Принцът на тръните

45.

Обичам планините, винаги съм ги обичал. Големи камъни със собствено мнение, които стърчат, където никой не ги иска, и ти се пречкат в краката. Страхотни са. Изкачването им е друга работа обаче. Него го мразя.

— Какъв, по дяволите, беше смисълът да крада кон, щом трябва да го влача за юздата по всяко баирче, дето ни се изпречи?

— Не бих го нарекъл баирче, Йорг. Скалиста стръмнина по-скоро — отвърна Макин.

— Сър Алейн е виновен. Може ли да си избере толкова смотан кон? Да си бях задържал крантата по-добре.

Отговори ми накъсаното дишане на Макин.

— Един ден ще навестя барон Кеник да му се оплача от тъпия му син — рекох.

В същия миг под крака ми се обърна камък и аз паднах. Малкото броня, която още носех по себе си, издрънча.

— А сега полека, щото три лъка са се премерили във всеки от вас. — Гласът дойде от високото, където луната омесваше сенките на големи и малки скали.

Макин се изправи бавно и ме заряза сам да се надигам с бронята и прочие.

— Доколкото чувам, сте анкратци — казах достатъчно високо, за да ме чуят хората в засада, които и да бяха. — Ако ви напира отвътре да застреляте някого, бих предложил на вниманието ви тоз тук кон, който е голяма мишена и на всичкото отгоре е абсолютна кранта.

— Оставете си мечовете.

— Имаме си само един, общ — отвърнах аз. — И честно казано, не ми се ще да се разделям с него. Тъй че хайде да забравим за това и да се отправим мирно и кротко към капитана на Горски страж, става ли?

— Оставете си…

— Да, да, чухме. Минутка само. — Изправих се в целия си ръст и се позавъртях с надежда да уловя нещичко от лунния светлик. — Принц Йорг съм. Бутнах последния ви капитан във водопада. А сега ме заведете при Кодин, преди да съм загубил пословичното си търпение.

Постигнахме разбирателство и скоро двамина поведоха коня на Алейн, а трети ни осветяваше пътя с фенер.

Заведоха ни в лагер на миля-две по-нататък — петдесетина стражи се бяха наврели в една кухина току под билото на някакво възвишение. Хълма Брот, както обясни водачът на патрула. Добре беше, че някой има представа къде се намираме.

Патрулът си размени уговорени подсвирквания с постовите, преди да ни въведе в лагера. Самият лагер тънеше в мрак, което беше разумно, предвид че се намирахме на няма и десет мили от Призрачния.

Запрепъвахме се в спящи мъже на път към палатките, опънати за командването.

— Я дайте малко светлина тука! — Вдигнах достатъчно шум да събудя спящите. Един принц има право на подобаващо посрещане, дори ако сам трябва да надуе фанфарите. — Леле! Ренар дори не знае, че сте пресекли границата. Тоя тъпак организира турнир под стените на замъка си, за бога!

— Размърдайте се!

Познах гласа.

— Кодин! Най-после!

Грейнаха фенери, като светулки в нощта.

— Баща ви настоя, принц Йорг. — Капитанът на Горски страж излезе от малката си палатка. Лицето му беше сериозно, без следа от усмивка. — Прати ме да му донеса главата ви, само нея.

— Може ли аз да я отрежа? — Райк се изстъпи в светлината на фенерите и както винаги, ми се стори по-голям, отколкото го помнех.

Мъже се разстъпиха и Горгот се появи от сумрака, по-голям и от Райк. Ребрата му стърчаха от гръдния кош като пръсти на костелива ръка.

— Черни принце, време е да платиш сметката.

— С главата си? — Сложих ръка на гърлото си. — Мисля да си я запазя, благодаря. — Обърнах се и видях Бърло Дебелака, награбил по един самун във всяка ръка.

— Мисля, че приключих с опитите си да умилостивя крал Олидан — продължих. — Всъщност вече не ми се чака някой да умре по свое усмотрение. Следващата ми победа ще е за самия мен. Следващото съкровище, което спечеля, ще остане в моите ръце и в ръцете на онези, които ми служат.

Горгот не сваляше очи от мен. Малкият Гог надничаше от сенките зад гиганта. Елбан и Лъжеца разбутаха сгъстяващия се кръг войници.

— И к’во ше да е туй съкровище, Йорх? — попита Елбан.

— Ще го видиш, когато изгрее слънцето, старче — отвърнах. — Смятам да превзема Ренарските възвишения.

— Аз викам да го вържем. — Райк надвисна над мен. — Ше има награда за главата му. Принцова награда, братко! — Засмя се на собствената си шега и старата рибена кост в гърлото му изхъхри по познатия начин: „хър! хър! хър!“.

