнството си.

След което предложих арбалета на стража и казах:

— Занеси това на Корион. Кажи му, че сме склонни да продаваме.

Раздразнение, презрение, присмех — видях ги всичките да се съревновават за първенство върху лицето на стража, но той все пак вдигна ръка да вземе оръжието.

Аз обаче дръпнах арбалета назад.

— Внимавай, човече. Много е тежък и половината от тежестта му е магическа.

Това повдигна едната му вежда. Стражът взе внимателно оръжието, като оглеждаше нервно железните лица на нубанските богове. И изглежда, видя нещо, което помете възраженията му.

— Дръж тез двамата под око — извика той на другия страж, който бе застанал под стряхата на караулката. После тръгна. Държеше оръжието на Нубанеца пред себе си, че току-виж го ухапало, ако не внимава.

Ръмежът се уплътни в напоителен дъжд. Седяхме на конете си и прогизвахме.

Замислих се за отмъщението. За това, че отмъщението няма да ми върне нищо. За това, че изобщо не ми пука дали ще ми го върне. Вкопчиш ли се за дълго в нещо, било то тайна, желание или лъжа например, то ще те оформи. Нуждата се беше окопала в мен и не можех да я загърбя. Но може би кръвта на графа щеше да я отмие.

Нощта падна, стражарите запалиха фенери в караулката и в ниши по протежение на прохода в крепостната стена. Виждах зъбците на две решетки, готови да се спуснат, ако враг щурмува отворените порти. Запитах се колцина анкратски войници биха загинали тук, ако татко ги беше пратил да отмъстят за мама. Може бе така беше по-добре. Че съм дошъл аз, а не войниците. По-лично беше. Тя, в крайна сметка, беше моя майка. Войниците на татко си имаха свои майки, за които да се тревожат.

Дъждът капеше от носа ми, стичаше се във врата ми, но не ми беше студено. Огън гореше в гърдите ми и ме топлеше.

— Ще ви приеме. — Стражът се беше върнал. Държеше фенер. Перата на шлема му висяха все така мокри, самият той обаче изглеждаше изтощен и провиснал. — Жейк, прибери им конете. Надар, ти ела с мен да ги придружим.

И така, ние влязохме в замъка на граф Ренар пеша и толкова мокри, сякаш бяхме преплували крепостен ров.

Корион обитаваше Западната кула, в съседство с централната сграда, където живееше графът. Изкачихме се по вита стълба. Камъчета хрущяха под стъпките ни. Цялото място изглеждаше запуснато.

— Не трябва ли да ни вземете оръжията? — попитах.

Нубанеца ме стрелна с поглед и бялото на очите му лъсна в сумрака. Стражът се изсмя. Другият, който вървеше зад мен, потупа кинжала, който висеше на колана ми.

— Какво, ще намушкаш Корион с тая ножка ли, момче?

Нямаше нужда да отговарям. Стражът спря пред голяма дъбова врата, подсилена с железни болтове. Някой беше прогорил в дървото сложен символ, пиктограма или нещо от този сорт. Погледнах я и очите ме засмъдяха.

Стражът потропа на вратата — две отсечени почуквания.

— Чакайте тук — каза и тикна фенера в ръцете ми. Изгледа ме, стисна устни, после мина покрай Нубанеца и заслиза надолу по стълбата. — Надар, тръгвай.

Двамата се бяха скрили от погледа ни зад завоя на стълбата, когато чухме изстъргването на вдигнато резе. И толкоз. Нубанеца сложи ръка върху дръжката на ножа си. Дадох му знак да пусне оръжието. Поклатих глава и потропах на вратата.

— Влез.

Мислех, че съм взел страха на всичките си страхове, но този глас видя сметката на решимостта ми с една-едничка дума. Явно и Нубанеца го беше усетил. Напрегна се, готов да побегне.

— Влез, принце на тръните, излез от скривалището си, тръгни в бурята.

Вратата изчезна, сякаш мракът я беше сдъвкал на две хапки. И тогава чух писъци, ужасяващи писъци — писъци на плячка с пречупен гръбнак, която пълзи, за да избяга от ноктите на хищника. Може би крещях аз, може би Нубанеца.

И тогава го видях.