Принцът на тръните

11.

Последвах Лундист навън.

— Чакай — каза той и задържа пръчката си пред гърдите ми. — Няма смисъл да вървиш сляп. Особено в собствения си замък, където уж познатите неща крият толкова много… дори когато имаме очи да ги видим.

Постояхме малко на стъпалата, примижали срещу слънцето, изчаквахме жарките му лъчи да ни стоплят. Не за пръв път излизахме от класната стая. Четири дни всяка седмица прекарвах с Лундист, било в стаята, било в обсерваторията, било в библиотеката, но учителят често ме извеждаше и двамата с часове ловяхме чудеса. Чудеса като механиката на обсадните машини, които стояха на склад в залата Арнхайм, или мистериозната светлина на Строителите, която грееше без пламък в избата за осолено месо. Всяко кьоше на Висок замък криеше урок, който Лундист умееше да подмами на светло.

— Чуй — каза той.

Тази игра ми беше позната. Лундист обичаше да казва, че човек, който умее да наблюдава, има рядък талант. Такъв човек виждал възможности там, където другите виждали единствено препятствия. Виждал ситуацията в разрез, а не плъзгал поглед по повърхността ѝ.

— Чувам удари на дърво в дърво. Тренировъчни мечове. Малките скуайъри си играят — казах аз.

— Някои не биха го нарекли игра. Не, вслушай се по-дълбоко! Какво чуваш?

— Чувам птича песен. Чучулиги. — Наистина ги чувах, сребриста верижка от звук, високо в небето, толкова сладка и лека, че я бях пропуснал в началото.

— По-дълбоко.

Затворих очи. Какво друго? Зелено се бореше с червеното зад затворените ми клепачи. Трясък на учебни мечове, пъхтене, подвиквания, тихо плъзгане на обувка по камък, песента на чучулигите. Какво друго?

— Пърхане. — Беше едва доловимо, на ръба на слуха ми… не беше изключено да си го въобразявам.

— Добре — каза Лундист. — Откъде идва?

— Не са криле. По-дълбоко е някак. Нещо по вятъра — казах.

— В двора няма вятър — възрази Лундист.

— Високо тогава. — И се сетих. — Знаме!

— Кое знаме? Не гледай. Без да гледаш. — Лундист притисна по-силно пръчката към гърдите ми.

— Не е празничното знаме. Нито кралското, онова на северната стена. Не е кольорът, защото не сме във война. — Да, не можеше да е кольорът. Което ми напомни за пазарлъка с граф Ренар и уби приятната тръпка от играта. Зачудих се дали ако бяха убили и мен, цената на прошката щеше да е по-висока. Един кон повече?

— Е? — подкани ме Лундист.

— Екзекуторското знаме, черно на ален фон — казах аз.

При мен винаги става така. Отговорите ми идват, когато преставам да мисля и оставям устата си да говори сама. Най-добрите ми планове винаги се раждат в движение.

— Браво.

Отворих очи. Вече не ме боляха от ярката светлина. Високо над двора екзекуторското знаме се вееше под леките пориви на висок западен вятър.

— Баща ти нареди да разчистят тъмницата — каза Лундист. — На деня на свети Криспин народът няма да скучае.

Меко казано.

— Обесвания, обезглавявания, набивания на кол, леле-мале!

Запитах се дали Лундист ще се опита да ме предпази от гледката. Възможно ли бе още да смята, че съм твърде невинен и наивен, за да присъствам на масовите екзекуции? Едното ъгълче на устата ми се кривна нагоре при мисълта, че учителят ми може да се окаже толкова наивен. Сякаш не бях виждал по-страшно. За деня на свети Криспин миналата година мама ни заведе на гости при лорд Носар в елмското му имение. Тогава двамата с Уилям играхме на воля в Елмски форт. По-късно научих, че почти цял Анкрат се е събрал във Висок замък за шоуто.

