Принцът на тръните

35.

— Вече трябваше да сме видели нещо — каза Макин.

Погледнах през рамо. Грозното туловище на връх Хонас се очертаваше като черен юмрук на фона на небето, Червен замък се гушеше в хватката му. Зад нас братята се влачеха в колона по нанадолнището.

— Тази смърт дебне в сенките, Макин — рекох аз. — Невидима ръка с гибелни пръсти — добавих с широка усмивка.

— И ще намери дори пеленачетата в люлките им? — Отвращение изтъни пълните устни на Макин.

— Предпочиташ да ги намери Райк, така ли? Или Роу? — попитах го. Сложих ръка на рамото му, метална ръкавица върху метален нараменник, и двете омазани със сива кал от бягството ни през тунелите. Кал имаше и в косата му, засъхваше по черните къдрици.

— Изглеждаш ми притеснен напоследък, стари приятелю — рекох. — Какво, прежните грехове ти тежат толкова, че не смееш да добавиш нови?

Дадох си сметка, че сме почти равни на ръст, а Макин беше висок мъж. Още една година и рицарят щеше да вдига глава, за да ме погледне в очите.

— Понякога почти успяваш да ме заблудиш, Йорг, много си добър в това. — Говореше уморено. Мрежа от фини бръчици се беше появила в крайчетата на очите му. — Ние с теб не сме стари приятели. Преди малко повече от три години ти беше на десет. На десет! Може и да сме приятели, не знам, но „стари“? Не мисля.

— И в какво съм много добър? — попитах.

Той сви рамене.

— В ролите. В интуицията. Липсата на жизнен опит компенсираш с гениалност.

— Смяташ, че трябва да съм стар, за да мисля със стара глава? — попитах.

— Смятам, че трябва да си живял повече, за да разбереш какво се случва наистина в сърцата и умовете на хората. Че трябва да си направил повече размени в живота си, за да познаваш истинската стойност на монетите, които пилееш с такава лекота. — Макин се обърна да хвърли поглед на колоната зад нас.

Райк беше последен. Силуетът му се очерта на един хребет, черен на фона на предутринното небе. Зад него облаците се разтягаха на панделки, мръсно синкави като прясно кръвонасядане, устремени на запад. Вятър развяваше краищата на превръзките около челото на Райк и над лакътя на едната ръка.

Нещо ме погъделичка, някакъв призрак на шепот, по-студен от вятъра.

Макин се обърна напред и понечи да продължи.

— Чакай…

Вече чувах писъците. Ужасът на мъртвите.

Звук не се чу, но връх Хонас се надигна, като великан, който си поема дълбоко дъх. Светлина се събуди под скалата, изкърви сияйна през пълзящи пукнатини. Само в един миг върхът изчезна, изхвърлен към небето в завихрен ад. И нейде в тази монументална спирала летяха каменните блокове от градежа на Червен замък, всички до един, от онези в темелите до другите в най-високите кули.

Ослепителен блясък отне величието на зората, заля околността и я лиши от цвят. Райк се превърна в неясна сянка, погълната от врящото небе. Усетих горещата целувка на далечната преизподня, като слънчево изгаряне в ранно лято.

Толкова силен огън по правило не гори дълго. Светлината угасна и ни потопи в сянка, онази особена тъма, която предшества силна буря. И тогава видях предвестниците на бурята, новородени призраци, подгонени от гибелен вятър. Гледах ги как се носят над земята, като вълничките, когато хвърлиш камък в езеро, сив пръстен от станала на прах скала, по-бързи от мисъл. Небето също се накъдри, облачните панделки изтъняха в бичове, преди да се разкъсат.

— Ису Христе. — Макин така и не затвори уста, макар думите му да бяха свършили.

— Бягайте! — Крясъкът на Бърло прозвуча странно приглушен.

— Защо? — Разперих ръце да поздравя унищожението. Нямаше къде да избягаме.

Видях как братята падат. Времето се забави, кръвта пулсираше ледена във вените ми. Между два удара на сърцето ми вълната ги събори всичките, първо Райк, погълнат от сивия вихър, нищожен като дете пред океанска вълна. Горещият вятър ме удари в краката. Усетих как мъртвите минават през мен, усетих киселата жлъчка на некромантска кръв в устата си.