— Като спомена „братко“, се сещам за Прайс, бог знае защо. Той ти беше брат, нали? — казах, обърнат с гръб към него. — Сигурно защото с Макин спряхме в „Трите жаби“ онзи ден и се сетихме за него.

Това пресече смеха му.

— Няма да ви лъжа, че ще е лесно. — Завъртях се бавно, като спирах поглед на всяко лице в кръга. — Ще отнема земята на Ренар и ще я направя свое кралство. И мъжете, които ми помогнат в това начинание, ще станат мои доверени рицари.

Открих Кодин в тълпата. Беше довел братята при мен, вярно, но това още не отговаряше на въпроса докъде е готов да ме последва. Кодин не беше от лесно предсказуемите хора.

— Ти какво ще кажеш, командире? Мъжете от Горски страж ще последват ли още веднъж своя принц? Ще пролеете ли кръв в името на отмъщението? Ще потърсите ли сметка за убийството на майка ми, кралицата? За брат ми, който щеше да седне на анкратския трон, ако аз паднех в бой?

Кодин не помръдваше, само треперливата светлина на фенерите хвърляше игриви сенки по лицето му. Накрая, след дълго мълчание, каза:

— Видях Гелет. Видях Червен замък и слънцето, което стопи планината. Забележителни фойерверки.

Мъжете в кръга взеха да кимат одобрително. Кодин вдигна ръка.

— Ала един крал се познава по приближените му. Един крал трябва да бъде пророк в родната си земя — каза високо.

Не ми харесваше накъде е тръгнал.

— Стражът ще ви служи, ако тези… ваши братя ви останат верни, след като им обясните какъв риск върви с верността им — добави той. През цялото време ме гледаше в очите, погледът му спокоен и нетрепващ.

Описах още половин кръг, докато пред погледа ми не попадна Райк. Толкова беше голям, че изпълни полезрението ми, очите ми бяха на едно ниво с гърдите му. Вонеше отвратително.

— За бога, Райк, смърдиш като купчина тор, че и по-зле.

— К’во? — Райк сбърчи чело и посочи Кодин. — Той рече, че трябва да спечелиш братята за каузата. А туй значи да спечелиш мен! Щото сега братята правят к’вото аз им кажа. — Ухили се и в устата му лъснаха празнините, които бях оставил там в подземията на връх Хонас.

— Казах, че няма да ви лъжа. — Разперих ръце. — Приключих с лъжите. Вие сте мои братя. Онова, за което ви моля, ще покоси мнозина от вас. — Свих уж замислено устни. — Не, няма да ви моля за това.

Райк се намръщи още повече.

— За к’во нема да ни молиш, лисицо дребна?

Опрях два пръста в гърдите си.

— Намушка ме собственият ми баща, Малчо Райчо. Ето тук. Как да останеш безразличен след нещо такова? Сега гледам на света по различен начин. Затова ти поведи братята, хванете отново пътя. Счупете няколко глави, изпразнете някоя и друга бъчонка бира и нека ангелът, дето бди над бандитите, напълни ръцете ви със сребро.

— Искаш да си тръгнем? — попита Райк.

— Лично аз бих тръгнал към Конски бряг — отвърнах. — Натам. — И посочих.

— А ти к’во ше праиш?

— Аз ще тръгна с капитан Кодин. Току-виж съм се спогодил с баща си.

— Ше се спогодиш друг път! — Райк фрасна Бърло по ръката, нищо лично, просто вродената му агресивност беше прекипяла. — Всичко си планирал ти, копеленце дребно. ’Се тъй правиш, блъфираш, а асата си ги скрил некъде. Ние ше газим в калта към Конски бряг, а ти ше го раздаваш крал тука, ше пиеш от златна чаша и ше си бършеш задника с коприна. Оставам и нема да те изпусна от очи, докат’ не си зема к’вото ми се полага.

— Казвам ти го като брат, нищо че си грозна торба с фъшкии, Райк. Тръгвай, докато още имаш тази възможност.

— А, не, пич — рече Райк и ухили победоносно.

Отказах се да го убеждавам.

— Хората на Кодин не могат да припарят на турнира. Но боклуци като нас се мъкнат по всякакви събори, надушват къде има кръв, пари и жени. Братята могат да се смесят с навалицата на турнира и никой няма да им обърне внимание. Когато ударя, от вас искам да удържите ситуацията, докато Горски страж се придвижи. Искам да удържите портите на Призрачния. Ще трае броени минути, но това ще са най-кървавите минути, които сте виждали, гарантирам ви.

— Ше удържим — каза Райк.

— Ще удържим. — Макин вдигна млатилото си.

— Ше удържиме! — ревнаха Елбан, Бърло, Лъжеца, Роу, Кент Червения и другите десетина братя, които ми бяха останали.

И тогава се обърнах отново към Кодин и казах:

— Може и да удържат.