— Ужасът и забавленията са оръжия на държавника, Йорг. — Тонът на Лундист бе заучено неутрален, лицето му приличаше на маска, ако не броим леко напрежение в устните, което подсказваше, че думите имат неприятен вкус. — Екзекуциите комбинират в себе си и двата елемента. — Загледа се в знамето. — Преди да тръгна да пътешествам и да бъда поробен от народа на майка ти, живеех в Линг. В Дълбокия изток болката е форма на изкуство. Управниците там си създават репутация, лично на себе си и на своите земи, чрез крайна екстравагантност в изтезанията. Състезават се в това.

Загледахме се в скуайърите. Висок рицар даваше указания на момчетата, нерядко с помощта на юмруците си.

Дълго мълчах. Представях си граф Ренар в ръцете на майстор мъчител от Линг.

Не… исках кръвта му, смъртта му. Исках да умре, знаейки защо умира, знаейки чия ръка държи меча. Но дали исках да изпита нечовешка болка? Нека се мъчи на бавен огън в ада.

— Напомни ми никога да не тръгвам за Линг, учителю — казах.

Лундист се усмихна и ме поведе през двора.

— Линг го няма на бащините ти карти.

Минахме близо до дуелисткия площад и аз познах рицаря по бронята му — страхотна бойна броня със сребърна инкрустация на нагръдника.

— Сър Макин от Трент — казах и се обърнах към него. Лундист направи още няколко крачки, преди да разбере, че съм изостанал.

— Принце. — Сър Макин се поклони отсечено и в същото време викна на едно от по-големите момчета: — Не сваляй гарда, Чийвс!

— Викай ми Йорг — казах. — Чух, че баща ми те е направил капитан на гвардията.

— Беше недоволен от предшественика ми — отвърна сър Макин. — Надявам се аз да се справя по-добре.

Не бях виждал сър Греем след нападението срещу каретата. Подозирах, че бившият капитан на гвардията е платил за инцидента много по-висока цена от граф Ренар.

— Всички се надяваме да е така — казах.

Макин прокара ръка през косата си, тъмна и влажна от пот. Лицето му беше месесто и изразително, но не и мекушаво.

— Ще се присъедините ли към нас, принц Йорг? Една добра битка, пък макар и с тренировъчни мечове, ще ви се отрази по-добре в труден момент, отколкото всичките книги на света. — И се ухили широко. — Стига раните ви да са зараснали достатъчно, разбира се.

Лундист сложи ръка на рамото ми.

— Принцът все още има болки — заяви учителят и фиксира сър Макин със сините си очи. — Не би било зле да прочетете какво пише Проксимий за защитата на кралски особи. Тоест, ако искате да избегнете съдбата на сър Греем. Книгата е в библиотеката. — И ме побутна лекичко да си продължим по пътя. Аз се запънах от чист инат.

— Мисля, че принцът има собствено мнение по въпроса, учителю. — Сър Макин метна широка усмивка на Лундист. — А аз мога да мина и без писанията на вашия Проксимий. Един рицар разчита на собствената си преценка и на меча си.

Взе дървен меч от количката с тренировъчните оръжия и ми го подаде с дръжката напред.

— Хайде, принце. Да видим какво можете. Един двубой с младия Стод? — И посочи най-малкия скуайър в групата, тъничко момче с година по-голямо от мен.

— С него — рекох и посочих най-големия, едър петнайсетгодишен младеж с гъста рижа коса. Взех меча.

Сър Макин вдигна вежда и се ухили още по-широко.

— Робарт? Ще се биете с Робарт, така ли?

Отиде при младежа и го плесна по врата.

— Този е Робарт Хул, трети син на дома Арн. От всичките слабаци в групата единствен той има шанс един ден да спечели рицарските шпори. Има усет към меча, да. — Макин поклати глава. — Пробвайте Стод, принце.

— Не пробвай никого от тях, принц Йорг. — Лундист се стараеше да скрие раздразнението си, но със спорен успех. — Това е глупаво. Знаеш, че още не си се възстановил напълно. — Учителят стрелна с поглед гвардейския капитан. — Крал Олидан няма да погледне с добро око на човека, застрашил здравето на единствения му наследник.