Известно време се носих като дим над кланицата.

Лежах в нищото. Не знаех нищо, нищо не усещах. Мир, по-дълбок от съня, докато…

— О! Браво брависимо! — Гласът се вряза в мен, твърде близо и някак смътно познат. — Блудният син обърна зимата на нашата стара война в прежурящо лято. — Думите се носеха като стих, имаха вътрешен ритъм и нещо чуждестранно в изговора.

— Престани или Шекспир ще се обърне в гроба си, сарацине. Цитираш неточно, а и майчиният език на поета не ти се удава. — Женски глас, кадифен и богат.

„Просто бягай.“

— Той е събудил Слънцето на Строителите, а вие се шегувате? — Детски глас, на момиче.

— Ти още ли не си умряло, дете? Дори сега, когато планината се изравни със земята? — Жената май беше разочарована.

— Остави момичето, Чела. Кажи ми кой стои зад това хлапе? Да не би Корион да се е отегчил от граф Ренар и да е сложил нова фигурка на дъската? Или Мълчаливата сестра най-сетне е направила своя ход?

Сагеус! Познах го.

— Надява се да спечели играта с помощта на това недорасло момченце? — Жената се изсмя.

И нея познах. Некромантката.

— Пратих те в ада, пронизах сърцето ти със стрелата на Нубанеца, кучко — рекох.

— Какво, в името на Кали…

— Той ни чува! — прекъсна го жената. Чела. Помнех отлично гласа ѝ. Все пак тя беше единственият труп, успял да ме възбуди.

Оглеждах се за тях в гъстия дим.

— Не, абсурд — каза Сагеус. — Кой стои зад теб, момче?

Не съзирах нищо в ослепителния вихър, който ме обвиваше.

— Йорг? — Шепот в ухото ми. Момичето. Сияйното дете на чудовищата.

— Джейн? — прошепнах в отговор. Помъчих се поне, защото не чувствах нито устните си, нито друга част от изтерзаното си тяло.

— Ние не се крием в етера — каза тя. — Самите ние сме етерът.

Замислих се над думите ѝ.

— Искам да ви видя.

Поисках го с цялата си воля. Пресегнах се да ги открия.

— Искам да ви видя — повторих, по-силно този път. И нарисувах образите им в дима.

Чела се появи първа, стройна и апетитна като при първата ни среща, татуираните въртулки по тялото ѝ трептяха като живи. Сагеус беше следващият, когото извадих от нищото. Гледаше ме с кротките си очи, кръгли и застинали като воденичен вир. Джейн пристъпи до него. Сиянието ѝ беше слабо сега, нищо и никакво блещукане под кожата. Имаше и други силуети в мъглата, сред тях един по-тъмен и смътно познат. Опитах се да го видя ясно, влях волята си в това. Сетих се за Нубанеца… Нубанеца и собствената ми ръка на някаква врата, и усещането, че пропадам. Déjà vu.

— Кой ти дава тази сила, Йорг? — Чела ме замери с изкусителна усмивка. Вървеше с бавна стъпка около мен, като пантера, която си играе с плячката.

— Сам си я взех.

— Не. — Сагеус поклати глава. — Тази игра се играе толкова отдавна, че дребни номера не минават. Всички играчи са известни. И те, и наблюдателите. — Сагеус кимна към Джейн.

Не му обърнах внимание, наблюдавах Чела.

— Сринах планината отгоре ти.

— Значи съм погребана. И какво? — Намек за истинската ѝ възраст обагри гласа ѝ.

— Моли се никога да не те изровя — рекох.

Погледнах Джейн и попитах:

— Значи и ти си погребана?

Сиянието ѝ потрепна за миг и видях друга Джейн на мястото ѝ — смазана, прекършена. Парцалена кукла между отломки от скали на някакво тъмно място, където нямаше друга светлина освен собственото ѝ сияние. Кости стърчаха от хълбока и рамото ѝ, бели кости с кръв по тях, черна на слабия светлик. Момичето завъртя леко глава и сребърните му очи срещнаха моите. Сетне потрепна отново и видях предишната Джейн, застанала пред мен свободна и ненаранена.

— Не разбирам. — Но разбирах.

— Бедната сладка Джейн. — Чела обикаляше в кръг около момичето, но от разстояние.

— Тя ще умре чисто — казах. — Не я е страх да си отиде. Да тръгне по пътя, който толкова те плаши. А ти, ти си се вкопчила в мъртвата плът и гниеш дълбоко в земята. Стой си там, щом нямаш смелостта да се махнеш.

Чела изсъска, лицето ѝ беше отрова, дробовете ѝ мляскаха влажно от разложението. Димът се завихри отново около нея, обвиваше я като призрачна змия.

— Този искам да го убиеш бавно, сарацине — изсъска тя, стрелна с твърд поглед Сагеус и после изчезна.

Усетих Джейн до себе си. Светлината ѝ беше угаснала. Кожата ѝ сивееше със сивото на фина пепел, когато огънят е взел всичко от дървото и си е отишъл. Гласът ѝ бе спаднал до шепот:

— Грижи се за Гог и Горгот вместо мен. Те са последните левкроти.

Мисълта, че Горгот се нуждае от защитник, ми се стори смешна, но преглътнах остроумията, които напираха на езика ми.

— Обещавам. — Не гарантирах, че ще спазя обещанието си, но подозирах, че не е изключено да изненадам сам себе си в това.

Тя хвана ръката ми.

— Може и да спечелиш своите победи, Йорг. Но само ако откриеш по-добри причини да ги искаш. — Усетих силата ѝ в пръстите си, като иглички, като гъдел. — Потърси ги в изгубените години, Йорг. Замисли се за ръката на рамото си. За нишките, които те водят…

Ръката ѝ изпусна моята и момичето изчезна в дим.

— Не се прибирай у дома, принц Йорг — каза Сагеус. Заплахата му прозвуча като бащински съвет.

— Ако си плюеш на петите сега — казах, — може и да не те хвана.

— Корион? — Сагеус погледна към врящия етер зад мен. — Повече не пращай това момче след мен. Иначе ще стане страшно.

Посегнах към меча си, но магьосникът изчезна, преди да съм го изтеглил от ножницата. Димът стана горчив, заседна в гърлото ми и аз се разкашлях.

— Свестява се. — Чух гласа на Макин от много далеч.

— Дай му офте вода. — Познах фъфленето на Елбан.

Надигнах се, кашлях и плюех.

— Курва долна!

Гигантски облак, като наковалнята на гръмотевичен чук, висеше на мястото на връх Хонас.

Примигнах и позволих на Макин да ме изправи.

— Не си единственият, дето падна зле — каза той и кимна към Горгот, който клечеше недалеч с гръб към нас.

Залитнах натам, но спрях, когато усетих жегата… жегата и някакво сияние, което превръщаше Горгот в силует въпреки светлината на деня, сякаш великанът се беше навел над разпален огън. Заобиколих отстрани. Гог лежеше свит като бебе в утроба и целият светеше бял и нажежен, сякаш светлината на Строителското слънце се излъчваше цялата от телцето му. Дори Горгот се дръпна назад.

Пред очите ми кожата на детето премина през различни цветове като железен прът в ковачница — жежко оранжево, после червено в по-убити нюанси. Направих крачка към него и той отвори очи — бели дупки в центъра на слънце. Детето ахна и аз видях, че отвътре устата му е като разтопена лава; после се сви още по-плътно на топка. Пламъци танцуваха по гръбчето му, изгасваха, пламваха отново. Минаха десет минути, докато Гог изстине достатъчно. Старите му цветове се върнаха и вече можех да застана до него, без топлината да ме прогони.

Накрая детето вдигна глава и се ухили.

— Още!

— Стига ти толкова, хлапе — казах аз. Нямах представа какво е събудило в него Слънцето на Строителите, но предвид видяното предпочитах огънят в Гог да заспи.

Вдигнах отново поглед към облака над връх Хонас. Планината я нямаше, а полетата около нея горяха.

— Мисля, че е време да се приберем у дома, момчета.