Макин се намръщи, но дори за мен беше ясно, че е вече е отишъл твърде далеч, за да отстъпи без бой.

— Карай полека с него, Робарт. По-кротко.

— Ако този риж глиган си спести сили и умение, лично ще се погрижа никога да не стане рицар — казах аз. — Ако има късмет, може да чисти лайната след турнирите.

Тръгнах към скуайъра, килнал глава назад, за да го гледам в лицето. Сър Макин застана между нас с тренировъчен меч в лявата си ръка.

— Нека направим един бърз тест преди това, принце. Трябва да съм сигурен, че сте запознат с основните правила, иначе има реална опасност да пострадате.

Върхът на меча му изтрака в моя и се плъзна към лицето ми. Аз го плеснах настрани и нападнах на свой ред. Рицарят отклони удара ми с лекота. Опитах се да пробия гарда му, но той посече ниско и аз блокирах с мъка.

— Не е лошо. Не е лошо. — Килна глава. — Добре са ви обучили. — Сви устни. — На колко сте, на дванайсет?

— На десет.

Сър Макин остави дървения меч в количката. Беше десничар.

— Добре. — Рицарят даде знак на скуайърите да се наредят в кръг около нас. — Нека видим този дуел. Робарт недей да щадиш принца. Достатъчно добър е да загуби без сериозни наранявания, ако не броим пораженията върху гордостта му.

Робарт зае стойка, целият лунички и самоувереност. Усетих как мигът идва на фокус пред очите ми. Слънцето жареше кожата ми, песъчинки хрущяха между плочника и подметките ми.

Сър Макин вдигна ръка.

— Готови.

Чух сребърните гласчета на чучулигите, невидими в синьото на високото небе. Чух шепота на екзекуторското знаме.

— Бой! — Ръката се спусна.

Робарт нападна бързо, с нисък замах. Аз хвърлих меча си на земята. Ударът на младежа ме уцели в ребрата отдясно. Ако мечът беше истински, щеше да ме разсече на две. Но не беше. Ударих го в гърлото с ръба на дланта си, източен удар, който бях научил от Лундист. Робарт се срина, сякаш го беше затиснала стена.

Гледах го как се гърчи и за миг зърнах Инч в лечебницата — влачеше се на четири крака сред пламъците, а от гърба му се лееше кръв на тласъци. Усетих отровата във вените си, тръните в плътта си, простичката нужда да убивам — най-чистата емоция, която бях изпитвал.

— Не. — Лундист ме бе хванал за китката и ме дърпаше от поваленото момче. — Достатъчно.

„Никога не е достатъчно.“ Думите прозвучаха в главата ми, изречени с чужд глас, глас, който помнех от шипката и от трескавите седмици след това.

Още миг-два гледахме как младежът се дави и лицето му почервенява.

Странното усещане изчезна. Наведох се да взема меча си и го върнах на сър Макин.

— Всъщност Проксимий е от вашите, капитане — казах. — Бил е бортански учен от седми век. Ваш предтеча на практика. Може би не е лошо да го прочетете. Не бих искал между мен и враговете ми да стоят само Робарт и неговата преценка.

— Но… — Сър Макин задъвка устна. Изглежда, се беше изчерпал откъм възражения.

— Ама той не игра по правилата — каза малкият Стод, намерил думи да изкаже онова, което си мислеха всички.

Лундист вече бе тръгнал. Обърнах се да го последвам, но после спрях и погледнах назад.

— Това не е игра, сър Макин. Ако учите тези момчета да играят по правилата, ги обричате на поражение. Това не е игра.

Когато направим грешка, не можем да си откупим изход. Нито с коне, нито със злато.

Стигнахме Червената порта в другия край на двора.

— Момчето можеше да умре — каза Лундист.

— Знам — отвърнах. — Заведи ме да видя затворниците, които татко е избрал за масовата екзекуция.